Драги читатели на
в.”Нова Зора”,
На 10 октомври 2021 г., на 93-годишна възраст, почина полковник, д-р Димитър Вандов. Той е роден през 1927 г. в гр. Славяново, Плевенско. Завършил е Военното артилерийско училище (1949) , Разузнавателната академия на КГБ (1958) и журналистика (1964). Работил е в българското разузнаване в продължение на 40 години от които, под прикритието на дипломат, е пребивавал три пъти (общо 15 години) в Турция, 8 години във Франция и 3 години в Холандия. Бил е зам.-началник и 5 години началник на Първи отдел (турския) на разузнавателното ни управление (Първо главно управление). Изучава историята на Турция, пише и публикува няколко научни трудове по съвременната история на Турция и придобива научната степен „доктор по история”. Владееше турски, руски и френски език. За неговата дейност в разузнаването са му присъждани висши държавни ордени и отличия. През 2007 и 2011 г. издава документалните книги „Разузнаване по главното направление“ и „Двубоят между разузнаването и контраразузнаването на България и Турция“, в които разказва за своята дейност в Турция и заема позиции по обществено-политическите промени в страната.
Димитър Вандов бе не само ревностен читател на в. ”Нова Зора”, но и негов активен сътрудник. Нееднократно той заемаше от страниците на вестника отношение по най-болезнените и важни проблеми на България, пътя и опасностите по него за Родината ни след 10 ноември 1989 г. В книгите си и в неговите статии във вестника, с голяма болка говореше за престъпното отношение на властите към разузнаването, посочваше вредите за нашата икономика и развитие от неговото ликвидиране - включително огромния дефицит във външнотърговския баланс, престъпната приватизация, случаят с осъждането на медицинските ни сестри в Либия и др. За него разкриването на разузнавачите и агентите на Първо главно управление извършвано с безразсъдния „Закон за досиетата“, беше и си остана национално предателство. Той беше непоколебим, в разбирането, че както човешкия организъм не може да живее без имунна система, така и държавата не може да съществува без органи за сигурност. Беше мъдър човек и пламенен патриот. Съветваше да развиваме добросъседски отношения с Турция, на базата на равнопоставеност, ненамеса във вътрешните работи и строго спазване на международните принципи. Бе категоричен, че ДПС е антиконституционна и етническа организация, която служи на Турция и изпълнява неизменните цели и задачи на турското разузнаване.
Димитър Вандов бе пример на човек с достойнство и чест. След 1989 г. той нито за миг не изрази съжаление и съмнение в идеалите, в които е вярвал. Смяташе че пълноценно е живял и честно е служил на интересите на България. Не хленчеше и не се оплакваше от отношението на политическите сили и властта към разузнавачите, а разумно и аргументирано обясняваше защо такова отношение е вредно за националната сигурност. За него най-важно бе обществото ни да излезе от тежката морална криза, в която е изпаднало и вярваше, че това е посоката, която може да изведе народа ни към просперитет.
Приживе Димитър Вандов се превърна в една от легендите на българското разузнаване. Той бе уважаван от медиите, за него се публикуваха много материали в печата, а през 2020 г. Военната телевизия направи и специален документален филм за живота и дейността му.
За Редакционния съвет на в. ”Нова Зора” бе чест неговото присъствие на страниците на вестника. До последния си дъх той остана наш добър приятел и мъдър съветник. Като изказваме най-искрените си съболезнования на семейството на Димитър Вандов за неговата кончина, ние се обръщаме и към членовете на Асоциацията на разузнавачите от запаса, чийто член бе той: „Пазете паметта и името на този достоен българин, за който винаги и над всичко беше и остана България! И нека светла, и непомръкваща да бъде, паметта за него“.
Редакционен съвет на в. ”Нова Зора”.
Продължение от брой 29
Крайно необходимо е, според мен, националната енергия постоянно да се одухотворява от принципите на човещината и българщината. Ала то едва ли ще бъде възможно, ако не се преодолее трайното обедняване на българския народ. Поради това приоритетите на управляващите би трябвало да отговарят на изискванията за високо догонващо икономическо развитие посредством стратегия за иновационни технологии в българския производствен и възпроизводствен процес.
Сегашните усилия на Европейския съюз са подвластни на дигитализацията и електронизацията във всички области на стопанството, администрацията, социалните дейности.
Вече е очевидно, че конкуренцията на световния пазар добива нов, планетарен обхват. Освен САЩ, висок икономически подем постигат Китай и Индия. Малките „тигри“ от Югоизточна Азия – Южна Корея и други, също заявяват своя стремеж за иновационно присъствие в световната стопанска система. За съжаление, в тази глобална обстановка, страната ни не е влиятелен икономически фактор в Европейския съюз. Водещите компании, технологическите емблеми на обединена Европа продължават да странят от българската стопанска среда. Олигарси и свързани с тях чиновници им затварят вратата за съвместна иновационна производствена дейност. Управляващите нямат дългосрочна, комплексна програма, подкрепена от международните финансови и инвестиционни фактори, за дълбоко структурно реформиране на нашата икономическа действителност. Реална пречка за такова сътрудничество се явява и вредната практика на няколкогодишни рамкови договори по важни инфраструктурни проекти, финансирани от европейските фондове. Не е чудно, че и след изхарчените значителни средства немалко обекти са далеч от съвременното равнище на автоматизацията и информатиката. Необузданата алчност за бързо забогатяване също задържа националния възпроизводителен процес. Показателно е, че над 50 на сто от фирмите у нас не правят забележими капиталови вложения, живеят ден за ден. А светът вече е в преддверието на 5G комуникациите и изкуствения интелект!
Поучителен е примерът на строителите на освободена България. Тогава националният прогрес се осъществява и посредством развитието на железопътната система и свързаната с нея промишлена дейност. За две-три десетилетия родната земя е опасана с железопътна мрежа, надвишаваща в пъти постигнатото в съседни страни, получили независимост десетилетия преди България.
Сегашното недопустимо подценяване на държавната железопътна система, за сметка на автомобилните превози, поражда вредни последици в областта на икономиката, техническия прогрес, екологията. Нашите влакове се движат пет-шест пъти по-бавно от европейските и със скорост десет пъти по-ниска от скоростните влакове в Китай, Япония и други страни. Поставянето на този проблем в центъра на вниманието на държавата и обществото неминуемо ще доведе не само до модернизация и автоматизация на жп мрежата, но ще допринесе и за развитие на нови индустриални производства.
Необяснимо е защо средищното положение на нашата страна не се осъзнава в достатъчна степен от управляващите. Северозападният район е най-бедният, най-неразвитият в цяла Европа, но не се изгражда коридор № 4 – София – Видин. Въпреки наличието на модерен мост през Дунав и многократни напомняния на европейски специалисти за предимствата на тоя международен път. Развитието на комуникацията юг – север, като се използва географското предимство на река Дунав за бързи и евтини връзки през цяла Европа до най-голямото пристанище на континента Ротердам, вече се превръща в насъщна потребност. Няма разумно обяснение защо до безкрайност се бави и изграждането на толкова важния коридор № 8 – Адриатическо – Черно море, през Скопие и София. Не се осъзнава от отговорните длъжностни лица, че пренебрегването на предимствата на коридорите 4 и 8 е в интерес на недобронамерени фактори в съседни страни, които целят да се заобиколят удобните български пространства. Така естествено се губи изключителното географско предимство на България като мост и кръстопът между Изтока и Запада, Севера и Юга.
Болезнено тъжна е очевидната истина, че и селското ни стопанство също е в незавидно състояние. Тоталният погром на кооперативното земеделие и животновъдство от прословутите ликвидационни комисии, създадени от правителството на Филип Димитров, причини неизмерима национална беда. Делът в брутния вътрешен продукт в аграрния сектор на икономиката стремително падна – от 19 на сто през 1989 г., до 3,3 на сто през 2019 г. Почти толкова е „приносът“ и на хазарта. От държава, чието селскостопанско производство изхранваше две Българии, днес сме принудени да внасяме над 80 на сто от земеделските продукти за пазара и преработвателната промишленост. Разрушителната стихия в земеделието раздроби уедрената плодна и поливна земя на повече от 20 млн. маломерни парцела. В Южна България тяхната средна големина е 5 декара, в Северна България – 8 декара. Каква производителност и конкурентоспособност може да се очаква от такава структура на българската земя, прочута със своето плодородие! Не стига това, но и двуполюсният характер на сегашното земеделие е с непредвидими последици. Според данни на Евростат фирми, съставляващи под 5 на сто от стопанските субекти в сектора „Земеделие“, стопанисват 85 на сто от обработваемата площ. Останалите под 20% от земята ни се обработват от 220 хил. дребни фермери. Много от тези малки стопанства са в упадък или фалират. България е една от страните, в които субсидиите нямат силно положително въздействие върху брутната добавена стойност в селскостопанския сектор. У нас вече се произвеждат главно зърнени и маслодайни култури. Продукцията не се преработва, а се изнася като суровина. Необяснимо е например безхаберието на служители в аграрното ведомство, които се хвалят, че страната ни е на второ място по износ на суров, непреработен слънчоглед. Такава бе характеристиката на българското селско стопанство преди Втората световна война. Прочутото родно интензивно земеделие, охулено като „комунистическа крепост“, вече е тъжен спомен. Загубата от това възлиза на десетки милиарди добавена стойност и над половин милион работни места.
Разрушеното с лекота се възстановява изключително трудно. Много са факторите, които може да съдействат за преодоляването на негативни тенденции в нашето обществено-икономическо развитие. Безспорно е обаче, че възраждането на образователната система задължително трябва да се превърне в общонароден приоритет. Не смяната на формите, а коренна промяна в съдържанието на образователното дело вече е крайно необходима. Не бива да се забравя, че имахме съвършена образователна система, която осигуряваше знания, възпитание и професия на младежите. Възстановяването на изоставени практики в учебното дело би могло да се превърне в основа на съвременното българско образование, призвано да готви не пълни, а умни глави. И да образова и възпитава оправни, с дълбочинно мислене и богато въображение млади хора, способни успешно да се приспособяват към постоянно растящите изисквания на съвременния дигитализиращ се свят.
Доказано е, че равнището на просветата, науката и културата е главната предпоставка за националния прогрес. „Не давай на човека нищо освен необходимото в живота и той ще заживее като скота…“ (Уилям Шекспир). Поради това за духовната сфера е потребно, според мен, да се полагат много повече грижи. Илюзия е да се говори за социален напредък, когато управляващите се гордеят, че заемаме предно място в света по растеж на военните разходи. В същото време за наука, култура и технологично обновяване на българското производство се осигуряват далеч, далеч по-малко от крайно необходимите средства. Налага се да припомня, че още през 1987 г. в Съвета за духовно развитие при Министерския съвет и Комитета за наука към него създадохме фонд за научно развитие. Освен бюджетните средства, определени за тая цел, в пъти по-високи от сегашните пари за научна и развойна дейност, научният фонд разполагаше още в началото със 150 млн. долара за научни проекти, предназначени за индустриалното и селскостопанското производство.
Тъжно, тревожно е, че вече е налице демографска суперкриза на българското общество. Оправданието, че застаряването на населението и намаляването на раждаемостта съществуват и в други страни, не е утеха. Като следствие на разгромената промишленост и селско стопанство почти половината население в трудоспособна и детеродна възраст напуска страната. Нито едно правителство от изредилите се през тези три десетилетия не видя в този процес главната опасност за съществуването на българската държавност. Първа последица на разразилата се като стихийно бедствие икономическа емиграция е рязкото намаляване прираста на населението, който спадна от около 140 хил. живородени преди 1989 г. до днешните катастрофално ниски за 2019 г. около 60 хил. новородени. Като прибавим към това и световния рекорд по смъртност, който държим според най-авторитетни статистики, страната ни се оказва пред прага на небивала в историята претрансформация на обществото и практическото превръщане на българите, които са държавнотворният народ, в малцинство. В същото време ,и особено в последните десетина години, този проблем се дискутира само преди избори, за да заглъхне след тях, като се припява пак старата песен за магистрали, хъбчета, санирани блокчета, стоманобетон… Ако управляващите не осъзнаят, че демографският проблем е безпрецедентно остър в сравнение с цялата история от Освобождението досега, рискът е да загубим България. Най-разумният път е национално съгласие и приоритетна програма за всестранно стимулиране на качествената раждаемост. Положителен е примерът в това отношение на Унгария, Гърция, Русия…
Без каквото и да е основание управляващите си затварят очите пред тъжната картина и начина на живот в циганските квартали и махали. След 1990 г. те се удвоиха и продължават да се множат и разширяват. Действителността тук е повече от тревожна: 87 на сто са с основно или по-ниско образование, едва 20 на сто имат работа и тя е предимно временна. Младите безработни са 60 на сто, в детските градини са обхванати едва 5 на сто от бедстващите невръстни и т. н. Употребих думата „цигански“ квартали и махали, тъй като не мога да си представя поемата „Цигани“ на великия Пушкин да се преименува на „Роми“; Азучена от операта „Трубадур“ на Джузепе Верди, Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе да се наричат ромки, „Цигански барон“ от Йохан Щраус-син, „Цигански напеви“ на Сарасате, „Цигански балади“ от Федерико Лорка, циганските кътове за веселие в Русия, живописно описани от Лев Толстой и Фьодор Достоевски, да се преименуват на ромски. Разбира се, не е лошо да се ползва едното и другото име на тоя етнос. Далеч по-важно е да се полагат действителни, а не лицемерни грижи за неговото приобщаване към единния български народ. Защото подценяването на проблема с безработицата и беднотията е с крайно вредни последици за нашата народностна общност.
Световната история е доказала, че прогресът на държавите е в пряка зависимост от това как системите, институциите осъществяват стопанско-организаторските, културно-възпитателните и защитните функции на държавата. Патихме от грубото и безумно разрушаване на добре действащи структури в управлението. Особено важно е личностите, които обществото избира или назначава на отговорни постове, да са на висотата на своите отговорности. През последните години у нас се създадоха прекалено много министерства, агенции и други държавни служби. Администрацията неудържимо нараства, поради което публичните разходи на всеки граждани за нейната издръжка стремглаво растат. Перестройчици и нови демократи се нахвърлиха например срещу високите спортни резултати, постигнати през годините на социализма, обявявайки ги за комунистическа витрина. В резултат спортните постижения на българските атлети сега са несравнимо по-ниски от постигнатото до 1990 г. В същото време е създадено Министерство на младежта и спорта, въпреки че отговорност за физическото и моралното здраве на младото поколение носят Министерството на образованието и науката, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на здравеопазването и други ведомства. Едновременно с това съществува държавна агенция за работа с младежта и децата.
Появи се и най-остра водна криза в много селища, а хората плащат десетки пъти повече за водоснабдяване в сравнение с „лошия социализъм“. И в тая жизненоважна област цари хаос. Отговорността за управлението на водния сектор е поверена на няколко министерства. Заради бърза и лесна печалба с явното и мълчаливо съгласие на контролни институции и длъжностни лица, България се превръща в бунище на вредни отпадъци, внасяни от чужбина. И за това са отговорни няколко министерства и ведомства, които безотговорно си прехвърлят задълженията.
За такива неразбории и своеобразен управленчески хаос народът казва: „Много баби – хилаво дете.“ Ето защо освен будещия възмущение конфликт на лични и корпоративни интереси вече е налице и конфликт на правомощия. Това увеличава публичните разходи, създава условия за корупция и безотговорност на длъжностните лица.
Общоизвестно е, че партии и другите обществени образувания са гръбнак, същност на демокрацията. Най-важно е обаче кои стоят начело, какви са качествата на така наречените партийни елити. Свикнахме с едно безобразие: политици да прелитат от партия в партия. Налице е странното българско явление, нека го нарека, политическо пазаруване. Не са малко лицата, които постоянно сменят партийната си принадлежност пред смаяните погледи на избирателите.
Така прехвален специалист прелита от държавна служба в СДС в политическо движение. Той е на висока длъжност в НДСВ, кандидат е за депутат от БСП, народен представител от коалиционна партия. И стига до правителствения екип на ГЕРБ. Мнозина в навалицата на управляващите поради неприкрити лични интереси имат сходно криволичещо политическо поведение. В управлението е загнездено посредствено лице, което след отчаяни усилия да се издигне в районна организация на БСП, се присламчва към ГЕРБ. А техният самовлюбен началник Б. М., син на полковник от МВР, и изявен партиен секретар, зарязва своята професия, защото трябва да се деполитизира и да напусне БКП. Въздигнат и с чужда помощ на управленския връх, той вече е най-досаден хулник на комунистите, от чиито среди произлиза…
Всички жадуваме за образцово управление, което ни учи и възпитава сами да се управляваме. Ала не може да не предизвика обществено недоволство присъствието на безличия, лишени от култура, професионализъм, морални добродетели на високи държавни и обществени длъжности. Възмутително е невежи, корумпирани хора да се кипрят на управленчески постове и да обричат на провал всяка работа, до която се докосват. Да си припомним древната притча за това кой стои отпред. В пустинята се сблъскали стадо овни и стадо лъвове. Лъвовете били предвождани от овен, овните – от лъв. Победили овните начело с лъв. Загубили лъвовете, командвани от овен.
Унижение е за държавата в условия на демокрация крайно ниското доверие във върховни органи на властта и управлението. Народното събрание се ползва с 8 на сто доверие, съдебната система – 12 на сто, правителството – с над 20 на сто. А купуването на избиратели и недействителните гласове също са постоянна практика в изборния процес. Поради всичко това е наложително тези и други факти, показатели за деформирана демокрация, да предизвикват активна обществена работа и борба за коренна промяна.
И като заключение: съвременният глобализиран свят се тресе от противоречия. Несекващите стремежи на САЩ за световно господство вече се сблъскват с новата реалност на многополюсен свят. Непредвидимо е как ще се развият икономическото съперничество между САЩ и Китай, острите разногласия между САЩ и Русия, интеграционните процеси в Европейския съюз, противоречията на Балканите и в Близкия Изток, глобалните проблеми на екологията и устойчивото развитие, пандемиите... В тая взривоопасна геостратегическа обстановка най-важно е мъдро да се определя мястото и ролята на нашата държава. А всички заедно да допринасяме за нейния неспирен социално-икономически и културен напредък.
Това, според мен, е условието България да заема достойно място сред прогресиращите народи и държави докато свят светува.
|
До 23 февруари 2022 г. големите държави играеха много рядка игра.
И твърде много хора се опитваха да оприличават геополитиката като игра на шах: „движи се, върви напред. Бутни пешка! Заплаши офицера“ или нещо подобно, много лесно е за разбиране.
Беше времето, когато се опитах да сравнявам играта с мултиплейър версията на японската игра „Го“, където четири до шест различни цветни камъка на дъската се опитват да претендират за територия. Това беше най-подходящата метафора, но беше почти невъзможно „играта” да се опише разбираемо. Дори на моменти ставаше изморително.
Реалността обаче е такава, че нито една от тези метафори не дава разбираемо обяснение.
Може би, защото единственият точен модел на понятието „геополитика” е Калвинбол.
Спомняте ли си тази игра? Това е от комикса „Калвин и Хобс“.
Противно на легендарния комикс, „Калвинбол“ имаше правила, които звучаха така: Калвин трябва да измисли правилата, докато върви напред.
В геополитиката всичко се свежда до това кой от най-силните играчи е получил властта да създава правилата.
Това е проблемът. До нахлуването на Русия в Украйна (да, оправдана или не, това е инвазия), съществуваше т.нар. „ред, основан на правилата“, който бе конструиран главно от САЩ, но също така бе и пряко подкрепян от Европейския съюз, и от Британската общност.
Правилата на
„ред, базиран на правила“
бяха прости. „Ние създаваме правилата, а вие ги спазвате! Запазваме си обаче правото да ги променяме, когато пожелаем така, че те да отговарят на нашите цели!“
Това беше геополитическият еквивалент на идеята на Сам Франсис за „анархо-тирания“, която се свежда до „правила за теб, не за мен“.
От години слушахме руски дипломати да се оплакват от това. Защо са правила, ако никога не се спазват? Чудеха се те.
Много често, когато говоря за саморазрушителни леви идеологии подчертавам, че тези правила съществуват, защото има значение само „лицемерието на другите“. „Подчовеците“ нямат право да говорят или дори да участват в този разговор.
И в света на дипломацията, практикуван от колективния Запад, руснаците определено бяха „подчовеците“, също като неваксинираните.
Всичко обаче се промени, когато руските танкове преминаха границата; когато зенитни и артилерийски батареи влязоха в далечна битка и морските пехотинци стъпиха на бреговете на Украйна.
Дилемата
Месеци наред ни третираха с най-тъпия и вбесяващ шаблон в дипломацията, което съм виждал. Не е за вярване, когато слушате отвратително добродетелните сигнали на американските „дипломати“, които отказват въобще да приемат проблемите на Русия, обвинявайки я за всички проблеми на планетата.
„Беше колкото тромаво, толкова и глупаво“, както би казал Дарт Вейдър.
Беше ясно, че за Путин и неговия отбор е оставен само един последен избор: да нахлуят в Украйна, да се изправят пред световно осъждане или да коленичат пред Запада.
Грешката беше в преценката, че не прецениха, че Русия в случая, въобще не се интересува от „глобалния срам“, на който партньорите й разчитат в момента. И нейните действия в Украйна през тази седмица, показаха това.
Русия не се страхува от позицията на НАТО, от заплахите на Байдън за санкции или от трудностите на Лиз Тръс с неусвоените уроци по основна география. И колкото по-дълго продължаваше тази конфронтация около Украйна, толкова по-ясно се откроява, че повечето хора на ръководни позиции и техния помощен персонал, не са добре запознати с параметрите на своята работа срещу Русия.
Това направи безсмислен постоянният им призив към „ред, базиран на правила“, който започна да звучи все по-безсмислено, а те да изглеждат като преждевременно развито шестгодишно момче, което все още си играе със своя плюшен тигър.
Твърденията им за последствията за , „адски санкции“ и заплахи от които трябваше да ни спре дъхът, докато припаднем, бяха с право игнорирани от Путин и неговия екип.
В продължение на десетилетия НАТО се радваше на лукса, да определя правилата и да принуждава всички останали да ги спазват, благодарение на военното превъзходство на САЩ.
Това датира от времето на вицепрезидента Дик Чейни, който обяви принципа за „общност, базирана на реалността“. „Светът, каза той, всъщност вече не работи както преди… Сега ние сме империя и, когато действаме, ние създаваме своя собствена реалност. И докато изучавате тази реалност - интелигентно, както искате - ние ще действаме отново, създавайки други нови реалности, които също можете да изучавате, и всичко ще си дойде по местата. Ние сме актьори на историята. А вие, всички вие, ще трябва само да изучавате това, което правим.”
По пътя към промяната
Беше ми ясно, че поставените на власт от Клаус Шваб и останалата част от мафията в Давос, все още смятат, че живеем в техния свят. Че е без значение какво искат хората или от какво имат нужда други държави. Те са, които ще диктуват времето, мястото и параметрите на всяко противопоставяне.
И колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-ясно ставаше, че Путин и неговият външен министър Сергей Лавров, въпреки всичко, бавно се приближават към момента, в който те ще променят правилата. Още през март 2018 г. написах, че обръщението на Путин към Федералното събрание, в което той представи новите оръжейни системи, беше голяма и повратна точка.
През следващите четири години наблюдавахме неспирна ескалация на неоконсервативната лудост в безполезния опит да бъдат приближени американските ракетни системи по-близо до Москва, напук на всички подписани международни споразумения, резолюции на ООН за уреждане на отцепилите се от Украйна републики и, честно казано, погазване на правилата на всякакво благоприличие.
След 2021 г., когато нещата в Украйна ставаха все по-горещи и по-горещи, Путин и Лавров, които подкрепиха Байдън на срещата на върха на 16 юни, осъзнаха, че е време за промяна на правилата на играта.
Ако не бяха те, Русия
щеше да изчезне.
Старата игра приключи, когато Русия представи и публично оповести проектопредложенията си за нова архитектура за сигурност в отношенията Русия и НАТО в Източна Европа.
И от този момент нататък, Русия действаше, задавайки оперативния темп. Това принуди САЩ и Европа да им отговорят, тъй като вече се създаваше нова реалност, диктуваха се нови правила.
Сега САЩ трябваше да приемат правилата, вместо да ги създават. И всички видяха това, защото тази беше причината официалните лица на Запада да пътуват до Москва многократно, в опит да откажат руснаците от новата им роля.
Резултат нямаше.
Според мнозина тази операция в Украйна отдавна е планирана и това не е действие, което се взема с лека ръка.
Тук отново ще повторя онова, което написах по-горе: това признание НЕ трябва, повтарям, НЕ трябва да се разглежда изолирано. Това е само ФАЗА ОТ ПРОЦЕСА, който е започнал преди поне година или повече и предстои да се случат още много други неща.
Но дори и аз не предвидих, че Русия планира да промени играта толкова драстично, мислейки, че винаги ще има одобрено в Давос решение, което не включва широко използване на руската армия, което в крайна сметка направи САЩ да изглеждат глупави.
Поглеждайки назад, става ясно, че сме грешили, защото Русия видя изненадваща възможност да промени правилата.
По-малко от ден след като Русия унищожи, както военната мощ, така и политическата архитектура на Украйна, пробудилият се президент на САЩ потвърди, че всички западни заплахи са толкова празни, колкото и главите на компютърното поколение Y, което ръководи отдела за пропаганда в Държавния департамент.
След месеци на заплахи за премахване на Русия от системата за финансови съобщения СУИФТ, изключването на Русия означава края на ЕС, както всички го познаваха или както биха искали да го виждат в бъдеще. Това ще означава край на
петродоларовата система.
Русия е системно важна държава за световната търговия със стоки, която далеч надхвърля енергетиката. Тя доставя не само нефт и природен газ, но и никел, паладий, титан, обогатен уран и волфрам. Основен доставчик е на амониев нитрат, калий и карбамид.
Направете това и Европа не само ще замръзне до смърт с тридневните си запаси от газ, но и ще умре от глад веднага щом глобалното снабдяване с храна бъде нарушено. Направете това и Байдън ще влезе в средносрочен план с 8 долара за галон бензин и 20% реална инфлация.
Повишаването на лихвите на Федералния резерв би било най-малкото притеснение.
Докато Русия държи всички карти в преговорите за Украйна, ние безразсъдно провеждахме политика на обиди и аматьорска пропаганда, отказвайки да повярваме, че тя ще се съпротивлява.
Но чрез вкарване на войски, вдигане на самолети във въздуха и изстрелване на ракети по задника на всяка украинска военна база в цялата страна, Русия препотвърди аргументите на САЩ и Европа, че силата дава право.
И играта се промени, защото правилата се промениха. Това вече не е игра на риторика и доказателства за добродетелност.
Реалната политика няма значение, когато ракетите са във въздуха. Това е точката, която много професионални коментатори пренебрегваха през последните няколко месеца и никога не са мислили, че някой може да го направи.
Сега те са объркани и ядосани, борят се със собствените си проблеми публично и ако не беше толкова жалко, щеше да е почти забавно.
В продължение на почти десетилетие Западът наливаше милиарди в Украйна, за да я въоръжи и подготви за седмицата, която отмина. Тези милиарди бяха практически унищожени за броени часове. Цял един ден отне, за да се открои позьорството на НАТО.
Сега трябва да се примиряваме с тази нова игра. Това е игра, в която правилата ще бъдат много по-справедливи, защото немислимите алтернативи вече не са теоретични, а реални.
И това е реално, каквото и да се говори, заплахите за Русия от плановете на НАТО за Украйна, винаги са били реални.
Така Байдън и Давос получиха войната в Украйна, за която молеха Русия. Проблемът за тях сега е, че Русия вече не играе тяхната игра и те са напълно неподготвени за следващата.
Използвани източници:
Luongo: Putin Ushers In The New Geopolitical Game Board
Luongo: Putin Ushers In The New Geopolitical Game Board | ZeroHedge
Том Луонго е писател, сътрудник на Financial Intelligence Report, редактор на Newsletter - САЩ
Превод от руски: Минчо Минчев
100 години от рождението на академик Азаря Поликаров
На 7 и 8 октомври 2021 г., в София се проведе научна конференция посветена на 100-годишнината от рождението на големия наш учен-философ, академик Азаря Поликаров. Тя бе организирана от секция по История на философските и научните идеи към Института по философия и социология (ИФС) на БАН. Във форума взеха участие учени от ИФС, от СУ „Св. Кл. Охридски”, от Нов Български Университет и от други научни звена. Конференцията уважи с участието си и големият приятел на България, австрийският учен проф. Петер Бахмайер - член на управителния съвет на Австрийския институт за Източна и Югоизточна Европа, а от 1999 г. и зам.-председател на Българския изследователски институт във Виена.
Азаря Призенти Поликаров е изтъкнат български учен от еврейски произход. Роден е на 9 октомври 1921 г. в гр. София. Завършва Московския държавен университет. Още като студент има кореспонденция с Алберт Айнщайн. Занимава се с философия, логика и методология на познанието. След дипломирането си Поликаров започва работа в Института по философия към БАН. По-късно работи в Центъра за научна информация с Централна библиотека на БАН, а след 1983 г. става и негов директор. През 1966 г. е избран за член-кореспондент, а от 1984 г. е академик в БАН.
Между 1956 и 1962 г. ученият изнася лекции в Университетите в Лайпциг и в Берлин, в Московския Държавен Университет, както и в редица германски, белгийски, датски и други университети. От 1971 до 1973 г. проф. А. Поликаров работи в Университетите на Бостън и Питсбърг в САЩ. След 1993 г. акад. Поликаров изнася лекции в Славянския университет и в Нов български университет в София.
В редица свои трудове ученият подлага на критика различни философски схващания и по-специално т.нар. физически идеализъм. Бил е член на редакционни съвети на международни списания по философия, по методология и такива по история на науката. Известна е и научно-популяризаторска му дейност, като автор на много книги и около сто статии, някои преведени и публикувани в чужбина.
На акад. Поликаров дължим обосноваването на възгледа за развитие на философията. Той дава оригинални тълкувания на идеите на Платон под влияние на геометрията. Азаря Поликаров създава т.нар. дивергентно-конвергентен метод за решаването на научни проблеми.
През периода 1967-1970 г. работи като главен специалист в Отделението по философия към централата на ЮНЕСКО в Париж. Бил е народен представител от БСП в VII-то Велико народно събрание (1990- 1991 г.). През 1981 г. става носител на орден Народна република България (първа степен). Лауреат е на Димитровска награда, която получава през 1974 г.
След промените през 1989 г. акад. А. Поликаров не променя своите политически възгледи (за разлика от много конюнктурни дейци на науката и образованието). Беше български патриот, който не приемаше включването на страната ни в Северо-атлантическия пакт. Големият наш учен до края на дните си остана верен на своите леви убеждения и ратуваше за независима българска политика.
Умира в София на 16 март 2000 г. в София.
Доц. Пламен Дамянов
|
