Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОТЧАЙВАЩА СОЦИАЛНА НЕУРЕДЕНОСТ

Е-поща Печат PDF

и органично вграждана в сърцата и в душите принципност


Сякаш разум не ни достига – живеем като безсъвестни. Дните ни се нижат неорганизирани, липсват в тях контрол и отговорност. Създаваме си едни на други излишни мъчнотии – вместо да се надпреварваме в старания взаимно да улесняваме съществуването си. Ненаказваната понякога престъпна разхайтеност, се приема като нещо нормално. Българин българина проваля поточно, като на шега – от глупост, от дебелоглавие, от некадърност, от мързел, от завист и недоброжелателство, от инат, от какво ли още не…

Само общоприети и строго спазвани ПРИНЦИПИ могат да гарантират в съвременния сложно взаимообвързан свят, решаването и на най-тежките и на най-нищожните проблеми без загуби на енергии, на време, на нерви и средства. В нашия живот цари БЕЗПРИНЦИПНОСТ. Няма правила, няма ред, няма гарантирани санкции за безбройните вредителства.

Какви са причините?

Масовостта на своеволията и безобразията се корени в разминаването между традиционния максимализъм на истинските българи и инерциите на кретащия дрипав живот, който мъкне от памти века първична дивотия, злонравие и глухота – лепота за бездуховните същности. Отдалечеността на двата полюса дава волност, кураж и самочувствие на хора с вродена цигания. Те не само не приемат никакви принципи, никакви ограничения, ами и тичат на мегдана да пречат на всяко усилие за социален порядък. След посещения на уредени страни, където всичко по традиция си е на мястото и всяка работа се извършва обикновено безпрепятствено, навреме, ние отново се озоваваме в нашата мила родина и недоумяваме как не сме се разпаднали досега като обществен организъм. Един китаец преди няколко години беше минал за няколко дни през България и не можеше да повярва на видяното, изпитаното, чутото: „Невероятно неуважение към човека, грубост, хаос!...” – такъв беше откровеният му отговор на журналистически въпрос.

Националнихилистите – критикари обвиняват духовните ни водачи: те вдигали високо летвата, лишени били от чувство на реализъм, затова и умерените българи казвали: „Знаем как трябва да бъде, но животът не се ръководи от високи идеали – в крайна сметка всеки знае мене си…” Водачите на „нежната революция” са решили да сложат край на „хабенето на народни енергии в гонене на илюзии”. Призовават към реализъм. Техният „реализъм” е проста разновидност на многовековната съпротива на духовната посредственост срещу идеалите, срещу вечните цели на ИЗБРАНИЯ народ.

Искат да ни заставят да възприемем мерките на западната цивилизация.

А тя постигна наистина завидни върхове на социална уреденост. Като часовникови механизми са отделни западноевропейски общества. Постиженията им имат общочовешка стойност. Но тяхната изрядност е все ЗА СМЕТКА НА НЕЩО ДРУГО, тя е станала възможна благодарение нарушаването на общи принципи и затормозяването на световни процеси. Такива постижения се крепят от рамките на „разумния егоизъм”. Егоизмът, дори когато е „разумен”, по природа си остава безпринципен. Векове наред „цивилизацията” се труди да помири лъжливите стойности с Божествената мярка за нещата; да свърже своя основен закон – егоизма – с разума, да ги помири. Западните общества успяха през този век да вникнат много надълбоко в естеството на природния порядък и успешно влагат по нещо от тези познания при усъвършенстване на социалния порядък. Успех е и дресирането на тъмния човек. Той е превърнат в нещо като жив автомат, който не затормозява прекалено усложнените механизми на съвременния живот.

Постигнатите съвършенства са във външния свят. Тъмният човек лесно би променил условните си рефлекси и ще се окаже, че отвътре той ни най-малко не се е променил – такъв е бил и преди Великата френска революция. Такава култура е илюзорна, преходна, повърхностна. „Тези неща, които стават днес, не съставят живота. Можете да местите планини и градове, можете да разпределяте цели царства, но всичко това е само външна страна на живота”. И пак Предводителя по повод гордостта на усвоеното до съвършенство изкуство да нарушаваш законите (да крадеш например) и да не те улавят, разобличават, съдят, казва: „А тази култура аз я наричам византийска – това не е Божествена култура”.

Хиляди години българските духовни водачи упорстват да разпространяват и разясняват Божествените принципи. Не си служат със съблазни, със страх, с насилие. Те не дресират човека. Те искат принципите да залегнат във вътрешния свят по естествените пътища на индивидуалното еволюционно развитие. Личната убеденост, ДОБРОВОЛНИЯТ ИЗБОР, проумяването със своя логика на неотменните, висшите необходимости – това е основното правило. „Това не е учение на насилие, това е учение на абсолютната свобода”. „Свободата седи в това – да живеем в безграничното”. В безграничното няма хаос – там властват Божествените закони.

За българите се казва, че са най-свободните хора. За отцеругателите, които не признават никакви наши високи, изключителни достойнства, това не е вярно. За тях българите са роби по природа, овце.

Доказателства има и за едната позиция, и за другата. Защото

има два свята в България –

единият е безпорядъчен, непредсказуем, другият се реди в съгласие с най-висши принципи – в съгласие с Космическия разум. Така или иначе крайната истина е тази: българите от 9-10 век насам са облагодетелствани с небивала другаде ДУХОВНА СВОБОДА. Тук е централната причина за ред особености на националния ни характер, и за състоянието на съвременния ни живот. Духовният авангард е внушавал на всекиго: ти си свободен по своя воля да избираш пътя си, имаш равно право, самостоен си, сам си пред Бога, бъди, ако щеш насаме сам с дявола. Дали си коняр или цар, патриарх или дървар, все едно – ти си човешка душа, Божие създание – слязло да се учи в забавачницата на Земята. За всичко сам носиш отговорност за себе си…

Не са бързали Учителите ни. „Ние не проповядваме на хора, които показват ножове. При нашата проповед топовете и пушките се топят. Ние не бързаме. Човечеството няма да погине.” Такава СИЛА, такива мащаби на духовните чувства, такава спокойна увереност и равновесие на присъствието във вечния свят духът на „цивилизацията”, не познава. Защото тя е камерно, вътрешно аморфно, ефимерно създание.

На много места в Божественото си слово Предводителят подчертава, че провалите са предварително очаквани, той не се бои, че ще ги има. Напротив, те са за него също една необходимост в процеса на бавното съзряване на цялостния организъм, който наричаме Българска духовна общност или още Българска държава на духа. Еднаквата свобода за дивия още и за духовно напредналия човек дава, разбира се, противоположни резултати. Отрицателните последствия са по-множествени и очебийни. Повърхностните наблюдатели отвън възприемат неорганизираността, безпринципността, циганията, съсипиите – за тях това са белези, характеризиращи българщината. За чужденец, израснал в кастово общество, е сензация да чуе например, че всеки никаквец в България, благодарение на дадената му свобода, може да досажда със самочувствието си на знаещ и можещ. „Българите, казва Предводителят, нямат почитание…“ Да, всичко това е вярно. Но се отнася само за ниските нива.

Контрастно различни са резултатите от духовната свобода в опитностите на българите, които имат и съвест, и воля, и мярка, и най-важното: неотклонен стремеж към самоусъвършенстване. Много ли са тези българи, малко ли са? Никой не ги е броил. И не е възможно да бъдат преброени. Защото

степените на вътрешен растеж

са безбройни. Защото посоките на усъвършенстване са различни. Ако в това отношение бих се проявявал като бай Ганя, в друго отношение съм натрупал неподозирани от околните богатства от духовно естество. Космическият квас по различни пътища, по различни начини се е прихванал в душите на неизвестни хора.

Истински свободният човек у нас, поел уверено по Големия друм, е съвестен и точен. Той няма да ощети, да измами, да обиди никого. Той носи вродена саможертвена нагласа, деликатността му не е театрална, а е израз на винаги конкретно, спонтанно човешко внимание и разбиране на другия човек. И ако оня китаец беше срещнал от този тип – истинските българи – ако беше усетил тяхното безкористие, тяхната истинност, благост, техният духовен ентусиазъм, той щеше да забрави всички отвратителни цигании по гари, улици, магазини, хотели. И щеше да разказва в страната си, че тук, у нас, е досегнал нещо, което е от друго качество…

Българските организаторски способности са се изявявали многостранно и ярко в историческия ни път. Те проличават особено нагледно във военното дело.

В чужди страни българите са търсени и като работници, и като ръководещи. Те внушават надеждност, доверие. В своите спомени поп Минчо Кънчев разказва как местното население и заточеници от други националности непрекъснато търсели него и другарите му при всякакви затруднения – защото си спечелили име на принципни, човечни и щедри…

Трябва да се направи точна равносметка за широкото участие на българи при оформяне на прогресивния образ на човечеството през 20 век. Основните принципи например, които са залегнали в програмата на ООН, са подредени първо в ума и в сърцето на българин.


 

ПАМЕТ ЗА ПРОФ. ВЕЛКО ВЪЛКАНОВ

Е-поща Печат PDF

На 30 ноември 2016 г. се сбогувахме с проф. Велко Вълканов, учен, общественик, народен представител в няколко български парламента, кандидат за президент на Р България през далечната вече 1992 г. Роден на 16 ноември 1927 г. той почина само 10 дни след рождения си ден, на 26 ноември.


Статистиката, която би могла да опише образа на проф. Вълканов като публична личност, е достатъчно позната. На поклонението в София негови колеги и приятели говориха с мъка за загубата на обществения деец Велко Вълканов. Да, този човек наистина бе личност с широк размах. Крайната му почтеност и неотклонното следване на справедливостта в обществения и в частния живот също са до болка известни. Богатият професионален и жизнен опит на Велко Вълканов, дългите години, отдадени в защита на каузата на социалната справедливост, на социализма и в името на по-добрия хоризонт за България го заведоха естествено и към защитата на Слободан Милошевич и Радован Караджич, най-пресните мъченици на инквизицята, наричана Хагски трибунал...

Велко Вълканов имаше сърце за почти всичко - и сърцето му накрая отказа, несправедливостта изглеждаше победителка... Илюзия! Всуе! Неговите опоненти и врагове, приятелите му в кавички, не успяха да забележат как във времето след промяната словото и делото на Велко Вълканов стъпка по стъпка, статия след статия, книга след книга, изграждат неръкотворния паметник на един истински борец и кавалер на истината, защитник на онеправданите и на справедлливостта.

Въпреки това официозите в жълто не се посвениха да надничат в интимния му живот, който така си остана встрани от медийната клюкарница, не се посвениха да броят жените в неговия живот и връзките му... А Велко Вълканов сигурно ги гледа някъде отвисоко и категорично ги задрасква с присъщата му страст. Защото той бе човек на страстите, а страстите му бяха не махленските сплетни и дребни интриги, а бъдещето на България, на хората в родината му, и на хората по света.

Така се случи, че в предния брой тогава бяхме публикували портрет на българския учен проф. д-р Вълканов от негов ученик и колега. Бяхме радостни да го поздравим и за рождения му ден и за високото признание – почетен председател на FIR. Искахме да го зарадваме, а не подозирахме дори, че докато мастилото на вестника още не бе изсъхнало, Велко Вълканов вече e поел към друго измерение...

Ние, в “Нова Зора” съжаляваме горчиво за загубата на Велко Вълканов. Три години изминаха от тогава, и както подобава на православни християни, приятели и съратници, може отново само да кажем „Светла му памет!“ Той беше мъдрец, прецизен хирург на словото и непреклонен войник на правдата. Навярно всеки народ, преживял мъчителните гърчове на историята, е раждал личности като Велко Вълканов. Във великата криминална революция на България той имаше длъжността на българския Сен Жуст и ние знаем, че в клуба на великите якобинци, приятели на народа, за него ще бъде отредено най-почетно място – до неподкупния Робеспиер, до Дантон, до Марат, до Васил Левски, до Христо Ботев и до всички ония, които с вратовете си нащърбиха безпощадно  острие на гилотината и оставиха бели си меса по скали, по скали и по орляци... Защото Велко Вълканов съпреживя убийствения речитатив на една друга, на една безкръвна гилотина на българския преход, когато цял един народ бе натикан в дивата скотобойна на реставрацията, за да бъде осъществен незавидният континентален „рекорд” на България в 21 век: загуба на 21% от населението си за 30 години! И първо място в Европа по смъртност – 1 900 000 души.


В Африка това място е за държавата Лесото. Падението е до такава степен стъписващо, че за някого може би звучи и като измислица. Уви! Под ударите на безкръвната гилотина за тези 30 години и заради „рекорди” като цитирания Велко Вълканов умираше хиляди пъти. И не само той. На за разлика от много други, приятелят на народа Велко Вълканов не се примиряваше. Бичът на неговия ювеналов гняв плющеше и словото му оставяше неизличимо клеймо по челото и името на майкопродавци, ренегати, отцеругатели и предатели. И в съдния ден те ще бъдат разпознати по клеймото от словото на българския Сен Жуст Велко Вълканов. Не само защото писаното не гори, а заради това, че за всяка низост и неправда има възмездие.


 

БЪЛГАРИЯ И СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ – НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 43


Не вярвам, че някой би могъл да заподозре турския султан в пристрастност, когато свидетелства, че българите доминират в Егейска Македония и че именно те, българите, водят национално освободителна борба;или да обвини султана в неосведоменост, ако не споменава за съществуването на македонско национал-освободително движение, поради липсата на  гяури-македонци в империята.

При тази все още жива историческа картина, рискът от активиране на центробежните сили в Егейска Македония, дори в резултат на символични претенции от Северна Македония, не би могъл да се изключи. Въпрос на политическа зрялост и на стратегическа прозорливост е кой ще си направи по-добре сметката и кой пръв ще дръзне да изнасилва събитията и да отключи тлеещите от десетилетия национална алчност и реваншизъм у съседните народи.

Анализът на гореспоменатите текстове на Споразумението от Преспа ни дава основание да заключим, че става дума за добре подготвена стъпка от провежданата вековна гръцка политика по отношение на Македония. Договорът бе наложен под предлог Гърция да оттегли ветото си срещу членството на Северна Македония в ЕС и НАТО.

Вардарска Македония, както припомнихме, попадна на политическата карта на  държавите членките на ООН под името БЮРМ през 1993 г., след разпадането на Югославия, а по силата на двустранния договор с Гърция, подписан в Преспа, получи името Република Северна Македония. Архитектите на новосъздадената държава се съблазниха да приемат този факт като предоставящ международна легитимност на държавата Северна Македония без да търсят потвърждение във всеизвестните и безспорни исторически доказателства досежно природата на обитателите й или в приложимите в конкретния случай норми на международното право.

Има ли обяснение защо се случи това?

Да, има!

Защото Гърция нямаше какво да губи, а апетитът ѝ за още и интересът към чужда земя бе комплексен и не уталожим:запазване на присвоената Егейска част, като част от Северна Гърция; укрепване сигурността на северната си граница; съобразяване с натиска на Запада да вдигне ветото срещу членството на Северна Македония в ЕС и НАТО срещу облекчаване на огромните й дългове; съхраняване на сръбското за сметка на българското присъствие в Македония. И до голяма степен Гърция успя!

Съгласно чл. 3, ал. 1 на Споразумението от Преспа границата между Вардарска и Егейска Македония бе призната за обща и обявена за трайна, неприкосновена и нерушима международна граница между Република Северна Македония и Гърция. Трудно ни е да преценим на този етап кой и колко спечели от това двустранно споразумение, но сме убедени, че Македония загуби, отдалечавайки шансовете на областта да възстанови целостта си и да се обедини около единно мнение за хората, които я населяват, за езика на който общуват, атрибутите които ги отличават от съседните народи и формират истинската историческа идентичност на земята, която в българската история наричаме Македония.

Усилията за очертаване на границата между Сърбия и Гърция датират от началото на ХХ век, когато двете страни утвърждават границата по между си с Белградския договор от 3 (16) август 1913 г., след края на Междусъюзническата война и освобождаването на областта от Османска власт! Сърбия набързо прекръсти Вардарска Македония, както припомнихме в началото, на Вардарска Бановина, забрани използването на българския език, в училищата и в бита наложи сръбския,надявайки се да заличи връзката с България и обяви създаването на Югославска република Македония, която никога не придоби статут на съвременна държава.

Имаше ли основания Сърбия да бърза? На фона на следното документирано свидетелство отговорът е безспорен: Бележитият английски археолог и етнограф, Артър Ж. Евънс, отличен познавач на Балканите, по повод спор за природата на населението, обитаващо географската област Македония в границата на Османската империя, в писмо изпратено на 30 септември 1903 г. и публикувано във в. „Таймс“ под заглавие „Кои са македонците?“ пише: „Нека да започна с поправката на една почти всеобща заблуда. Там няма „македонци“. Там са българи. Там има румънци – останки от латиноговорящите жители на римо-илирийските провинции… Там има гърци…. Там има „турци“, вкл. мохамедани-българи… Там има един примес от шкипетари или албанци…. Накрая там има едно голямо испански говорещо еврейско население в Солун. Но там няма „македонци“!

Век по късно, Споразумението от Преспа препотвърди трайния гръцки външнополитически национален приоритет по отношение на Вардарска Македония, свеждащ се до подкрепа на сръбското влияние, като препятствие пред създаването на условия за възстановяване и утвърждаване на  историческия облик на областта, който естествено крие риска да отключи процеса за обединение на Егейска Македония със северните части на областта.

Принос  към усилията за елинизация на Егейска Македония е и разпоредбата на член 8, Параграфи 1 и  2 на Споразумението от Преспа, посветена на  Държавните символи, с които Гърция си осигури изключителност при използването им, обявявайки ги за свързани с Елинската история и цивилизация и интегрална част от гръцкия историческия и културен патримониум. В случая фокусът е върху Звездата от Вергина, открита при археологически разкопки в околностите на село Вергина, край Солун, попаднало в границите на Гърция след Междусъюзническата война. Звездата от Вергина, на син фон е част от държавната емблема - знаме на три периферии, префектури и общини в региона на Егейска Македония. Северна Македония, на определен етап от краткото си съществуване, използва Звездата от Вергина, на червен фон, върху националното си знаме, но под натиска на Гърция я сне. С разпоредбата на параграф 3 на член 8 Северна Македония не само се задължава да не прибягва до символите, използвани в миналото, но официално признава Егейска и свързаните с нея части на Македония за гръцка провинция, с всички произтичащи от това последици.

Единственото успокояващо в този безотговорен кадрил с исторически факти и събития е, че няма нищо вечно, и че с лъжи трайно бъдеще не се гради!

Безспорният извод, който налага анализът на фактите, определящи отношенията между Гърция и Република Северна Македония е, че опитите за взаимодействие и изграждане на обща политика в интерес на двете страни и главно в интерес на укрепване на суверенитета и независимостта на Северна Македония са обречени на неуспех без благоволението на Гърция. Чрез Егейска Македония, Гърция е в състояние да влияе на икономическото развитие и политическа стабилност в Северна Македония, която е лишена от излаз на море, а най-прекият достъп до световния океан и световния пазар е на юг през Солун. Контролът и зависимостта на Северна Македония от Гърция до голяма степен ще ограничи или стимулира развитието на отношенията й с останалите съседи – България, Албания, Сърбия и Косово в зависимост от гръцкия интерес във всеки конкретен случай. На практика, успехът на всяко политическо действие, насочено към установяването и  укрепването на взаимодействието между Северна Македония и Гърция ще зависи основно от Гърция, ще разпростира влиянието  и контрола на Егейска Македония на север и ще ограничи, в голяма степен, възможността за еманципация на Северна Македония с останалите държави в района и техните граждани. Това е  неизбежно предвид обстоятелствата, че естествените етнически и национални тежнения на населението на Северна Македония са към България и Албания, а не към Гърция и Сърбия.

При така очертания вековен национален приоритет на Гърция по отношение на Вардарския край, мотивиран от политиката на елинизация и провеждан агресивно чрез опитите за ликвидиране на коренното славянско население, обитаващо географската област Македония, вероятността от установяването на работни добросъседски отношения между Гърция и Северна Македония, в името на укрепване независимостта, развитието и просперитета на последната, ни се струва малко вероятна, не перспективна или по-скоро изключена.

Албания - Северна Македония – настояще и бъдеще?

Реалистична оценка за развитие и укрепване на независимостта  на новосъздадената Република Северна Македония без анализ на възможното влияние на албанския фактор в мултинационалната мозайка от етноси, населяваща областта, е невъзможна. Причините са две: броят на коренните обитатели - етнически албанци и политиката на съседните държави – Албания и Косово за разширяване на влиянието си на територията на Западните Балкани. Албанският премиер Еди Рама открито обяви за национален политически приоритет обединение с Косово!

Албанската диаспора съставяваща една четвърт от броя на населението  на Северна Македония, има претенции за държавно-творен етнос в страната, албанският език, съгласно Охридското споразумение от 2001 г., е обявен за официален наред с македонския. Отворен остава въпросът има ли основание да се говори за албанизация на Северна Македония паралелно с македонизацията на българския етнос, налагана от Сърбия? По наше мнение - не. Прирастът на албанския етнос в Северна Македония е естествен процес, не се дължи на миграция или на албанизация на несъществуващ етнос.

Северна Македония граничи с Албания и Косово, които трудно приемат присъствието и вмешателството на Сърбия и Гърция в териториите, населени с албанци. Албанският етнос в продължение на векове под Османска власт, както и след 1912 г., е съжителствал безпроблемно с коренното българско население в Македония. България и Албания поддържат традиционно добри отношения и се явяват естествени съюзници в защита на собствените си национални интереси, в противодействие на експанзионистичните домогвания на Сърбия и Гърция към части от географската област Македония и провежданата в продължение на век политика на дебългаризация!

Изборът на България за съюзник и съсед от Албания изглежда естествен и необходим, а за албанското население в Северна Македония– безрисков. Това е и основната причина, поради която, управляващата днес Северна Македония политическа върхушка се въздържа, а по наша оценка – изключва, двустранно институционално полезно взаимодействие с Албания и Косово при търсенето и избор на съюзник в усилията за отстояване на независимостта, укрепване на политическата ориентация и икономическо развитие на страната.

От  всички съседи, България е единственият незаобиколим и фатално необходим фактор, с който   Северна Македония е обречена да се съобрази, за да оцелее. Алтернатива на установяването на всестранни, взаимно изгодни отношения  на Северна Македония с България, е  самоблокиране и самоосъждане на изолация не само в района, но и в света. Причините за това са две – общото минало и неприемливото и за двете страни настояще.

Свидетелствата и доказателствата за общо минало на българите на Балканите, са стотици и безспорни. Всички заявления, доклади, проучвания, кореспонденции, анализи, спомени на американските мисионери-протестанти, посветили голяма част от живота си на просветното и освободително дело на Македония по време на Османското робство и след Освобождението, недвусмислено и обосновано свидетелстват за наличието на два факта: първо: „Населението в Македония е Българско“; второ: „Българите населяват земите от Дунава до Босфора, Мраморно море и Бяло море и обхващат земите на древна Тракия, Албания и Македония“ („Из докладите на американските мисионери от Македония (1858-1918)“). Според мненията на много пътешественици и учени, между които французите Ами Буйе и Гийом Лежан — първият е пътувал през Македония към 1836 г., а вторият през 1857-1858 г.;  Англичанките Макензи и Ирби посетили Македония през 1862-1863 г.; чешкият историк и етнограф Шафарик, който през 1826 г. свидетелства, че българският език се говори в България и Македония. На същото мнение са и професор Нидерле, Брайлсфорд, братята Бъкстон, Джеймс Баучер, Жюстен Годар, Жорж Десбон, полк. Ламуш, Бен Райли, Р. Х. Маркъм, Р. Дейвис, проф. Карл Щруп, проф. Милюков, Иречек, Пукевил, Вайганд, руските професори Селищев и Державин,  пасторите Чарлс Ф. Морс  и Дж. Х. Хаус и стотици други, оставили огромен архив с доказателства за българите, като коренно население на Македония през вековете. Проф. Державин аргументирано свидетелства в своите исторически съчинения, че историята на македонските славяни е история българска. Около 1860 г. сръбското правителство подпомага босненеца Стефан Веркович да обиколи Турция, за да направи проучвания за славяните в Македония. В резултат, Веркович издава в Белград сбирка от народни песни, титулувана „Песни на македонските българи“, която посвещава на тогавашната сръбска кралица.

Ако срещу доказателствата за общото минало трудно би могло да се възрази, то настоящето изглежда проблемно и обременено от развитието на събитията след освобождението от турско робство, дължащо се на вмешателство на съседни държави, ръководени от користни подбуди, алчност, неуважение и нарушение на международното право. Блестяща илюстрация на политиката на незачитане и нарушение на международното право се съдържа в протестната нота, която Американската Балканска Мисия отправя на 5 август 1913 г. до Великите сили, във връзка със случващото се в Македония: „На мястото  на прогонените турци, се казва в нотата, са се настанили Сърбия и Гърция, които веднага забраняват българската народност и българския език; Мисионерите, които работят десетилетия сред българското население на български език са силно изненадани от новите господари на Македония – Сърби и Гърци“.

За освобождението  на Македония, за по-малко от половин век, България участва в четири войни – две Балкански и две световни и претърпя три национални катастрофи. Но именно тя е стожерът и остава гарант за опазване на историческото землище на българския народ и е с отворени обятия за своите сънародници и земляци в Македония и Западните покрайнини. Границите, разделящи един народ между няколко държави, може би са все още част от настоящето, но те нямат място в бъдещето!

България се ползва с международен авторитет, признание и автентична идентичност от столетия – от възникването и неколкократното възстановяване на българската държавност. Ако Вардарска Македония реши да тръгне отново по същия път в търсене на нова идентичност, й предстои да се доказва в конкурентна среда от съседи, с трайно утвърдени традиции на стремеж към териториално разширяване и тлеещи амбиции за самодоказване.

Естествен е стремежът на Северна Македония към еманципация на Балканите и равноправен статут в Европейския съюз. На срещата ЕС-Западни Балкани в Бърдо, Словения, състояла се на 6 октомври 2021, българският президент Румен Радев запозна политическия елит на Европа с българската позиция по искането на Северна Македония за започване на преговори за присъединяване на страната към Евроейския съюз. България възразява и ще се противопоставя на започването на преговори за присъединяване, докато Северна Македония не се откаже от амбицията да изгражда „национална“ идентичност, не чрез утвърждаване, а чрез отричане и подмяна на историческата истина за територията, която управлява и народа, който я обитава. България е воювала в Македония не за да я завладява, а за да я освобождава като българска земя, по която стъпките на българите продължават да отекват и да разговарят с костите на загиналите за освобождението на Македония хиляди сънародници. Изградените културни и цивилизационни ценности продължават да блестят и да подсказват единствено възможното бъдеще на тази земя, предопределено от историята.

Правят се несъстоятелни внушения т.нар. „македонски българи“ да бъдат равнопоставени с другите седем „съставни части от народа“ и да бъдат вписани в Конституцията на РС Македония. Ако някой не е разбрал ще повторим - македонски българи няма, както няма и не може да има български българи! Българите в Македония са част от българската нация, обитаващи родината си, в която не са и не могат да бъдат малцинство или чужденци, нито съставна част от друга народност. Българите в Северна Македония са мнозинството от коренното население.

В Македноската конституция т.нар. „съставни части на народа“ не са изрично и ясно определени, но от функците, които, съгласно някои разпоредби на конституцията, упражняват в различни управителни органи представители на отделни етноси, може да се направи извод, че се имат предвид македонци, албанци, турци, власи, роми, сърби и босненци. По отделни поводи се споменават и хървати, торбеши, австрийци, румънци. Не би могло да се твърди, че отделните представители, формиращи групата „съставни части на народа“ биха могли да се определят, съгласно конституцията, като малцинства. Те са част от мнозинството македонски граждани, заселили се без претенции да са част от коренното население, каквито са българите, съхранили собствената си идентичност, както и от българи, насилствено македонизирани от Сърбия, по време на югославския експеримент!


Следва


 

НАРОДЪТ ИСКА ДЪРЖАВАТА СИ ОТ ЗАДКУЛИСИЕТО. И ЩЕ СИ Я ВЗЕМЕ!

Е-поща Печат PDF

Слово на Корнелия Нинова, председател на ПГ на Коалиция „БСП за България“, произнесено от трибуната на НС при гласуване на промените в Министерския съвет


Не чухте гласа на хората, които са по улиците и площадите на България. Какво искат те и ние от опозицията - оставка на Борисов и кардинална смяна на мафиотско-олигархичния модел, по който управлява правителството му. Смяна с върховенство на закона и правова държава. Какво правите вие днес - какво предлага Борисов? Оставане на Борисов и запазване на модела. Предлагате имитация на промяна, мимикрия с оставка на министри. За 4 години сме гледали 12 серии от този същия филм. 13-ата може да е фатална за правителството и управляващото мнозинство. Винаги, когато има проблем, изгаря бушон, за да се спаси системата.

Уважаеми управляващи, имате една мантра за вашия морал – че и при съмнение за корупция освобождавате министри. Да, вие сменяте министри при съмнение за корупция, за да спасите корупцията, за да запазите системата.

Защо го правите сега?

Първи вариант, отпреди една седмица- защото тези освободените министри са министри на ДПС, според думите на премиера. Втори вариант, от онзи ден - освобождавате Горанов заради хазарта, Караниколов за едни пари, които нещо се раздавали, а министър Маринов за упражненото полицейско насилие.  И трети вариант, който чухме от вицепремиера Дончев - няма мотиви. Един път за ДПС, един път за съмнение за корупция, един път без мотиви. Тогава какви са истинските мотиви? Мотивът е страх от хората, които протестират и страх от търсене на отговорност. Целта каква е? Оцеляване на всяка цена, без оглед на това- какво ще плати държавата и какво ще струва на народа вашето оцеляване.

Уважаеми българи, мислите ли, че правителство, което цели само своето оцеляване и се страхува от вас и от търсене на справедливост и възмездие, може да ви предложи бъдеще? Обясняват ни управляващите защо не трябва да си ходят - има нестабилност, има криза. Самите управляващи са нестабилност. За 4 години над 25 грандиозни корупционни скандали –това е нестабилност. Щяло да дойде криза. С некомпетентната си и непоследователна политика във всички сектори те са източник на криза – и здравна, и социална, и икономическа.

Обясняват ни защо не трябва да си ходят. Ние искаме да ви кажем защо трябва - за да не се прави повече лобистко законодателство през задната врата на парламента, а качествени закони в интерес на гражданите. За да не се използват институциите за кражби и като бухалка, а за да служат на хората. За да не се назначават послушници, които подписват и горят като бушони, а смели и неопетнени хора.За да няма пропаганда, репресии и страх, с които да ви държат в подчинение, а да бъдем свободни българи. Ето това ни обединява всички – с различна представа за данъчна политика, за енергийна политика, за социална политика.

Обединява ни първо целта - разграждане на мафиотско-олигархичния модел на паралелната държава и градеж на България отначало от умни, компетентни, професионални и почтени хора.

Не спирайте българи, не спирайте да протестирате. Ако има един голям успех от всичко, което сме правили през последните 4 години е, че България се освободи от страха и апатията, че се показаха младите, свободните и смелите. Че до тях застанаха родителите им, бабите и дядовците.

Българският народ си поиска свободата от мафията, поиска си държавата от задкулисието и ще си ги вземе. Да продължаваме единни.


24 юни 2020 г.


 

КРАЯТ НА ГДР БЕШЕ КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Тридесет години от падането на Берлинската стена


Опитите да се представи краят на ГДР за либерална революция и да се раздухва атмосфера на радостна еуфория има една цел: да се предотврати извличането на трезва равносметка на резултатите от германското обединение и трезва преценка за това, което се случи през есента на 1989 г. Колкото по-мрачно е настоящето, колкото повече напредва социалното разпадане, колкото по-западат демократичните институции и се завръща милитаризмът в Германия, толкова по-светла картина трябва да се представя на „либералната революция“, т.е. на капиталистическата реставрация в Източна Германия. Всъщност, краят на ГДР беше контрареволюция. Със завръщането на капитализма там се завърнаха безработицата, жестоката експлоатация, социалното неравенство и бедността.

Добре развитата промишленост на ГДР, която гарантираше пълна заетост и социална сигурност, беше буквално изравнена със земята. Приватизацията сложи край на 14 000 държавни предприятия. Някои от тях бяха продадени, но повечето бяха просто затворени. Броят на заетите в промишленото производство намаля четирикратно в сравнение с 1989 г. Резултатът беше обезлюдяването на цели региони, което предизвика численото преобладаване на възрастни хора. За по-малко от 30 години масовата емиграция предизвика намаляването на населението от 16.7 на 14.6 милиона души. И тъй като над 60% от емигриращите бяха под 30-годишна възраст, драматично спадна раждаемостта и рязко се увеличи средната възраст на населението. Добре развитата образователна и социална система на ГДР, както и гъстата мрежа от културни институции, бяха унищожени. Закриха се хиляди училища. Твърденията, че това са временни явления, бяха опровергани от рекационните антисоциални реформи, наложени със законите Харц в цяла Германия, както и от финансовата криза през 2008 г. Не само заплатите на работниците в източните провинции бяха по-ниски, но и работодателите предприеха намаляване на заплатите в западната част на Германия.

След падането на Берлинската стена господството на Германската единна социалистическа партия /ГЕСП/ и източногерманската тайна полиция Щази, беше заменено с диктатурата на банките и корпорациите с техните добре заплатени политици, контролирани медии и десни разузнавателни агенции. В сравнение с тези агенции източногерманският апарат на Държавна сигурност представляваше „слаба работа“, а в сравнение със сградата на новата служба за сигурност - BND в Берлин, главната квартира на Щази изглеждаше повече от скромна. Нещо повече, новите секретни служби, заменили Щази, се оказаха развъдник на десен неонацистки екстремизъм. Отрицателно следствие от капиталистическото обединяване на двете Германии беше завръщането на германския милитаризъм и възроденият стремеж на германския империализъм да се превърне в световна сила, включително и във военната сфера, и участник в следващото насилствено преразпределение на света. Дори „свободните избори“, за които много демонстранти настояваха през 1989 г., се оказаха измама, защото гласоподавателите в обединена Германия трябва да избират партии или кандидати, между които няма разногласия по основните въпроси, а политиката им се определя от исканията и интересите на германския едър капитал.

Какво се случи през 1989 г?

Въпреки официалната митология инициативата за възстановяване на каптилизма в ГДР, Източна Европа и Съветския съюзq дойде от страна на управляващата привилегирована бюрокрация. Глобализацията на капиталистическото производство през 80-те години хвърли затворените национални икономики на тези страни в криза. Управляващата бюрокрация отговори на това със стремежа да си създаде нова база за своите привилегии посредством въвеждането на капиталистическите отношения на собственост и производство. Това беше смисълът на избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС през 1985 г. Генералният секретар на ГЕСП Ерих Хонекер се колебаеше да имитира Горбачов, но мнозинството от ръководството на ГЕСП беше избрало пътя на капитализма и поглъщането на Източна от Западна Германия. Три седмици преди падането на Стената Хонекер беше свален и заменен първо с Егон Кренц, а после с Ханс Модров, при когото беше сложен край на ГДР. Така че демонстрациите, които заляха ГДР през октомври, тропаха на отворена врата, защото съдбата на страната беше решена и това го разбираха много ясно на Запад. Поради това, че участниците в протестите бяха социално разнородни и политически объркани, не притежаваха ясно дефинирана цел или разбиране на социалните сили, с които се сблъскваха, те бяха лесно манипулирани. Различни движения за граждански права възникнаха като гъби след дъжд и взеха участие в подготовката на обединението на Германия. Тревожеше ги не толкова някакво потискане на трудещите се в ГДР, колкото това, че те самите не разполагат с такива привлекателни възможности за кариера като колегите им от Западна Германия. Ангела Меркeл започна своята политическа кариера именно в Източна Германия.


(с големи съкращения)


 


Страница 17 от 487