Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПИСАТЕЛЮ, ИЗПЪЛНИ СВОЯ ДЪЛГ!

Е-поща Печат PDF

Ако писателите не кажат истината, кой тогава ще я каже?

Но познават ли писателите истината, за която трябва да свидетелстват, и която са призвани да разпространят сред народа?

Аз не съм сигурен, че днес те са нейните носители. Защото изгубиха правото да бъдат народни водачи и будители. Ако бяха, щеше да е съвсем различно!

А ако беше съвсем различно, днес нямаше да се тревожим толкова за съдбата на нацията, езика, та дори и за самата литература. Нямаше да живеем в подобна убога реалност, в която моралът и нравствеността са напълно изпразнени от своите традиционни значения и човекът е оставен сам на себе си, за да се оправя в живота. Защото днес най-важното е да си успял, да имаш пари, а не да си добър, честен, разумен, да живееш почтено, да си добродетелен, да обичаш Отечеството си и хората.

За доброта, почтеност, любов между хората, разбирателство, съчувствие, изобщо не се говори. Други са днес ценностите и друг стана езикът, с който те се обозначават. Обществото негодува единствено срещу материалната бедност. Тя, разбира се, е страшна, но не само тя е голямото социално зло. Причините за нея се търсят повече в грешките на управлението, в националния характер, в „неуспешния преход“, а не там, където са. Не е ли писателят този, който трябва да ги посочи, за да насочат натам народът и обществото усилията си за облекчаване на човешката участ, за духовно просветление и материално благополучие? Никой друг няма да стори това. Но тогава ще затъваме все повече и все по-малко надежди ще поддържат силите на българите. Докато в един миг те ще се стопят напълно. И ще рухне всичко.

Знам че не е лесно за писателя да промени държавата. Защото в тази бедност той, и изобщо хората на изкуствата, затънаха най-дълбоко, и сигурно върху тях се стовари най-тежкия товар. Страшното е че те все още не могат или не се решават да отворят очи и да обединят гласовете си, за да прогласят ново начало, което да запали отново светлината в душите на хората и да възродят надеждите им.

Мнозина ще ми се обидят навярно, но ще кажа, че те си заслужиха тази участ заради бездействието, конформизма и страха, които проявиха още в началото на промените у нас през 90-те години на ХХ век. Някои от тях дори поведоха масата да разрушава всичко, да обругава и въздава възмездие. Те бяха умело използвани, за да се оправдае планираната разруха, кражбите, лъжите и измамите.

И когато мъглата се вдигна, се очертаха руините. Не толкова на старата обществено-икономическа система, а на идеалите, традицията, историята, езика, литературата, нацията. Виждат ли българските писатели тази страшна картина и ако я виждат, дали я осъзнават? И как говорят за нея? А и какво правят, за да започне възстановяването на духовната цялост и социалната справедливост?


Формално националната писателска общност у нас е разделена и отделните й съставки изповядват различни идейни и естетически възгледи и принципи. Аз обаче не бих определил като национални  писателите постмодернисти и неолиберали, защото те все по-настървено работят за продължаването на този гибелен за държавата, нацията и литературата процес. На тях им е поставена отговорна политическа задача. Плаща им се, за да я изпълнят. Затова и толкова агресивно и безпардонно изопачават обществената история и историята на българската литература – особено тази след Втората световна война. Отредена им е продажна и позорна роля, която играят неуморно и с вдъхновение. Защото повечето от тях са посредствени или направо бездарни и превъплъщението им в някаква платена роля е единственото, което им вдъхва самочувствие, че са уж писатели. В престъпното им  служение са ги включили в сдружение с университетски преподаватели, с журналисти, с управленци в сферата на културата и със самата политическа власт. Единни и сплотени до смърт, постигнатите от тях резултати досега са впечатляващи. Пораженията върху новите поколения са ужасяващи и навярно необратими. Те са неуморими и затова не бива да си правим илюзии, че сами ще спрат или че обществото ще ги изхвърли, или няма повече да ги слуша и да им вярва.

Не бива да си правим никакви илюзии, защото

в българския свят днес се води гражданска война.

Тя не само е братоубийствена, кръвопролитна, жестока, варварска и безконечна, а на всичко отгоре се води без правила, непочтенно, из засада, озвучена от песните на сирените за благодатта на „европейските ценности“, на демокрацията, на толерантността, на политическата коректност, на правата на различните сексуални общности и ред други подобни измишльотини. Тази война опростачва живота ни и безмилостно промива съзнанието на народа ни.

И се води не само с политически средства. За да се укрепи властта и да се ликвидира съпротивата и недоверието към нея, е мобилизирана цялата власт. Ударната сила в тази война са въпросните постмодернисти и идеолози на неолиберализма. Защото теренът, върху който се води, освен литературата, са изкуствата, културата, просветата. И най-вече езикът! Когато те биват поразени до такава степен, че българите да не разбират езика на своите писатели от миналото и днес, войната може и да приключи. Българската нация тогава ще бъде мъртва. И този ден съвсем не е далечен. Нима ще чакаме този ден, за да се убедим какво се върши днес и какви цели се преследват?

Странно е че тази война не се забелязва и не се осъзнава от писателите, обявяващи се за наследници на Вазов и на националните традиции на българската литература. Те си мислят все още, че това е някакъв идейно-естетически спор или в най-лошия случай борба за разпределянето на малкото пари, които държавата се смилява да отпусне за издаване на книги, награди или помощи за писатели в нужда. Навярно затова от време на време тихо проплакват, жалват се, хленчат, молят за милост. И толкова. Най-много да кажат някоя дума срещу политиците, които не разбирали от литература, били абдикирали (тази дума те много я обичат) от задълженията си и отново кротко, мирно и тихо се завръщат към своите премиери на книги, рецензийки, взаимни потупвания по рамене – ти на мене, аз на тебе, към някакви мизерни награди, включване в жури на някой конкурс и пр., и пр...

Но нима великите им предходници са им оставили толкова малко и не са ги научили на друго?

Да, аз ги питам, докога ще свиват рамене и ще се утешават, че работата им била да пишат, а не да оправят света. Христо Ботев, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Валери Петров, Николай Хайтов и още много други пишеха, но и „оправяха света“, залагаха името и живота си дори, за добруването на хората. Те не се жалеха, не хленчеха, макар често да умираха от недоимък и срещу тях да стреляха с истински оръжия и куршуми. Те знаеха че срещу литературата се води война, и че тази война е и срещу народа, и Отечеството. Те знаеха още, че в тази война не може да си безучастен и да си вярваш, че това ще те спаси. Благодарение на тях, и на мнозина още други писатели,

не просто на литературата, България  бе спасена.

Днес обаче, на нас е възложено да я браним и да я спасяваме. Даваме ли си сметка за тази отговорност?

Работата на писателя е да си пише книгите, да ги публикува и чрез тях да влияе върху обществото. И нея той трябва да умее до съвършенство, защото само тогава може да се нарече писател. Но дори и когато върши с вдъхновение и любов тази своя работа, ако е истински писател,  не може да му е безразлично какво става в това общество, в което и той съществува – особено когато то е заболяло от тежка болест, когато обругават нравствените и духовните му ценности, и когато безпардонно разрушават нацията, националната държава и националната литература и култура. Ако е истински писател, ще впрегне таланта, уменията, ума и съвестта си,  за да разбуди хората, за да им вдъхне смелост и безстрашие, ще им покаже истината, за да ги накара да се възпротивят. Защото хората се нуждаят от водач, от силен и мощен глас, който да ги събуди и да ги поведе след себе си. Те няма да тръгнат сами, но очакват да бъдат поведени. Да припознаят и да приемат своите будители и водители, и да наложат святата си воля в държавата. Кой друг освен писателят ще остави личните си грижи, за да поведе хората не за пари и богатства, а заради велика идея и за спасение на отечествения и националния дух?!

Писателят няма друг интерес освен възхода и добруването на народа и литературата. Не славата, а дългът заставя писателя да бъде народен водач. Не се ли подчини на този свой дълг, той опорочава таланта, творчеството и живота си, обезсмисля ги и се опозорява завинаги.

Ето, това писателят, наследник на примера на Вазов, трябва да осъзнае и да го приеме за своя най-висша кауза. Макар и закъснял, той трябва да се самоидентифицира, да покаже лице, особености на таланта, енергията на своето вдъхновение и същността на своето обществено служение. За да заслужи и оправдае таланта и, за да отдаде подареното му от Господа на своя народ и на изтерзаното си Отечество.

Фалшификаторът и явлението „наемник“

Може би най-вярното негово оръжие в това служение е публицистиката, но не по-малко ефективни са неговият личен пример,  общественото му поведение, и главно - духът на непримиримост! Ако писателят мълчи, нещата в Отечеството ни все повече ще загниват. Все повече хора ще се обезсърчават и отчайват, ще губят националното си самосъзнание и ще се превръщат в несъзнателна и бездушна „работна ръка“, чиято едничка цел е да бъдат „конкурентноспособни на пазара на труда“.

Тогава постмодернистите ще продължат да се ширят, да говорят и бълват лъжи и небивалици, ще поругават националните светини. Време е войната, която те отвориха, и която водят с толкова сили и енергия, да бъде приета, за да бъде спряно тяхното нашествие.

Добре, ще каже някой, толкова думи, а нищо конкретно.

Тогава ще попитам - колцина участваха в дискусиите, които в. „Словото днес“ проведе през тази и миналата година? На пръсти се броят! Ето, сега из литературното небитие се опитва да възкръсне Марин Георгиев - повторният убиец на великия поет Никола Вапцаров, за да се погаври още веднъж с неговата памет. Колцина го разобличиха и дадоха отпор на лъжите, фалшификациите и безсрамните му клевети? Той е жалък и нищо не значещ фалшификатор, но явлението, което олицетворява, е опасно, страшно дори. То трябва да се разобличи! Както и продажността и безродието, наглостта и безсрамието на подобен тип автори, които за съжаление не са малко.

А нима някой възрази на опитите да се фалшифицира и отрече антифашистката съпротива и историята на Втората световна война? Българската история е най-уязвена от посегателствата на постмодернистите и неолибералите. А кой възропта срещу непрестанните промени в учебните програми на училищата и изваждането от тях на едни от най-големите ни писатели заради техния национален дух и революционна дейност.

Чу ли се гласът на българските писатели?

Не потънаха ли воплите на двама-трима от тях в шумотевиците на ежедневието? Нима тези явления не са достатъчно сериозни, за да бъдат подложени на разобличение? Кой да го направи? Депутатите или евродепутатите? Кой? Не е ли задължение на българските писатели да дадат решителен отпор?

Да, наследниците на примера на Вазов и неговият Съюз не ги знаят, не ги познават, не ги чуват, не им дават да говорят по телевизиите, не ги зачитат при раздаване на национални отличия. Но как да ги знаят и познават, как да ги виждат и чуват, когато те самите са си избрали да бъдат неизвестни. И никой не им е крив за това!


 

В ПАМЕТ НА ВАПЦАРОВ И ДРУГАРИТЕ МУ

Е-поща Печат PDF

Пред Гарнизонното стрелбище в столицата на 23 юли 2020 г. се събраха политици, писатели и общественици, за да се поклонят пред паметта на Никола Вапцаров и неговите бойни другари Антон Иванов, Атанас Романов, Антон Попов, Георги Минчев и Петър Богданов.

Актрисата Джуни Александрова рецитира стихове от Вапцаров. Думи на признателност и поклон пред делото на разстреляните герои произнесоха вицепрезидентът Илияна Йотова, председателят на НС на БСП Корнелия Нинова, председателят на СБП Боян Ангелов, председателят на ГС на БСП Калоян Паргов, родственици на загиналите антифашисти.

Следобед пред паметника на Вапцаров в градинката на Националната художествена галерия, се състоя рецитал на български писатели. Боян Ангелов откри тържеството и даде думата на Снежана Тодорова – председател на СБЖ, която говори за международните признания на поета от Банско и за неговата световна известност. Членът на УС на СБП Иван Гранитски предостави възможността да рецитират свои творби писателите: Мая Вапцарова, Минчо Минчев, Николай Шопов, Петър Андасаров, Иван Есенски, Трендафил Василев, Боян Ангелов, Нико Стоянов, Генадий Велчев, Велислава Дърева, Боян Бойчев, Димитър Христов. Авторско стихотворение, посветено на Вапцаров, прочете и Петко Коцев от Българския антифашистки съюз.

 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

ОТЧУЖДЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Студени улици. Студени здания.

Студено ми е като никой път.

Превърнали сме дните в разстояния,

които вече страшно ни делят.


Гнезда си свиваме под свои стрехи.

От болката на друг не ни боли.

И става тъй, че в новите си дрехи

не сме това, което сме били.


И често пъти като зимен вятър

един въпрос плющи над съвестта:

защо и добрината на сърцата

ще трябва да изхвърлим с бедността?


Въжето на войнишката ни дружба

полека се разнищва на влакна.

Ценим се повече по ранг и служба,

сдружаваме се по величина.


О, колко ме измъчва туй изкуство.

И се боя, че в тоя свят голям

на митинги и колективни чувства

бих  могъл да остана страшно сам.


1958

 

ЧИЙ ШПИОНИН Е КНЯЗ НИКИТА ЛОБАНОВ-РОСТОВСКИ?

Е-поща Печат PDF

Университетското издателство при Софийски университет „Климент Охридски“ отпечата книгата на Никола Филипов – „Чий шпионин е княз Никита Лобанов-Ростовски“. Премиерата или представянето є, на което освен авторът, ще присъства и самият герой на книгата, ще се състои днес, 10 декември от 17,30 часа в НДК в София.

Името на княз Никита Лобанов-Ростовски доста нашумя в последните години. Той е роден и израснал в София, където завършва и средното си образование. През 1951 година става шампион на България по плуване при юношите. А сетне съдбата го отнася във Франция, Англия и САЩ, където се изявява като известен специалист-геолог, сетне като банкер от най-висок ранг и не на последно място като световноизвестен колекционер на изобразително изкуство, дарител и меценат.

Княз Никита Лобанов-Ростовски е наследник на най-старата руска княжеска фамилия, водеща началото си от основателя на Русия – княз Рюрик. И това са потвърдили вече две ДНК експертизи.

Книгата на Филипов е изпълнена с интересни случки и разкази от живота на младия княз и тяхното семейство в София - подозрения, дебнене, бягства, преследвания, затворнически килии... На 11 години е вкаран в затвора, вследствие на което името му става предмет на международен скандал. За освобождаването му от Софийския затвор се намесват генерал де Гол и Организацията на обединените нации.

Освен, че родителите му са регистрирани преди 1944 година като английски и съветски шпиони, а след 1944 година като френски и американски, то самият Никита още на 13-годишна възраст е регистриран от българската Държавна сигурност като френски шпионин. И книгата е илюстрирана с копия от документи от архивите на Държавна сигурност, с копия от разпити и планове за вербовка, за санкции, за осъждане... Баща му е „изчезнал безследно“ като излязъл да купи хляб през 1948 година и едва в последните десетилетия княз Никита е открил къде и при какви обстоятелства е бил ликвидиран.

Както пише професор Валери Стефанов на корицата на книгата:

„Трудно се бяга от Властта, нейната „майчинска“ ръка те настига навсякъде, за да ти дари мрака.

Колкото и горчиви страници да има в книгата на живота, те не могат да бъдат скъсани. Разказът показва колко издръжлив може да бъде човекът. Как е способен да направи от духовността и благородството арматура на живота си.

Книгата е значима за българския читател и поради факта, че България е родното място на руския аристократ. Това е страната на детството, на очакванията към живота, на любовта, на болката за родителите. Това е сантименталната родина на княза, която той така съкровено продължава да обича.

Не е достатъчно да бъдеш благородник. Трябва да бъдеш и благороден човек.

Като княз Никита Лобанов-Ростовски.“

За княз Никита Лобанов-Ростовски са публикувани безброй статии в различни вестници и списания из цял свят. Той е изнасял доклад по правата на човека от трибуната на ООН в Ню Йорк. Книги за него има публикувани на английски и руски език и най-после се появява книга на български - на езика, който е изучавал някога в софийско училище. Нещо повече – към всяка книга има прикрепен диск с участието на Княза в предаването „Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян, с филм за него и някои негови интервюта.

На 10 декември от 17,30 в НДК освен авторът на тази изключително съдържателна и интересна книга, автографи ще раздава и самият княз Никита Лобанов-Ростовски. На 84-годишна възраст той успя да си върне българското гражданство, за което чака близо две години. И за което днешните български власти са му искали „Документ за благонадеждност“ от  САЩ!?!

Защото през целия си живот той е следен навсякъде като шпионин и е почти сигурно, че и в момента съответните български власти го следят като такъв!


 


Страница 15 от 428