Размисли послучай 6 септември,
138 години след първия опит за единение
на разкъсаното в Берлин 1878 г.
историческо българско землище
Утре е 6 септември, ден тържествен и славен. Ще се издигне и развее националният флаг, ще гъръмнат строгите трели на маршове и химни, ще отекнат тежките стъпки на военния парад или поне на гвардейците от знаменната рота. Ще се изричат паметни и вълнуващи думи за дълг и Отечество. И ако отгоре гледат непрежалимите герои на България, непоколебимите синове на дълга и подвига, навярно биха си казали, че не са отдали живота си напразно. Зер, знае ли някой, дали не изглежда отгоре като мечтана и жадувана действителност всяко представление с абсурдни актьори като днешната българска власт!...
Но, „режисьорският замисъл“ е едно, а съвсем друго е действителността. В нея, като в пошла пиеса, черните души се сдобиват с биографии на безукорни патриоти; майкопродавците, по повод и без повод, клетвено разкъсват своите ризи; подлеците и страхливците най-често играят ролята на рицари на безкористността и честта.
Признавам, непразнични и невесели са тези мисли. Но нима онова чутовно събитие от преди 138 години, което в скороговорката на живота най-често наричаме просто Съединението, ние не сме го обезсмисляли с разединения и несговори, които ни спъват и давят?
Не сме ли оставили, за радост и угода на нашите недоброжелатели, подвигът, в името на България, на ерозията на рутинното всекидневие и пошлата инерция на бездуховността?
Не сме ли се отрекли и разкръстили от примера и себеотрицанието на всички, които не искаха „сюромашко тегло да гледат“ и „тежка, желязна ръка да целуват“?...
И не привикнахме ли, макар и свободни, все „лъжливи уста да слушаме с вяра“?...
А за този ден нито славата е била лесна, нито паметта трябва да е къса. До заревото на неговото знамение са минали само седем години, откакто от пепелта на вековете възкръсва, подобно на птицата Жар, един полузабравен народ. Възкръсва след безподобния подвиг на друг един братски народ, чувствата и волята на който са заставили могъщия Императорски дом на Русия, нейното благородно офицерство и интелигенция, да сътворят чудото, което няма аналог в историята: да пролеят кръвта на своите синове, в изпълнение на най-съкровения евангелски принцип – „За други своя!“.
Българският народ възкръсва, за да бъде само след три месеца отново разпнат, след хладнокръвното „четвертование“ на свободата му, след откраднатата в Берлин, победа от доблестните негови освободители. Там, в министерската сграда на Раздвил „сумрачният германски гений“, канцлерът Бисмарк, нагло ще определи целта: „Ние не сме се събрали тук, за да направим българите щастливи.“
Казал го е, сякаш между другото, но всъщност, за да препотвърди своята позиция, че „овцекрадците от Долни Дунав“ не заслужават костите и на един померански гренадир.“
Бенджамин Дизраели, министър-председателят на Нейно Величество, все още не е написал своето писмо до лейди Честърфилд, в което пояснява: „Ние тук спечелихме – (или казано съвсем точно – откраднахме) една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия.“
Има време докато Дизраели стигне до написването на тези изобличителни редове на самопризнанието, което обаче не означава, че неговото правителството бездейства в това време. Кралица Виктория ясно е определила задачата: „Не е въпрос дали ще поддържате Турция, пише тя на своя министър-председател, а въпрос е дали русите или британците ще имат надмощие в света“.
С други думи, формулирана е целта на английската политика: „Руската армия да заеме колкото се може по-малко територия, населена с българските поданици на султана.“ Император Александър Втори вече е прогласил създаването на българска държава от двете страни на Балкана, но това е против английските интереси, които, както и днес, са навсякъде. В отговор много английски офицери веднага са изпратени на турска служба: адмирал Хобарт – командва турския флот; генерал Бейкър – под името Бекер – командва една от османските армии; полковник Станислас Синклер – бивш дипломат - стъкмява от разбития край Пловдив аскер, залутан из родопските дебри, първите мюсюлмански отряди на съпротивата. Той е приел подобаващо име - Хидает паша, което означава „непримиримият генерал“. За света и за османската власт, както и за обикновените мюсюлмани, това звучи не само обнадеждаващо: „Англия не е съгласна и значи не всичко все още е загубено, въпреки силата на Московеца!“
Високата порта добива кураж. Месеците до 1 юни, когато се открива Берлинският конгрес, се използват за припламването на бунтове на мюсюлманското население в освободената, но опожарена и съсипана територия на България. Това отваря работа на хората на капитан Петко Войвода в Родопите. И на казашките сотни на генерал Казимир Ернрот, в Северна България. Там, в пространството от Осман Пазар (днешния град Омуртаг), до Провадия, и от Айтос до Поморие действа задълго непримиримият Чобан Хасан, който обявява тези територии отново за владение на падишаха.
Из Българско шетат обаче и кореспонденти. Много от тях не са далече от мнението на своя колега Арчибалд Форбс, кореспондентът на вестник „Дейли Нюз“, който си беше позволил да напише още при обявяването на войната, че турците имат пълното право да изколят до крак българите, щом руските войски преминат Дунав.
По понятни причини и с ясно формулирани цели гърми не само английската преса. Вестниците преливат от сърцераздирателни репортажи и информации за българската и руската жестокост спрямо „беззащитното турско население“. Европа е настръхнала и аха да духне мъждукащото пламъче на българската свобода. Но блудницата е разтревожена, най-вече, че на Балканите се ражда голяма православна славянска държава. И това я хвърля в ужас. Това е и най- правдоподобното обяснение за продължилото векове робство на народите тук и е косвено обяснение за мотивите на Бисмарк, относно цената на костите на един померенския гренадир.
Вътре, в Румелийските полета, по същото време, изгорената до основи Стара Загора все още не знае дали отново ще бъде дом на живота, след хекатомбата на 14 000 нейни граждани. Селата из околията още димят от пожарищата, гробищата са препълнени от съсечени из православните храмове българи – старци, жени и деца. Европа обаче е глуха за разорението на Румелийските села и за пепелищата на Тракия.
Мога да продължа с изреждането на факти и събития, но боите на българското страдание са толкова гъсти, че на техния фон би избледняла правдата за т.нар. европейско великодушие. А това, особено днес, е недопустимо. Както е известно „отговорностите на белия човек“ са били винаги в служба на справедливостта, правдата и човеколюбието, и току-виж, ще излезе, че изкривявам историческата правда. А тя, както се оказа, била разказана още преди 138 години в една нарочна брошура, издадена от Патриотичната асоциация в Лондон, в огромен за времето си тираж. Нейното заглавие е „Българите такива, каквито са“. Струвала е 6 пенса, а нейн автор е… „този, който знае“. Досещате се може би защо.
Ето например цитат от раздела „Българските зверства“, където само авторът може да каже кой му е поръчал да изопачи истината: „Българското въстание – пише той - избухна в началото на 1876 г., близо до Филипопол, на главния път на империята. Сърбия и Черна Гора се въоръжаваха, Русия заплашваше Турция с огромната си сила. В района на бунта нямаше турски войници. По хитрите и злонамерени съвети на граф Игнатиев, руския посланик, местните войски бяха използвани за спиране на въстанието, което беше извършено със значителна жестокост. Нищо от зверствата, за които се съобщаваше от английската преса не се е състояло. Игнатиев е имал свои агенти на мястото и английските вестници се отдадоха с готовност на играта на изкусния руснак. Тогава разпространението на тези жестокости беше ново за обществеността. Стряскащите разкази бяха ужасно преувеличени, а ужасът бе умело раздухван от четниците, които се надяваха да хвърлят върху британското министерство отговорността за турската жестокост“.
Цитатът се оказва твърде дълъг, но как да спреш насред думата „този, който знае“?
В брошурата има различни раздели: „Югоизточна Европа“; „Истината за Източна Румелия“; „Руският кръстоносен поход от 1877 година и неговите последици“; „Нашата традиционна политика и пр.“. Излишно е да подчертавам, че всеки от разделите е от правдив по-правдив. И интересен. Че как иначе? Английската брадва винаги е удряла все на едно и също място; английската черна боя винаги е била най-черната, особено когато е реч за Русия и славянството.
А ние и днес се чудим откъде извира тази „стъписваща обективност и любов към истината“ на днешните „мисири“ и „мисирки“, от разните там Атлантически съвети и клубове.
Оказва се, че за погромите в Тракия е виновна отново Русия. Дългата ръка на граф Игнатиев се била домогнала и до управлението на местните войски, които възпрели въстанието „със значителна жестокост“.
Тази брошура отпреди 138 години е издадена още в първите дни след „Революцията в Източна Румелия“. И ако се позовавам на нея, то не е за да разказвам небивалиците и да преубеждавам „този, който знае“, а за да подчертая удивителната „краетивност“ на политиката на Нейно величество, която бързо сменя пропагандния регистър, защото вижда възможност: първо – да атакува Русия като гарант за спазването на договора от Берлинския конгрес на Великите европейски сили; и второ – да противопостави българите на Освободителката, която няма как открито да подкрепи тяхната воля за общ дом, в пределите на българското историческо землище, разпокъсано според признанието на Дизраели, „след великата победата която откраднахме“.
Но да се върнем към събитието, което авторът на въпросната брошура определя като „Революцията в Източна Румелия“.
Оказа се, че дядо Вазов е хиляди пъти прав. Народът, който бе писал прошения до Берлинския конгрес; до просветените умове на „цивилизована Европа“; който дори бе вдигнал бунтовете в Разлог и Кресна, за да се чуе неговият глас, наистина, „тайно и полека, бе пораснал със няколко века“. За седемте чирашки години на привикване със свободата, той бе прозрял главното: българинът, трябва да разчита само на себе си. И на никой друг. И този принцип от времената на Апостола, до наши дни, не е опровергаван от живота.
Седем години българинът със стиснати зъби се готви да въстане срещу чудовищната неправда, на „цивилизованите европейски вълци“. И въпреки раните и разрухата, из българските градове и села шетат апостоли, заседават тайни комитети и „гимнастически дружества“. Напира неудържимия вик на непокорност и несъгласие. Неправдата поражда сили, които тътнат с тектонична сила. Робът е вдъхнал въздуха на свободата и в очите му вече проблясват кремъчните искри, които тепърва ще го утвърждават като „прусакът на Балканите“. И същата „човеколюбива“ Европа, срещу която още Ботев бе изригнал, ще тръпне от страховитото негово „Ура!“.
И чудото става. На 6 септември 1885 г. България строшава хатъра на Великите сили. Провъзгласено е Съединението на първите разкъсани части на целокупното Отечество. Губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич е арестуван и охраняван от Недялка Шилева и Продан Тишков-Чардафон все пак успява да промълви в талигата, която го отвежда: „Нали и аз съм българин!“
Но великото вълнуващо театро не свършва с това. Сладко е пиршеството на свободата и също, както през април 1876 г. камбаните бият, пушкалата трещят, калпаците летят на възбог и зад барутната мъглица на това дръзко начинание светът осъзнава стъписан, че България не може да бъде изличена от историята. И докато таборите да тръгнат откъм Босфора, додето във Виена изчакват, а Русия се мръщи, защото е разгадала коварството на Албиона, Англия, както споменахме, бързо изоставя довчерашната си политика на антибългарски обструкции. И „Восточний вопрос“ се решава като се затяга. Доброто на това за момента се крие във формулата „Никой не се намесва“, което означава, че се намесва в полза на България. Временно!...
Такава криза на „международно установения ред“ обаче е невъзможно да не прерасне в ново качество. И това се случва само след месец и половина. Случва се, защото интересите са огромни, а ламтежите на съседите за лесна плячка, са ненаситни.
Но докато загърмят топовете край Сливница, българите вземат успешно най-трудния изпит пред историята: отстояват задружно предмостието на своя първи щурм към бъдещето. Няма партии, няма партийни интереси. Няма сън. Няма покой! Суровата решителност е сменила опиянението от дързостта и ако се вгледаме в одухотворените лица на деятелите на Съединението, ще видим нещо, което по-късно рядко се среща в редиците на българските властници. Това са мъже, които живеят със съзнанието за държавническа воля и съвсем не са по-сетнешните залисани в угодия и сметкаджалък дребни политикани!
Въобще какво ли не прави пламъкът на онзи огън, който разтупва сърцата пред великия магнетизъм на словото „Отечество“.
Това е звездния час на историята, която ражда герои, която изличава мрака на петвековната робска нощ, просветлен за първи път на Шипка, в славните дни на август 1877 г. Но в този ден, 6 септември, няма жертви, освен една; няма драми, освен една; няма битки, освен една – най-дългата и най-непримиримата, с която българите ще отстояват своята независимост. Захарий Стоянов, Иван Андонов, ген. Данаил Николаев, доблестният Сава Муткуров, трагичният капитан Райчо Николов – това са само някои от имената, кодови позивни на българската воля за държавност и неистова жажда за обединение на разпокъсаното в Берлин през 1878 г., българско историческо землище. След великата радост на 3 март! След надеждата, че в Сан Стефано, за първи път в битка с интересите и сметките на Великите сили, ще възтържествува правдата и справедливостта!
Това разбира се не се случва, но на 6 септември 1885 г. България счупва хатъра на Великите сили. Наречете го дързост, наречете го безразсъдство, защото освен победа, този ден е и цената на една велика загуба: България и до днес остава да граничи сама със себе си.
Пак оттогава народът ни плаща цената на своето частично единение. Заплаща го с най- тежката отговорност на своето съществувание, на своята свобода. Не прокламираната и не плакатната, и не пропагандна свобода, която толкова често мени своя образ, а онази, вътрешната свобода, с незаглушимия български глас на несъгласие със силните на мира всего. С това е ценен този ден. И с участта, че никой друг народ по-тежко от нас, българите, не е изпитал злобната памет на Великите сили. Те всички си приличат по това, че никога не прощават. Нещо, което не трябва да се забравя и сега.
От блестящия пример на 6-ти септември, през неувяхващата слава на Новото гробище на Сливница, ще последват други величави за България събития със съдбовна участ и ехо. Без този ден например, историята не можеше да научи гордите слова на майор Атанас Узунов: „Мен са ме учили да превземам крепости, не да ги предавам!“ И Тимошката дивизия не успява да влезе във Видин. И във войната между сръбските генерали и българските капитани, печелим ние. И мощното победно българско „Ура!“ на децата бурливи на България, тепърва ще ги окичва с неувяхващата слава на Одрин и Булаир; на Каймакчалан и Завоя на Черна; на Дойран и Брегалница. Но след толкова победи винаги ще ни застига злолбата на онези, чийто хатър бе скършен на 6 септември 1885 г.
Не, това не са компенсиращи самочувствието думи. И ако ги изписвам то е, за да подчертая онова, което днес ни прави по- различни от нашите предходници, които летяха в бой „за родний край“ и не позволиха нито едно българско знаме да попадне в чужд плен.
Днес в живота ни, за съжаление, отсъстват базови, неподлежащи на обсъждане дори политически ценности, които са в основата на всеки нормален политически процес, на всяка уважаваща себе си държава.
Думата ми е за онова национално чувство, умишлено обезсилвано вече години наред и доведено почти, уви, до закърняване, при много от представителите на по-младите поколения. Подложени на специални образователни програми и пропагандни доктрини, които рекрутират неграмотност, безпаметност и пъпчива инфантилност, те почти са лишени от национален рефлекс. Неговото отсъствие има за краен резултат убеждението на много от тези млади хора, че патриотизмът е „бошлаф“, а национализмът е смъртен грях. И те не могат да допуснат дори, че това са най-нормалните чувства на всеки нормален човек. Че ако патриотизмът е любов към Отечеството като даденост, то национализмът е любов към същото Отечество, но в неговата динамика, в миналото и в бъдещето. И че общото между тях е онова, което обезпечава здравето на нацията - нейният имунитет. И че всичко е същото като при хората: ако имаш имунитет, имаш и условието да бъдеш здрав; ако си здрав, значи че и с имунитета ти всичко е наред. И че за държавата именно този „имунитет“ би трябвало да е първа и неотменна грижа. Но за „българяните“, които уви, днес управляват, не това е важно. Важен е келепирът. Не ги интересува тях здравето на нацията, не стимулират те нейният имунитет. Какво е обяснението за това, знаят всички. А без имунитет просто няма кой да ни защитава от „болестите“, които се стремят да убият българина и неговата държава.
Да, смисълът на това, което се случи с България, през последните 33 години, е пълзяща заплаха за българската държавност и въобще за съществуването на българите като народ. Все по-очевидна става зависимостта на властта в България от чужди посолства, които все по-нагло и безцеремонно дирижират обществения живот, качват правителства и налагат лидери!... За суверенна политика, ориентирана към националния интерес, може само да се мечтае. Отсъствието на добросъвестен критичен поглед към миналото предпоставя посоката и на наложения на България път. Сиреч пропастта е просто под краката ни. Дефицитът на справедливост в обществото всекидневно отменя стремежа на народа ни да се съхрани, лишава животът му от оптимизъм, от воля за постигане на справедливо общество, в условия, когато тържествуват принципите на нравствения упадък.
Показателно е, че днес категорично няма обществена поръчка, която да изследва корените на порочната „цивилизованост“, в която живеем. С други думи, отсъства вездесъщият страж на морала. Но в случая не е реч за ново боготърсачество, а за извечната истина, прозряна още от Достоевски: „Без Бог, означава че всичко е възможно“. Така безнравственото лесно се представя за нова висша нравственост, която утвърждава, че мъжът не е мъж; че жената не е жена; а децата трябва да започнат още от детската градина да избират своя пол и да бъдат обучавани в различни сексуални практики. Обидното е, че всичко това е опаковано в лъскавата обвивка на т.нар. права на човека. Но това е вече тема за друг разговор.
А утре наистина е велик ден – 6 септември! Този ден може да бъде оценяван по различен начин и сигурно с различни цели, но главното на което ни учи този ден е, че ние, българите, трябва да вземем съдбата си в собствените си ръце. Днес българското небе е оскъдняло откъм пътеводни звезди. Но там, горе, очите на великите мъртви ни гледат с почуда и укор. Можем да ги утешим само ако обърнем поглед нагоре, за да видим, чуем и проумеем, че не е необходимо да чакаме нов Месия, че Заветът и примерът на предците ни, е нашето единствено спасение: единна, неделима, независима България! И тя ще пребъде!
Това е пътят, който трябва да следваме. Той очертава и червените линии на поносимото човешко търпение, спрямо неправдите и поставя въпроси от първостепенна важност: кого избираме за съюзник? Накъде вървим и докъде ще стигнем?...
Забравихме ли? Апостола бе написал: „Целите сме изгорени и пак не знаем да духаме!“
