Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АМЕРИКА СЕ РАЗПАДА: АНАТОМИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХОЗА

Е-поща Печат PDF

“От септември 2001 г. страната преживява общонационален нервен срив. Държавата на народа внезапно се счупи, пазарната икономика отива по дяволите и от всички посоки заплашително изниква зловещ враг. Не мисля, че страхът е ефикасен начин да овладееш ситуацията, да отреагираш на реалността. Най-често страхът е просто синоним на невежество”

Хънтър С. Томпсън, гонзо-журналист (субективен стил на журналистическо повествование от първо лице, характерен с преувеличени оценки и груба лексика - б.р.)

Поредната стрелба в един пореден ден на Америка. Или просто така изглежда?! С тревожна цикличност страната е подложена на поток от насилствени действия, които тероризират обществото и дестабилизират крехката екосистема, осигурявайки на правителството чудесни оправдания за “затягане на гайките” и провеждане на още по-авторитарна политика в името на т. нар. национална сигурност. И при мълчаливото съгласие на гражданите.

Например неотдавнашният масов разстрел в малка черквичка в едно малко тексаско градче (Съдърланд Спрингс, на около 60 километра от Сан Антонио. - б.р.).

Самотният стрелец - бивш служител на ВВС, облечен в черно, с изтъркана бронежилетка, опасан с боеприпаси и с маска на лицето, стреля с щурмова винтовка. (Да отбележим тук приликата между формите и тактиката на полицейските щурмови групи за бързо реагиране и военните.)

26-годишният Девин Патрик Кели прекарва една година във военния затвор заради нападение над жена си и детето. Ако изключим семейните свади, Кели - както и много други стрелци в близкото минало, - е определян от познатите си като “добро момче”.

Безредната стрелба на това “добро” момче отнесе живота на поне 26 души.

Президентът Тръмп и губернаторът на Тексас отнесоха стрелбата в графата “психично заболяване”.

Може и така да е.

 

АПОТЕОЗ НА БЕЗСТРАШНАТА ВЯРА

Е-поща Печат PDF

Традицията на голямата българска литература винаги насочва вниманието ни към една удивителна особеност – хармония на житейска и творческа съдба у най-ярките представители на отечествената литература, единство на социална позиция и нравствен избор. Съдбовна е обвързаността между най-важните послания на българската история и художествената им интерпретация от творците, предопределени да бъдат носители на духа на времето. Обикновено такъв тип автори са емблематични представители и естетико-художествени генератори на главните периоди в развитието на българската литература. Ако говорим за поезията, Гео Милев с гениална проницателност откроява четири етапа в нейното развитие, отъждествявани с имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Николай Лилиев. Ако продължим логиката на неговата мисъл и следваме разсъжденията му за философията на историята на българската поезия, ще изведем като друг, нов етап и творчеството на Никола Вапцаров.

Става дума за нови поетически идеи (художествено-естетически, стилистични, езикови и други търсения), които са адекватно отражение на движението на социалните идеи. Подобно на споменатите поети, и творчеството на Вапцаров е родено във върхов момент от националната история. Ако Иван Вазов е създателят на голямата традиция в българската литература и истински народен поет; ако Пенчо Славейков е жрецът-воин, който открива пред нашата поезия нови естетически хоризонти; ако Пейо Яворов е певец на „колективното всенародно страдание на миналото” на българския народ; ако Николай Лилиев е майсторът, довел родния стих до виртуозно съвършенство – Вапцаров е поетът, който най-ярко и чувствително усеща и художествено претворява драмата на епохата в навечерието на Втората световна война.

Поразителна е приликата в житейската и творческата съдба на Ботев, Яворов, Гео Милев и Вапцаров. И при четиримата откриваме удивително единство в движението на социалното битие и разгръщането на художествените идеи. Четиримата сякаш композират отделните части на една симфония, посветена на българската трагична съдба. И за четиримата революцията (национална, социална и естетическа) е възхитителен идеал, поетически образ, който властно завладява творческото въображение, но същевременно е и жестока реалност. И четиримата не могат да си представят собствения живот и творчество без борбата за осъществяване на този идеал. И за четиримата бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. И четиримата без колебание приемат саможертвата като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Тези горди, самотни и неустрашими поети и личности отразяват най-ярко и точно духа на своето време, фиксират с творчеството си отделните действия от драмата на националната съдба. Така можем да си обясним високия градус на социалния патос в техните творби. Те живеят и творят с ясното съзнание, че Провидението ги е натоварило с тежката роля да бъдат певци на тъгите и драмите на своето време. И удивително е, че при цялата драматичност на индивидуалния им живот техните внушения са трагични, но не песимистични. Словото им е облъчено от особена вътрешна светлина и е заредено със слънчева енергия и вяра.

Животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин

нравствения Път и социалния Избор

на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време. Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителността. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

У Вапцаров ще открием редица ключови думи, които съдържат концентрирани основните послания. Достатъчно е да посочим думи като вяра, епоха, хляб, свобода, история, родина, майка, песен, надежда, тревога, човек. Няма да е преувеличено, ако кажем, че основният лайтмотив във Вапцаровата поезия е посветен на превъплъщенията на вярата. Вапцаров разглежда лирическия герой, отделната личност като индивидуална вселена, като своеобразен храм на Вярата. Храм от светлина и хармония, единство и противостояние. Подобно твърдение може да изглежда парадоксално, но ако прелистим отново единствената стихосбирка на поета „Моторни песни” (1940), ще усетим във всяко стихотворение почти физически сблъсъка с жестоката действителност – „живота със грубите / лапи челични”; „живот без маска и без грим”; „и ти ще бъдеш победен, / разкапан, озлобен живот”; „ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота”. Същевременно обаче тук откриваме и мощна контратеза. Срещу прозата на мрака се изправя светлото мечтание – пролетният вятър, който люлее нивите, зората, в която се къпят с блясък звезди. Вярата!

Петдесет години преди началото на новото хилядолетие Вапцаров вижда човека като същество, изваяно от светлина.


У него светлината и сянката идват от вярата и невярата. Затова, без да си служи с думи, които символизират цветовете, поезията на Вапцаров е толкова цветово наситена и многобагрена. Чрез светлината и сянката у отделния човек Вапцаров рисува картината на епохата. За Вапцаров вярата е не само свързана с една справедлива и привлекателна социална идея, тя отразява в не по-малка степен определени нравствени аспекти и измерения.

Ако човекът е жесток, брутален, фалшив, ако у него мракът надделява и обсебва душата му, причината за това е главно несправедливата социална уредба. Но вярно е и обратното – невъзможно е да се постигне социален идеал от хора с тъмни души. Ето защо при Вапцаров постоянният сблъсък между мечтата и жестоката действителност е предаден така релефно и емоционално завладяващо. Човекът никога не е само светлина или само сянка, той винаги е в динамично равновесие и развитие. Затова и вярата при Вапцаров е тревожна вяра, тя винаги е заредена с особения трепет на съмнението, на неудовлетворението. Затова и самият образ на живота в поезията на Вапцаров е така персонализиран, поетът го натоварва с чертите на човешко същество. А отношенията с него са повече отношения на двубой, на противоборство:


Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен,

и победеният си ти.


Не вярваш ли? Не те е страх?

Но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

(„Двубой”)


Времето, в което живее и твори Вапцаров, е действително жестоко време, време на разломи в колективната и индивидуалната душа; време, което задължава всяка личност да направи своя конкретен граждански и нравствен избор. Вапцаров прави своя избор – и със словото си, и с живота си той воюва за изграждането на бъдещия ден. Опитвайки се да извае този лелеян образ, поетът си служи с постоянни вътрешни цитати и алюзии с образи на други велики български творци. Стихът „ще снемем ние / слънцето при нас” от стихотворението „Завод” не може да не ни напомни например финала на поемата „Септември” от Гео Милев. При Гео Милев става дума за снемане на блажения рай долу, върху печалния, в кърви обления земен шар. При Вапцаров закодираният в яркия образ смисъл е идентичен. Подобно своеобразно вътрешно позоваване и диалог ще открием в стихотворението „Не бойте се, деца”, където Вапцаров се обръща към внушенията на Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла” с великолепния образ на децата на бъдещето.

Поезията на Вапцаров е своеобразен диалог с времето, разговор с епохата. Затова нейното изграждане е подчинено почти винаги на принципа на драматургичното разгръщане. Отделното стихотворение има завръзка, сюжет, развитие, кулминация и развръзка. Внушенията се извайват от едновременното звучене на няколко гласа тъкмо защото в тази поезия говори духът на раздвоеното време. Лирическото изображение е диалогизирано, предпочитаната форма е белият, свободният стих, накъсването на фразата с разговорни интонации, повторения, въпроси, реторични обрати и т.н.

Лирическото изображение при Вапцаров винаги е многопластово. Ако единият пласт следи и отразява жестокото социално напрежение, което постоянно ражда съпротива, борба, отричане, отхвърляне, несъгласие – другият пласт показва вярата, надеждата, убеждението, че крайната задача и смисъл на човешкия живот не са насилието и робството (социално, духовно и пр.). Поезията на Вапцаров непрекъснато поставя въпроси, но разговорният език няма функцията само да изобрази индивидуалния човек в условията на жестоко и преломно време, а и да ни даде възможност да чуем различните гласове на човека и самото време:


И аз крещях години –

цяла вечност...

Долавях, че и другите крещят...

(„Завод”)


Цялата поезия на Вапцаров е вик на протест, несъгласие, отхвърляне, отричане на каквото и да било право върху Човека, присвоено от Властта. Несправедлива и безчовечна е онази власт, която продава националните интереси и която се страхува от възразяващата срещу това личност, смята поетът. В такъв план ярката антифашистка ангажираност и дейност на Вапцаров не е само поетичен порив на кристално чиста и нравствено извисена личност, а и житейска позиция на човек, който поставя националните и духовните ценности над всичко, който не може да си позволи компромис със собствената си съвест и съвестта на епохата.

Вапцаров притежава болезнено изострено чувство за историчност. Той разговаря непрекъснато с историята, полемизира с нейната студена фактологичност. Понякога я одухотворява като човешко същество, друг път не крие горчивината си от нейното бездушие:


Какво ще ни дадеш, Историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,


ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало.

И под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.


Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.


Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно.

И няма никой да разказва

за простата човешка драма.

(„История”)


През изминалите десетилетия от неговата трагична гибел Вапцаров е оценяван не само от историята, а и от ярки и значими световни поети. Достатъчно е да споменем Салваторе Куазимодо, Арис Диктеос, Янис Рицос, Марио де Микели, Жан Канапа и т.н. Ето какво споделя Арис Диктеос:

„...Вапцаров се роди от своята смърт. Удивени, непосредствено след войната, съотечествениците му откриват пред себе си „едно почти неизвестно до този момент поетическо чудо”. И ако и да не се касае точно за чудо, то се касае за едно изключително явление в международната пролетарска или просто социална поезия. Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си за хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в човека и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово поезия, която не приема красивите думи и натруфеността.”

Споменатите световноизвестни поети съзират в живота и творчеството на Вапцаров не само подвига на саможертвата, а и блестящия талант на истински говорител на времето, на художник, който рисува неподправената драма на своето поколение, изгоряло в жестока война с фашистката чума.

Като говорим за Саможертвата, трябва да подчертаем мистичната последователност, с която всички най-значителни български поети вграждат и своя живот, и своето творчество в духовния храм на българската национална съдба. Това като че ли е най-ярката характерологична особеност на българската поезия – безкористно всеотдаденият на националните тревоги, въжделения, борби, възторзи и покруси поет да вгради своята индивидуална духовна вселена във вселената на националния дух. В такъв план и Вапцаров е един от посветените в българската поезия, една от личностите, избрани от Провидението да носят и осмислят националната кармична натовареност.

Никола Вапцаров изпреварва с половин век своите съвременници в разгръщането на редица нови идеи в българската поезия. Точно като Ботев, Яворов и Гео Милев и той гледа десетилетия напред. Неговата поезия е толкова богата и наситена с внушения, че всяко следващо българско поколение ще преоткрива нови ценностни послания, които ще му помогнат да разбере себе си и да осмисли бъдещия си живот. В такъв смисъл Вапцаров е от фалангата на онези български поети, които са не само могъщи творци, а и нравствени показатели за българското общество. И саможертвата на Вапцаров не е жест към една политическа партия, както днес фасулковците (използваме израза на Пенчо Славейков) се опитват да ни убедят. Тази саможертва е водена от неунищожимата социална идея. А срещу социалната идея, срещу вярата в нея, както самият Вапцаров казва:


и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

(„Вяра”)


Вапцаров е едновременно средоточие на поетическите послания на големите духовни водачи на България (Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Смирненски) и начинател на нови тенденции, нова чувствителност, нови идеи в българската литература.

Писателят Константин Константинов проницателно посочва, че Вапцаров е ярко оригинален поет и личност: „Продължител по идейна линия на Смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито в изразни средства и далече го надхвърля в емоционално въздействие. Очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредствено от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на едно ново време. Така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата литература. Страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги задъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите и трепетно чувствителен в грубата черупка на неудържим борец. Тъкмо тук е значителността и заразяващото въздействие на неговата поезия. Огнената сплав от идеи и чувства в стиховете на Вапцаров няма разсъдъчност. Неговите „добри намерения” – то е същината му, то е пламъкът, който го обсебва през краткия му живот на земята. Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още – това радостно чувство на общност с хората и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.”


Отново в традициите на великата българска литература Вапцаров е със своя народ и в живота, и в смъртта. Този голям поетичен талант, разстрелян на Христова възраст от страхливото бездарие на властта, и с живота, и със смъртта си доказва, че е апотеоз на свободната личност. Собствената му съдба е своеобразна метафора на Освобождението на човешкия дух от оковите на мерзката тленност, апотеоз на извисената хармонична душа над низките филистерски страсти на грубата материалност, апотеоз на истинското посвещение на Отечеството, което се противопоставя на продаването на националните интереси. В такъв план поетът на безстрашната вяра Вапцаров, се превръща все повече в поет на бъдещето.


ПЕСЕН

Във гората - враг стаен.

Във гората мрак и изстрел.

Той лежи, лежи ранен

и през тъпа болка мисли:


"Право стреля. Ще умра -

във гърдите ме улучи.

Свърна в гъстата гора

и избяга като куче.


Старата не ще изтрай.

Либето... ще ме прежали.

Ще прежали, то се знай,

но другарите - едва ли.


Тя смъртта ми, е добра.

И не жаля свойта младост,

ала исках да умра

някога на барикада...


Мислех, с песен... но беда -

право стреля и улучи.

Ех, да имаше вода,

а то в сух валог се случи...


Поолекна ми... така...

може би ще оживея?...

Някъде шуми река

и вода, вода се лее...


Някъде картечен лай...

Песни... нещо ме удари...

Дай вода! Вода ми дай!

Падам... дръжте се, другари!..."


Във гората - враг стаен.

Във гората - мрак и изстрел.

Той сега е вцепенен

и не чувства, и не мисли.


***

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!


Разстрел, и след разстрела - червей.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

14ч. - 23.07.1942 г.


 

ВДИГНЕТЕ ЧЕЛАТА СИ ПО-ВИСОКО ОТ ГРЪМООТВОДИТЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми членове и симпатизанти

на ПП „Нова Зора“,

Драги читатели и съмишленици,


В миналия брой, № 24, 22 юни 2021 г., предложихме на вашето внимание някои, по наша преценка, основни акценти в предизборната платформа на Коалиция „БСП за България“. Намираме че те са важни и, че ще подпомогнат разясняването на позициите и целите на Коалицията, пред избирателите.

За мнозина трите места, отредени за представителите на ПП „Нова Зора“ – в 23-и МИР – 8-о място; в 24-и МИР – 20-то място и в 25-и МИР – 12-о място, които вече в четири поредни избора изпращат представителите на партията, винаги в трудно постижимата избираема зона, може да има много обяснениня, но то е и своеобразно доказателство, че лично председателят на партията Минчо Минчев е в невъзможност да защити нейните интереси и да създаде необходимите условия за реализация на нейните кадри, в контекста на коалиционните отношения.

Този разговор е дълъг и той непременно ще бъде проведен, с характерната за „Нова Зора“ прямота и откритост. В оставащите дни до изборния ден обаче, е необходимо силно и безрезервно потвърждение на характерната за всеки член, симпатизант и дори читател на вестник „Нова Зора“, пълна подкрепа на усилията за спечелване на изборите на 11 юли т.г.; умножаване на активността на организациите по места и в най-висока степен мобилизация на личните усилия за постигането на главната цел.

Във времена, когато всички работят и изпълняват подобни начинания с пари и с много пари, въпрос на чест и достойнство е ПП „Нова Зора“ да препотвърждава своята безкористност и своя висок морален пример.

Не унивайте, драги приятели, скъпи братя и сестри!

По-високо от гръмоотводите вдигнете честните си чела и настройте сърцата си на безподобния лад на правдата. В нея е нашата сила! Тя е и нашата броня. Тъкмо правдата изисква нашата всеотдайност в този момент, когато мътните вълни на нови лъжи и стари обещания, са на път да подменят отново жадувания час на справедливостта.

Много са поводите, с които незачитанията и пренебрежението, както и непредизвиканите и незаслужени обиди са изпълнили вашия делник. Но горе сърцата, другари! При никои „режими на свободата“, носителите на истината и правдата не са били обласкавани. Това обаче е и моят, и нашият избор. И въпрос на благородна ярост е да удържим. Ако направим това с чест, ще означава, че още днес сме спечелили победата. Но тъкмо това е което не могат да ни простят не само откритите врагове. Затова - дерзайте! Гръмоотводите улавят мълниите, но и ги укротяват.

На страницата, със снимки и кратки биографични бележки, представяме трима достойни мъже, членове на ПП „Нова Зора“ – доц. д-р Пламен Дамянов; доц. Костадин Стоичков; проф. Тодор Мишев. Биографиите и достиженията им говорят красноречиво за техните професионални и експертни качества. За моралните им достойнства, гаранция е дори съгласието им да бъдат яркият знак на ПП „Нова Зора“ в сенчестата зона на трудна избираемост.

От всички 17 основни и главни направления от посланията в платформата на Коалиция „БСП за България“, подбрахме и утвърдихме на Централния политически съвет, проведен на 20 юни, 20 цели, които според нас, при своето осъществяване, ще допринесат неминуемо за промяната на досегашния убийствен управленски модел, наложен в последните 12 години. Сами по себе си тези цели обясняват и призива: „Защо ви призоваваме да гласувате за Коалиция „БСП за България“.

Използвайте ги във вашата разяснителна и организационна дейност.

1. Налагане на съдебен контрол върху актовете на главния прокурор;

2. Закриване на специализирания съд и прокуратура;

3. Бюджетно финансиране само за държавни и общински училища;

4. Ревизиране на учебните програми и учебното съдържание; (макар и непосочени в платформата, нашите усилия ще бъдат в защита на националното самосъзнание и спасителната българска национална традиция).

5. Осигуряване на безплатни детски ясли и градини;

6. Премахване статута на търговски дружества на болниците;

7. Безплатни лекарства за деца до 14 годишна възраст;

8. Еднократна помощ при раждане на първо дете - 500 лв., за второ дете 1000 лв., за трето дете 1500 лв., за всяко следващо – по 200 лв.;

9. Еднократна помощ в размер на 6500 лв. за всяко второ и трето дете     на родители, които са осигурени минимум за 24 месеца назад;

10. Увеличаване размера на майчинството през втората година от 380 лв. до размера на минималната работна заплата от 650 лв.

11. Еднократна помощ от 250 лв. за всички деца от първи до четвърти клас, давана в началото на учебната година;

12. Безплатни учебници за всички ученици от 1-ви до 12-ти клас;

13. Преизчисляване на всички пенсии спрямо средния осигурителен доход през 2017 г.;

14. Закон за защита и употреба на българския език, писменост и култура;

15. Прозрачно определяне на минималната работна заплата;

16. Намаляване на  ставките на ДДС за храни и лекарства;

17. Въвеждане на прогресивно подоходно облагане и премахване на плоския данък. Въвеждане на семейно подоходно облагане;

18. Подкрепа за зеленчукопроизводство, овощарство, биоземеделие и животновъдство;

19. Насърчаване обединяването в кооперативни вериги при доставки и преработка на храни;

20. Приоритетно изграждане на нова атомна централа в Белене.

България над всичко!


21.06.2021 г.

София

ЦЕНТРАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ СЪВЕТ

НА ПП „НОВА ЗОРА”;

Председател: Минчо Минчев


В избирателната листа на 23-ти МИР е № 8:


Доц. д-р. Пламен Владимиров Дамянов е роден на 29 април 1956 г. в Мюнхен, Германия. Завършил е гимназия в София; атомна физика в СУ “Св. Климент Охридски”; Докторант към Центъра по наукознание към БАН (1985–1990).  Доктор по философия - от 1990 г. Дисертацията му е на тема “Аналогията като метод за генериране на нови научни знания”.

Доцент е в Института за изследване на обществата и знанието (2010 – досега);  научен сътрудник І ст. Работил е в Център по наукознание и история на науката при БАН. Бил е проучвател-специалист в ЦНИН, участвал е с доклади в симпозиуми и семинари в 24 национални и 10 международни научни форуми в Австрия, Унгария и България. Член е на Съюза на учените в България от 1991 г.


В избирателната листа на 24-ти МИР е № 20:


Доц.д-р.инж. Костадин Кирилов Стоичков e роден през 1968 г. в град София. Завършва Техникум по механотехника през 1986 г., със специалност „машинен техник“. Отбива редовната си военна служба в НШЗО „Христо Ботев“. Завършва висшето си образование в ТУ София със специалност „Технология на машиностроенето”. От 1993 г. работи като производствен инженер в индустрията. От 2004 г. е преподавател в ТУ София по машинни науки.


В избирателната листа на 25-ти МИР е № 12:


Прoф. д-р Тoдoр Мишeв e ръкoвoдитeл кaтeдрa „Aрхивиcтикa и мeтoдикa нa oбучeниeтo пo иcтoрия“ в CУ „Cв. Климeнт Oхридcки“, дирeктoр нa Цeнтър зa cъврeмeннo oбрaзoвaниe. Председседател на софийската градска организация на ПП „Нова Зора“. Автор на 8 монографии в областта на историческото образование и историята на Балканите. Автор на учебници по „История и цивилизации“за 7, 10 и 12 клас. Член на Редакционния съвет на вестник „Нова Зора“ от 1991 г., участник във възстановяването на Македонския научен институт.


 

НИЕ, НАРОДЪТ!

Е-поща Печат PDF

Един вятър духа из България, вятърът на промяната във властта

 

Когато този брой бъде в ръцете на читателя, много неща вече ще са се случили. Засега въпросът, който виси със страшна сила е, може ли правителството на Бойко Борисов и главният прокурор Иван Гешев да бъдат свалени, преди да е изтекъл мандатът им? От ГЕРБ, Обединените патриоти и Прокуратурата уверяват, че това би означавало държавен преврат, потъпкване на Конституцията и „счупване“ на държавата. И то, когато след приемането ни в чакалнята на еврозоната и банковия съюз, Съветът на ЕС трябва да одобри размера на средствата, които ще получат отделните страни-членки, за да укрепят икономиките си, преди настъпването на най-страшната световна икономическа криза.

Само че „материалът“, който изпълва вече втора седмица улиците и площадите на София, както и останалите областни центрове, не иска да чака „светлото бъдеще“, което му обещава Бойко Борисов, рекламирайки като голям успех допускането на България в чакалнята на еврозоната и банковия съюз. Здравият разум на българина му подсказва, че няма нужда да изяде едно цяло яйце, за да разбере, че е запъртък. Казано иначе,

за 11 години управление Борисов показа какво може и какво не може.

След всичките му хвалби България си остана най-бедната и най-корумпираната страна в Европа.

 

И причината, която той няма как да си признае, е тъкмо поради неговото управление, през което България се превърна в на завоювана от мафията държава. В нея без рушвети и комисионни не може да се построи или ремонтира и един километър път; в нея не функционира нито една от четирите власти: законодателна, съдебна, изпълнителна и медийна. Ето, това не искат да си признаят ГЕРБ и „патериците” му. Какъв ти провал в борбата с корупцията? Такава борба изобщо няма, може би защото е най-трудно да се бориш със себе си. Американското  посолство в София не закъсня да се намеси в кризата, подкрепяйки витиевато, хем справедливите протести на гражданите, хем върховенството на закона, в което се кълне обектът на тези протести – главният прокурор Иван Гешев. Откакто президентът Радев отказа да подпише указа за неговото назначаване, Гешев се е фиксирал в Президентството до степен че изпрати в сградата прокурор с тежко  въоръжени преторианци, с „цел изземване на доказателства за държавна измяна”. Явно не стигнаха селективно подбраните извадки от телефонна комуникация на президента и неговите сътрудници, та трябваше да се добави и престъплението „нерегламентирано придобиване и съхранение на разузнавателна информация“. И, за срам на съдийското съсловие, което във ВСС осигури „избора“ на Гешев за главен прокурор, намери се съдия, който да разреши на „бандата на Гедеон“ да нахлуе в Президентството. Само че съавторите на този цирк не предвидиха каква вълна от обществено възмущение ще предизвикат.

И, като резултат от неразумния демарш, десетки хиляди граждани с различни политически ориентации, абсолютно спонтанно застанаха пред Президентството, виждайки в него не само жертва, но и единствената съпротивляваща се на произвола институция. Със или без акциите на „Да, България“ в „Росенец“, пред Съдебната палата в София, пред сградата на МВР и пред хотел „Берлин“, в Банкя, чийто собственик е Делян Пеевски,

хората пак щяха да излязат на улицата.

Не че много им харесваше предишният главен прокурор Цацаров, но той поне беше интелигентен юрист.

В момента политиците и политолозите спорят за Велико Народно Събрание и евентуално нова Конституция, която ще извади прокуратурата от съдебната власт, но според мен, най-големият кусур на сега действащия основен закон на Република България е това, че не предвижда за президента права, адекватни на начина, по който той се избира. Другият недостатък е, че тя изключва свалянето на правителството по друг начин, освен чрез избори. За сравнение, Американската Конституция е една мъничка брошурка с десетина поправки, към която е приложена Декларацията за независимост на САЩ. В тази Декларация пише:

„Ние смятаме за очевидни сами по себе си тези истини, че всички хора са създадени равни; че те са надарени от техния Създател с някои неотменими права, между които са правото на Живот, Свобода и преследване на Щастието; че, за да гарантират тези права, се институират правителства от хора, извличащи своите правомощия от Съгласието на Управляемия; че, когато една форма на управление стане деструктивна за постигането на тези цели, народът има правото да я смени или събори и да институира ново Правителство, базирайки неговото учредяване на такива принципи и организирайки неговите пълномощия по начин, при който изглежда най-вероятно народът да постигне своята бъдеща сигурност и щастие.“

Този текст не се цитира никога от рояка придворни „политолози“, „медийни мисирки“, банални пиари и пропагандатори на фалшиви новини за „успехите“ на управлението в България. Разбира се, във въпросната Декларация за независимост пише още, че трябва да се подхожда предпазливо и правителствата да не бъдат сменяни „по лековати и преходни причини”, а след поредица от злоупотреби и узурпирания, преследващи неизменно една цел –гражданите да бъдат поставени под абсолютен деспотизъм. Тогава народът има не само правото, но и задължението да свали такова управление и да предвиди нови гаранции за бъдещата си сигурност.

Срещу какво излязоха този месец хората по улиците на областните центрове в България?

Какви са исканията на протестиращите?

На първо място, срещу корупцията по всички етажи на властта.

На второ място, срещу избирателния подход и произвола на насъскваната от Борисов и ръководената от Гешев прокуратура, която „гълта комарите, пък изплюва камилите“, както е казвал Стефан Стамболов. Сиреч, вместо да търси отговорност от министъра на финансите Владислав Горанов за проспаните 700 млн.лв. неплатени такси от хазартните фирми на Васил Божков, или за 60-те млн.лв., които укриващият се в Дубай обвиняем е платил като „такса помощ“, Прокуратурата публикува чатове от комуникацията между президентските съветници и самия президент с бизнесмените Павел и Атанас Бобокови, или с генералния секретар на БКП Александър Паунов и журналиста Огнян Стефанов. И в нечия глава изглежда се върти внушената идея да бъдат изфабрикувани „доказателства“ за търговия с влияние и дори държавна измяна. С цел замазване на очите на публиката обаче, на разпит бяха извикани Бойко Борисов, Владислав Горанов и Менда Стоянова. За отбелязване е, че не бе проявен интерес към „онези“ аудиозаписи или снимките на пълното с пачки евро и златни кюлчета чекмедже от нощното шкафче на премиера в правителствената резиденция в Бояна. Никой не се запита как те са се озовали там, срещу каква услуга са били дадени и къде са отишли после? Това все още си остава покрито с мрака на неизвестността. Да не говорим за „Догансарай“, построен върху заграбена държавна и общинска земя в парка „Росенец“, до Бургас. Щом с едно щракване на пръсти Борисов свали охраната от Доган и Пеевски, можеше ли да направи това, ако правата над службата бяха на президента Радев? Очевидно не. Тогава, за какво ни агитираше цяла неделя?

На трето място, хората протестират срещу мафиотизирането на изпълнителната, а може би и на част от законодателната и съдебната власти. Вследствие на което, без съответния подкуп, не може да се построи или ремонтира дори един километър път, улица или булевард. Да не говорим за стотиците километри магистрали. Ето, тези порядки прогониха от България най-производителната и креативна част от населението, отчаяно че някога ще може с честен труд да живее в родината си.

Рушветчийството на българските държавни и общински чиновници и особено на техните шефове, е станало нарицателно в цяла Европа.

А там са особено чувствителни, когато парите от техните данъци се „усвояват“ у нас по метода, препоръчан от министъра на земеделието Десислава Танева: „Не шумете за злоупотребите с европейски субсидии, за да не ни спрат парите от Брюксел!“ Не 16 милиарда, а 1 трилион евро да ни дадат, крадливите гербери, патриоти и депесари ще намерят как да ги присвоят, раздавайки ги на обръчи от приятелски фирми. Това е част от обяснението на факта, че България е на последно място по доходи в Европа. Другата причина е досегашното търпение на народа, който или бойкотираше изборите, или гласуваше с „краката си”, на „Терминал 2”, с надеждата, че тук някой друг ще оправи нещата. Положението обаче няма да се поправи, докато управлението е по модела Борисов. Напротив, престоят ни в чакалнята на еврозоната може да надхвърли по продължителност рекорда на Естония от 10 години! Само дето портфейлите на някои ще се пукат по шевовете, а други ще си броят стотинките или ще ровят в контейнерите за смет. Председателят на НС Цвета Караянчева оправдаваше увеличаването на депутатските заплати с даренията, които ГЕРБ правели. А министърът на труда и социалната политика Деница Сачева обоснова отказа на правителството да подаде оставка с голямата му заетост.

Пусто дърво неокастрено!

Дори само тази наглост би трябвало да изкара стотици хиляди на улицата!

На четвърто място народът е гневен от факта, че държавното обвинение се ръководи от човек, който не признава презумпцията за невиновност до доказване на противното от съда. Този човек смята всеки обвинен от него за престъпник и иска НПК да се преработи така, че да няма нужда от събирането на достатъчно доказателства. Главният прокурор, подобно на покойния Иван Татарчев, смята че над него е само Господ. И този Иван няма да е по-долу. Още с първия акт на встъпване в реалната си власт изпрати запитване до Конституционния съд дали президентът може да бъде разследван за държавна измяна? Преди седмица направи и втора крачка: в Президентството нахълта личната му преторианска гвардия. Но, когато президентът Радев поиска оставката му и тази на правителството, Гешев събра прокурорите и се оплака, че върху прокуратурата се упражнявал политически натиск. След това прокурорски „трудови колективи“ разпратиха писмо до медиите с искане прокуратурата да не бъде въвличана в политическите борби. Адвокатите обаче подкрепиха исканията на протестиращите за оставката на главния прокурор. От ВСС гузно замълчаха, а що се отнася до Конституционния съд, със своето мълчание или забавяне, той явно подхранва надеждите на Гешев да разследва президента преди да е изтекъл неговият мандат. Затова пък от разследването на Валя Ахчиева научихме, че председателят на най-големия съд в България, е бил назначен в нарушение на изискването за българско гражданство. А пък за шеф на Специализираната прокуратура е била издигната единствено кандидатурата на прокурор, свързан с мафиотската мрежа „8-те джуджета“.

„Криво седи, право съди стар кадия“ – пише Пенчо Славейков в „Луд гидия“. Това обаче е било през турско! Днес, в света на „евроатлантическите ценности“, кое е право и кое не, решава американското посолство в София.

През февруари 2013 г. Борисов пак се беше запънал като рак на бързей, твърдейки че няма да подаде оставка заради Станишев и Доган. Казват, че посред нощ бил поканен, където трябва, и на 20 февруари 2013 г. той хвърли кърпата. Разликата е, че днес, наред с неговата, протестиращите искат и оставката на главния прокурор Гешев, което може да не е по буквата на Конституцията, но да не би и народът да живее по нейните разпоредби? Половината от разпоредбите й са суспендирани! Нейсе, и Борисов, и Гешев уверяват, че единствено отговорността и работата, която им предстои, ги задържа на власт. Към това Борисов добавя и заплахата от „невижданата криза“, която надвисва над света, в резултат на коронавируса, сякаш оставането му на власт ще я разреши. Докато Гешев е решил да накаже всички, които ограбиха българския народ. То това хубаво, но хората се питат защо изпуска от погледа си и олигарси, които са пред очите му? Защо българите, които Тома Биков нарече „тинята на обществото“ или „лумпени“, трябва да вярват, че влизането ни в чакалнята на еврозоната ще ги направи богати и щастливи, а акциите на Гешев ще донесат справедливост, когато „вода газят, жадни ходят“? Стотици селища страдат от липса на питейна вода, от разбити пътища, липса на лечебни и учебни заведения, детски градини и ясли, и други блага на цивилизацията. Колко села обезлюдяха и бяха заличени от административната карта на България, въпреки или благодарение на „успешното“ управление на Борисов! И, когато хората излязат на улиците, ги обявяват за „мотивирани“, за отечественофронтовци без ясни лидери и програми, за несъвместими сбирщини от леви и десни.

Геноцидът, безработицата, безпаричието, безнадеждността и другите „прелести”,

не са ли основание да се вгледат магистратите в разпоредбите на основния закон на Републиката? А политиците да търсят под вола теле.

„Протестиращите завиждаме на успехите на Борисов“ – иронизира Арман Бабикян в сайта на вестник „Сега“ (13.07.2020). И във връзка с твърденията, че някой плаща на протестите, добавя: „Плащам от едно чекмедже“. В същото време Татяна Дончева казва пред вестник „Дневник“ (13.07.2020): „Сега ще ни гърчи Иван Гешев, докато някой не го изнесе от кабинета“. Как да стане това „изнасяне“ обяснява адвокат Михаил Екимджиев: „Гражданите имат право да арестуват дори и главния прокурор. В прокуратурата стандартът наистина не е двоен, а един - бандитски и извънконституционен“. На кого ли да вярва човек?

Към тази оценка ние няма какво да добавим? Освен това, че трябва да се изчака Гешев да довърши немислимото:  да обедини целия български народ срещу корумпираната и арогантна управленска шайка. Не ние, а „политолъгът“ Антон Тодоров нарече ГЕРБ „шайка“, преди да се присъедини към нея като депутат. Никога не е късно да станеш за резил!

 

И Борисов потвърди това, забранявайки на министър Данаил Кирилов да пише във „Фейсбук“. След това „се вслуша“ в препоръките на областните координатори на ГЕРБ и поиска оставките на министрите на финансите, икономиката и вътрешните работи. Не за несправяне с работата, а заради внушенията, че са свързани с Делян Пеевски и ДПС!  Този опит за спасяване на балона на властта, изхвърляйки част от товара, обаче няма да мине. Народът, който е на улицата, не иска оставката на отделни министри, а на целия кабинет. Що ли му трябваше на Гешев да слуша Бойко? Свлачището тръгна и вече никаква подпорна стена не може да го спре.


 

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 


Страница 17 от 428