Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДУМИ ЗА ПРИЯТЕЛ

Е-поща Печат PDF

Приятелят е Георги Сапунджиев. Напусна ни. Отдели се от тукашния свят и сигурно гледа някъде отгоре с привичния си ироничен поглед и полуусмивка на човек, комуто са ясни повечето от нещата. Повечето. Това е. За Жоро нещата бяха повече от ясни. Сигурно това е припалвало онази виталност, хумор, сарказъм, пародийност в оценките му за явленията и хората, за дереджето на държавата и за всичко, което може да обрисува портрета на нашия живот. Нашият живот днес.

Странно, но думата приятел е категория, която няма минало време. За да го получи, необходимо е да се каже – имах приятел, той си отиде. Жоро си отиде, но той остава приятел, ако щете и само с главни букви. Остава приятел на всички в „Нова Зора”, той ни намери някога, той ни включи в своя кръг на приятели, остана с нас, въпреки превратностите на времето и политиката.

Георги Сапунджиев е роден в годините, когато България гонеше деветия си милион по брой на население. Отиде си, когато България главоломно се срива до шест, и може би скоро, до петте си милиона. Това не е просто демография, това е диагноза.

Георги Сапунджиев бе инженер по образование и писател по душа. Бе обучаван да изгражда, да развива, да опазва, да бъде личност. Професионалният му път бе възходящ: директор на Института за комплексни транспортни проблеми; съветник на министъра на транспорта; началник на управление; дълги години работи в Полша по същата проблематика; после, вече завърнал се, е председател на Асоциацията на научните работници в транспорта, и неин създател впрочем! Автор е на повече от сто и петдесет научни разработки и трудове, и писател. Казват обикновено, че не е професионален писател. Не би и могъл. В творбите на Жоро имаше вложена повече писателската душа, жаждата за справедливост и безкомпромисната оценка на смазващия ботуш на посредствеността и угодничеството. Така се родиха книгите му „Светът и България – деградация на морала”, „Нищета на духа”, „Бунтът на дупките”, „Калигула в София”, поетичната му изповед „Моят дом си ти”. Сигурно пропускам някои творби, но това едва ли е толкова съществено. Най-важното е, че Жоро успя да превърне съзнателния си живот в меч и перо. Меч, за да сече главите на многоглавата бездушна хидра на новия ред у нас, и перо, за да опише и погали онези, слабите, победените, безнадеждните и да попари конформистите и кариеристите.

Затова и не понасяше никак Ганьовщината. Хаджифратювщината го изпълваше с унищожителен гняв и сарказъм. Коментарите му в публицистичните предавания, най-вече в разговори с журналиста Велизар Енчев, ежедневната му битка с безотговорността,  бездушието и алчността на „отговорните фактори” го водеха по неговата „Виа Долороса“. Рядко се отказваше от схватка, на собствен гръб изнесе битката със зловещата компания „Хилд”, намерила иновативен начин да съдере и последната риза от гърба на бедния и вече немощен българин, да му прибере мизерната пенсия и да му обещае светло бъдеще... Боже, мили! Жоро се преобличаше като клошар, за да натрупа факти и доказателства, документи и подходи, и успя. Компанията се покри, „потъна” някак и изчезна. Конкретно, но сигурно, не и завинаги, все пак той победи. Срещаше се с градоначалници, разработваше стратегии за освобождението на столицата от замърсяването, някои му се довериха, повечето – не. Но нима не е това съдбата и на апостолите?

Георги Сапунджиев, приятелят, винаги носеше в раницата една добра дума, една полезна идея, една хумореска, и с него повечето пътеки бяха достъпни. Жоро – домакинът на толкова много празници по Гергьовден; домакинът на онзи ресторант в „Лозенец“, където превръщаше имения си ден в интелектуално събиране и събитие, в търсене на по-добри пътища, в място, където хората с качества не се чувстват самотни, където финесът и благородството не са изпразнени от смисъл понятия, защото самият той беше такъв, блестящ, елегантен и най-вече -  умен...

Болката, неразбирането, огромната му страст да живее на висока скорост, се оказаха прекомерни. Заболя от тежка болест. Лекарите му дадоха шест месеца живот. Той изтръгна от съдбата шест години. Обяви война на болестта по неговия си начин. Изстиска до край съвременните „оръжия” – интернет, публикации на учени, светила в медицината и в езотериката, рецепти на мъдри лечители, принтери, хартия, имейли... Всичко, което можеше да му даде днешния ден. Увлече се дълбоко по екзистенциалната психология, не губеше кураж, когато дори за триста метра трябваше да вика такси, имаше хъс. И вероятно надежда.

Успя. И не се призна за победен.

Моля за прошка, ако тук-там се намесват клишета. Но Жоро не оставяше приятел в беда. Да подаде ръка, да извади от положение, да намери някой лев, да окуражи... Всичко. Всичко това е Жоро. И още много други неща, които всеки човек – вселена, разбира се, носи със себе си, отнася със себе си.

„...Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – за човека и единствено за човека. Ражда се не като реч, която човек може да премълчи или разгласи, а като глас; не като саморъчно свидетелство, а като жест на призив или като призвание... С вярата, че си предават език, хората всъщност си дават едни на други глас, и говорейки, поверяват сами себе си на справедливостта – без опрощение”. Това са думи на един съвременен мислител. С пълна сила важат и за приятеля Георги Сапунджиев.

С обич, Жоро.

Ти не само знаеше много, но имаше куража да го кажеш.

Оруел го е описал съвършено – във времена на универсален упадък, произнасянето на истината е революционен акт.


29 юни 2021 г.


 

КРАЯТ НА ГДР БЕШЕ КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Тридесет години от падането на Берлинската стена


Опитите да се представи краят на ГДР за либерална революция и да се раздухва атмосфера на радостна еуфория има една цел: да се предотврати извличането на трезва равносметка на резултатите от германското обединение и трезва преценка за това, което се случи през есента на 1989 г. Колкото по-мрачно е настоящето, колкото повече напредва социалното разпадане, колкото по-западат демократичните институции и се завръща милитаризмът в Германия, толкова по-светла картина трябва да се представя на „либералната революция“, т.е. на капиталистическата реставрация в Източна Германия. Всъщност, краят на ГДР беше контрареволюция. Със завръщането на капитализма там се завърнаха безработицата, жестоката експлоатация, социалното неравенство и бедността.

Добре развитата промишленост на ГДР, която гарантираше пълна заетост и социална сигурност, беше буквално изравнена със земята. Приватизацията сложи край на 14 000 държавни предприятия. Някои от тях бяха продадени, но повечето бяха просто затворени. Броят на заетите в промишленото производство намаля четирикратно в сравнение с 1989 г. Резултатът беше обезлюдяването на цели региони, което предизвика численото преобладаване на възрастни хора. За по-малко от 30 години масовата емиграция предизвика намаляването на населението от 16.7 на 14.6 милиона души. И тъй като над 60% от емигриращите бяха под 30-годишна възраст, драматично спадна раждаемостта и рязко се увеличи средната възраст на населението. Добре развитата образователна и социална система на ГДР, както и гъстата мрежа от културни институции, бяха унищожени. Закриха се хиляди училища. Твърденията, че това са временни явления, бяха опровергани от рекационните антисоциални реформи, наложени със законите Харц в цяла Германия, както и от финансовата криза през 2008 г. Не само заплатите на работниците в източните провинции бяха по-ниски, но и работодателите предприеха намаляване на заплатите в западната част на Германия.

След падането на Берлинската стена господството на Германската единна социалистическа партия /ГЕСП/ и източногерманската тайна полиция Щази, беше заменено с диктатурата на банките и корпорациите с техните добре заплатени политици, контролирани медии и десни разузнавателни агенции. В сравнение с тези агенции източногерманският апарат на Държавна сигурност представляваше „слаба работа“, а в сравнение със сградата на новата служба за сигурност - BND в Берлин, главната квартира на Щази изглеждаше повече от скромна. Нещо повече, новите секретни служби, заменили Щази, се оказаха развъдник на десен неонацистки екстремизъм. Отрицателно следствие от капиталистическото обединяване на двете Германии беше завръщането на германския милитаризъм и възроденият стремеж на германския империализъм да се превърне в световна сила, включително и във военната сфера, и участник в следващото насилствено преразпределение на света. Дори „свободните избори“, за които много демонстранти настояваха през 1989 г., се оказаха измама, защото гласоподавателите в обединена Германия трябва да избират партии или кандидати, между които няма разногласия по основните въпроси, а политиката им се определя от исканията и интересите на германския едър капитал.

Какво се случи през 1989 г?

Въпреки официалната митология инициативата за възстановяване на каптилизма в ГДР, Източна Европа и Съветския съюзq дойде от страна на управляващата привилегирована бюрокрация. Глобализацията на капиталистическото производство през 80-те години хвърли затворените национални икономики на тези страни в криза. Управляващата бюрокрация отговори на това със стремежа да си създаде нова база за своите привилегии посредством въвеждането на капиталистическите отношения на собственост и производство. Това беше смисълът на избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС през 1985 г. Генералният секретар на ГЕСП Ерих Хонекер се колебаеше да имитира Горбачов, но мнозинството от ръководството на ГЕСП беше избрало пътя на капитализма и поглъщането на Източна от Западна Германия. Три седмици преди падането на Стената Хонекер беше свален и заменен първо с Егон Кренц, а после с Ханс Модров, при когото беше сложен край на ГДР. Така че демонстрациите, които заляха ГДР през октомври, тропаха на отворена врата, защото съдбата на страната беше решена и това го разбираха много ясно на Запад. Поради това, че участниците в протестите бяха социално разнородни и политически объркани, не притежаваха ясно дефинирана цел или разбиране на социалните сили, с които се сблъскваха, те бяха лесно манипулирани. Различни движения за граждански права възникнаха като гъби след дъжд и взеха участие в подготовката на обединението на Германия. Тревожеше ги не толкова някакво потискане на трудещите се в ГДР, колкото това, че те самите не разполагат с такива привлекателни възможности за кариера като колегите им от Западна Германия. Ангела Меркeл започна своята политическа кариера именно в Източна Германия.


(с големи съкращения)


 

ВМЕСТО ВЪВЕДЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

На 4 юни, Голямата зала на БАН, бе препълнена от ценители на творчеството на Георги Йорданов – държавник, изявен ръководител и политик от близкото минало, ненадминат и неповторим министър и деятел на културата, незаобиколим авторитет в дълбоките измерения на нейните стойности. Предстоеше премиера на третата негова книга „Поврати” от поредицата „Притаени мигове”, едно особено високо достижение в дейността на издателствата „Захарий Стоянов” и „Светулка-44 АТЕНЕЙ”.

За премиерата се писа в много издания, но при все това, за читателите на „Нова Зора” остава без отговор недоумението, защо чак месец след събитието, редакцията на вестника се връща към него? Въпросът е напълно в реда на нещата, тъй като става дума за един от най-ценените и верен през годините автор, приятел и поддръжник на каузата на вестника.

Затова нека припомним - за „Поврати” писа още в бр. 45 от 10 ноември миналата година, непрежалимият Тодор Коруев. Неговият тревожен глас, вместо отговор на въпросите, които Георги Йорданов задава в своята книга, прозвуча тогава с разтърсващото му и отрезвително: „Накъде отиваш, Отечество!”.

В бр. 20 от 25 май т.г., публикувахме текста „Последица от студената война” – едно свидетелство на Георги Йорданов в неговата книга за т.нар „процес на века” и обвинението към България чрез скалъпеното съдебно преследване на служителя от БГА „Балкан” – Сергей Антонов.

Днес на просветеното внимание на нашите читатели предлагаме текста на ВМЕСТО ВЪВЕДЕНИЕ – особеният предговор на автора на „Поврати”. Предлагаме тези вълнуващи страници, защото се оказа, че не можем да предложим текста на потресаващата реч на Георги Йорданов, която той произнесе в деня на премиерата на неговата книга. Реч, която изправи публиката в Голямата зала на БАН на крака, и където такива гръмотевични  аплаузи и одобрителни възгласи пишещият тези редове не помни, въпреки че е присъствал на стотици премиери, изложби и спектакли.

За чест на редакцията направихме и невъзможното дори, да се снабдим със запис на вълнуващите думи на Георги Йорданов. Не пестихме усилия, но трябва да подчертаем, че го направихме постфактум. Като хора информирани за стойностите на събитието, би следвало да се подготвим със съответната техническа съоръженост, но не би. Същата грешка, оказва се, бяха допуснали и организаторите. Така, един вълнуващ и пламенен миг, остана незаписан. Не възстановим се оказа високият и непостижим образец на слово и дух, осветили непрогледния мрак на настоящото и миналото, но и просветили с надежда за Отечество, хоризонтите на бъдещето.

За наше извинение и за успокоение на читателите ни, не сме се отказали да поправим грешката си. Живеем с надеждата, че след това наше признание все пак ще се намери някой по-предвидлив от нас, който да е направил запис на словото на Георги Йорданов. Ние ще го поместим на нашите страници като свидетелство на неумиращата надежда и укрепващия народностен дух.


Зора



Ето че дойде време да представя пред читателите и третата книга на „Притаени мигове“. Озаглавих я „Поврати“, тъй като повратните моменти в битието са негаснещите въглени на паметта. Паметта, която ни стряска в радост и тъга, паметта, която ни буди от сън. Духовният товар на преживяното изпълва и моите дни и нощи като ме окриля или натъжава. А споделените в книгата спомени и вълнения може би са своеобразно отражение и на отрязък от обществения живот.

От събитията, които се разразиха в Източна Европа през есента на 1989 г., се изнизаха 30 сложни, противоречиви, паметни години. Ознаменувани с дълбоки промени в политическия и социалния живот, те отнесоха в небитието драматични, съдбовни лични преживявания. Бяха отречени, осквернени и разрушени създавани в продължение на близо половин век непреходни материални и духовни ценности. Нима напусто сме учили, работили, мечтали?

Ще дочакаме ли присъдата на историята за социалистическия градеж като пленници на изкривени, злонамерени внушения? Нима времето, което си отиде, е наситено само с трагизъм и грешки, а не преди всичко с честни усилия, увенчани с горди постижения на българския творчески дух?

Каква е тая българска орис – да започваме все от началото, постоянно да говорим за отминали години, а да не извличаме мъдрост от тяхната същност? Въпреки че един от непреходните уроци на българската история е при големи обществени промени да не се отрича и руши всичко, защото нищо не се създава на пусто място.

Тъжно и страшно става, че днес се извършва посегателство над българската история, над нашия народен дух. Младите, които учат „друга истина“ за отминалите години, все по-рядко могат да приемат фактите и мнението на своите родители, дядовци, баби. Така се създава благоприятна среда историческата летопис да се изопачава и пренаписва. Не може да се отрече, че в това отношение хората, които раболепно обслужват и чужда воля, постигат известен успех. Жалко е, че първи помощници на неолиберализма и глобализма в българските условия, се оказват отродени местни наемници, които подемат лъжите, сеят клеветите. Но те забравят мъдрото предупреждение на Емил Зола: „Ако накарате истината да замлъкне и я погребете дълбоко в земята, тя ще поникне, набрала такава експлозивна сила, че ще помете всичко по пътя си.“

И така, назад е преживяното. Лошо или добро, то е част от нас. Което е било, няма и не може да се върне. Никога едно раждане и една смърт не се повтарят. В тоя безкраен световъртеж всичко е свързано с човека, а той чрез безчет видими и невидими нишки, е съединен и с обществени събития. Мярка за нещата и смисъл на развитието е личността – вечният куриер, който носи, пази и препраща спомени, поуки, ценности. С това богатее човешкото мироздание.

Ние сме обладани от постоянна вяра, но не може да не мислим и за времето, когато няма да ни има.


Ето защо бързаме да разкажем потребното, да направим и поправим нещо. Житейският ни път се вие ту по равното, ту по кози пътеки, ту по нанадолнището. Успех или несполука, радост или мъка, добро или злочестина, щастие или неволя – всичко е част от живота.

Човекът е пътник. Паскал го е назовал „мислеща тръстика“, а Роден го е изобразил като мислител, подпрял с ръка препатилата си глава, цял потънал в спомени и копнеж просто да бъде чут. Да бъде разбрана – това е потребно на всяка личност. Надеждата че рано или късно ще бъдем разбрани, ни крепи, насърчава, обнадеждава. Особено в нашето объркано време, в което контрареволюционната смяна на системата е наситена с озлобление и предубеждение.

От юношеска и младежка възраст съм убеден радетел на социалистическия идеал за решителна промяна в обществото. Той и досега ме вдъхновява и крепи. За разлика от първите две национални катастрофи, отприщили всеобща покруса, ние, тогавашните млади българи, преживяхме поредния погром след Втората световна война като начало на съзидателен живот и свят на справедливост, солидарност, взаимно зачитане, равни възможности за всички.

Тези идеали бяха в основата и на професионалния ми избор – правната уредба на обществото. В самия връх на моята младост, както поетите се изразяват, влязох в политиката и на различните длъжности, на които бях избиран, участвах в градежа и модернизацията на Отечеството. Впечатленията от това време предлагам на вниманието на непредубедени читатели.

Чрез моето свидетелстване за тия десетилетия, отново хвърлям поглед върху пътя през годините. Проучвал съм съвестно документи и изследвания за всичко, което се отнася до съдбата на Родината, която за съжаление постоянно е свързана с волята и интересите на велики сили. Разбира се, осланям се на своя дневник и архив, на собствените си наблюдения, впечатления, памет. В това е вложено моето мнение за политически събития и обрати, както и за хора, свързани с тях.

Не съм следвал хронологията на събитията. Писал съм според избора на разума и сърцето. Налагаше се да съпоставям историческите и документалните факти с личните ми спомени. В този смисъл книгата „Поврати“ не е цялостно проучване на исторически събития, а е отглас на мои преживявания.

Фактите, обстоятелствата, документите, числата, сравненията и размислите в тази книга са подвластни само на истината, зазидана във времето. Струва ми се, че имам дълг да говоря за тази истина, да я браня от злоезичия и хули. А право на читателите, изследователите и потомството е да отсъдят доколко са успешни чистите ми намерения и усилия.


 

НА ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 29


Крайната цел на горната социално-технологична постановка е на всяка цена да се скрие какво става зад кулисите чрез безкомпромисно  контролираните медии, които заливат  електората с лъжливи факти и комплементарни коментари с претенцията за абсолютна правда и с яростни критики на всичко, което е извън установката. Зад кулисите - абсолютна "държавна" тайна покрита с мрак. Там се броят парите и е необходимо безветрие.

За участието на политиците в информационната война е излишно да говорим - те са на 24 часов работен режим. Интерес при тях представляват изпълнения на живо, базиращи се на такива фрапантни  идеи, които не са по силите даже на един изкуствен интелект. По най-професионално свидетелство на журналистката Моли Айвинс  "Те предоставят най-доброто възможно безплатно забавление. По-добро от зоологическа градина. По-добро от цирк."; заедно  с най-живописни подробности в нейния „Ню Йорк Таймс“ бестселър "Molly Ivins can't say that, can she?";  "Моли Айвинс не може да каже това, нали?".

За абсолютното дебелоочие при пренебрегване на факти, които не са в хармония с даден политически наратив, можем само да кажем, че то е част от истинския политически професионализъм. Последното може да се илюстрира с реч на Хумза Юсаф, Съдебен секретар на Шотландия (Scottish Justice Secretary), в рамките на стигналата и до там антирасистката пандемия. Той чете публично дълъг списък на административни позиции, добавяйки след името на съответния служител характеристиката "бял". Приключвайки с  правосъдието, той преминава към медицината, към профсъюзите, към  директората на шотландския парламент, добавяйки след всяко име думата "бял", завършвайки с извинението, че списъкът не е достатъчно пълен. Трябва да отбележим един малък пропуск в неговата информация - пропуска да спомене, че населението нс Шотландия е над 96% „бяло“.

Позициите в информационната война се определят автоматично по елементарния принцип "Който не е с нас е против нас!", технологично разработен на ниво кухненска рецепта за интелекти от всевъзможен калибър: оценката на каквото и да е по-важно събитие,  различна от тази на лидера, определя къде минава фронтовата линия т.е., определя кой е враг и кой е приятел. По принцип има само два лагера: този на вечно правата страна и този на всички останали, към който автоматично попадат и тези, които още не са определили собствената си  позиция. Последното се приема като сертификат за умствена недостатъчност след като е очевидно, че няма какво да се мисли по единствено правилното решение, обявено и разгласено от най-висок амвон.

Напоследък се оказа доста неочаквано, че освен външни противници (главно Русия, Китай и техните "васали")  в САЩ има и вътрешни и то толкова поляризирани и сериозни, че по същество става въпрос за най-свирепа гражданска информационна и културна война между лагера на демократите и този на  републиканците, които, в момента, могат да се  класифицират формално като

анти-Тръмп и про-Тръмп.

Разбира се, тази вътрешна фронтова линия пречи много в битката на САЩ срещу външни врагове, снабдявайки ги богато с неочаквано удобни аргументи за оспорване на основните  ценности и принципи на Глобалния лидер.

Ето един изключително неудобен пример. Знае се информационното правилото, че ако се съмняваш в печатаното в „Ню Йорк Таймс“, то ти не можеш да се считаш за американец. Според това правило сегашният президент на САЩ, Доналд Тръмп, не може да се счита за американец, позволил си да заклейми този флагман на световната журналистика като редовен разпространител на фалшиви новини. Без съмнение става въпрос за агент на Путин, за което, официално и неофициално, явно и неявно, беше и е разследван. По всички линии. Не е за учудване, че  антиамериканската информационна армия е в постоянна еуфория от редакционния  проблем коя новина да публикува по-напред.

Друг, съвсем пресен пример покрай националния празник на САЩ, 4-ти юли. Телевизионна водеща на CNN представя тържество организирано от президента Доналд Тръмп в Националния Мемориал в планината Ръшмор (Mt. Rushmore, South Dakota) като поклонение пред скулптурите на двама робовладелци (Джордж Вашингтон и Томас Джеферсон), изсечени на "земя отнета от индианците".

Същата телевизия, отразявайки президентската кампания през 2008  на Барак Обама  и използувал същия мемориал, характеризира събитието като "впечатляваща гледка" и "величествено" (“quite a sight” and “majestic”). И дума не е обелена за робовладелци и индианци.

III. 4. Културна война


Збигнев Бжежински строго препоръчва изпитаната рецепта от времето на Студената война - налагане на американската култура  като много ефективно оръжие в случаи, че има противодействие при насаждане на демокрация по американски. Тук не става дума за някаква висока култура, а за т.нар. Tittytainment (Тититейнмънт), дума хибрид от "цици" и "забавление", термин предложен от Hans-Peter Martin and Harald Schumann  - повърхностна, злободневно-занимателна култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми като Биг Брадър и Сървайвър, способструваща интелектуална деградация  и насаждаща  култ към потребителство (потреблядство).

На другия край на културния спектър са теоретични разработки от професионали хуманитаристи, главно от Западна Европа,  които и произвеждат академичните критерии за качеството на културния продукт.

Логическата структура на всяка теория се гради върху начални предположения. Доколко работи такава една теория, при липса на логически грешки, се решава чрез сравнение с експеримента като при несъответствия не се обвинява природата, а началните предположения.  Това е желязно правило в математиката и физиката, и неговата ефективност се доказва от постоянния технически прогрес. Има, обаче, теоретици с идиотска мания за величие, които винаги са готови да обвиняват  практиката, например, като неправилна. Оставени сами на себе си, такива индивиди не са голям проблем и спокойно могат да се отнесат към раздела за особени развлечения. Ситуацията в хуманитарните науки е значително по-комплексна и дифузна и ако произведените там теории предлагат възможност за пропаганда и политико-социална манипулация на масите (електората) играта коренно се променя и неимоверно загрубява.  В такива случаи не се атакува теорията, а  само и изключително "неправилната" практика.  Атакува се безмилостно по всички фронтове на възможна критика и съпротива  с всички средства на медии и администрация като преференциални усилия се полагат и за контрол на образованието. След включване в играта на социалните мрежи се създава такава каша от "факти" и интерпретации, че (по Александър Зиновиев) "какво е теория и какво е практика, е невъзможно да се определи нито теоретически, нито практически."

Това е и идеалната атмосфера за осигуряване на безпрекословен идеологически конформизъм, за което не се скъпят никакви средства: "Прави каквото ти се казва или...!" Пример: функциониране и поведение по каноните на либералната демокрация, за която днес вече е съвсем ясно, че е точно като морското свинче,  (което нито е морско, нито е свинче), демонстрираща

патологична нетърпимост и недопустимост на алтернативно мнение.

Невероятни висоти на откъсването от реалния живот ("експеримента") ни се предлагат ежедневно от постиженията на т.нар. Политическа Коректност (Political Correctness, PC).  С лов на вещици, който се повтаря като средновековен екзалтиран фарс, само не и за потърпевшите.

Конфронтацията на теоретиците хуманитаристи е с всичко и с всички, от ден първи.  Опитите им с точните науки също не са от вчера. В книгата, която подпали война в науката през 1994 г. (Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels with Science, by Paul L. Gross and Norman Levitt;  Висше суеверие: Академичната левица и нейните кавги с науката), авторите Грос и Левит описват атаката на постмодернистите  обвинявайки точните науки в конструиране на наративи за власт.

Защитниците на точните науки, реалистите, застават на позицията, че фундаменталните научни идеи е необходимо да се обсъждат и прецезират преди всичко в рамките на тяхната собствена терминология. Още тогава става ясно, че вътрешната, собствена логика на "твърдите" (точни) науки ("hard" sciences), математика, физика, химия и по-голямата част от биологията, е  единственият бастион, който успява да спре  инвазията на постмодернизма там, докато в областта на социалните науки такава защита няма и, съответно,  щетите са драстични.

Робин Фокс (Robin Fox), изтъкнат културен антрополог, описва в своя книга как неговата дисциплина е била просмукана от политически виждания извлечени от областта на постмодерната литературна критика. Неговите заключения за плачевното опошляване на любимата му наука напомнят това, което можем да видим и днес, демонстрирано от кампанията "Да изключим Науката, Технологията, Инженерството и Математиката" (#ShutDownSTEM).

Кампанията в социалните мрежи #ShutDownSTEM (STEМ -  от първите букви на Science, Technology, Engineering & Mathematics), е  активна в момента,  обвиняваща STEM науките в расизъм, с помощта на нови методи за познание, неясни и неизискващи доказателства, без съмнение постмодерни по дух. В края на краищата какво общо може да има един наратив, по същество субективен, с обективността на науката? Елементарният отговор е - нищо общо. За един постмодернист знанието се заменя от наратива и достоверни резултати се обявяват без значние (идеологически недопустими) ако  противоречат на този наратив.

Такива научни резултати се считат за получени чрез расистки структурни, мисловни и езикови процеси, недопустими за духа на кампанията и, следователно, трябва да се анулират.

Наративът е по-важен от обективността на науката.

За активистите на кампанията анулирането е изява на тяхната наративна власт, в  пълно съгласие с вижданията на Мишел Фуко, най-цитираният автор в университетските среди, абсолютно убеден, че езикът е власт (идея, която циркулира в лявото идеологическо пространство от десетилетия).

На дъното е очевидната истина, че всъщност става дума за мързелив ум, който е напълно доволен от самото изразяване на мнение, леко гримирано, за да изглежда  правдоподобно. Перфектната рецепта как точно се прави това е намерена в модерната теория на критиката заедно с доктрината за екстремален релативизъм, която прокламира, че в края на краищата всичко може да се сведе само до мнение.

От горното се вижда, че става дума за такава "наука", която поставя субективната интерпретация над обективните факти. И докато се усетим, вече днес,  мъжете станаха жени, мълчанието се превърна в насилие и науката стана расистка.

За нещастие, появи се един сериозен проблем за  "науки" от този сорт - един чисто "експериментален" вирус, който показва  най-безпардонна  нечувствителност към елегантните теоретични постройки на джендър малцинствата,  правейки разлика само (донякъде) между мъже и жени. Следващата стъпка на тези "науки" е да го обявят за несъществуващ и да го "анулират". Нещо, което се прави на практика - организират се масови протести,  пренебрегвайки наредбите за социално дистанциране. Заедно с последствията.

Сега, малко за правата на човека и тяхната абсолютизация като върховна ценност за либерали, неолиберали и особено за последната им трансформация в суперпрогресивни  западни леви хунвейбини. Формулирани като абсолютна ценност правата на човека са  фикция по простата причина, че тяхната пълна реализация е осъществима само във вакуум. Самото включване на даден индивид в коя и да е система от други обекти, (в частност, в  система в която има и други индивиди)  вече налага ограничения на тези индивидуални права при очевидното условие, че се иска запазването на тази нова система като такава поне за известно време. Пример: пренасяме нашия абсолютно свободен индивид от теоретичния вакуум  в джунглата, с аборигени или без аборигени,  с условието  да остане жив поне известно време.  Ясно е, че тривиалното изискване за запазване на системата, поне за известно време, налага ограничения на т.нар. абсолютни права на нашия индивид. Ако индивидът продължава на настоява за безкомпромисно спазване на неговите абсолютни права, резултатът може да бъде само разрушаване на системата т.е., в рамките на примера, най-вероятният резултат е индивидът  да загуби живота си. Оттук веднага следва, че абсолютизацията на правата на човека  (свободата на човека) е фикция взета на въоръжение с една единствена и фундаментална цел - разрушаване на дадена държавна политическа система  заклеймявана неизбежно  и абсолютно обосновано в тяхното нарушаване. Използуваме думата "фикция",  защото думата "право"  няма смисъл без думата "задължение" или както твърдят юристите, двойката "право-задължение" е в нерушимо единство. На който и да е списък с ненарушими права на  човека, съществува комплементарен списък със ненарушими задължения.


Следва


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 


Страница 14 от 428