Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОНСПИРАЦИИТЕ ЗА ПАНДЕМИЯТА СЕ ОКАЗАХА ИСТИНА

Е-поща Печат PDF

Световното правителство ни наложи „нова нормалност“, без връщане назад!


„Цялото световно население в момента се пита кога най-после ще свърши проклетата пандемия, за да се върнем към нормалния си начин на живот. Отговорът е особено кратък: Никога!

Пандемията е инструмент за налагане на „новата нормалност“, която ще е коренно различна от тази, която постепенно оставяме зад себе си. Коя е една от най-разпространените конспирации, свързани с пандемията? Тя гласи, че шепа могъщи хора (т. нар. световен елит или световно правителство) седят някъде на тайно място и стъпка по стъпка плетат паяжината си за овладяване на планетата и населяващото я човечество.

Това световно правителство изпълнява пъклената си програма за унищожаване на свободите, правата и дори живота ни, и го прави в своя изгода, а му се получава заради неограничената му власт. Когато срещнете някой подобен параноик, който ви убеждава в гореизложеното, вие започвате да го разпитвате през смях – какви доказателства има за тази налудничава конспирация?

И се оказва, че същият разполага само със собствените си свободни разсъждения и умозаключения. Тук разговорът свършва.

Наричаме го „конспирация“, защото е скрито. Но ако този план за заробване на човечеството се прави открито, нагло и дори  един от идеолозите му е написал книга-манифест, в която обявява открито плановете си под формата на прогнози?!… Ами ако идеи и цели дълги цитати от тази книга отдавна присъстват в речите на канадския премиер Джъстин Трюдо и новоизбрания US-президент Джо Байдън („нова нормалност“, „ерата на медицината“, „изграждане на всичко обратно, но по-добре“), тогава това вече не е конспирация. Това е нагло предизвикателство на световния елит към населението на планетата, това е опит за сплашване и самонадеяно откровение от типа ние успяхме, а вие се провалихте и сте безсилни да ни спрете в нашите планове да ви поробим“.


Това пише Дмитрий Козирев в материал за списание „Огоньок“, препечатан от вестник „Коммерсанть“. „Магазинът за Новини” ви представя целия материал, с лека редакторска намеса: „Клаус Шваб, създател и ръководител на световния икономически форум в Давос”.

Дмитрий Козирев анализира прогнозите в един наскоро излязъл труд, който бе помпозно обявен за

„Книга на годината“.

В нея авторът ни обяснява, че световното население върви към единна обществено-политическа система, при която 99.99 % от него няма да има собственост и пари, а демокрацията ще изчезне! Но за да се възцари тази „по-добра“ форма на управление, трябва умишлено да унищожим сегашния свят до такава степен, че процесът на въвеждане на новата система да стане необратим, без връщане назад.

Книгата е озаглавена „COVID-19: The Great Reset”. Написана е през лятото на 2020 г., а неин автор е Клаус Шваб (създателят и ръководител на Световния икономически форум в Давос). За написването на този манифест му е помогнал левият футурологичен икономист Тиери Малере.

Кои са тези хора, които активно работят за т. нар. „Голямо презареждане“ и „смяна на световната система“,

хора, които вече са спечелили. В книгата са назовани поименно: Джеф Безос, семейство Уолтън, Марк Зукърбърг, Бил Гейтс, Илон Мъск… и още една дузина милиардери… Всички те до един всеки януари отиват при Шваб на същия негов световен икономически форум в Давос. Там, точно на тази конференция… и в различни формати, при закрити, но и при открити врати, обсъждат бъдещето на планетата и нейното население.

В книгата си Шваб потвърждава нещо, което отдавна знаем. А именно, че: „Давос е мястото, където милиардерите идват, за да обяснят на милионерите как трябва да живеят бедните“.

Разбира се, най-интересната тема в книгата му е вирусът COVID-19. Той дори присъства в заглавието на книгата. На страниците на четивото, канадският премиер Трюдо обяснява: „Вирусът беше полезен! Тази пандемия ни даде възможност да се рестартираме“. Шваб, отново в прав текст казва, че пандемията е показала „колко бързо можем да направим промени в начина на живот на населението на цялата планета“. Той призовава политиците да не разхлабват ограничителните карантинни мерки, колкото и масова да е съпротивата срещу тях. Ето какво точно казва той: „Проблемът с десинхронизацията между двете групи (тези, които взимат решенията и обществото), чийто хоризонт е много различен, е остър и ще бъде трудно да се справим с него в контекста на пандемия… Пандемията и нейните мерки могат да стресират населението дотолкова, че то масово да спре да се покорява на властта и да отхвърли режима на изолация? Така че, казва Шваб, съпротивата на непокорните трябва да бъде смазана по различни начини. Например, чрез приемане и налагане на общ за мнозинството страни по света документ за незаразност, без който човек няма да може да лети на самолет, няма да може да излиза извън граница, ще му се забранява да стъпва на футболни мачове… И много други.”

Ние и сами се досещахме, че вирусът е само претекст за налагане на някаква нова глобална воля и власт. Коментиращите Шваб сега анализират опита на глобалния елит да предизвика огромна глобална паника и през 2009 г., когато имаше епидемия от свински грип. Но тогава не им се получи. Но днес, благодарение на господството на социалните мрежи, елитът успя да наложи страха от пандемия, за която цел използва първото попаднало му масово заболяване. И това, при положение, че Ковид-19 не може да се сравни с предишните масови вирусни епидемии, от които е в пъти по-слаб. Свинският грип, например, според официалните американски данни, зарази 1,4 милиарда души. Т.е. по показателите „виралност“ и „заразност“ свинският грип беше 25 пъти по-страшен от Ковид-19. И минимум 575 хиляди починаха от него (Световната здравна организация не гарантира за тази оценка, но я привежда) и прави уговорката, че всъщност смъртността от „свинския грип“ е била много по-висока, но неизмерена напълно. Но тогава, през 2009 г., светът отказа да се изплаши и „рестартира“…

А какво е положението в момента? В своя статия отпреди няколко дни, списанието „The American Thinker” насочи вниманието ни към очевидното:

не толкова вирусът Ковид-19 унищожава обществото, колкото самите карантинни мерки,

за които Шваб настоява да се прилагат със сила и в бъдеще, за да се доразбие света.

И това, въпреки факта, че няма доказателства карантините (или маските) да ви предпазват от коронавируса. Американският институт за икономически изследвания (AIER) изчисли щетите от Ковид-карантината. Документът им се актуализира непрекъснато и се нарича „Цената на локдауните“. Оказва се, че в САЩ е регистрирано нарастване на всичко: като се започне от процентът на психичните заболявания, злоупотребата с наркотици, броя на бездомните и крайно бедните, недохранените и безработните, злокачествените нелечими заболявания… и се стигне до кражбите, убийствата и фалитите на фирми от всякакъв калибър. Има обаче и един показател, който е намалял – продължителността на живота!

Заключението

на списанието е:

Карантината почти е унищожила Америка и ако продължи само още една година, страната може и да се разпадне. Голям противник на това карантинно унищожение на американската икономика беше Доналд Тръмп. И точно защото яростно се противопостави на световния елит, същите му спретнаха най-скандалните и фалшифицирани избори в цялата американска история. Изхвърлиха го от властта брутално, досущ по Швабски и глобалистки: открито, нагло и безпощадно!

Как да анализираме разиграващият се пред очите ни пандемичен ковид-цирк? И има ли той аналог с други събития от световната история? Норвежкият политолог Пол Щайгън казва, че планът на Шваб е „възраждане на фашизма в нов формат“. И пояснява, че това ще е неограничена диктатура на финансовия капитал. В момента глобалният елит води класова война за изсмукване на властта и материалните блага от работническата и средната класа в полза на господстващата.

Но сравняването на подобно ново явление с различни исторически епизоди от нашето минало не е най-добрият начин да се обясни случващото се. Историята винаги е готова да ни предложи напълно нови и още по-отвратителни неща, на фона на които агресивният расизъм и нацизмът на Хитлер, ще изглеждат напълно приемливи идеологии. По-подходяща за сравнение с днешната глобалистка идеология е

крайната форма на марксизма, т.е. троцкизма,

който не се занимаваше с нациите и мислеше глобално.

И да продължим да четем книгата на Шваб:

„Ако глобализацията се разшири, тогава няма да има място за националната държава“. Демокрацията ще изчезне като недоразвита форма, неспособна на адаптация? Всъщност, според Шваб, това, което човечеството е развивало от векове, това, което традиционно наричаме „демокрация“, както и завоюваните от обществата човешки и граждански права. Всичко това ще ни бъде отнето до степен, че подобни понятия няма да съществуват изобщо.

Всичко ще се решава от неотчитащи се пред никого групи експерти

и то не само в областта на медицината. А зад тях – Шваб го казва директно – „трябва да стоят глобални корпорации със социална отговорност“. Правителствата и народите ще останат в миналото (вместо тях трябва да се създаде единна биомаса) и това определено не е фашизъм с неговия култ към германската нация.

По-точно ще е ако го наречем глобализъм, един от идеолозите на който – Клаус Шваб - показа лицето си и истинските си цели. Няма значение коя дума е по-подходяща тук. На тези, които все още не хващат вяра на гореизложения анализ, им препоръчваме да проучат и изчислят с какви активи и капитали оперират информационното лоби, частните банки, медицинското и фармацефтично лоби в глобален мащаб. Това са частни глобални корпорации, които притежават активи в стотици трилиони, без да са подчинени на никоя държава.

Сравнете богатството им, поне в американски мащаб, с бюджетните разходи на държавата – с бюджета на военно-индустриалния й комплекс, който, ще се учудите когато разберете, че е стотици пъти по-беден и по-слаб от бюджета на поне 300 от новите глобални корпоративни чудовища. И тогава починът на американския военно-индустриален комплекс да поддържа безкрайни войни с цел обогатяване, ще ви се стори детински.

Военнопромишления комплекс прави войни, за да предизвика страха у хората.

Нещо, от което печели пари. Но много по-мощния глобален корпоративен елит разшири границите на експлоатацията на човешкия страх като ни показа, че има и по-големи и мащабни страхове – като този за вашето здраве, например. И ако от войната хората все пак имаха някакъв шанс да избягат, като се скрият в някое тихо и спокойно кътче на планетата, то сега…

И сега най-важното: Те все още не са спечелили. Шваб побърза да се зарадва, но…


Превод: Пею Благов,
Skandalno.net

 

ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ

Е-поща Печат PDF

Вирусната пандемия и „зелената” идеология като примери за нейното създаване


Най-напред няколко цитата от медиите, спасени от демократичната цензура:


•  „Създадената от пропагандата виртуална реалност е по-важна от самата реалност.”;

• „Днес борбата на пропагандата е с индивиди, които описват обективно самата реалност и не приемат виртуалната, официално  обявена за единствената реалност. За сравнение, в средните векове, обратно, борбата е била с индивиди (вещици), които създават виртуална реалност.”;

• „Нов американски критерий: демократична е тази държава, която се отказва от своята суверенност.”;

• „Едуард Сноуден: Ако публикуването на информация за престъпление се счита за престъпление, това означава, че ви управляват престъпници.”


А сега да потърсим отговора на въпроса:

На кого е необходим  феномена на  днешната  виртуална реалност?

Отговорът на този въпрос е на две нива: глобално и локално.

Глобалният аспект  се демонстрира най-вече от интернет-гигантите ("цифраджиите")  Google, Facebook, Microsoft, Amazon, които са и едната заинтересувана страна. Другата е на тези с още по-големите пари, които ги подкрепят и от своя страна „дизайнират”  глобалната политика за световно господство.

Локалният аспект може да се поясни с примера на която и да е държава, чието население може да се раздели на две групи:

народ и управляващ елит,

олицетворяващ т. нар. държавна власт.

Много често разрухата и разпадането на дадена държава са следствие от слаба власт, при която народът има възможността да реализира най-пълно своите желания за "справедливост", склонен е да осъществи   важни  държавни проблеми предимно с груба сила, без да се страхува от нищо. Причината е, че народът не е в състояние да осъзнае всички възможни последствия от такъв род силови действия. Решаването на неизбежно сложните вътрешни политически и икономически проблеми на собствената им държава, изисква  квалифицирана интелектуална среда, способна да осмисли същността на процесите в света и в конкретния социум, на основата на  адекватно разбиране и анализ на събитията.

Понятието "народни маси" не включва само хора с "обикновени" професии. Срещат се и генерали, и банкери, и министри, които мислят и оперират по подобен начин, особено когато те се опитват да анализират   по-комплицирани ситуации, в които са въвлечени няколко аспекта на държавното управление,  без да имат необходимата квалификация във всеки един от тях. Да не говорим за депутати и членове на законодателните органи, които от интелектуална гледна точка се явяват типични изразители на вижданията на народа.

Наличието  на Интернет  показа на народните маси, че  мислят приблизително еднакво политически и че, както винаги,  техните очаквания не съвпадат с политическите решения на властта.  Това води от една страна до процъфтяване на всякакъв род конспиративни теории, че дадената власт, например,  се командва тайно "отвън", а от друга  страна създава  увереността, че всички вътрешни и глобални проблеми могат да се решат много просто - на две-три ракии или водки. Аргументът е,  че "Всички наши приятели от Интернета  (няколко десетки хиляди),  са напълно съгласни с нас"!

Можем и да се надсмиваме над не особено промененото интелектуално ниво  на този информационно пренапомпан  електорат, ако не беше фактът, че народните маси оказват реално влияние на политиката на властващите, в разрез с тяхното собствено мнение. Този факт може да се игнорира от политиците само донякъде, след което се налага изгладнелият народ да бъде "нахранен" с така желаните "победи". Причината е проста: на първо място в политическата йерархия стои борбата за власт.!

Властта е система от взаимодействия и конкуренция на организирани групи, които не дължат никому нищо. с други думи, наивно е да се счита, че тяхната дейност се определя от… интересите на народа!

В перманентната конкурентна борба за власт, всяка група трябва да спазва определени правила в контролираната от нея политическа територия.  Всяко нарушаване на тези правила може да сложи край на съществуването й. За хората на властта това е тоталната катастрофа. На практика това означава, че всяка политическа групировка (партия), се нуждае от обществена подкрепа. Условията за тази подкрепа са строго специфични за всяка отделна партия. Всяко иманентно мнение на обществото, нарушаващо тези условия, се счита по принцип за „резултат от действията на конкуренцията” или, в най-добрия случай, се игнорира.

На тази основа е и необходимостта от политтехнолози, които да формулират идеите на групата  във форма разбираема за нейните избиратели: колкото по-умно и по-ловко е направено това, толкова по-голяма е и  поддръжката.

Накратко,  не може и дума да става за делегиране на власт - обществото няма право да се намесва в дейността на властните групировки. То може само да застава на страна на една или друга от тях. За илюстрация, в САЩ, обществото може да прави избор само  от това, което му се предлага: платформата на републиканците или  платформата на  демократите. Ако обществото не застава на страната на никоя от тези групировки, то става дума за сериозна обществена криза. Примерът с България в момента, е красноречив и нагледен.


(Следва)


 

ТОДОР ЖИВКОВ И ВРЪЗКАТА МУ С ИНДУСТРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Индустрията е сърцевината на „33-те“ години на Тодор Живков и на епохата „45 години“. Доказателство за това е нейното равнище до 1939 г. и към 1989 г. Основните показатели на индустрията в 1939 г. по статистическите годишници на Царство България са:

• относителен дял на индустрията в общия национален доход – 15%;

• индустриални работници – 135 хиляди души, т.е. под 9% от трудоспособното население;

• дял на индустриалните продукти, включително и тези от селскостопански суровини в експорта – 4,3%.

По тези три главни показателя, от 38 европейски държави, включени в годишниците на Обществото на народите, България е сред последните 3 страни.

Състоянието на основните индустриални отрасли към 1939 г. е:

• енергетика: мощностите й са 110 MW, по 0,17 KW/ човек – т.е., последна в Европа.

• химия: давала е 1,4%  от общото промишлено производство, работещите тук са 7300 души. Продукцията била сапун, син камък, гумени цървули и галоши.

• машиностроене: работещите са 4400 души, делът на машиностроенето в общото промишлено производство е 2,4%. В 1939 г. са произведени 9 вършачки, 60 вагонетки, 15 малки парни котли, 17 малки силови трансформатори, 880 т подкови, домакински съдове и готварски печки.

• металургия практически нямаме в България. В 1939 г. са произведени 6 хиляди т стомана.

• в хранителната, тютюневата и текстилната индустрии работят около 100 хиляди души. И тук сме на последните три места в Европа.

Нещо любопитно: трансформаторите е произвел инж. Иван Попов в частната си работилница, а половината стомана – инж. Ангел Балевски в частната си леярна! След войната двамата станаха професори, единият – академик и председател на БАН, другият – член-кореспондент на БАН и виден общественик.

Индустрията в 1989 г., сравнена с 1939 г.:

• Относителният й дял в националния доход е 60%, т.е., 4 пъти повече.

• Работещите са 1 447 000 души, означава увеличение 14 пъти.

• В 1989 г. е произведена 103 пъти повече индустриална продукция в сравнение с 1989 г.

• Делът й в общия експорт е 96% ръст – 22 пъти! В 1939 г. износът на България е по-голям от този на Гърция и Турция, взети заедно.

Данни към 1989 г. за основните индустриални отрасли, сравнени с тези от 1939 г.:

• Енергетика: мощностите й са 11 100 MW, 100 пъти повече. Равни сме с Австрия, изпреварваме Дания и Гърция. Страните от Европейския съюз общо имат енергийни мощности 1,33 КW/жител, България – 1,36 КW/жител. Съотношението „мощности на ВЕЦ : ТЕЦ : АЕЦ“ у нас е същото като общото на страните от ЕС.

• Химия: произвеждат се 1,4 милиона т калцирана сода (7-мо място в света), 45 хиляди т изкуствени текстилни влакна (10-о място в света), 900 хиляди т сярна киселина (12-о място в света), 800 хиляди т азотни торове (16-о място в света), 420 хиляди т пластмаси (17 място в света). Отрасълът дава 8,8% от общата промишлена продукция, подържа 101 000 работни места, осигурява 25% от бюджетните постъпления и 30% от доларовите валутни приходи на страната.

• Машиностроене и електроника: работещите са 420 хиляди души, 95 пъти повече (от 1939 г.  б.р.). Годишната продукция е 14 млрд.лева, ръст – 24,5 пъти. Делът в общия обем на промишлената продукция на страната е 30%, т.е. ръст 12,5 пъти.

Делът в общия ни износ от 0 достига 55%.

Производството на някои изделия през 1988 г.:

85 хиляди електро-и мотокари (25% от световното производство, 3-ти след ФРГ и Япония, преди САЩ); 137 хиляди електротелфера (в първата световна десетка на страните), 20 хиляди металообработващи машини (в някои години сме на първо място в света по брой на експортираните машини), 20 700 силажо-комбайни (3-то място в света), 4,57 милиона бр. акумулатори, изчислителна техника за 2,1 милиарда лева.

Металургия: към 1989 г. България произвежда 3,3 милиона т стомана и сме 27-мата металургична страна в света. Корабостроенето работи с наша корабна ламарина, спецпроизводството – с български бронестомани.

България е сред двадесетте страни в света, производители на газопроводни тръби.

Днешните политици и медийни дейци възхваляват голямото производство през 1939 г. на някои масови продукти, но бягат от съпоставки с 1989 г. Ето ги: (Таблица 1)

Тези сравнения доказват, че след войната, до 1989 г., България извърши индустриална революция, излезе от групата на изостаналите страни и се включи при развитите индустриални държави в света.

Такава е оценката и на ООН. В официален „Доклад за човешкото развитие – 1995 г.“ (стр. 228) от 174 страни, за индустриални са признати само 47, и България е сред тях.

Въпросът за мястото на Тодор Живков в този процес има различни отговори според оценителите. Не помня той да се е самооценявал. Убеден съм, че личността, под чието ръководство България постигна такъв исторически напредък, може да бъде само положително оценена.

Имал съм с Живков 68 лични срещи. Бил съм на двойно повече съвещания и конференции с негово участие. Въпреки това не мога да му правя портрет. Това ще извърши времето. Виждам, че то вече си е започнало работата. Ще изкажа само някои мисли.

Живков се появи като държавен ръководител във втората половина на 50-те години, когато индустрията ни бе завършила следвоенното си възстановяване и тръгваше към ново развитие. Димитровград вече бе показал, че изграждането на съвременна индустрия се нуждае не само от младежки ентусиазъм, а и от ясна стратегия. Той схвана това и приложи серия от гъвкави управленски ходове. Основните от тях бяха:

• постави индустриалното развитие като главна цел, без изпълнението на която политиката и идеологията остават кухи понятия. Знаеше, че това е еретизъм според системата, в която се развивахме, затова го правеше безшумно.

През последните 20 години този постулат бе нарушен. Индустрията стана част от политическите и финансовите игри и това доведе до днешната разруха.

• гъвкаво използваше геополитическата обстановка на своето време за решаване на икономическите интереси на  малка България. Считам, че тук е тайната на тогавашните ни успехи.

След промяната политиците ни станаха прислуга на големите сили, българските интереси бяха забравени. Затова вървим към национален провал.

• при Живков иновациите, образованието и науката се вградиха в индустрията. Днешните политици отиват към ликвидацията им.

• създаваха се условия специалистите да получават информация за световните технологически новости. Това е сложна област и в цял свят в нея работят високо квалифицирани специалисти. Нашите бяха разгонени като престъпници.

• Живков подкрепяше българските открития. Без негова намеса много от тях нямаше да бъдат реализирани.

Например – българският метод за леене с противоналягане. Днес 50% от дебелостенните алуминиеви отливки в света се леят по този метод.

• индустрията решаваше главните социални проблеми: работа, хляб и здраве. Например в промишлеността работеха 2000 цигани. Днешният индустриален разпад ги изхвърли и те смениха професиите си с улични деяния.

• независимо от миналите им политически заслуги, Живков внимателно, но решително подмени старите политици от ръководствата на индустриалните отрасли с нови, утвърдили се специалисти.

• не се стесняваше от незнанията си. Понякога даже заиграваше с тях. Това му позволяваше да задава и елементарни въпроси, за да си изяснява обсъжданите теми, а и да преценява събеседниците си.

Хумористичен е случаят със Завода за полупроводници в Ботевград, когато започнахме проектирането му по френски лиценз. Отидох при ръководителя на научната лаборатория към БАН Лазар Данчев да ме посвети в тази нова област. След лекцията той ми каза: „Не ти ли е неудобно, инженер си, а по-малко знаеш за германиевите полупроводници от Тодор Живков. Преди да купим лиценза, той подробно се информира за тях“. При откриването (на завода – б. р.) Живков изрече каламбура – „Хайде да ви е честит завода. Днес за полупроводници, утре за цели проводници“.

След промените журналистите се нахвърлиха на тези думи, за да покажат неговите незнания, без да разберат, че са се хванали на въдицата му.

• понякога показваше новаторски хрумвания.

Повика ни с ръководителя на лабораторията за биогенни стимулатори и каза: „Международният пазар на розовото масло стана сложен. Появиха се евтини заместители, цените падат, нашето започна да залежава. Не може ли да се разработи на негова основа биостимулатор? Ако е успешен, ще се разкрие ново направление за продажба на розовото ни масло, не е изключено даже да получим и по-големи печалби“. Професорът, ръководител на лабораторията, пое, макар и скептично, идеята. След време се обади и каза, че са получили продукт с изненадващо добри и стимулиращи качества. Направиха му съвременна опаковка, патентоваха го и той се появи на пазара с името „Жирозитал“. Най-напред се изнасяше в чужбина – Япония, Швеция и др. Постепенно пазарът му се разшири и производството се разрасна.

Новите ръководители закриха лабораторията, спряха производството и разгониха специалистите с мотива, че са се „сложили“ на Живков, защото са го включили в авторския колектив. Тази година (2011 г., б.р.) отново видях „Жирозитал“ у нас. Авторът му д-р Буров се оказа най-устойчив и успя да го реабилитира.

• Живков не тичаше към прожекторите на славата. През своите 33 години вероятно е прерязал толкова ленти, колкото днешни ръководители режат за месец.

Това са някои от положителните му качества.

Живков, естествено, имаше и недостатъци.

• виждаше недъзите на системата, но вероятно се страхуваше да посегне на някои от тях.

• държавният външнотърговски монопол бе запазен до 1989 г. Той късаше пряката ни връзка с външните пазари и забавяше развитието ни.

• чиновникът и партийният апаратчик до края останаха решаващи фигури при планирането, текущото ръководство, кадровия подбор, а и по технологиите.

• специализацията бе фетишизирана до степен на пълна забрана на конкуренция между промишлените производители.

• закъсняваше се с модернизацията в индустрията. Обругаха и разрушиха „Кремиковци“, а мълчат за неосъществената му реконструкция, която можеше да го направи съвременна металургична сила.

• не се използваха важни съвременни връзки със западния бизнес: икономическо сътрудничество, смесени фирми, внос на капитали у нас, съвместни научни разработки.

Не се възрази на Горбачов, който публично призова да се разгонят кадрите, които са „за“ такива връзки и искат да направят България мини-Германия и мини-Япония. Само след три-четири години този господин се обяви за новатор, а кадрите обяви за „консерви“.

• на инициативните се гледаше с недоверие, не се позволяваха лични производствени и пазарни прояви. Даже за кооперациите много области не бяха достъпни.

• Живков допусна някои от близкото му обкръжение да се надпреварват да го славословят. Един от тях успя само в една статия 24 пъти да възхвали неговия принос в световната съкровищница на марксизма-ленинизма. Същият автор след 10 ноември 1989 г. го обруга и го даде на съд. (става дума за Андрей Луканов – б. р.).

• Живков не осигури навреме, чрез сериозен и прозрачен подбор, подходящ свой наследник, чиито качества да бъдат проверени в работата.

Накрая ще онагледя стила на Живков с пример:

В 1962 г. той покани на разговор инж. Марий Иванов, министър на машиностроенето, инж. Иван Радонов, негов зам.-министър и виден специалист по радиоелектроника, и мен, като директор на института „Машелектропроект“. Това беше първата ми лична среща с него. Думите му бяха: „Ще споделя с вас една идея, която тези дни ме занимава. Поисках справка и се оказа, че Тито развива съвременните индустриални производства в северните югославски републики и е оставил Македония на опашката. Защо пък ние да не направим нашия Пирински край център на най-модерна индустрия. Чувал съм, такава е радиоелектрониката и съобщителната техника, така ли е, другарю Радонов? Помислете, и ако сте съгласни с мен, предложете инвестиционна програма“.

Под ръководството на Радонов, с участие на специалисти от институти и заводи, след обиколка на всички по-големи селища на Благоевградския и Кюстендилския окръзи, програмата беше изработена. До средата на седмото десетилетие по нея бяха изградени и работеха близо 20 завода. Великолепният завод за УКВ-радиостанции в гр. Гоце Делчев, построен по тази програма, за 15 години произведе и продаде предимно в чужбина повече от един милион радиостанции.

Мисля че и до днес никой,  освен нас тримата, не знае кой е инициаторът за създаването на тази индустрия. Самият той си мълчеше. А тя промени основно района и ако не беше разрушена, представляваше готова основа за производство на съвременна мобилна телефония.

(Доклад, изнесен на научната конференция „Жив пред българската история“, проведена на 08.11.2011 г. в зала 7 на НДК)


 

ЖИВОТ С ТРЕВОГИТЕ И ОТГОВОРНОСТИТЕ

Е-поща Печат PDF

Светъл юбилей на инж. о.з. полк. Станчо Джумалиев


Полковника от запаса, инж. Станчо Джумалиев е роден на 09.09.1941 г. в гр. София.Той е най-голям от трите деца на семейството. През 1959 г. завършва гимназия и е приет за курсант във Висшето Народно Военно Артилерийско училище „Георги Димитров” в гр. Коларовград (дн. гр. Шумен), в профил „Радиолокация”. Той е трето поколение български офицер и девети по ред офицер във фамилията „Джумалиеви”. През 1964 г. завършва петгодишния курс на обучение по специалност „Зенитно-ракетни войски” (ЗРВ) с гражданска специалност „магистър-инженер по радиолокационна техника“. До 1995 г., в продължение на 35 години работи в ЗРВ на БНА. През това време преминава специализации във Военна академия гр. Минск, СССР, във Ленинград и във ВНВАУ гр. Шумен. По настоящем е председател на Клуб „ПВО” към Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (СОСЗР) и член на Управителния съвет на  Столичен съвет на СОСЗР.

Полковник Ст. Джумалиев е изключително ангажирана обществена личност. Той е страстен колекционер – филателист, учредител, член на Управителния съвет и почетен член на  Съюза на колекционерите в България. Той е член – ветеран на НД „Традиция” и негов почетен председател, а от 2012 г. и до сега е вицепрезидент на Съюза на европейските военно-исторически групи. (СЕВИГ). Полковник Ст. Джумалиев е член на Централния политически съвет на ПП „Нова Зора” и е автор на в. „Нова Зора”. Съавтор е на шест специализирани книги, както  и на множество публикации в списания и вестници. Полк. Ст. Джумалиев развива широка научно-изследователска и популяризаторска дейност, има прекрасно семейство. Той е любящ баща и дядо на три деца и четирима внуци.  И винаги е живял и живее с тревогите и отговорностите пред бъдещето на България.

Изпълнителното бюро на ПП „Нова Зора“ и редакционния съвет на в. „Нова Зора“ поздравяват ор. полк. Джумалиев, с неговия светъл юбилей и му пожелават никога да не изтива пламтящата жар на патриотизма в сърцето му, която той да множи в сърцата на всички, за които България е храм и величие. И бъдеще за децата и внуците ни.


Председател:

Минчо Минчев


 

„О, НЕРАЗУМНИЙ...“

Е-поща Печат PDF

Събориха моето старо училище,

събориха нашето малко светилище!

Отдавна започна познатата драма.

На село деца не останаха. Няма.

И стихна школото, звънецът му млъкна –

езика му времето сякаш измъкна.

То имаше име безсмъртно – „Паисий“,

но ето че някаква местна комисия

набързо присъдата смъртна му лепна.

И моето старо училище трепна.

Внезапно изхлипва врата разкривена,

в прозорците счупени вятър изстена...

То май си припомняше, сякаш бе живо,

че сребърни звуци звънецът игриво

над селото утринно пръскаше вредом,

че всеки изпитваше трепет неведом,

когато пред прага му мълком се спреше,

че то като птица на хълма стоеше,

че беше красиво, кокетно и стройно,

че дълги години дългът си достойно

бе носило в тежките битки със мрака...


И с горда смиреност часът си зачака.

Посрещна с мълчание свойте палачи –

познаваше всичките: все повтарачи!

Довтасаха бързо с москвичи и лади –

все яки и снажни, все хубави, млади!

Събаряха, мъкнеха мъжки и сръчно.

Да беше на някого станало мъчно,

да беше им нещо поне домиляло!

Ни детството спомниха, тук отлетяло,

ни даже оная учителка стара,

която живота си тука прекара –

на две поколения взора отключи:

бащите, след тях синовете научи

четмото да сричат, да пишат и смятат...

Какво ще си спомнят, те яростно мятат

греди и дъски, керемиди и тухли.

Сред облаци прах и кашлици сухи

отекват внезапно псувни и закани –

гредата голяма кой първи да хване!

Улисани в делото, потни, зъбати,

на Ботев и Левски портретите святи

спокойно те тъпчеха с тежки чепици.

А бяха те тук до един ученици!...

И никой не чу в разправиите шумни

гласа на Паисий: „О, неразумний...“


 


Страница 2 от 433