Продължение от брой 47
След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372), султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).
През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.
Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.
Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.
За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.
Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.
Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И добави към тях една фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.
Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.
В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.
Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.
През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в санджака Мараш - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.
По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).
От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.
С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него; дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.
Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.
Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.
Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.
Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му, поиска да го приеме добре.
Ето по това време силите на османлиите бяха толкова големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.
„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:
- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?
Падишахът дава следния отговор:
- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.
- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?
- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.
След това Хайреддин започва да се смее и казва:
- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.
Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.
Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.
Превод: Петко ПЕТКОВ
Следва
Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.
1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.
3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.
4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)
5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)
9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.
|
Иска ли Западът физическото му унищожение?
Думите на Байдън, че Путин е „убиец“ означават, че е започнала финалната фаза от изпълнението на плана за държавен преврат в Русия.
В легендите за пиратите поставянето на „черна марка“ на даден човек означава, че му е била издадена присъда и тя вече не подлежи на обжалване (от което разбира се, изобщо не следва, че присъдата непременно ще бъде изпълнена). Безпрецедентното, в истинския смисъл на думатаq интервю на Байдън, може с право да се разглежда като „черна марка“ за Владимир Путин, поставена му от президента на САЩ от името на силите, които го вкараха в Овалния кабинет на Белия дом.
Тази „черна марка“ означава, че е започнала финалната фаза от изпълнението на плана за държавен преврат в Русия, който предвижда физическо унищожаване на руския президент. Че истинските господари на Америка (и не само на Америка) не възнамеряват да правят никакви компромиси и споразумения с Владимир Путин. Че вече са му постановили присъда и възнамеряват да се отнасят с него по същия начин, както го направиха със Слободан Милошевич, Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.
Сгъстявам краските?
Въобще не. Нека приемем, че думите на Байдън не са бълнуването на сенилен старец. И дори пиар ход, предназначен да демонстрира пред избирателите хладнокръвието на новия президент на САЩ. „Той е богатир, един такъв истински (...) Другите (с изключение на избирателите) не го притесняват.” (Фьодор Лукянов).
Нека опитаме да се измъкнем от тези обяснения, които ни се предлагат и да си представим, че Байдън, действайки независимо или ретранслирайки нечия воля (в случая това няма значение), обиди руския президент съзнателно и обмислено, тъй като по някаква причина наистина му е трябвало Владимир Путин и гражданите на Русия, да чуят в ефир това, което чуха. Ако е така, а вероятността, според мен, е по-висока от 90%, тогава се появява нова реалност за руско-американските отношения и за всички граждани на Русия, независимо от политическите възгледи на всеки от нас и нашето отношение към Путин.
Война?
Публичната обида на държавен глава, както оскверняването на който и да е държавен символ, например знаме, от лидера на друга велика сила (никой не обръща внимание на думите и действията на малки, но горди „помияри“), по всяко време, е означавала само едно нещо - война. Освен това изобщо няма значение под каква форма ще се проведе: гореща, студена, хибридна или сега ще бъде измислена някаква нова форма и ново име (повече от век конфронтацията между Британската и Руската империи беше наричана „Голямата игра“). Главното е, че това ще бъде война, резултатът от която неизбежно ще бъде победата или поражението на една от страните. А основният постулат на международните отношения – „горко на победените“ – не е отменян.
Байдън и тези, които го назначиха на поста президент на САЩ, не могат да започнат „гореща“ война срещу Русия – ядреният паритет не позволява. Но това не прави ситуацията, породена от изявлението на Байдън, по-сигурна за нашата страна. Русия почти винаги печели „горещи“ войни, което не може да се каже за всички други форми на конфронтация.
„Голямата игра“ завърши не с взаимноизгоден компромис, свързан с формирането на Антантата през 1907 г. (в което ни уверяват през цялото време), а със смъртта на Руската империя през февруари 1917 г. Трудно е да си представим колко мъка нашите хора изтърпяха след това. Само гражданската война какво ни струваше.
Студената война завърши не с взаимноизгоден компромис, подпечатан от ръкостисканията на Горбачов и Буш-старши в Малта, а с „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век“ – разпадането на СССР. Колко мъка донесе това поражение на хората всички ние помним много добре.
Поради това, фактическото обявяване от Байдън на „не гореща“ война срещу Русия, трябва да се разглежда като предизвикателство към самото съществуване на нашата държава и нашия народ.
Възниква обаче въпросът: защо Байдън направи това под формата на лична обида към руския президент?
Отношенията между нашите страни и без това през последните няколко години напълно попадаха под понятието „студена война“. Би било възможно да се изпрати сигнал, че новата администрация във Вашингтон ще влоши още повече отношенията с Москва и без тази изключителна стъпка.
Вярвам че ключът към отговора на този въпрос е даден от американиста Дмитрий Дробницки: „Какъв е Байдън и защо това нещо беше поставено в устата му (обвинението, че Путин е убиец)?
Защото, както е известно и записано в биографията на Байдън, той говори с Милошевич през 90-те години и му казва: „Вие сте заклет военен престъпник“. Това е записано в официалната биография на Байдън. С други думи, този човек казва на лидерите-“негодяи” какви са те и какво им се случва след това?
Какво се случи с Югославия?
Всичко това беше казано не с цел да бъдат обозначени някакви политически приоритети, а с цел да се обяви: „Ще направим с Русия същото, което направихме с Югославия“.
Разбира се, Америка, при цялото й желание, не може да приложи югославския сценарий към Русия. Следователно ключовото значение в думите на Дмитрий Дробницки не е, че „ще действаме както с Югославия“, а фразата, адресирана до Милошевич от устата на Байдън – „военен престъпник“, т.е., смъртна присъда, която след това беше изпълнена в подземията на Хагския трибунал.
Обявявайки Владимир Путин за „убиец“, Байдън даде да се разбере, че САЩ възнамеряват да унищожат Русия чрез унищожението на нейния лидер. Нека си припомним, че думите на Байдън имат контекст и предистория. Това, което беше озвучено във Вашингтон, изобщо не се появява от нищото.
Първо, във Великобритания Литвиненко бе убит по „екзотичен“ начин с помощта на полоний. Мащабна медийна кампания въведе в съзнанието на западната общественост информация, че руските специални служби, по пряко нареждане на президента, използват някакви ужасни отровни вещества срещу своите опоненти. За убедителност обвиненията бяха подкрепени от присъда на британски съд.
След това започна активна имитация на използването на химическо оръжие в Сирия. И отново имаше масирана медийна кампания с обвинения не само за Асад, но и с непрекъснато споменаване на подкрепата на Путин за него. Обвиненията за по-голяма достоверност за западната общественост се подкрепяха от присъди на ниво ОЗХО (Организацията за забрана на химическите оръжия) и ООН, чиито структури, след разрушаването на СССР, попаднаха под пълния контрол на Запада.
2018 г. – отравянето на Скрипалите с бойното отровно вещество „Новичок“. Русия и Путин бяха обвинени в използването в Англия на оръжия за масово унищожение. Отново масирана медийна кампания. Официално признаване на факта на използването на химическо оръжие от водещите сили на Запада, като това признание бе подсилено чрез въвеждането на санкции срещу Русия.
2020 г. – отравянето на Навални. По лично искане на Меркел и Макрон към Путин „пациентът“ е отведен за лечение в Германия, където германски експерти откриват следи от бойно отровно вещество (кой би си го помислил?). След това те са открити и от френски и шведски специалисти, след това от ОЗХО. Всичките 27 държави от Европейския съюз единодушно обвиняват Русия и Путин, че се опитват да убият Навални с химическо оръжие.
Както виждаме,
почвата за изявлението на Байдън е обработвана повече от десет години,
общественото мнение на Запад е добре подготвено за възприемането на руския президент като престъпник, опасен за света.
Освен това на първите етапи на операцията за демонизиране на Путин Великобритания свири първа цигулка, след което се включват Германия и Франция. И едва тогава Съединените американски щати сметнаха за възможно и необходимо да излязат от сянката и да проведат последната, както те очевидно очакват, фаза на операцията.
Във връзка с всичко това обаче възниква друг въпрос – защо Вашингтон, Берлин, Париж и Брюксел имат нужда гражданите им да възприемат Путин като ужасяващ престъпник? Защо трябва да подготвят общественото мнение да го възприема по начина, по който са възприемани Милошевич, Саддам и Кадафи? Не звучат ли подобни предположения като примитивни теории на конспирацията?
Мисля че отговорът е очевиден. Путин не успя да оправдае надеждите на Запада да унищожи Русия. Нещо повече, той започна да се възприема от глобалния елит като пряка заплаха за техните жизненоважни интереси и ценности.
След разпадането на СССР Западът постави кръст на Русия. Екипът на Елцин беше възприеман като утилизационна бригада. Съответно също така беше възприеман и Путин първоначално. Освен това, както следва от публикуваните телефонни разговори между Елцин и Клинтън, първият гарантира за наследника си пред президента на САЩ. Но хората предполагат, а ...
Непростимият грях на Путин
При Путин Русия внезапно промени вектора на угасването си към вектор на развитие. Да, руските граждани имат значителен брой напълно оправдани и справедливи твърдения затова какво е било и как продължава това развитие.
Но трябва да разберем, че Западът възприема ситуацията в съвсем друга референтна рамка. За него непростимият грях на Путин е, че Русия се е развила през последните двадесет години, а не се е разпаднала.
Путин без съмнение не е враг на Запада, той е западник, привърженик на обединена Европа от Лисабон до Владивосток. Само че той вижда Русия в обединена Европа като равноправна велика държава. Можете да казвате, стига да ви харесва, че това е утопия, но той потвърди, че се придържа към тази идея, говорейки на форума в Давос през 2021 г. А подобно западничество на Путин за самия Запад не е с нищо по-добро от откровеното антизападничество.
Спомнете си каква буря от възмущение и то доста искрена, както в Америка, така и в Европейския съюз, породиха думите на Путин за разпадането на СССР като най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век. Те бяха възприемани като пряко предизвикателство към съвременния световен ред. Без разпадането на СССР Америка никога не би могла да се превърне в единствената суперсила и да се опита да ръководи еднополюсен свят. Без разпадането на СССР обединена Европа никога не би могла да се появи. Може да се твърди, че Европейският съюз, в сегашния си вид, е пряк резултат от „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век“.
Не е изненадващо, че както в Америка, така и в Европейския съюз, политиката на Путин насочена към връщането на Русия в Клуба на великите сили, се възприема като предизвикателство към световния ред, създаден върху руините на СССР. Натрупаното по време на слабостта на Русия към Запада може да намалее с нейното укрепване. Оттук и първите проблясъци на конфронтация по линията Русия-Запад още към началото на втория президентски мандат на Путин. Известната реч в Мюнхен беше ясна проява на това. Понякога тя се тълкува като антизападна. Нищо подобно. Това беше речта на западник, призоваващ Запада да помисли по-добре и да признае Русия като равноправен партньор.
Геополитическите противоречия се изострят многократно от противоречия на нивото на основните ценности. Западният свят, западният елит, са напълно идеологизирани. Там безусловно властва идеологията на либералния глобализъм, който не толерира никакво несъгласие. А в Русия, по време на триумфалното шествие в щатите на Америка и Европейския съюз на закони за еднополовите бракове, се приема закон, забраняващ насърчаването на хомосексуалността сред подрастващите.
Не е изненадващо, че през 2015 г. Байдън, докато все още беше вицепрезидент на САЩ, заяви, че Русия е основният враг на либералния глобализъм („Целта й е ясна – да събори световния либерален ред. С други думи, Русия има различна визия за бъдещето“). Две години по-късно, през 2017 г., на конгреса на най-голямата и влиятелна партия в ЕС, Европейската народна партия, която включва партията на Ангела Меркел, Русия беше официално обвинена, че „води недекларирана война срещу европейските ценности“.
Вярвам че
последната капка за Запада
беше онлайн речта на Владимир Путин на форума в Давос. Дневният ред на форума не беше скрит, а напротив, беше широко рекламиран – обсъждане на стратегията за преход към Новия чудесен свят, в който транснационалните корпорации („социално отговорни“) ще заменят националните държави, а хората ще получат пълна свобода: свобода от вяра в Бог, Родина, нация, семейство, пол и частна собственост. С цел превръщането на тези така възвишени идеи в живота, и със съдействието на папата, дори беше създадена специална управленска структура - Съвет за приобщаващ капитализъм, оглавяван от 27 Пазители, лидерите на най-големите транснационални корпорации и високо поставени чиновници.
И на този форум в Давос, предназначен за демонстрация на триумфа на либералния глобализъм, Владимир Путин изключително добронамерено, сякаш се обръщаше към стари приятели, заяви, че изход от кризата е възможен само чрез укрепване на суверенитета на националните държави, ограничаване на апетитите на транснационалния капитал и укрепване на традиционните ценности, на първо място, институцията на семейството.
Всъщност президентът на Русия в Давос хвърли
ръкавица в лицето на либералния глобализъм.
Отговорът на тези, които се смятат за господари на света, беше „черната марка“, която те му поставиха чрез Байдън.
Така че може би стига с подигравките с „деменцията“ на Байдън и начина, по който се спъва по стълбата на самолета. Личните качества на Байдън и здравословното му състояние нямат нищо общо със случилото се. Ръмженето, ненавистта и нежеланието да се види заплаха са най-добрия подарък за онези сили, които са предприели курс на държавен преврат в Русия, включващ физическото отстраняване на президента. Защо точно преврат? Тъй като по никакъв друг начин, с изключение на дворцов преврат, прикрит като цветна революция, присъдата, под формата на „черна марка“, не може да бъде изпълнена.
(От 24may.bg, превод Валентин Радомирски)
Източник: regnum.ru
Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.
Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.
Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.
Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни. Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.
Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.
|
