Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЯДО ЙОЦО ЧЕТЕ

Е-поща Печат PDF

1.

След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се.  И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.

– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население  османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.

И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:

– Значи имаме си и наши преводачи вече?!

2.

На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.

На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното  невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И  – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.

Вместо изложение:

Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.

Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.

Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.

Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален  епос.


От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.

Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото  отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:

„Нашето А-Бе, Райно!“

Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.

Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез  преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за  „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.

Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни   дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.

Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.

Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на  глобализиращата самота и разединение.

Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…

На кого оставяш България, Господи?

На вас ли, чието име е легион?!


Следващ увод:

Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи  разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.

Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.


 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ Е КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.

 

Уважаеми другарки и другари,

делегати на XIII-ата Конференция

на Софийската градска организация на БСП,

Уважаеми гости и журналисти,

 

Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската  криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните  стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.

Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите  за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.

От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.

Очевадно е, че

съществуващите модели

и инструменти са изчерпани.

Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?

 

Калоян Паргов

 

Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому.  Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.

Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство

растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в  заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...

Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.

Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.

Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня  Иван Костов в края на мандата му.

Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата,  загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.

Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.

Картината на управлението в София

не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.

 

 

Другарки и другари,

Госпожи и господа,

Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.

Изследванията на обществените нагласи

регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ  и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.

На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.

Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме

основното притовиречие между труда и капитала.

Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.

Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.

Какво искаме ние?

БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.

Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.

Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.

Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.

Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на  идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".

Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.

Навлизаме в ново време.

Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да  посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.

Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.

Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.

Европейските избори не бива да бъдат подценявани!

Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.

Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.

 


Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.

ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,

Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.

Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта.  Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?

Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?

Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.

Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.

Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.

От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за  БСП като партия на миналото.

 


С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.

И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,

Умно да мълчим и да говорим,

умно да живеем, да се борим,

умно с умни хора да дружим,

трябва умно път да си избираме

и по пътя умно да вървим.

 

Благодаря Ви за вниманието!

 

София, 1 декември 2018 г.


 

 

ОПОРНАТА СИЛА НА ИНТЕЛЕКТА

Е-поща Печат PDF

Опит за сондаж на творческите изяви на поета, литературоведа и преводача Петър Велчев и по повод на новата му книга със стихове „Глухарчета срещу вятъра”


Познавам от години Петър Велчев. Познавам го още като младеж, може би току-що завършил университет, който със завидна прилежност и неотстъпчивост, с онемял възторг, вървеше, по-точно, мъкнеше се подир тройката критици Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и Тончо Жечев. Ако е имало обожание, криел го е зад „печалния свой образ”, зад физиономията си на градско момче, което очевидно е готово за излитане в творческия безпредел.

Вероятно душата му, а и неговите дебюти на критик и литературовед, са го карали (в средата на 60-те) да се прехласва по жанра „есе”, да иска да подражава както на магистрите на жанра „есе” у нас, така и на артистичността, която - като маниер и по-свободно отношение към „обекта” - е въпрос и на природни дадености.

Формата на „есето” се отдаваше на младия критик, но това можеше да е плод на рано придобитата му начетеност. Защото Петър Велчев, син на русиста проф. Велчо Велчев (чиято разработка върху „На дъното” от Горки бях прочел още в средата на 50-те години), е едно изключение като биография, в сравнение с критиците от моето и неговото литературно поколение. Подобно на Цветан Стоянов, и Петър Велчев от малък го подготвят - изглежда упорито и родителски амбициозно - за висококвалифицирана работа на културното поприще: ерудиция, памет, тренировки да анализира и обобщава текстовете.

Имам чувство, че първият си жизнен опит Петър Велчев придобива по-скоро от книгите (многото книги), че останалият детски свят – игрите, немирствата, уличните преживелици и боеве, къпането в бурна вода или риболова - го е компенсирал по вътрешен, духовен, „книжен” път.

Какво се оказва?

Когато младият дух е с природни заложби, той намира начини да съпреживее, а не просто да имитира жизнената реалност. Иначе какво да направи „кандидатът за слава”, щом систематично изградената му образованост е оставила вече дълбок отпечатък върху индивидуалното съзнание? Щом отрано е започнал да обръща погледа си навътре, да нарушава тонуса на доверчивото общуване? Такъв е той! Самокритичен, но и убеден (без парадиране) в собствената предопределеност, уж „всезнаещ”, а тревожно боязлив, уклончив, може би мнителен, излишно несигурен в изводите, до които достига - смесица от подтици за виталност и от тревожни нашепвания на подсъзнанието.

По-късните етапи от живота засилиха тези негови настроения. Според мен чувствителността му на творец вътрешно я изостряха като два заредени, но неизстреляни куршуми състоянието на самотника и състоянието на разколебания скептик. Все по-непреодолимо растеше желанието му да се измъкне от затвореното пространство, да замени уединението с приятелства, с литературни контакти или с подобие на бохемство, лишено от мигове на спонтанното разкрепоставяне. От една страна, Велчев понякога, не без умисъл, нарушаваше „правилните” обществени нрави, да се отдаде на поривите си да плува по течението на живота, за да усети себе си свободен и своеволен, от друга обаче  бе строго организиран пишещ събрат, самодисциплиниран, точен и изпълнителен, акуратен, прецизен до болка, избягващ „неуравновеността” в емоционални изблици.

Два запомнящи се щриха от неговия живот.

Единият, свързан с щастието му да придружава и общува с Богомил Райнов, да му гостува, опивайки се от атмосферата в неговия дом. И да се обръща към него не с официалното Богомил Райнов, а с интимното, „Богомил”, въпреки разликата във възрастта помежду им. Сега се сещам: привличали са го самотната и отчуждена осанка на Богомил, както и всестранната му начетеност. Това, че пише произведенията си в мрачни нощни часове, трезв и аналитичен, мистик донякъде като баща си Николай Райнов, вторачен в писалищната си маса като екзотична сова на човешкото познание. Привличал го е също идеализмът на суровия до жестокост мъж, който търсеше излази към светлината, преборвайки се без жалост с условностите на интимната среда, сред която е израснал.

Петър Велчев изпитваше гордост и от възможността да седи на една маса в кафенето на писателите с Исак Паси, реализирал неговия блян поезията и философията да вървят ръка за ръка. Паси умееше да говори интересно и по повод на скучните сцени от битието, да оживява алегоричните постройки, придавайки им осезаеми земни очертания (което несъмнено е привличало по-младия творец). Пък и тази белезникавата брада, която подчертава древноюдейската мъдрост на Паси!…

Само че нещо, извиращо от душата на Петър Велчев, му пречеше да последва докрай любимите си духовни вдъхновители. Вътрешен спъни-камък го подсещаше да се задържи насред път, да се огледа, за да разбере, че е грях да повтаряш чуждия живот. Така стъпка по стъпка Велчев напредваше - без външни ефекти и агресия - в професията, утвърждаваше се като литератор, който създава приносни творби главно в три области: в поезията, в литературознанието и в поетичния превод. Подчертавам заслугите му в литературознанието, тъй като критиката като рефлекс за бързо реагиране на художествените факти го увлича по-слабо.

Същевременно в този интелектуално устроен колега все по-откровено се открояваше амбицията му да се възпротиви - чрез своите творби - срещу неправдите и несправедливостите, но така, че да остане извън центъра на събитието. Да попадне в ролята на наблюдател, който описва истината за случилото се, без претенции да е участник или подбудител.

Всъщност, Велчев полага неимоверни усилия и днес да стои (поне така се надява) над политическото ни всекидневие, над партийните борби, възмущава се от всяка обществена крайност, понеже я възприема за първоначало на насилието. Въпреки този свой стремеж да гледа от дистанция към „лудостта” на времето ни, ерудираният литератор не приема актовете за поробване на хората, унизяването им, жертването им заради интересите на привилегированите класи.

Като порядъчен интелектуалец Петър Велчев не направи след 10 ноември 1989 г. компромиси с разбиранията и съвестта си, не последва онези критици и литературоведи, които размениха своите дарби заради кариера и измамния блясък на публичната сполука в момента. А през 2006-2008 г. пое отговорностите на първи зам.- гл. редактор на изданието на Съюза на българските писатели  „Словото днес”.

Това свойство и мяра в светогледа и поведението на Велчев ме докосна силно, когато при подготовката на монографичния ми труд „Книга за Вапцаров” се запознах - вече детайлно - с прецизния анализ, който литературоведът прави на Вапцаровата кауза и творчество. С подобен подход той пристъпва към П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Асен Разцветников и др.

Още през онзи период ми стана ясно: в качеството си на литературовед Петър Велчев се отдава по-рядко на капризите на есеистичния стил. В замяна предпочита да навлиза в сърцевината на историческите или съвременните проблеми, в есенцията на творческия процес. Преминал школата на Литературния институт към БАН, Велчев става по-разпознаваем в контекста на методологията, която използваше моят приятел Боян Ничев.


Такъв изказ, базиран върху паралелното изучаване и сравняване на българската с чуждата литература, върху теорията на анализираната проблематика, такова многообхватно разкриване на литературния материал, отдалечава Велчев от специфичните особености в стила на колегите му от Института, примерно, Здравко Петров или Кръстьо Куюмджиев.

Междувременно Петър Велчев започна да се занимава с преводи на чуждестранна поезия. Първоначалните му опити, макар и обнадеждващи, бяха нерядко твърде школски, с уклон да пресъздаде едва ли не буквално „оригинала”, без достатъчно съобразяване с духа, атмосферата, темперамента, неповторимите свойства на конкретния, превеждан от него автор. Но постепенно (частицата „постепенно” е особено характерна за творческия растеж на Велчев) той навлизаше по-дълбоко в света на превежданата творба, на превеждания поет, на чуждата култура и на нейното „врастване” в нашата, българската среда.

Така той се нарежда днес между авторитетните ни преводачи на поезия. Пример са преводите му на испанска поезия – класическа и съвременна. Но венец на преводаческата му подготовка и дарование са неговите преводи на руски класически и съвременни поети. Тези преводи с основание можем да ги наредим до преводите на най-добрите днешни български поети преводачи от руски език, като Найден Вълчев, Надя Попова, Кирил Кадийски, Андрей Андреев или Иван Есенски.

Подобно „постепенно” развитие Петър Велчев претърпя и като поет. В началото професионално написаните му стихотворения оставяха впечатление за „правене” на стихотворението; главата на читателя опираше сякаш в тавана на строго заделеното пространство за човешките емоции и идеи. Но оригиналната поезия на Велчев, най-вече през последните десет-петнайсет години, видимо стана по-зряла, по-органично преживяна, по-изповедна. В нея по-убедително се представят както победите, така и пораженията на човешките ни стремежи, получават значима роля гражданските  позиции на автора.

Наскоро Петър Велчев ми подари стихотворната си книга  „Глухарчета срещу вятъра” (2020 г.). Няма да съдя какво е нейното място сред останалите му петнайсет стихотворни книги. Но че я прочетох с повишен интерес, това не мога да отрека!

Някакъв нов полъх струеше от нея, някаква мъдрост, родена от само себе си, някакво отрезвяване за даденостите, които човек отказва да преодолее, някаква „провокация” към вярата ни в абсолюта, някаква равносметка, направена от поет, който, разбрал неумолимите закони на живота, не престава да броди из неговите дебри.

В „Глухарчета срещу вятъра” авторът рисува едно настроение, една бликнала мисъл, един „кратък” и обобщен сюжет, събрани в около 90 петстишия (форма не толкова разпространена в българската поезия). Първите четири стиха тук представляват опит на автора да намери съвременно решение на четиристишията – „рубаи” на гениалния персийски поет-жизнелюбец Омар Хайям. Да постигне нови смислови пулсации в така наречения класически катрен.

Петият допълнителен ред - специално при Велчев - изпълнява друг тип функция: близка до тази на обобщението-поанта (с намеси на иронията и самоиронията).

Моделирането! Поетът Велчев залага на една антитеза.

Четирите стиха разкриват истини, с които живеем и на които сме повярвали, които сами по себе си изглеждат  , възприели сме ги за аксиома. И не искаме да признаем „втората им природа”, че са по-различни и противоречиви от представите за тях.

Но ето, идва ред на петия стих, плод на друго, да го назовем - релативистично отношение, и цялата конструкция се разклаща! Петият стих при Велчев (иронична реплика) регистрира, че животът е по-инакъв и по-безутешен.

Три петстишия на Петър Велчев:


Цветя засявай, вместо слава!

Засявай жестове, усмивки,

копнежи, обич, милосърдие –

пък даже да не доживееш…


Смъртта ще ги направи

да разцъфнат.

 

Или:


Очите ми рисуват фрески,

които утрин са тъй ярки,

по пладне странно избеляват,

надвечер вече са изчезнали.


А утре празната стена те чака.

 

Или:


Глухарчето с корона сребърна,

като самотен малък цар,

очаква вятърът палач

да духне глухата му хубост.


По-крехко е от крехкия ни дух.


В такива петстишия, характерни за Велчев, както личи, няма конфликтно напрежение. Овладява ни лекота като след пролетен дъжд, но и умиротворение, че си струва да признаем относителността на живота. В  петстишията липсват присъди, както и драматични моменти. Няма помен от съпреживяване.

Иван Милчев, един от малцината наши поети, творили петстишия преди автора на „Глухарчета срещу вятъра”, използва друг подход и друг тип ангажираност (ангажираността на гражданин!). В кратките си поетични опуси той е по-динамичен, по-остър и  по-социално заявен, по-драматично борещ се творец. При него петият стих не играе ролята на поанта-обобщение, тъй като и той е прихванат органично в решаването на „съдбовен проблем”, кулминация е на човешка драма.

Вижте колко по-различно звучи петстишието на Милчев:


Страхуват се от мен властолюбците,

избягват разговор очи в очи.

Послушни и клакьори

търсят те –

послушният и слави, и мълчи.


Аз съм прям!

От моя стих горчи.


Освобождавайки се в новата стихосбирка от педантично придържане към общопризнатия канон, от навиците да измерва с аптекарски везни пропорциите между чувства и мисъл, да не се отклонява ни на йота от диктата на класическото стихосложение, Велчев в „Глухарчета срещу вятъра” реформира драстично катрена, което предполага завидно „боравене” с технологията на стиха: отказва се от строгата римна организация в класическото четиристишие (към нея така или иначе, се придържа Иван Милчев в рамките на  петте стиха: А - Б - А - Б - Б)!

Петър Велчев допуска такава римна организация А - Б - А - Б - Б единствено в миниатюрата „Една странна, тъжна песен…”, като римите се състоят от повторени думи.

Строг пазител на закона до този момент, Петър Велчев в „Глухарчета срещу вятъра” компенсира отсъствието на „външни” рими с помощта на аксесоар от по-различен вид средства: вътрешни рими, използване на възможностите на алитерацията и асонанса, повтаряне и преповтаряне на съзвучни думи, на думи, произлезли от един и същ корен и пр.

Няколко примера:

 

Нехайно, като на шега

ти поживя си шеговито

и с гордостта на шегобиец,

а с теб съдбата пошегува се.


Шеги безброй,

ама не бяха смешни.

 

Или:


Поетите проливат пот

над всеки стих и всяка сричка,

поетите сълзи проливат

за всички страдащи в света.


А някои проляха и кръвта си.


Преди няколко години Петър Велчев ми изпрати своя стихосбирка, в която беше поместил пародийно стихотворение, посветено на моя милост и на парадните ми/ни щения за сценично героизиране.

Може би в заключение на моя разказ за най-новата поетична книга на Велчев ще трябва да повторя, че в тях авторът пародира, но върху „философска основа” човешката ни податливост на илюзии, изобразява човешките ни слабости, навици и наивитет със средства на иронията,  на насмешливия подбив.

Да, има смисъл да се прочете книгата „Глухарчета срещу вятъра”.

Да, Петър Велчев, поетът, литературоведът и преводачът на лирика, се налага все по-категорично със собствени постижения в днешната българска  литература.

Върху това, повярвайте ми, си струва да задържим своето внимание, за да оценим писателя Петър Велчев според ръста на интелектуалните му проникновения.


 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.


Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки?


Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?


Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!


Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!


Тъй слушам си, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.


Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;


ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.


 


Страница 8 от 428