Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДНЕС Е ВРЕМЕ ЗА ВЪЗМЕЗДИЕ, НО И ВРЕМЕ ЗА ГРАДЕЖ

Е-поща Печат PDF

Слово на Корнелия Нинова при откриването на предизборната кампания на Коалиция „БСП за България“, София, 12.06.2021


На площада пред Народния театър „Иван Вазов“, в събота, 12.06. т.г., бе открита предизборната кампания на Коалиция „БСП за България“. Бяха представени всички водачи на предизборните листи. На трибуната се качиха и коалиционните партньори в предизборната надпревара. От тяхно име слово произнесе Георги Димов – председател на „Нова сила“ и д-р Динко Странски от Политически клуб „Тракия“. С пламенно слово към присъстващите се обърна председателят на БСП Корнелия Нинова.

Събитието завърши с богата музикална програма и народни хора.


Скъпи социалисти,

симпатизанти,

гости и партньори,


Днес поставяме началото на предизборната кампания, но ние сме в средата на една дълга, изстрадана от нас битка за промяна. Днес е началото на кампанията за един парламент. Но не е време за мандатници. Днес е време за държавници. Преди 4 години започнахме тази битка за промяна - тогава, когато беше много трудно, когато мнозина мълчаха - уплашени или купени. Още тогава заявихме: "България е поробена от свои. Има паралелна държава и задкулисие. И те крадат 10 милиарда лева от българския народ“. Това беше през 2017 г. И знаете, че през следващите години заради тези смели думи и действия, бяхме подложени на натиск, на охулване, на опити за купуване. Аз искам да ви благодаря, че стоически издържахме и упорито продължавахме тази битка за справедливост. И промяната започна, ГЕРБ, Борисов и техният едноличен, крадлив модел на управление, рухна. Време е за възмездие, но е и време за градеж.

Защото днес най-важният въпрос е: какво след модела "Борисов"? Какво да се направи и кой може да го направи? Появиха се нови партии, присвоиха си протестния вот, нарекоха се "протестни партии", макар и появили се накрая за аплодисментите. Но си позволиха да ни нарекат "статукво". И трябва да получат нашия отговор. А отговорът е истината - ние не сме статукво. Ние сме последователната, принципната, системната опозиция на този модел. Ние сме системната партия, която може да даде сигурност в промяната и да се погрижи за всеки.

И нещо повече - ние сме наясно какво трябва да се направи сега. Нашата цел е да няма мизерстващи и бедни хора, които не могат да си платят тока. Да има работа и добри доходи, и пенсии. Младите да отглеждат спокойно децата си. Всеки да може да се лекува. Децата да могат да се образоват. Предприемчивите и умни българи да могат да правят икономика. Да има сигурност във всеки български дом и да бъдем независима и суверенна България.

Но такава независима и суверенна, в която никой лидер на политическа партия да не може да си позволи да каже, че друга държава е неговата родина. Нашата родина е България. Такава независима и суверенна, в която не може чужди войници да влизат в българска собственост. Такава независима и суверенна, която може сама да съди и осъди корумпираните, а не да чака някой отвън да го направи.

Искам да се обърна към вас, кандидатите за депутати в нашите листи в цяла България, и към водачите:

Вие сте нашата първа линия в цялата страна. Ние не сме кандидати и водачи просто за един парламент. Ние сме водачи на обществото. Ние сме водачи за промяна. Ние сме водачи за справедливост, за сигурност и за добруването на българския народ. Идете днес и занесете тази сила, тази воля за промяна до всяко българско кътче. До всеки български гражданин. Нека да дадем сила и увереност на нашия народ, че можем да градим друга България, че можем да работим и да постигнем добруването на българския народ.

И ако досега бяхме сами в тези битки, днес е различно. Във време на разделение и омраза, ние обединяваме, ние съединяваме наши идейни съмишленици. Подадохме ръка.

Благодаря ви, уважаеми партньори, че загърбихме различията си, разделенията си през годините и днес, тук, сме 16 партии и организации с обща цел. Вървим заедно към общия ни успех и просперитета на България. Благодаря ви за голямото ляво обединение, защото България има нужда от него.

Скъпи български граждани,

Най-лошото остана зад гърба ни. Пред нас има само една възможност - да възстановим държавността, да възстановим справедливостта. Можем да го постигнем. На добър час и успех!


 

ТВОРЕЦ В СЛУЖБА НА ПРАВДАТА

Е-поща Печат PDF

Писателят Иван Вълов на 90 години


Иван Вълов е роден на 11 юни 1931 г. в с. Крушовица, Плевенско. Завършил е Мъжката гимназия „Александър Втори“ в Плевен и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. С журналистика се занимава от 1953 г. Член-учредител е на Съюза на българските журналисти. Работил е в Радио София, като отговорен редактор на сп. „Художествена самодейност“, зав.-отдел, зам.-главен редактор и главен редактор на сп. „Българо-съветска дружба“.

В творчеството му има две основни теми: история на БЗНС и българо-руски и българо-съветски отношения. Изтъкнат изследовател е  на  отзвука от Априлското въстание в Русия и по света, както и на основанието за  Руско-турската война 1877-1878 г., и последвалия отзвук от нея в междудържавните отношения. Други негови книги са посветени на родния край - легендите „Вит тече и разказва“; детско-юношеската „Тайната на Мечата дупка“; сборникът от разкази „Реката. 70 години с въдица“.

Иван Вълов е съставител, преводач и автор на предговорите и послесловите на издадените дневници на участници в Руско-турската война, между които тези на художника Василий Верешчагин, дипломата княз Андрей Церетелев, свещеника Вакх Гуриев и други.

Особена популярност сред читателите получиха през последните години мемоарните му очерци за дейци на българската култура, събрани в книгата му „Познатите-непознати“, както и второто допълнено издание на „Откраднатата победа“, която съдържа документални етюди върху дипломацията, разузнаването и оценките в световния печат за Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.

На читателите на „Нова Зора“ възнамерявахме да предложим откъс именно от тази забележителна книга, с която Иван Вълов, по израза на народния поет, „на клеветата строшава зъбът“. Той постига това, не чрез голословни пропагандни заклинания, а чрез необоримата сила на документираните факти, които осветяват истината за великото чудо на 19 век – Освобождението на българите от петвековното турско иго и едновременно с това категорично посочват кому принадлежи заслугата за това боговдъхновено дело – възстановяване на българската държавност. И тъй като съвсем наскоро публикувахме потресаващите записки на свещеника Вакх Гуриев за сражението при Плевен на 27 ноември 1877 г., поместени в книгата му „Откраднатата победа“,  решихме  да предпочетем все пак живото слово на автора, да се опрем на мъдростта и опита му в неговата борба за истината. Намираме че  интервюто на журналистката Розалина Евдокимова с Иван Вълов е по-подходящия текст в случая, още повече, че в битката на истината с лъжата, в тези трудни времена, мъчително, но победата остава все пак на страната на истината.

Редакционният съвет и редакцията на в. „Нова Зора“ най-сърдечно поднасят своите поздравления към талантливия писател и изследовател Иван Вълов. Неговият достоен патриаршески юбилей е и наша радост. Пожелаваме му много сили и здраве. И все така с вдъхновение да държи перото в служба на правдата.

За многая лета!


 

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

На 08.06.2021 г. се състоя заседание на Централното изпълнително бюро (ЦИБ)  на ПП „Нова Зора”, във връзка с предстоящите предсрочни парламентарни избори за народни представители, които ще се проведат на 11.07.2021 г. На заседанието бе взето решение за свикване на Централния политически съвет (ЦПС) на партията от 10.00 ч. на 20.06.2021 г. (неделя) в гр. София, ул. „Пиротска” № 3, ет. 2, в централния офис на партията. Дневният ред на заседанието е съобразен основно с организацията и подготовката за провеждането на изборите за 46 НС и участието на ПП „Нова Зора“ в коалиция „БСП за България”. Поради важността на разглежданите въпроси, присъствието на членовете на Централния политически съвет е задължително. Тези от тях, които са възпрепятствани по обективни причини да участват в заседанието, да изпратят писмено пълномощно на кой друг член от ЦПС възлагат да ги представлява. Уточненията по този въпрос трябва да бъдат ясни до петък – 18 юни т.г., за което да бъде уведомена канцеларията на партията. Обръщаме внимание на членовете на ЦПС, че заседанието ще бъде проведено при спазване на всички епидемиологични мерки, съгласно изискванията на законите и указанията във връзка с епидемията от Ковид-19. Носенето на предпазни маски е задължително!

На участниците в ЦПС ще бъдат заплатени съответните разходи, които се полагат при представяне на командировъчни документи.

За потвърждаване на участието в ЦПС и за уточняване на други възникнали въпроси, да се търси информация на:

Тел. 0879 140 122 – Тр. Тушев;

Тел. 0894 664 933 – Т. Предов;

Тел. 0894 664 900 – М. Минчев;


09.06.2021 г., гр. София

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ПП „НОВА ЗОРА“

Минчо Минчев


 

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА

Е-поща Печат PDF

Иван Вълов пред „Нова Зора“ в разговор с Розалина ЕВДОКИМОВА за един живот отдаден на борбата на словото и за неговите златни зърна в светещите сърца на българската интелигенция.


Иван Вълов е едно от знаковите имена в българската журналистика, който вече много десетилетия упорито и ползотворно разработва своята обширна територия на теми, проблеми и срещи с големи личности, със свой глас и слово.

Достатъчно е човек да разгърне някоя от многобройните му книги, за да попадне в един свят на търсачество и открития, които не губят своята актуалност и интерес.

Отдавна се канех да направя интервю с него, но коронавирусната пандемия ни попречи да разговаряме на живо. Изпратих му обаче въпросите и получих неговите отговори…


- Ако е вярно твърдението на Маяковски, че е интересна не биографията, а творчеството на писателя – а при теб и двете са така богати и разнообразни! – то може би няма да ни стигне времето да говорим за всичко преживяно и отразено чрез словото ти, Иване.  Затова нека да се спрем на някои от тях с днешен поглед…

- Подобен разговор предполага много откровеност, взиране дълбоко и аналитично в преживяното и, струва ми се, не само откровеност, но и самоанализ. Истината е, че повече от 70 години от моя живот са отдадени на борба със словото, на опит да го победя и да измъквам от него златните зърна. А какво са те? Най-просто казано, то е да кажеш на хората онова, което смяташ, че може да ги развълнува, което може да им посочи нещо, незабелязано от тях, нещо, което може да бъде похвала за нечие дело и пример за другите.

Трудно нещо е словото. И когато казвам, че се боря с него, разбирам и бих искал така и да бъда разбран,  че всяка дума трябва да отиде на своето място, за да може в крайна сметка да се изгради образ, да се постигне търсеното внушение.

Като ученик в Плевенската мъжка гимназия „Александър Втори” имах възможност да ползвам училищната библиотека и най-вече огромния фонд на градската библиотека. Искам да посоча, че увлечението ми към литературата непрекъснато се увеличаваше и чувствах желание не само да реагирам на прочетеното във връзка с уроците по литература, но и извън задължителната училищна програма. Силно ми въздействаше списание „Език и литература”, под редакцията на проф. Емил Георгиев, което редовно прелиствах в Градската библиотека. И един куриоз от това време -  бях в 11 клас, когато прочетох книгата на Ърскин Колдуел „Героични години” и толкова много ме впечатли съдбата на главния герой д-р Дънкан, че изведнъж реших, че трябва да уча медицина. Това ми желание не се осъществи, защото надделя увлечението ми към литературата, но при първото ми кандидатстване в Софийския университет в специалността „Българска филология” не бях приет (по-късно се оказа, че това е станало поради изпратено от родното ми село писмо за неблагонадеждност заради факта, че близък мой роднина, вуйчо ми Георги Ц. Матов, дипломат от кариерата и журналист, беше застанал по това време на страната на Никола Петков в опозиционния БЗНС). За да избегна отиването за две години в казармата, реших да уча военна медицина. Бях приет и дори стажувах във военнополева болница, където се докоснах пряко до реалната медицина.

Въпреки това не се отказах и от литературата и кандидатствах отново в Софийския университет. Този път, въпреки известни затруднения пак по политически причини, с личната намеса на тогавашния ректор акад. Георги Наджаков, бях приет за студент в Историко-филологическия факултет. В университета имах възможност още първата година да стана редовен сътрудник на вестниците „Земеделско знаме” и „Народна младеж”. За моя радост през лятото на 1950 г., на страниците на в. „Земеделско знаме”, се появи и първият ми разказ „За народа”, благословен за печат от тогавашния завеждащ отдел „Изкуство и култура”, писателя Марий Ягодов. Това беше голям стимул за мен и ми създаде име на „млад  писател”.

Завеждащият поезията във в. „Народна младеж” Добри Жотев ми възложи да чета получените в редакцията стихотворения и да му предлагам ония, които преценя, че са годни за отпечатване. Това още повече ме задължида приема литературата като отговорност.

- Известно е, че и на тая достолепна възраст си все така творчески активен и читателите с основание очакват да ги зарадваш с нова книга. На какво според теб се дължи това?

- Трудно ми е да отговоря еднозначно на този въпрос. Много от читателите ме поздравяват след всяка моя публикация. И не крия, че ми е приятно, когатотова се случва. Напоследък обаче възможностите ми за писане са силно ограничени, но поне все още мога да чета, което за мен е истинско щастие.

- На какво е неподвластен Иван Вълов? На „Реката“ на времето или на това, което се е „хващало“ на твоята въдица през живота и като журналист? В книгата „Реката. 70 години с въдица“ на шега признаваш, че „По-големият шаран е този на брега“. Кога си се чувствал така? И за кое си бил най-доволен от себе си?

- С удоволствие, ще ти отговоря с цитат от Михаил Шолохов, който казва, че шаран могат да хващат само риболовци от три професии: обущари, часовникари и писатели, чийто занаят изисква търпение. А що се отнася до задоволството от себе си, никога не съм изпитвал пълно удовлетворение от написаното, но винаги ми е било приятно, когато чуя или прочета отзив, в който са отбелязани добри страни на написаното от мен. Голямо удовлетворение, например, получих от оценката на големия български критик в миналото, за съжаление, почти забравен днес, Владимир Василев, че съм имал талант на добър разказвач. Същата оценка ми беше дадена и от писателя Илия Волен за една от първите ми книги, сборника с легенди „Вит тече и разказва”, което ме насърчи да продължа да пиша.

- Често ли се връщаш в спомените назад в годините прекарани в радиото и вестникарството? Смяташ ли, че в медиите, в които си работил, са били кодирани необходимите качества за добрата журналистика? Какво е най-важното за дълголетие в нея? Кой е стимулът? Виждаш ли го в днешните медии?

- Моят журналистически път премина в няколко медии: вестниците „Народна младеж”, „Земеделско знаме”; Радио София – в новинарския отдел и отдела за чужбина; сп. „Художествена самодейност” и сп. „Българо-съветска дружба”. Във всяка от тези медии имам незабравими спомени, в които не само преобладават положителните моменти, удовлетворение и признание за добре свършена работа, похвали и награди, но и за получавани в повечето от тях наказания, някои от които с основание, а други – просто заради субективно отношение на ръководителите им.

Винаги обаче съм смятал, че най-добрият стимул е одобрението на свършената работа, което се разбира от поканата за постоянно  сътрудничество. Това при мен го имаше не само в радиото, но и във вестниците „Народна младеж”, „Земеделско знаме”, „Кооперативно село”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”, „Литературен фронт” и в редица  окръжни вестници.

- Кога и къде беше най-голямото ти изживяване и предизвикателство като журналист?

- Тъй като основният ресор, в който съм работил, беше културата, не бих могъл да откроя някое събитие от изключителен характер. За мен са незабравими срещите с личности като Симеон Радев,  Трифон Кунев, Михаил Шолохов с режисьорите в Народния театър Н. О. Масалитинов, Моис Бениеш, Желчо Мандаджиев, с композиторите Петко Стайнов и Георги Димитров, с драматурга и поета Николай Лилиев, с великите актьори Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Георги Стаматов. Незабравими са за мен срещите с руските кино и театрални светила Михаил Ром,  Сергей Герасимов, Тамара Макарова, Сергей Бондарчук, Григорий Чухрай, Василий Шукшин, Никита Михалков, Владимир Висоцки, Юрий Любимов.

- Това са много имена от описаните в книгата ти „Познатите-непознати“. С какво те обогатяваха те и как намираше път към интимните им преживявания?

- Много от гореспоменатите  личности влязоха не само като герои в публикациите ми в списанията  „Художествена самодейност”, „Жената днес”, Септември”, „Пламък”, „Българо-съветска дружба” и много други, но и в книгите ми „Многото имена на любовта” (за руски творци в областта на литературата, киното и театъра), в книгата ми „Василий Шукшин, роденият на село пророк”, „Познатите-непознати”, „Реката”. Особено силни преживявания бяха срещите и разговорите ми със Симеон Радев, Трифон Кунев, Иван Радославов, с поетесите Дора Габе и Елисавета Багряна. Докосвайки се до техните биографии и особено от разговорите ни, аз излизах обогатен с информация за българската литература и за много личности, за които не знаех и нямаше къде да прочета. Всеки от тези творци беше същинска енциклопедия, но не само знанията им бяха впечатляващи, а и придобитата житейска мъдрост.

Тук бих могъл да спомена и една политическа личност, оставила незабравими преживявания. Това беше Никола Петков, с когото съдбата ме срещна като ученик в Плевенската мъжка гимназия. Той беше дошъл в града през 1946 г. във връзка с общоградско събрание на земеделците от областта.  Бях силно впечатлен от факта, че говори за голямото присъствие в историята на Земеделския съюз на дядо ми Цоно Матов, който по времето на земеделското правителство на Ал. Стамболийски (1918-1923), като ръководител на земеделците от Плевенски окръг и народен представител, е оставил забележителни следи в политическата история на БЗНС.

- Между другото ти си познавал и едни от най-интересните личности и сред родната бохема. Би ли разказал нещо повече за тях. По какво се различават от днешните?

- През 50-те и 60-те години на миналото столетие имаше няколко заведения, в които се събираше софийската бохема. Това бяха кафенетата „Бамбука” и „Прага”, кръчмите „Производство”, „Средна  гора”, „Видинска среща” и ”Дивите петли”, както и  ресторантите „Руски клуб”, „Опера”, „Ариана” и  Клуба на журналистите. Още преди обяд, в не особено голямото помещение на „Бамбука” (на ъгъла на ул. „Дякон Игнатий” и „Иван Вазов”, срещу Градската градина) можеха да се видят пред чаша коняк и кафе поетите Георги Джагаров, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Димитър Василев, Славчо Чернишев, Иван Пейчев, Александър Геров, Радой  Ралин, Михаил Маринов с прозвището „Княза”, проявилият се вече като преводач на Шекспировите „Сонети” енциклопедист Владимир Свинтила, талантливият белетрист Йордан Вълчев, а понякога и „старците” Ламар, Ангел Тодоров, Славчо Васев. Тук често можеше да бъде видяна и обикновено неразделната двойка приятели Михаил Тошков и Георги Тахов.  Бистреше се политика и се разказваха най-новите вицове.

Кафене „Прага”  даваше приют на младите журналисти, поети и писатели Димитър Светлин, Минко Цоневски, Димчо Маринов, Дончо Лазаров, Петър Ненов, повечето от които работеха в Радио София, и на младите поети, публикували току-що първите си стихотворения Любомир Левчев, Владимир Башев,  Димитър Точев, Иван Динков,  Славе Македонски, Иванко Николов,  а също и вече получилите известност поети Пеньо Пенев и Усин Керим, когато идваха в София, единият от Димитровград, другият – от Тетевен. Основни теми на разговорите бяха новопубликувани произведения.

От по-друг характер бяха споменатите кръчми, в които главни „герои”  обикновено бяха Пеньо Пенев и Усин Керим. В тях можеше да се чуе рецитирането на стихове, песни и, разбира се, много често ставаха спорове на различни теми. В ония години, в официалните литературни среди, се говореше доста критично за изявите на Пеньо Пенев и Усин Керим, упреквайки ги във волунтаризъм и „пиянство”.  На тези упреци и двамата отговаряха, че малко от приятелите им са им предлагали възможност да ги нахранят, когато са нямали никакви пари, а всички са им предлагали алкохол. Разбира се, имаше много случаи, когато опаричили се от някоя публикация, и двамата щедро черпеха всички присъстващи в кръчмата. Славна беше оная бохема, от една страна с пристрастието си към литературата и изкуството, и от друга, със своето свободомислие, влизащо често пъти в разрез с общоприетите по онова време норми за поведение.   Но, така или иначе, и по-възрастните, и по-младите творци от софийската бохема, оставиха благотворни следи в българската литература и изкуство.

- Ти си от малцината журналисти и творци, за които Русия е тема не само в работата, но и в живота. Направил си интересни открития, изследвания и анализи за Априлското въстание и Руско-турската освободителна война с голяма научна и публицистична стойност. Защо и тази тема стана смисъл на работата ти като журналист? Ти ли я избра или тя те намери?

- Въпросът е риторичен и отговорът му е следният: аз сам избрах както темата за Априлското въстание, така и за Руско-турската освободителна  война. Това стана така: Когато още бях студент в Софийския университет ми беше възложена задачата да „открия” за българския читател каква е ролята на именити дейци от чужбина за популяризиране на националните борби на българския народ срещу османските поробители. Първият очерк, който написах за такъв защитник на българския народ, беше за английския политик Уилям Гладстон. Интересно е, че този очерк беше отхвърлен от редакцията на „Работническо дело” с обяснението, че Гладстон е „реакционен” буржоазен политик.   Ровейки се в архивите, последователно попадах на европейските и американски защитници на българския народ, но за да бъде „спечелена” каузата ми, написах  първите си очерци за ролята на граф Игнатиев и княз Церетелев. И тъй като тяхната дейност беше пряко свързана с тази на дипломати и журналисти от Франция, Англия и Италия, по естествен път стигнах до личностите на Анри дьо Вестин (приел българското име Иван след като се запознава с трагедията на Априлското въстание), Макгахан и Юджийн Скайлър – американски консул, ръководител на международната анкетна комисия за разкриване на турските жестокости при потушаване на въстанието. Така се появи книгата ми „Слушайте човешката съвест”.

Вече влязъл в темата за борбите  за национално освобождение и запознат с огромната дипломатическа дейност на Н. П. Игнатиев, руски посланик в Истанбул, не можех да спра до Цариградската конференция през 1876-1877 г., тъй като историческият процес, от който тя беше само част, продължаваше. За мен беше важно да навляза в по-големи детайли, свързани със следващите дипломатически действия от страна  на Русия и Великите сили за решаване на Източния въпрос, т.е. даване на автономия или окончателно освобождаване на българския народ.

- Една от последните ти книги беше „Откраднатата победа“ - книга за истината за Руско-турската война от 1877-1878 г.  След повече от 140 години има ли все още неизвестни епизоди от тази освободителна за нас, българите, война? И през погледа не само на изследовател, но и на журналист, кое е най-важното, което не бива да забравяме за този период от нашата история?

- Благодаря ти за оценката, която даваш за книгата, вероятно  тя се дължи не само на личното ти впечатление от нея, но и на присъствието ти на представянето на книгата през ноември 2018 г. Многото изказвания на литературни критици, историци и общественици, които вече бяха се запознали с книгата, откроиха нейните добри качества и я оцениха (колкото и нескромно да звучи от моя страна) като явление в българската историография и документалистика. Разбира се, аз не си правя никаква илюзия, че съм казал всичко за Руско-турската война 1877-1878 г., защото за това най-голямо събитие на 19 век, са написани стотици томове от изследвания и всякакви литературни   жанрове. Моето скромно желание, запознавайки се с огромен исторически материал за войната и най-вече с впечатленията на участниците в нея, от император Александър Втори до свещеника Вакх Гуриев, беше да покажа в известна степен неизвестното лице  на тази война. Ето защо се спрях на три основни момента: ролята на световния печат, на дипломацията, на разузнаването и шпионажа, които дават някак по-различен оттенък в оценките на събитията. Още първото издание на книгата (1988 г.) намери не само добър прием от страна на читателите, но беше определено от историците като своеобразен принос в осветляването на различните страни на войната.

Не може да се каже, че всичко се знае за тази война и макар да са минали наистина повече от 140 години, все още изследователите откриват  неизвестни моменти, които дават допълнителни знания за събитието и за неговата историческа значимост. За мен, опирайки се на стотици изследвания, на повече от 50 дневници на участници във войната (нещо, което намирам за изключително важно и съдбовно) няма съмнение, че войната има освободителен характер, независимо от империалистическите намерения на Русия да стигне Цариград и оттам да диктува условията за мир с Турция.

В моя личен архив има повече от 40 дневници на участници във войната, от които не всичко можах да използвам, но бих искал да кажа, че много от тях разкриват любопитни факти от българската действителност по това време, история и етнография, както и дълбоките искрени чувства на участниците във войната към българския народ. Беше ми страшно интересно да открия в един от дневниците и първия превод на руски език на Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър”, който направих достояние на българския читател в публикации в няколко издания.

- Накрая бих те помолила да отговориш на блицанкета по заглавия на твои книги, но не за тяхното съдържание и история, а как ти звучат като гледаш днешния живот: Кои за теб са „Познатите-непознати“? Толкова ли се отчуждихме един от друг, че и познатите станаха непознати?

- Объркаността на нашето съвремие, особено през последните десетилетия на т.нар. „преход”, създаде изключително големи различия в нашето общество и не е рядкост близките някога познати и приятели сега да са отчуждени един от друг. За съжаление, и аз имам не един и два подобни примери.

- Как се извървява „Дългият път към истината“?

- Дългият път към истината е свързан с много изпитания, с лични и обществени конфликти, които човек трябва да преодолява и много от тях завършват с нежелан край. В крайна сметка, не винаги човек достига до истината, защото и тя има много лица.

- Какво откри „Отвъд десетте Божи заповеди“? Ти имаш ли и твои собствени, изстрадани?

- Отвъд десетте Божи заповеди е измамната страна на живота, с всичките негови безкрайни възможности за измамно самодоказване.

- „Търговецът на души“ – кой е сега той?

- Винаги е бил този, който може да купи и да продаде съвести – и в наше време ги има такива.

- „Многото имена на любовта“ – зад много от тях какво се крие?

- Зад тях се крият имена на големи творци, писатели, режисьори, актьори, художници, които будят възхищение, признание и желание за подражание със сътвореното от тях.

- Иска ли ти се да кажеш: „Спри, време!“?

- Да, иска ми се да кажа – казал съм го емоционално и се отнася до преживяното в миг на възхищение. И бих го повтарял винаги, изправен пред всяко съвършенство на природата и на човешката личност.

- Към великолепните си книги няма ли да прибавиш и едни мемоари – има какво да споделиш с читателите? И ни го дължиш…

- Вероятно на всеки творец могат да бъдат предявявани изисквания за още и още нови неща до края на живота му, но възможностите на човека имат предел на изява, който се определя от възрастта и най-вече от здравето му. Що се отнася до мен, аз мисля, че книгата ми „Познатите-непознати” има до голяма степен мемоарен характер. Разбира се, много неща остават неказани и ненаписани, но такава е човешката съдба. Всичко написано дава възможност на читателите да  преоткриват автора не само в разказаното, но и между редовете. Надявам се, че и моите книги предоставят такава възможност.


 

АБОНАМЕНТ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Продължава абонаментната кампания за през новата 2021 г. Ако „Нова Зора“ е достойна за подкрепата ви - направете го! Остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. А фронтът, повече от всякога, се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, с избори за парламент и за президент, а защото за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, продължава да бъде ограничено. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен и ние оставаме на своя пост.

Във всяка пощенска станция, до 15-о число на всеки месец, може да осъществите вашата подкрепа за каузата с абонамент от първо число за следващия месец, тримесечие, полугодие или до края на годината.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Абонаментът за един месец е съобразно броя на вторниците в него. Цената на един брой продължава да бъде 1 лв.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.

Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 


Страница 2 от 417