„Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина”. (Псалом 113: 9).
Тези свещени слова са стих от псалом №113 на древната книга Псалтир от Библията. Надписът НЕ НАМ, НЕ НАМ, А ИМЕНИ ТВОЕМУ, е част от стиха и е положен върху паметната плоча, монтирана на обелиска на софийския площад „Руски паметник”. Под надписа стои датата 19 февруари 1878 г. Този благодарствен възглас от името на целия български народ, е отправен едновременно към Бога и към руския Цар Освободител. Но той е изречен най-първо от самия главнокомандващ на освободителната армия - руският император Александър II. С този стих той благодари на Бога - Небесния Цар за благоприятния изход от войната и за закрилата и помощта, която е изпратена на руските воини и български опълченци, за победата над петвековния поробител. Затова трябва да знаем и помним, че великото дело на Освобождението, по своята дълбока духовна същност,
не е човешко дело, а е Божие дело.
То се осъществява по Божия промисъл, а човекът е само изпълнител на Неговата света воля при битката с враговете. Затова Славата от победата принадлежи на Бога! Световната история на народите, от древни до днешни времена, е пълна с такива примери. Затова, близо 150 години, на Великия вход на светата Божествена литургия, в православните храмове на освободена България, освен споменаването на българския народ, войнството и православното духовенство, свещениците споменават на църковнославянски език и името на руския Цар Освободител, със следните думи: „Блаженопочиналия наш Освободител, император Александър Николаевич, и всички войни паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето Отечество, да помене Господ Бог в царството Си сега и винаги, и во веки веков”.
Знаменателни остават в народната памет думите, изречени с удивление от френския учен и общественик Луи Леже за Възраждането на България: „Чудото на ХIХ век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот”. Възкресено е Българското царство! Възродена е една малка държава, погинала в края на далечния ХIV век и напълно забравена от Европа и света за стотици години.
Но неизповедими са пътищата Господни за всеки народ и държава...
Още една друга европейска държава е изпила горчивата чаша на най-дълго и многовековно робство. Това е Испания, която пада под властта на мавританските мюсюлмани през Х век за цели осем столетия и след поредица от въстания в Толедо, Кордова и Гренада, успява да се освободи от африканския нашественик едва през ХVIII век.
През далечната 1393 г., след многократните удари на упорития османския завоевател, загива Второто Българско царство. Това драматично събитие се споменава в съчиненията на средновековните писатели Григорий Цамблак и Йоасаф Бдински. Тогава в небето над царствения Търновград се явяват мрачни поличби, по градските улици прокобно вият псета, предусещащи мириса на кръв, а в небето кръжат орляци грачещи гарвани. Околните хълмове са почернели от многочислената войска на Баязид Ялдаръм. Носят се слухове и апокалиптични предсказания за участта на града. Тежко и мрачно предчувствие гнети народа и водачите му, възглавявани по това време от светия и последен български Патриарх Евтимий, при отсъствието на цар Иван Шишман. Градът е стегнат в удушаващия обръч на османската блокада. Мълвата говори, че е превзет чрез предателство отвътре и дори се посочва името на предателя – Асса, отворил една от вратите на крепостните кули. Съсечени са 110 търновски боляри, патриархът е заточен, а народът – разпръснато стадо без пастир. Бляскавата някога столица е срината, а православните й светини – осквернени. Единствените възторжени посрещачи на османския завоевател са богоотстъпните иконоборци, богомили, манихеи, адамити, варлаамити и юдействащи еретици, осъдени през 1360 г. на Противоеретическия събор, заради богохулната им ерес. Тези непокаяли се и съборно анатемосани врагове на православната вяра, щастливо си отдъхват при влизането на османския завоевател. За тях той е освободител и те тържествуват злорадо наедно с полумесеца над смазаното и унижено Православие. Мнозина от тях, забравили род и отечество, доброволно навиват чалмата на главите си, за да придобият земно благополучие, благоволение и власт от поробителя. Ето защо за връхлитащите бедствия и катастрофална деградация в обществото, са виновни не само чумните епидемии, глада и разоренията от латинските рицари, но и разлагащите обществото ереси, съпроводени с предателства. Занемарен е свещеният Нравствен закон, даден от Бога на балканските народи, враждуващи по това време помежду си, пренебрегващи правдата и отстъпили от каноничната чистота на вярата. Затова Небесният щит се отдръпва от тях и ги оставя в ръцете на чуждоземни и иноверни завоеватели. Световната история е препълнена с такива горчиви примери.
В това време из Тракия и Мизия бушуват пожарите на стотици села, тече пролятата невинна кръв на десетки хиляди, а оцелелите от агарянския меч християни търсят убежище в планинските дебри. Безброй пленени българи, гърци, сърби, са отведени и продадени като добитък по робските пазари в Одрин, Триполи, Бейрут, Александрия, Багдад и в Кандия (на о-в Крит). Военнопленниците - боси, окъсани и гладни, омотани в дрънчащи вериги, вървят месеци наред пеш по дългия Диагонален път: от Будапеща и Мохач.-Белград-Ниш-София-Пловдив-Одрин-Цариград. От поклащащите се върху конете плетени кошове, поглеждат разплаканите очи на пленени християнски деца, чиито сълзи капят по студения калдаръм. А укрилите се в крайпътните дъбрави българи от Пиротско, Годечко и Радомирско гледат тревожно и жалостно пленените колони и сътворяват за тях песента за „Три синджира роби”. Тези синджири ги очаква ”капудан пашата” на закотвените при Дарданелите кораби, за да ги отведе през морето към робските пазари в Анадола и Близкия Изток.
Малкото оцелели манастири затварят порти, а монасите тръгват по мъгливите друмища към някои, все още свободни княжества в Сърбия, Влахия, Молдова и Киевска Русия. На поста си тук остават само малцината верни и храбри войводи и севасти, бранещи крепостите при Никопол, Ловеч, Шумен, Варна, София, Самоков, Ихтиман, Враца, Сливен, Ямбол, Мъглиж... Мнозина от тях падат с меч в ръка сред димящите развалини на крепостите, защитавайки отеческата вяра, честта и живота на своите майки, сестри и бащи. Тези доблестни български войни от векове лежат в незнайни гробове по бранни полета, но имената им са вписани в книгата на небесния мартиролог. И в деня на Страшния съд те ще се явят с окървавените си дрехи и мъченически кръст в ръка, за свидетелство на онова страшно време. Споменът за страдалния им подвиг и опазената вяра кънти във вековете и долита върху крилата на безброй народни предания.
А над Царевград Търнов продължават да се вият орляците черни гарвани. Зад планинския рид бавно угасва кървавото око на залеза. Спуща се черният плащ на дълга и непрогледна нощ. И така,
ден прихожда, век отхожда...
Нижат се вековете мъчително бавно. Раждат се в робство поколения българи, носят хомота си и умират в мрака с отворени очи, недочакали зората и лъчите на свободния ден. Столетия след столетия тези прокуденици обитават колиби и земни бордеи в гористите планински усои, далече от света и той от тях. Загубили държава и забравени от „хуманната ренесансова” Европа, същата Западна Европа, чиито крале и папи са заети с егоистичните си интереси: строят замъци и величествени катедрали, въртят морска търговия, откриват нови континенти, грабят колониите и трупат богатства, устройват бляскави салонни тържества и рицарски турнири. А трубадурите на Уелс и Фландрия ги възпяват в поезия и романтични новели. Но през XV век, когато османските пълчища наближават пределите на Централна Европа, бургундските, фламандските и венециански дожове, херцози и маркизи, се сепват уплашено. Свикват трескаво редица събори, формират военни коалиции и мъдруват с фарисейско лицемерие, как да съберат пари и кръстоносна войска, за да „помогнат” на загиващия Православен Изток, с който са разделени и отчуждени канонично още от ХI век, заради еретизма, папския абсолютизъм и властовия си егоизъм.
А на Балканите – робите-българи продължават да теглят ангарийния хомот по турските чифлици, превиват потен гръб в рудниците и солните мини, измъчени и почернели от праха на пещите и самоковите, въртят ковашкия чук, строят турски крепости, пътища, мостове, воденици, кервансараи, служат в обозните части като гьондери, отглеждат овце и доставят шаяци и кожи за османската армия. Плащат данъци всякакви, включително и
кървавото девширме, с което им отнемат децата
и ги правят най-свирепите войници от еничерския корпус на султана. Понякога дръзват да надигнат глава и осъмват с пранги на краката и вериги на шията, захвърлени в османските зандани, или приковани към греблата на военните галери, кръстосващи по Дунава и Егейско море. Често тези несретници слизат от планинските си убежища долу, сред пазарската гълчава из мегданите по големите турски каази, да продадат малко кюмюр, каменна сол, восък и овчи кожи. Слугуват по конаците, ханищата и конюшните на богатите бейове, теглят гемии и рибарски мрежи; товарят на пристанищата корабите на венецианските търговци и лихвари със житното богатство на земята, която за загубили. Въздишат горестно покрай обърнатите в джамии християнски църкви и чуват чаткащите копита на спахийски коне, провикванията на симидчии, ахчии, сеизи, дюкянджии. Спират за малко пред богато отрупаните сергии, подсмърчат унило и слушат непонятната чужда реч на кресливи ориенталски търговци. На свечеряване пронизителният вой на мюезините от стотиците минарета разцепва въздуха и ги прогонва оттук. Тогава, нарамили козиняви торби, нашите несретни предци уморено и тъжно поемат обратно по пътеките към планинските пущинаци, откъдето с въздишка гледат изгубените си плодородни земи из равнините. Пътьом се отбиват в бедна и схлупена църквица, палват вощеница и продължават пак нагоре, към тъмните лесове и скали, където гнездят свободни орли. Там, горе, ги чакат техните сиромашки колиби с камениста и неплодородна земя, сред дивата планинската пустош, в чиито преспи зиме вият озъбени вълци и вее мразовитият вятър на самота и изоставеност. По околните скали стърчат зидовете на полуразрушени крепости, отдавна пусти и глухи. Няма ги техните бранители - храбрите войводи, боляри и севасти. Отдавна ги е приютила родната земя в незнайни безкръстни гробове.
Така се изнизва броеницата на живота им, бавно и мъчително - година след година, век след век. Теглят българите хомота на своята орисия, загубили държава, изтлява споменът за някогашното величие и паметта се губи от поколение на поколение. Само от време на време по старите друмове край бедните им хижи минават любопитни търговци, посланици и пътешественици, дошли от охолния и цивилизован Запад, за да ги опишат в пътеписите си и да занесат новини от Ориента за развлечение на своите западни господари – заети помежду си с благотворителни балове, суетни интриги и съперничество.
Но ето че в глуха планинска доба се дочува екотът на манастирско клепало.
Събужда се робът, задрямал в мъртвешки сън.
И пламват десетки бунтовни пожари: Първо и Второ Търновско въстание (1598, 1686); Чипровско (1688); Нишко въстание; Карпошово въстание (1689); Кратовско въстание; Старозагорско въстание (1875); Априлско въстание (1876) и безброй други малки и големи бунтове - векове и векове наред... Всичките удавени в кръв. И в робския полумрак бесилки разперват зловещи крила, свистят ятагани. Подивял башибозук разнася набити на кол отрязани глави.
Треперещата ръка на престарял монах, наведен под светлика на кандилце, написва думите: „Писах, да се знае...” Пише той за опожарения и ограбен манастир, за отново тръгналите към дални-далнини заточеници, оковани във вериги... Там ги чакат мрачните и влажни зандани на крепостите в Диарбекир, Багдад, Сен-Жан Д Акр в Палестина, тъмниците в Кандия на остров Крит.
През 1437 г. и 1534 г. мъченически завършват живота си двамата едноименни страдалци за християнската вяра - св. Георги (Нови и Стари) Софийски, св. Никола Нови Софийски през 1555 г., Лазар Габровски, Игнатий Старозагорски, Лука Одрински и много още други, неприели исляма и опазили християнската си вяра. Ето какво пише изпратеният от Виена в София през 1735 г. католически мисионер Фиделиус за потресаващите жестокости, на които са подложени православните духовници и миряни: „Няма православна църква в София, която да не е дала мъченически жертви. Окованият в тежки вериги митрополит Симеон Самоковски, облян в кръв, с разкъсани одежди е подложен на жестоки изтезания, окован, изправен пред турския съд. Многократно е принуждаван да приеме мохамеданската вяра. След отказът му, озлобеният Али паша Кюпрюлю го обесва на 21 август 1737 г. зад превърнатата в джамия софийска църква „Св. София”. Заедно с него за обесени още 350 души между които 90-годишните монаси Горазд – игумен на Илиянския манастир и Данаил – игумен на Сеславския манастир; тяхната кончина последват и множество избити още свещеници, монаси и видни граждани, чиито имена остават неизвестни”.
За същото трагично събитие свидетелстват и записките в ръкописен Панагерик от Лозенския манастир „Св. Спас” и приписки в Псалтир от разрушената софийска църква „Св. Никола”. Век преди това, при царуването на султан Мехмед IV през 1669 г. е страшното и насилствено помохамеданчване на смолянските българи. В „Историческия бележник за Кръстогорската област” в Родопите, съставен от монасите през ХVIII век, пише следното за заловения от турците епископ Висарион Смолянски: „Турците го поругаха публично, съблякога го гол и с клещи късаха живи парчета от тялото му, гавреха се с него, мушкаха го с ножове, биха го немилостиво с железни пръчки, докато той склопи очи и падна в несвяст. Накрая злобно се нахвърлиха върху него с камъни и го обезобразиха, а тялото му направиха на пита”. (Сборник „Асимилаторската политика на турските завоеватели”. С., 1964, с.169-171; Левкийски епископ Партений. Жития на бългжарските светци; Т. 2, С., 1979, с. 88-89 ).
И отново тръгват заточеници, оковани с вериги към далечни далечини... Там ги чакат мрачните и влажни зандани на крепостите в Диарбекир, Сен-Жан Д’Акр в Палестина, Багдад, тъмниците на Кандия в Крит, та чак до арабските земи на Йемен накрай море.
Ветровете от 20 април 1876 г.
разлюляват отново бесилките, носят до заспалата съвест на Европа мириса на пожари, димяща кръв и леш от селата на Тракия, Добруджа и Мизия. След векове равнодушно мълчание и пътеписни разходки из балканските владения на Османската империя, сега, през ХIХ век, европейските Велики сили пак се сещат да разнищват Източния въпрос. Отново на първо място изплуват егоистичните интереси на Британската империя. На Цариградската посланическа конференция, свикана през 1876 г. заради окървавеното Априлско въстание, почетно място „заемаше” безчувственото равнодушие на британската кралица Виктория и нейните фаворитни лордове – Бенджамин Д’Израели (британски министър-председател), лорд Робърт Солсбъри, Хенри Елиот (също „елитен” дипломат). А дали е елитна съвестта им пред картината на зверските изстъпления на турския башибозук над беззащитните български жени и деца през 1876 г.? Тези изтъкнати европейски държавници остават и сега глухи и неми за ужасите и страданията на българския народ. Интересува ги не Батак, Перущица и Брацигово, а техните специални интереси на Балканите и Проливите. Затова с фарисейско лицемерие разпъват етническата карта на България като ощавена кожа и режат живи парчета от нея, за да задоволят своите геостратегически апетити за доминиране и извличане на максимални ползи.
Затова след сключването на Санстефанския мирен договор, дипломатите на Англия бързо се раздвижват, като изпращат британския агент майор Сен Клер да организира разпръснатия из Родопите турски аскер за ново контранастъпление. Умеят да търгуват ловко на дипломатическата маса, както в предишните десетилетия с колониите си в Близкия Изток и Африка. Така ще направят и по-късно, през Балканската и Първата Световна война – пак по същата рецепта на Никола Макиавели: разделяй, сблъсквай и владей. Десетилетия след десетилетия, та и до днес...
През паметния 20 април 1876 г. въстаналите българи са въоръжени със стари и ръждясали кремъклии пушки и пищови, а оръдията им - дървени топове, гърмящи с „кантар топузи”. Водачът им Георги Бенковски и десетките други войводи, събират оскъдни грошове, дарени от полугладните българските селяни, за да облекат, нахранят и въоръжат въстаническата войска.
Никоя от Великите
сили на хуманния европейски Запад не им протяга ръка за помощ –
нито с пари, нито с оръжие. В техните гръмогласни вестници се пишат хвалебствия за турския султан и неговите генерали, а за забравените българи се сещат, само ако се разчуе за някой пореден бунт, оглавен от някакъв си дрипав скитник. Така е и през Освободителната Руско-турска война. Докато българските опълченци са въоръжени с пушките „Бердана” и „Шаспо”, модерните немски оръдия „Круп” и стотиците хиляди английските скорострелни пушки „Винчестер” и „Шнайдер”, дарени от Англия и Австрия отиват за въоръжаване на любимата османска армия, пазеща свещените интереси на Британия при Босфора и Проливите. Султанските паши се обучават от изтъкнати артилерийски специалисти в престижни военни училища на Западна Европа, а морски капитани на турските крайцери са английски, френски и австрийски офицери. Същите, които през Кримската война 1853-1856 г. смачкаха Русия и я поставиха унижена и разоръжена на колене.
А през горещите дни на 1877 г., там, при Шипченския проход, главнокомандващият на османската армия Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви Явуш), продължава десети ден настървено да атакува руските и опълченските позиции на връх „Свети Никола”. Нечуваните „подвизи” на неговите табори в горящата Стара Загора са белязани с масови кланета, оплячкосване на домове и изнасилвания на жени на градския площад под звуците на турска военна музика и в присъствието на турски офицери, пушещи и гледащи хладнокръвно на всичко това (полк. Фьодор Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877-1878, София 1977, с.31).
Горе, на връх „Свети Никола”, при Шипченския превал, шепата защитници на генерал Столетов продължават да бранят с последните си патрони позициите на Орлово гнездо. Отбиват атаките на озверелите табори на Реджеб паша и Шакир паша. Униформите на русите и българите са нагизнали от солена пот и кръв, устата - пресъхнали за капка вода. Останали без патрони и снаряди, без надежда за помощ, изтощени до краен предел, те търкалят с изранените си окървавени ръце грамадни камъни надолу по урвата. И в това време, когато османският щурм става неудържим, зад гърба на опълченците са заловени турски шпиони – двама местни евреи, събиращи сведения за Шипченските позиции, за да ги предадат на Вейсал паша в турския лагер. Както пише очевидецът на тази тежка сцена, полковник Фьодор Прерадович: след докладване на военното началство, „двамата шпиони са осъдени и екзекутирани” (Ф. Прерадович. Цит. Съч., с.96). Западните телеграфни агенции се надпреварват да леят новини за сраженията при Шипка, Шейново, Плевен и Стара Загора. А там, горе, на редутите с руските батареи, са полевите болници, пълни с ранени руски солдати и български опълченци. Долу, в Тракия, са димящите пожари на селата, където се търкалят труповете на стотици българи, избити от черкезите. Там се пишат скръбните страници от огнената епопея на Руско-турската война, донесла свободата на изстрадалия български народ. Затова в народната памет на десетки поколения българи са живи образите и имената на прославените руски пълководци, освободители на редица градове и села - генералите Скобелев, Гурко, Тотлебен, Столетов, Радецки, Дандевил, Раух и безброй висши и низши воински чинове. Край обсадения Плевен, в кървавата и страшна жетва, падат десетки хиляди доблестни синове на Русия. Същото е при селата Пордим и Славяново – земята е превърната в кървава нива, посята с безброй куршуми. Затова днес няма село, в което да не е поставен паметник на падналите гренадири, казаци и солдати от пластунските полкове. Имената им са издълбани върху паметните плочи, обиколени от оръдейни цеви, щикове, пушки и снаряди за вечно възпоменание на подвига на руските войни в онези драматични и напрегнати дни, когато мъчително се раждаше новоосвободена България. Стара мъдрост гласи, че никой народ не получава свободата си даром, без кръв и сълзи.
Ето защо Освобождението на България не можеше да дойде нито от Британската, нито от Хабсбургската или Австро-Унгарската империя.
Избавлението на страдалния народ от петвековния ярем идва от друга империя – Православна Русия. Тя го извършва в момент, когато според Божия промисъл, вече се е изпълнила мярата на изкупителните страдания на българския народ през дългите и мъчителни робски векове. Това е отреденото време от Вечността, когато след гръцкия и сръбския, най-сетне и българският народ дочува от тъмното дъно отправения му евангелски зов: „Лазаре, излез от гроба!”.
И възкръсна българският Лазар за своята обновена държавност.
Смачкана и унижена в Кримската война (1853-1856) от Англия, Франция и Турция, сега, през паметната 1878 г., православната Руска Империя вече е в апогея на своето могъщество и нейните политико-стратегически интереси към Проливите съвпадат изцяло с освободителните въжделения на етнически и канонично сродния православен български народ. Защото съвместно пролятата руска и българска кръв има памет. И тази памет е Националният празник на България - 3-ти март. Това е духът на Майка България и на нейния народ – продаден от днешната сервилна и коремоплъзгаща се либерално-политическа паплач на новите световни робовладелци - същите, които начертаха преди повече от 100 години българската съдба на Берлинския и Ньойския договор. Така е. Но ден прихожда, друг – захожда. Търкалят се годините и времената, докато се изпълни Божието предопределение.
А последната дума ще има Създателят на Вселената и Вседържителят на всичко. Той отвори началната страница на този свят и в Негова власт е да я затвори. Но тя ще бъде последна страница на този потънал в неправди и отстъпления земен свят, забравил за свещения Нравствен закон, даден му някога от Бога.
