Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗАПАДНАТА „КУЛТУРА“ СЪСИПВА ЦЕЛИ КОНТИНЕНТИ

Е-поща Печат PDF

Когато човек чуе фразата „европейски културни институции“, той незабавно се сеща за пищни концерти, изложби на авангардното изкуство и щедри стипендии за талантливи, но небогати местни студенти от развиващите се страни. Това звучи така благородно, така цивилизовано! Но така ли е наистина? Да помислим...

Написах своя кратък роман „Аврора“ след като проучих дейността на различни западни „културни институции“ във всички части на света. Срещнах се с техните ръководители, запознах се с хора, получили финансиране по различни програми и успях да проникна зад кулисите на тази "културна" дейност. Това, което открих, ме порази: тези лъскави „храмове на културата“, изникнали посред толкова много съсипани и нещастни градове в цял свят (съсипани от западния империализъм и неговите най-близки съюзници - безсрамните местни елити), са всъщност много тясно свързани със западните разузнавателни служби. Те пряко участват в неоколониалисткия проект, осъществяван от Северна Америка, Европа и Япония във всички континенти на Земята. „Културата“ се използва, за превъзпитание и промиване на мозъците главно на децата на местните елити. Финансиране и субсидии се пускат в ход там, където преди са се прилагали заплахи и убийства. Всъщност, всичко е много просто: непокорните, социално ориентирани и антиимпериалистически настроени млади творци и мислители, сега биват безсрамно купувани и корумпирани. С тяхното его се играе много изкусно. Уреждат се пътувания в чужбина за „млади и талантливи хора на изкуството“, раздават се пари, предлагат се стипендии. Морковите са твърде вкусни, направо „неустоими“. Печатите на одобрение от страна на Империята, са готови, за да подпечатат празните страници от живота на младите непризнати, но гневни и умни творци и интелектуалци от бедните колонизирани страни. Толкова е лесно да извършиш предателство! Толкова е лесно да се огънеш! Някои страни - те са много малко – е почти невъзможно да бъдат корумпирани. Такава е Куба, но тя е уникална страна, която настойчиво се демонизира от западната пропаганда. В Куба казват: “Patria no se vende!”, което ще рече „Отечеството не се продава“. Но за нещастие почти навсякъде другаде по света хората го правят – от Индонезия до Турция, от Кения до Индия.

Действието в моя роман „Аврора“ започва в малко кафене в древен град в Индонезия, чието име не се споменава в книгата. Немецът Ханс, ръководител на неназована културна институция, разговаря със своите местни „ученици“. Той обича живота си там: цялото уважение, което получава, безбройните жени, които притежава сексуално и унижава, разточителния начин на живот, който му е предоставена възможност да води. Влиза една жена – красива жена, горда жена, човек на изкуството, жена, която е била родена тук, но преди много години е заминала за далечна Венецуела. Името й е Аврора. Нейният съпруг е Ороско, виден революционен художник. Сестрата на Аврора е убита в своята страна, защото не се е съгласила да се откаже от своето революционно изкуство. Била е отлвлечена, изтезавана, изнасилена, а после и умъртвена. Ханс, ръководителят на европейска културна организация, е бил замесен в това престъпление. Аврора се изправя срещу Ханс, а всъщност, и против цялата европейска култура на плячкосване и колониализъм. И тази вечер тя е подкрепена от духа на Волфганг Амадеус Моцарт, отвратен от това, че го използват като един от символите на „културата“, която е унищожила него самия, която унищожи самата същност на изкуствата, и която всъщност от векове унищожава цялата планета.

Неотдавна споделих фабулата на „Аврора“ с местен „независим“ филмов деец в Хартум, столицата на Судан. Първонално той слушаше внимателно, после се ужаси, а накрая бързо се отправи към вратата. Избяга без дори да се опитва да скрие своето огорчение. По-късно ми казаха, че той е изцяло финансиран от западни „културни институции“. След като прочетоха книгата ми, няколко мои африкански другари, водещи борци против империализма, незабавно я подкрепиха като казаха, че тя разглежда някои от основните проблеми, пред които се е изправил техният континент. Културната разруха, която Империята сее, е сходна навсякъде: в Африка, Азия и Латинска Америка. Написах книгата „Аврора“ като произведение на изкуството, като белетристика, но я написах и като подробно обвинително изследване на културния империализъм в духа на J’accuse /"Аз обвинявам"/ на Зола.  Мечтая си тя да бъде прочетена от младите мислители и творци на всички континенти така, че да им помогне да разберат как действа Империята и колко отвратително и позорно е предателството.


Андре Влчек е философ, писател, филмов деец и разследващ журналист. Той е отразявал войните и въоръжените конфликти в десетки страни на света.


 

ЕЗИКЪТ И НЯКОИ НЕГОВИ ПРОЯВЛЕНИЯ

Е-поща Печат PDF

Като обществено явление от изключителен порядък, езикът е органично свързан с мисленето и чувствата на човека. Те значи могат да бъдат изразени с думи и обратно: думите могат да предизвикат съответстващите им по смисъла си мисли и чувства в човешката душа. Това ясно се вижда при поезията. Димчо Дебелянов например в известно свое стихотворение, чрез верно използваните и подредени думи, предава смисъла на своите чувства. Така читателят на свой ред ги изпитва – осъзнава и става съпричастен към красотата на смисъла, който те носят:

„Аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

сън е бил, сън е бил, тихият двор,

сън са били белоцветните вишни.“

Получава се естествен духовен кръговрат, близък по съдържание до кръговата на водата в природата. При него мислите и чувствата стават думи и на свой ред, думите се превръщат в мисли, и чувства.

Езикът има две области на действие: човешката глава, която мисли образно чрез зрителните и слухови картини, и сърцето, чието мислене е безобразно, съставено от духовни чувства. Така мисленето на главата – образите и картините, може да преминават в „чувства на сърцето“, в които няма образи. Този процес се определя от езика и неговите думи.

Езикът е най-общо казано количество и качество от думи – речеви и писмени знаци, натоварени с образен и безобразен смисъл, и подредени йерархически. Смислово точната гръцка дума „йерархия“ означава „свещено управление“. Тя ни говори, че езикът управлява човека и то по свещен начин. Значи това управление в крайна сметка се осъществява от свещена Личност, чрез свещените понятия намиращи се в езика. Това, че тази дума се употребява и в светски, несвещен план показва, че нейния смисъл не се разбира. Употребена неправилно в израза „държавна йерархия“, думата вече губи присъщия си смисъл. Защото държавата е светска, гражданска институция и няма свещен характер. Църквата има такъв свещен характер и следователно тя не е институция, както често я наричат и описват, поради неразбиране.

Вследствие обаче на изменения на нравствеността у човека, причинени от своеволната му и противоестествено-висока самооценка, хората не винаги възприемат верния смисъл, вложен в думите. Това води до насочване на обществения живот в невярна посока, за което е пример и днешната криза у нас. Тя е многопосочна и подобна на 10 тежки болести носени от един човек, на който и една му стига. В крайна сметка кризата е причинена от неразбиране от страна на управляващите, на ключовите управленчески понятия и тяхното естествено значение. Вследствие на това те изработват погрешна представа за смисъла на управлението и ценностите свързани с него. Защото ценностите управляват хората като им формират определени убеждения чрез съответстващата им идеология. Най-общо погледнато ценностите са духовни и материялни. „Ценност“ е старобългарска дума означаваща стойност („цена“).

Пренебрегването на духовните ценности за сметка на материалните, води както отделния човек, така и обществото до криза. За разлика от другите гръцки чуждици тази дума има нравствено-положително въздействие чрез своя смисъл. Думата „криза“ означава в обществен план: съд божий. Така тя ни известява, че противообществените човешки действия подлежат на криза, т.е., ще има криза след такива безнравствени постъпки. А кризата се изразява като съд и то от йерархически най-високата съдебна инстанция, която няма общо с грешните човешки съдилища.

Като разумно обществено явление, езикът би трябвало да има и разумна причина т.е., Личност – словесно същество притежаващо съзнание. Това е очевидно, но днес в училищата и ВУЗ се учи, че езикът е плод на еволюцията, която всъщност е само едно научно допускане – хипотеза. Тя предполага, че мъртвата материя – пръст, вода, камъни и пр., стоейки в това си състояние милиарди години  изведнъж „оживява“ във вид на едноклетъчни организми. Те пък за още милиони години се развиват т.е., „еволюират“ в по-сложни организми, после в животни и накрая в хора. Основният еволюционен инструмент за затвърдяване на новопоявилите се изменения предполагащи нов биологичен вид, е смъртта. Тя, чрез т.нар. естествен подбор отстранява всичко слабо и негодно, за да остави тези животни, риби, или растения, които са затвърдили новоразвилите се в тях биологични белези, определящи ги като междинен стадии между предишния и новия биологически вид. Много неща обаче досега са изкопали палеонтолозите, но такива „междинни“ животни не са намерили. Без тези междинни стадии еволюцията даже и за хипотеза не става. Кое обяснява тогава факта, че в училищата продължават да учат тази безсмислица, а държавата въобще не дава да се учи православно вероучение? Затова и има криза т.е., съд отвисоко.

Генетичната информация, записана в клетките на живите същества, е неизменна при всякакви условия и е специфичен белег, отличаващ биологичните видове един от друг. При оплождане тази генетична информация остава отново непроменена. В този смисъл еволюционното преминаване на един животински вид в друг е невъзможно. Така в еволюционната хипотеза ясно се долавя предсмъртният рев на загиващите животни „естествено“ подбиращи се, но песента на живота там не се чува.

Английският биолог - еволюционист Артър Кейт казва по този въпрос следното: „Еволюцията е недоказана и недоказуема. Ние обаче вярваме в нея, защото тя е единствената алтернатива на учението за сътворението на света от Бога, което ние не искаме да приемем.“ Характерната и студена английска форма на изразяване при сър Кейт, ни освобождава от коментар върху изказването му.

При това положение еволюционната хипотеза не може да носи отговорност за появата и произхода на езика. Така той не би могъл да има земно произхождение. Тогава остава да има небесно! В това отношение е важен смисълът на още една, положителна за нас чуждица, този път латинска: старата дума „универсум“. Тя означава космос, вселена, всемир, въобще цялото битие.


Универсум е безкрайната за нас протяжност, вместила гигантските галактики, квазари, мъглявини, отдалечени от нас на милиарди светлинни години. Ще уточним, че понятието „светлинна година“ не е мярка за време, а за разстояние. Една „светлинна година“ е пътят изминаван от светлината за една година, при положение, че тя се движи с 300 000 км/сек. Значи, колкото секунди има в една година, като ги умножим по 300 000 ще получим годишния пробег на светлинния лъч.

Това е общомислимото значение на думата универсум, което хората разбират. Но буквално тази дума означава - едно изречение: „уни“ – едно и „версум“ – изречение. Тогава кое е наложило преди десетки столетия в латинския език думата космос да означава – „едно изречение“? С едно изречение може да бъде изразен космосът като факт, или да бъде своеобразно предречен, преди още да се е появил. Именно това кратко изречение преди появата на универсума, го намираме в първата книга на Св. Писание (Св. Библия): „И рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.“ – Бит. 1:3.

„И рече Бог: Да има твърд посред водата... (тъй и стана) твърдта Бог нарече небе“ – Бит. 1:6.

Така думата „универсум“ ни дава познанието – как е бил сътворен светът. В това творческо действие виждаме, че участва и езикът: Бог изрича думи, които стават действителност т.е., Творецът твори чрез словото. Затова и св. Евангелие от Йоан, започва с думите: „В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ – Йн. 1:1.

Човекът може да говори, защото има сътворен за тази цел речев апарат в човешката глава. Това е човешката уста, заедно с другите телесни органи, които са части от нея: език, зъби, небце, гърло, устни, плюс въздушната струя идваща от гърците.

Животните не могат да говорят, защото те имат други органи, различни от речевия човешки апарат. Към тях думата уста не е удачно приложима, защото те имат паст. Същото е и с думата лице, защото животните имат морда и т.н. Животинското гърло и гласни струни не могат да издават смислени словесни звуци – думи, защото не са пригодени затова по сътворение. Хората понеже съдят за другите по себе си, са склонни да очовечават природата и животните, но с това те изменят смисъла на думите от езика. Изречения като следните не обладават истинност: „По лицето на гущера се изписа страх“; „До наредената за обяд маса кучето застана с отворена уста.“ Ако гущерът има лице, а кучето уста, то с кои думи ще означим съответните човешки органи? Не бива значи да приписваме на животните човешки черти като ги надаряваме с думи отнасящи се само към човека.

Пример за такова езиково – неподготвено отношение към думите, е често срещаният израз: „натурален акт“. Хората използващи израза имат предвид понятието „нотариален акт“, но поради евентуална трудност при произнасянето, го изричат като „натурален“. Те не знаят впрочем какъв е смисъла на думата натурален (което означава природен) и затова си мислят, че това е и названието на нотариалния акт. Така това заблуждение се разпространява там, където намери почва.

В такива случаи държавата, като пазителка на книжовния ни език, трябва да се намесва веднага, но това не се вижда да става. Тя не излиза от инертното си състояние, дори и при такъв начин на използване на езика като: „адски хубаво“; „Марк Нопфлър забива в зала „Армеец“; „родният рок и родните фенове бяха ощастливени от неповторимия саунд...“ и т.н. И този начин на говорене и писане по средствата за масова информация продължава вече 30 години!

Изглежда хората, които го използват нямат и понятие какво означава думата „ад“ и, затова извършват това насилие над езика ни. Дано не се налага никой да отиде там. По-голямо нещастие и трагедия няма за човека. Относно сериозния музикант Марк Нопфлър, не е ясно какво забива той според употребения прекалено „свободен“ израз. В подобни изречения мисълта се губи изцяло, но с тях са пълни вестниците и предаванията по телевизията и радиото. И понеже училището го няма никакво, подрастващите се учат да говорят по този начин. Ето това е процесът на загубването на народното (а не националното) ни самосъзнание. Интересно е също откога рокът ни е станал „роден“ и от какво биват ощастливени т.нар. „родни фенове“.

Ние си имаме нашите думи – почитатели и запалянковци, които ни вършат чудесна работа и няма нужда от фенове, саунди и пр. Кой налага тогава тези ненужни чуждици?

Като родни ние разбираме нашите народни песни, които сега се назовават с чуждата дума „фолклор“. Рокът обаче никога не ни е бил роден.  Той не е наш, защото е възникнал по други ширини и от не безопасното смешение на два музикални стила, представящи две раси: бялата и черната. Същото се отнася и за джаза като течение в музиката. Противоречието между бели и черни в САЩ днес, е предхождано от нездравото черно-бяло противопоставяне в музиката на американския рок и джаз.

По отношение на говорния човешки апарат, който споменахме по-горе, може да се каже, че той не е изяснен в нашата езикова литература и при това положение не може да служи като средство за изясняване на езика. Независимо от това ще разгледаме като пример един от органите на човешкия речев апарат – небцето.

Тази дума означава: малко небе. Окончанието – „це“, което е форма на „нце“ (от небенце), носи умалителен смисъл (например дете – детенце). Човекът е съставен от земя и вода, но в неговата глава и по-определено в речевия му апарат, се намира едно небе, макар и малко. Не означава ли това, че човекът има отношение и към небето? Като Божи образ човекът се явява микрокосмос, една малка вселена, която съдържа в снет вид цялото творение и отношението на Твореца към него. В този смисъл човешкият ум, стоящ в главата, над небцето, ражда човешката мисъл и я спуска през това свое малко небе върху езика т.е., върху земята, защото по смисъла си езикът е земя.

Мисълта, която е словесна, раздвижва езика и така се облича в речевите телесни звучи т.е., в думи. По този начин невеществената човешка мисъл става плът (вещество).

Този процес изобразява промислително боговъплъщението на Месията – Господ Иисус Христос, защото той по същия начин „слиза на земята“ минавайки през небето и става плът – човек. Така думата „небце“ по смисъла си и местоположението в човешкото тяло, показва произхода и на хората, и на земните езици.

Ако нещо, което ни трябва не е на масата, ние го търсим извън нея. Така ако човекът и неговия език ги няма на масата на еволюцията и вече над 150-годишните научни и биологични хипотези и спорове, трябва да станем от нея, за да ги потърсим в храма на православната вяра: там, където са ги намерили  преди 1160 години  Св. Св. Кирил и Методий.


 

ВРЕМЕ Е ЗА ДЕЙСТВИЕ!

Е-поща Печат PDF

100 години след подписването на Ньойския договор не е време за размисъл.


Западните покрайнини трябва да бъдат върнати на България – чух да казва Ангел Джамбазки от ВМРО по телевизията на 30 ноември т.г. след десетилетия мълчание на цялата самоназначила се да управлява България политическа върхушка!

Положителното е, че вече някои са осъзнали и разбрали това, което повтаряме от години, че БЗП никога не са давани на Сърбия, която, след разпадането и заличаването от политическата карта на света  на държавата, на която бяха предоставени, ги окупира.

Един окупатор няма какво да връща, тъй като той нищо законно не е получил и не притежава. Окупаторът трябва да бъде заклеймен и прогонен от окупираните чужди територии.

България трябва да си възстанови суверенитета над БЗП, незабавно и безусловно. Не като обяви война на Сърбия, а като сезира всички международни институции, създадени с цел за поддържане на международния ред и законност и настои за осъждане и международна изолация на агресора – Република Сърбия.

През 1997 г. сръбската скупщина, години преди окончателното разпадане на остатъчна Югославия, без санкция или съгласие на нито една от бившите съюзни републики, прие Закон за присъединяване на Западните покрайнини към Р Сърбия.

Така Сърбия се опита да бъде узаконявана фактическата окупация на тези български територии и да легитимира агресията по присвояването на БЗП, които, като територия предоставена с международен договор на саморазпусналата се СФРЮ, останаха извън териториалния суверенитет на новосъздадените държавни образования – Македония, Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Словения. Съгласно действащият принцип на международното публично право Restitution ad Integrum, което предполага възстановяване на оригиналните условия от преди наложената промяна, отстраняване на причинена вреда или несправедливост. Този принцип напоследък все по-често се прилага при нарушение на правата на човека и по-специално към хора подложени на принудително разселване и загубили домовете и имотите си. Българите от БЗП са типичен пример, подобно на милионите бежанци по света. Принципите „Pinheiro Principles“, относно условията за връщане на отнета собственост на прогонени от домовете и собствеността си лица, заслужават специално внимание, проучване и съблюдаване в случаи като окупацията на БЗП в началото на ХХІ век от Сърбия.

Агресията и окупацията, практикувана от сръбската държава по отношение на БЗП, а може би и по отношение на територии на други съседни на Сърбия народи, никога не е било и няма да бъде международно правно основание за придобиване на територия. Сръбските действия по отношение на БЗП до голяма степен обясняват и легитимират реакцията на обитателите на Косово, обявили национална независимост от Сърбия. Вярваме че и други народности ще последват примера им и дълг на българската държава е да доведе истината за този бандитизъм, превърнат в сръбска държавна политика, до знанието на широката международна общественост.

Докато Сърбия не се изтегли от БЗП, България задължително трябва да блокира участието на Сърбия в международния публичен живот посредством междудържавните многостранни международни организации, а не да продължава овчедушно да очаква благоволението на Сърбия да й върне заграбеното.

Териториите, които по силата на наложените ни обстоятелства продължаваме да наричаме БЗП, (съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8637 - власи, 549 - цигани и едва 127 – сърби), са окупирани преди да бъдат предадени по политически причини, за да бъде наказана България, на субекта на международното право, наречен Сърбо-Хърватско-Словенската държава, чието създаване е прогласено  на 1 декември 1918 г., държава която България признава с член 36 на самия Ньойски договор в деня на подписването му. На практика, СХСД не би могла да има никакво отношение към събитията, довели до подписването на Ньойския договор. През 1929 г. СХСД се преименува в Кралство Югославия, през 1945 г. Кралство Югославия се трансформира в Федеративна Народна Република Югославия (ФНРЮ), която през 1963 г. приема името Социалистическа Федеративна Република Югославия (СФРЮ), престанала да съществува през 1991 г. През 1992 Република Сърбия и Черна гора образуват Съюзна Република Югославия, която през 2002 г. възкръсва в Държавна общност Сърбия и Черна гора, като в състава й влизат и две области: Войводина и Косово. През 2006 г. Държавната общност се разпада на Република Сърбия и Черна гора. През февруари 2008 г. Косово обявява независимост. Видимо събитията следват своя неизбежен ход на разпад. Включването на БЗП в границите на Сърбия след 2006 г. е акт на агресия и анексия, тъй като към онзи момент, България възстановява ipso facto суверенитета си върху отнетите й през 1919 г. територии след заличаване от правния мир на държавата, на която са били предоставени с международен договор.

С Парижкия мирен договор от 1947 г. правата на Кралство Югославия върху тези български земи бяха прехвърлени върху НФР Югославия. Изрично се подчертава, че се прехвърлят права, а не територии, което бе поредното доказателство, че т.нар. велики сили, които се разпореждаха със земите на българската държава, не оспорваха тяхната принадлежност към българското землище, а единствено правото на България да ги управлява в онзи момент!

По повод отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския договор български историци, професори, академици и всякакви други жадни за внимание люде, си позволиха да убеждават от екрана на телевизията българския народ, че в Ньойския договор нямало нищо толкова страшно – България била победена държава и си била получила заслуженото. И онези, които си позволиха назидателно да убеждават българския народ, че и други националности били пострадали не по-малко от българите, пропуснаха да припомнят причините, принудили България да се включи във войните срещу своите съседи на страната на обещаващите възмездие (История.бг с Георги Ангелов!) и да изкрещи: стига грабеж!


Въпросът за БЗП не е за съблюдаване на някакви човешки права или права на малцинство, за каквито неграмотно пледират някои български политици-популисти, а за правата и идентитета на българската нация. Ако има нещо положително то е, че тезата за окупацията на БЗП от Сърбия си пробива път и започват да й дават гласност с искане за тяхното връщане. За съжаление не се разбира, че Сърбия не дължи връщане на тези територии, както отбелязахме, защото ги е заграбила в нарушение на международното право, а не са й предоставени с договор. Тя просто трябва да се изтегли и България да възстанови суверенитета си de jure. За съжаление някои продължават да повтарят мантрата за правата на българското малцинство в БЗП! Българите не са малцинство, а мнозинство у дома си, независимо от числеността им в някой район, ЗАПОМНЕТЕ!


1 декември 2019


 

БЕЗСМЪРТНИ СА САМО ЛЮБОВТА КЪМ МАЙКАТА, ДЕЦАТА И ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Историкът, ученият и преподавателят проф. Андрей Пантев пред „Нова Зора” в разговор с поета Петър Андасаров


– Веднъж се шегувахме с моя приятел, чудесния български поет и великолепен преводач от руски език Андрей Андреев, че село Раковица, Видинско, е център на света. Златно място ще да е, щом в него са се залюляли рождените люлки на трима знатни представители на българската словесност с красиво-звучното име Андрей. И тримата: писателят Андрей Гуляшки, поетът Андрей Андреев и вие – всеизвестният историк Андрей Пантев – сте емблематични личности.

- Повечето хора смятат родното си място за център на вселената. Това е мистиката на необяснимо чувство за всички. Едва ли има личност, независимо колко далече да е от това място, да не го сънува. Нали оттам започва срещата ни със света. С Андрей Гуляшки имах вълнението да разговарям в София като кандидат-студент през лятото на 1956 г. С Андрей Андреев се обичаме не само защото сме с общ корен, а защото имаме същата емоционална природа. Той е един от най-добрите, за мен, съвременни поети у нас.

– Какъв  видя в детството си света и колко шарен беше той в очите на малкото момче Андрей Пантев?

- Удивявах се на всичко около мен като необяснима енигма. Но бях угнетено момче. Другите бяха по-силни, по-хубави и по-уверени. Е, дойде време, когато преодолях тази психологическа невроза. Но и до сега, когато някое дете ми споделя, че в училище няма приятел, тогава то ми става много скъпо и му разказвам собствената си съдба. На подтиснат сирак. Помня, бях на 5 години, когато застрашително летяха над нас бомбардировачите, които отиваха към Плоещ. Ние обаче не се страхувахме от тях, въпреки че бяха насочени и срещу нас. Така че не винаги великите позитивни процеси и промени по света и у нас, са привлекателни за съвременниците, но така започва срещата с доброто и злото в света.

– Кое най-много разтупкваше детското ви сърце и кои бяха най-трайните, незаличими впечатления?

- Не искам да натоварвам никого, но това е смъртта на баща ми пред очите ми, на трапезата. А бях само на седем години. Тогава майка ми ме закле да не се изказвам на събрания, защото тя намираше, че нещастието е станало след емоционално изказване на баща ми на някакво местно събрание. И аз рядко нарушавах тази клетва.

– Как усещахте и как възприемахте живота край семейното огнище? И кога осъзнахте онези черти от вашия род, които носите? Впрочем, как изглеждаха във вашите очи майка ви и баща ви, и на какво ви научиха те?

- Научиха ме на респект към доброто, към съдбата на бедните хора, които не са такива само защото са мързеливи или глупави. Роден съм на село, но живеех в градска къща, пълна с книги. Майка ми, като учителка, се просълзяваше на церемонията, когато приемаха нови ученици в местното училище. Сега, при подобни случаи, трепери моята брада.

– Предполагам че още от училището в Раковица тръгва онази  пътека на ученолюбието, която прераства в път на любознанието? Този път ли в следващите години ви изведе на широкия друм на науката?

- Ученолюбието идва отвътре. То може да бъде само култивирано и разширено. Няма ли го изначално, то едва  ли и ще се развие. Помня че когато за пръв път погледнах от брега на Видин към отсрещния град Калафат, се замислих, че не трябва да знаем само за себе си, но и за другите. Това е, което ни прави човечни.

– Сигурно би ви било приятно да си спомните какъв ученик бяхте в селското училище и после, в прочутия с кулите на Баба Вида крайдунавски град Видин? Ще е интересно и за нас да научим това.

- Не бях първенец по успех, но бях различен. Не винаги с позитивен знак. Учих в гимназия и в Ловеч - училище за чужди езици и в София – Суворовското училище. Но се дипломирах през 1956 г. в главната видинска гимназия, до музея. С различието започва личността. Когато внушават на дете в детска градина - всички ядат спанак, а ти защо не искаш - това е началото на стандартната униформеност. Да бъде благословено различието. Стига то да не е преднамерено, театрално или невежествено.

– Някой внуши ли ви или у вас самия се всели увлечението към историята? Как стана така, че кандидатствахте и завършихте именно специалността история в СУ „Св. Климент Охридски“?

- Винаги ме е интересувало какво е било преди. Сиропирането на миналото или неговият примитивен образ, са еднакво неприемливи. Бях приет едновременно и българска филология, и история. Вероятно поради това съвпадение, се опитвам да съединя тези две дисциплини. Защото ако едно историческо събитие не влезе в литературата, значи не е толкова значимо, а и подлежи на забрава. Не съм „българист” в историографията, защото се опитвам да вникна и в чуждата история като съпътстващ контрапункт. В този съпоставителен и сравнителен подход може да разберем и оценим смисъла на нашите успехи и поражения.

– Като какъв студент се определяте, интересно ли ви бе през студентските години и изживяхте ли пълноценно студентското си време?

- Истинските приятели се рекрутират от романтичните студентски години. Загубих вече някои, но ще нося спомените за тях до края! Хората често не усещат, когато щастието е до тях. Но после разбират и са благодарни за съдбата си. Защото да доживееш до старост, също е благословен дар.

– В процеса на учението ли у вас се зароди идеята да тръгнете по пътя на сериозните научни занимания?

- Важният въпрос в историографията е не кой, какво или кога, а защо! Историкът не би трябвало да заклеймява, слави и оправдава. Той следва само да обяснява. Само тогава е преподавател и учен-историк. Другото го може всеки.

– Имахте ли примера на силна научна личност, която ви е повлияла да се отдадете на научноизследователска и творческа работа в областта на историята? Кога разбрахте, че овладявате в достатъчна степен тази наука, че да я преподавате и да разработвате теми и аспекти от историческите периоди?

- Не зная дали Марина Цветаева или Ана Ахматова беше казала: „Аз не знаех, че съм поет!” Не намирам, че съм толкова значима личност, за да преразказвам постижения. На една моя скромна книга „Европа между две революции” - Английската и Френската - съм поставил посвещение - „На моя незнаен учител”. Но все пак съм взел много от покойната проф. Крумка Шарова, която бе и моят научен ръководител като аспирант по история на Англия. Признателен съм й много. Смея да се надявам, че бях харесван преподавател, защото вграждах в тематиката не само процеси, събития или личности, но и друго виждане за епохата.

– Имахте ли амбицията да работите, за да завоювате научни степени, за да стигнете и до професорската титла? И дали началото не е още когато работихте  в историческия музей на Видин?

- Не се смятам за амбициозен, но не бях безразличен към собственото си професионално бъдеще. Добре разбирам хората без амбиции - често те са по-стойностни от тези с реализирани амбиции.  Амбицията не би следвало да е самоцел, а стремеж за реализация на себе си в съответствие с нагласата на другите. Това е особено важно за жените с амбиции. Често те са по-неудовлетворени и дори нещастни, от онези без такива. Но ако имаш стремеж за изява, дори и да си срамежлив, дарбата ти ще те насочва към амбиции.

– Чух ви веднъж да се възмущавате от лесния начин на придобиване научни степени и звания от хора, които не са извървели необходимият път и нямат научни знаци по него. Аз пък се възмущавах как бездарни хора смятат писането на стихове, че и на романи, за лесна работа и се кичат с думите поет и писател. Не  смятате ли, че човекът на творчеството трябва първо да мине през чиракуването, после да е бил добър калфа и чак тогава да получи майсторското си свидетелство? Какви са всъщност вашите принципни изисквания към човека-учен и научните му звания?

- За да си истински професор, трябва да си бил някога асистент. Така поне е в моята стойностна ска̀ла, без да я натрапвам някому. Самият начин, по който вече лековато се възприемат научни степени, звания и титли, говори сам за себе си. От тридесет години не съм се подписвал със званията, които имам от 32 години. Ако някъде срещнете написано по авторство ”проф. Пантев” да знаете, че е намеса на  редактора, макар и добронамерена. Това не е кой знае каква проява, но да си я кажа.

– Вие сте минали през доктор на науките, старши научен сътрудник в Института за история при БАН и професор по нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет. Специализирали сте в Англия и САЩ, преподавали сте балканска история в САЩ и сте били гост-професор във Великотърновския университет, ЮЗУ, Националната художествена академия, УНСС и др. Председател сте на Гражданското обединение „Св. Георги Софийски“ и президент на Българската асоциация за американистика. Какво ви струва всичко това, професор Пантев, и можете ли вече да кажете, че научният живот е ваша съдба?

- Не, научният път не е моята съдба, защото не съм кой знае какъв учен. Човечността е по-важна от науката.

В науката са правени не по-малко грешки, отколкото в другите сфери на човешката дейност. Стана ми много весело как след 1989 г. се пръкнаха толкова американисти от  социалистическа България. Да си американист не е да познаеш кой ще спечели изборите, а да познаваш американската история още от 17 век. Много специалисти по история на БКП и от катедрата по научен комунизъм, станаха тънки познавачи на тази тематика. Познато явление и в други случаи от нашето, не винаги героично, минало.

– Вие сте по своему интересна, колоритна личност, което ви прави популярен. А за това, според мен, допринасят преди всичко научните ви знания и речовитата ви дарба. Аз лично с удоволствие слушам и чета текстове от чл.-кор. Иван Гранитски и от вас. При вас я има тази рядко постижима симбиоза от богати, разнообразни знания и познания, и изразяването им с красиви и смислени думи, непременно подредени по законите на правоговора и правописа. С необходимата ерудиция и в двете области – на науката и на езика. Как се стига до това трудно достижимо умение да говориш така естествено, както дишаш, спокойно и ненатрапчиво?

- Не зная колко е недостижимо умението, но то беше програмирано и преднамерено. Като четях доклад или изказване, постоянно се запъвах и така взеха, че ме обявиха за оратор. А ораторът следва да е и малко артист. Ако четете само знаменитите речи от древността, можете да кажете - нищо особено. Явно, те са произнесени фонетично по особен начин и, затова са запомнени.

– Бяхте депутат в изгубилия напълно доверието на народа български парламент. Как се чувствахте в тази махленска говорилня с езика на злото, вместо с думите на доброто и красотата?

- Голяма драма бе това мое пусто депутатство. Нека напомня, че станах такъв на 62 години и си имах някаква известност далече преди депутатството. После хора, с по 20 началнически длъжности преди това, почнаха да ми натякват и намекват за парламента. Да, почти три мандата бях в парламента. Но не съм увеличил нито имуществото си, нито финансите си, нито съм се сдобил със синекурни постове. Дано да има и други подобни случаи. Да не говорим толкова за мен.

– Вие заслужено получихте признанието и на творците на българското слово – член сте на Съюза на българските писатели. Ние недоумяваме защо толкова години вече питаме с тревога народните представители поради что не дават ход на крещящо необходимия ни Закон за езика и не искат да го приемат. Вие как си обяснявате това?

- Депутатите обикновено имат речник от малко думи, но много изкусно ги въртят като папагалски синтаксис. Много години повечето от тях се застояха там, какво ли не ги учеха и сега вече не можеш да кажеш, че се запъват при тази стандартна лексика.

– Според вас ще продължи ли юркането като стадо на този мил, уж мъдър и непримирим наш народ и ще съумее ли да определи своите си национални позиции и интереси и при избори или, както казва Йордан Радичков, „ще возвие“ в друга, вече негова си посока, за да излезе най-после на огрети от слънцето простори?

- Всеки народ заслужава съдбата си. Ако се затрием, това ще е трагедия за нас, но не и драма за човечеството. Все пак „българин” е етническа, а не етична категория. Както при всички други нации, българи има разни.

– В телевизионно предаване вие изповядахте: „Тази дума – Любов – е папагалски амортизирана!“ А според мен, тя е под наметалото на забравата и е напълно формализирана. И все пак – няма ли тя да е нашето спасение във времето на жестокото ни отчуждение?

- Има много обезсмислени понятия като думи. Една от тях е и демокрацията. Но истинската любов към майка, деца, а и към Отечеството, която не е свързана с политически личности, е безсмъртна. Без такава емоция, поне аз, се чувствам съвсем нищо. Тарикатската спекулация с тях, е също неизбежна.

– Изтъкнат учен, уважаван и популярен човек сте. За какво си мечтаете още? Какви са очакванията ви за себе си и за българския народ през тази поробена от коронавируса година?

- Тази епидемия е изпитание за целия човешки род. Тя е като войната. Някои стават по-добри, други - по-лоши. Едни печелят, други губят. Нямам самочувствието да се обръщам към българския народ и да очаквам нещо от него, защото аз съм част от това и то най-обикновена. Дано да станем поне малко по-добри!


 

ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ: СВЕТЪТ НА БОЙКО СЕ РЕМОНТИРА

Е-поща Печат PDF

На седмия ден от протестите в България, премиерът Борисов се обръсна и отлетя за Брюксел. Там лидерите на ЕС и страните членки трябваше да гласуват бюджета на Евросъюза за периода 2021-2027 г. от 1, 074 трилиона евро и Фонда за възстановяване от коронакризата в размер на 750 милиарда евро, от които 500 милиарда грантове и 250 милиарда кредити. Обаче нещата се закучиха и на Бойко му се наложи да поостане до 11-тия ден на протестите срещу него и главния прокурор.  На 20 юли НС обсъди внесения от БСП вот на недоверие, на 21 юли вотът бе отхвърлен с дружни усилия от депутатите на ГЕРБ, ОП и „Воля“, а пред парламента скандираха стотици граждани, „завиждащи” на „успехите“ на управлението. Преди това трима министри бяха заложени на дузпата в очакване да бъдат изгонени след вота на недоверие. Не, заради корупция и некадърност, а заради „внушения“, че са свързани с ДПС. Така първият етап от „ремонта“ на кабинета започна с

разграничаване на Борисов и ГЕРБ от Доган и ДПС.

После премиерът се захвана с международното положение и най-вече с разпределянето на парите от обсъждания в Брюксел бюджет на ЕС за периода 2021-2027-ма година и особено на тези от Фонда за възстановяване от коронакризата.

Понеже канцлерът на Германия Ангела Меркел имаше рожден ден на 17 юли, Борисов й  подари сребърна бъклица с гюлово масло. Но, преди да му благодари, Меркел посочи стърчащия му извън маската нос, за да разбере, че антивирусните изисквания се отнасят и за него. Не ми се вярва да се е израдвала много и на подаръка му. Защото да подариш на жена цяла бъклица с розова вода може да означава, че я смяташ за нечистоплътна. Все едно че чувам Чудомировия хаджи Койо хаджи Стойоолу да гълчи дъщеря си: „Ти цяла ли се къпеш в ливанто, мари? Отдалече още миришеш на пор!“

По същото време протестиращите в София носеха плакат, пресъздаващ корицата на излязлата неотдавна в Гърция книга на Алеко Константинов „Бай Ганьо“. Уж случайно издателите на „Барба Ганьос“ бяха поставили на корицата образа на Бойко Борисов, вместо този на покойния Георги Калоянчев, изиграл литературния персонаж в едноименния филм у нас. Така или иначе, разликата между литературния герой и неговия съвременен интерпретатор е несъществена: вместо дисаги с мускали, премиерът Борисов носеше сребърна бъклица с гюлово масло. Което, разбира се, не му помогна още в първия ден от сбирката на ЕС в Брюксел да получи очакваните 13 милиарда евро. Лидерите на Нидерландия, Австрия, Швеция и Дания се запънаха категорично

срещу раздаването на парите на техните данъкоплатци на „счупените държави“ от Южна и Югоизточна Европа,

прочути с мързеливия си и корумпиран политически и бизнес „елит“. Т.нар. „пестеливи държави“ настояваха за орязване наполовина на грантовата част от Фонда за икономическо възстановяване, както и за правото на всяка страна да налага вето върху решенията за размера на безвъзмездната помощ, отпускана на провалени държави като България. Борисов първо обвини нидерландския премиер Марк Рюте в желание да бъде полицай на Европа, после се фотографира с него в знак на солидаризиране. На 21 юли сутринта, недоспал и отегчен, Борисов извести на целокупния български народ, че България ще получи 29 милиарда евро до 2027 г., от които близо 7,8 милиарда грантове плюс 200 милиона евро за изостаналите и бедни райони. Плъзна обаче слухът, че е получил тези пари, защото се е съгласил да бъде спряна АЕЦ  „Козлодуй“ през 2027 г.

Низините не искат да живеят по старому, а върховете не могат да управляват по новому.

Тези признаци на всяка революционна ситуация са налице у нас и само управляващите се правят, че не ги забелязват. Затова са съгласни и извършиха „мащабен ремонт“ на кабинета, но не и на предсрочно сдаване на властта и провеждането на предсрочни парламентарни избори. Преди повече от два века немският философ Лудвиг Фойербах е написал: „Бедна Германия не може да си представи живота без Бог на небето, без монарх в двореца и без полицай на улицата!“. Днес една част от България също не може да си представи живота без Борисов като премиер. Но това, което сънуват партизаните, чиновниците и феновете на ГЕРБ, не се споделя от масите протестиращи. Те не искат смяната на отделни министри, нито мащабен ремонт на кабинета, а оставката на цялото правителство, на неговата бухалка в лицето на главния прокурор Гешев, и на медийната баданарка в лицето на генералния директор на БНТ Емил Кошлуков, смятан също за човек на ДПС. Пресмятайки шансовете вотът на недоверие да не мине, „опозиционната“ партия „Воля“ на Веселин Марешки обяви предварително, че ще се въздържи. Кабинетът оцеля, но с това кризата в управлението няма как да приключи.

Изпъждането само натрима министри бе недостатъчно за протестиращите на улицата, които искаха и все още искат оставката на самия Бойко Борисов и цялото правителство, плюс тази на главния прокурор Гешев. След коалиционния съвет на 23 юли, самият Борисов изтъкна причини за смяната на министрите, съвсем различни от внушенията, че са свързани с Делян Пеевски, които уж бяха посочили областните координатори на ГЕРБ. На 14-тия ден от протестите Борисов „откри“, че Владислав Горанов не е упражнявал контрол върху Комисията по хазарта, че полицията на Младен Маринов е упражнила ненужно насилие спрямо протестиращи младежи, а в Министерството на икономиката на Емил Караниколов са се раздавали съмнителни бонуси. Тоест и тримата министри са за съд, а не просто за освобождаване. Към нарочените за изгонване трима министри бе прикачена и министърът на туризма Николина Ангелкова, за която се твърди, че сама си е подала оставката. Това май е единственото добро дело в живота й. Но имената, които бяха предложени да заместят освободените министридават даде пълно основание на Христо Иванов да заяви, че Борисов само размества столовете на потъващия герберско патриотичен „Титаник“.

България е съществувала повече от 1300 години без Бойко Борисов и Иван Гешев, ще преживее и без тях.

Така че изхвърлянето им от властта не бива да се разглежда като трагедия. По-лошо не може да стане! Главният прокурор Гешев, подобно на нарочените за смяна министри, също ще бъде изоставен като излишен баласт. Но, след като преди това привлече върху себе си и предназначените за Борисов гръмотевици на народния гняв. Окопната война, която той води, е безнадеждна. Още повече, че точно на 23 юли, в отговор на запитване от министъра на правосъдието, Конституционният съд обяви своето решение, че всеки редови прокурор може да разследва главния прокурор. Шевовете се пукат, господа съдебни заседатели, кой знае къде може да завърши и Гешев. Той обаче ще повлече със себе си и Висшия съдебен съвет, който го „избра“, въпреки несъгласието на президента, на съдийското и адвокатското съсловие.

Евентуалното излизане в дългосрочен отпуск, или доброволното оттегляне на Борисов от премиерския пост не означава, че се е отказал да дърпа конците на изпълнителната, законодателната, съдебната и медийната власти. В този сценарий обаче има един пропуск, абсолютно достатъчен, за да не се сбъднат кроежите на управляващите: оставането на ГЕРБ на власт е неприемливо за народа, който излезе на улицата и там осъзна силата си. Протестиращите не приемат вече да ги управлява не само Бойко Борисов, а и всеки, когото ще предложи партията ГЕРБ. Или „шайката“, както я нарече Антон Тодоров, преди да се присъедини към нейната парламентарна група. Абсолютно нежелани са и коалиционните партньори на Борисов – официалните, като ВМРО, НФСБ и „Атака“, и ортаците „ад хок“, като ДПС и ПП „Воля“. Да не забравяме и вътрешнопартийната  опозиция в БСП в лицето на Георги Гергов и Сергей Станишев. Първият призовава за коалиране с ГЕРБ, а вторият – за кръгла маса ГЕРБ-БСП. „Събрахме се!“, както се казваше в една телевизионна реклама.

Вярно е, че никой не знае какво ще бъде съотношението на силите в НС след евентуалните предсрочни избори. Но именно това прави излишни „пророчествата“, че ГЕРБ е без алтернатива и тя ще състави бъдещото коалиционно правителство на България. Преди да са се обозначили всички участници в предизборната надпревара, всякакви „политолъжки“ анализи приличат на гледането на ръка от циганките. С тази разлика, че ако не искат да бъдат глобени, мургавите врачки трябва да носят маски и да дезинфектират протегнатата им за гледане ръка. Докато проправителствените „врачки“ могат да лъжат без никакви противоепидемични мерки.


 


Страница 11 от 435