Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Избиването на младенците...

Е-поща Печат PDF

За кого бие камбаната?

Геноцидът, извърш­ван от Израел над па­лестинското населе­ние, става все по-чудовищен. Вчера училище в Газа, намира­що се под закрилата на ООН, е било обстрелвано с бомби с бял фосфор. Нелепи са „оп­равданията“, че убежища на Хамас, намиращи се под учи­лища и болници, трябва да бъдат унищожени „на всяка цена“ и изтреблението на деца и цивилни възрастни е „неже­лан ефект на войната“. Обстре­лът от въздуха, особено при тази гъстота на населението и сгра­дите, е доказателство, че или не ти пука за гибелта на цивил­ните - най-вече деца и пелена­чета - или точно те са основна­та ти цел. И този апокалиптичен кошмар ескалира. И Нетаня­ху има демоничния цинизъм да раздава оценки кой е теро­рист, да заплашва света и да обещава още смърт.

Представителят му в ООН за­явява, че било „срам“ да се гла­сува резолюция (макар и „не­обвързваща“, несмела, мижава, тя е морален плесник за Израел) срещу избиването на цивил­ни в Газа. Това бил отговорът на „цивилизацията“ срещу мю­сюлманското „варварство“!

Боже, докъде я докарахме! Да търпим някой да нарича от­крития, див, адски геноцид над един народ - „цивилиза­ция“! И да мълчим, да приема­ме това архинагло извращава­не на понятията! Да ставаме съучастници в едно епохално злодеяние, която цялата исто­рия на истинската цивилиза­ция завинаги е отрекла!

Добре - Нитаняху ще избие един милион палестинци в Газа. Ще принуди останалите мили­он и половина да напуснат род­ната земя, на която те са изкон­ни господари (вижте Библията, на която Нетаняху - Мистър Ге­ноцид, се позовава). И после? Каква „победа“ ще е това? Как ще съществува Израел в това блато от кръв - та тая кръв ще крещи, ще проклиня! Неслу­чайно нормално мислещите евреи, нефанатиците, ужасе­ни искат да бъде спряно ди­вашкото кръвопролитие. То жигосва кървавата си дамга и върху тях.

Колко вече станаха жерт­вите в рамките на изминали­те седмици? Ние си дрънкаме за девет или десет хиляди, но те бяха толкова преди няколко дни, а всеки ден, всяка нощ би­ват покосявани още и още не­винни животи! Включват ли се в тая статистика и клетниците, които остават под руините? Някой брои ли тия, които уми­рат от глад, жажда и инфекции? Причисляват ли се към жертви­те тия, които полудяват от стрес под бомбите или след загубата на близките си, на цели фа­милии? Защото има покърти­телни свидетелства с тресящи се от ужас деца с празни безум­ни очи. А има и видеа на дечица без очи, с кървави очни ябълки. Те формално са „живи“, да - но демонът Нетаняху ги е обезо­бразил и ги е лишил навеки от светлината.

Логично жертвите са мно­го повече от десет хиляди. Върху главите на мъчениците вече са хвърлени експлозиви, еквивалентни по тонаж на две атомни бомби. На снимките и видеата личи, че хората в Газа три седмици не дишат въздух, а дим, прах и смъртоносни от­рови, които разрушават дро­бовете. Към липсата на храна и вода, е добавена и липсата на въздух. Отнето им е цялото благо, което Господ е дарил на живите същества.

Това, което става пред очи­те ни през 21 век е позор за рода човешки. То приравнява нас, мълчаливо наблюдаващи­те, с неживата материя. Няма­ме вече право да се наричаме хора.

Българските мисири про­дължават да наричат геноцида над Палестина „напрежение в Газа“. Сякаш палестинец и ев­реин са се скарали в магазина за зарзават!

Често ми идва наум тая фра­за от „Душа Камбана“ на Диана Експрес: „Колко мъдро, колко подло, съвестта си всякой вка­мени“.

И си мисля колко малко е нужно, за да върнем душите си - просто всички, всички, трябва да бием Камбаната!

 

АБОНАМЕНТ 2021

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Тече абонаментната кампания за новата 2021 г. Ако ни вярвате, ако не сме ви разочаровали – подкрепете ни! Неизпълнената задача от миналата абонаментна кампания – 1000 годишни абонамента, остава. И фронтът, повече от всякога, очаква вашата подкрепа. Не само защото заедно ще бъдем по-силни, а защото, за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини е ограничено. Вие отдавна знаете защо. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен. Докажете тази истина!

Във всяка пощенска станция, до 14 декември т.г., може да осъществите вашата подкрепа за вестника.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Цената за един годишен абонамент от 52 броя, е 52 лв.

Приемат се абонаменти  и за един, и за три, и за шест, и за девет месеца.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

За абонамент можете да се обърнете и към офисите на ДОБИ ПРЕС, с които редакцията на „Нова Зора“ има договорни отношения.

Можете да се абонирате и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

Откровенията на колониална Европа

Е-поща Печат PDF

От 75 години палес­тинците по света правят възпомена­ния за Накба ( палес­тинската катастрофа), коя­то се състои в етническото прочистване и унищожава­не на палестинските общно­сти през 1948 г., за да се раз­чисти място за създаването на ексклузивна държава на европейските ционистки за­селници. Палестинците днес все още изпитват последстви­ята. По същия повод юдеите израелци отбелязват своята независимост. Европа има и директна, и индиректна роля в отнемането на собствеността на палестинците и основаване­то на Израел, така че не е изне­надващо, че много европейски официални лица се включват в честванията на този засел­ническо-колониален проект.

В този контекст председа­телят на Европейската ко­мисия Урсула фон дер Лайен миналия месец публикува ви­део обръщение, заявявай­ки: „Преди 75 години се сбъдна една мечта за Деня на незави­симостта на Израел. След най- голямата трагедия в човеш­ката история еврейският на­род най-сетне можа да изгради дом в Обетованата земя. Днес честваме 75 години жизнена демокрация в сърцето на Близ­кия Изток; 75 години динами­зъм, изобретателност и рево­люционни иновации. Вие бук­вално накарахте пустинята да разцъфне.“

Изявлението изобилства­ше от ционистка пропаган­да и фалшификации, кои­то са старателно изобличени от мнозина признати исто­рици, включително израел­ски. Не е нужно да продължа­ваме да обсъждаме този аспект тук. Единственото вярно ней­но твърдение беше относно „най-голямата трагедия“ Холокоста – без да се назоват извършителите.

Това ужасяващо съби­тие се разигра в сърцето на Европа. То беше замислено и изпълнено от европейски действащи лица и подхран­вано от расистки етикети, които разделиха човечество­то на висши и нисши раси, които разпалиха антисеми­тизма из цяла Европа и при­нудиха милиони еврейски граждани да напуснат или да бъдат изтребени.

Изявлението на Фон дер Лайен отразява типичният ев­ро-колониален дискурс. Зна­чението на думите ѝ се крие не само в тяхното съдържание, но и в колониалната логика, ра­сизъм и идеологически пред­стави, които те прикриват.

„Обетованата земя“

Нека си припомним, че европейските заселници от 1492 г. смятаха завладените от тях територии за „Обето­вана земя“ и използваха биб­лейски митологии, за да оп­равдаят колониалното отне­мане на собственост и пороб­ването. Те също твърдяха, че са направили завзетата земя процъфтяваща, благодарение на превъзхождащите си изо­бретателност, иновативност и труд.

Същата тази евро-модер­на и колониална логика поз­воли и легитимира колонизи­рането на голяма част от света като пороби и подложи на ге­ноцид милиони хора в Афри­ка и Америките.

Тази менталност направи възможен и днешният изра­елски заселнически колониа­лизъм и система на апартейд в Палестина. От тази перс­пектива Европа и Израел спо­делят „общи ценности“, макар и расови и заселническо-ко­лониални ценности.

В изказването си Фон дер Лайен показа тотално без­различие към страданието на палестинците и нарушаване­то на техните човешки пра­ва. Това пренебрежение към палестинския народ е демон­страция на „антипалестински расизъм“, който палестинците дълбоко усещат.

Това пренебрежение има функция: то дехуманизира хората и принизява тяхното страдание и интереси до точ­ката на незначителност. Едва тогава Израел изглежда като демокрация.

Това дълбинно поведение е в съответствие с расистки­те структури на властта, кои­то поставят под въпрос самата човешка същност на колони­зираните и поробени народи. Расизмът, в крайна сметка, е институция, която категори­зира някои хора като по-нис­ши и ги поставя в подчине­на позиция, за да наложи ин­тересите на по-„достойни“ раси.

Израел изглежда като „жизнена демокрация“ един­ствено за тези, които не смя­тат палестинците за хора с равни права и стремежи. Държава, която скрепява със закон системното изключва­не на 50% от населението си, не е демокрация, а апартейд. Тази дискриминация беше на­лице в Израел от основаването му, но тя беше подкрепена със закона за националната дър­жава от 2018 г.

Ционистки митове

„Превръщането на пусти­нята в градина“ отдавана е един от стълбовете в нарати­ва на ционисткия мит. Няма значение фактът, че Палести­на исторически е била една от най-плодородните части в региона, с жизнен културен, икономически и многоверов живот в продължение на ве­кове, дори хилядолетия. Но този мит не е уникален за цио­низма. Той просто подражава на други европейски колони­ални заселници, които са из­ползвали подобна реторика, за да оправдаят обезправяване­то на коренните популации.

Единствено колониален манталитет може да иска да култивира пустинята. Цио­нисткият проект „да направи пустинята цъфтяща“ беше колониално и насилствено начинание срещу природата и срещу коренното населе­ние. Този проект включваше не само отнемането на собст­вената земя на палестинците, но и кражбата на сладковод­ните им ресурси.

Расистки представи

И макар да е изкушаващо да гледаме на колониалните тропи като на архаични ре­ликви от миналото, този дис­курс продължава да формира съвременните колониални и неоколониални отношения, както и представите на вли­ятелните европейски поли­тици.

Миналия октомври колега­та на Фон дер Лайен и шеф по външната политика на ЕС Жо­зеф Борел също направи ко­лониални твърдения. Той раз­дели света на добре поддър­жаната „градина“ на Европа и „джунглата“ на „останалия свят“.

Тук отново е важна ми­словната структура. Предста­вата за градина/джунгла не е просто грешка на езика, а от­разява всъщност вековни дис­курси и практики на дехума­низиране на неевропейците.

Този модел на географ­ски представи служеше като функционално съзнание, което колониалните европей­ци използваха, за да оправда­ят моралните и законните си права да завладяват, подчи­няват, поробват и ограбват земите на неевропейските народи. Земята се считаше за „празна“, за част от „естестве­ното състояние“, за джунгла или за обещана от Бога.

Изявленията на Борел по­казаха явно незачитане на ро­лята на неевропейските на­роди. Подобно на Фон дер Ла­йен, той очевидно пренебрегва факта, че т.нар. мирни и циви­лизовани градини на Европа бяха построени на основата на расисткия дискурс за „Черния ужас“ в междувоенния период, с цел експлоатация на Афри­ка.

Подобни моменти разкри­ват упорството на колониал­ните, идеологическите, ре­лигиозните и расистките ге­ографски представи, дори сред най-високите ешелони на политическия апарат на ЕС. Това извиква съмнения относ­но искреността на тяхната ре­торика относно така наречено­то решение за двете държави и човешките права в Палес­тина и отвъд нея.

За да бъде възприет сери­озно, ЕС, както и останалите участници, които претенди­рат, че защитават човешки­те права и справедливостта, трябва да конфронтират и разрушат колониалните и ра­систки представи, които поз­воляват съществуването на подобни мисловни структу­ри.

Превод Екатерина Грънчарова

Източник: ebadarin.com

Откровенията на

колониална Европа*

Да накараш пустинята да разцъфне.

Защо Европа се придържа към колониалното мислене?

Д-р Емил Бадарин има докторска степен по близкоизточна политика от университета в Ексетър и магистърски степени по междуна­родни отношения от университета в Бристол, по Политически науки от университета в Упсала и по градска и засторена среда/Пространствено планиране от Кралския технологичен универ­ситет в Стокхолм. Научен сътрудник в катедра­та по европейска политика на добросъсед­ство в Колежа на Европа в Натолин. Автор е на академични публикации и множество статии по въпросите на близкоизточната политика.

• Текстът е публикуван в на­чалото на май 2023 г. преди последната война в Газа.

*Заглавието е на редакцията

СВЕТЪТ В ДЕЙСТВИЕ

БЪЛГАРСКИ ИЗМЕРЕНИЯ

 

ЗА ВЕЛИКАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

В петък, 10 декември, бяха подписани коалиционните споразумения на  партия „Продължаваме промяната“, с БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В събота, 11 декември, президентът Румен Радев връчи мандат за съставяне на правителство на председателя на ПП „Продължаваме промяната“ Кирил Петков. Папка с вече съгласувания проекто-състав и структура на министерски съвет, веднага бе получена от президента Румен Радев. На извънредно заседание на 47-То Народно събрание, в понеделник, 13 декември, се очаква да бъде утвърдено новото правителство на Република България. Ако то бъде гласувано и одобрено от народните представители,  БСП ще отговаря  за 4 министерства.

На Пленума на Националния съвет, в петък, със 138 гласа „за“ без „възрържали се“, и „против“, бяха утвърдени министрите от Коалиция „БСП за България“. Корнелия Нинова бе утвърдена за поста зам.-министър председател и министър на икономиката. Инж. Георги Гьоков - за министър на труда и социалната политика;  Иван Иванов - за министър на земеделието; Христо Проданов - за министър на туризма.

„Нова Зора“ поздравява всички номинирани и им пожелава несекващи сили и всеотдайност към проблемите на Отечеството, в името на великата отговорност за бъдещето на българския народ и каузата на социалната солидарност.

Честито и на добър път!


 

ИСТОРИЯТА НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 47


След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.


В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.


Превод: Петко ПЕТКОВ


Следва


 


Страница 2 от 574