Тойнби започва така тази последна глава:
„Вдигайки перото да напише сегашната част от това изследване, авторът изпитваше отвращение от задачата, която е наложил сам на себе си, не само поради естественото отбягване на рисковете на тази несигурна тема.“
Защо ли? Четете!
Нокаутиращ удар!?
„Към 1955 г. премахването на войната фактически става наложително, но тя не може да се премахне, освен ако контролът над атомната енергия не бъде концентриран в ръцете на една-единствена политическа власт. Този монопол над главното оръжие на епохата ще даде възможност, а всъщност ще принуди, тази власт да поеме ролята на световно правителство. Ефективното седалище на това правителство в условията на 1955 г. може да бъде или Вашингтон, или Москва, но нито Съединените щати, нито Съветският съюз са готови да се оставят на милостта на другия.
В това неудобно положение традиционният подход на най- малко психологическо съпротивление ще бъде безсъмнено да се прибегне до старомодното средство или изпитание на битката. „Нокаутиращ удар“, както вече видяхме, е бил бруталното средство, чрез което една разпаднала се цивилизация след друга са преминавали от смутното време към универсалната си държава. Но в този случай нокаутиращ удар може да извади от строя не само противника, но и победителя, съдията, боксовия ринг и всички зрители.
При тези обстоятелства най-добрата надежда за бъдещето на човечеството е във възможността правителствата и народите на Съединените щати и Съветския съюз да имат търпението да водят политика, която получи наименованието „мирно съвместно съществуване“.“
Има ли спасение!?
„Успех в някаква степен има и със справянето с въздействието на демокрацията върху образованието. Като разкрива за всички интелектуалната съкровищница, която от зората на цивилизацията е била ревниво пазен и деспотично експлоатиран резерват за нищожно малцинство, съвременният западен дух дава на човечеството нова надежда, с цената да го изложи на нова опасност. Опасността е в канала, който елементарното всеобщо образование отваря за пропаганда, както и в умението и безскрупулността, с които тази възможност се използва от рекламиращи търговци, осведомителни агенции, групи за натиск, политически партии и тоталитарни правителства. Надеждата е във възможността тези експлоататори на полуобразованото обществено мнение да не бъдат в състояние да манипулират жертвите си толкова цялостно, че да им попречат да продължат образованието си до степен, когато ще бъдат имунизирани против подобна експлоатация.“
Възможната цена на социалната справедливост
„Социалният живот е невъзможен за човека без някаква лична свобода и социална справедливост. Личната свобода е неотменимо условие за всякакво човешко постижение, добро или зло, докато социалната справедливост е суверенно правило в играта на човешките взаимоотношения. Необузданата лична свобода докарва най-слабите до стената, а социалната справедливост не може да бъде наложена докрай, без да се потисне свободата, без която човешката природа не може да бъде творческа. Всички известни социални устройства са установени някъде между тези две теоретични крайности. В работните конституции и на Съветския съюз, и на Съединените щати например елементи на лична свобода и на социална справедливост са съчетани в различни съотношения, а в средата на XX в. в западнизиращия се свят смесицата, каквато и да е тя, е неизбежно етикетирана „демокрация“, защото този термин, изровен от елинския политически речник — където той често е бил използван в оскърбителен смисъл — сега е станал задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се политически алхимик.
Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалния конфликт между идеалите за свобода и за равенство. Единственото истинско примирение между тези идеали може да се намери в междинния идеал за братство. И ако социалното спасение на човека зависи от изгледите да се приведат тези високи идеали към действителността, той ще намери, че находчивостта на политиците няма да го отведе далеч, тъй като постиженията на братството са отвъд обсега на човешките същества, докато те се доверяват единствено на собствените си сили. Братството на човеците произлиза от бащинството на Бога.“
Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) e следствие от световния протест срещу ужасите в десетки български селища след потушаване на Априлското въстание. Разбира се десетата война между Руската и Османската империи e имала и своята стратегическа цел. Но по това време геополитическите планове на Русия са съвпадали с мечтата на българския народ да възстанови своята държава. За тази свята мечта бяха проливали кръвта си хайдути, четници, възрожденци, революционери и накрая 10 000 опълченци.
От една страна предварителният Санстефански договор, изготвен от граф Николай Игнатиев и сключен на 19 февруари (по нов стил на 3-ти март) 1878 г. бе голямата надежда за национално обединение, но от друга подписаният на 13 юли същата година Берлински договор (в отсъствие на българите) от 6 големи европейски сили е явна несправедливост.
От тогава сакралната дата 3-ти март се отбелязва като празник на приливи и отливи. „Има повече от 10 години от когато този праздникъ, макаръ и да стои в календаря се намира в единъ видъ немилостъ предъ българските управници“- пише в-к „Препорецъ“ на 21 февруарий 1899 г. „След скъсванието на сношенията с Русия, се почна у нас преследването на всичко, което би могло да напомня за нея“.
Още не изминали 10 години от Освободителната война, русофобите започват да тръбят, че „Временният Сан Стефански договор не може да се счита за начало на съвременна България“. Причината, според тях, е фактът, че „това е договор за безсрочна окупация от страна на Русия” т.е. опит османското върховенство (не робство, б.а.) да бъде заменено с руско владичество. Друго нещо бил Берлинският договор, съгласно чл.22 на който руската окупация се намалявала от 2 години на 9 месеца. И тъй като разкъсването на българските земи на 5 части било договорено между Русия и Великобритания, то вината на Освободителката била безспорна.
И днес в синхрон със санкциите към Руската Федерация българските русофоби не закъсняха за пореден път да надигнат глава. След президента Плевнелиев и бившият зам.-министър-председател Валери Симеонов, техен говорител стана евродепутатът на ГЕРБ бай Ганьо Йорданов (определението е на нашия сънародник Божидар Чеков от Франция). Получавайки прозрение, Евройорданов неотдавна заяви: „Нашите освободители съсипаха много държави……. Датата 3-ти март не обединява, а разделя българския народ и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците у нас.“ След подобни изявления на български политици опровергаването на предсказанията на Достоевски (1878 г.) за неблагодарността на доскорошните поданици на Султана стават все по-трудни. България зае окончателно ролята на „лъжливото овчарче“ заставайки в две световни войни и след една Студена война на страната на душманите на Русия.
За щастие българите са имали и други по-признателни водачи.
От 1888 г. 3-март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османското владичество. Eто как органът на народната партия в. „Миръ“ описва празнуването на 20-годишнината от освобождението: „19 февруарий. Градовете в цялото Княжество съ били богато декорирани, на всекъде съ станали молебени, на които са присъствували всички граждани безъ разлика на полъ и убеждения. … Дни като 19-й Февруарий са редки в историята и българския народ чрез тържественото им празднуване дава най-блескавите доказателства за признателността си към ония, които са виновници за радостта му в такива случаи и за чувствата, които той всекога е хранел към Россия – великата покровителница и защитница на Славянството.“
Към 30-годишнината от Сан Стефанския договор русофобите сякаш са оклюмали. Година преди нея в София се открива паметника Цар Освободител. На тържеството пристига синът на Царя Освободител – Великият княз Владимир със семейството си. В. „Миръ“ от 1 септември 1907 г. описва така събитието: „От гарата до двореца великия княз биде живо акламиран със сваляне на шапки и викове „Ура“ …Всичко живуще в столицата бе излезло да засвидетелствува своето чувство на дълбока признателностъ пред синът на оня царъ с велика славянска душа, който извърши великъ подвигъ, незаписанъ досега в историята на никой владетелъ на земното кълбо.“
За откриването на паметника пристига и легендарният ген. Столетов. „В 1 1/2 часа започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си генералъ Столетовъ, подпиращъ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци, облечени в своята униформа и наредени войнишки с пушки в ръце. Спре се, изгледа ги продължително и следъ това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му. Постоя още малко, разговори се съ некои от техъ и се отправи към другата група опълченци. Поздрави също и техъ и дълго ги гледа. Трудно му беше секашъ да откъсне погледа си отъ милата гледка на старите негови другари, ветерани на освобождението на България.Силно развълнуванъ, той съ бавни крачки се отегли и отиде при своите другари.“
Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвуванието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца… - пише в-к „Мир“. Българския народъ по силата на своето политическо състояние имаше нужда от чувства и помощъ да възроди своите естествени и нравствени сили, да повдигне своя духъ……Истина, мнозина народни синове се опитаха да поведат народа си към един свободенъ животъ, да развият неговите изтощени сили и енергия, посредством която да достигнатъ до заветната си мечта-освобождението на България. Обаче всички техни усилия пропаднаха…
Ужасите, зверствата и убийствата над българите повдигнаха буря по цела Европа. Филантропи, учени и политици изказаха своето възмущение, но нигде те не повдигнаха мисълъ за една реална помощъ. Правителствата на християнска Европа не сториха нищо за да облекчатъ участьта на страждующите се, а се задоволиха съ една анкета на всички турски зверства. Ала не така постъпи Русия. Покъртена от ужасите, нейната велика душа заговори чрезъ сълзите на великия царъ-баща: „ Аз обичам мира и желая да се свърши всичко с миролюбие…….но ако не, тогава ние ще призовемъ на наша помощъ Бога, ще тръгнемъ напредъ и ще изпълним длъжностьта си.“
Тези знаменателни думи, изказани от царя на българската депутация, бяха началото на нашето освобождение.
И днес свободна България съ пълно съзнание на своя дългъ дава своя даръ и изразъ на признателностъ, като въздига всенароденъ веченъ споменъ в единъ памятникъ за Царя-освободителя. Съ него неразривните връзки, които свързватъ българския народъ с неговите освободители добиватъ още единъ изразъ на искрена признателностъ, която българина свързва съ култа на великия царъ–освободителъ за да изрази по-добре не само своето патриотично чувство, но и да даде идеаленъ образъ на тия сили, които го водятъ към висшето му назначение”.
Кулминация на празнуването на 3-ти март преди войните за национално обединение е 30-годишнината от освобождението на България. Общонародното честване се подготвя от специален за целта комитет. Комисия натоварена от Комитета по отпразнуването подготвя луксозно изработен адрес, който е връчен на руския цар (Николай II, б.а.) Между другото в него се казва: „Млада България, на която великохуманната душа на славния Вашъ дедо Царь-Освободитель, скъса робските вериги и подари и божествена свобода, от която днес тя сладко се наслаждава, ще чествува на знаменитата дата 19-й февруарий т.г. тридесетогодишнината от своето освобождение – Санъ Стефанска България.
Великия Царь-Освободитель, воденъ от милосердието, подпренъ на правдата, извърши най-великото дело в световната история, даде най-великото и неизмеримо благо на българския народъ - свободата.“ (в-к “Дневник”, 10 февруарий 1908 г.)
Всички вестници отбелязват бляскавия начин по който е отпразнувана 30-годишнината на 3 март (19 февруари). Ето какво пише органа на Демократическата партия „Препорецъ“: „Тихо предпролетно утро. Като никога деня е чудесенъ. Столицата осъмна въ празниченъ видъ. Многобройни трикольорни знамена красяха улиците по целото имъ протежение. Още от 7 часа улиците почнаха да се пълнят с народъ, празнично облеченъ и съ непритворна веселостъ на лице. В 8 часа площада около църквата „Св. Кралъ“, булевард „Дондуков“, ул.“Търговска“ и др.бяха вече буквално натъпкани от народъ. В църквата „Св.Кралъ“ се отслужи молебен, след който многобройния народъ се раздвижи. На чело на шествието беха наредени венците, на брой 78. Учениците и ученичките от отделенията носеха български и руски знамена, а ученичките от гимназиите – китки цветя.
Шествието се спре при паметника, около който при възторжено „ура“ се нареди по определения от Комитета ред. В 101/2 часа почна молебенътъ. После държа речь професоръ Цоневъ. В речта си той изтъкна заслугите на братския руски народъ и Царя-Освободителя за освобождението на България. След полагане на венците шествието на чело с музиката и съ непрестанно „ура“ потегли за паметника на Васил Левски. Той подобно на паметника на „Царя Освободителя“ бе обсипан с цветя. От тук шествието се отправи къмъ руското агентство. Музиката свиреше „Боже Царя храни“, а народътъ непрестанно цепеше въздуха с възторжените си „ура“. Членовете на Комитета бяха поканени въ агентството, където имъ било поднесено по чаша шампанско. След това множеството се отправи за двореца. Пред двореца знамената се поклониха и множеството се спре. На един от прозорците се показа Престолонаследника княз Борис. Той бе посрещнат от могъщи „ура“. На това той отговори съ „Да живее България!“ Нови оглушителни „ура“. Музиката засвири „Шуми Марица“.
След обед свиреха военни музики пред паметника Царь-Освободетель и в градската градина. Вечерта въ Военния клубъ се даде банкет на опълченците, а по-късно се даде тържествено представление в Народния театъръ.”
Благодарение на неуморния труд на акад. Иван Юхновски, както и на Издателство „Захари Стоянов“ днес читателите на в. „Нова Зора“ разполагат с всички публикации за „Трети март, празникът на Освобождението по страниците на българските вестници 1885-1944 год.“ Този безценен документ показва нагледно, че според всички български партии, политици, генерали и религиозни дейци (К. Величков, Ив. Гешов, Ал. Стамболийски, Ан. Ляпчев, Ал. Цанков, ген. Луков, Б. Филов), без разлика от убежденията им, именно датата 3-ти март 1878 г. на подписване на предварителния Сан Стефански договор е точната дата, „от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ от петвековно иго към свобода и независимост.“
„Нова Зора“ ще продължи публикуването на материали за празнуване на Деня на Освобождението в Царство България. Те са най-неопровержимото доказателство за съществуване на непреходни истини и увереност, че пренаписването на историята, с което са се захванали соросоиди и русофоби, е обречено.
|
Възпявам тебе, майко Свобода.
Възпявам те със ветрове попътни,
с небе, в което мълнията тътне,
с дървета, натежали от гнезда.
Възпявам те с поеми и машини,
на мойте дъщери с очите сини,
с полетата, димящи от дъжда.
Възпявам тебе, майко Свобода.
Възпявам те с реките и слънцата,
с усмивките и чашата налята,
с набъбналите устни и грозда,
възпявам те с ръцете, слети в мрака,
със бялото дихание на влака,
с парчето хляб и глътката вода.
Възпявам тебе, майко Свобода.
Възпявам те със тоя свят край мене,
че той от теб в стенание роден е,
че той на гневна есен е плода.
Възпявам тези есен, през която
човечеството, станало крилато,
бе стигнало до първата звезда.
Възпявам тебе, майко Свобода.
Възпявам твоите червени нощи,
в които сам не бях заченат още,
но бях човек, преди да се родя,
възпявам твойта кръв и твойта сила
и одърът, на който си родила
в единствен ден един милиард чада.
Възпявам тебе, майко Свобода.
Проф. Михаил Ростовцев е руски историк на древния свят, археолог, публицист, изкуствовед, университетски преподавател. Роден е на 29 октомври (10 ноември) 1870 г. в Житомир, Руската империя. Син е на действителния таен съветник Иван Якович Ростовцев, бивш учител по латински език и член на Държавния съвет на Руската империя. Завършва класическа гимназия в Житомир, учи в Киевския университет, а по-късно се прехвърля в Санкт Петербургския университет, който завършва през 1892 г. Подготвя се за професор по история, класическа филология и археология.
През 1899 г. става частен доцент в Петербургския университет. През същата година защитава магистърска степен на тема „Системата за изкупуване на Рим“. От 1902 г. е университетски професор в катедрата по Стара история и класическа филология, преподава в Александровския лицей, изучава античната живопис в Босфорските крипти в Керч. През юни 1914 г. е избран за член-кореспондент на Пруската академия на науките. Член е на Петербургската академия на науките (1917) и член-кореспондент на Британската академия от същата година.
През 1920 г. емигрира в САЩ. В изгнание Михаил Ростовцев получава световно признание в Университетите на Уисконсин и Йейл (от 1925 г.). От 1928 до 1936 г. Ростовцев участва в написването на „Кеймбриджска история на древния свят“.
Проф. Михаил Ростовцев е известен като титан на античната история и е един от великите представители на историческата наука на ХХ век.
Умира на 20 октомври 1952 г., на 81 години, в Ню Хейвън, щата Канектикът, САЩ.
През септември изд. „Изток-Запад“ ще пусне на пазара ново издание на книгата на проф. Михаил Ростовцев „Залезът на Античната цивилизация“. Първото преиздаване на книгата бе през есента на 2022 г. То бе само 200 бройки и го подарявах на мои приятели и познати. Към него си позволих да напиша предговор, който трябва да излезе като послеслов в новото издание – изданието от 2023 г., за което добавих още няколко изречения.
Ето ги:
Книгата на Михаил Ростовцев „Залезът на Античната цивилизация“ е пред вас. Тя е посветена на причините за залеза на Гръко-Римската цивилизация.
Защо е актуална? Днес Западноевропейската цивилизация, цивилизацията, наследник на древния Рим, също е навлязла в своя залез. Упадъкът й е видим. Прочитането на книгата на проф. Ростовцев ще ви насочи към много аналогии. Но има и някои разлики. Ще посоча три, които смятам за съществени.
1. Римската империя е била ограничена, имала е граници. Западноевропейската цивилизация е глобална.
2. В древността човекът е бил необходим. Днес голяма част от хората са излишни.
3. Западноевропейската цивилизация е наследник на Гръко- Римската, на Античната цивилизация. Тя е стъпила на Християнската религия. Днес доминиращата религия може да се изрази в „препоръката“: „Живей всеки ден като за последно!“
Въпроси.
Ще има ли наследник Западноевропейската цивилизация?
Каква ще е съдбата на земляните?
Има ли креативна посока?
Помислете!
Студията на именития руски учен М. И. Ростовцев, един от най-всестранните и най- дълбоки познавачи на класическата древност, който сега е професор в Университетa в Madison (Wisconsin, Америка), е печатана в списанието „Русская Мысл”, Кн. VI—VII, VIII — XII,1922 г. Поради големия интерес, който тя представя и поради оригиналните мисли, изложени в нея, ние вярваме, че ще бъде полезно да я дадем в преводна нашите читатели, толкоз повече, че върху тая тъй интересна проблема из историята на древността у нас нищо не е писано.
Приятен дълг ни е да изкажем благодарност на Г-на Проф. Ростовцева, който твърде любезно позволи да преведем студията му, а също и на издателството „Ново Училище“, което се нагърби с издаването на книжката тъкмо във време, когато търсенето на сериозното четиво у нас е много слабо.
София февр. 1924,
Гавр. И. Кацаров
ПРЕДГОВОР
Иван ЦЕНОВ
Няма епоха в историята на човечеството, която би била по-интересна за издирвача на историческата еволюция и на т.нар. прогрес в историята на човечеството, отколкото епохата на Римската империя. Бедна откъм крупни факти, почти не създала личности от световно значение, с изключение на най-ранния й период, тя въпреки това отдавна привлича вниманието на най-видните историци и мислители. Всички еднакво биват поразявани от контраста. Епоха на древността, необикновено богата с творчество, създала велики ценности една подир друга, като че ли непознаваща ни прекъсване, ни спиране в своето творчество, преживяла в първия век на съществуването на римската световна империя висок творчески подем, не по-малък от подема на Гърция в V и IV в. и от тоя на следалександровата епоха в III и II в., тя съвършено, като че ли неочаквано отначало, престава да твори, замира, замръзва, и после от III в. сл. Хр. почва бавно да се спуска надолу, връщайки се, по видимому, във всички области на живота към все по-примитивни и по-примитивни условия, които, както изглеждало, окончателно и завинаги били изпратени в архивата.
Не е чудно, че това явление, ясно вече за съвременниците му, е предизвиквало все по-голям и по-голям интерес. Един след друг най-видните умове са се опитвали да го опишат и обяснят. От Гиббона до Ферреро са били предлагани безкрайно количество решения на проблемата. Ни едно от тия решения не е могло да се задържи. Не искам да ги изброявам. Те са повече или по- малко известни на всинца. Но ще изтъкна това, че в повечето от тях се крие основна грешка. Изследвачът описва един от симптомите на развиващия се упадък, един от процесите, свидетелствуващи за израждането на творческата сила в тая или оная област, и обявява тоя симптом за причина, главна причина на залеза на античната цивилизация. Това е едната група. Другата като че ли отива по-дълбоко, но и тя също се спира на повърхността. Така Зеек е развил теорията си за „Ausrottung der Bestеn“, т.е. постепенното и систематично унищожение, в социалните и политически конвулсии на стария свят, на най-добрите и най- творчески сили, забравяйки че тая диагноза е правилна само за Гърция и Италия и никак не обяснява, защо творческите сили не дошли от тия западни провинции на империята, които след няколко века построиха великата европейска култура, или от Изток, който още в по-близко бъдеще преживял разкошен ренесанс. Други говорят за „контаминация“ на творческите раси с елементи от по-низши раси чрез робството. Източната и варварската западна кръв заменили творческата гръко-латинска раса с друга, смесена, неспособна за култура. Но и те забравят, че същите тия източни раси на времето си създали най-велики култури, без които културата на гръко- римския свят би била немислима. Пита се, защо кръвта на тия раси непременно трябвало да убие творческия фермент на гръко-латинската раса, а не да го съживи?
Още по-малко задоволително е, да се изтъква поглъщането на културната раса на гръко-италийците от западните варвари, варваризацията на римската империя. Такова поглъщане на по-културни елементи и раси от по-малко културни не веднъж се наблюдава в историята на древността. Върху сумерите в Месопотамия се наслоили семитите, след тях се явили и завладели Месопотамия каситите, и най-после господствуващи племена станали полудивите асирийци от горното течение на Ефрат и халдеите от Арабийската пустиня; но въпреки това всеки път след късовременно понижение на културното равнище настъпва нов висок подем на културното творчество. Още по-ярък пример ни представя историята на гръцкия свят. Великата егейска култура преживяла своя цикъл от скромни начала до бляскав подем на творчеството във II-то хилядогодие и до пропадането в края на това хилядогодие. При това пропадане дошли „варвари“ (същите, както германците и славяните в епохата на римската империя, т. е. народи с по-примитивна култура), гърците, и в течение на два века изковали основите на самата тая култура, която по- късно завоювала света. Същото, mutatis mutandis, се случило и в Италия. Защо в римската империя тоя процес на наслоение докарал необикновено дълъг и болезнен процес на разложение, а не нов подем на културата в най-близко бъдеще? Нека не се говори за политическия строй на римската империя. При същия монархически строй Изток преживял един ренесанс след друг, един по-великолепен от другия. Защо тоя строй трябвало да убие културата в римската империя? Не е ли по- право да се каже, че тоя строй бил израз на развиващия се културен процес, а не негова причина?
Античният свят преживял много културни приливи и отливи, които приемали различна форма спроти местата и епохите. Подем и израждане са свойствени не само за епохата на съществуването на световната римска държава. Причините на тоя подем и израждане принадлежат към тия тайни на историческия процес, чиято завеса не е могъл да повдигне до сега нито един исторически издирвач. Всичко, що можем да направим, то е, в най-добрия случай, да опишем процеса на развитието както като напредване, тъй и като обратно движение, да свържем ведно редицата успоредни явления и да изясним историческата връзка, и най-близките причини на всяко от тях. За тая цел историята на Римската империя ни дава изобилно, изключително изобилно градиво. Не е така със същите явления на Изток, дето ние стоим пред голия факт, понижението на творческите културни сили; в гръко-римската област ние можем да го проследим стъпка по стъпка почти във всички области на живота. При това не бива да се забравя, че не може да се говори за пълно прекъсване на творчеството и за смърт на творческия дух и сили нито за една епоха на културен отлив и още по-малко за епохата на римската империя. Такава диагноза би била в основата си неправилна. Творческите сили продължават да действуват, но не в тия области, които създават културния живот, както го разбираме ние. Tе се отдръпват от областта на държавата, науката, техниката, подобрението условията на материалното съществуване, но няма нито една епоха, в която творческият дух да изсъхне в областта на религията и изкуството. И характерно е, че епохите на най- големия подем в областта на религиозното творчество почти никога не съвпадат с епохите на най-плодотворна работа в останалите области на културата. По-скоро може да се каже, че религиозното творчество или предхожда, или върви след най-високия подем на творчеството в другите области. Изкуството живее свой, като че ли автономен живот и няма такава епоха, в която крупните творци да не отразяват в изкуството духа и стремежите на епохата. Формите на това отражение се менуват, но живата душа в изкуството никога не умира.
От това гледище, аз си позволявам да предложа на вниманието на читателя кратък очерк на това, как е вървял процесът на отлива в епохата на ранната римска империя и в първите десетилетия на късната римска империя, с особено внимание към първите три века на новата ера, когато преломът бавно назрявал. Тая епоха винаги ме е интересувала, много съм мислил върху нея и не малко съм писал за нея. Тя никак не е по-интересна и по-важна отколкото следващите епохи, като се почне от IV в, сл. Хр., но това време ми е по-малко познато, а аз се боя да обобщавам там, дето в ръцете ми няма пълен и напълно лично от мене изследван материал.
ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПРЕРАЖДАНЕ
Животът в държавата и за държавата си отишъл сега и от западната половина на цивилизования свят, както си отишъл по-рано и от източната. Да се повърне той назад, било безнадеждна мечта. Дори и членовете на сенаторското съсловие бързо съзнали това. Огромния обем на римската империя, която обхванала целия цивилизуван свят, не възбуждал горещи чувства у хората, както своята държава-град, а само чувство на уважение, смесено у едни със страх, у други с гордост. Да се работи за империята — могло да бъде данък на чувството за дълг, но най- често това било занаят, който осигурявал живота, но никак не и радостна жертва. Машината работила като машина, и човек чувствувал себе си или като винт на тая машина, или като обект на нейната работа. Някой движел главния лост на тая машина, и тоя някой бил извън контрол и извън пределите на въздействие. Императорите се сменявали, тежкия ход на машината си оставал същия. Мощния облик на държавния Рим ставал все повече безличен и все повече безразличен, като някаква сила от по- висок разред, чиято работа не могла нито да се поправи, нито да се измени. Но тая сила била необходимост, да се води с нея борба било не само безполезно, но и грешно. Тя смазвала за миг своите противници и продължавала да работи, както по-рано. Понятието гражданин, с което се сживял стария гръко-римски свят, изчезнало за винаги, останал човекът и човечеството.
...
Има ли в тоя хаоси в това напрежение на религиозното чувство елемент не само на разложение, но и на творчество? Струва ми се, че има. Достатъчно е известно, как из редицата на съществуващите църкви, които живели редом с държавата, постепенно се отделя една, която расла и закрепвала в борба с държавата, борба не активна, а пасивна, борба не за власт, а за религиозен идеал. Тука не е място да се говори за причините и за етапите на тая борба, не е място да се говори и за причините на неудържимия ръст на тая църква. За нас е важен един безсъмнен факт. В хаоса и безнадеждността на I I I в. израснала като мощна скала, организацията на християнската църква, равнодушна към държавата, враждебна към културата на стария свят, която преместила центъра на тежестта на живота вътре в човека, която отваряла безкрайни перспективи зад гроба и съединявала своите последователи в мощен идеен съюз, готов да приеме в лоното си и силните и слабите,и добродетелните и порочните, и образованите и невежите, и жените и мъжете. Християнската църква е велико творение на духа и волята, които се отвърнали от старите пътища и указали властно на нови. Като се съединила с държавата, църквата, не без щета за себе си, поддържала остарелия неин организъм. Но като приела държавата, тя не приела старите пътища на творчество и започнала постепенно да отваря вратите за нови. Как да се прецени работата на християнството и християнската църква, която тъй ярко отразила в себе си изменилата се коренно психика на античния свят? Може ли да се говори, че и тя е продукт и симптом на отслабването на човешките творчески сили? Не виждам никакви основания за подобно твърдение. Всичко творческо, което останало в античния свят, се обединило като в фокус в творчеството на християнството. Преценката на това творчество не влиза в пределите на поставената от мене задача.
Далеч съм от мисълта, че в моите редове съм сполучил да изясня въпроса за причините на залеза на древността. Обаче уверен съм в едно. Напразно ще дирим тия причини в икономическото развитие на античния свят. Изменението на формите на икономическия бит, възвръщането към първобитни форми на стопанството е само един от многото симптоми. Всички тия симптоми се обгръщат от един общ, който може би е не само симптом, не само резултатна още по- дълбоки, недостъпни на нашето издирване, процеси, но именно тая основа, която причинила постепенната промяна на всички форми на античния живот. Аз имам предвид психологическото прераждане на всичките обществени слоеве; само по-дълбокото издирване на това прераждане е в състояние да пролее нова светлина върху развитието на античността в периода на нейния „залез“.
|
