Любима максима на политиците, особено на тези, чиито партии и идеи търпят поражение и намалява влиянието им в обществото, е, че политиката все пак има морал и те не пристъпват неговите норми („червени линии“, както сега се наричат позициите, които те не са склонни да отстъпват и предават!). Затова в грубото и болно общество побеждават тези, които са готови на всичко и плащат всякаква цена – стига само да побеждават на изборите и да упражняват властта.
А иначе никоя политическа сила или отделен политик не се замисля над моралната същност на политиката, защото такава трудно може да се открие. Задръжките, уговорките, съобразяването с обстоятелствата и закономерностите не са проявление на морал и не потвърждават морала в политиката.
Това не означава, че в политиката не се подвизават морални хора, които още с навлизането си в нея виждат къде са попаднали и колко трябва да търпят и понасят върху себе си нейната зловеща същност. Ако не намерят някаква що-годе приемлива за тях формула на съжителство в новата им реалност, те или се отказват бързо, или страдат до изнемога и погубват душите си. Или самата политика и другите политици ги изхвърлят от своя кръг като непригодни и пречещи на нормалния ход на политическите интриги.
Морал може да няма в политиката, но все пак е необходимо някакво приличие, някаква култура на общуването, възпитание, което да позволява на политика да различава глупостта от разума, красивото от грозното, доброто от злото, морала от „всичко позволеното“. Той трябва да умее да говори добре, правилно, съобразно законите на българския език; да се облича стилно; да не прави неприлични жестове и да знае кои жестове са прилични и кои присъщи на простака; да умее да общува, да слуша и да се образова малко от малко.
И други неща трябва да знае и да усвоява този „многострадален“ човечец, заел се да оправя родния свят и да води държавата ни към „светли бъднини“.
Но напоследък в родния политически живот се забелязва едно прекалено отвратително явление: доносничеството.
След като измислиха, практикуваха и най-накрая разобличиха явлението „задкулисие“, политическите партии в стремежа си да се покажат открити, почтени, говорещи винаги истината и настояващи всичко в политиката да става пред очите на обществото, за да нямало „паралелна държава“, започнаха да си служат доноси.
Понеже няма как да не се провеждат, ако не тайни, то поне конфиденциални разговори между водачите на партиите или техни представители, на които разговори да не се казват приказки „не за пред хората“ (напр. нелицеприятни оценки за политици, обещания за компромиси или дори удари в гърба на други партии или политици, та дори и да се правят заговори за промяна на управлението и други подобни), в един момент, ако не се изпълнят в пълна мяра уговорените мерки и механизми,тези приказки се правят публично достояние, за да се разобличат потъпкалите собствените си обещания.
През последния месец постоянно се обявяват подобни „разобличения“. Водили разговори дори „на четири очи“, казали си нещо, което е трябвало да си остане само между тях, а в един момент доносникът го избълва по телевизията. Иди се оправяй после, че не си го казал или си го казал по друг начин и не в това значение. Доносът е направен и рано или късно ще дойдат последствията.
Доносничеството се превърна в политическо оръжие на почти всички партии в сегашното Народно събрание, но най-често май то се използва то БСП. Доносите й се отнасят до политическите им партньори/противници, но вече и срещу президента.
Какъв надежден партньор може да бъде подобна политическа сила, която е готова, уж за да бъде почтена и извън „задкулисието“, да озвучава какво й предлагаш? За да те принуди тя самата да направиш отстъпки и да играеш по нейната свирка. Нима може да се вярва на хора, които бързат да доложат какво се готви от някакви злодеи, лъжци, мошеници, предатели, заговорници? На тях не им отговаряш, защото е по-ефектно да ги разобличиш публично. Но непременно при „определени условия“.
Доносите са любимо средство за очерняне и на другите партии. Няма никакви изключения. Защото това вече е стил на българската политика.
Такъв е моралът на борещите се срещу задкулисието и паралелната държава, понеже няма идеи. Този морал не може да обединява лявото и да печели привърженици.
Защото с доноси не се управлява. А още по-малко – с доносници!
дини от рождението на народния писател Николай Хайтов. Благородното звание „народен писател“ българският народ дава на двамина забележителни творци в новата и най-новата ни литературна история – Иван Вазов и Николай Хайтов. Каквито и хули да са се сипели върху тях от страна на нелесни врагове и злопаметни недоброжелатели, те, със своето гражданско поведение и обществено ангажирано слово, с цялата обаятелна сила на своя талант и своето родолюбие, с отразяването на народните тежнения, надежди и идеали в творчеството си, заслужиха всецяло любовта, почитта и обожанието на българите.
И удивителното съвпадение! Когато животът на Патриарха на българската литература вече клони към своя залез, в скътано в пазвите на Родопа, никому неизвестно селце – Яврово, в бедно семейство, на 15 септември 1919 г. проплаква момче. Кой да предположи тогава, че нему е писано след години да поеме щафетата директно от Вазова. Защото написаното от Николай Хайтов избликва именно от духовната вселена на Патриарха.
По повод на 150-годишнината от рождението на Вазов през 2000 г. родолюбецът писател заяви: „Без Вазов сме за никъде. Той е темелът на България. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи... Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие...“.
Когато си отиваше от тоя свят, Николай Хайтов тъгуваше, че България боледува, че България си отива. Да, отиде си България – на епохата, в която живя самият той и бе живял преди това самият Вазов. Остана България на нашето време, в която днес живеем и която, подобно на него, няма да предадем никога. И остана онази хилядолетна България – безсмъртната Държава на духа, която изградиха и ни завещаха родолюбци като него и която ние ще изграждаме и завещаем на идващите след нас. „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Даживее България!“ – казваше той. И беше готов – подобно на Левски – да даде живота си за България.
Не, не мислете, че Николай Хайтов обичаше България отвлечено, абстрактно. Неговата любов беше конкретна, дейна, всеотдайна. Обичаше хората – всеки човек поотделно. Интересуваше се от битието му. Съпреживяваше болките му. Разрешаваше, доколкото бе възможно, проблемите му. Никого не пренебрегна. Вслушваше се в изстраданата мъдрост и на най-простичкия, най-обикновения, най-нищожния човечец и я попиваше. Истински, а не насилено. Защото знаеше, че всеки човек не напразно, а с Божи промисъл живее на тоя свят. И тачеше всекиго, както се полага на човек.
Затова разказите му дишат българското, дишат България. Ако някой приневолен гурбетчия, потърсил щастие и прехрана в чужда земя, се докосне до чудодейното слово на „дивите“ му разкази, сигурна съм, плаче – за себе си, за загубеното отечество, за родината и родното, осъзнал с безпощадна яснота, че без тях е празен, че без тях е „дърво без корен“, птица без гнездо, звезда без небе. Колкото и да се хвали с придобивки и безметежно съществуване, той дълбоко в себе си сънува как минава покрай дърветата на своето родно място, къса букови шумки, дъвче ги и хортува, досущ като Николай-Хайтовия Ибрям-Али: „В нашия край шумата е като чеверме! В чужбина няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия“. Как, види ли коритце, и спира: „Чакай да пием!“. Как си туря главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска... А когато влезе в борикаша, спре до някоя борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърне... Защото българинът припознава себе си в неговите герои. През сълзи. Тихомълком. Или, както писателят е споделил в лично писмо: „Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим...“.
Николай Хайтов преброди България от край до край. И без фотоапарат, мобифон или айфон, а дали в разказ, дали в есе, дали в дневникови записи остави незабравими картини от всяко нейно кътче... С раззеленилите се пред очите му клонки. С опияняващите аромати на цъфнали храсти и медоносни билки. Със звънтежа на повей между шумки от габър или воя на вятър в горско дълбине. С екота на чанове. С пъстроцветието на китеници и огъня на халища... Всичко, написано от него, е живо. Всичко гори, искри, сияе в непреходната светлина на съществуването. А в центъра на всичкото – човекът. Простичкият, обикновеният, малкият голям българин.
Обичайте Николай Хайтов и го четете, за да станете по българи. И по-човечни.
|
В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане на българската мечта – на куково лято. Знаем какво на книжовния ни език означава този израз.
И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски, бе осъществена. Преди това и след това, всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с „европейски ценности”.
Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива.
Просто тези, към които се стреми българската власт, не искат България, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) те ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.
Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им е все едно какво ще се случи с държавата – само, за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и да се укрепят във властта.
Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са отредени от господарите им, са на бунището на историята.
България не може да отиде там, докъдето се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не е въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.
България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до другата позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да ти подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.
Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия сиход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.
Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.
Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.
България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.
Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но то е само, за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.
Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.
Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазнокапиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.
Българският нов цивилизационен избор обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото държавата ни е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.
Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.
България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.
По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.
А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!
Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.
Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!
Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.
Нашата модерна история – особено тази след Освобождението, е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.
Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъдем нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.
Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.
Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.
Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.
Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.
„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.
Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.
Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.
Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.
Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?
Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.
И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.
Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.
Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.
И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.
Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“
Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.
А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.
И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.
И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.
Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.
Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.
Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…
Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.
Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.
Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.
Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.
Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.
Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.
И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.
Добре дошли, дядки и бабки-сладки!
Ще пиете ли по един ром с манго?
Ще, ще…
|
