Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

3-ТИ МАРТ – ДЕНЯТ НА ВЪЗКРЕСЕНА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

„Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина”. (Псалом 113: 9).


Тези свещени слова са стих от псалом №113 на древната книга Псалтир от Библията. Надписът НЕ НАМ, НЕ НАМ, А ИМЕНИ ТВОЕМУ, е част от стиха и е положен върху паметната плоча, монтирана на обелиска на софийския площад „Руски паметник”. Под надписа стои датата 19 февруари 1878 г. Този благодарствен възглас от името на целия български народ, е отправен едновременно към Бога и към руския Цар Освободител. Но той е изречен най-първо от самия главнокомандващ на освободителната армия - руският император Александър II. С този стих той благодари на Бога - Небесния Цар за благоприятния изход от войната и за закрилата и помощта, която е изпратена на руските воини и български опълченци, за победата над петвековния поробител. Затова трябва да знаем и помним, че великото дело на Освобождението, по своята дълбока духовна същност,

не е човешко дело, а е Божие дело.

То се осъществява по Божия промисъл, а човекът е само изпълнител на Неговата света воля при битката с враговете. Затова Славата от победата принадлежи на Бога! Световната история на народите, от древни до днешни времена, е пълна с такива примери. Затова, близо 150 години, на Великия вход на светата Божествена литургия, в православните храмове на освободена България, освен споменаването на българския народ, войнството и православното духовенство, свещениците споменават на църковнославянски език и името на руския Цар Освободител, със следните думи: „Блаженопочиналия наш Освободител, император Александър Николаевич, и всички войни паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето Отечество, да помене Господ Бог в царството Си сега и винаги, и во веки веков”.

Знаменателни остават в народната памет думите, изречени с удивление от френския учен и общественик Луи Леже за Възраждането на България: „Чудото на ХIХ век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот”. Възкресено е Българското царство! Възродена е една малка държава, погинала в края на далечния ХIV век и напълно забравена от Европа и света за стотици години.

Но неизповедими са пътищата Господни за всеки народ и държава...

Още една друга европейска държава е изпила горчивата чаша на най-дълго и многовековно робство. Това е Испания, която пада под властта на мавританските мюсюлмани през Х век за цели осем столетия и след поредица от въстания в Толедо, Кордова и Гренада, успява да се освободи от африканския нашественик едва през ХVIII век.

През далечната 1393 г., след многократните удари на упорития османския завоевател, загива Второто Българско царство. Това драматично събитие се споменава в съчиненията на средновековните писатели Григорий Цамблак и Йоасаф Бдински. Тогава в небето над царствения Търновград се явяват мрачни поличби, по градските улици прокобно вият псета, предусещащи мириса на кръв, а в небето кръжат орляци грачещи гарвани. Околните хълмове са почернели от многочислената войска на Баязид Ялдаръм. Носят се слухове и апокалиптични предсказания за участта на града. Тежко и мрачно предчувствие гнети народа и водачите му, възглавявани по това време от светия и последен български Патриарх Евтимий, при отсъствието на цар Иван Шишман. Градът е стегнат в удушаващия обръч на османската блокада. Мълвата говори, че е превзет чрез предателство отвътре и дори се посочва името на предателя – Асса, отворил една от вратите на крепостните кули. Съсечени са 110 търновски боляри, патриархът е заточен, а народът – разпръснато стадо без пастир. Бляскавата някога столица е срината, а православните й светини – осквернени. Единствените възторжени посрещачи на османския завоевател са богоотстъпните иконоборци, богомили, манихеи, адамити, варлаамити и юдействащи еретици, осъдени през 1360 г. на Противоеретическия събор, заради богохулната им ерес. Тези непокаяли се и съборно анатемосани врагове на православната вяра, щастливо си отдъхват при влизането на османския завоевател. За тях той е освободител и те тържествуват злорадо наедно с полумесеца над смазаното и унижено Православие. Мнозина от тях, забравили род и отечество, доброволно навиват чалмата на главите си, за да придобият земно благополучие, благоволение и власт от поробителя. Ето защо за връхлитащите бедствия и катастрофална деградация в обществото, са виновни не само чумните епидемии, глада и разоренията от латинските рицари, но и разлагащите обществото ереси, съпроводени с предателства. Занемарен е свещеният Нравствен закон, даден от Бога на балканските народи, враждуващи по това време помежду си, пренебрегващи правдата и отстъпили от каноничната чистота на вярата. Затова Небесният щит се отдръпва от тях и ги оставя в ръцете на чуждоземни и иноверни завоеватели. Световната история е препълнена с такива горчиви примери.

В това време из Тракия и Мизия бушуват пожарите на стотици села, тече пролятата невинна кръв на десетки хиляди, а оцелелите от агарянския меч християни търсят убежище в планинските дебри. Безброй пленени българи, гърци, сърби, са отведени и продадени като добитък по робските пазари в Одрин, Триполи, Бейрут, Александрия, Багдад и в Кандия (на о-в Крит). Военнопленниците - боси, окъсани и гладни, омотани в дрънчащи вериги, вървят месеци наред пеш по дългия Диагонален път: от Будапеща и Мохач.-Белград-Ниш-София-Пловдив-Одрин-Цариград. От поклащащите се върху конете плетени кошове, поглеждат разплаканите очи на пленени християнски деца, чиито сълзи капят по студения калдаръм. А укрилите се в крайпътните дъбрави българи от Пиротско, Годечко и Радомирско гледат тревожно и жалостно пленените колони и сътворяват за тях песента за „Три синджира роби”. Тези синджири ги очаква ”капудан пашата” на закотвените при Дарданелите кораби, за да ги отведе през морето към робските пазари в Анадола и Близкия Изток.

Малкото оцелели манастири затварят порти, а монасите тръгват по мъгливите друмища към някои, все още свободни княжества в Сърбия, Влахия, Молдова и Киевска Русия. На поста си тук остават само малцината верни и храбри войводи и севасти, бранещи крепостите при Никопол, Ловеч, Шумен, Варна, София, Самоков, Ихтиман, Враца, Сливен, Ямбол, Мъглиж... Мнозина от тях падат с меч в ръка сред димящите развалини на крепостите, защитавайки отеческата вяра, честта и живота на своите майки, сестри и бащи. Тези доблестни български войни от векове лежат в незнайни гробове по бранни полета, но имената им са вписани в книгата на небесния мартиролог. И в деня на Страшния съд те ще се явят с окървавените си дрехи и мъченически кръст в ръка, за свидетелство на онова страшно време. Споменът за страдалния им подвиг и опазената вяра кънти във вековете и долита върху крилата на безброй народни предания.

А над Царевград Търнов продължават да се вият орляците черни гарвани. Зад планинския рид бавно угасва кървавото око на залеза. Спуща се черният плащ на дълга и непрогледна нощ. И така,

ден прихожда, век отхожда...

Нижат се вековете мъчително бавно. Раждат се в робство поколения българи, носят хомота си и умират в мрака с отворени очи, недочакали зората и лъчите на свободния ден. Столетия след столетия тези прокуденици обитават колиби и земни бордеи в гористите планински усои, далече от света и той от тях. Загубили държава и забравени от „хуманната ренесансова” Европа, същата Западна Европа, чиито крале и папи са заети с егоистичните си интереси: строят замъци и величествени катедрали, въртят морска търговия, откриват нови континенти, грабят колониите и трупат богатства, устройват бляскави салонни тържества и рицарски турнири. А трубадурите на Уелс и Фландрия ги възпяват в поезия и романтични новели. Но през XV век, когато османските пълчища наближават пределите на Централна Европа, бургундските, фламандските и венециански дожове, херцози и маркизи, се сепват уплашено. Свикват трескаво редица събори, формират военни коалиции и мъдруват с фарисейско лицемерие, как да съберат пари и кръстоносна войска, за да „помогнат” на загиващия Православен Изток, с който са разделени и отчуждени канонично още от ХI век, заради еретизма, папския абсолютизъм и властовия си егоизъм.

А на Балканите – робите-българи продължават да теглят ангарийния хомот по турските чифлици, превиват потен гръб в рудниците и солните мини, измъчени и почернели от праха на пещите и самоковите, въртят ковашкия чук, строят турски крепости, пътища, мостове, воденици, кервансараи, служат в обозните части като гьондери, отглеждат овце и доставят шаяци и кожи за османската армия. Плащат данъци всякакви, включително и

кървавото девширме, с което им отнемат децата

и ги правят най-свирепите войници от еничерския корпус на султана. Понякога дръзват да надигнат глава и осъмват с пранги на краката и вериги на шията, захвърлени в османските зандани, или приковани към греблата на военните галери, кръстосващи по Дунава и Егейско море. Често тези несретници слизат от планинските си убежища долу, сред пазарската гълчава из мегданите по големите турски каази, да продадат малко кюмюр, каменна сол, восък и овчи кожи. Слугуват по конаците, ханищата и конюшните на богатите бейове, теглят гемии и рибарски мрежи; товарят на пристанищата корабите на венецианските търговци и лихвари със житното богатство на земята, която за загубили. Въздишат горестно покрай обърнатите в джамии християнски църкви и чуват чаткащите копита на спахийски коне, провикванията на симидчии, ахчии, сеизи, дюкянджии. Спират за малко пред богато отрупаните сергии, подсмърчат унило и слушат непонятната чужда реч на кресливи ориенталски търговци. На свечеряване пронизителният вой на мюезините от стотиците минарета разцепва въздуха и ги прогонва оттук. Тогава, нарамили козиняви торби, нашите несретни предци уморено и тъжно поемат обратно по пътеките към планинските пущинаци, откъдето с въздишка гледат изгубените си плодородни земи из равнините. Пътьом се отбиват в бедна и схлупена църквица, палват вощеница и продължават пак нагоре, към тъмните лесове и скали, където гнездят свободни орли. Там, горе, ги чакат техните сиромашки колиби с камениста и неплодородна земя, сред дивата планинската пустош, в чиито преспи зиме вият озъбени вълци и вее мразовитият вятър на самота и изоставеност. По околните скали стърчат зидовете на полуразрушени крепости, отдавна пусти и глухи. Няма ги техните бранители - храбрите войводи, боляри и севасти. Отдавна ги е приютила родната земя в незнайни безкръстни гробове.

Така се изнизва броеницата на живота им, бавно и мъчително - година след година, век след век. Теглят българите хомота на своята орисия, загубили държава, изтлява споменът за някогашното величие и паметта се губи от поколение на поколение. Само от време на време по старите друмове край бедните им хижи минават любопитни търговци, посланици и пътешественици, дошли от охолния и цивилизован Запад, за да ги опишат в пътеписите си и да занесат новини от Ориента за развлечение на своите западни господари – заети помежду си с благотворителни балове, суетни интриги и съперничество.

Но ето че в глуха планинска доба се дочува екотът на манастирско клепало.

Събужда се робът, задрямал в мъртвешки сън.

И пламват десетки бунтовни пожари:  Първо и Второ Търновско въстание (1598, 1686); Чипровско (1688); Нишко въстание; Карпошово въстание (1689); Кратовско въстание; Старозагорско въстание (1875); Априлско въстание (1876) и безброй други малки и големи бунтове - векове и векове наред... Всичките удавени в кръв. И в робския полумрак бесилки разперват зловещи крила, свистят ятагани. Подивял башибозук разнася набити на кол отрязани глави.

Треперещата ръка на престарял монах, наведен под светлика на кандилце, написва думите: „Писах, да се знае...” Пише той за опожарения и ограбен манастир, за отново тръгналите към дални-далнини заточеници, оковани във вериги... Там ги чакат мрачните и влажни зандани на крепостите в Диарбекир, Багдад, Сен-Жан Д Акр в Палестина, тъмниците в Кандия на остров Крит.

През 1437 г. и 1534 г. мъченически завършват живота си двамата едноименни страдалци за християнската вяра - св. Георги (Нови и Стари) Софийски, св. Никола Нови Софийски през 1555 г., Лазар Габровски, Игнатий Старозагорски, Лука Одрински и много още други, неприели исляма и опазили християнската си вяра. Ето какво пише изпратеният от Виена в София през 1735 г. католически мисионер Фиделиус за потресаващите жестокости, на които са подложени православните духовници и миряни: „Няма православна църква в София, която да не е дала мъченически жертви. Окованият в тежки вериги митрополит Симеон Самоковски, облян в кръв, с разкъсани одежди е подложен на жестоки изтезания, окован, изправен пред турския съд. Многократно е принуждаван да приеме мохамеданската вяра. След отказът му, озлобеният Али паша Кюпрюлю го обесва на 21 август 1737 г. зад превърнатата в джамия софийска църква „Св. София”. Заедно с него за обесени още 350 души между които 90-годишните монаси Горазд – игумен на Илиянския манастир и Данаил – игумен на Сеславския манастир; тяхната кончина последват и множество избити още свещеници, монаси и видни граждани, чиито имена остават неизвестни”.

За същото трагично събитие свидетелстват и записките в ръкописен Панагерик от Лозенския манастир „Св. Спас” и приписки в Псалтир от разрушената софийска църква „Св. Никола”. Век преди това, при царуването на султан Мехмед IV през 1669 г. е страшното и насилствено помохамеданчване на смолянските българи. В „Историческия бележник за Кръстогорската област” в Родопите, съставен от монасите през ХVIII век, пише следното за заловения от турците епископ Висарион Смолянски: „Турците го поругаха публично, съблякога го гол и с клещи късаха живи парчета от тялото му, гавреха се с него, мушкаха го с ножове, биха го немилостиво с железни пръчки, докато той склопи очи и падна в несвяст. Накрая злобно се нахвърлиха върху него с камъни и го обезобразиха, а тялото му направиха на пита”. (Сборник „Асимилаторската политика на турските завоеватели”. С., 1964, с.169-171; Левкийски епископ Партений. Жития на бългжарските светци; Т. 2, С., 1979, с. 88-89 ).

И отново тръгват заточеници, оковани с вериги към далечни далечини... Там ги чакат мрачните и влажни зандани на крепостите в Диарбекир, Сен-Жан Д’Акр в Палестина, Багдад, тъмниците на Кандия в Крит, та чак до арабските земи на Йемен накрай море.

Ветровете от 20 април 1876 г.

разлюляват отново бесилките, носят до заспалата съвест на Европа мириса на пожари, димяща кръв и леш от селата на Тракия, Добруджа и Мизия. След векове равнодушно мълчание и пътеписни разходки из балканските владения на Османската империя, сега, през ХIХ век, европейските Велики сили пак се сещат да разнищват Източния въпрос. Отново на първо място изплуват егоистичните интереси на Британската империя. На Цариградската посланическа конференция, свикана през 1876 г. заради окървавеното Априлско въстание, почетно място „заемаше” безчувственото равнодушие на британската кралица Виктория и нейните фаворитни лордове – Бенджамин Д’Израели (британски министър-председател), лорд Робърт Солсбъри, Хенри Елиот (също „елитен” дипломат). А дали е елитна съвестта им пред картината на зверските изстъпления на турския башибозук  над беззащитните български жени и деца през 1876 г.? Тези изтъкнати европейски държавници остават и сега глухи и неми за ужасите и страданията на българския народ. Интересува ги не Батак, Перущица и Брацигово, а техните специални интереси на Балканите и Проливите. Затова с фарисейско лицемерие разпъват етническата карта на България като ощавена кожа и режат живи парчета от нея, за да задоволят своите геостратегически апетити за доминиране и извличане на максимални ползи.

Затова след сключването на Санстефанския мирен договор, дипломатите на Англия бързо се раздвижват, като изпращат британския агент майор Сен Клер да организира разпръснатия из Родопите турски аскер за ново контранастъпление. Умеят да търгуват ловко на дипломатическата маса, както в предишните десетилетия с колониите си в Близкия Изток и Африка. Така ще направят и по-късно, през Балканската и Първата Световна война – пак по същата рецепта на Никола Макиавели: разделяй, сблъсквай и владей. Десетилетия след десетилетия, та и до днес...

През паметния 20 април 1876 г. въстаналите българи са въоръжени със стари и ръждясали кремъклии пушки и пищови, а оръдията им - дървени топове, гърмящи с „кантар топузи”. Водачът им Георги Бенковски и десетките други войводи, събират оскъдни грошове, дарени от полугладните българските селяни, за да облекат, нахранят и въоръжат въстаническата войска.

Никоя от Великите

сили на хуманния европейски Запад не им протяга ръка за помощ –

нито с пари, нито с оръжие. В техните гръмогласни вестници се пишат хвалебствия за турския султан и неговите генерали, а за забравените българи се сещат, само ако се разчуе за някой пореден бунт, оглавен от някакъв си дрипав скитник. Така е и през Освободителната Руско-турска война. Докато българските опълченци са въоръжени с пушките „Бердана” и „Шаспо”, модерните немски оръдия „Круп” и стотиците хиляди английските скорострелни пушки „Винчестер” и „Шнайдер”, дарени от Англия и Австрия отиват за въоръжаване на любимата османска армия, пазеща свещените интереси на Британия при Босфора и Проливите. Султанските паши се обучават от изтъкнати артилерийски специалисти в престижни военни училища на Западна Европа, а морски капитани на турските крайцери са английски, френски и австрийски офицери. Същите, които през Кримската война 1853-1856 г. смачкаха Русия и я поставиха унижена и разоръжена на колене.

А през горещите дни на 1877 г., там, при Шипченския проход, главнокомандващият на османската армия Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви Явуш), продължава десети ден настървено да атакува руските и опълченските позиции на връх „Свети Никола”. Нечуваните „подвизи” на неговите табори в горящата Стара Загора са белязани с масови кланета, оплячкосване на домове и изнасилвания на жени на градския площад под звуците на турска военна музика и в присъствието на турски офицери, пушещи и гледащи хладнокръвно на всичко това (полк. Фьодор Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877-1878, София 1977, с.31).

Горе, на връх „Свети Никола”, при Шипченския превал, шепата защитници на генерал Столетов продължават да бранят с последните си патрони позициите на Орлово гнездо. Отбиват атаките на озверелите табори на Реджеб паша и Шакир паша. Униформите на русите и българите са нагизнали от солена пот и кръв, устата - пресъхнали за капка вода. Останали без патрони и снаряди, без надежда за помощ, изтощени до краен предел, те търкалят с изранените си окървавени ръце грамадни камъни надолу по урвата. И в това време, когато османският щурм става неудържим, зад гърба на опълченците са заловени турски шпиони – двама местни евреи, събиращи сведения за Шипченските позиции, за да ги предадат на Вейсал паша в турския лагер. Както пише очевидецът на тази тежка сцена, полковник Фьодор Прерадович: след докладване на военното началство, „двамата шпиони са осъдени и екзекутирани” (Ф. Прерадович. Цит. Съч., с.96). Западните телеграфни агенции се надпреварват да леят новини за сраженията при Шипка, Шейново, Плевен и Стара Загора. А там, горе, на редутите с руските батареи, са полевите болници, пълни с ранени руски солдати и български опълченци. Долу, в Тракия, са димящите пожари на селата, където се търкалят труповете на стотици българи, избити от черкезите. Там се пишат скръбните страници от огнената епопея на Руско-турската война, донесла свободата на изстрадалия български народ. Затова в народната памет на десетки поколения българи са живи образите и имената на прославените руски пълководци, освободители на редица градове и села - генералите Скобелев, Гурко, Тотлебен, Столетов, Радецки, Дандевил, Раух и безброй висши и низши воински чинове. Край обсадения Плевен, в кървавата и страшна жетва, падат десетки хиляди доблестни синове на Русия. Същото е при селата Пордим и Славяново – земята е превърната в кървава нива, посята с безброй куршуми. Затова днес няма село, в което да не е поставен паметник на падналите гренадири, казаци и солдати от пластунските полкове. Имената им са издълбани върху паметните плочи, обиколени от оръдейни цеви, щикове, пушки и снаряди за вечно възпоменание на подвига на руските войни в онези драматични и напрегнати дни, когато мъчително се раждаше новоосвободена България. Стара мъдрост гласи, че никой народ не получава свободата си даром, без кръв и сълзи.

Ето защо Освобождението на България не можеше да дойде нито от Британската, нито от Хабсбургската или Австро-Унгарската империя.

Избавлението на страдалния народ от петвековния ярем идва от друга империя – Православна Русия. Тя го извършва в момент, когато според Божия промисъл, вече се е изпълнила мярата на изкупителните страдания на българския народ през дългите и мъчителни робски векове. Това е отреденото време от Вечността, когато след гръцкия и сръбския, най-сетне и българският народ дочува от тъмното дъно отправения му евангелски зов: „Лазаре, излез от гроба!”.

И възкръсна българският Лазар за своята обновена държавност.

Смачкана и унижена в Кримската война (1853-1856) от Англия, Франция и Турция, сега, през паметната 1878 г., православната Руска Империя вече е в апогея на своето могъщество и нейните политико-стратегически интереси към Проливите съвпадат изцяло с освободителните въжделения на етнически и канонично сродния православен български народ. Защото съвместно пролятата руска и българска кръв има памет. И тази памет е Националният празник на България - 3-ти март. Това е духът на Майка България и на нейния народ – продаден от днешната сервилна и коремоплъзгаща се либерално-политическа паплач на новите световни робовладелци - същите, които начертаха преди повече от 100 години българската съдба на Берлинския и Ньойския договор. Така е. Но ден прихожда, друг – захожда. Търкалят се годините и времената, докато се изпълни Божието предопределение.

А последната дума ще има Създателят на Вселената и Вседържителят на всичко. Той отвори началната страница на този свят и в Негова власт е да я затвори. Но тя ще бъде последна страница на този потънал в неправди и отстъпления земен свят, забравил за свещения Нравствен закон, даден му някога от Бога.


 

ТЕХНОЛОГИЯ НА ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ

Е-поща Печат PDF

В съвременния свят много хора считат религията за реликва на миналото, гледат на нея като на система за ограничаване на свободата и мисълта. В същото време е изключително любопитно да се наблюдава как същите тези хора не изпитват и най-малко съмнение по отношение на учен, който може да си противоречи на всяка крачка, да дрънка врели-некипели по дадена тема единствено и само под прикритието на някаква научна диплома. На практика, по същество, вече е рализирана забрана да се изразява собствено мнение от всеки един, който няма съответна научна степен или научно звание.

Ето малък супер-актуален пример за нивото на научните постижения на хората с най-високо реномирани дипломи в борбата с настоящата вирусна  пандемия. Първо трябва да се отбележи, че техните научни заключения се базират изцяло на статистика от вида: «Ако имате100 коня, от които умират 20, то, най-строго научно, смъртността е 20%.»  Но само ако имате ветеринарна диплома. Ако нямате такава диплома, то вие разпространявате опасни  слухове.

За Швеция, където носенето на маски изобщо не е задължително, главният шведски епидемиолог съобщава, че има практически нулева дневна смъртност от Ковид вируса.

От своя страна американският Център за контрол на заболяванията (Centers for Disease Control and Prevention, CDC) публикува следния резултат от изследване (чиста статистика): 75% от заразените с Делта вируса са хора вече ваксинирани. С препоръката, че трябва да се носят маски.

Чиновник заповядва в ресторантите да има отделни места за ваксинирани. Защо? Именно за ваксинираните не е опасно и те не би трябвало да са опасни за неваксинираните. Чисто дискредитиране на самата идея за ваксинация. И чист терор.

На вас остава да решите проблема как точно такава една наука може да ви помогне да решите дали да се ваксинирате или не, дали да носите маски или не. Ако имате интелектуални трудности ще ви се помогне, разбира се. От лесно по-лесно. На всички височайши нареждания отговаряте с «Да!». Най-важното съображение е да знаете, че преди всичко става дума за лични жертви в полза на обществото.

Например, Американският съюз за граждански свободи (American Civil Liberties Union, ACLU) защитава задължителното ваксиниране  като твърди, че то не ограничава гражданските свободи, а напротив,  увеличава ги.  А директорът на ACLU защитава задължителното ваксиниране като твърди, че абсолютните права които имате върху собственото си тяло се отменят, когато други хора са подложени на риск. Към вас се апелира да проявите благоразумие, съзнателност, патриотизъм и т.н.

Не се изненадвайте, вече психологически подготвен, ако в идните години ви помолят да проявите друга, нова, изключително актуална екологична съзнателност и да спрете да замърсявате планетата с вашето присъствие, да не лежите на гърба на младежта, да освободите така необходимото жизнено пространство за по-достойните, по-способните – вашата малка необходима лепта за общото благо на целия свят. Вездесъщата медико-фармацевтична евтаназийна индустрия е денонощно на вашите услуги.

Сега да продължим с обещаната технология за създаване на виртуална реалност. Да предположим, че група хора (секта) решава да наложи на обществото дадено виждане. Тъй като в наше време почти всеки е убеден, че источник на истината е само в науката, на тази група-секта по необходимост се налага да си осигури (купи) малка, но необходима наука за обосноваване на съответното виждане. Известно е също, че за развитието на всяка наука трябват пари, грантове  и т.н. По тази причина се налага тази малка «своя» наука да покаже, че става въпрос за научно-обоснована обществена опасност, или, още по-добре, за опасност за цялото човечество.

Следващата стъпка е да се разгроми всяко алтернативно научно виждане, което твърди обратното. За целта се организират бойкоти, несъгласните се обявяват за аморални невежи, жалко малцинство отричащо «очевидното»,  група човекоубийци, които трябва не само да бъдат лишени от средства за научна дейност, но и да бъдат професионално изгонени от съответната наука. На този стадий особено важна роля играят социалните мрежи за експресно организиране на т. нар. flash mobs (мигновени тълпи, глутници), раздухвайки скандални истории, които имат потенциала да привлекат вниманието на главните медии. По този начин нашето скандализиращо малцинство може да се  превърне в уважавано главенствуващо (мейнстриймно) мнозинство и да стъпи на магистралата на големите пари.

Следващият ход е да се утвърди идеята (колкото и идиотска да е изглеждала поначало) като международна норма, обосновавайки създаването на национални конвенции, структури и изследователски центрове.

Логиката на която се гради стабилността на така изгражданата виртуална реалност е следната: реалността, която ви се поднася е научно обоснована, следователно, не може да се подлага на съмнение. Следователно, всяка критика на тази научно-обоснована реалност е не само безмислена, тя е вредна и трябва да се преследва с цялата строгост на закона.

Опасни научно-идеологически компликции

Големи компликации за горната постановка могат да се очакват поради съществуващи други критерии за истинска научна работа, например:  «Ако научните резултати не се оспорват, не може да има прогрес.»

Как тази вредна аксиома работи на практика показва най-безпардонно  небезизвестният физик  и нобелов лауреат Ричард Фейнман:  физиците-теоретици още на другия ден започват атаката срещу всяка нова теория, за да докажат, че тя не е достатъчно добра или направо грешна.  И най-безотговорно същият този Фейнман твърди, че това била и формулата на прогреса.

Между другото, тази позиция определя и един възможен критерий за различаване на наука от идеология. За разлика от теориите в областта на физиката, теоретичните разработки в областта на идеологията се бранят на живот и смърт, недопускайки и най-малко съмнение в тяхната праведност и перманентна най-високохуманитарна стойност. Борбата обикновено е с всички познати средства. Ако някой посочи факт, който противоречи на споменатата теория се заявява, че утвърдените професионали в тази област имат друго мнение и, който не е миропомазан като професионал с необходимите титли и позиции, няма защо да се навира с някакви си там факти. Борбата срещу критиците на такива идеологични разработки е най-безкомпромисна по простата причина, че затова се плаща много много добре.  От тези, които могат да си позволят да плащат много, много добре, отличаващи се от простосмъртните по следния признак:  за тях няма проблеми от какъвто и да е вид - има само разходи.

Между другото, дискутираната по-горе виртуална реалност може да се съгласува с позицията на Ричард Фейнман доста елементарно: заменя се думата «прогрес» с «виртуален прогрес».  Щом като от всички медийни и политически амвони ви се втълпява денонощно, че става въпрос за прогрес и за нищо друго, освен прогрес, ще трябва да приемете  за реална тази единствена истина колкото и нереална да ви изглежда. Иначе....

Зеленото движение, започнало в началото на 1990-те години премина през всички описани по-горе начални етапи очертани за нашата малка група-секта. Появиха се пари от корпорации, чиито супер-скъпи технологии не биха могли да се конкурират с по-ефтини и ефективни, освен ако последните се бойкотират по някаква причина. Днес вече се формулира и главното направление т.нар. рестарт на световната икономика, по една единствена причина: старият модел не е изгоден за «глобалните стопани».

Научната обосновка за зеленото движение е, че глобалното затопляне е причинено от човешка дейност. За неговите апостоли това твърдение има силата на единадесетата божа заповед.

Еретични научни палеоклиматични изследвания, които показват, че подобни топли периоди е имало  през  8-11 векове и 2-1 векове преди новата ера, се отминават с мълчание както и последни  резултати на 23 световно признати експерти по физиката на слънцето, публикувани в списание  Research in Astronomy and Astrophysics  под заглавие «Какво е влиянието на слънцето върху температурните тенденции в Северното полукълбо?»

Резултати на други специалисти, че антропогенната продукция на въглероден двуокис съставлява около 8% от неговата естествена емисия и че 80% от общото  затопляне се дължи на промяна на слънчевата активност, се оставят най-внимателно без внимание от страна на зелената идеология.

Перфектна идеология за фомулиране на общочовешка опасност

Да се върнем към примера с нашата малка група (секта). При формулирането на така необходимата научно-доказана опасност за обществото  (човечеството), решаваща роля може да изиграе идеологията на т.нар. инклузивен капитализъм. Капитализъм за всички! За всички! За абсолютно всички, интегрирани в едно общество, в което всички ще  се чувствуват добре, никой няма да бъде изолиран. С една дума -  «Капитализъм с човешко лице.»

Главно направление на тази идеология е борбата с всеобщото неравенство в основата на която стои следната свърхгениална идея за равенство:  «Равенство за достъп до «източници», равенство за достъп до възможности.»

Атмосферата на инклузивност е изключително благоприятна за пропагандирането на идеи от всякакъв вид, включително и най-идиотски, поради иманентната т.нар. толерантност, която морално и идеологически изисква мнението на всеки индивид да има не само право на съществуване, но и  най-уважително отношение от страна на всички останали.  Следователно, как да се представиш като страдалец е основа на основите за контакти с хората. Втълпява ви се, че при общуване не  може да има отговор «всичко е нормално» – има страдание на всяка крачка и легитимност чрез страдание, при всеки контакт. Всеки е недостатъчно оценен. Неправилно пренебрегнат, например, при конкурси с въможност за директен шантаж по тази линия. Тази личност е пренебрегната не защото не работи добре, не защото не е достатъчно квалифицирана, а защото е, например, с наднормено тегло, или от етноса, или с особена джендърна спецификация. С полагащите се изисквания за компенсация.

По принцип, даден индивид Х, показващ пълна липса на логическо мислене, има ненарушими права да се занимава, при желание, например, с висша математика. И не само това. Колегите му са задължени да имат към него такова отношение, което да създава най-комфортна психологическа атмосфера за неговите занимания и професионалното му  израстване. Изискването за равнопоставеност (инклузивност, «ние всички, заедно») неминуемо води до свличане от нивото на най-надарените математици до абсолютния минимум, определян от нашия индивид  Х по простата причина, че той няма изобщо потенциалната възможност за движение нагоре. Свличането надолу е напълно осигурено по принцип. Това е и алтернативната формулировка  на тоталната деградация - изискване за стремеж към дъното. А ето и една политически некоректна формулировка: «Равнение на... кретенизма!»

При такава една «инклузивна» постановка, формулирането на каквато и да е опасност за обществото, се оказва елементарна задача на ниво детска градина. С един пример за илюстрация.

В него става дума за т.нар. душевно здраве на обществото, което може да бъде опасно разклатено и от една единствена непредпазливо  показана снимка. Според  т.нар Закон за накърняване на чувствата.

Снимката за която става дума е тази на британския принц Филип, публикувана във връзка с неговата кончина, изобразяваща как той открива нова библиотека (Maughan Library) през 2002. Локалното антирасистко университетско общество моментално организира протест поради това, че принц Филип бил правил неколкократно през живота си расистки и сексистки коментари. Протестът принуждава  Joleen Clarke, директор на библиотеките на Кралския колеж, да публикува извинение, че  е осъзнала вредата нанесена на общността и, че съжалява за така нанесената вреда (harm).

В този конкретен случай думата «вреда» означава научно-обосновано псисихическо нараняване по визуален път на членовете на антирасиската група към Кралския колеж, чрез публикуване на образа на принц Филип. Това предполага, че възрастни хора са изпитали силна емоционална болка при вида на снимка, която е наранила тяхната чувствителност т.е., става дума за  маса емоционални жертви.

Тук няма място за илюзии: основно научно положение на т.нар. «политика на идентичността» (Identity politics) е, че всичко, което ви обижда е заплаха за вашето психично здраве и, че ролята ви като ощетен и травмиран индивид е роля иманентна. Ненапразно такива супер-чувствителни индивиди са кръстени «снежинки» (snowflakes), чието духовно равновесие се стапя мигновено и при най-малкия полъх за мнение, различно от очакваното. Имайте предвид, че експресивни първосигнални жестикулации, задължително се имат предвид. Та така, бъдете нащрек  с вашите телесни движения!

От този пример става ясно, че става дума за една едва ли не тривиална задача да се докаже, че дадена идея е вредоносна за даден сегмент на обществото. Следва прехода сегмент-общество-човечество, който преход отдавна е разработен технологично с две необходими условия: пари и продажни медии. За теоретични обосновки на този тип проблеми няма защо да се тревожите - те се произвеждат на конвейр на най-високо академично хуманитарно ниво. Както «за» така и «против». Според зависи.

Научна обосновка на социални проекти

Научната обосновка на подобни социални проекти на практика се изчерпва с вече спомената по-горе най-стандартна статистика на базата на добре планиран статистически експеримент. «Добре планиран» много често означава следното: така планираме статистическото изследване, че да дава резултати, които са ни най-изгодни.

Едно такова ново изследване от март т.г. предвижда най-оптимистично възстановяване на световната икономика от Ковид пандемията чрез увеличаване световната  производителността на труда  с  1%.

Как може научно да се получи този един процент?  На изследване се подлага  специфично подбрана група от големи американски и европейски компании, работещи в областта на строителството, медицината, комуникациите и др., половината от които компании, са нямали проблеми по време на пандемията. В резултат се прави заключение за подобряване на положението, поради повишаване на производителността на труда. Следващата смела научна крачка към нашата крайна цел е, да се приеме, че резултатите от този локален експеримент, са меродавни и за икономиката на целия свят.

Да повторим, най-големи компании, много от които са били в привилигировано положение по време на пандемията, се вземат за представителни за икономиката на целия свят. Най-научно крайният резултат е нарисуван още в началото на подборката на компаниите подлежащи на изследване. Резултатът е увеличение не  с 1% на година,  а 2% за следващите 3-4 години. По целия свят, с очаквано възстановяване на икономиката.

Чрез подобна подборка на изследваните системи, без анализ на причини и логика на събития, може да се намери подобна много добра корелация, например, между увеличаване броя на пенсионерите, които играят бридж и повишаване боеспособността на армията с 1% или 2%.

Формулата е проста. Използува се т.нар. чудодеен сценарий. Не се изследва как точно се получава такъв резултат, какъв е механизма на промените  - изследва се наличието на потенциал за промени. С други думи: как става това точно не знаем, но предвиждаме, че  е възможно.

Друг тип изследане от подобен научен калибър препоръчва, че икономиката ще процъфтява още повече, ако в управлението на компанията  има  джендърно и етническо разнообразие. Например, повече цветнокожи личности, повече хора с наднормено тегло, и/или с   вариабелна полова ориентация.

Логиката, по която следва увеличаване на печалбата на компанията, поради споменатото етно-джендърно разнообразие  на управителното тяло, не се уточнява - има резултати от изследвания. Въпроси от рода   «Колко точно цветнкожи индивиди трабва да се назначат? Какво трябва да е образованието на джендърно специалните?», не се задават. Казано ви е - колкото по-разнообразно толкова по-добре. Образованието?  Образованието не е взето предвид. Явно не е решаващо като фактор.  Защо не е решаващо, не е ясно, но такъв е крайният резултат. Основното доказателство за казаното е, че има корелация!

Споменатите случаи са примери за реални съвети давани на големи западни компании. Ядрото им е в САЩ и Великобритания. Трябва да се подчертае, че изобщо не става дума за саботаж.  Става дума за научно-обоснован  идиотизъм.

Спор няма по факта, че някои хора са били преследвани и малтретирани в миналото по джендърна линия. От биологическа (генетична) гледна точка, ако има доказана такава, става въпрос за група хора, на брой по-малко от 1% от човечеството. Всичко останало е чисто социално явление с наложена социална норма, по същество норма на социално извращаване, в полза на този един процент от човечеството. В резултат цялото това безобразие напълно руши  всякакви културни канони с претенцията, че новото културно летоброене започва сега. Всичко с по-стара дата, е ретроградно и мястото му е в  културния крематорий.

В големите градове вече се създава нов етнос, нова урбанизирана народност. Етногенезис. В това число управленчески етнос.  Тя се създава като се изтръгне старата от корен. Новият етнос престава да живее в традиционното общество като засега все още не става въпрос за елит, но тези хора вече ни учат, например, как трябва да се общува.

А ето и една еретична постановка останала от класическата култура.  Правилното е да се осигурят равни начални възможности, а не последващо насилствено изравняване.  Абсолютно равни начални условия за децата да се учат, да намерят естественото си място по време на образованието, да паснат естествено и без насилие на точното място в спектъра на възможностите си. Светът от веки веков е показал, че не става за глобално хомогенизиране, че естествено се разпада на отделни под-светове не по външните «зелена» екологична или джендърна координати, а по вътрешната биологична координата, която определя  най-естествено традиционните ценности и мястото в обществото  на всеки индивид.

Накрая един  военен пример

Всяка добра армия има нужда от истински бойци, агресивни и готови на саможертва. От най-елементарна биологична гледна точка, нужни са  и хора с високо ниво на тестостерон. Т.е., джендърно равенство в армията не води до нищо добро по отношение на качеството на войника. Генерал Александър Лебед бракува напълно заглавието на книгата на Константин Симонов «Солдатами не рождаются». Според него, ако не си роден за войник не ставаш: «Солдатами рождаются». Тези, които не стават, а ги насилват,  са проблем за всички. И за себе си, и за другите. Често с трагични последствия.

Хората не са равни по чисто биологични причини. Проблемът е да си намериш мястото, а не да се бориш за привилегията да заемаш всяко място. Няма нужда от квоти за електрохимици, желаещи да бъдат театрални режисьори. Или да бъдат солисти в операта. Или пък необходими квоти за хуманитаристи като бъдещи  директори на атомни  електростанции, поради принципа, че не можем да ограничаваме правата им.

P.S.

Най-приятелски съвет от автора: Забравете горните най-ретроградни мисли и примери! За ваше добро и, защото светлото бъдеще е пред вас.


 

Общата ни памет е непоклатима

Е-поща Печат PDF

Н.Пр. Елеонора Митрофанова, посланик на Русия в България, за свещената за българи и руси дата 3 март – деня на Освобождението на България от османско иго

 

– Винаги се отнасяте с уважение към 3 март. Споделете плановете си за този ден с нашите читатели?

-Трети март е значима дата в нашата обща история и, разбира се, ние не можем да останем встрани, дори и да не сме поканени на официалните тържества. Това е денят, увенчал с победа борбата на Руската императорска армия и българското опълчение за свободата на България. И въпреки че Санстефанският идеал така и не беше осъществен поради позицията на Великобритания и Австро-Унгария, датата на мирния договор остава свещена не само за българските граждани, но и за нас.

Тази година отново не получихме покани за събития с участието на държавни представители. Заедно с нашите сънародници и наши български приятели ще поднесем цветя на Паметника на свободата на Шипка и на монумента на император Александър II в центъра на София. Политическите обстоятелства не са в състояние да заличат общата ни памет.

Българският народ в голямата си част искрено би се радвал да ви види като представител на държавата, наследница на Руската империя, до президента на страната на 3 март на Паметника на Шипка. Кога смятате, че това ще стане отново възможно, и какво трябва да направят Русия и България за това?

От наша страна няма пречки за това, ние не сме инициирали прекратяването на официалните контакти – така са решили вашите власти. Ние винаги казваме, че е важно да се говори, дори когато позициите не съвпадат – както показа неотдавнашната среща на високо ниво на руската и американската делегация в Саудитска Арабия.

Да не се споменава Русия при честването на годишнината от Освобождението от османско иго е предателство към истината, неуважение към хилядите руски воини, дали живота си за свободата на братския български народ. Радвам се, че част от българския елит разбира това.

Ако погледнем картата на Европа, ще видим, че културно и цивилизационно тя е разделена на две части: източната част – православна и говореща предимно славянски езици и използваща кирилица – и западната част, където говорят езици от латински и немски произход, пишат на латиница и изповядват католицизма. От гледна точка на китайската теория за Ин и Ян двете части са неразривно свързани и образуват едно цяло, но в момента Западът воюва срещу Изтока. Какво трябва да се случи, за да заживеят двете части отново в хармония?

-Не бих се съгласила, че в рамките на Европа може да се говори за цивилизационно противопоставяне между западната (католическата) и източната (православната) част – все пак и България е предимно православна, но ясно се е изправила срещу Русия. По-уместно би било да говорим за демонизирането на страната ни, отприщено от колективния Запад (ЕС и НАТО), макар с някои изключения – все пак и в рамките на ЕС има държави, които се придържат към по-балансирани и конструктивни подходи.

Концепцията за хармония в международните отношения е много условна – по-важен е балансът на интересите, желанието да се вземат предвид притесненията на другия и търсенето на допирни точки. В това отношение рецептата е проста: необходимо е да се осъзнае, че ескалирането на конфронтация води само до увеличаване на шансовете за взаимно унищожение на нациите, а не до техния просперитет.

Обнадеждаващ знак са стъпките, инициирани от президента на САЩ Доналд Тръмп за възстановяване на доверието между Москва и Вашингтон. Да се надяваме, че и ръководството на страните от ЕС ще стигне до извода, че Русия не е заплаха, а равностоен партньор, чиито интереси трябва да се зачитат.

27 февруари 2025 г.

Epochtimes.bg

 

ЗА ТРЕТИ МАРТ И ЗА ХОРА НА КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Трети март за мен винаги е бил особен, дори бих казал извънреден – като чувство, като очакване. Трети март е ден с особена символика. Но не заради това, че е предчувствие за неотвратимо прииждащата пролет, нито че е концентриран символ на подвига „за други своя“, както е казано в Светото писание, а заради придобития навик на властта, която все по-често, през последните години си позволяваше да го неглижира. Няма смисъл да подчертавам как цял един народ подобно на мен преживяваше срама от тези, на които не им се обръщаше езика да назоват истината и правдата за възкресението на българската държавност, което не можеше да бъде осъществено без руска кръв и руска воля, без беззаветната храброст на обикновения руски солдат и достолепното руско офицерство. Днес хулителите на Трети март, някои от които само страхливо подякваха на властниците, излязоха на светло. И тяхното име стана легион. Да се чуди човек откъде се взе тази черна неблагодарност, този най-презиран грях още от библейски времена сред моите братя българи. И сякаш чувам през вековете примирения глас на древния пророк Осия: „И ще загине моя народ, защото знание не му достига.“ Друг на мое място би добавил и чест, но аз ще спра дотук, защото знам откъде извира тази протестанска ярост при споменаването само на думата Русия. Защото станаха вече 32 години, през които „Нова Зора“ не спира да се бори с поднебесните сили на мрака.

Днес някои от тези, които хулят Русия, оприличават Путин на Хитлер, и заплашват всеки, който се опитва да бъде защитник на правдата. Те знаят, но не искат да си спомнят как започна всичко. Какво биха казали за факта, че властите в „Незалежная“ спазариха земята на Източна Украйна с американските фирми за производство на шистов газ в Луганск и Славянск, където са най-големите залежи. И тъй като руснаците от Източна Украйна не пожелаха да изоставят земята на предците си, мотивираните по съответен начин бандеровци, се хванаха за това, че те говорят руски език. И се премина към тормоз. И тъй като жителите на Източна Украйна държаха, че от памтивека тази земя е руска, бандеровците изкараха де що бе останало от съветско време оръжие и започнаха да ги „съветват“. Къде със системи „Град“, къде с танкове и гаубици, къде с ракети „Точка У“. Демократичният свят и обективните медии не виждаха и не искаха да знаят как за „по-демократично“ това население беше изтребвано с фосфорни и касетъчни бомби. Задоволяваха се само да съобщят, че еди кой си ръководител от самопровъзгласилите се републики, е бил вдигнат във въздуха при специална операция на ВСУ или някой друг е изгорял с огнехвъргачка. И се стигна до онези кръвопролития, които отнеха живота на 13 000 души и други 50 000 бяха осакатени. За всичко обаче, „правилните“ демократични вестници, медии и дипломатически ведомства, виждаха дългата ръка на Путин. И го набиваха в главите на целия онзи свят, който десетилетия вече е под желязната пета на САЩ. Защото този, в много отношения, закъснял ход на Путин, трябва да се разглежда като епизод от нестихващата война на САЩ срещу Русия. Всяко забавяне за година-две означаваше смърт на руската държава. Днес обаче Владимир Путин е притча „во езицех“. Дори ми е неудобно да спомена епитетите, с които е окичван. Медиите под контрол подеха невиждана пропагандна канонада срещу Русия и пръски от тази медийна воня стигат и до Трети март. Тя впрочем не е свършвала никога. Но сега информационният повод бе специалната операция на въоръжените сили на Русия за демилитаризация и денацификация на Украйна. И никакви разумни основания за това нито се обсъждат, нито се споменават. По тази причина публикуваме в този брой Обръщението на президента на Русия Владимир Путин, с което на 24 февруари започна специалната военна операция. Правим го, въпреки че знаем, че няма да надвикаме гръмогласните и няма да усмирим побеснелите. Истерията е дотолкова неудържима, че няма смисъл и да питаме дали наистина вярват, че ако Русия имаше друга възможност, щеше да избере операция от такъв характер. Нима Путин не знаеше, че по-трудно от обезвреждането на батальоните „Азов“, „Айгар“, „Десен сектор“ и пр.,  е да бъде спечелена добромереността и обективността на „медиите под контрол“, както ги бе определил Ноам Чомски? В аргументите, основанията  и предисторията на този сблъсък, който изправя един срещу друг две части на един изкуствено разделен братски народ...

Но къде бяха всички трепетни демократи, когато петима президенти на САЩ водиха 11 „малки, победоносни войни“ с измислени аргументи, на хиляди километри от Вашингтон? Къде бяха, когато като безпардонен връх на наглостта, на двама от тях им бе присъдена Нобелова награда за мир? Честният интелектуалец Уилям Блум събра и подреди в две книги престъпленията на САЩ от 1945 г. до 2000 г. Тези книги имат заглавия, но ние ще ги обозначим с по-кратки: „Държава-престъпник“ и „Убитите надежди“. В тях той изброява 67 интервенции на САЩ, бомбардировки срещу 25 суверени държави, политически убийства в 35 държави и пр., и пр. Общо за 50 години – 167 случая на политическо насилие, убити „неправилни“ - между 13 и 30 милиона души. И това е без тези 22 години от 21-и век. Днес голямата игра на САЩ е срещу Европа и Русия. И тя се изразява в пропастта между двете държави, което би било най-голямата победа на САЩ. Сметката е проста - Европа ще зависи по отношение не само на енергоресурсите, изцяло от тях. А това е начин огромният, над 15 трилиона долара вътрешен дълг на САЩ, да бъде намален или окончателно изличен. Сиреч войната срещу Русия ще бъде заплатена от Европа с всички произтичащи от това зависимости. За Русия остава утехата, че по Божият промисъл ще води справедливата война за опазване на своята цивилизационна същност. А когато към отговорността за народа и държавата се прибави и отговорността за цяла една цивилизация, какво значение има дали си включен или изличен от SWIFT, щом граничиш с Бога и щом си на пряка връзка с Него.


 

КРИЗАТА В УКРАЙНА: РУСОФОБИЯ НАЯВЕ И НАСЪН

Е-поща Печат PDF

„Горкото Мексико! Толкова далеч от Бога и толкова близо до Съединените щати!“

(Латиноамериканска поговорка)

 

Винаги, когато някой западен или наш „евроатлантически ориентиран“ политикан обвини Русия в агресивност, понеже провеждала военни учения на своя територия и в своето въздушно и морско пространство, се сещам за героинята на Бертолд Брехт от пиесата „Майка Кураж и нейните деца“. Вървейки след войските за да припечели нещо от войната, тя казва: „Поляците тук, в Полша, не биваше да се намесват. Право е, че нашият крал нахлу в страната им с цялата си войска и обоз, но поляците, наместо да поддържат мира, взеха че се намесиха в собствените си работи и нападнаха краля, тъкмо когато той минаваше най-спокойно. По тоя начин те се провиниха в нарушение на мира и всичката пролята кръв ще тежи на тях“. Това сякаш е написано за днешната ситуация в Украйна, за която има много виновни, но Западът и неговите глашатаи у нас виждат само руския президент Владимир Путин. И то, признавайки открито, че не знаят какви са истинските му намерения.

Колко пъти президентът на САЩ Джо Байдън предсказваше срокове и дати за руското военно нахлуване в Украйна? Първо, то трябваше да се състои в началото на февруари. После се отложи за средата на месеца и по-точно 16 февруари. Накрая, но не за последно, Байдън отсече, че окупацията ще започне на 20 февруари и Киев ще падне за 2-3 дни. Междувременно щели да загинат до 50 000 цивилни украинци. Всички тези гадателства се базираха на уж достоверна информация, добита от американското разузнаване. Информация, която услужливо се изпускаше към уж независимите западни, основно американски и британски медии. Ще напомня, че агенция „Блумбърг“ дори изпревари събитията, като в сайта си на 5 февруари обяви окупацията на Украйна от Русия за свършен факт. Заглавието за това събитие, колкото скандално, толкова и лъжливо, скоропостижно бе снето от сайта и заменено с едно извинение за грешката на агенцията.

Майтап, бе, Уили!

Когато президентът Байдън обяви 16 февруари като най-достоверната дата за окупацията на Украйна, британският таблоид вестник „Сън“ уточни дори часа на нападението: 03.00 часа сутринта! Не сме чували извинение за поредната „фейк“ новина, нито от „Сън“, нито от президента на САЩ Джо Байдън. Не му се получи прогнозата и за 20 февруари, поради което Байдън се задоволи да каже, че рискът от руска атака оставал все още висок. А на заседанието на Съвета за сигурност по кризата в Украйна, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен дори описа как точно Русия ще изфабрикува предлог за своето нахлуване: чрез терористичен акт, извършен от руснаци под чужд флаг в Донбас, или чрез удари с дрон върху обекти на територията на Руската Федерация. А защо не и нападение с химическо оръжие? Тези уйдурми повтори и генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който наскоро бе избран за шеф на Норвежката Централна банка. Не остана по-назад и британският премиер Борис Джонсън, според когото Путин планирал най-голямата война от Втората Световна насам. И за съжаление, всички признаци сочели, че някои части от плана вече се изпълняват. Преди седмица, когато в Донбас взривяваха газопроводи, водопроводи, детски градини и други, украинският министър на вътрешните работи  Денис Монастирски развеждаше  по фронтовата линия в Донбас кореспондентите на АFP и СNN и след като до тях паднаха мини, потърси прикритие и успя да даде интервюта за няколко западни медии. Според непроверени медийни съобщения, украинците обстрелват Донбас с български гранатомети. А кореспондентът на BuzzFeedNews Кристофър Милър, позовавайки се на сведения на украинското разузнаване, съобщи, че в Донбас се намирала руската частна наемническа група „Вагнер“.

Същински холдинг на лъжите!

С такива информации бе засипан и Съветът за сигурност на ООН. Руският заместник-министър на външните работи Сергей Вершинин, който председателстваше въпросното заседание и взе думата четири пъти, се обърна към държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен с думите: „Съветвам ви да не се поставяте сами в такова странно положение. Превърнахте Съвета за сигурност в цирк!“ (цитат по в-к „Миллиет“, 18.02.2022).

Оказа се, че Джо Байдън, Камала Харис, Антъни Блинкен, Борис Джонсън, Йенс Столтенберг и компания описват не въображаеми намерения и планове на Русия и Путин, а неща, подготвени от собствените им „инвентори“ на военни провокации, с каквито изобилства историята на западните страни. Например, обстрелването и потопяването на собствени военни кораби, послужило на Вашингтон като предлог за няколко войни:

войната с Испания в началото на ХХ век и войните в Корея и Виетнам през 50-те и 60-те години на същото столетие. А войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия през 21-ви век, бяха предшествани от недоказани твърдения за наличие и употреба на оръжия за масово унищожение. И от обвинения в подкрепа на международния тероризъм. Първата провокация с потопяването на собствен военен кораб на САЩ е осъществена край бреговете на Куба, тогава испанско владение, а другата – във водите на Тонкинския залив. С аналогична постановка – нападение над германска гранична застава от преоблечени в полски военни униформи затворници, нацистка Германия е оправдала своето нахлуване в Полша на 1 септември 1939 г. Операция „Глайвиц“ е класически пример за изфабрикуване на предлог за военна агресия.

Ако Байдън от старост не помни

срамните страници от историята на „свободния“ свят,

начело със САЩ и страните членки на НАТО, Блинкен би трябвало да ги помни.

Както и вицепрезидентът на САЩ Камала Харис, която Байдън изпрати на Мюнхенската конференция по сигурността. Не би трябвало да забравят миналото и жриците на свободното слово, които набързо приписаха на проруските сепаратисти в Донбас, както артилерийския обстрел на една селска детска градина в ЛНР, така и взривяването на коли-бомби пред сгради на съответните правителствени служби и по трасето на газопровода. Многозначителен е и фактът, че страните, които най-яростно защитаваха териториалната цялост на Украйна и нейното евро-атлантическо бъдеще, първи изтеглиха от там своите дипломати и военни. И дори призоваха гражданите си да напуснат Украйна и да не пътуват за там. Когато и застрахователните компании декларираха, че няма да изплащат застраховки за самолети и пътници, пострадали в небето на Украйна, страната бе парализирана и по въздух. След това вероломство президентът Зеленски, който също беше поканен на Мюнхенската говорилня, изплака, че бъдещите съюзници в НАТО и ЕС трябвало да кажат ясно дали искат или не Украйна сред себе си. И сякаш е получил негативен отговор, призова за незабавно примирие и среща с руския президент Владимир Путин. След изявленията от САЩ и НАТО, че няма да изпращат войски в Украйна, а само ще засилят санкциите си срещу Русия, дори на режима в Киев би трябвало да стане ясно, че Украйна е само пешка на Голямата шахматна дъска, която никога няма да стане дама. Най-бедната страна в Европа не е нужна нито на Вашингтон, нито на Брюксел, за да я хранят, въоръжават и бранят. Съществуването на тази „Страна, разположена между Изтока и Запада, без културно, политически и геополитически да принадлежи на някой от тях“, според Дениз Берктай, има смисъл само като препятствие пред евентуалните намерения на Путин да възстанови СССР или Руската империя. („Джумхуриет“, 19.02.2022). Дори професор Михаил Константинов е забелязал, че Путин не би желал с една военна акция в Украйна да засенчи Зимната Олимпиада в Пекин и да развали отношенията си с китайския лидер Си Цзинпин, - най-силният му съюзник  срещу глобалистичните стремежи на САЩ. Зимната Олимпиада в Пекин приключи на 20 февруари, без пророкуваната от Байдън и Джонсън война да започне. През 2008 г., когато в Пекин пак имаше Олимпиада, но лятна, грузинският президент Михаил Саакашвили атакува Южна Осетия. С помощта на руски войски нападателите бяха разгромени и цяла Осетия беше изгубена окончателно от Грузия. Понеже трябваше да отговаря за провала на тази авантюра,

Саакашвили избяга в Украйна,

където беше назначен за губернатор на Одеса и Одеска област, Същата Одеса, където през 2015 г., година след Майдана в Киев, „борци за независимост на Украйна“ изгориха живи 42 души в Дома на профсъюзите. След като не получи това, което искаше, Саакашвили се завърна в Грузия, където беше съден за многото си грехове. Неотдавна в Украйна се завърна от чужбина и бившият президент Петро Порошенко. Него пък го осъдиха за държавна измяна. Подобна участ чака и настоящия държавен глава на Украйна Володимир Зеленски, който не успя да попречи за признаването от Русия на суверенитета на ДНР и ЛНР. След призива на Държавната дума Владимир Путин свика Съвета за безопасност на РФ, участниците в който също одобриха предложението за признаване на двете „сепаратистки“ републики и Путин подписа съответния указ. При това, подчерта, че не става въпрос за присъединяването им към РФ, а за прилагане на Минските споразумения, предвиждащи широка автономия на ДНР и ЛНР. Ако това е нарушение на международното право, за каквото крещят русофобите в чужбина и у нас, какво е признаването на независимостта на Косово, Тайван, Северен Кипър и други? Между впрочем, осъждането от премиера Кирил Петков на решението на Путин не се споделя от 60 на сто от българските граждани. Защото правото на народите на самоопределение и държавно отделяне е международна норма още от Първата световна война. САЩ и Великобритания са последните, които могат да дават уроци на Русия по международно право, след като в началото на 21 век, без резолюция на Съвета за сигурност на ООН, заедно окупираха Афганистан и Ирак. А преди това воюваха в Корея, Виетнам и Фолклендските (Малвинските) острови. Резултатът от 20-годишния им престой в Афганистан е известен: талибаните се върнаха на власт, за да върнат страната обратно в Средновековието.


 

 


Страница 2 от 471