Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Историята, която не е в помирение с един „паметник на помирението“

Е-поща Печат PDF

Притесняват ме ня­кои, меко казано не­точности, които като че ли не са допуснати случайно. Една от тях е още в заглавието: „Монумент на сеп­темврийци“. Така е наречен па­метникът, който съществу­ва от времето на социализма, и на който му е дадено ново предназначение с поставяне­то на паметните плочи с име­ната на пострадали и заги­нали във войните и при раз­личните политически режи­ми преди и след 9 септември 1944 г. В статията изрично е по­яснено, че първоначално па­метникът е бил изграден „за да прослави участници в сеп­темврийското въстание през 1923 година от това село“. Но истината е, че монументална­та композиция отразява въ­оръжената съпротива срещу монархо-фашисткия режим в България по време на Втора­та световна война и е в памет на загинали 6-ма участници в съпротивителното движе­ние от селото и района около него.

Не мога да упреквам авто­ра и редакцията за това, че не са поставили снимка на це­лия монументален компекс, а само на мемориалните пло­чи – все пак възможностите на една вестникарска страница не са неограничени. Но на сним­ката, която ви предлагам, се виждат фигурите на двама от загиналите, за които по-ста­рите винищени, когато бяха още живи твърдяха, че скулп­торът е постигнал дори физи­ческа прилика с тях. (Виж сн. 1)

Някому явно не му се ще по­коленията да знаят че е имало партизани и за какво те са се борили? На тази мисъл ме на­вежда и фактът, че след проме­ните през 1989 г. паметникът е „приеименуван“ на „Паметник на незнайния войн“ (?!?). Защо незнаен, едва ли някой може да каже, след като тези, които са го проектирали и построи­ли много добре, са знаели чия памет увековечават! Някой ве­роятно е сметнал, че е доста­тъчно да се заличат имената на загиналите и те да станат „незнайни“. И буквите изпи­сали тези имена, изчезнаха! (Виж сн. 2) А не е съборен, веро­ятно защото управляващите не бяха забравили как реаги­ра обществеността в Монта­на, когато някои новоизлю­пени „демократи“ настоява­ха да се премахне паметникът на Христо Михайлов. (Тогава гражданите преградиха с тела­та си пътя на булдозерите и па­метникът си е все още там...). Пак волята на гражданите, а не на управата, вероятно е причи­ната на централния площад в Монтана да продължава да се извисява фигурата на ране­ния септемвриец, в памет на загиналите участници в Сеп­темврийското въстание през 1923 г.

Но да се върнем на „памет­ника на помирението”, както го нарича авторът на публи­кацията и по-точно, да при­помня как и при какви об­стоятелства „Паметникът на незнайния войн“ се прероди в днешния си вид.

Когато проучих ръкописи­те на Захари Станчев, дългого­дишен учител в същото село, за историята на Винище, реших след като ги допълня с мои из­следвания, да ги издам. Изда­дох книгата, а едно от прило­женията, резултат на допъл­нителни проучвания, беше „Жертвите на Винище“. В него, освен загиналите във войни­те за независимостта на Бъл­гария, поставих едни до други жертвите на селото – постра­дали и убити и преди и след 9 септември 1944 г., заради по­литическите им убеждения и дейност!

Кирил Маринов, роден в село Винище, е политемигрант в Германия до промените у нас през 1989 г., но след това продължи да живее там. При едно от посещенията си в Бъл­гария през 2006 г., след като узнал, че се подготвя книга за Винище, ме потърси и поиска среща. Когато се видяхме го запознах с почти готовата за печат книга, а той сам пред­ложи да осигури по-голямата част от средствата необходи­ми за издаването й! Особено се впечатли от приложението за жертвите на Винище. По това време вече се обсъждаше иде­ята да се построи часовникова кула, финансирана от него. Предложих му да поставим це­лият този списък на жертвите на Винище на стените на тази кула, или дори да се помисли как да се проектира паметни­кът така, че да не бъде прос­то една кула, а да се оформи като мемориал на паметта на поколенията. Предложих също да лансираме идеята като негова, по простата причина, че ако моето име стои зад нея, тя едва ли ще види бял свят като реализиран проект. Маринов се позамисли, но се съгласи.

Последвалите събития по­твърдиха моите опасения. Върху Маринов и върху мен, беше оказан сериозен на­тиск и Маринов накрая се от­каза от намеренията ни вър­ху стените на часовникова­та кула да се поставят имена­та на жертвите. Въпреки че на въпрос на журналист от вест­ник „Труд“, зададен му по те­лефона, той беше потвърдил от Фраткфурт, че такива име­на ще има. Часовниковата кула беше тържествено открита през следващата 2007 г., разбира се, без имената на жертвите на Винище, а управляващите по­бързаха да провъзгласят по­строяването й като символ на приемането на България в Европейския съюз.

Бях принуден да търся друг начин да осъществя иде­ята. Този път предложих име­ната да се поставят върху пло­чи, включени в мемориалния комплекс „Паметникът на не­знайния войн“, в действител­ност – на загиналите антифа­шисти. Създадохме Инициа­тивен комитет. Освен Милан Дренчев (предполагам извес­тен на повечето от по-възраст­ните читатели), между члено­вете му бяха най-старият жи­тел на селото тогава, един кон­цлагерист от Белене, синът на убит без съд и присъда след 9.9.1944 г., авторът на книгата „История на Винище“, синът на комуниста Захари Стан­чев, чиито ръкопис е в осно­вата на книгата „Винище - фа­кти и предания за историята на селото и за живота на него­вите жители“, ръководители­те на организациите на БСП и БЗНС в селото - все хора с различни политически убеж­дения. (Виж сн. 3) Организи­рах и земляческа среща на ви­нищени, на която 40 души се подписаха за поставянето на такива паметни плочи...

Въпреки всичко това и въ­преки, че продължавахме да твърдим, че Кирил Маринов стои зад идеята и, че той ще финансира проекта, в продъл­жение на още няколко години нямаше напредък – община­та в Монтана не вземаше ре­шение по въпроса... Аз вече от­давна бях разбрал, че няма да е лесно. А дори и Милан Дренчев като че ли не вярваше, че е осъ­ществимо. Когато го открих в една болница, изоставен от при­ятели и съмишленици в поч­ти безпомощно състояние, той се подписа под заявлението на Инициативния комитет и каза: „Ти наистина ли смяташ че това е възможно?“. Каза го, но не чакаше отговор. По-ско­ро беше убеден, че няма как да стане. И въпреки това положи подписа си...

Годините минаваха, срещах се и с кмета на Монтана Златко Живков, и с кмета на Винище, но резултат нямаше. Предстое­ше да се осъществи поредното дарение на Кирил Маринов – построяването на помощното футболно игрище към стади­она в Монтана. Предложих на Маринов да постави „ребром“ въпроса пред кмета на Монта­на като монтирането на памет­ните плочи бъде условие за реа­лизирането на дарението за иг­рището. Този път тактиката ни сработи (защо ли се сещам за поговорката „интересът кла­ти феса“): общинският съвет най-сетне взе необходимото, според закона решение, и иде­ята за мемориал „Жертвите на Винище“ стана реалност на 10 април 2012 г., макар и 6 години по-късно, след като я бяхме об­съдили за първи път с Маринов.

Авторът на публикацията в „24 часа“ „Как монумент на септемврийци стана паметник на помирението“, явно не е за­познат с тези подробности, но при добро желание от негова страна е могъл да научи по- важните от тях. Достатъчно е дори да ръзгърне биографич­ната книга на Кирил Маринов „Моят живот“ и книгата „Ви­нище – факти и предания за ис­торията на селото и за живота на неговите жители“.

Защо разказвам всичко това и то едва сега? Публика­цията е само повод. Причината е, както се твърди и нейният ав­тор, че все още „политическите партии не са припознали мону­мента, не са дорасли да дойдат и да се поклонят едновремен­но пред паметта и на свои, и на чужди“. Наистина, и на мен не ми е известно след поставя­нето на плочите някоя инсти­туция или партия да е подне­сла цветя там. Причината е и в това, че „моята“ партия БСП, макар отдавна формално да не съм неин член (до проме­ните бях член на комунистиче­ската партия), като че ли само на думи е за такова помире­ние. А ако греша, то поне не виждам да се прави нещо, за да стане това реалност. Пре­ди една година изпратих пис­мо до Висшия съвет на БСП, в което ги запознах със същест­вуването на такъв паметник в България (бях сигурен, че там не знаят за него) и помолих за техния коментар, за тяхната позиция. Не получих никакъв отговор и след второто пис­мо, с което преди няколко ме­сеца отново напомних, че чакам отговор. Всъщност, още тога­ва, когато общинската управа в Монтана все още мълчали­во отказваше да вземе реше­ние, се срещнах и с председа­теля на общинския съвет, кой­то беше от БСП. Но и той не ми оказа (или не успя да окаже) съ­действие.

Кога ли ще се облагоро­дят българските политически нрави? Май все още не сме го­тови за помирение, макар че такива случаи в историята на други държави има.

В брошурата за този мемо­риален комплекс, издадена от Историческия музей в Монтана и Инициативния комитет може да се прочете следното послание към поколенията:

„На този камък са издълба­ни имената на наши предци. Те всички обичаха България. За­гиваха по бойните полета във войните за Родината си. Заги­ваха и в мирно време, заради по­литическите и идеологически­те си убеждения, а оцелелите заплатиха висока цена в лагери и затвори, в изселничество или емиграция.

Потомци, не позволявайте това да се случи отново! Не са ви нужни повече войни, беззако­ние и терор! Да тачим памет­та на предците си!“

Наистина ли е толкова трудно да направим това?

А що се отнася до публи­кацията дала повод за днеш­ните ми откровения, няма да се спирам на такива „подроб­ности“ като твърдението, че Кирил Маринов е бил общин­ски съветник в Франкфурт, макар че не е бил такъв, нито че плочите не са от мрамор, а от красив цветен гранит, че броят на жертвите изписани там не са 89 а 69, и т.н.

Чудя се също за какво точ­но и как се грижи кметът на селото (в публикацията пише, че мемориалът се стопанис­ва от него), след като плочи­те са си все на мястото, къде­то са поставени, а и буквите не са изтрити, просто защо­то всичко е направено, как­то е трябвало да се направи. Но със стопанисването може би имат връзка бурените и храс­талаците избуяли пред някои от плочите, които не позволя­ват да се доближиш до тях, а камо ли да прочетеш написа­ните имена. (Виж сн 4) А шест­те камъка положени някога по един за всеки от загинали­те антифашисти, и сега са там, но са разхвърляни един вър­ху друг като ненужни и може би е по-добре, че израсналата растителност ги е закрила. Да, трудно ми е да разбера „загри­жеността на кмета“ на село­то за мемориала, както и мо­тивите за идеята му да бъде включен в стоте национални обекта, като си спомням как ме ругаеше и назидаваше ня­кога по телефона: „Какъв е тоя инициативен комитет, който създаваш? Какви са тия жерт­ви на Винище? Няма да има ни­какви плочи, престани да обра­ботваш Кирил Маринов!...“. Е, бих могъл да му простя – в оня момент вероятно все още не е имал нареждане от шефове­те си. (Той е кмет и днес, назна­чаван или избиран вече някол­ко поредни мандата!) А пък ако днешното му поведение е знак, че помирението започва, напра­во ще се зарадвам.

Само защо ли ми се струва, че все още сме далеч от този мо­мент! А толкова национални за­дачи стоят пред държавата и об­ществото ни. Едва ли някога ще ги решим, ако продължаваме да сме разединени.

 

Арнълд Тойнби: Из „Изследване на Историята“ – Перспективи на Западната цивилизация

Е-поща Печат PDF

Тойнби започва така тази последна глава:

„Вдигайки перото да напише сегашната част от това из­следване, авторът изпитваше отвращение от задачата, която е наложил сам на себе си, не само поради естественото отбягва­не на рисковете на тази несигурна тема.“

Защо ли? Четете!

Нокаутиращ удар!?

„Към 1955 г. премахването на войната фактически става наложително, но тя не може да се премахне, освен ако контро­лът над атомната енергия не бъде концентриран в ръцете на една-единствена политическа власт. Този монопол над главно­то оръжие на епохата ще даде възможност, а всъщност ще при­нуди, тази власт да поеме ролята на световно правителство. Ефективното седалище на това правителство в условията на 1955 г. може да бъде или Вашингтон, или Москва, но нито Съеди­нените щати, нито Съветският съюз са готови да се оставят на милостта на другия.

В това неудобно положение традиционният подход на най- малко психологическо съпро­тивление ще бъде безсъмнено да се прибегне до старомодно­то средство или изпитание на битката. „Нокаутиращ удар“, както вече видяхме, е бил бру­талното средство, чрез което една разпаднала се цивилиза­ция след друга са преминавали от смутното време към уни­версалната си държава. Но в този случай нокаутиращ удар може да извади от строя не само противника, но и победи­теля, съдията, боксовия ринг и всички зрители.

При тези обстоятелства най-добрата надежда за бъдещето на човечеството е във въз­можността правителствата и народите на Съединените щати и Съветския съюз да имат търпението да водят полити­ка, която получи наименованието „мирно съвместно съществу­ване“.“

Има ли спасение!?

„Успех в някаква степен има и със справянето с въздействи­ето на демокрацията върху образованието. Като разкрива за всички интелектуалната съкровищница, която от зората на цивилизацията е била ревниво пазен и деспотично експлоати­ран резерват за нищожно малцинство, съвременният западен дух дава на човечеството нова надежда, с цената да го изложи на нова опасност. Опасността е в канала, който елементарно­то всеобщо образование отваря за пропаганда, както и в уме­нието и безскрупулността, с които тази възможност се използ­ва от рекламиращи търговци, осведомителни агенции, групи за натиск, политически партии и тоталитарни правителства. Надеждата е във възможността тези експлоататори на полу­образованото обществено мнение да не бъдат в състояние да манипулират жертвите си толкова цялостно, че да им попре­чат да продължат образованието си до степен, когато ще бъ­дат имунизирани против подобна експлоатация.“

Възможната цена на социалната справедливост

„Социалният живот е не­възможен за човека без някаква лична свобода и социална спра­ведливост. Личната свобода е неотменимо условие за всякакво човешко постижение, добро или зло, докато социалната спра­ведливост е суверенно прави­ло в играта на човешките вза­имоотношения. Необузданата лична свобода докарва най-сла­бите до стената, а социална­та справедливост не може да бъде наложена докрай, без да се потисне свободата, без която човешката природа не може да бъде творческа. Всички извест­ни социални устройства са ус­тановени някъде между тези две теоретични крайности. В работните конституции и на Съветския съюз, и на Съедине­ните щати например елемен­ти на лична свобода и на соци­ална справедливост са съчета­ни в различни съотношения, а в средата на XX в. в западнизира­щия се свят смесицата, каква­то и да е тя, е неизбежно етике­тирана „демокрация“, защото този термин, изровен от елин­ския политически речник — къ­дето той често е бил използван в оскърбителен смисъл — сега е станал задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се полити­чески алхимик.

Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалния конфликт между идеалите за свобода и за равенство. Един­ственото истинско примире­ние между тези идеали може да се намери в междинния иде­ал за братство. И ако социал­ното спасение на човека зави­си от изгледите да се приведат тези високи идеали към дейст­вителността, той ще наме­ри, че находчивостта на поли­тиците няма да го отведе да­леч, тъй като постиженията на братството са отвъд обсега на човешките същества, дока­то те се доверяват единствено на собствените си сили. Брат­ството на човеците произлиза от бащинството на Бога.“

 

3-ти Март 1878 г. в българската преса

Е-поща Печат PDF

Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) e следствие от световния протест срещу ужасите в десетки български селища след потушаване на Априлското въстание. Разбира се десетата война между Руската и Османската империи e имала и своята стратегическа цел. Но по това време геополитическите планове на Русия са съвпадали с мечтата на българския народ да възстанови своята държава. За тази свята мечта бяха проливали кръвта си хайдути, четници, възрожденци, революционери и накрая 10 000 опълченци.

От една страна предварителният Санстефански договор, изготвен от граф Николай Игнатиев и сключен на 19 февруари (по нов стил на 3-ти март) 1878 г. бе голямата надежда за национално обединение, но от друга подписаният на 13 юли същата година Берлински договор (в отсъствие на българите) от 6 големи европейски сили е явна несправедливост.

От тогава сакралната дата 3-ти март се отбелязва като празник на приливи и отливи. Има повече от 10 години от когато този праздникъ, макаръ и да стои в календаря се намира в единъ видъ немилостъ предъ българските управници“- пише в-к „Препорецъна 21 февруарий 1899 г. „След скъсванието на сношенията с Русия, се почна у нас преследването на всичко, което би могло да напомня за нея“.

Още не изминали 10 години от Освободителната война, русофобите започват да тръбят, чеВременният Сан Стефански договор не може да се счита за начало на съвременна България“. Причината, според тях, е фактът, че „това е договор за безсрочна окупация от страна на Русия т.е. опит османското върховенство (не робство, б.а.) да бъде заменено с руско владичество. Друго нещо бил Берлинският договор, съгласно чл.22 на който руската окупация се намалявала от 2 години на 9 месеца. И тъй като разкъсването на българските земи на 5 части било договорено между Русия и Великобритания, то вината на Освободителката била безспорна.

И днес в синхрон със санкциите към Руската Федерация българските русофоби не закъсняха за пореден път да надигнат глава. След президента Плевнелиев и бившият зам.-министър-председател Валери Симеонов, техен говорител стана евродепутатът на ГЕРБ бай Ганьо Йорданов (определението е на нашия сънародник Божидар Чеков от Франция). Получавайки прозрение, Евройорданов неотдавна заяви:Нашите освободители съсипаха много държави……. Датата 3-ти март не обединява, а разделя българския народ и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците у нас.“ След подобни изявления на български политици опровергаването на предсказанията на Достоевски (1878 г.) за неблагодарността на доскорошните поданици на Султана стават все по-трудни. България зае окончателно ролята на „лъжливото овчарче“ заставайки в две световни войни и след една Студена война на страната на душманите на Русия.

За щастие българите са имали и други по-признателни водачи.

От 1888 г. 3-март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османското владичество. Eто как органът на народната партия  в. „Миръ“ описва празнуването на 20-годишнината от освобождението: „19 февруарий. Градовете в цялото Княжество съ били богато декорирани, на всекъде съ станали молебени, на които са присъствували всички граждани безъ разлика на полъ и убеждения. … Дни като 19-й Февруарий са редки в историята и българския народ чрез тържественото им празднуване дава най-блескавите доказателства за признателността си към ония, които са виновници за радостта му в такива случаи и за чувствата, които той всекога е хранел към Россия – великата покровителница и защитница на Славянството.“

Към 30-годишнината от Сан Стефанския договор русофобите сякаш са оклюмали. Година преди нея в София се открива паметника Цар Освободител. На тържеството пристига синът на Царя Освободител – Великият княз Владимир със семейството си. В. „Миръ“ от 1 септември 1907 г. описва така събитието: „От гарата до двореца великия княз биде живо акламиран със сваляне на шапки и викове „Ура“ …Всичко живуще в столицата бе излезло да засвидетелствува своето чувство на дълбока признателностъ пред синът на оня царъ с велика славянска душа, който извърши великъ подвигъ, незаписанъ досега в историята на никой владетелъ на земното кълбо.“

За откриването на паметника пристига и легендарният ген. Столетов. „В 1 1/2 часа започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си генералъ Столетовъ, подпиращъ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци, облечени в своята униформа и наредени войнишки с пушки в ръце. Спре се, изгледа ги продължително и следъ това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му. Постоя още малко, разговори се съ некои от техъ и се отправи към другата група опълченци. Поздрави също и техъ и дълго ги гледа. Трудно му беше секашъ да откъсне погледа си отъ милата гледка на старите негови другари, ветерани на освобождението на България.Силно развълнуванъ, той съ бавни крачки се отегли и отиде при своите другари.“

Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвуванието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца… - пише в-к „Мир“. Българския народъ по силата на своето политическо състояние имаше нужда от чувства и помощъ да възроди своите естествени и нравствени сили, да повдигне своя духъ……Истина, мнозина народни синове се опитаха да поведат народа си към един свободенъ животъ, да развият неговите изтощени сили и енергия, посредством която да достигнатъ до заветната си мечта-освобождението на България. Обаче всички техни усилия пропаднаха…

Ужасите, зверствата и убийствата над българите повдигнаха буря по цела Европа. Филантропи, учени и политици изказаха своето възмущение, но нигде те не повдигнаха мисълъ за една реална помощъ. Правителствата на християнска Европа не сториха нищо за да облекчатъ участьта на страждующите се, а се задоволиха съ една анкета на всички турски зверства. Ала не така постъпи Русия. Покъртена от ужасите, нейната велика душа заговори чрезъ сълзите на великия царъ-баща: „ Аз обичам мира и желая да се свърши всичко с миролюбие…….но ако не, тогава ние ще призовемъ на наша помощъ Бога, ще тръгнемъ напредъ и ще изпълним длъжностьта си.“

Тези знаменателни думи, изказани от царя на българската депутация, бяха началото на нашето освобождение.

И днес свободна България съ пълно съзнание на своя дългъ дава своя даръ и изразъ на признателностъ, като въздига всенароденъ веченъ споменъ в единъ памятникъ за Царя-освободителя. Съ него неразривните връзки, които свързватъ българския народъ с неговите освободители добиватъ още единъ изразъ на искрена признателностъ, която българина свързва съ култа на великия царъ–освободителъ за да изрази по-добре не само своето патриотично чувство, но и да даде идеаленъ образъ на тия сили, които го водятъ към висшето му назначение”.

Кулминация на празнуването на 3-ти март преди войните за национално обединение е 30-годишнината от освобождението на България. Общонародното честване се подготвя от специален за целта комитет. Комисия натоварена от Комитета по отпразнуването подготвя луксозно изработен адрес, който е връчен на руския цар (Николай II, б.а.) Между другото в него се казва: „Млада България, на която великохуманната душа на славния Вашъ дедо Царь-Освободитель, скъса робските вериги и подари и божествена свобода, от която днес тя сладко се наслаждава, ще чествува на знаменитата дата 19-й февруарий т.г. тридесетогодишнината от своето освобождение – Санъ Стефанска България.

Великия Царь-Освободитель, воденъ от милосердието, подпренъ на правдата, извърши най-великото дело в световната история, даде най-великото и неизмеримо благо на българския народъ - свободата.“ (в-к Дневник”, 10 февруарий 1908 г.)

Всички вестници отбелязват бляскавия начин по който е отпразнувана 30-годишнината на 3 март (19 февруари). Ето какво пише органа на Демократическата партия „Препорецъ“: „Тихо предпролетно утро. Като никога деня е чудесенъ. Столицата осъмна въ празниченъ видъ. Многобройни трикольорни знамена красяха улиците по целото имъ протежение. Още от 7 часа улиците почнаха да се пълнят с народъ, празнично облеченъ и съ непритворна веселостъ на лице. В 8 часа площада около църквата „Св. Кралъ“, булевард „Дондуков“, ул.“Търговска“ и др.бяха вече буквално натъпкани от народъ. В църквата „Св.Кралъ“ се отслужи молебен, след който многобройния народъ се раздвижи. На чело на шествието беха наредени венците, на брой 78. Учениците и ученичките от отделенията носеха български и руски знамена, а ученичките от гимназиите – китки цветя.

Шествието се спре при паметника, около който при възторжено „ура“ се нареди по определения от Комитета ред. В 101/2 часа почна молебенътъ. После държа речь професоръ Цоневъ. В речта си той изтъкна заслугите на братския руски народъ и Царя-Освободителя за освобождението на България. След полагане на венците шествието на чело с музиката и съ непрестанно „ура“ потегли за паметника на Васил Левски. Той подобно на паметника на „Царя Освободителя“ бе обсипан с цветя. От тук шествието се отправи къмъ руското агентство. Музиката свиреше „Боже Царя храни“, а народътъ непрестанно цепеше въздуха с възторжените си „ура“. Членовете на Комитета бяха поканени въ агентството, където имъ било поднесено по чаша шампанско. След това множеството се отправи за двореца. Пред двореца знамената се поклониха и множеството се спре. На един от прозорците се показа Престолонаследника княз Борис. Той бе посрещнат от могъщи „ура“. На това той отговори съ „Да живее България!“ Нови оглушителни „ура“. Музиката засвири „Шуми Марица“.

След обед свиреха военни музики пред паметника Царь-Освободетель и в градската градина. Вечерта въ Военния клубъ се даде банкет на опълченците, а по-късно се даде тържествено представление в Народния театъръ.

Благодарение на неуморния труд на акад. Иван Юхновски, както и на Издателство „Захари Стоянов“ днес читателите на в. „Нова Зора“ разполагат с всички публикации за „Трети март, празникът на Освобождението по страниците на българските вестници 1885-1944 год.“ Този безценен документ показва нагледно, че според всички български партии, политици, генерали и религиозни дейци (К. Величков, Ив. Гешов, Ал. Стамболийски, Ан. Ляпчев, Ал. Цанков, ген. Луков, Б. Филов), без разлика от убежденията им, именно датата 3-ти март 1878 г. на подписване на предварителния Сан Стефански договор е точната дата, от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ от петвековно иго към свобода и независимост.“

„Нова Зора“ ще продължи публикуването на материали за празнуване на Деня на Освобождението в Царство България. Те са най-неопровержимото доказателство за съществуване на непреходни истини и увереност, че пренаписването на историята, с което са се захванали соросоиди и русофоби, е обречено.

 

СВОБОДА

Е-поща Печат PDF

Възпявам тебе, майко Свобода.

 

Възпявам те със ветрове попътни,

с небе, в което мълнията тътне,

с дървета, натежали от гнезда.

Възпявам те с поеми и машини,

на мойте дъщери с очите сини,

с полетата, димящи от дъжда.

 

Възпявам тебе, майко Свобода.

 

Възпявам те с реките и слънцата,

с усмивките и чашата налята,

с набъбналите устни и грозда,

възпявам те с ръцете, слети в мрака,

със бялото дихание на влака,

с парчето хляб и глътката вода.

 

Възпявам тебе, майко Свобода.

 

Възпявам те със тоя свят край мене,

че той от теб в стенание роден е,

че той на гневна есен е плода.

Възпявам тези есен, през която

човечеството, станало крилато,

бе стигнало до първата звезда.

 

Възпявам тебе, майко Свобода.

 

Възпявам твоите червени нощи,

в които сам не бях заченат още,

но бях човек, преди да се родя,

възпявам твойта кръв и твойта сила

и одърът, на който си родила

в единствен ден един милиард чада.

 

Възпявам тебе, майко Свобода.

 

Залезът на античната цивилизация

Е-поща Печат PDF

Проф. Михаил Ростовцев е руски историк на древния свят, археолог, публицист, изкуст­вовед, университетски преподавател. Роден е на 29 октомври (10 ноември) 1870 г. в Жито­мир, Руската империя. Син е на действителния таен съветник Иван Якович Ростовцев, бивш учител по латински език и член на Държав­ния съвет на Руската империя. Завършва кла­сическа гимназия в Житомир, учи в Киевския университет, а по-късно се прехвърля в Санкт Петербургския университет, който завършва през 1892 г. Подготвя се за професор по исто­рия, класическа филология и археология.

През 1899 г. става частен доцент в Петер­бургския университет. През същата година за­щитава магистърска степен на тема „Систе­мата за изкупуване на Рим“. От 1902 г. е уни­верситетски професор в катедрата по Стара история и класическа филология, препода­ва в Александровския лицей, изучава антич­ната живопис в Босфорските крипти в Керч. През юни 1914 г. е избран за член-кореспон­дент на Пруската академия на науките. Член е на Петербургската академия на науки­те (1917) и член-кореспондент на Британска­та академия от същата година.

През 1920 г. емигрира в САЩ. В изгна­ние Михаил Ростовцев получава световно признание в Университетите на Уисконсин и Йейл (от 1925 г.). От 1928 до 1936 г. Ростовцев участва в написването на „Кеймбриджска исто­рия на древния свят“.

Проф. Михаил Ростовцев е известен като титан на античната история и е един от вели­ките представители на историческата наука на ХХ век.

Умира на 20 октомври 1952 г., на 81 години, в Ню Хейвън, щата Канектикът, САЩ.

През септември изд. „Из­ток-Запад“ ще пусне на паза­ра ново издание на книгата на проф. Михаил Ростовцев „За­лезът на Античната цивили­зация“. Първото преиздаване на книгата бе през есента на 2022 г. То бе само 200 бройки и го подарявах на мои приятели и познати. Към него си позво­лих да напиша предговор, кой­то трябва да излезе като послеслов в новото издание – изданието от 2023 г., за което добавих още няколко изречения.

Ето ги:

Книгата на Михаил Ростовцев „Залезът на Античната ци­вилизация“ е пред вас. Тя е посветена на причините за залеза на Гръко-Римската цивилизация.

Защо е актуална? Днес Западноевропейската цивилизация, цивилизацията, наследник на древния Рим, също е навлязла в своя залез. Упадъкът й е видим. Прочитането на книгата на проф. Ростовцев ще ви насочи към много аналогии. Но има и ня­кои разлики. Ще посоча три, които смятам за съществени.

1. Римската империя е била ограничена, имала е граници. За­падноевропейската цивилизация е глобална.

2. В древността човекът е бил необходим. Днес голяма част от хората са излишни.

3. Западноевропейската цивилизация е наследник на Гръко- Римската, на Античната цивилизация. Тя е стъпила на Христи­янската религия. Днес доминиращата религия може да се изрази в „препоръката“: „Живей всеки ден като за последно!“

Въпроси.

Ще има ли наследник Западноевропейската цивилизация?

Каква ще е съдбата на земляните?

Има ли креативна посока?

Помислете!

Студията на именития руски учен М. И. Ростовцев, един от най-всестранните и най- дълбоки познавачи на класическата древ­ност, който сега е професор в Университетa в Madison (Wisconsin, Америка), е печатана в списанието Русская Мысл”, Кн. VI—VII, VIII — XII,1922 г. Поради големия интерес, който тя представя и поради оригиналните мисли, изложени в нея, ние вярваме, че ще бъде по­лезно да я дадем в преводна нашите читате­ли, толкоз повече, че върху тая тъй интересна проблема из историята на древността у нас нищо не е писано.

Приятен дълг ни е да изкажем благодар­ност на Г-на Проф. Ростовцева, който твър­де любезно позволи да преведем студията му, а също и на издателството „Ново Училище“, кое­то се нагърби с издаването на книжката тъкмо във време, когато търсенето на сериозното че­тиво у нас е много слабо.

София февр. 1924,

Гавр. И. Кацаров

ПРЕДГОВОР

Иван ЦЕНОВ

Няма епоха в исто­рията на човечест­вото, която би била по-интересна за из­дирвача на историческата еволюция и на т.нар. прогрес в историята на човечеството, отколкото епохата на Рим­ската империя. Бедна откъм крупни факти, почти не създа­ла личности от световно значе­ние, с изключение на най-ран­ния й период, тя въпреки това отдавна привлича внимание­то на най-видните историци и мислители. Всички еднакво биват поразявани от контра­ста. Епоха на древността, нео­бикновено богата с творчест­во, създала велики ценности една подир друга, като че ли непознаваща ни прекъсване, ни спиране в своето творчест­во, преживяла в първия век на съществуването на римската световна империя висок твор­чески подем, не по-малък от подема на Гърция в V и IV в. и от тоя на следалександро­вата епоха в III и II в., тя съ­вършено, като че ли неочаква­но отначало, престава да тво­ри, замира, замръзва, и после от III в. сл. Хр. почва бавно да се спуска надолу, връщай­ки се, по видимому, във всич­ки области на живота към все по-примитивни и по-прими­тивни условия, които, както изглеждало, окончателно и завинаги били изпратени в архивата.

Не е чудно, че това явле­ние, ясно вече за съвременни­ците му, е предизвиквало все по-голям и по-голям интерес. Един след друг най-видните умове са се опитвали да го оп­ишат и обяснят. От Гиббона до Ферреро са били предлагани безкрайно количество реше­ния на проблемата. Ни едно от тия решения не е могло да се задържи. Не искам да ги из­броявам. Те са повече или по- малко известни на всинца. Но ще изтъкна това, че в по­вечето от тях се крие основна грешка. Изследвачът описва един от симптомите на раз­виващия се упадък, един от процесите, свидетелствуващи за израждането на творческа­та сила в тая или оная област, и обявява тоя симптом за при­чина, главна причина на зале­за на античната цивилизация. Това е едната група. Другата като че ли отива по-дълбоко, но и тя също се спира на по­върхността. Така Зеек е раз­вил теорията си за „Ausrottung der Bestеn“, т.е. постепенното и систематично унищоже­ние, в социалните и полити­чески конвулсии на стария свят, на най-добрите и най- творчески сили, забравяйки че тая диагноза е правил­на само за Гърция и Италия и никак не обяснява, защо творческите сили не дошли от тия западни провинции на империята, които след ня­колко века построиха великата европейска култура, или от Из­ток, който още в по-близко бъ­деще преживял разкошен ре­несанс. Други говорят за „кон­таминация“ на творческите раси с елементи от по-низши раси чрез робството. Източната и варварската западна кръв за­менили творческата гръко-ла­тинска раса с друга, смесена, неспособна за култура. Но и те забравят, че същите тия из­точни раси на времето си съз­дали най-велики култури, без които културата на гръко- римския свят би била немис­лима. Пита се, защо кръвта на тия раси непременно трябва­ло да убие творческия фер­мент на гръко-латинската раса, а не да го съживи?

Още по-малко задоволител­но е, да се изтъква поглъщане­то на културната раса на гръ­ко-италийците от западни­те варвари, варваризацията на римската империя. Такова пог­лъщане на по-културни еле­менти и раси от по-малко кул­турни не веднъж се наблюда­ва в историята на древността. Върху сумерите в Месопотамия се наслоили семитите, след тях се явили и завладели Месопо­тамия каситите, и най-после господствуващи племена ста­нали полудивите асирийци от горното течение на Ефрат и халдеите от Арабийската пустиня; но въпреки това все­ки път след късовременно по­нижение на културното равни­ще настъпва нов висок подем на културното творчество. Още по-ярък пример ни представя историята на гръцкия свят. Ве­ликата егейска култура пре­живяла своя цикъл от скром­ни начала до бляскав подем на творчеството във II-то хи­лядогодие и до пропадането в края на това хилядогодие. При това пропадане дошли „варвари“ (същите, както гер­манците и славяните в епоха­та на римската империя, т. е. народи с по-примитивна кул­тура), гърците, и в течение на два века изковали основите на самата тая култура, която по- късно завоювала света. Също­то, mutatis mutandis, се слу­чило и в Италия. Защо в рим­ската империя тоя процес на наслоение докарал необикно­вено дълъг и болезнен процес на разложение, а не нов по­дем на културата в най-близко бъдеще? Нека не се говори за политическия строй на рим­ската империя. При същия монархически строй Изток преживял един ренесанс след друг, един по-великолепен от другия. Защо тоя строй тряб­вало да убие културата в рим­ската империя? Не е ли по- право да се каже, че тоя строй бил израз на развиващия се културен процес, а не негова причина?

Античният свят преживял много културни приливи и отливи, които приемали раз­лична форма спроти местата и епохите. Подем и израждане са свойствени не само за епохата на съществуването на светов­ната римска държава. Причи­ните на тоя подем и изражда­не принадлежат към тия тай­ни на историческия процес, чиято завеса не е могъл да по­вдигне до сега нито един ис­торически издирвач. Всичко, що можем да направим, то е, в най-добрия случай, да опишем процеса на развитието както като напредване, тъй и като обратно движение, да свър­жем ведно редицата успоредни явления и да изясним истори­ческата връзка, и най-близки­те причини на всяко от тях. За тая цел историята на Римската империя ни дава изобилно, изключително изобилно гра­диво. Не е така със същите яв­ления на Изток, дето ние стоим пред голия факт, понижението на творческите културни сили; в гръко-римската област ние можем да го проследим стъп­ка по стъпка почти във всички области на живота. При това не бива да се забравя, че не може да се говори за пълно прекъс­ване на творчеството и за смърт на творческия дух и сили нито за една епоха на кул­турен отлив и още по-малко за епохата на римската империя. Такава диагноза би била в ос­новата си неправилна. Твор­ческите сили продължават да действуват, но не в тия обла­сти, които създават културния живот, както го разбираме ние. Tе се отдръпват от областта на държавата, науката, техника­та, подобрението условията на материалното съществу­ване, но няма нито една епо­ха, в която творческият дух да изсъхне в областта на ре­лигията и изкуството. И ха­рактерно е, че епохите на най- големия подем в областта на религиозното творчество поч­ти никога не съвпадат с епохи­те на най-плодотворна работа в останалите области на култу­рата. По-скоро може да се каже, че религиозното творчество или предхожда, или върви след най-високия подем на твор­чеството в другите области. Из­куството живее свой, като че ли автономен живот и няма такава епоха, в която круп­ните творци да не отразяват в изкуството духа и стреме­жите на епохата. Формите на това отражение се менуват, но живата душа в изкуството никога не умира.

От това гледище, аз си поз­волявам да предложа на внима­нието на читателя кратък очерк на това, как е вървял процесът на отлива в епохата на ранна­та римска империя и в първи­те десетилетия на късната рим­ска империя, с особено внима­ние към първите три века на но­вата ера, когато преломът бавно назрявал. Тая епоха винаги ме е интересувала, много съм ми­слил върху нея и не малко съм писал за нея. Тя никак не е по-интересна и по-важна от­колкото следващите епохи, като се почне от IV в, сл. Хр., но това време ми е по-малко познато, а аз се боя да обоб­щавам там, дето в ръцете ми няма пълен и напълно лично от мене изследван материал.

ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПРЕРАЖДАНЕ

Животът в държавата и за държавата си отишъл сега и от западната половина на циви­лизования свят, както си оти­шъл по-рано и от източната. Да се повърне той назад, било без­надеждна мечта. Дори и члено­вете на сенаторското съсло­вие бързо съзнали това. Ог­ромния обем на римската им­перия, която обхванала целия цивилизуван свят, не възбуж­дал горещи чувства у хората, както своята държава-град, а само чувство на уважение, сме­сено у едни със страх, у други с гордост. Да се работи за импе­рията — могло да бъде данък на чувството за дълг, но най- често това било занаят, кой­то осигурявал живота, но ни­как не и радостна жертва. Ма­шината работила като машина, и човек чувствувал себе си или като винт на тая машина, или като обект на нейната работа. Някой движел главния лост на тая машина, и тоя някой бил извън контрол и извън преде­лите на въздействие. Импера­торите се сменявали, тежкия ход на машината си оставал същия. Мощния облик на дър­жавния Рим ставал все повече безличен и все повече безраз­личен, като някаква сила от по- висок разред, чиято работа не могла нито да се поправи, нито да се измени. Но тая сила била необходимост, да се води с нея борба било не само безполез­но, но и грешно. Тя смазвала за миг своите противници и продължавала да работи, как­то по-рано. Понятието гражда­нин, с което се сживял стария гръко-римски свят, изчезнало за винаги, останал човекът и човечеството.

...

Има ли в тоя хаоси в това напрежение на религиозно­то чувство елемент не само на разложение, но и на твор­чество? Струва ми се, че има. Достатъчно е известно, как из редицата на съществуващите църкви, които живели редом с държавата, постепенно се отде­ля една, която расла и закреп­вала в борба с държавата, борба не активна, а пасивна, борба не за власт, а за рели­гиозен идеал. Тука не е място да се говори за причините и за етапите на тая борба, не е мяс­то да се говори и за причините на неудържимия ръст на тая църква. За нас е важен един безсъмнен факт. В хаоса и без­надеждността на I I I в. израс­нала като мощна скала, орга­низацията на християнската църква, равнодушна към дър­жавата, враждебна към култу­рата на стария свят, която пре­местила центъра на тежестта на живота вътре в човека, коя­то отваряла безкрайни перс­пективи зад гроба и съединя­вала своите последователи в мощен идеен съюз, готов да приеме в лоното си и силните и слабите,и добродетелните и порочните, и образовани­те и невежите, и жените и мъ­жете. Християнската църк­ва е велико творение на духа и волята, които се отвърнали от старите пътища и указали властно на нови. Като се съе­динила с държавата, църквата, не без щета за себе си, поддър­жала остарелия неин органи­зъм. Но като приела държава­та, тя не приела старите пъти­ща на творчество и започнала постепенно да отваря вратите за нови. Как да се прецени ра­ботата на християнството и християнската църква, която тъй ярко отразила в себе си изменилата се коренно пси­хика на античния свят? Може ли да се говори, че и тя е про­дукт и симптом на отслабва­нето на човешките творчески сили? Не виждам никакви ос­нования за подобно твърдение. Всичко творческо, което оста­нало в античния свят, се обеди­нило като в фокус в творчест­вото на християнството. Пре­ценката на това творчество не влиза в пределите на поставе­ната от мене задача.

Далеч съм от мисълта, че в моите редове съм сполучил да изясня въпроса за причините на залеза на древността. Оба­че уверен съм в едно. Напразно ще дирим тия причини в ико­номическото развитие на ан­тичния свят. Изменението на формите на икономическия бит, възвръщането към първо­битни форми на стопанството е само един от многото симпто­ми. Всички тия симптоми се обгръщат от един общ, който може би е не само симптом, не само резултатна още по- дълбоки, недостъпни на на­шето издирване, процеси, но именно тая основа, която при­чинила постепенната промя­на на всички форми на антич­ния живот. Аз имам предвид психологическото преражда­не на всичките обществени слоеве; само по-дълбокото из­дирване на това прераждане е в състояние да пролее нова светлина върху развитието на античността в периода на нейния „залез“.

 


Страница 2 от 533