Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ВЪЗХОДЪТ НА ГРАБЕЖИТЕ И БЕЗНАКАЗАНОСТТА

Е-поща Печат PDF

или Основанията за идемнитет*, закрепени в чл. 69 от Конституцията на Република България

 

Този брой вече бе изпратен в печатницата, когато в събота, 25 юли,  се състоя митингът, обявен от БСП, „Буздлуджа на жълтите павета“. Както разбирате, наложи се той да бъде преформатиран. Не само заради възторжените социалисти, заявили своето единство и решимост „да защитават децата си, семействата и родителите си от грабежа“, както обяви Корнелия Нинова, под нестихващите овации и скандирания на хилядите присъстващи, но и заради отговора, който получиха „платените глашатаи на едноличната власт и разединителите в БСП“: „Ние сме единни. Ние сме заедно. Ние сме силни и сме тук да ви кажем: „Оставка!“ (Поместваме пълният текст на словото на Корнелия Нинова, стоплило с надежда и увереност сърцата и душите на социалисти и симпатизанти, както и речта на проф. Румен Гечев).

В планировката на броя за изтеклата седмица на първо място, разбира се, бе поредното пламенно и мъдро слово на президента на Републиката Румен Радев, произнесено на среща с граждани, отстояващи държавността в България. В него държавният глава открои основната задача пред българското общество: „Да отворим път за конституционни реформи, които да укрепят гражданските права и контрола на управлението, да гарантират разделението на властите и да прекършат корупцията, която ражда престъпност и бедност.“ (Пълният текст на словото на президента Румен Радев).

С това, разбира се, не свършват усилията на „Нова Зора“ да бъдат събрани на едно място най-значимите политически изявления през изминалата седмица. В петък, 24 юли, министър-председателят Борисов, разбираемо глух за призивите „Оставка!“, представи на НС предложение за кадрови промени в Министерския съвет. Сменени бяха министърът на финансите Владислав Горанов, министърът на икономиката Емил Караниколов, министърът на вътрешните работи Младен Маринов, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, както и министърът на туризма Николина Ангелкова.

При обсъжданията в НС характерни и запомнящи се със своята категоричност и експертност бяха изказванията на председателя на парламентарната група на „БСП за България“ Корнелия Нинова и на изтъкнатия икономист и непримирим критик на икономическата политика и разобличител на „далаверите“ на правителството проф. Румен Гечев. (Изказването на Корнелия Нинова).

 

Дотук, е всичко онова в броя, което по наша преценка е важното документално наследство на последната политическа седмица. Иначе тя бе характерна и с пълна мобилизация на „платените глашатаи на едноличната власт“, както и на някои „шепиловци“, присъединили се към тях, заради щедри надници.

В своя бележник телеграфно съм отбелязал: Джамбазки – подозира; Чуков е смутен!; Любо Огнянов пита... Няма обаче да коментирам опусите им. Мислех да отделя все пак Боян Чуков и да му обърна приятелски вниманието как вече месеци стремглаво се снизява авторитетът на собствената му експертност, поради необективното му и предпоставено отношение към всяка изява на президента Румен Радев. Отказах се обаче, не само защото като автор е стоял достолепно със свои текстове на страниците на „Нова Зора“, но и защото ми е неудобно да призная, че в случая неговата „креативност“ съвсем е загърбила алтруистичното начало. Сиреч, беше време, когато безсребърните идеи и цели на „Нова Зора“ бяха съзвучни и с неговите идеи. Но „Нова Зора“ ли не знае какво е недоимък и безпаричие!...

Към позициите обаче на две други имена Иван Гарелов и Огнян Минчев,  имам какво да кажа. И с двамата почти никога не съм гледал в една посока. С „Мистър Панорама“, още от времето когато той забрави за какво агитираше народонаселението по време на т.нар. „голяма екскурзия“.  А с Огнян Минчев, може би защото е най-убедителното доказателство, че характерът и ценностите са по-рядко срещано качество от таланта и неговите превъплъщения. В случая обаче и за двамата имам да кажа похвални слова.

За Иван Гарелов, заради седемте му позиции, затова кое е вярно и кое е невярно, относно протестите. Все по-друго си е, когато „стар вол“ изоре нивата. Вярна е тази мъдрост. И тезите му – ясно формулирани, и контратезите му – убедителни. И няма да е Гарелов, разбира се, ако не поднасяше на читателя и съответния извод. Човекът правилно е школуван и много добре знае, че особено важно е,  „бенефициентът“ да бъде подпомогнат, да бъде насочен. Няма значение че, и в случая не е минало и без „хлебарки в супата“. Но затова – по-нататък.

Огнян Минчев обаче разпространи позицията си „Разприятелявам“. Ще я цитирам дословно, което съвсем не значи, че се „сприятелявам“ с Огнян Минчев. В края на краищата той също е Минчев! И нему веднъж се полага да заяви позиция, с която и „краснокаричният“ Минчо Минчев, както неведнъж ме е наричал, може да се съгласи с него.

„Разприятелявам. Доста хора – и подкрепящи, и опониращи на протеста. Хора, които смятат че целта оправдава средствата.

Че „революцията“, отменя човещината. Че корупцията е извинима на фона на други придобивки. Че лумпени могат да се гаврят с жени, само защото са в политическа позиция и са отишли да я защитават в телевизионно предаване.

Разприятеляването не е обида или игнориране – то изразява моята позиция, че определени граници на публичната етика са арогантно погазени и аз не желая да се примиря с това.“

Това е текстът, написан по повод случая с Даниела Дариткова и Корнелия Нинова, които станаха обект на лумпенски планиран произвол, след участието им в „Панорама“, в петък вечерта (24 юли), което стана още един повод броят на „Нова Зора“ да бъде преформатиран и дописан.

Към позицията на Огнян Минчев относно това „демократично приключение“, нямам какво да добавя. Относно инсинуациите му обаче за „сметките“ на президента Радев ще кажа на това „старо магаре“ (изразът е негов, на Огнян Минчев), че се досещам къде му убива самара. И тъй като нататък материята не би търпяла дребни пощипвания, ще изпиша сега и възражението си към два от изводите на Иван Гарелов.

Относно това, че протестът няма платформа „Мистър Панорама“, съвсем панорамно обобщава: „Това е силата им. Останалото е работа на политиците!“ И по-нататък: „Не сочели алтернатива. Алтернатива винаги има. Ще се появи на свободните и честните избори.“

Да, ама не! И ето защо. Вярно е, че президентът Радев призовава за конституционни реформи и пр. Огнян Минчев обаче инсинуира, че нему нямало да му стигнат три месеца служебно правителство и, че едва ли не, Радев ще узурпира властта.

Определящ в случая е изразът „конституционни реформи“. И това, което плаши „старото магаре“ съвсем не са вездесъщите елементарни внушения за „президентска република“. Истинската заплаха е във  възможност едно ново Велико народно събрание да приеме основен закон, който да изключи въобще възможността за антисоциални, антидържавни и антинародни политики. Защото само това може да промени нещата, както и яслата, а и зобта за „магарето“. В сега действащата Конституция вече 30 години тези политики се осъществяваха под закрилата и привидната демократичност на чл. 69. Нека си припомним какво гласи той: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“. Което означава, че народните представители са освободени предварително за наказателна отговорност за делата си в Народното събрание. И става така, че „обобщено казано“, нашата туземна колониална администрация, „избрана демократично и законно“ предлага чрез Министерския съвет или съответните лобистки канали законопроекти, които народните представители гласуват „безстрашно“, в съответствие с охраната, която им осигурява чл. 69. И защото, както казва Достоевски „Като няма Бог, значи всичко е позволено!“, се приемат закони с такива последствия за народа и държавата, които никакъв разум и логика не може да узакони. Така чрез ненаказуемата безотговорност стават възможни и всички ония политики, които доведоха до разгром на селското стопанство, на индустрията, на здравеопазването, на образованието, на службите за сигурност и армията, и пр., и пр. Стана възможен и прикритият зад „колективната воля“ процес на  приватизация, както и тези невиждани в историята на България разруха и грабеж, осъществени в условията на ненаказуема безотговорност. Ето затова „останалото“, за което говори Иван Гарелов, съвсем не е дело само на политиците. И ако „алтернативата“ все пак се появи, реката на живота ще продължи да си тече в старото корито на безнаказаността, а политиците, макар и подменени, ще продължават да вършат пак същото!

Примерите за възход и падение в грабежа и безнаказаността, са неизброими, но аз ще посоча само един от най-големите съсипители на София Стефан Софиянски. Днес той е „бял и пухкав“, защото е оправдан по всички съдебни дела за деянията му като кмет на София. Деяния, които буквално оглозгаха столицата до кокал.

Мъдростта на живота показва, че не се ли запише в Конституцията ясно и откровено, и не се ли повтори в законите тезисът, че за резултатите от управлението на държавата се носи наказателна отговорност, от тези които упражняват властта, нищо не би могло да се промени в живота на българското общество.

Ето това би трябвало да има предвид и президентът Радев, когато инициира съответните конституционни реформи. Тази тема е дискутирана твърде често на страниците на вестник „Нова Зора“. В бр. 47 от 15 декември 2015 г., анализаторът Иван Ценов обяви защо и по какви причини за българина думата „реформа“ е равнозначна на разруха.  Тогава за пореден път бе анализирано превратното действие на институтът, обозначен с термина „идемнитет“, закрепен с № 69 в Конституцията на Република България. Казвам превратно, защото в последните 30 години именно този институт, еманация на представата за демократичност, създаден, за да гарантира „освобождаването от страха за евентуална наказателна отговорност на народните представители“, гласували съобразно свободната си воля, доведе до там, че дори за геноцида, произтичащ от приеманите закони и осъществяваните от изпълнителната власт политики, да не може да се търси отговорност!

Материята е сложна и съвсем не подлежи на трактовка от хора, за които древните са казвали: „Обущарю, не по-високо от обувките!“ И ако аз все пак си позволих да се докосна до темата, нещо, което би ужасило покойния приятел на „Нова Зора“, проф. д-р Велко Вълканов, светла му памет, то е защото и след поредните светли надежди на младите хора за промяна и просперитет на Отечеството, виждам, как може да се окажем отново пак в същото блато, само че още по-неизбродно. И още по-безнадеждно.

На всички протестиращи, в името на България, на всички непримирими със злото, с които до сетен дъх ще е сърцето ми, ще си позволя да препоръчам знаменитата книга на монсеньор Джузепе Томазо ди Лампедуза – „Гепардът“. В нея, уви, е закодирана логиката на всеки бунт против статуквото, в който определящ не е моралът на правдата: „Трябва всичко да се промени, за да си остане същото!“

Звучи безнадеждно, но не и обезкуражаващо. Нали целта е нищо, а всичко е смисълът на движението към нея!


 

БИТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ ПРОДЪЛЖАВА

Е-поща Печат PDF

На 3 декември т.г., в 9.00 ч., удари парламентарният звънец и бе открито 47-то Народно събрание. За човек като мен, който като един небезпристрастен „Херодот на демокрацията“, и видял какво ли не, дрезгавият глас на парламентарния инвентар извика в съзнанието ми спомена много надежди още от времето на 7-то Велико Народно събрание. Какви трепети бяха, какви очаквания, какви обещаващи хоризонти и полети на прииждащото бъдеще! И как настоящето неумолимо вкаменяваше надеждите и ги превръщаше в някакъв особен атавизъм на живота ни! Като трамвай на кръстовище, припряно и сърдито, парламентарният звънец през годините звънеше и накъсваше тези надежди. И още тогава, във Великото народно събрание, някой зевзек успя да удостои достолепния академик Николай Тодоров с добродушния  етикет „Бай Кольо Ватмана“. И никой не забеляза кога той удряше звънеца. Беше мъдър човек и посягаше към него, когато се опитваха да минират бъдещето на Отечеството.

Така или иначе, навръх 3 декември, петнадесетият рожден ден на партия ГЕРБ, „Трамваят на демокрацията“ потегли отново. Не му беше за първи път тази година. След три обиколки по нейните маршрути, мнозина слязоха от него през април, през юли се качиха отново, а на 14 ноември имаше и такива, за които навремето поетът Димитър Светлин бе създал своя прочут стих за неосъществената среща на две трепетни сърца, разделени от баналната причина на случая: „Трамваят мина между нас!“

И ако това в поезията може да бъде наречено причина за една неосъществена любов, днес „Залогът е съдбовен!“ И това бе ярко подчертано в словото на президента Румен Радев, което не възнамерявам да коментирам, тъй като го публикуваме отделно.

Не мога обаче да не кажа, че и аз мисля като президента. В това отношение, колкото и да избягвам да говоря ласкаво за когото и да е от властовия връх, не мога да не призная, че винаги ми е допадал стегнатия по военому стил на изложението на Румен Радев, умението му да придава многовекторност на иначе понятни истини и проблеми, както и способността му да ни накара да се замислиме над изводите, с които той обозначава очаквано и необходимо решение.

Някога го нарекох „Генерал на българската надежда“, и днес с убеденост твърдя, че това е президентът с най-съсредоточения изказ, който България е имала. Може би не във всичко и не всякога съм бил съгласен с него, въпреки че е била увличаща и убедително представена неговата позиция. И причината е една: очакванията ми за него той да се разгърне истински, винаги са били за времето, когато бъде преизбран. Това вече се случва на 21 ноември и всичко, което можеше да му попречи да осъществи втория си мандат, е зад гърба му. Сега пред него остават само две възможности: да потвърди основанията за надеждите на милион и половина българи, които потвърдиха само преди дни вярата си в звездата на великата отговорност, която осветява неговия път или да потвърди опорките от грубите наплевателства, с които още от първия ден го засипват неговите хулители.

След обръщението на държавния глава към народа и неговите представители в 47-то Народно събрание, д-р Силви Кирилов, депутат от ИТН, който като най-възрастен, председателстващ на откриването, даде думата на младия партиен лъв Кирил Петков от партията „Продължаваме промяната“.  Нея още я няма в правния мир, но тя вече спечели парламентарните избори! Бързам да кажа обаче, че лично аз очаквах пламенна реч от този безкритично харесван и обдарен с доверието на 25.7% от българските избиратели, съпредседател на въпросната партия. Вместо това, ведно с народонаселението, и аз станах свидетел на едно трудно изчетено подобие на есе, за което авторът на „Железните икони“, поетът Ламар, с присъщата му Ламаровска прямост, навярно би казал: „Есето е като прасето!“

Ако това е високият таван на мисълта на този харвардски възпитаник, бих казал, че отново „Совите не са това, което са“.  И че ако президентът Байдън, в приветствието си до държавния глава Румен Радев, домакин на конференцията за Триморието, във Варна, ни в клин, ни в ръкав, е споменал неговото име, то причината очевидно ще е някаква друга и значи, че може би пак сме изтеглили късата клечка.

Няма съмнение, че от страна на Хегемона, това беше недотам елегантен жест на подсещане на по-самонадеяните и пренебрегващи неговия успешен избор. И той бе осигурен със съвместните усилия на стратегическата компания CIY GLOBUL на бившия генерал от МОСАД – разузнаването на държавата Израел - Дани Ятом, неговият син Амир Ятом и пиар-групата на двамата гастролиращи спецове Офер Инбар и Нево Коен. Както се вижда операцията бе осъществена с международно участие, по причини, които скоро ще ни се изяснят. Така или иначе, огнедишащия дракон на властта в подмандатната територия България, е на път да бъде обязден от правилните хора – Кирил Петков и Асен Василев.

Историята понякога има навика да се шегува и да ни припомня народната мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Ситуацията сега е такава, че каквото и да говорим правителство трябва да бъде съставено. Проблемите са от такъв характер, че изискват концентрация на партийните воли и както е казано в Светото писание: „Смирение, паче гордости!“

Засега нагласите и преговорите са за 4-годишен мандат, но отделни телодвижения на обдарените с народното доверие партийни лидери будят размисли и съмнения. Не е ли заявеният от Христо Иванов, например, отказ да бъде министър на правосъдието, своеобразен резервен кон в надбягването на ДБ с ПП? Зер, може и да има второ действие на пиеската „Продължаваме промяната“, а Христо Иванов и ДБ също се ползват с доверието на Хегемона. Сега обаче Кирчо е по-удобен, като вече доказан хазартен тип и може да свърши някои твърде драстични и неприемливи за всеки българин действия. И после, при вече свършен факт, съвсем по Шекспировски „Маварът“ да стане ненужен.

Докато Кирчо сричаше своето измъчено полуесе, аз се забавлявах да гледам изражението на лицето на бившия президент Росен Плевнелиев. Имах усещането, че то изобразява едновременно едно голямо очакване и едно нескрито нетърпение. Дори и вялите му ръкопляскания, след като Кирчо свърши четенето, не можаха да скрият неудовлетворението на Роско. И очаквах всеки момент да извика: „Как пък не ти се превъртя езика бе, момче? Да беше дал едно рамо на президента Байдън; да беше заклеймил Русия, Путин и Лавров и разните там „червени линии“! Язък!“ И Роско поглеждаше към опразнената парламентарна трибуна, а на мен ми се струваше, че дотолкова е пораснал в собствените си очи, че ако не беше таванът на парламентарната зала, като един великан би извисил глава наравно с гръмоотводите.

Стара болка ми е на мен Роско. Докато беше президент съм му писал нарочни писма и във вестника, и на официална бланка на ПП „Нова Зора“. Опитвал съм се да го възпра, да запомни, че вървяла ли е срещу Русия, България винаги е губела. Но къде ти, Роско да се смири! Отнюд! Ирландската пастирка едно си знае, едно си бае.

Междувременно на трибуната се бяха изредили и Десислава Атанасова и Мустафа Карадайь, които като някакви аркашки, се опитваха да се вживеят в ролята на умряла лисица, белким се подлъже някой да ги хвърли отзад в талигата, при рибата. Не би! Бойко отсъстваше, но на първата редица, току до лидера Карадайъ седеше самият Делян Пеевски.

Пропуснах жуженето на залата покрай ушите си, защото на трибуната очаквах да застане Корнелия Нинова. Заслушах се в нейното слово. Говореше не за ГЕРБ и не за ДПС, а за най-големия противник на правдата и истината през тези 5 години – страхът и апатията на хората! Както винаги думите й бяха картинни, изказът убедителен и точен. Цялото й изказване, без протоколните обръщения, публикуваме отделно, защото знам, че няма да признаят неговите достойнства. Ако да биха го направили означава, че са били напразни усилията на платените хейтъри, които в синхрон с вътрешно-партийната опозиция, нито за час не й позволиха да си поеме спокойно дъх. Особено по време на преговорите, когато се заговори, че тя ще приеме поста председател на 47-то НС. Това обаче е тема за по-дълъг разговор, защото около Корнелия Нинова е завързана една от големите интриги за съдбата на БСП, на външната поръчка за нейното обезсилване, за синхрона между Европейските и Атлантическите усилия в това отношение, които доведоха до разултатите от последните избори, както и участието й сега в Коалицията. Светлина в това отношение в голяма степен, би ни дал отговорът на въпроса: Защо Корнелия Нинова не стана председател на 47-то Народно събрание? Но затова, в следващия брой.

Отделно публикуваме и словото на д-р Костадин Костадинов, председател на ПП „Възраждане“ и на нейната парламентарна група. Публикуваме го като пример за целеполагане. Защото макар и победител в това отделно взето сражение, той има куража да осъзнае, че истинската битка тепърва предстои. И Втори път - защото едва ли другаде извън стенографските протоколи на Народното събрание, някой би се решил да публикува негови разтърсващ всяка българска душа, текст.

Когато обявих това си решение, за моя изненада чух от хора, от които не се надявах да чуя това: „Волен Сидеров някога също обвиняваше народните представители, че вместо сърца в гърдите си носят лоени топки, после обаче предаде фронта, заради  сладък живот в Париж и луксозните плажове на Варадеро.“

Не им се сърдя за недоверието на тези хора. И в голяма степен приемам упреците към самия себе си, защото Волен Сидеров е и мой грях. Аз знаех кой е той и твърде лековерно повярвах, че в святото народно дело няма място за духовни маломерници. Идеята на Коалиция на Национално обединение „Атака“ не е имала никога нищо общо с идеята да бъде партия за лично ползване, в каквато той я превърна, и която вече я няма.

Д-р Костадинов, създаде с голо сърце, ентусиазъм и непримиримост партия „Възраждане“. Създаде я като упование на волята на хиляди хора да има България; като доказателство, че тази земя винаги е раждала мъжете, за които Родината е била мироздание, земя за хляб, дом и гроб, и бъдеще на децата ни.

Надявам се, да не го напуска и куража да се вглежда в това, което върши и да осъзнава, че не всякога и не във всичко човек винаги може да бъде безпогрешен. Днес най-важното е, че той доказа със смелост и сърце, от уязвими, но непримирими позиции, че битката за Отечеството няма да стихне! Че тя заслужава всяка безкористна подкрепа и всяка изначална вяра, че България ще пребъде!

На добър час!


 

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

РУСОФОБИЯТА Е ГЛУПОСТ И МРАКОБЕСИЕ

Е-поща Печат PDF

Едно от най-парадоксалните и неподдаващо се на логично обяснение явление в българския свят, е русофобията. Необяснимо е най-вече как първоначалното значение на думата означаваща „страх от Русия“ се е превърнало в „омраза към Русия“. И вече е само омраза! Омраза към държавата освободителка на България.

Тя е родена през Възраждането, но тогава е все още рядко проявяваща се в отделни изяви на водачи на българската национална революция. И е нещо като коментар на кризите в църковните борби, по-късно е отзвук от проблемите, съпътстващи учредяването на Българската Екзархия, а накрая е недоволство от липсата, според някои наши националреволюционери, на решителните действия на Русия за освобождението на България. Възрожденците, а и политиците ни след Освобождението, оправдават изблиците си на русофобия с аргумента, че те не са срещу Русия, срещу руската култура и народа, а са само противници на руското мракобесие, властта и руския цар. И с тази уговорка успяха да въвлекат държавата ни в две световни войни и национални катастрофи.

Русофобията в България често се превръща в официална държавна политика, макар нацията и обществото да са настроени русофилски и да не поддържат бесовете на своите управници. Това е един от най-големите нейни парадокси, които я правят неустойчива, краткотрайна и опасна. С нея се оправдават груби и опасни политически действия, които в други условия са трудни за легитимиране. Но с тях  се вкарва държавата в авантюри, които по-късно трудно се преодоляват и заличават оставените от тях последствия.

От друга страна обаче тя е напълно предвидима, защото е еднопланова идея и елементарна идеология, основана на политически страсти, а не на разум, логика и обективни реалности. Тя е отричане без аргументи и не понасяща възражения. Това е сектантска идеология, абсолютизираща въобразено от русофоба намерение на Русия, чрез което тя застрашава свободата и независимостта на България. Дори това „намерение“ да е насочено евентуално или реално срещу друга държава, в друг геополитическо контекст и по причина, която изобщо не засяга България.

Империята с нейното имперско съзнание иска да ни погълне и ликвидира – в това заклинание се упражняват идеолозите на русофобията. Въпреки че Русия никога не е имала и днес няма подобно желание. Но дребнобуржоазният политически ум на българския политик счита за невъзможна каквато и да било безкористност и всеотдайна любов на Русия, управниците, политиците, интелигенцията и изобщо на народа към България и българите. Този пресметлив ум знае, че всичко струва пари, заплаща се и не се дава даром.

Този именно дребнобуржоазен и еснафски ум не може да обеме мащаба на глобалното мислене на великата сила, начина, по който за нея протича времето, подреждането на целите й по важност, значимост и последователност на постигането им. Той е далеч от логиката на нейното възприемане на глобалния свят и ролята на отделните държави в него, от която логика произтичат и конкретните действия и постъпки в геополитиката. Провинциално устроеният български политик, който обикновено е и без опит, знания и умения, няма как да проумее тази политика. Тя го плаши и паникьосва, защото й е чужд и няма как да бъде допускан до нея. Това го обижда и унизява! Ето откъде идват омразата към Русия и русофобията. Те са чиста проба провинциални комплекси на ограничен ум и политическа посредственост.

Поради своята провинциална елементарност и първичност каквито и нюанси да добавяме към този образ, неговата типология няма да се промени и ще си остава една и съща. Защото пораждащите я причини не се променят и дори не се долавят някакви нови нюанси в тях. Русофобията е най-елементарно чувство, обществено състояние и идеология. Тя не умее дори да си измисли риторика, която да я прикрива и оправдава.

Страхът и омразата пораждат нов страх и нова омраза! Те озлочестяват мисленето и постъпките, отношението към другите, желанието да се премахват физически препятствия и опоненти. И непременно да се доказва лоялност към новите господари. Защото русофобията е непременно слугуване на господари, които враждуват с Русия и задължават съюзниците си да й пречат с всички средства. Нашичките им робуват охотно, стараят се много и често надминават дори господарите си в своята ненавист към Русия.

Първосигналните реакции, които са инстинктивни и трудно контролируеми, когато не се владеят и не се поставят под властта на разума, настояват за бързи действия, отговори, предупреждения към непокорните. А глупостта не се възпитава и облагородява. Тя всичко знае и може, права е във всичко и вярва единствено на себе си. Няма как да й обясняваш, че екстремните й чувства са неоправдани, а онова, което знае за Русия, която ги предизвиква, е съвсем невярно, погрешно и е измислено от болни мозъци. Като й обясняваш, само я озлочестяваш и й даваш причини да те подозира и мрази.

Това е русофобията.

Понеже е елементарна във всичко, тя използва само елементарни аргументи, които многократно повтаря, защото други няма. Те пък винаги са погрешни. Тя разчита, че пред нея стои неосведоменост, за да й повтаря и я обвинява, че е дебелоглава, сляпо вярваща, та дори и продажна, и предателска. И току ще й цитира извадена от контекст мисъл на виден възрожденец колко зла и жестока е Русия и колко ни мрази и иска да ни пороби.

Виждаме я днес тази българска русофобия в целия й мащаб и блясък. Но и в обичайната й разпищоленост, в самочувствието на все още не притисната от обстоятелствата и вярваща, че този път правото е на най-страна и така ще бъде оттук насетне.

И днешната русофобия е типично либерална реакция срещу Русия, славянството и православието. Но е реакция на изплашените, които си мислят, че са смазали могъществото й и са покорили веднъж завинаги света под своите „европейски ценности“. Иначе, либералите мразят Русия „по презумпция“; мразят всичко руско, дори и високата й литература и култура, големите й имена, личности, исторически събития. Тях най-много ги мразят, защото не ги разбират, а няма кого да им противопоставят, за да докажат правотата на „европейските ценности“.

Русофобията е дълбока и безпощадна омраза, а не само политическо отношение към Русия и руското. Омраза и към русофилите и всички, които обичат, подкрепят и вярват на Русия, руската литература и култура. Силата на тази омраза в българската политическа реалност е неизмерима. И се увеличава, когато срещу нея няма ответ, съпротива, възпиране. Колкото повече й се позволява да се проявява, толкова повече нараства нейната стръв срещу политическия противник и се превръща в мракобесие. Особено когато нещата в държавата не вървят, а ефектът от антируската пропаганда е нищожен.

Русофобията е още и глупост! Иначе как да си обясним перченето на русофобски настроените ни държавници пред Русия и незачитането й като велика държава, от която зависи съдбата на България? Трудно се забравя сравнението „бензиностанция с ракети“. Авторът й се изживява като остроумен, а произнася неизмерима глупост. Толкова глупави са били и други наши държавници в други времена, безпаметно обикнали всесилния тогава Хитлер. И получили за тази си глупост тежки наказания.

Няма съмнение, че българските държавници винаги са подложени на натиск отвън и отвътре. Те трябва да отговарят на изисквания, които чужди държави им поставят и изискват от тях компромиси и определено поведение. Но това, което днес виждаме, съвсем не е резултат само от натиск. Това си е чиста проба русофобия в двете й най-крайни проявления: мракобесие и глупост. Поведението на държавата ни не е стихийно, а е обмислено, последователно и осъзнато.

Русофобията задълбочава реалните икономически и социални проблеми в държавата и все повече ги превръща в неразрешими. Увеличават се бедността и мизерията, а лошото управление стимулира корупцията и още повече  профанира културата и образованието.

Към това ни води русофобията! И ще постигне целта си!


 

ПРОТЕСТИТЕ И СЕКТАТА

Е-поща Печат PDF

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.


Бунт без водачи - това виждаме сега.

В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?

Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.

Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?

Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.

Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.

Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.

Кеф за ваша сметка.

Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.

Българската Истина живее на пресекулки.

Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.

Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.

И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.

Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.

Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.


Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.

Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.

Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.

Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.

Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.

Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.

Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.

Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.

Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.

Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.

И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.

Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.

В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.

За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.

Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.

Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.

Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.

Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.

Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.

Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.


 


Страница 11 от 487