ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.
Бунт без водачи - това виждаме сега.
В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?
Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.
Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?
Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.
Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.
Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.
Кеф за ваша сметка.
Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.
Българската Истина живее на пресекулки.
Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.
Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.
И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.
Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.
Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.
Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.
Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.
Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.
Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.
Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.
Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.
Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.
Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.
Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.
Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.
И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.
Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.
В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.
За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.
Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.
Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.
Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.
Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.
Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.
Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.
Едно лице, в което се чете мъка, а кратките усмивки по него са като през сълзи! Това е лицето на Иван Николов, председателят на българския културно-информационен център „Босилеград“. Сигурно не е лесно цял живот да бъдеш сочен с пръст и малтретиран по една единствена причина: за това, че си българин, че не си го забравил и че се гордееш с родината си, макар да живееш извън нейните предели… само на километри от тях.
Такава е съдбата на над 50 000 българи, останали зад черната бразда, отсякла през 1919 г. общините Струмица, Босилеград и Цариброд от майка България. Три безспорни български селища, с над 40 духовници, 42 църкви и манастири, 115 училища, 6 прогимназии, една гимназия, 269 учители и 7892 ученици. Днес, сто и три години по-късно, нашите сънародници със свити сърца чакат данните от последното преброяване. На предишното, самоопределящите се като българи са по-малко от 18 000. Както личи, оттогава до днес сръбската държава е постигнала завидни успехи. А ние питаме: какво прави нашата държава за тях?
Между селата Извор и Ресен има стари гробища. Браздата ги разделя на две! Разделя на две и някои от гробовете! Децата, израсли там и от двете страни на границата не знаят за тях. Научават много по-късно. Когато питат своите родители защо не са им казали за това, те с насълзени очи извръщат глави… Някои промълвяват: „Ние не смеехме да погледнем натам!“ Преминаването на границата се е наказвало със… смърт! За убитите в регистрите е записвано „Незаконно преминал границата“.
И става точно така, както пише Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…
Под мотото на стихотворението „Граница“, в София, в присъствието на Зденка Тодорова, Иван Николов и десетки родолюбци, дошли на възпоминателното събитие, премина и тазгодишното отбелязване на злополучната 1919 г. и Ньойския диктат. А стиховете на големия поет, родом от с. Груинци, чиято съдба не е по-различна от ресенската, изпълниха с трепет сърцата на всички ни.
На 27 ноември 1919 г. в Парижкото предградие Ньой на Сена се подписва мирният договор, който слага края на Първата световна война. Диктатът е наложен от победителите Великобритания, Америка, Франция, Русия и Кралството на сърби, хървати и словенци… Някои представители, като американския президент Удроу Уилсън, например, напускат събранието в знак на несъгласие с териториалните претенции на победителите. За жалост обаче този показен акт въобще на трогва останалите делегати. Нещо повече: българската делегация е държана под арест и е заплашвана от Лойд Джордж и Клемансо, че България ще бъде окупирана при отказ от подписване на договора.
Последват протести, за жалост нечути от никого. А самата България е потресена, както от несправедливия договор, така и от тежките му клаузи. Америка така и не го подписва.
Въпреки това, неговото изпълнение е наложено. На България е оставен тесен коридор за излаз на Бяло море, но Великите сили на практика не го отстъпват, като взимат под временно управление цяла Беломорска Тракия, след което я предоставят на Гръцкото кралство.
Договорът влиза в сила около година по-късно. През това време отчаяните бежанци от покрайнините не намират подкрепа от никого. Една сутрин те се озовават пред скромна къща на ул. „Раковска“. Това е домът на Иван Вазов. Той е стар приятел на народа от покрайнините. Там през 1885 г. се бият и тримата му братя, а самият той наблюдава решаващата битка при Нешково, Царибродско. После пише своя паметен разказ „София – Пирот. Възпоминания от сръбско-българската война“. Окуражава ги и сега от своя малък балкон. Думите му внасят за кратко успокоение в душите на бежанците.
Малко преди сръбската окупация на Западните покрайнини в края на 1920 г., в скромния училищен салон в Босилеград, при отчаяните хора идва Христо Славейков, тогава – народен представител, син на Петко Рачев Славейков. Хората го молят, както молят всеки срещнат сънародник, да направи нещо за тях. Тогава той пише трогателно писмо-обръщение не до друг, а отново до Иван Вазов.
„София,
Ив. Вазову
Гражданите от Босилеград, съкрушени от неизмерима тъга, молят Всевишния да Ви дари сили, за да превъзмогнете болката на Родината, и дочакали по-светли дни, да възвестите, с могъщото си слово, изгрева на новото слънце за братство и човещина. Спомняйки заветите, чертани от Вашия Гений в скрижалите на душата народна и водими от сладките звукове на вашата лира, ние виждаме през праха на вековете страшната Via dolorosa1 на българския род, но виждаме и сиянието на надеждата над нашата Голгота.
На Вас, Певецо, и чрез Вас на всички братя по език „ПОСЛЕДНО ПРОСТИ“ от нашите планини, настръхнали пред страшната нощ, която веч покрива челата им.“
Още същата вечер е организирано голямо събитие в Народния театър, на което присъства и Цар Борис III. Писмото до Вазов било прочетено на всеослушание, а през това време хората в салона започнали да бършат сълзите си и да ридаят на глас. Събитието е документирано в сборника „Архивите говорят. Българите от Западните покрайнини“. По-късно, през 1942 г., когато за кратко Западните покрайнини и цяла Вардарска Македония отново са български, учениците от Царибродската гимназия „Принц Кирил Български“, посещават София. Първото, което правят е да засипят гроба на Иван Вазов с цветя.
На трогателното събитие от 23 ноември т. г., с тревога разбрахме, че бремето на останалите зад граница наши сънародници продължава да бъде изключително тежко. Както и преди, така и днес Западните покрайнини са забравени и от сръбската, и от българската държава. Нещо повече: според думите на Иван Николов, в Босилеградско се задава екологична катастрофа. Няколко реки са силно замърсени. Техните води текат и на българска земя, но никой не се интересува от състоянието им. Г-н Николов напомни, как още преди тридесет години по на север, във Видинско и Брегово, където се разлива р. Тимок, минно-преработвателният и металургичен комплекс „Бор“ в Р Сърбия, системно започва да изпуска редица тежки метали, но никой не обръща внимание. Сега голяма част от почвите в този район са силно замърсени със сяра, мед, цинк, олово, които са в пъти над допустимите норми. Според него, ако не се предприемат мерки, това може да се случи с някои реки в Босилеградско, чиито води са притоци на Места.
Два пъти по-злополучна за нас е 1947 г., когато абсолютно същите „Велики“ сили и исторически играчи – същите наши приятели от Европа и зад океана – Великобритания, Америка, Социалистическа Русия и новата измислена федеративна република Югославия, пречертават старата черна и несправедлива граница още по-незаконно, вече без никакво основание, защото България към тази дата е техен съюзник.
Велик означава най-напред великодушен. В постъпките на европейските съюзници от двете световни войни няма нищо великодушно. Техните несправедливи и крайно неприемливи мирни договори водят след себе си само войни. Войни – дори и до ден днешен.
Още през 1930 г. не друг, а известният френски публицист и юрист Жорж Десбон, пише в книгата си „България след Ньойския договор“ следното: „Написах тази книга, резултат на щателни проучвания, със съзнанието, че изпълнявам един дълг.
Несправедливостите, възникнали в резултат на Ньойския договор, от които България пострада, в много голяма степен допринесоха за по-сетнешното й духовно състояние…; нещо, което до голяма степен извежда на преден план отговорността на нашите дипломати, автори на този договор, както и на нашия парламент, който го ратифицира, а също и на френския народ, който не протестира, защото не беше наясно“. „Жените и децата, – пише той – убити на 16 април 1925 г. в катедралата „Св. Неделя“, лежат на наша сметка. Чрез договора, наложен на България, в много по-голяма степен жертва, отколкото виновница, ние допринесохме за задействането на целия този механизъм, който доведе до една потресаваща кланица. И най-смиреното покаяние, и най-благородното угризение е в това да се работи за поправяне на несправедливостите, причинени на България.“
По същия въпрос Борислав Йотов – академик, д-р по право, през 2014 г. издава книгата „За мирна отмяна на Ньойския договор“, където изтъква, че са налице 28 международни правни причини за отмяната на въпросния договор. И тук разбира се не става въпрос за някакви териториални претенции към Старите предели – Вардарско и Беломорието, а конкретно за трите български общини Струмица, Босилеградско и Царибродско. Но нима е необходимо правно или друго основание?! Нима ние не знаем как се чертаят граници? Като че ли тези български селца не са имали землищни територии, където най-човешки е можело да мине браздата?
И тук титлите пред имената нямат никакво значение! Не човек, само безсърдечно чудовище можеше да раздели майка от децата й, брат от брата и живите от мъртвите, като чертаеше нарочно – незаконно и подкупно – граница през площади и гробове! Съвременна Европа, която прокламира свят без граници, може да помисли по този въпрос.
***
Читалище „Славянска беседа“ бе домакин на организираното от клуб „Слово“ мероприятие, чиито единомишленици се насладиха на кратка, но вдъхновена литературно-музикална програма. Към края, с единомислие си пожелахме да не пропускаме нито веднъж тъжната дата, както и любовта и мисълта за нашите сънародници оттатък браздата да не ни напускат никога.
Долу Ньой! Да живее България!
|
Обръщение към българския народ и народните представители на президента Румен Радев, при откриването на 47-то Народно събрание
Уважаеми
г-н председателстващ
Народното събрание,
Уважаеми
г-н министър-председател,
Уважаема
г-жо Вицепрезидент,
Уважаеми представители на Конституционния съд,
Уважаеми министри,
Уважаеми
народни представители,
Уважаеми представители на съдебната власт,
Уважаеми президенти
и председатели
на Народното събрание,
Уважаеми представители на религиозните общности
в Република България,
Ваши превъзходителства,
Дами и господа,
Скъпи сънародници,
За мен е чест да бъда сред първите говорили пред 47-то Народно събрание. Позволете ми най-напред да поздравя всички вас – народните избраници, на които хората гласуваха доверие да ги представлявате, надеждите към новия парламент са огромни, а залогът съдбовен. Нека преди да изговорим първите си думи от тази висока трибуна, преди първото гласуване в Народното събрание, да осмислим мисията, която българските граждани ни възложиха. За първи път в рамките на година формираме трето Народно събрание. Предишните два състава на парламента живяха кратко. От тяхната трибуна се чуха неудобни истини, повдигнаха се важни въпроси, но те не успяха в основното – да формират устойчиво мнозинство и да излъчат кабинет. След политическите страсти през април дойде разочарованието от повторния парламентарен пат през юли, но българите не се обърнаха назад и изборите през ноември го показаха. Да, нашето общество още търси изход от корупционното статукво, но то вече каза „не“ на превзетата държава и на реставрирането на авторитаризма. Време е за национален консенсус, той следва да съдържа важни приоритети, които да върнат на българите свободата, законността и справедливостта. Тези ценности са предусловие за надмогването на бедността, за благоденствието и модернизацията на България.
На първо място - нужен ни е политически консенсус на реформаторските сили около необходимостта от устойчиво, реформистко, социално управление. От него зависи да имаме правителство, от него зависи и самият живот на парламента, зависи и съдбата на политическата ни система, която не може да понесе поредни предсрочни избори насред зимния сезон.
От него зависи и съдбата на хората, които очакват неотложни парламентарни решения за преодоляване на кризите. Затова искам да приветствам и предварително започнатите разговори между потенциалните партньори в бъдещото управление. Самата мисия на парламента се гради около консенсуса за народовластието. В България протичат дълбоки обществени процеси по възстановяване на демокрацията и държавността.
Вие сте призваните да вдъхнете нов живот на парламентарния контрол, който бе на практика отменен през изминалите години. Да създадете условия за възраждане на свободното слово като гарант за прозрачността и плурализма; да върнете гражданите в управлението; да усъвършенствате изборния процес.
Загубата на доверие в политическата класа, във всички нас, пролича в отдръпването от урните през тазгодишния изборен маратон. Ние не можем да допуснем повече пилеене на историческо време, нито да бъдем подвластни на популизма и лъжата. Обществото ни очаква най-сетне актуализация на избирателните списъци, преди броят на избирателите да е надхвърлил броя на населението.
Важният национален консенсус е този за законността и справедливостта. Ако искаме този парламент да бъде траен и полезен, той следва да върне обществения живот в руслото на закона. Приоритетна задача е демонтажът на прокурорския чадър над корупцията и злоупотребите. Той осигурява безнаказаност както на големите корупционери, така и на битовите престъпници, които тормозят забравените от държавата българи. Надявам се всички демократи – и от ляво, и от дясно в това Народно събрание, да са убедени, че това е ключът към бъдещето. Ако парламентът не успее да постигне решителни промени в прокуратурата в обозрим срок, то много скоро миналото ще потърси политически реванш под прикритието на същия този чадър. Без справедливост и законност всички добри намерения са обречени на провал.
Не по-малко важен е консенсусът около икономическата и социалната политика. Българските граждани очакват от 47-то Народно събрание неотложни мерки и законови промени, които да позволят допълнителни мерки за справяне със социалната и икономическата криза пред прага на зимните месеци. Борбата с пандемията също остава приоритетна задача.
През настоящата година за първи път Народното събрание прие актуализация на бюджета, която бе изготвена от служебно правителство. Искам да благодаря на онези от вас, които взеха участие в този процес. Обществото ни очаква същото отговорно отношение и от този парламент при приемането на държавния бюджет за следващата година. Следя нагласите по тази тема, но мисля, уважаеми дами и господа народни представители, че си струва да разгледате бюджета, който служебното правителство е длъжно по закон да внесе в парламента – той предвижда растеж на доходите, подкрепа на семействата с деца, грижа за възрастните, стимулиране на развитието на малките общини, създаване на условия за икономически растеж.
Днес е особено важен и консенсусът около външната политика, в която всички институции са призвани неотклонно да отстояват националния интерес. Важно е според мен българската дипломация да бъде в ръцете на професионалисти от кариерата. Необходим ни е консенсус по всички важни външнополитически теми особено когато е заложена нашата българска идентичност, нашата история и култура и правата на нашите сънародници зад граница. Уверявам ви, че президентската институция е отворена за диалог и сътрудничество по всички важни външнополитически теми.
Наред с всички тези неотложни задачи, драстичното изоставане на България по всички важни показатели в Европейския съюз, както и необходимостта от ускоряване на модернизацията на страната, изискват този парламент да предприеме отдавна отлагани реформи и законови промени, така че да можем да отбележим успех в образованието, здравеопазването, социалната сфера, икономиката, културата, спорта, обществения ред и сигурността. Те обаче няма да дадат желания ефект, ако не се гарантира прозрачност и предвидимост на законотворческия процес. Крайно време е да се прекрати порочната практика ключови закони да се изменят тихомълком чрез преходни и заключителни разпоредби в закони, които не са в центъра на общественото внимание. Това е вратата на лобизма и тя трябва да бъде затворена. Наред с това внесените чрез Плана за възстановяване и устойчивост, депозиран вече в Европейския съюз, необходими законодателни промени също трябва да намерят своето навременно и рационално решение, не само за да може да бъде изпълнен Планът, но и да се създадат необходимите условия за ускорена икономическа трансформация и цялостна модернизация на страната.
Ще си позволя, уважаеми дами и господа, да повторя споделеното от мен пред 45-то Народно събрание, че всичко изброено дотук ще остане само добри пожелания, ако не мобилизираме нашите усилия за постигане на най-важната непосредствена национална цел – укрепването на държавността. Необходими са ни непоколебими действия за продължаване на демонтажа на отхвърления от избирателите управленски модел, за утвърждаване на върховенството на правото, за отстраняването на задкулисието от държавата, за задушаването на корупцията, за засилването на прозрачността и контрола над обществените харчове.
Уважаеми дами и господа народни представители,
Немалко анализатори прогласиха, че изборите за 47-ото Народно събрание слагат край на прехода. За мен това е възможност, но не е свършен факт. От вас зависи този парламент да затвори епохата на прехода. Убеден съм, че не можем да си позволим повече да пилеем историческо време и национален ресурс. Вярвам, че този парламент, най-младият до сега, има капацитета, енергията и решимостта да върне оптимизма на българите и да изведе страната по пътя на свободата, развитието и модернизацията. Искрено ви желая успех във вашата високоотговорна мисия.
На добър час!
Искам да преразкажа един диалог. Той не е измислен. Не е и особен литературен похват, както биха си помислили някои. Животът, с неговата многовариантност, няма как да бъде надхитрен.
В София, на 10 декември, привечер ръмеше странно за сезона почти топъл дъждец. По улица „Шипка“ хората забързани се шмугваха покрай мен, задминаваха ме, и сякаш потъваха в гълчавата, която прииждаше и ставаше все по-шумна. Колите присветкваха с фарове, чуваха се и клаксони, а един усилвател на гласа все по-често се открояваше над гълчавата, докато проумях, че е реч отново за пропагандно мероприятие от онези, които за по-демократично назовават „пърформанс“.
Оказа се, че пред Руския културно-информационен център в този час, отново шуми агитката, известна като „Мати Украйна“, подсилена и този път с умно непримиримият успешен „красивитет“, ако използвам израза на Петър Волгин. На 6 декември същите тези тридесетина човека, със същата тази високодецибелна уредба, със същите заучени скандирания и уточнения, че „Тук не е Москва“, бяха печалните герои на онзи конфузен „пърформанс“ пред Руската църква, на връх на нейния храмов празник. И тогава те бяха не по-малко гръмогласни и невъздържани, защото ги бяха изпратили да отвлекат вниманието от провала на пропагандната мантра, наречена „Шенген“, а и защото се опасяваха, че съслужението на Волоколамския митрополит Антоний, Ловчанския митрополит Гавраил и главният секретар на Светия Синод епископ Герасим, в храма “Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ може да се възприеме и като „заупокойна молитва“ на една твърде дълго експлоатирана илюзия, краят на която вече беше дошъл.
Позабавих крачка, замислен над съобщението, което бях прочел за „протестиращия Иван Калчев“ и заетата от него позиция, че „Митрофанова и руските служби обявиха България от една страна за връждебна държава, а сега правят богослужение“. Беше ми любопитно да зърна, човека, който носеше името на проф. Иван Калчев, царство му небесно, старият македонист, издателят на в. „Нов ден“, който бе по-известен като „Черен ден“, и с когото през годините, заради ОМО „Илинден“, „Зора“ имаше твърде чести „творчески“ припирни, които приключиха след едно негово оплакване в Софийското градско управление на МВР. Нейсе...
От спомените за „честните сини очи“ на професора, ме откъсна крясък, който обявяваше, че ние, които сме се запътили на концерта на Ставрополския художествен ансамбъл, сме „срам за България и позор за нацията“. Крещяха мнозина, но най-близко до мен се оказа възнисичък младеж, който бе зачулил главата си с качулката на своя суичър. Сложих ръка на рамото му, той се обърна стреснат, аз го поздравих учтиво и почти усмихнат го помолих да повтори. Не посмя. Другите край него припяваха: „Тук не е Москва!“ „Тук е България!“. Попитах го дали знае и дали и те знаят, че днес е 10 декември? „Да, - кимна младежът – десети декември е. Защо питате?“ „Защото заради този ден, днес я има България“, - отговорих. Ако бях по-слаботелесен може би разговорът щеше да придобие друга посока, но аз в тъмното се извисявах над него със своите почти два метра и това някак разколебаваше неговата дързост. „Ела, казвам, че тук е много шумно“. Той ме последва и двамата се отместихме от високоговорителя, който повтаряше неспирно, че тук е България. „Ти обичаш ли я?“, попитах, колкото да продължа диалога с него. Усетих, че младежът почти съжаляваше, че се е отделил от групата, затова добавих – „Не бой се, виж колко много полиция има. И на тях им е вменено да не допуснат безредици, макар че това, което се случва е нещо много по-страшно. Та искам да ти кажа нещо важно за този ден – добавих – за него много има да се разказва и аз съм сигурен, че ти ще попрочетеш каквото не са ти казали, тези които са те изпратили тук“. Младежът понечи да ми отговори, но аз го спрях. „Нека първо аз да ти кажа – рекох – че времето не е много. Чувал ли си за Лермонтов?“ – попитах. Той кимна с глава и добави: „Поет“. „Да, гениален поет“, допълних го аз. „Но най-хубавия негов паметник е в град Ставропол. Един град, „построен от българи“, тогава, когато само Господ е знаел, че ти ще дойдеш на този свят. Тръгнал съм да чуя песните на ансамбъла на този град. Но нека да ти разкажа за деня 10 декември. Знаеш ли какво е братска могила? Такива има 4 между Горна и Долна Митрополия, край Плевен. Във всяка една от тях лежат момчета почти на твоята възраст. Общо около 1000 на брой, без знак за почит и памет. Лежат в 4 безкръстни гроба, вече 145 години! Отделени са по полкова принадлежност. Загинали са на този ден за България, която и ти, и аз, обичаме. Загинали са рано сутринта при внезапния и отчаян опит на Осман паша и неговата 40 000 армия да се измъкнат от обкръжението край Плевен. Да бяха побягнали тогава никога нямаше да я има България. И ние с теб, сега, едва ли щяхме да говорим на български. И ако думичката „Позор!“, която скандира вашата агитка има право на живот, то е само в случай, че се отнася за тези, които не са ви казали цялата истина. А ти помисли защо.
По време на същата война най-прочутият английски военен кореспондент Арчибалд Форбс, пише подстрекаващо, че турците имат пълното право да изколят българите докрак като овце, когато руснаците се опитат да преминат Дунава“. Младежът срещу мен мълчеше, после подръпна още по-ниско качулката на своя суичър и съвсем изненадващо ми подаде ръка. Поех я, въздъхнах, поизправих рамена и поех към препълнената зала на Руския културно-информационен център. „Боже, казах си, дай сила, упование, и мъдрост, на децата на моя народ! Жива е паметта на кръвта. Трябва само да бъде умита от лъжите от користта и омразата. Дай ни сили и дни да се потрудим това да се случи. И спаси ни от Лукавия!“
|
