Нова Зора

Честита Нова Година,

другарю Пирински!

Отминаха Светлите Рождественски Празници. Пробляснаха ярко и унило угасваха фойерверките в новогодишната нощ. Днес е вече 5 януари, последният от „мръсните дни“. Утре е Богоявление, Ден на неумиращата надежда, ръси се с китка босилек и Мълчана вода за здраве, късмет и път. Пожелавам Ви ги от сърце. И искам да Ви уверя, че и Вие понякога имате прозрения за истината.

Напълно съм съгласен с Вас, че не друго, а живият живот е най-високият критерии за нея. Все пак не ми стана съвсем ясно защо го измервате само с късия аршин на току-що отминалата година? Може би защото тя е повод отново, както се надявате, всички социалисти да прочетат Вашите 15 основания, с които, образно казано, искате главата на Корнелия Нинова?

Уважаваният д-р Анко Иванов сигурно пак би ми напомнил, че не бива да се намесвам във вътрешно-партийните дебати и процеси в БСП. И с него бих се съгласил, с едно условие: ако

разгромът на българската държава не беше пряко следствие от разгрома на БСП!

Но не толкова той, колкото Вие, другарю Пирински, имате пряко участие в този взаимно обоснован разгром. Но затова – по-нататък.

Сега да не пропусна да Ви кажа, че намирам за твърде странни критериите Ви за истината, идейния спор и отговорността. Бях писал, в предишната си статия, че ОСД са идейните терминатори на БСП и, че те са приносителите на най-опасния вирус, който някога е налазвал левите партии и движения в Европа. За пример бях посочил незавидната съдба на Френската социалистическа партия. Отнюд! Вие голословно твърдите, че „ОСД в БСП БЕ носител на идеите на лявата социал-демокрация като път към демократичен социализъм на новото столетие, а не на социал-либералния курс, който бе въведен от новото ръководство на партията от 1997 г.“

Несолидно е някак, другарю Пирински! Забравили сте изглежда принципа на Перикъл. Великият атинянин, когато излизал на Агората всеки път извръщал очи към Олимп и казвал: „О, Богове, не позволявайте устата ми да изпусне неподходяща и неточна дума!“

А Вие създавате недоумения! От Вашето голословно твърдение излиза: първо, че говорите за ОСД в минало време, сякаш не само Вие, но и цялата юнашка дружина някога сте съществували, а днес ви няма! – което, меко казано, не е истина. Няма ги Луканов, Кюранов, Ананиева и Продев, царство им небесно, но Вие, Велислава Дърева, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, Филип Боков и пр., и пр., здраствувате, макар и разставени в различни властови точки. Но да сте живи и здрави!

Второ, говорите, че социаллиберализмът е бил „въведен от новото ръководство на партията през 1997 г.“, сякаш Вие нямате нищо общо с Първанов и Николай Добрев, а по-късно и със Станишев, което също не е истина. Имате, другарю Пирински! Дори твърде много имате общо със социаллиберализма. И не само Вие.

Не си спомням дали съм Ви казвал, но ние, в „Нова Зора“, освен че сме партия на дългата политическа воля, която сме посветили за пребъдване на Отечеството, на народа на България и неговата държавност, сме и партия на дългата политическа памет! Помним кошмара наречен „демократизация на БКП-БСП“, по време на двете правителства на Луканов, в които Вие бяхте зам.-министър-председател. Помним съкрушените съдби на изтъкнати стопански ръководители, уволнени затова, че са работили за комунистическа България и за Тодор Живков! Помним как тогава складовете пръщяха от продукция, а ведно с Луканов, Вие заставяхте народа още в тъмни зори да се реди на безкрайни опашки пред магазините, за по едно кисело мляко. Кашкавал, сирене и прясно мляко, много често не се и предлагаха, въпреки че в това време производството на мляко в България беше цели 2,5 млн т!

Малцина се досещаха тогава, че създавате обстановка за налагане на прелестите на „пазарната икономика“, както срамежливо назовавахте реставрацията на капитализма. Това пораждаше така необходимото за вашите цели разочарование сред народа, очудване и недоверие в действията на една партия, която му беше обещавала светло бъдеще и „пълно и всестранно задоволяване на неговите потребности“. Към това недоволство на изкуствения глад, вие се изхитрихте да подключите механизъма и на „бензиновата криза“, с което напълно изумихте света. Сякаш България не притежаваше една от най-мощните рафинерии в Европа, а доставките на нефт от СССР, макар и гърчещ се в конвулсии от перестройката, все пак не продължаваха да пристигат в Бургас!

Днес пледирате за единство на партията!

Заплашвате с „Разпад или рестарт“, но някак удобно забравяте онази умишлено режисирана вакханалия на идейния и организационен разпад, смешните и грозни превъплъщения и преориентирания на партийни велможи и мислители, които довчера се бяха клели да бранят „революционните достижения на народа“ и бяха пели със стоманени нотки в гласа: „Мы мирные люди, но наш бронепоезд, / стоит на запасном пути!“ Оказа се обаче, че на „запасном пути“ е всъщност могъщият перестроечен булдозер, който изрина де що срещна по пътя си от фабрики и заводи, до армия, служби, образование, здравеопазване, почвино дело и др. И какво обяснявахте на редовните партийни членове и на хората, които бяха вградили в това погромено имане и вяра, и сили, и младост, и надежди? На какво се стремяхте да ги научите, вие, които бяхте обявили, че „акуширате историята“? Не се ли досещате в какво сте успели? Научихте ги на нещо, което не са и смисляли дори най-големите им врагове. Научихте ги да мразят! На първо място – живота си, после – държавата и най-вече партията, в която са вярвали не само редовите комунисти, но и хора, които никога не са членували в нея.

Замисляли ли сте се някога как всичко това е отеквало в общественото пространство? Как се е отразявало на изгражданото с години доверие в мисията на мъчениците на социалната кауза, чийто безсмъртен пример загърбихте, а паметниците им предадохте на тръните и забравата?

Нищо от онова, което обещавахте на народа, другарю Пирински, не изпълнихте. Нито „повече социализъм“, нито „повече демокрация“, нито „повече справедливост“! За благоденствие да не говорим. Вие лично, ведно с цялата перестроечна команда, не се справихте с нито една историческа задача в името на народа и на България. Така „акуширахте“ историята, че тя роди чудовището „Велика криминална революция“, ако използвам израза на големия и честен творец Станислав Говорухин, който има доблестта да признае великата си заблуда: „Целехме се в комунизма - каза той, - а улучихме Русия!“ От Вас обаче, другарю Пирински, такива думи народът на България не е чувал. Да бяхте казали, че „победителят е безпощаден“, че „не можем да удържим“, че „обстоятелствата са по-силни“, а вие и Програмата „Ран-Ът“ поръчахте сами, и сами вкарахте вълка в кошарата. Набутахте България в НАТО и в Европейския съюз, без да попитате народа, защото просто го натирихте на вълците. Ако бяхте направили поне частица от това, съдбата на държавата ни може би щеше да бъде по-друга. Тогава и Вие, макар и Светлейший княз на перестройката, ведно с вечно угодливото „партийно дворянство“, което веднага се цани на служба при Хегемона, а иначе паразитираше успешно върху идейната твърдост на обикновените хорица, може би щяхте да получите от историята отново високото право да бъдете „катраник на буржоазията“! Днес историята и това ви отказва! И Вие сте в паника.

Кого плашите всъщност, с трижди публикуваните Ваши заплахи към делегатите на конгреса: „Разпад или рестарт“! Въобразявате си, че сякаш от Вас зависи нещо! Нима не знаете какво си мислят и какво говорят хората? Те са убедени, другарю Пирински, че ако това, което е останало като организирана партийна сила от БСП, попадне пак в бездарни перестроечни ръце, ще означава окончателното изличаване на тази партия от обществения живот! И причината ще е истинско доказателство за действащ заговор по отношение на нейното бъдеще.

Друго доказателство за това би било, ако оставката на тази жена с воеводски характер, Корнелия Нинова, не бъде отхвърлена или прегласувана от конгреса на 22 януари. Както писах, Нинова премина „Рубикон“, защото дойде, видя и разбра мъдростта на библейската притча: „Смоковница, която не ражда, се отсича!“ И безплодните дървета в двора на БСП изтръпнаха, защото разбраха, че идва този отдавна очакван от живота очистващ „урок по брадва“!

Гледах наскоро и слушах

злочестия и несвързан плач на Кирчо Добрев

в някакво телевизионно предаване. Имаше вид на лакомник, на който са му отнели парчето торта, което му се полага в менюто на неговата несвършваща софра. Защото бил „четвърто поколение социалист“! Толстой би казал: „Иногда природа отдыхает“!

Слушах и си мислех, че не напразно веднъж в парламента, след изборите през злополучната 1997 г., по повод на публикация в „Нова Зора“, баща му, който беше все пак с по-други карати човек, ми разказваше как го замерял с обувките. Поводът бил, че Кирчо му предложил да ми изпрати биячи, за да разреши по този начин „конфликта“ с „Нова Зора“. Така Кирчо, за по-демократично, възприемал уреждането на идейните разногласия и спорове.

В това предаване той внезапно ми заприлича на изпъден протестантин, който обикаля „храма Господен“ със свещичка в ръка, за да видят всички колко много е набожен. Светла му памет на Николай, сигурно ако можеше да го види, отново би го замерил с обувките. Той не беше твърде сложно устроен като душевност, но имаше способността безпогрешно да разпознава всеки „излъжи Господ“.

Споменах за 1997 г., за изборите и за Николай Добрев, та се присетих, че тогава, Вие, другарю Пирински, бяхте председател на Предизборния щаб, ведно с Николай и с Георги Първанов. Много бяха „спекулациите“, както навярно бихте се изразили, относно забравените днес твърдения, че тези избори тогава бяха умишлено провалени, нещо подобно на това, което се случи през 2021 г., когато БСП, както твърдите, „не била разпозната от избирателите като протестна партия“, нещо което официално признавала и Корнелия Нинова. По-сложно е, бих казал, като в живота, обяснението за двата умишлени провала.

Тогава, през 1997 г., Вие прекрасно знаете това, имаше една най-важна и главна задача:

БСП трябваше да покаже неубедителен резултат,

за да може да бъде прикрито съглашателството „на новото ръководство“, което, както твърдите Вие, предстоеше да провежда в живота и политиката на партията, „идеите на социаллиберализма“. Вярно е, че той тогава се представяше като спасителна алтернатива и, затова бе изнамерена удобната патерица, която да подържа легендата за „необолшевизма“ на Жан Виденов и неговите хора. Само в месеците след 4 февруари, когато бе върнат мандата за второто правителство на БСП, от структурите на партията бяха „очистени“ 42 300 партийни членове, като огромен брой от тях, бяха обявени за „хора на Жан“.

Беше променен и стила в работата на партията за участие в избори. Дотогава съставът на цялото Изпълнително бюро работеше като „предизборен щаб“, сега вече щабът си имаше „триумвират“. Според „сламките“, които са ми останали от онова време, само две са неговите заседания. На едното Николай Добрев е представил „по-надеждните“ кандидатури, които биха подкрепили „новата линия“. Вие сте присъствал на това заседание, но честно казано, нямам представа дали сте пледирал за социалдемократическите ценности на ОСД. Това, което знам е, че след заседанието направо сте се отправил за Благоевград, за да работите единствено за собствената си кандидатура.

И трите избора през 2021 г., бяха характерни с нещо твърде обезпокоително. Предизборният щаб на „БСП за България“ работеше, за разлика от 1997 г., но вътрешнопартийната опозиция, определяна тогава като „жановисти“, за разлика от настоящата, към която принадлежите и Вие, не работеше против БСП. Кирчо Добрев, който претърпя катастрофална загуба на вътрешнопартийните избори от 12 септември 2020 г., открито се бе главил за „началник на предизборния щаб“ и дори „главен кадровик на „Изправи се! Мутри вън!“ Съвместно с Мая Манолова, с една пленителна взаимност на чувствата, по отношение на Нинова, те успяха да откъснат достатъчно проценти, за да имат повод да пият шампанско, задето са обезсилили БСП и са уязвили нейния председател.

Това, което се случи на 14 ноември бе

само творческо продължение на наливането на вода в мелницата на вътрешнопартийната опозиция,

с едничката задача тя да получи повод още по-гласовито да иска оставката на Корнелия Нинова.

Твърде неблагоприятно би било за нея, ако както и при Жан Виденов, се намеси външният, атлантическият фактор. Тогава Жан трябваше да си отиде, за да освободи коридор за разправата на Хегемона със Сърбия на Милошевич и това съвпадаше с въжделенията на „разбитите авари“ от СДС, които много срочно бяха строени в командата „Обединени демократични сили“, подкрепяни дори и от ДПС на Доган. Ако са верни твърденията, че и „Харвардският проект“ в България днес има същата геополитическа задача и насоченост, сиреч България не само да бъде коридор, но и база на НАТО и на САЩ, в политиката на военно сдържане и противопоставяне на Русия, то тогава – таз ни е майка родила! Тогава не само за Корнелия, не само за БСП, но и за България положението би станало неспасяемо.

В новия брой на сп. „Икономист“ Френсис Фукуяма, „пак изби рибата“! Този път, довереният съветник на трима президенти на САЩ не се поколеба да обяви, че 2022 г. ще бъде година на края на хегемонията на САЩ. Лично аз отдавна не му вярвам, още от времето, когато след разпадането на СССР, той обяви „края на историята“, но знам прекрасно, че по-лошо от една провалена прогноза от такъв характер е нейното потвърждаване в живота. Сгромолясването на всяка империя е сблъсък на сили с тектонични измерения, а в случая става дума за могъщия хегемон - САЩ. Римската империя е загивала 300 години и нека не си спомняме какво е настъпило след това и какво са преживявали хората през тези години.

Може би другарят Пирински ще се изкаже по случая. Неговите ранни биографи твърдят, че имал „способността да улавя всички тенденции, още в самия им зародиш“. А може би е толкова активен в хулите срещу председателя на БСП, защото някой му е подшушнал, че е дошъл падежът на мокрите му сънища да стане той председател на БСП?! Навремето Жан Виденов стана причината отреденото от Москва и Вашингтон място за него, да бъде заето от Георги Първанов. Тогава другарят Пирински се явяваше онази удобна пресечна точка, в която перестройчиците в Москва и походът на Хегемона за Нов световен ред, осигуряваха пълната ликвидация на социализма и неговото наследство, според критерийте на „Вашингтонския консенсус“.

Откъде ги знам тези неща ли?

Знам ги от самия Николай Добрев, който малко преди смъртта си, на входа на НДК се беше спрял да ме изчака, за да ме увери, че не е „два пъти предател“, както бях написал в „Нова Зора“, веднага след връщането на мандата за второто правителство на Демократичната левица, на 4.02.1997 г. Синът му, Кирил Добрев, не се умори през годините да ме преследва, къде като личност, къде като обществена позиция, мен, вестникът и партията, която представлявам. Не знам дали му е известно за този наш разговор с баща му, тогава, в края на февруари или началото на март през 1999 г., когато две години преди това бях пренебрегнал принципа на мъдрия Перикъл и бях нарекъл Николай Добрев „два пъти предател“. Веднъж, заради неизпълненото от него решение на Висшия съвет на БСП, да оглави и състави второ правителство на Демократичната левица и, втори път – към България, защото с връщането на мандата той откри пътя на ордите от „марокански скакалци“ на Иван Костов, които се готвеха и по-късно напълно опустошиха България.

Та в този разговор, не знам по силата на какъв порив, Николай ми сподели, че не само на мен, „не ми бил угодил“, така се изрази, но че дори и Вашингтон, и Москва са били сърдити, заради решенията на Извънредния конгрес през декември 1996 г. Трябвало е другарят Пирински  да стане председател на БСП и министър-председател на България! По този въпрос почти всеки ден по телефона от Москва, настоявал пред Добрев самият Александър Авдеев.  Настоявал не в лично качество, а като зам.-министър на външните работи на Русия!

По същата причина и Александър Мирчев, българинът, формиращ тогава политиката на САЩ към България, изпратил послание. То ми беше предадено от Андрей Райчев, каза Добрев и уточни, че това се случило „след срещите, които имали в Ню Йорк Александър и Андрей“. Не поясни дали желанието на Мирчев е било лично негов избор и мнение, или пък е бил упълномощен да го заяви като желание на високостоящите власти на Държавния департамент. Но затова може да бъде попитан самият Андрей Райчев.

Обещах тогава на Николай да продължим този прелюбопитен разговор, когато се пооправи. Той само махна с ръка и се усмихна с най-тъжната усмивка, с която го запомних. После потъна в множеството, което вече изпълваше Зала № 1, а аз останах да стърча като удивителна покрай преминаващите хора – едновременно смутен и наполовина дори - разкаян.

Отклоних се с разказа за Николай Добрев

и за пропуснатата възможност БСП да попадне още през 1997 г. в „социалдемократически ръце“. Нещо, което след трагичната гибел на Андрей Луканов, и други сили, освен другаря Пирински, очакваха да се случи. И съвсем откровенно подтикваха не само Николай Добрев към това. И Нора Ананиева, и Стефан Продев, и Чавдар Кюранов, царство им небесно, и Велислава Дърева, и Филип Боков, и Елена Поптодорова, и Ивайло Калфин, и всички онези, с които заедно подготвихте, както писах, „кошмара, наречен демократизация на БКП и БСП“.

За да вземе завоя, Георги Първанов бе принуден да заяви от най-високата трибуна, че е „крайно време БСП да се социаллиберализира“.

Но така и така съм се върнал толкова години назад,

като отворен финал на нашия разговор

с другаря Пирински, би било честно да припомня каква България погромиха перестройчиците от двете правителства на Андрей Луканов и какви грехове завещаха на всички, които щяха да дойдат след тях. Това е необходимо, защото, както казва Воланд, в романа „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков: „Ръкописите не горят!“ Дълга е темата, но ще се опитам съвсем накратко да я илюстрирам с няколко щриха, за да се види и да се знае, че жанрът има памет, а „Нова Зора“ не забравя! И въпреки, че другарят Пирински, отрича това ни право, ние винаги сме заставали зад правдата и истината.

България, която загубихме, приключва 1988 г. с годишно увеличение от 141% на своето промишлено производство, съотнесено към 1980 г.! С този си ръст българската държава се нарежда на пето място в света и на трето място в Европа! В същото време България произвежда 1/5 от от общото количество на електрокари и мотокари в света! По този показател, на човек от населението, е на първо място в света!

По производството на цигари, пак по този показател, е също  на първо място в света! По производство на азотни торове сме втори в Европа и седми в света! По производство на електроенергия на човек от населението, България е приблизително на равнището на Великобритания и преди Италия, Испания, Гърция, Турция и пр.

В периода 1980-1990 г. България търгува със 116 страни в света и има износ на стоки и машини в 109 от тях! През 1988 г. България има обща стойност на износа 17,4 млрд.долара, която стойност е 3.3 пъти по-голяма от стойността на износа на Гърция и на Турция, взети заедно! Тази сума от износа на малка България обаче представлява 84% от износа на държавата Мексико, която по това време наброява 80 млн жители; тази сума е 51 % от износа на 150 милионна Бразилия! По жизнено равнище гражданите на България никога не са живели по-добре, отколкото в тези две години – 1988-1989 г. Такава беше България, когато перестройчиците, се заеха да „акушират“ историята.

Няма да отрека съществуващите противоречия, не отричам също, че вървяха кризисни процеси. Но нима не се случва същото в определен етап в развитието на всяко общество, на всяка система, независимо какъв е нейния характер?!

Вярно е че България имаше и външен дълг. Но Родината ни разполагаше с огромни ресурси, които при разумна мобилизация, гарантираха, че този дълг може да бъде изплатен абсолютно безпроблемно, в най-кратък срок. Задачата беше да се намери най-верният, най-адекватният начин, с който да бъдат разрешени натрупалите се промени. Но начело с Андрей Луканов и Георги Пирински, перестроечна команда, която владееше властта, не се справи с тази историческа задача.

Вместо това, с двете правителства се започна невиждано и неописвано някога, през всичките 1300 години на България, чудовищно разграбване на националното богатство. Бяха разрушени съдбите на милиони българи, откраднато бе бъдещето на техните деца и на техните внуци!

Зная че би прозвучало твърде емоционално, но ми се иска да попитам другаря Пирински, дали не са го стряскали поне на сън, умиращите от мизерия, непознатите за България картини на хора, ровещи в кофите да смет! Дали се е запитвал някога на чия сметка са записани безвъзвратно загубените и погинали от стрес и покруса в този период 500-600 000 българи, повече от всички жертви дадени от България, във всички войни, които тя е водила! Тези страшни загуби са записани на сметката на идейните терминатори на БСП, които бяха тръгнали да съсипват партията, на която хората вярваха безрезервно.

Обещах да не изреждам всичките

грехове на двете правителства на Луканов,

които минираха бъдещето на цял народ и основите на държавата ни с хилядолетно име, и в които другарят Пирински бе зам.-министър-председател.

Един от най-непростимите грехове бе извършената от тези правителства демонополизация на конкурентно-способни държавни и външнотърговски дружества на България. И то във време, когато течеше процесът на гигантска концентрация на световния капитал и се изграждаха все по-могъщи транснационални компании! Това деяние бе нещо много повече от некадърност и недомислие. Това беше умишлена услуга в полза на чужди интереси и нанесе неизброими щети на българската държава.

Либерализацията на ценовите и митническите отношения бе действие от същия порядък, защото превърна България в рай за спекуланти, мафиоти и организирани престъпни групи.

Върхът на цялостната антибългарска дейност обаче беше инициирането на  Закон за Българската народна банка, с който тя бе отделена от Изпълнителната власт и последвалото решение за създаване на десетки частни банки и финансови къщи. Неизпълнена прокурорска задача и задача на съответните органи, бе и така си остана,  проверката дали целият този „маньовър“, не е направен, за да може по-късно да изтече като през финансов шлюз, огромна част от националното богатство на България?!

Подготовката за убийството на българския индустриален интелект, ведно с тоталната подмяна на опитните ръководни кадри на основни производствени предприятия, както и пълното отричане на плановата икономика, са друго ненаказано престъпление, донесло не по-малко вреди от посочените до тук.

Парадоксалното е, че след всичкото това криминално наследство, бе свикан грандиозен митинг от името на БСП, за да се дадяла подкрепа на правителството на Андрей Луканов! И нищо неподозиращите членове на БСП, както и граждани, които все още вярваха на Партията, напълно безкористно дадоха тази подкрепа. На следващия ден обаче, последва истински леден душ, гавра с чувствата и убежденията на хората. Без всякакво предизвестие и основание, правителството на Луканов подаде оставка. Не искам да се връщам към разказа за разочарованието на тези хора. Лично участвах в митинга и бях един от всички тях, които запомниха завинаги лукановисткото коварство.

Увлечен в този разказ щях да пропусна един от най-подлите удари в гърба на българската държава, което правителството на Луканов извърши. Обявяването на

мораториума за плащането на външния дълг.

Това беше ни по-малко, ни повече доубиващ удар, след който България загуби уважението в лицето на останалия свят. Проф. Нако Стефанов, един от най-проникновените и утвърдени японисти в България, ми е разказвал за истинската покруса, изживяна от един най-висш представител на голяма японска банка в Лондон, заради това с нищо необосновано обявяване на мораториума по плащанията на дълга  на България. След него или преди него, по странен начин, бе намалял, а според някои напълно изчезнал, целият Държавен валутен фонд. И до ден днешен никой не е дал обяснение къде отидоха милиардите долари народни пари!

След тези и след още много други

„подвизи“, сътворени от правителствата на Луканов,

народът в началото притаи дъх и унило замълча. А когато цял един народ притихне, както казва Мирабо, значи има да каже нещо много важно, нещо много съдбовно! И той го каза, изпълнил площадите със сини знамена, но поведен към „нови пропасти и нови страдания“.

След разгрома на селското стопанство и връщането на земята в реални граници, по времето на Филип Димитров, както и след кромолите в БСП между Луканов и Лилов, народът пак обърна очи към БСП. По това време начело на БСП бе застанал млад, може би неопитен и неориентиран достатъчно добре в клановата структура на БСП, председател. Но Жан Виденов  само за три години, успя да възвърне самочувствието на столетната партия, дълбоко наранена от моралните Лукановистки падения.

Не казвам „социалдемократически“, защото какво социалдемократическо може да има в т.нар. Програма „Ран-Ът“, поръчана нарочно от него в Националната камара на САЩ?

По-нататък са годините на един от най-драматичните периоди в историята на България и в живота на БСП – месеците преди извънредния конгрес през декември 1996 г., когато основно оръжие на перестройчиците се оказа убийствения лихвен процент, обявяван от БНБ; януарският пуч и разгрома на Народното събрание; четвърто-февруарското предателство; „победата на Първанов“ или драмата на самопобедилият се Петър Стоянов на президентските избори, както и годините на бавното умъртвяване на БСП, поставена в режим „очакване – надежда – разочарование“. И през всичкото това време, „бели и пухкави“, „социалдемократи“, действащи като социаллиберални хиени! Действащи безогледно, нагло и неотстъпно! Те спретнаха банковата криза и окрадоха парите на народа, за да припишат отговорността за всичко това на Жан Виденов. Само в последните седмици на декември 1996 г., от България са изнесени 150-200 мил.долара!  Как цената на един долар да не стигне 3000 лв.! На изборите тази година, пак те провалиха организирано БСП на три пъти, и се опитаха да препишат отговорността за всичко това на Корнелия Нинова, с едничката цел, да се доберат отново до властта!

Но това е необятна тема,

достойна не за една, а за цяла поредица от статии, заради  прекъснатия от страна на другаря Пирински „разговор“ - „тук и сега“. Отсъствието на аргументи винаги е било най-важното основание да се отказва „разговор“, поради „високи идейни принципи“. Особено, както е в случая, преди началото на един съдбовен конгрес.

Остават не много дни до 22 януари. И аз няма да бъда изненадан ако безкрилите словца от онзи безполов мазхар, наречен „Разпад или рестарт“, се появят като позив или пък ако бъдат отпечатани за четвърти път, уж поради тяхната историческа важност, а всъщност, поради най-елементарно творческо безсилие. И в двата случая, причината е една: пореден опит за реставрация във властта на истинските погромители на БСП, на тези, заради които днес социалистите извън нея, са три пъти повече от организираните партийни членове. Но суетната глупост, която е майка на бездарието и наглостта, винаги трудно се е примирявала с реалността и с истината за себе си. Отговорът който се очаква на задавания от нея трикратно въпрос – „Разпад или рестарт“ може да бъде само един: Никакъв разпад! Една партия на великия хуманен идеал, вдъхновявал през вековете милиони хора, не може да умре само заради вредителството на тези, които се опитват да убият този идеал. БСП трябва само да бъде очистена от отровните миязми на „прехода“, измислен от фалшиви социалисти и безродници. И тя трябва да продължи, напред и нагоре – без тях!

Истинският катарзис на тази партия, която беше аргумент и основание за небивалия 45-годишен възход на България и стана в голяма степен, уви, заради шепа нахлебници, проводник и осъществител на една планирана разруха, преминава през нисък поклон пред народа на България. И извинение, заради причинените му страдания, както и заради осъзнатата вина, че БСП не е намерила сили по-рано да се очисти от своите идейни терминатори.

Нито едно мерзко дело на този свят обаче не е оставало неосъдено! Не се ли случи сега, ще стане по-късно! В края на краищата за всичките им деяния ще ги съди Вседържителят – горе! Но тук и сега, е важно да го направи непримиримата съвест на българските социалисти.

До завчера не знаех, че т.нар. Слава Янакиева е „професор по културо­логия“ в СУ. От познати бях чувала, че Калин Янакиев, някогашен мой научен ръково­дител, води намусена, невчеса­на и нечистоплътна ( като са­мия него ) жена, известна с това, че вадела от кошчето за отпа­дъци ръкописите на религи­озна тема на своя мъж, кои­то той е смачкал и захвърлил - за да ги публикува като свои. Вероятно с цел да не се допуска зян и фира в „семейното науч­но производство“.

Въпреки невзрачния си вид, въпросната лейди се подвиза­вала с патетичното име Сла­ва Янакиева - демек Слава­та на Калин Янакиев! Смятах тия приказки за анекдот, защо­то навремето същото се говоре­ше за сина на един голям поет, който уж вадел от боклука ло­шите стихове на баща си, за да съставя от тях свои собствени стихосбирки.

Но преди два дни, когато об­щественият скандал около Сла­вата на Янакиев гръмна, отво­рих библиографията й и пора­зена се запознах с поменика от заглавия на нейни статии по теологични проблеми. Не мо­жех да не се запитам какви тол­кова дълбоки познания по фи­лософия на християнството може да има една витизчийка, която по липса на лицеприятна външност и талант, не може да бъде актриса и не е изигра­ла нито една роля в киното и театъра?

Отговорът е, че на голя­ма част от текстовете Славка е само преводач и те не би тряб­вало да фигурират в официал­ния й авторски актив. А за ка­чеството на „оригиналните й разработки“, с които в момен­та не мога да се запозная, съдя по дълбокото й презрение към българската идентичност, ог­ласено в нейните неграмот­ни, пълни с накипрени псев­донаучни лафове ( „топос“, „ребрандиране“! ), публикации във фб, които напоследък стана­ха достояние на широк кръг читатели. Както се казва „шило в торба не стои“. Колкото до въ­проса как такова убого съще­ство, което от километър вони на омраза към земята, в коя­то се е родило, както и на болез­нена непоносимост към водата, сапуна и гребена - и което не притежава и грам от необходи­мия ценз, за да препоръчва себе си като „култултуролог“ - се е домогнало до званието „профе­сор“, дори не в кочината НБУ, а в светая светих на българско­то висше образование СУ „Св. Климент Охридски“ - отгово­рът е прост. И той не се съдър­жа само във факта, че мъжът й Калин ( поредният Калин - как­во показателно име! ) десетиле­тия наред свещенодействаше в Катедра „Културология“ ( спомнете си вица „кондуктор е баща ми, кондуктор съм и аз“, който в България е груба реал­ност ), а в една единствена лич­ност - Сорос. Търговецът, кой­то купува всички изложени за продан блудни и болни души в света.

Той натъпка с тях полити­ческата ни система, унищожи чрез тях българската култура и просвета. Превърна държа­вата ни в плондер, напомпан до пръсване с отровни газове - единственото, което произ­веждат и отделят тези вредни организми.

Кощунствата на стрина Сла­вка на страницата й във фейс­бук, които наскоро станаха дос­тояние на обществеността, са публикувани в непълен вари­ант. Освен отвращението си към българската народна му­зика, която ни „разобщавала от Европа“, освен презрение­то си към Дунавското хоро, което тя свързва с Живков, а не с автора му, композитора Дико Илиев, освен погнусата си от „хоротропците“, които сквернят столичните културни „топоси“ като извиват „хорА с трибагреник“ - тоест с офи­циалното знаме на България - тя излива своята злост и вър­ху гениалния български бас Борис Христов, чието „мно­голетствие“ (изпълнението на „Многая лета“ в първите ми­гове на всяка Нова година) я дразнело „с руския акцент“, придобит от прекалено мно­гото руски опери, в които све­товноизвестният певец е взе­мал участие.

Няма да разисквам проста­щината и крайния примити­визъм на изразените от стрин­ката-“културолог“ мнения. Нито ще седна да я убеждавам, че традиционната култура на всяка европейска нация е най-ценното, което отделните държави влагат в общия евро­пейски дом - разбиран не като неолиберално и соросоидно гето, а като Европа на разума и свободата. Нито пък ще й из­тъквам, че не само чуждестран­ните фолклористи и оперни спе­циалисти, но и всички хора със сърце и вкус към изкуството от петте континента, изразя­ват преклонение пред силата на българската народна музи­ка и величието на Борис Хри­стов. В Европа те са знаците, по които днешна България е разпознаваема. Едва ли духо­вен инвалид като Славка би се впечатлил и от напомнянето, че европейските народи свя­то съхраняват фолклора си и правят опити на държавно рав­нище да възкресят неговата художествена, социална и об­разователна значимост. В Ита­лия безброй пъти съм била сви­детел на народни танци, изпъл­нявани с носии от всяка об­ласт, в неделя, на площада пред главната катедрала в селището. Ако някой маргинал на Апе­нините напише това, което четем на Славкината фб сте­на, италианците ще го одерат жив!

Ще кажа само: няма по- ясен признак за дълбок про­винциализъм и духовна за­тънтеност от срама, кой­то изпитват лумпените от своята Родина. От храчките, с които те обливат нейната кул­турна идентичност. От чуж­допоклонството. Народът ни отвека е заклеймил такива от­репки с пословицата: „Пази, Боже, сляпо да прогледа“, а До­бри Войников се е надсмял над тях с „Криворазбраната циви­лизация“.

Ние се възмущаваме от Рут Колева, клекнала във фекална поза върху костницата в Перу­щица и негодуваме срещу Ан­дреа, която лее чалга върху гро­ба на Патриарха на българ­ското слово Иван Вазов. Въс­таваме срещу циганите, които поругават паметниците на Ва­сил Левски и българските на­ционални светини. И в също­то време търпим „културолога“ и университетски професор в СУ (храма на българската про­света) Слава Янакиева, да бъл­ва следното:

„Днес се събудих с украин­ския химн. Светло начало на деня. Неопетнен от комуни­зма химн, изживян като съ­държание и флаг, който е из­страдан. Добре щеше да е и ние да си бяхме „ребрандирали“ националнити символи. За­щото символите значат много (видяхме това с МОЧА). Ни­кой обаче не може да ме на­кара да плача на химн, кой­то съм слушала, когато са ми връзвали насила червена­та връзка. Нито да изпитвам трепет пред знаме, което ка­зионно е разнасял „знаме­носецът“ заедно с неговите „асистентки“. Което е поред­ната фашизоидна изцепка и бива употребявано за газира­не на низмени страсти.

Може украинският химн и украинският флаг да не са мои национални символи, но аз ги почитам с дълбоко пре­клонение пред същинската изживяна заедност на украи­нците“ (край на цитата).

С горното „Славка слави“ във фб украинския национа­лен празник и не изпуска слу­чая да потъпче знаците на българската държавност.

Да оставим настрана про­пагандните блъфове за „из­живяната заедност на укра­инците“ в условията на тотал­на цензура и липса на каквато и да е свобода на словото под фа­шисткия връшник на режи­ма на Зеленски. Но аз питам - чия ръка е написала горни­те редове? Ръка на българка - на български хуманитарист и университетски преподавател - или на фанатизирана тий­нейджърка азовка? А може би и Славка е служила в украин­ското военно ведомство заед­но с Тагаренко?

Недопустимо е подобно светотатство и позорно чуж­допоклонство да бъде проявя­вано от български гражданин, още повече от лице, което има достъп до българската акаде­мична младеж и чете лекции на бъдещи висшисти. И още повече - публично! Щом Слава пише подобни излияния на уеб страницата си, със сигурност ги тиражира и в „официалното си творчество“ на „културолог“. Пълно основание имат онези читатели, които искат родоот­стъпницата да бъде лишена от професорска титла и да й бъде забранен достъпът до аудито­риите.

Това, разбира се, няма да се стане. Свидетели сме на екс­тремния случай със сороския дегенерат Дайнов, който прес­покойно продължи да си „про­фесорува“ в НБУ дори подир предизвикания от него чудо­вищен скандал по време на миньорския бунт. Стрина Сла­вка би могла да бъде остракира­на, дамгосана, изхвърлена зави­наги от академичните среди и пратена да копае цвекло на село, само ако срещу нея се вди­гнат студентите й - тези млади хора, чиито души тя до днес е развращавала. Ще се получи ли това? Не, разбира се! Метас­тазите на антибългарския ту­мор почти изцяло са унищожи­ли съпротивителните сили на нашето общество - и най-вече на младежта.

Но има нещо друго - впе­чатли ме единодушието, с кое­то читателите в социалните мрежи наричат Слава Янаки­ева луда. Да, на снимките си тя изглежда точно такава. За­белязали ли сте, че и благовер­ният й Калин Янакиев, и Дай­нов, и Слатински - примерите са десетки - не са психически здрави хора? Това са маниаци, поразени от душевни патоло­гии индивиди. И не би могло да бъде другояче. Родоотстъп­ничеството разрушава духа. Трийсетте сребърници уби­ват. Всеки предател на Бълга­рия рано или късно обезумя­ва.

Защото предателството на Отечеството е лудост.