Двудневната среща на високо равнище край Лондон, отбелязваща 70-тата годишнина от основаването на пакта през 1949 г., трябваше да представлява огромно тържество, но вместо това се получи огромен фарс. Въпреки цялата пищност и церемониалност, придавани на срещата от официалния прием на британската кралица в Бъкингамския дворец, тази среща слезе до нивото на кавги, подигравки и удари в гърба. Макар че НАТО обявява за своя мисия „поддържането на мира и сигурността“, спречкванията между натовските лидери демонстрираха една организация, която е във война със самата себе си.
Кулминацията на комедията настъпи когато американският президент гневно напусна срещата преди заключителната сесия след като откри, че съществува видеоклип, показващ други лидери, които му се подиграват за неговите объркани пресконференции. В клипа се виждаше как Джъстин Трюдо (Канада), Борис Джонсън (Великобритания) и Еманюел Макрон (Франция) сиразменят шеги за Тръмп. В отговор Тръмп нарече Трюдо „двуличен“. На следващия ден пресата отрази случилото се със заглавия на първа страница. „Таймс“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след като лидери са забелязани да се смеят“. „Гардиан“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след подигравки от страна на съюзници“. „Файненшъл таймс“: „Разединение опетнява срещата на високо равнище на НАТО“, „Ню Йорк таймс“: „Кавги и несигурност хвърлят сянка върху бъдещето на НАТО“.
Проблемите на НАТО не се свеждат само до стълкновения между отделни личности. Избирането на Тръмп за президент на САЩ само накара да изплуват на повърхността отдавна тлеещи структурни и стратегически напрежения в организацията. Накратко казано, проблемът на НАТО е, че ръководеният от САЩ военен съюз продължи да се разширява без да притежава своя убедителна спояваща цел. Когато беше създаден през 1949 г., четири години след края на Втората световна война, тогава беше провъзгласено, че Атлантическият съюз бил средство за защита на Европа от съветска агресия. Всъщност беше точно обратното. Организацията НАТО беше основана, за да тормози Съветския съюз. Ето защо през 1955 г., шест години след образуването на НАТО, беше създаден ръководеният от руснаците Варшавски договор.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г. се предполагаше, че е дошъл краят на Студената война. Но вместо да се саморазпусне, НАТО продължи да се разширява. През изминалите 30 години организацията добави към себе си 17 нови страни-членки, много от които са разположени в близост до границите на Русия. Въпреки своите официални претенции НАТО въобще не поддържа мира и сигурността в Европа. Организацията раздухва опасно напрежение с Русия, което би могло да доведе до гореща война между ядрените сили. Тези дни руският външен министър Сергей Лавров каза, че безразсъдната експанзия на НАТО поставя под заплаха международния мир. Според него организацията функционира като имперска машина за господство не само в евроатлантическото полукълбо, но и в Близкия изток.
Срещата на високо равнище на НАТО край Лондон премина под лозунга за „обновление на съюза“. Посред кавгите и неприязънта този лозунг показва отчаяния стремеж на организацията да определи своето правдоподобно предназначение в съвременния свят. Демонизирането на Русия с абсурдните твърдения, че Москва искала да нападне европейските страни, представлява опит за всяване на паника сред западната общественост.
На срещата си край Лондон НАТО обяви някои свои нововъведения. Генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг съобщи пред медиите, че освен, че „защищава Европа“ от Русия, НАТО за първи път определя Китай като свое „предизвикателство“. Освен това той обяви, че организацията гледа на космоса като на поле за своите действия. Всичко това показва, че сега повече от винаги НАТО е инструмент на американския империализъм. Организацията поставя пред глобалните цели на Вашингтон фасадата, че става дума за целите на една общност от държави. Именно това господство на САЩ над европейските държави причинява в голяма степен споровете в организацията. Думите на френския президент Макрон от миналия месец, че НАТО се намира в състояние на „мозъчна смърт“, изразяват нарастващото възмущение сред европейските лидери от - както те считат - арогантния американски надзорник.
Така както ръководеният от САЩ съюз НАТО се разшири на 29 членове, а се търсят и нови държави-членки в лицето на Грузия и Украйна, така се разшириха и неговите военни бюджети. Съвкупните военни разходи на пакта възлизат на над 1 билион долара годишно, което е 20 пъти повече от военния бюджет на Русия и 5 пъти повече от този на Китай. В съответствие с експанзията на НАТО е и увеличаването на натовските войни и на операциите за смяна на режима – от бивша Югославия на Балканите до Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и др. И в тези случаи НАТО служи като фасада на американските незаконни войни, придавайки им видимост на международна подкрепа и законност когато всъщност те са открити агресии в пълно нарушение на международното право. Така само дни преди да започне натовското шоу в Лондон, семейство от 5 души, включително и млада майка, беше взривено и разкъсано на парчета от американски дрон в Афганистан. Продължаващата 18 години война на САЩ в тази страна бива сякаш оневинена и оправдана посредством участието в нея на всички страни-членки на НАТО.
Блокът НАТО е надхвърлил своя срок на годност. Неговото продължаващо присъствие и действия са една от главните причини за това, че международните напрежения между САЩ, Европа, Русия и Китай се засилват, а не намаляват. Но неоправданият милитаризъм на НАТО само ускорява неговото излизане от употреба. Разточителните военни разходи са непоносими и вредни за страните-членки на пакта. А вътрешното възмущение от господстващия Вашингтон води до все повече кавги в публичното пространство. Като не притежава за своя истинска цел поддържането на действителна сигурност, а се ограничава с вяли опити да налага империалистическите войни, блокът НАТО се е отправил към забравата. Ето защо превърналата се в цирк среща на високо равнище в Лондон, посветена на 70-тата годишнина от основаването на пакта, е може би знак за вече настъпилата излишност на НАТО.
Уважаеми читатели, поради големия интерес свързан с книгата на Детелина Денчева „Лоното на европейската цивилизация“, редакцията ви уведомява, че разполага с ограничени бройки от тиража й, и все още можете да си я поръчате. Цена - 23.00 лв. За всички, които биха искали да я имат, ще припомним проверения от времето способ за това: получаването на пощенския запис с изписан точен адрес на получателя и телефон за обратна връзка. Записът да е на сума, формирана от цената на съответната книга + 2,50 лв. за пощенски разноски, изпратен на името на Минчо Мънчев Минчев, в. „Нова Зора“, гр. София 1000, ул. „Пиротска“ 3.
|
Продължение от брой 47
След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372), султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).
През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.
Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.
Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.
За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.
Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.
Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И добави към тях една фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.
Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.
В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.
Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.
През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в санджака Мараш - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.
По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).
От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.
С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него; дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.
Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.
Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.
Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.
Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му, поиска да го приеме добре.
Ето по това време силите на османлиите бяха толкова големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.
„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:
- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?
Падишахът дава следния отговор:
- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.
- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?
- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.
След това Хайреддин започва да се смее и казва:
- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.
Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.
Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.
Превод: Петко ПЕТКОВ
Следва
Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“
— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
|
