Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

ПРОТЕСТИТЕ И СЕКТАТА

Е-поща Печат PDF

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.


Бунт без водачи - това виждаме сега.

В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?

Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.

Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?

Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.

Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.

Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.

Кеф за ваша сметка.

Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.

Българската Истина живее на пресекулки.

Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.

Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.

И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.

Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.

Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.


Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.

Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.

Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.

Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.

Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.

Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.

Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.

Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.

Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.

Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.

И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.

Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.

В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.

За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.

Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.

Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.

Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.

Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.

Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.

Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.


 

В СИЛОВИТЕ ЛИНИИ НА ВЕЛИКАТА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Интервю на  Петър Волгин с Валентин Вацев в предаването „12+3” на БНР – 28.03.22


Петър Волгин: Вярвате ли, че тези преговори сега в Истанбул могат да доведат до по-бързо постигане на мир?

Валентин Вацев: Сега ще се опитам да ви отговоря, но първо трябва да се извиня на слушателите и да изразя своята изненада от това, че отвсякъде в България изведнъж избликнаха толкова много военни експерти.

П.В.: Те преди това бяха специалисти по „Ковид”.

В.В.: А още преди това бяха специалисти по футбол. И аз се надявам, тъй като този хор е толкова многогласен, че моето отсъствие от него няма да се забележи, тъй като аз официално си признавам, че не съм военен експерт. Аз се интересувам от други неща.

Вярвам ли в тези преговори? Не вярвам, защото няколко пъти досега беше правен подобен опит за начало.

П.В.: Руският и украинският военни министри се видяха.

В.В.: Двамата най-отговорни външни министри разговаряха. От друга страна аз очаквам все пак тази военно операция, която наричам война,  да завърши с някакви преговори, а не с пълна капитулация на украинските войски. Към което отиват нещата, гледано от днес.

П.В.: Ама други експерти казват обратното, че Русия ще бъде постигната от пълна капитулация?

Н.В.: Разбира се и аз днес четох непрекъснати предчувствия как до довечера охраната на Путин ще го убие, а утре Русия ще се разпадне на 7-8 по-малки държавици, това ще е генерален разгром на руските въоръжени сили. На мен ми е по-лесно, тъй като не съм военен експерт. Но все пак трябва да дам моя принос към военните експерти, като кажа, че в геополитиката, и във военното дело има едно много странно поверие: че първата контролна точка за оценяване на резултатите на една истинска война е 42-я ден. Аз не знам защо е 42-я ден? Не съм ги изчислявал по българския календар, но той се пада в първата половина на април, доколкото разбирам. И тогава вече ще може да се каже в чия полза върви войната. На този етап истина по въпроса няма, тъй като истината е първата жертва на първите разменени престрелки в началото на всяка война. Опитвах се да реша за себе си въпроса като си инсталирах няколко десетки украински телеграм-канали и няколко десетки руски телеграм-канали.

П.В.: И какво показаха резултатите от това сравняване?

В.В.: В началото се опитвах и успявах да намеря средно аритметично, някаква средна точка, която изглежда да е истина. Но вече втора седмица този начин на добиване на истината при мен не работи. Значи, двата потока – руския и украинския, говорят толкова различни неща, че аз не мога да интерполирам или екстраполирам по никакъв начин. Истина по въпроса няма, но може би когато тази война, или военна операция завърши, ще се появи. А засега виждам съвсем просто как руските войски съвсем бавно напредват, украинските войски бавно отстъпват. И нищо друго не е станало, особено през последната седмица, тъй като войната навлезе в своята позиционна фаза.

П.В.: Е, това всъщност е главното основание на някои специалисти да казват, че всъщност Русия губи войната, защото уж трябваше за 2-3 дни да превземат Киев, а ето сега затънаха, както преди това американците адски затъваха във Виетнам, след това Съветския съюз затъваше в Афганистан, сега Русия затъва в Украйна?

В.В.: Извинявайте, Америка не затъна във Виетнам на 33-я ден. Напротив, Америка затъна на 10-ата година. Аз също очаквах тази война да свърши бързо, тъй като си я представях като война между Русия и Украйна. Ако е така наистина, войната трябваше да завърши за две седмици. Но от една седмица вече знам, че това не е война между Русия и Украйна по повод НАТО. Това е война между Русия и НАТО по повод Украйна. А поводът, както се знае, може да бъде заобиколен или избегнат. Ако говорим за това как сега Украйна може да излезе от войната, приемам, че това може да стане чрез преговори. Само че има един препъни камък в тези преговори. Зеленски е съгласен на всичко, но без да преговаря за статута на Крим и статуквото на Донбас.

П.В.:А в това интервю казват, че може да се говори за Донбас.

В.В.: Зеленски не е суверенния ръководител на процеса. Той зависи от своите съветници, а те зависят от волята на САЩ. Според мен и САЩ воюват срещу Русия чрез своята прокси-сила Украйна, на украинска територия. И затова специалната военна операция може и да завърши някога. Надявам се да не е след години, а най-много след месец-два. Но работата е там, че голямата война вече е започнала. Става дума не за „специална военна операция”, а за голямата Трета световна война, в която се сблъскват Русия и силите на НАТО. Аз очаквам Полша да бъде следващата страна от НАТО, която ще се намеси, както се говори през последните 3-4 дни.

П.В.: С какво основание, обаче?

В.В.: Много сериозно основание има Полша. Това са т.нар. Източни земи на Полша, т.е. Западна Украйна. Забележете, впрочем как за съдбата на Западна Украйна никой не говори. На западно-украинските територии няма засилена руска активност. В Лвов, който е центъра на Западна Украйна са изнесени всички дипломатически структури. В полската преса непрекъснато говорят с въздихание за това, че Полша все някога трябва да си върне източните земи. Това е Западна Украйна. Те са били векове под полско ръководство. Лвов не е Лвов, а Лемберг на техния език. Така че това, което чух вчера от сериозен източник, сериозна медия, мисля, че беше „Фигаро”, ако не греша, че Полша има основание да изпрати в земите на Западна Украйна свой мироопазващ, мироналагащ корпус и това да не бъде все пак ангажимент на НАТО с тази война, както много настоява президента Байдън. Т.е., казано на друг език, има начин да се заобиколи отрицателната воля на Байдън и една държава – член на НАТО да участва в тази война. На високо равнище между Путин и Байдън има съгласие, че тази война не бива да засяга НАТО. Но виждаме как една страна – член на НАТО едвам удържа волята си да влезе във войната. Това е Полша.

П.В.: Но ако Русия се сблъска с една държава – член на НАТО, имам предвид военно?

В.В.: Тя се сблъсква с целия съюз НАТО. Включително и с нас. Мога да ви кажа следното: като оставя настрана Путин, приказките за който ми омръзнаха, непрекъснатото разговаряме за „войната на Путин”, което  е адски досадно. Сериозните политолози не разсъждават на това равнище. За първи път, може би от 30-32 години в Русия на власт е не Путин, на власт е промишления капитал на Русия. Военнопромишления комплекс и цивилнопромишления комплекс на Русия, са на власт днес в Русия. Това е историческо събитие.

П.В.: Може би тук да кажа в скоби, че това е най-малко свързано със Западния елит.

В.В.: Не просто елит. Руският елит днес представлява интересите на военнопромишления комплекс и на цивилнопромишления комплекс. Тук сте безусловно прав, че това са тези капитали, които най-малко са свързани със западните структури. Но работата е там, че всъщност с участието на руския военнопромишлен и цивилно-промишлен капитал в тази война, започва да се повтаря ситуация от началото на Първата световна война, за което ние знаем, че е сблъсък между индустриалните капитали на Англия, Франция, Германия и Русия. Т.е. специалната военна операция може да завърши и аз се надявам да завърши. Но голямата война между промишления капитал, индустриалния капитал и глобализирания финансов капитал, вече е започнала. Ние сме в началото, в навечерието на голямата война между промишления капитал в световен план и глобализирания финансов капитал. Това вече е сериозна война, не е военна операция.

П.В.: Има и още едно противопоставяне, което тук също личи, може би ще продължи да се развива. Именно противопоставянето между глобалния либерален Запад, така да го наречем - срещу национално ориентирания суверенен свят, който се олицетворява именно от такива държави като Русия, Китай, може би някои други. Този тип сблъсък как ще се развие?

В.В.: Това е един от най-важните аспекти на главния процес, който в момента тресе земята. Става дума за преминаване от еднополярен свят към многополярен свят. Еднополярният свят, това са американските глобалисти. Забележете – не Тръмп, а президента Байдън и Демократическата партия на Байдън. Това е високотехнологичния и глобализиран северозапад – запад. Срещу тях стои светът на националните държави и светът на суверенитета, начело на който е Русия. Но съвсем не е само Русия. Там са не просто Китай и Индия. Там са много страни от Близкия Изток, Средния Изток, страните в Залива, Черна Африка, от Латинска Америка. Това е сблъсък между глобализма, който вещае смъртта на всяка държавност и национално-суверенния екип от държави, които в момента се съпротивляват. За мен това е и началото на Третата световна война, която е непременно съпътстващ фактор на прехода от еднополярен към многополярен свят засега. Процесът води към създаване на триполярен свят – САЩ, които ще си останат един от полюсите на силата, Русия и Китай. Като съдбата на Европа си остава неясна.

П.В.: Е, то това за нас е най-важното. Защото ние сме в този континент – европейския, т.е. – Европа. Какво е мястото на България в тази триада? На този етап поне изглежда, че ние сме плътно залепени до американския полюс.

В.В.: Ние сме не толкова проевропейски, колкото проамерикански. Яростно, истерично, фанатично ангажирани с американските военни цели и действия. Днес в България на мода и на власт са не толкова проевропейските настроения, колкото проамериканските. Стигна се до срамни парадокси — бях свидетел на сериозен дебат между сериозни българи на тема „Възможно ли е български офицери да командват американки войници”? Отговорът беше, че не е възможно, тъй като подронват честта и достойнството на американските въоръжени сили.

П.В.: Нали всички в НАТО сме с равни права и задължения?

В.В.: Някои са по-равни. И за българския политически елит голям въпрос беше как смеят някои да си представят, че български военни ще командват американски военнослужещи. Лакейството стигна и до тези висини. Да, лакейството в България винаги е било много специализирано и много добре подготвено. Както и да е, аз мисля невесело, че мога да поздравя нашите слушатели с факта, че сме в навечерието, като първия месец на Третата световна война, изтече. Какво може да се очаква? Аз очаквам ескалация на войната, дори и Украйна да успее да излезе от войната с някакви преговори, които ще продължат дълго, разбира се. Очаквам Полша да се намеси, тъй като там мотивът е много силен - източните земи на Полша, очаквам Полша да бъде много силно ангажирана. Пред очите ни се подготвя концепция, по силата на която Полша може да участва в тази война, без това да означава ангажиране на НАТО във войната - т.е. каквото каже началството. Това е вече война между Русия и НАТО. И в краен смисъл това е война между Русия и САЩ. А тук действат други закономерности. Тук действат не толкова закономерностите на пропагандата, които са толкова досадни, тук действат закономерностите на Великата война. За първи път в Европа ние ставаме свидетели на военни действия с висока степен на интензивност. За първи път от 1945 г., от средата на миналия век. Което означава, че войната вече не просто е чукала на вратата ни и ние сме спели, занимавайки се с това – кой кого да командва. Всъщност ние вече сме навлезли в тази война по смисъла на онзи историк, който каза за началото на Първата световна война: „Никой не искаше тази война, но тя се оказа неизбежна”.

П.В.: Интересна е ролята на България във всичко това. Разбира се всички ще кажат – малка страна, член на това, на онова, каквото ни кажат, това ще направим. Но пък от друга страна като член на различни съюзи ние сме пълноправен член. Т.е. ние не сме толкова обект. Не би трябвало да бъдем обект на някакви решения. Ние би трябвало абсолютно, правомерно да стоим на масата за вземането на решения и да участваме във вземането на тези решения. Било то в рамките на ЕС, било то в рамките на НАТО. И в тази си роля България, какво може да направи?

В.В.: Правилата, които уреждат живота на организацията НАТО, и които уреждат живота на ЕС, разрешават на всеки, който пожелае, да бъде равноправен. Въпросът не е в тези правила – на нас нищо не ни пречи да станем равноправни, освен че ние пречим на самите себе си. Идеята за българско военно, икономическо и политическо равноправие със силите с които сме ангажирани, се отхвърля яростно и истерично от днешния български политически елит. Днес в България е на власт едно истерично малцинство, което мисли само как да се хареса на големия господар.

П.В.: Обаче ето, от друга страна, българските управляващи, тези които управляват страната в момента на този етап казаха, че няма да изпращат военно оборудване в Украйна и, затова търпят критики от своите съюзници. Евроатлантиците казват: ето, само ние и Унгария не сме изпратили оръжие в Украйна! Това е срам!

В.В.: Това е не толкова заслуга на българските политици, на екипа, който сега ръководи България.

Това е по-скоро израз на тяхното дълбинно неспокойство, че опита да се вкара България малко по-навътре в този военен конфликт ще дестабилизира управляващата коалиция. Тук става дума за предпазливост да се избегне нещо много лошо, а не за добра воля. Истина е, че България все още не участва така, както може в тази война. Това, разбира се, е факт. Но нека да повторя. Това не е заслуга на истеричното политическо малцинство, което днес ръководи политическата съдба на нашата страна. В България има едно огромно мълчаливо мнозинство, което гледа под вежди, тревожи се и недоумява как може да има такава историческа безотговорност във властта, и едно истерично малцинство, което изпълнява само заповедите на американските си господари. На този етап България не участва физически в тази война, а само политически, чрез членството си в НАТО. Но аз очаквам това да стане в рамките на следващия месец, освен ако войната не затихне в резултат на преговори.

П.В.: Само да се надяваме, че войната ще затихне по-скоро, за да не бъде и България въвлечена в този конфликт.

В.В.: Разбира се, тази война трябва да спре колкото може по-рано, за да спрат разрушенията и човешките жертви. Не може да се каже добра дума за нито една война. Да, в тази война се реализира не толкова руския имперски инстинкт за надмощие, за тоталитарно господство. В тази война Русия воюва за правото си по нейните граници да няма американски ударни ракетни установки. Русия воюва за това по нейните граници да няма бази на НАТО. Русия воюва в името на националната си сигурност.

П.В.: Между другото В. Зеленски в интервюто вчера каза, че е готов да разговаря за това Украйна да бъде неутрална държава без ядрено оръжие. Вие казахте, че не ви е интересно да говорите за Путин. Но така или иначе западната интерпретация е концентрирана върху Путин. На мен ми се струва обаче, че на Запад си представят, че ако не е Путин президент, ще бъде някой от типа на Навални или Елцин и как ще се разберат прекрасно с него. Това, според мен, говори за дълбоко неразбиране на процесите в Русия. Защото ми се струва, че ако не е Путин ше бъде някой, за когото западния мейнстримен „разбирачески елит” просто ще изпадне в ужас.

В.В.: Западната кремлинология и „съветология” след края на Студената война изпаднаха в удивително неразбиране какво става в Русия. Те не се интересуват от Русия. Не се интересуват от реалните процеси в Русия. Вие сте напълно прав. След Путин, тъй като той е обикновен смъртен човек и не може да продължи до безкрайност да управлява страната, според мен ще дойде такъв Цезар на фона на който Путин ще изглежда като бял и пухкав ангорски заек.  В Русия на власт, нека да потретя, е руския военен промишлен и цивилно промишлен капитал. Държавите, които са във властта на тези капитали се управляват твърдо. Само хардкор. Така че след Путин, аз очаквам не Навални и разбира се не Сьомин,  а някой от тези, които продължават линията на Путин. Това са хората от кръга на руските „силовики” от рода на Сечин или Чемезов и т.н., без да посочвам Сечин директно. Но вие сте прав и в още един смисъл -  научния потенциал на западната съветология и кремлинология е изпаднал до абсолютно унизително ниско равнище. В Русия взе властта военнопромишления капитал, а те продължават да ни занимават с храносмилането на Путин. Това е истинско историческо обезумяване на западната пропаганда. Да, на пропагандата й прилича да обезумява. Тя го умее. Това е обезумяването на американската и до някаква степен на европейската, на английската стратегическа мисъл. Русия е стратегически партньор или стратегически противник, както ви е угодно, но който заслужава друго отношение. Те винаги виждат само сянката на Путин навсякъде. Това е крайно безинтересно, това не е наука.

П.В.: А освен това персонификацията на една държава, т.е. ти да събереш, да сложиш знак на равенство между една личност, пък било той президент на държавата и цялата държава, говори точно за това, което вие казахте - интелектуален мързел.

В.В.: И инфантилизъм. От западните ръководители на този етап само Орбан и до  голяма степен Макрон (френския президент) не са изпаднали на равнището на личните нападки срещу случайния човек Путин. Можеше и да го няма Путин, но всичко пак щеше да стане. С Путин или без Путин.

Руският промишлен капитал воюваше за мястото си във властта през последните 3 десетилетия. И аз мисля, че ако мога да гледам толкова далече, след 50 или 60 години историята ще говори за Путин не толкова като за успешен политически ръководител, колкото като за този политически фактор чрез който руският промишлен капитал – военен и цивилен, е дошъл на власт в Русия.

А държава, в която е на власт промишления капитал воюва по друг начин, дава други реакции, води пропагандата си по друг начин. Колкото по-рано забележат това в САЩ, където е главната централа, която ръководи войната, толкова по-добре ще бъде за света.

П.В.: Накрая да завършим с едно обобщение за този сблъсък между глобалното и националното. Как ще се развива в следващите години и до колко е съществено сега това, което се случва покрай Украйна или тепърва ще наблюдаваме много нови процеси, много нови сблъсъци между глобалното и националното?

В.В.: Съдържанието на голямата война, която вече според мен е започнала и напредва бавно, със скоростта на валяк, и с неотклонимостта на валяк, това е битка между глобализма и регионализма. Досегашните успехи на глобализацията в света доведоха националните държави до сложна и деликатна ситуация, до слабост. Така че, очаквам не толкова възход на националните държави, колкото възход на клъстери. На регионални обединения на държави, но не под господството на една държава, а свободно обединение на национални държави. И битката между глобализъм и регионализъм, се разгръща пред очите ни. Трябва да спрем да стискаме очите си и да видим реалността. Война на регионализма срещу глобализма. Война на промишления капитал в световен мащаб, срещу глобализирания финансов капитал.

Да се отклоня малко: Наскоро един изтъкнат седесар, когато му казах, че промишления капитал в Русия е взел властта, той ми отговори, че руския промишлен капитал е само 3%. Но това нищо не значи: първо, руския промишлен капитал не е 3%, а е много повече.

Но важното е, че вече виждаме геополитически и стратегически исторически съюз между руския промишлен капитал и китайския промишлен капитал -  а той за 20 години успя да създаде средна класа от 400 мил. китайци. Това е силата на промишления капитал. Така че силовите линии на великата война между глобалността и регионалността вече ни движат. Ние сме в тази велика война.

И българските пишман-политолози трябва да спрат да се занимават с това, кога ще се подхлъзне в банята си и ще се удави Путин. Те би трябвало да бъдат на равнището на историческите предизвикателства.

Ние сме в състояние на велика война!

Третата световна война вече тече!


 

КЛЮЧЪТ КЪМ БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

Обръщение към българския народ и народните представители на президента Румен Радев, при откриването на 47-то Народно събрание


Уважаеми

г-н председателстващ

Народното събрание,

Уважаеми

г-н министър-председател,

Уважаема

г-жо Вицепрезидент,

Уважаеми представители на Конституционния съд,

Уважаеми министри,

Уважаеми

народни представители,

Уважаеми представители на съдебната власт,

Уважаеми президенти

и председатели

на Народното събрание,

Уважаеми представители на религиозните общности

в Република България,

Ваши превъзходителства,

Дами и господа,

Скъпи сънародници,


За мен е чест да бъда сред първите говорили пред 47-то Народно събрание. Позволете ми най-напред да поздравя всички вас – народните избраници, на които хората гласуваха доверие да ги представлявате, надеждите към новия парламент са огромни, а залогът съдбовен. Нека преди да изговорим първите си думи от тази висока трибуна, преди първото гласуване в Народното събрание, да осмислим мисията, която българските граждани ни възложиха. За първи път в рамките на година формираме трето Народно събрание. Предишните два състава на парламента живяха кратко. От тяхната трибуна се чуха неудобни истини, повдигнаха се важни въпроси, но те не успяха в основното – да формират устойчиво мнозинство и да излъчат кабинет. След политическите страсти през април дойде разочарованието от повторния парламентарен пат през юли, но българите не се обърнаха назад и изборите през ноември го показаха. Да, нашето общество още търси изход от корупционното статукво, но то вече каза „не“ на превзетата държава и на реставрирането на авторитаризма. Време е за национален консенсус, той следва да съдържа важни приоритети, които да върнат на българите свободата, законността и справедливостта. Тези ценности са предусловие за надмогването на бедността, за благоденствието и модернизацията на България.

На първо място  - нужен ни е политически консенсус на реформаторските сили около необходимостта от устойчиво, реформистко, социално управление. От него зависи да имаме правителство, от него зависи и самият живот на парламента, зависи и съдбата на политическата ни система, която не може да понесе поредни предсрочни избори насред зимния сезон.

От него зависи и съдбата на хората, които очакват неотложни парламентарни решения за преодоляване на кризите. Затова искам да приветствам и предварително започнатите разговори между потенциалните партньори в бъдещото управление. Самата мисия на парламента се гради около консенсуса за народовластието. В България протичат дълбоки обществени процеси по възстановяване на демокрацията и държавността.

Вие сте призваните да вдъхнете нов живот на парламентарния контрол, който бе на практика отменен през изминалите години. Да създадете условия за възраждане на свободното слово като гарант за прозрачността и плурализма; да върнете гражданите в управлението; да усъвършенствате изборния процес.

Загубата на доверие в политическата класа, във всички нас, пролича в отдръпването от урните през тазгодишния изборен маратон. Ние не можем да допуснем повече пилеене на историческо време, нито да бъдем подвластни на популизма и лъжата. Обществото ни очаква най-сетне актуализация на избирателните списъци, преди броят на избирателите да е надхвърлил броя на населението.

Важният национален консенсус е този за законността и справедливостта. Ако искаме този парламент да бъде траен и полезен, той следва да върне обществения живот в руслото на закона. Приоритетна задача е демонтажът на прокурорския чадър над корупцията и злоупотребите. Той осигурява безнаказаност както на големите корупционери, така и на битовите престъпници, които тормозят забравените от държавата българи.  Надявам се всички демократи – и от ляво, и от дясно в това Народно събрание, да са убедени, че това е ключът към бъдещето. Ако парламентът не успее да постигне решителни промени в прокуратурата в обозрим срок, то много скоро миналото ще потърси политически реванш под прикритието на същия този чадър. Без справедливост и законност всички добри намерения са обречени на провал.

Не по-малко важен е консенсусът около икономическата и социалната политика. Българските граждани очакват от 47-то Народно събрание неотложни мерки и законови промени, които да позволят допълнителни мерки за справяне със социалната и икономическата криза пред прага на зимните месеци. Борбата с пандемията също остава приоритетна задача.

През настоящата година за първи път Народното събрание прие актуализация на бюджета, която бе изготвена от служебно правителство. Искам да благодаря на онези от вас, които взеха участие в този процес. Обществото ни очаква същото отговорно отношение и от този парламент при приемането на държавния бюджет за следващата година. Следя нагласите по тази тема, но мисля, уважаеми дами и господа народни представители, че си струва да разгледате бюджета, който служебното правителство е длъжно по закон да внесе в парламента – той предвижда растеж на доходите, подкрепа на семействата с деца, грижа за възрастните,  стимулиране на развитието на малките общини, създаване на условия за икономически растеж.

Днес е особено важен и консенсусът около външната политика, в която всички институции са призвани неотклонно да отстояват националния интерес. Важно е според мен българската дипломация да бъде в ръцете на професионалисти от кариерата. Необходим ни е консенсус по всички важни външнополитически теми особено когато е заложена нашата българска идентичност, нашата история и култура и правата на нашите сънародници зад граница. Уверявам ви, че президентската институция е отворена за диалог и сътрудничество по всички важни външнополитически теми.

Наред с всички тези неотложни задачи, драстичното изоставане на България по всички важни показатели в Европейския съюз, както и необходимостта от ускоряване на модернизацията на страната, изискват този парламент да предприеме отдавна отлагани реформи и законови промени, така че да можем да отбележим успех в образованието, здравеопазването, социалната сфера, икономиката, културата, спорта, обществения ред и сигурността. Те обаче няма да дадат желания ефект, ако не се гарантира прозрачност и предвидимост на законотворческия процес. Крайно време е да се прекрати порочната практика ключови закони да се изменят тихомълком чрез преходни и заключителни разпоредби в закони, които не са в центъра на общественото внимание. Това е вратата на лобизма и тя трябва да бъде затворена. Наред с това внесените чрез Плана за възстановяване и устойчивост, депозиран вече в Европейския съюз, необходими законодателни промени също трябва да намерят своето навременно и рационално решение, не само за да може да бъде изпълнен Планът, но и да се създадат необходимите условия за ускорена икономическа трансформация и цялостна модернизация на страната.

Ще си позволя, уважаеми дами и господа, да повторя споделеното от мен пред 45-то Народно събрание, че всичко изброено дотук ще остане само добри пожелания, ако не мобилизираме нашите усилия за постигане на най-важната непосредствена национална цел – укрепването на държавността. Необходими са ни непоколебими действия за продължаване на демонтажа на отхвърления от избирателите управленски модел, за утвърждаване на върховенството на правото, за отстраняването на задкулисието от държавата, за задушаването на корупцията, за засилването на прозрачността и контрола над обществените харчове.

Уважаеми дами и господа народни представители,

Немалко анализатори прогласиха, че изборите за 47-ото Народно събрание слагат край на прехода. За мен това е възможност, но не е свършен факт. От вас зависи този парламент да затвори епохата на прехода. Убеден съм, че не можем да си позволим повече да пилеем историческо време и национален ресурс. Вярвам, че този парламент, най-младият до сега, има капацитета, енергията и решимостта да върне оптимизма на българите и да изведе страната по пътя на свободата, развитието и модернизацията. Искрено ви желая успех във вашата високоотговорна мисия.

На добър час!


 

ЗАПАДНАТА „КУЛТУРА“ СЪСИПВА ЦЕЛИ КОНТИНЕНТИ

Е-поща Печат PDF

Когато човек чуе фразата „европейски културни институции“, той незабавно се сеща за пищни концерти, изложби на авангардното изкуство и щедри стипендии за талантливи, но небогати местни студенти от развиващите се страни. Това звучи така благородно, така цивилизовано! Но така ли е наистина? Да помислим...

Написах своя кратък роман „Аврора“ след като проучих дейността на различни западни „културни институции“ във всички части на света. Срещнах се с техните ръководители, запознах се с хора, получили финансиране по различни програми и успях да проникна зад кулисите на тази "културна" дейност. Това, което открих, ме порази: тези лъскави „храмове на културата“, изникнали посред толкова много съсипани и нещастни градове в цял свят (съсипани от западния империализъм и неговите най-близки съюзници - безсрамните местни елити), са всъщност много тясно свързани със западните разузнавателни служби. Те пряко участват в неоколониалисткия проект, осъществяван от Северна Америка, Европа и Япония във всички континенти на Земята. „Културата“ се използва, за превъзпитание и промиване на мозъците главно на децата на местните елити. Финансиране и субсидии се пускат в ход там, където преди са се прилагали заплахи и убийства. Всъщност, всичко е много просто: непокорните, социално ориентирани и антиимпериалистически настроени млади творци и мислители, сега биват безсрамно купувани и корумпирани. С тяхното его се играе много изкусно. Уреждат се пътувания в чужбина за „млади и талантливи хора на изкуството“, раздават се пари, предлагат се стипендии. Морковите са твърде вкусни, направо „неустоими“. Печатите на одобрение от страна на Империята, са готови, за да подпечатат празните страници от живота на младите непризнати, но гневни и умни творци и интелектуалци от бедните колонизирани страни. Толкова е лесно да извършиш предателство! Толкова е лесно да се огънеш! Някои страни - те са много малко – е почти невъзможно да бъдат корумпирани. Такава е Куба, но тя е уникална страна, която настойчиво се демонизира от западната пропаганда. В Куба казват: “Patria no se vende!”, което ще рече „Отечеството не се продава“. Но за нещастие почти навсякъде другаде по света хората го правят – от Индонезия до Турция, от Кения до Индия.

Действието в моя роман „Аврора“ започва в малко кафене в древен град в Индонезия, чието име не се споменава в книгата. Немецът Ханс, ръководител на неназована културна институция, разговаря със своите местни „ученици“. Той обича живота си там: цялото уважение, което получава, безбройните жени, които притежава сексуално и унижава, разточителния начин на живот, който му е предоставена възможност да води. Влиза една жена – красива жена, горда жена, човек на изкуството, жена, която е била родена тук, но преди много години е заминала за далечна Венецуела. Името й е Аврора. Нейният съпруг е Ороско, виден революционен художник. Сестрата на Аврора е убита в своята страна, защото не се е съгласила да се откаже от своето революционно изкуство. Била е отлвлечена, изтезавана, изнасилена, а после и умъртвена. Ханс, ръководителят на европейска културна организация, е бил замесен в това престъпление. Аврора се изправя срещу Ханс, а всъщност, и против цялата европейска култура на плячкосване и колониализъм. И тази вечер тя е подкрепена от духа на Волфганг Амадеус Моцарт, отвратен от това, че го използват като един от символите на „културата“, която е унищожила него самия, която унищожи самата същност на изкуствата, и която всъщност от векове унищожава цялата планета.

Неотдавна споделих фабулата на „Аврора“ с местен „независим“ филмов деец в Хартум, столицата на Судан. Първонално той слушаше внимателно, после се ужаси, а накрая бързо се отправи към вратата. Избяга без дори да се опитва да скрие своето огорчение. По-късно ми казаха, че той е изцяло финансиран от западни „културни институции“. След като прочетоха книгата ми, няколко мои африкански другари, водещи борци против империализма, незабавно я подкрепиха като казаха, че тя разглежда някои от основните проблеми, пред които се е изправил техният континент. Културната разруха, която Империята сее, е сходна навсякъде: в Африка, Азия и Латинска Америка. Написах книгата „Аврора“ като произведение на изкуството, като белетристика, но я написах и като подробно обвинително изследване на културния империализъм в духа на J’accuse /"Аз обвинявам"/ на Зола.  Мечтая си тя да бъде прочетена от младите мислители и творци на всички континенти така, че да им помогне да разберат как действа Империята и колко отвратително и позорно е предателството.


Андре Влчек е философ, писател, филмов деец и разследващ журналист. Той е отразявал войните и въоръжените конфликти в десетки страни на света.


 


Страница 13 от 487