 Писания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.
Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.
Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.
Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.
Какво имаме предвид?
След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.
Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!
На тракийските българи и техните наследници
се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!
Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.
Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.
При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.
Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото
на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,
разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.
Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!
Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.
Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:
Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.
Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.
Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…
Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?
Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.
Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.
Стореното е сторено, но
няма престъпление без извършител, без престъпник.
Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!
Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?
Следва
Уважаеми читатели,
До 15 декември може да се абонирате за в. „Нова Зора“. През 2021 г. често се обръщахме към вас да ни подкрепите в абонаментната кампания. Така и остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. По тази причина поради драстичното поскъпване на хартията, електроенергията и печатарските услуги, се наложи след 18 години, цената на един брой да бъде променена на 2 лв. Повече от всякога обаче обществото ни се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, преминаха вече изборите за парламент и за президент, но за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата. Подкрепете ни.
Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, все така продължава да бъде ограничено. Абонаментът за сега е най-сигурният начин, „Зора“ да участва в битката за България. Отново ви призоваваме: във всяка пощенска станция може да осъществите вашата подкрепа с абонамент за 2022 г. Можете да се абонирате за 1 месец, за тримесечие и полугодие. Абонаментът за всички тях се изчислява съобразно на вторниците умножени по 2 лв.
Каталожният номер на „Нова Зора“ е непроменен - 311.
Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.
Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.
Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1000, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан точния адрес и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.
Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05; 02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и 0894 66 49 00.
|
Шум се дига, шум до бога,
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога –
ето кризата у нас.
Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестникарите крещят.
Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не? Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.
Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли, и пред очи им
все се кокали въртят.
Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне
ето кризата у нас.
Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон
разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем…
Хатовете там се ритат,
ний „магаретата” мрем!
Юни 1967 г. Започва безкрайната Шестдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Израел за това, че я е започнал. Позицията на Дьо Гол е в противоречие с тази на повечето политически лидери, медиите и общественото мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.
Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представление?
Пресконференциите на генерала имаха тържествен, ритуален характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиляда френски и чуждестранни репортери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори лиричен, когато излага своето виждане за реформите, които Франция е осъществила под негово ръководство, мащабните промени, които са реализирани, и заявява, че Петата република е на път „да се превърне в наша втора политическа природа“. Голяма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студената война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за световния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиляди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното кралство да се присъедини към Европейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната финансова система.
„Няма да позволим да бъдете унищожени“
Шест месеца след Арабско- израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да пренебрегва ситуацията в Близкия изток.
„На 22 май инцидентът в залива Акаба – за съжаление предизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското правителство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произведе първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израелския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по същество, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие нападнете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре организирани, много по-сплотени и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще затъвате в трудности както вътрешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не засили напрежението в целия свят и да не доведе до печални последици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“
Знайно е, че гласът на Франция бе пренебрегнат. Израел нападна и за шест дни постигна всичките си цели. След като осъди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:
„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на правото на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъствието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възможно да се стигне до точно определяне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежанците и малцинствата и условията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“
Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвещавайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публикува пет колонки със заглавие: „Генерал Дьо Гол: златото трябва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал Дьо Гол потвърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L’Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с подзаглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провокация.“
Екстравагантност и излишество
Все пак, 24 часа по-късно избухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на пресконференцията, която като че остана незабелязана. Дьо Гол говори за създаването на Израел и за страха в някои среди, че „евреите, които доскоро са били разпръснати, но са останали такива, каквито винаги са били, т. е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отново в земите на своето някогашно величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, изказвани в продължение на 19 дълги века: „Догодина в Йерусалим“.
Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерй, редактор на Le Monde (в броя от вторник, 29 ноември следобед), пише за „полъх на антисемитизъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Морас“, преследващ Дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и политик с крайно десни, монархистки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрайбер се чуди в редакционна статия в L’Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново настоява за нищо по-малко от неговото „сваляне от власт“.(1)
В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжалява, че се е оставил да бъде увлечен: „Дори в този момент трябваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страстен!“ Наистина формулировката е меко казано тромава, особено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентично с това на ционизма. Но обвинението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г.:
„Въздържах се да се присъединя към хора от несправедливи критики, изразени от мнозина във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внимание на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвъртата република зная, че приятелските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено приятелство от Вашето.“ Дьо Гол никога не е бил антиционист. На същата пресконференция той отново изразява възхищението си от създаването на Израел:
„Ето защо, независимо от огромната парична подкрепа, влияние и пропаганда, която израелците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят държавата им, създадена на територията, която светът призна за тяхна, като се надяваха, че те ще проявят известна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със своите съседи.“
Одобрението на Дьо Гол датира от по- далечно време, както свидетелства израелският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Израел за историческа необходимост. Еврейският народ има пълното право да очаква обезщетение за несправедливостите, които е понесъл в продължение на толкова много векове.“ Той продължава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тяхната ясна логика и енергия“.(2)
Резервни части за изтребителите Mirage
Всъщност спорът за предполагаемия антисемитизъм на човека, отправил прочутия призив за съпротива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват отново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-малкото, което може да се каже, е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снабдява армията му с усъвършенствано оръжие, особено с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена технология. Франция също участва в патетичната Суецка експедиция през 1956 г., която Дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията генералът, Франция се оттегля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме политиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на света и, днес силно чувстваме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“
Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безучастни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“
В действителност въпреки ембаргото за продажба на оръжия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължава да снабдява Тел Авив с резервни части за изтребителите „Мираж“.(3)
Позицията на генерал Дьо Гол обаче влиза в противоречие с възгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори някои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г., на базата на широк консенсус е създаден Комитет за френска солидарност с Израел, председателстван от генерал Пиер Кьониг, в който влизат депутати от всички партии (с изключение на комунистическата), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, партията на Валери Жискар д’Естен), Морис Фор (радикал) и с подкрепата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интернационал или SFIO – както тогава се наричаше социалистическата партия).
Всекидневниците и седмичниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голиати. Те предупреждават за втори Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошмарът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отговаря: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“
Арабите „се тъпчат с хашиш“
В допълнение към страха от нов геноцид, пет години след независимостта на Алжир, някои вестници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L’Aurore, пише: „Две хиляди години мюсюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Палестина) в ерозирали степи.“ И на друго място в L’Aurore – пак за арабите: „Натъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от времето на Гьобелс, напушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостанции обещавали на масите портокаловите горички на Яфа и жените на Тел Авив. (4)
При тези обстоятелства съвсем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в подкрепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиляди други: 6000 в Марсилия, 5000 в Тулуза и Ница, 2500 в Страсбург и Лион, 2000 в Нанси, Мец и Монпелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много артисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигурност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d’Israel (Пясъкът на Израел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.
Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан- Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Алжир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Прокълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия издател François Maspero,(5) подписа декларация, в която се изразяваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабският конфликт“, който излезе в началото на юни, той пише: „Алергични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява антисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са антисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да попречат на тези израелци в същото време да бъдат и евреи?“
По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палестина, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps Мodernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създава ли колонии?).
Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отказа да вие с вълците, единствената голяма сила, която критикуваше Израел, остана Комунистическата партия, осъдена от мнозина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, редактор на L’Humanité, пише: „Израелското правителство, зад което тегне сянката на американския империализъм, трябва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реалното положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно израелският отказ да позволи на бежанците да се завърнат по домовете си е основната причина за този конфликт.“(6)
В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежедневници, изписа в пет колони заглавието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печатен орган на социалистическия SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпротивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.
Противно на всичко казано, Дьо Гол продължи да се придържа към позицията си и да настоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значението на палестинския фактор в новата криза. Политически изолиран на вътрешния фронт, Дьо Гол се дистанцира и от позициите, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съединените щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследници – включително от такива, които като Валери Жискар д’Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикуваха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споделяни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопределение на палестинците; необходимост от преговори с Организацията за освобождение на Палестина (ООП).
Откъс от пресконференцията на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позицията на Дьо Гол:
„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репресии и изселване и това се посреща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“
Бележки:
1. Цитат от Laurence Coulon, L’opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, HonoréChampion, 2009 г. Тази книга изрично подкрепя израелските политики.
2. Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.
3. Всички продажби на оръжия са преустановени през януари 1969 г. след израелското нападение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански самолети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзходство.
4. Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris àJérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958- 1985, „Les livres de la Revue d’études palestiniennes“, 1993 г.
5. След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.
6. Редакторът на L’Humanité„пропуска“ неоспорвания факт, че на следващия ден след като обявява независимостта си (14 май 1948 г.), държавата Израел е нападната от съседните арабски държави, въоръжавани с британско оръжие. А между 900 хиляди и един милион евреи, които от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от местните арабски власти. Повечето от тези еврейски бежанци намират убежище в държавата Израел. Официалната позиция на Израел е, че през 1948 и следващите години се извършва по същество размяна на население. Не се спори обаче, че именно арабското нападение срещу Израел през 1948 г. поставя началото на арабско- израелските войни (бел. пр.). След войната от 1967 г. КП на Франция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и организациите на федаините.
Превод: д-р Радко Ханджиев
|
