Честита Нова Година,
другарю Пирински!
Отминаха Светлите Рождественски Празници. Пробляснаха ярко и унило угасваха фойерверките в новогодишната нощ. Днес е вече 5 януари, последният от „мръсните дни“. Утре е Богоявление, Ден на неумиращата надежда, ръси се с китка босилек и Мълчана вода за здраве, късмет и път. Пожелавам Ви ги от сърце. И искам да Ви уверя, че и Вие понякога имате прозрения за истината.
Напълно съм съгласен с Вас, че не друго, а живият живот е най-високият критерии за нея. Все пак не ми стана съвсем ясно защо го измервате само с късия аршин на току-що отминалата година? Може би защото тя е повод отново, както се надявате, всички социалисти да прочетат Вашите 15 основания, с които, образно казано, искате главата на Корнелия Нинова?
Уважаваният д-р Анко Иванов сигурно пак би ми напомнил, че не бива да се намесвам във вътрешно-партийните дебати и процеси в БСП. И с него бих се съгласил, с едно условие: ако
разгромът на българската държава не беше пряко следствие от разгрома на БСП!
Но не толкова той, колкото Вие, другарю Пирински, имате пряко участие в този взаимно обоснован разгром. Но затова – по-нататък.
Сега да не пропусна да Ви кажа, че намирам за твърде странни критериите Ви за истината, идейния спор и отговорността. Бях писал, в предишната си статия, че ОСД са идейните терминатори на БСП и, че те са приносителите на най-опасния вирус, който някога е налазвал левите партии и движения в Европа. За пример бях посочил незавидната съдба на Френската социалистическа партия. Отнюд! Вие голословно твърдите, че „ОСД в БСП БЕ носител на идеите на лявата социал-демокрация като път към демократичен социализъм на новото столетие, а не на социал-либералния курс, който бе въведен от новото ръководство на партията от 1997 г.“
Несолидно е някак, другарю Пирински! Забравили сте изглежда принципа на Перикъл. Великият атинянин, когато излизал на Агората всеки път извръщал очи към Олимп и казвал: „О, Богове, не позволявайте устата ми да изпусне неподходяща и неточна дума!“
А Вие създавате недоумения! От Вашето голословно твърдение излиза: първо, че говорите за ОСД в минало време, сякаш не само Вие, но и цялата юнашка дружина някога сте съществували, а днес ви няма! – което, меко казано, не е истина. Няма ги Луканов, Кюранов, Ананиева и Продев, царство им небесно, но Вие, Велислава Дърева, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, Филип Боков и пр., и пр., здраствувате, макар и разставени в различни властови точки. Но да сте живи и здрави!
Второ, говорите, че социаллиберализмът е бил „въведен от новото ръководство на партията през 1997 г.“, сякаш Вие нямате нищо общо с Първанов и Николай Добрев, а по-късно и със Станишев, което също не е истина. Имате, другарю Пирински! Дори твърде много имате общо със социаллиберализма. И не само Вие.
Не си спомням дали съм Ви казвал, но ние, в „Нова Зора“, освен че сме партия на дългата политическа воля, която сме посветили за пребъдване на Отечеството, на народа на България и неговата държавност, сме и партия на дългата политическа памет! Помним кошмара наречен „демократизация на БКП-БСП“, по време на двете правителства на Луканов, в които Вие бяхте зам.-министър-председател. Помним съкрушените съдби на изтъкнати стопански ръководители, уволнени затова, че са работили за комунистическа България и за Тодор Живков! Помним как тогава складовете пръщяха от продукция, а ведно с Луканов, Вие заставяхте народа още в тъмни зори да се реди на безкрайни опашки пред магазините, за по едно кисело мляко. Кашкавал, сирене и прясно мляко, много често не се и предлагаха, въпреки че в това време производството на мляко в България беше цели 2,5 млн т!
Малцина се досещаха тогава, че създавате обстановка за налагане на прелестите на „пазарната икономика“, както срамежливо назовавахте реставрацията на капитализма. Това пораждаше така необходимото за вашите цели разочарование сред народа, очудване и недоверие в действията на една партия, която му беше обещавала светло бъдеще и „пълно и всестранно задоволяване на неговите потребности“. Към това недоволство на изкуствения глад, вие се изхитрихте да подключите механизъма и на „бензиновата криза“, с което напълно изумихте света. Сякаш България не притежаваше една от най-мощните рафинерии в Европа, а доставките на нефт от СССР, макар и гърчещ се в конвулсии от перестройката, все пак не продължаваха да пристигат в Бургас!
Днес пледирате за единство на партията!
Заплашвате с „Разпад или рестарт“, но някак удобно забравяте онази умишлено режисирана вакханалия на идейния и организационен разпад, смешните и грозни превъплъщения и преориентирания на партийни велможи и мислители, които довчера се бяха клели да бранят „революционните достижения на народа“ и бяха пели със стоманени нотки в гласа: „Мы мирные люди, но наш бронепоезд, / стоит на запасном пути!“ Оказа се обаче, че на „запасном пути“ е всъщност могъщият перестроечен булдозер, който изрина де що срещна по пътя си от фабрики и заводи, до армия, служби, образование, здравеопазване, почвино дело и др. И какво обяснявахте на редовните партийни членове и на хората, които бяха вградили в това погромено имане и вяра, и сили, и младост, и надежди? На какво се стремяхте да ги научите, вие, които бяхте обявили, че „акуширате историята“? Не се ли досещате в какво сте успели? Научихте ги на нещо, което не са и смисляли дори най-големите им врагове. Научихте ги да мразят! На първо място – живота си, после – държавата и най-вече партията, в която са вярвали не само редовите комунисти, но и хора, които никога не са членували в нея.
Замисляли ли сте се някога как всичко това е отеквало в общественото пространство? Как се е отразявало на изгражданото с години доверие в мисията на мъчениците на социалната кауза, чийто безсмъртен пример загърбихте, а паметниците им предадохте на тръните и забравата?
Нищо от онова, което обещавахте на народа, другарю Пирински, не изпълнихте. Нито „повече социализъм“, нито „повече демокрация“, нито „повече справедливост“! За благоденствие да не говорим. Вие лично, ведно с цялата перестроечна команда, не се справихте с нито една историческа задача в името на народа и на България. Така „акуширахте“ историята, че тя роди чудовището „Велика криминална революция“, ако използвам израза на големия и честен творец Станислав Говорухин, който има доблестта да признае великата си заблуда: „Целехме се в комунизма - каза той, - а улучихме Русия!“ От Вас обаче, другарю Пирински, такива думи народът на България не е чувал. Да бяхте казали, че „победителят е безпощаден“, че „не можем да удържим“, че „обстоятелствата са по-силни“, а вие и Програмата „Ран-Ът“ поръчахте сами, и сами вкарахте вълка в кошарата. Набутахте България в НАТО и в Европейския съюз, без да попитате народа, защото просто го натирихте на вълците. Ако бяхте направили поне частица от това, съдбата на държавата ни може би щеше да бъде по-друга. Тогава и Вие, макар и Светлейший княз на перестройката, ведно с вечно угодливото „партийно дворянство“, което веднага се цани на служба при Хегемона, а иначе паразитираше успешно върху идейната твърдост на обикновените хорица, може би щяхте да получите от историята отново високото право да бъдете „катраник на буржоазията“! Днес историята и това ви отказва! И Вие сте в паника.
Кого плашите всъщност, с трижди публикуваните Ваши заплахи към делегатите на конгреса: „Разпад или рестарт“! Въобразявате си, че сякаш от Вас зависи нещо! Нима не знаете какво си мислят и какво говорят хората? Те са убедени, другарю Пирински, че ако това, което е останало като организирана партийна сила от БСП, попадне пак в бездарни перестроечни ръце, ще означава окончателното изличаване на тази партия от обществения живот! И причината ще е истинско доказателство за действащ заговор по отношение на нейното бъдеще.
Друго доказателство за това би било, ако оставката на тази жена с воеводски характер, Корнелия Нинова, не бъде отхвърлена или прегласувана от конгреса на 22 януари. Както писах, Нинова премина „Рубикон“, защото дойде, видя и разбра мъдростта на библейската притча: „Смоковница, която не ражда, се отсича!“ И безплодните дървета в двора на БСП изтръпнаха, защото разбраха, че идва този отдавна очакван от живота очистващ „урок по брадва“!
Гледах наскоро и слушах
злочестия и несвързан плач на Кирчо Добрев
в някакво телевизионно предаване. Имаше вид на лакомник, на който са му отнели парчето торта, което му се полага в менюто на неговата несвършваща софра. Защото бил „четвърто поколение социалист“! Толстой би казал: „Иногда природа отдыхает“!
Слушах и си мислех, че не напразно веднъж в парламента, след изборите през злополучната 1997 г., по повод на публикация в „Нова Зора“, баща му, който беше все пак с по-други карати човек, ми разказваше как го замерял с обувките. Поводът бил, че Кирчо му предложил да ми изпрати биячи, за да разреши по този начин „конфликта“ с „Нова Зора“. Така Кирчо, за по-демократично, възприемал уреждането на идейните разногласия и спорове.
В това предаване той внезапно ми заприлича на изпъден протестантин, който обикаля „храма Господен“ със свещичка в ръка, за да видят всички колко много е набожен. Светла му памет на Николай, сигурно ако можеше да го види, отново би го замерил с обувките. Той не беше твърде сложно устроен като душевност, но имаше способността безпогрешно да разпознава всеки „излъжи Господ“.
Споменах за 1997 г., за изборите и за Николай Добрев, та се присетих, че тогава, Вие, другарю Пирински, бяхте председател на Предизборния щаб, ведно с Николай и с Георги Първанов. Много бяха „спекулациите“, както навярно бихте се изразили, относно забравените днес твърдения, че тези избори тогава бяха умишлено провалени, нещо подобно на това, което се случи през 2021 г., когато БСП, както твърдите, „не била разпозната от избирателите като протестна партия“, нещо което официално признавала и Корнелия Нинова. По-сложно е, бих казал, като в живота, обяснението за двата умишлени провала.
Тогава, през 1997 г., Вие прекрасно знаете това, имаше една най-важна и главна задача:
БСП трябваше да покаже неубедителен резултат,
за да може да бъде прикрито съглашателството „на новото ръководство“, което, както твърдите Вие, предстоеше да провежда в живота и политиката на партията, „идеите на социаллиберализма“. Вярно е, че той тогава се представяше като спасителна алтернатива и, затова бе изнамерена удобната патерица, която да подържа легендата за „необолшевизма“ на Жан Виденов и неговите хора. Само в месеците след 4 февруари, когато бе върнат мандата за второто правителство на БСП, от структурите на партията бяха „очистени“ 42 300 партийни членове, като огромен брой от тях, бяха обявени за „хора на Жан“.
Беше променен и стила в работата на партията за участие в избори. Дотогава съставът на цялото Изпълнително бюро работеше като „предизборен щаб“, сега вече щабът си имаше „триумвират“. Според „сламките“, които са ми останали от онова време, само две са неговите заседания. На едното Николай Добрев е представил „по-надеждните“ кандидатури, които биха подкрепили „новата линия“. Вие сте присъствал на това заседание, но честно казано, нямам представа дали сте пледирал за социалдемократическите ценности на ОСД. Това, което знам е, че след заседанието направо сте се отправил за Благоевград, за да работите единствено за собствената си кандидатура.
И трите избора през 2021 г., бяха характерни с нещо твърде обезпокоително. Предизборният щаб на „БСП за България“ работеше, за разлика от 1997 г., но вътрешнопартийната опозиция, определяна тогава като „жановисти“, за разлика от настоящата, към която принадлежите и Вие, не работеше против БСП. Кирчо Добрев, който претърпя катастрофална загуба на вътрешнопартийните избори от 12 септември 2020 г., открито се бе главил за „началник на предизборния щаб“ и дори „главен кадровик на „Изправи се! Мутри вън!“ Съвместно с Мая Манолова, с една пленителна взаимност на чувствата, по отношение на Нинова, те успяха да откъснат достатъчно проценти, за да имат повод да пият шампанско, задето са обезсилили БСП и са уязвили нейния председател.
Това, което се случи на 14 ноември бе
само творческо продължение на наливането на вода в мелницата на вътрешнопартийната опозиция,
с едничката задача тя да получи повод още по-гласовито да иска оставката на Корнелия Нинова.
Твърде неблагоприятно би било за нея, ако както и при Жан Виденов, се намеси външният, атлантическият фактор. Тогава Жан трябваше да си отиде, за да освободи коридор за разправата на Хегемона със Сърбия на Милошевич и това съвпадаше с въжделенията на „разбитите авари“ от СДС, които много срочно бяха строени в командата „Обединени демократични сили“, подкрепяни дори и от ДПС на Доган. Ако са верни твърденията, че и „Харвардският проект“ в България днес има същата геополитическа задача и насоченост, сиреч България не само да бъде коридор, но и база на НАТО и на САЩ, в политиката на военно сдържане и противопоставяне на Русия, то тогава – таз ни е майка родила! Тогава не само за Корнелия, не само за БСП, но и за България положението би станало неспасяемо.
В новия брой на сп. „Икономист“ Френсис Фукуяма, „пак изби рибата“! Този път, довереният съветник на трима президенти на САЩ не се поколеба да обяви, че 2022 г. ще бъде година на края на хегемонията на САЩ. Лично аз отдавна не му вярвам, още от времето, когато след разпадането на СССР, той обяви „края на историята“, но знам прекрасно, че по-лошо от една провалена прогноза от такъв характер е нейното потвърждаване в живота. Сгромолясването на всяка империя е сблъсък на сили с тектонични измерения, а в случая става дума за могъщия хегемон - САЩ. Римската империя е загивала 300 години и нека не си спомняме какво е настъпило след това и какво са преживявали хората през тези години.
Може би другарят Пирински ще се изкаже по случая. Неговите ранни биографи твърдят, че имал „способността да улавя всички тенденции, още в самия им зародиш“. А може би е толкова активен в хулите срещу председателя на БСП, защото някой му е подшушнал, че е дошъл падежът на мокрите му сънища да стане той председател на БСП?! Навремето Жан Виденов стана причината отреденото от Москва и Вашингтон място за него, да бъде заето от Георги Първанов. Тогава другарят Пирински се явяваше онази удобна пресечна точка, в която перестройчиците в Москва и походът на Хегемона за Нов световен ред, осигуряваха пълната ликвидация на социализма и неговото наследство, според критерийте на „Вашингтонския консенсус“.
Откъде ги знам тези неща ли?
Знам ги от самия Николай Добрев, който малко преди смъртта си, на входа на НДК се беше спрял да ме изчака, за да ме увери, че не е „два пъти предател“, както бях написал в „Нова Зора“, веднага след връщането на мандата за второто правителство на Демократичната левица, на 4.02.1997 г. Синът му, Кирил Добрев, не се умори през годините да ме преследва, къде като личност, къде като обществена позиция, мен, вестникът и партията, която представлявам. Не знам дали му е известно за този наш разговор с баща му, тогава, в края на февруари или началото на март през 1999 г., когато две години преди това бях пренебрегнал принципа на мъдрия Перикъл и бях нарекъл Николай Добрев „два пъти предател“. Веднъж, заради неизпълненото от него решение на Висшия съвет на БСП, да оглави и състави второ правителство на Демократичната левица и, втори път – към България, защото с връщането на мандата той откри пътя на ордите от „марокански скакалци“ на Иван Костов, които се готвеха и по-късно напълно опустошиха България.
Та в този разговор, не знам по силата на какъв порив, Николай ми сподели, че не само на мен, „не ми бил угодил“, така се изрази, но че дори и Вашингтон, и Москва са били сърдити, заради решенията на Извънредния конгрес през декември 1996 г. Трябвало е другарят Пирински да стане председател на БСП и министър-председател на България! По този въпрос почти всеки ден по телефона от Москва, настоявал пред Добрев самият Александър Авдеев. Настоявал не в лично качество, а като зам.-министър на външните работи на Русия!
По същата причина и Александър Мирчев, българинът, формиращ тогава политиката на САЩ към България, изпратил послание. То ми беше предадено от Андрей Райчев, каза Добрев и уточни, че това се случило „след срещите, които имали в Ню Йорк Александър и Андрей“. Не поясни дали желанието на Мирчев е било лично негов избор и мнение, или пък е бил упълномощен да го заяви като желание на високостоящите власти на Държавния департамент. Но затова може да бъде попитан самият Андрей Райчев.
Обещах тогава на Николай да продължим този прелюбопитен разговор, когато се пооправи. Той само махна с ръка и се усмихна с най-тъжната усмивка, с която го запомних. После потъна в множеството, което вече изпълваше Зала № 1, а аз останах да стърча като удивителна покрай преминаващите хора – едновременно смутен и наполовина дори - разкаян.
Отклоних се с разказа за Николай Добрев
и за пропуснатата възможност БСП да попадне още през 1997 г. в „социалдемократически ръце“. Нещо, което след трагичната гибел на Андрей Луканов, и други сили, освен другаря Пирински, очакваха да се случи. И съвсем откровенно подтикваха не само Николай Добрев към това. И Нора Ананиева, и Стефан Продев, и Чавдар Кюранов, царство им небесно, и Велислава Дърева, и Филип Боков, и Елена Поптодорова, и Ивайло Калфин, и всички онези, с които заедно подготвихте, както писах, „кошмара, наречен демократизация на БКП и БСП“.
За да вземе завоя, Георги Първанов бе принуден да заяви от най-високата трибуна, че е „крайно време БСП да се социаллиберализира“.
Но така и така съм се върнал толкова години назад,
като отворен финал на нашия разговор
с другаря Пирински, би било честно да припомня каква България погромиха перестройчиците от двете правителства на Андрей Луканов и какви грехове завещаха на всички, които щяха да дойдат след тях. Това е необходимо, защото, както казва Воланд, в романа „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков: „Ръкописите не горят!“ Дълга е темата, но ще се опитам съвсем накратко да я илюстрирам с няколко щриха, за да се види и да се знае, че жанрът има памет, а „Нова Зора“ не забравя! И въпреки, че другарят Пирински, отрича това ни право, ние винаги сме заставали зад правдата и истината.
България, която загубихме, приключва 1988 г. с годишно увеличение от 141% на своето промишлено производство, съотнесено към 1980 г.! С този си ръст българската държава се нарежда на пето място в света и на трето място в Европа! В същото време България произвежда 1/5 от от общото количество на електрокари и мотокари в света! По този показател, на човек от населението, е на първо място в света!
По производството на цигари, пак по този показател, е също на първо място в света! По производство на азотни торове сме втори в Европа и седми в света! По производство на електроенергия на човек от населението, България е приблизително на равнището на Великобритания и преди Италия, Испания, Гърция, Турция и пр.
В периода 1980-1990 г. България търгува със 116 страни в света и има износ на стоки и машини в 109 от тях! През 1988 г. България има обща стойност на износа 17,4 млрд.долара, която стойност е 3.3 пъти по-голяма от стойността на износа на Гърция и на Турция, взети заедно! Тази сума от износа на малка България обаче представлява 84% от износа на държавата Мексико, която по това време наброява 80 млн жители; тази сума е 51 % от износа на 150 милионна Бразилия! По жизнено равнище гражданите на България никога не са живели по-добре, отколкото в тези две години – 1988-1989 г. Такава беше България, когато перестройчиците, се заеха да „акушират“ историята.
Няма да отрека съществуващите противоречия, не отричам също, че вървяха кризисни процеси. Но нима не се случва същото в определен етап в развитието на всяко общество, на всяка система, независимо какъв е нейния характер?!
Вярно е че България имаше и външен дълг. Но Родината ни разполагаше с огромни ресурси, които при разумна мобилизация, гарантираха, че този дълг може да бъде изплатен абсолютно безпроблемно, в най-кратък срок. Задачата беше да се намери най-верният, най-адекватният начин, с който да бъдат разрешени натрупалите се промени. Но начело с Андрей Луканов и Георги Пирински, перестроечна команда, която владееше властта, не се справи с тази историческа задача.
Вместо това, с двете правителства се започна невиждано и неописвано някога, през всичките 1300 години на България, чудовищно разграбване на националното богатство. Бяха разрушени съдбите на милиони българи, откраднато бе бъдещето на техните деца и на техните внуци!
Зная че би прозвучало твърде емоционално, но ми се иска да попитам другаря Пирински, дали не са го стряскали поне на сън, умиращите от мизерия, непознатите за България картини на хора, ровещи в кофите да смет! Дали се е запитвал някога на чия сметка са записани безвъзвратно загубените и погинали от стрес и покруса в този период 500-600 000 българи, повече от всички жертви дадени от България, във всички войни, които тя е водила! Тези страшни загуби са записани на сметката на идейните терминатори на БСП, които бяха тръгнали да съсипват партията, на която хората вярваха безрезервно.
Обещах да не изреждам всичките
грехове на двете правителства на Луканов,
които минираха бъдещето на цял народ и основите на държавата ни с хилядолетно име, и в които другарят Пирински бе зам.-министър-председател.
Един от най-непростимите грехове бе извършената от тези правителства демонополизация на конкурентно-способни държавни и външнотърговски дружества на България. И то във време, когато течеше процесът на гигантска концентрация на световния капитал и се изграждаха все по-могъщи транснационални компании! Това деяние бе нещо много повече от некадърност и недомислие. Това беше умишлена услуга в полза на чужди интереси и нанесе неизброими щети на българската държава.
Либерализацията на ценовите и митническите отношения бе действие от същия порядък, защото превърна България в рай за спекуланти, мафиоти и организирани престъпни групи.
Върхът на цялостната антибългарска дейност обаче беше инициирането на Закон за Българската народна банка, с който тя бе отделена от Изпълнителната власт и последвалото решение за създаване на десетки частни банки и финансови къщи. Неизпълнена прокурорска задача и задача на съответните органи, бе и така си остана, проверката дали целият този „маньовър“, не е направен, за да може по-късно да изтече като през финансов шлюз, огромна част от националното богатство на България?!
Подготовката за убийството на българския индустриален интелект, ведно с тоталната подмяна на опитните ръководни кадри на основни производствени предприятия, както и пълното отричане на плановата икономика, са друго ненаказано престъпление, донесло не по-малко вреди от посочените до тук.
Парадоксалното е, че след всичкото това криминално наследство, бе свикан грандиозен митинг от името на БСП, за да се дадяла подкрепа на правителството на Андрей Луканов! И нищо неподозиращите членове на БСП, както и граждани, които все още вярваха на Партията, напълно безкористно дадоха тази подкрепа. На следващия ден обаче, последва истински леден душ, гавра с чувствата и убежденията на хората. Без всякакво предизвестие и основание, правителството на Луканов подаде оставка. Не искам да се връщам към разказа за разочарованието на тези хора. Лично участвах в митинга и бях един от всички тях, които запомниха завинаги лукановисткото коварство.
Увлечен в този разказ щях да пропусна един от най-подлите удари в гърба на българската държава, което правителството на Луканов извърши. Обявяването на
мораториума за плащането на външния дълг.
Това беше ни по-малко, ни повече доубиващ удар, след който България загуби уважението в лицето на останалия свят. Проф. Нако Стефанов, един от най-проникновените и утвърдени японисти в България, ми е разказвал за истинската покруса, изживяна от един най-висш представител на голяма японска банка в Лондон, заради това с нищо необосновано обявяване на мораториума по плащанията на дълга на България. След него или преди него, по странен начин, бе намалял, а според някои напълно изчезнал, целият Държавен валутен фонд. И до ден днешен никой не е дал обяснение къде отидоха милиардите долари народни пари!
След тези и след още много други
„подвизи“, сътворени от правителствата на Луканов,
народът в началото притаи дъх и унило замълча. А когато цял един народ притихне, както казва Мирабо, значи има да каже нещо много важно, нещо много съдбовно! И той го каза, изпълнил площадите със сини знамена, но поведен към „нови пропасти и нови страдания“.
След разгрома на селското стопанство и връщането на земята в реални граници, по времето на Филип Димитров, както и след кромолите в БСП между Луканов и Лилов, народът пак обърна очи към БСП. По това време начело на БСП бе застанал млад, може би неопитен и неориентиран достатъчно добре в клановата структура на БСП, председател. Но Жан Виденов само за три години, успя да възвърне самочувствието на столетната партия, дълбоко наранена от моралните Лукановистки падения.
Не казвам „социалдемократически“, защото какво социалдемократическо може да има в т.нар. Програма „Ран-Ът“, поръчана нарочно от него в Националната камара на САЩ?
По-нататък са годините на един от най-драматичните периоди в историята на България и в живота на БСП – месеците преди извънредния конгрес през декември 1996 г., когато основно оръжие на перестройчиците се оказа убийствения лихвен процент, обявяван от БНБ; януарският пуч и разгрома на Народното събрание; четвърто-февруарското предателство; „победата на Първанов“ или драмата на самопобедилият се Петър Стоянов на президентските избори, както и годините на бавното умъртвяване на БСП, поставена в режим „очакване – надежда – разочарование“. И през всичкото това време, „бели и пухкави“, „социалдемократи“, действащи като социаллиберални хиени! Действащи безогледно, нагло и неотстъпно! Те спретнаха банковата криза и окрадоха парите на народа, за да припишат отговорността за всичко това на Жан Виденов. Само в последните седмици на декември 1996 г., от България са изнесени 150-200 мил.долара! Как цената на един долар да не стигне 3000 лв.! На изборите тази година, пак те провалиха организирано БСП на три пъти, и се опитаха да препишат отговорността за всичко това на Корнелия Нинова, с едничката цел, да се доберат отново до властта!
Но това е необятна тема,
достойна не за една, а за цяла поредица от статии, заради прекъснатия от страна на другаря Пирински „разговор“ - „тук и сега“. Отсъствието на аргументи винаги е било най-важното основание да се отказва „разговор“, поради „високи идейни принципи“. Особено, както е в случая, преди началото на един съдбовен конгрес.
Остават не много дни до 22 януари. И аз няма да бъда изненадан ако безкрилите словца от онзи безполов мазхар, наречен „Разпад или рестарт“, се появят като позив или пък ако бъдат отпечатани за четвърти път, уж поради тяхната историческа важност, а всъщност, поради най-елементарно творческо безсилие. И в двата случая, причината е една: пореден опит за реставрация във властта на истинските погромители на БСП, на тези, заради които днес социалистите извън нея, са три пъти повече от организираните партийни членове. Но суетната глупост, която е майка на бездарието и наглостта, винаги трудно се е примирявала с реалността и с истината за себе си. Отговорът който се очаква на задавания от нея трикратно въпрос – „Разпад или рестарт“ може да бъде само един: Никакъв разпад! Една партия на великия хуманен идеал, вдъхновявал през вековете милиони хора, не може да умре само заради вредителството на тези, които се опитват да убият този идеал. БСП трябва само да бъде очистена от отровните миязми на „прехода“, измислен от фалшиви социалисти и безродници. И тя трябва да продължи, напред и нагоре – без тях!
Истинският катарзис на тази партия, която беше аргумент и основание за небивалия 45-годишен възход на България и стана в голяма степен, уви, заради шепа нахлебници, проводник и осъществител на една планирана разруха, преминава през нисък поклон пред народа на България. И извинение, заради причинените му страдания, както и заради осъзнатата вина, че БСП не е намерила сили по-рано да се очисти от своите идейни терминатори.
Нито едно мерзко дело на този свят обаче не е оставало неосъдено! Не се ли случи сега, ще стане по-късно! В края на краищата за всичките им деяния ще ги съди Вседържителят – горе! Но тук и сега, е важно да го направи непримиримата съвест на българските социалисти.
До завчера не знаех, че т.нар. Слава Янакиева е „професор по културология“ в СУ. От познати бях чувала, че Калин Янакиев, някогашен мой научен ръководител, води намусена, невчесана и нечистоплътна ( като самия него ) жена, известна с това, че вадела от кошчето за отпадъци ръкописите на религиозна тема на своя мъж, които той е смачкал и захвърлил - за да ги публикува като свои. Вероятно с цел да не се допуска зян и фира в „семейното научно производство“.
Въпреки невзрачния си вид, въпросната лейди се подвизавала с патетичното име Слава Янакиева - демек Славата на Калин Янакиев! Смятах тия приказки за анекдот, защото навремето същото се говореше за сина на един голям поет, който уж вадел от боклука лошите стихове на баща си, за да съставя от тях свои собствени стихосбирки.
Но преди два дни, когато общественият скандал около Славата на Янакиев гръмна, отворих библиографията й и поразена се запознах с поменика от заглавия на нейни статии по теологични проблеми. Не можех да не се запитам какви толкова дълбоки познания по философия на християнството може да има една витизчийка, която по липса на лицеприятна външност и талант, не може да бъде актриса и не е изиграла нито една роля в киното и театъра?
Отговорът е, че на голяма част от текстовете Славка е само преводач и те не би трябвало да фигурират в официалния й авторски актив. А за качеството на „оригиналните й разработки“, с които в момента не мога да се запозная, съдя по дълбокото й презрение към българската идентичност, огласено в нейните неграмотни, пълни с накипрени псевдонаучни лафове ( „топос“, „ребрандиране“! ), публикации във фб, които напоследък станаха достояние на широк кръг читатели. Както се казва „шило в торба не стои“. Колкото до въпроса как такова убого същество, което от километър вони на омраза към земята, в която се е родило, както и на болезнена непоносимост към водата, сапуна и гребена - и което не притежава и грам от необходимия ценз, за да препоръчва себе си като „култултуролог“ - се е домогнало до званието „професор“, дори не в кочината НБУ, а в светая светих на българското висше образование СУ „Св. Климент Охридски“ - отговорът е прост. И той не се съдържа само във факта, че мъжът й Калин ( поредният Калин - какво показателно име! ) десетилетия наред свещенодействаше в Катедра „Културология“ ( спомнете си вица „кондуктор е баща ми, кондуктор съм и аз“, който в България е груба реалност ), а в една единствена личност - Сорос. Търговецът, който купува всички изложени за продан блудни и болни души в света.
Той натъпка с тях политическата ни система, унищожи чрез тях българската култура и просвета. Превърна държавата ни в плондер, напомпан до пръсване с отровни газове - единственото, което произвеждат и отделят тези вредни организми.
Кощунствата на стрина Славка на страницата й във фейсбук, които наскоро станаха достояние на обществеността, са публикувани в непълен вариант. Освен отвращението си към българската народна музика, която ни „разобщавала от Европа“, освен презрението си към Дунавското хоро, което тя свързва с Живков, а не с автора му, композитора Дико Илиев, освен погнусата си от „хоротропците“, които сквернят столичните културни „топоси“ като извиват „хорА с трибагреник“ - тоест с официалното знаме на България - тя излива своята злост и върху гениалния български бас Борис Христов, чието „многолетствие“ (изпълнението на „Многая лета“ в първите мигове на всяка Нова година) я дразнело „с руския акцент“, придобит от прекалено многото руски опери, в които световноизвестният певец е вземал участие.
Няма да разисквам простащината и крайния примитивизъм на изразените от стринката-“културолог“ мнения. Нито ще седна да я убеждавам, че традиционната култура на всяка европейска нация е най-ценното, което отделните държави влагат в общия европейски дом - разбиран не като неолиберално и соросоидно гето, а като Европа на разума и свободата. Нито пък ще й изтъквам, че не само чуждестранните фолклористи и оперни специалисти, но и всички хора със сърце и вкус към изкуството от петте континента, изразяват преклонение пред силата на българската народна музика и величието на Борис Христов. В Европа те са знаците, по които днешна България е разпознаваема. Едва ли духовен инвалид като Славка би се впечатлил и от напомнянето, че европейските народи свято съхраняват фолклора си и правят опити на държавно равнище да възкресят неговата художествена, социална и образователна значимост. В Италия безброй пъти съм била свидетел на народни танци, изпълнявани с носии от всяка област, в неделя, на площада пред главната катедрала в селището. Ако някой маргинал на Апенините напише това, което четем на Славкината фб стена, италианците ще го одерат жив!
Ще кажа само: няма по- ясен признак за дълбок провинциализъм и духовна затънтеност от срама, който изпитват лумпените от своята Родина. От храчките, с които те обливат нейната културна идентичност. От чуждопоклонството. Народът ни отвека е заклеймил такива отрепки с пословицата: „Пази, Боже, сляпо да прогледа“, а Добри Войников се е надсмял над тях с „Криворазбраната цивилизация“.
Ние се възмущаваме от Рут Колева, клекнала във фекална поза върху костницата в Перущица и негодуваме срещу Андреа, която лее чалга върху гроба на Патриарха на българското слово Иван Вазов. Въставаме срещу циганите, които поругават паметниците на Васил Левски и българските национални светини. И в същото време търпим „културолога“ и университетски професор в СУ (храма на българската просвета) Слава Янакиева, да бълва следното:
„Днес се събудих с украинския химн. Светло начало на деня. Неопетнен от комунизма химн, изживян като съдържание и флаг, който е изстрадан. Добре щеше да е и ние да си бяхме „ребрандирали“ националнити символи. Защото символите значат много (видяхме това с МОЧА). Никой обаче не може да ме накара да плача на химн, който съм слушала, когато са ми връзвали насила червената връзка. Нито да изпитвам трепет пред знаме, което казионно е разнасял „знаменосецът“ заедно с неговите „асистентки“. Което е поредната фашизоидна изцепка и бива употребявано за газиране на низмени страсти.
Може украинският химн и украинският флаг да не са мои национални символи, но аз ги почитам с дълбоко преклонение пред същинската изживяна заедност на украинците“ (край на цитата).
С горното „Славка слави“ във фб украинския национален празник и не изпуска случая да потъпче знаците на българската държавност.
Да оставим настрана пропагандните блъфове за „изживяната заедност на украинците“ в условията на тотална цензура и липса на каквато и да е свобода на словото под фашисткия връшник на режима на Зеленски. Но аз питам - чия ръка е написала горните редове? Ръка на българка - на български хуманитарист и университетски преподавател - или на фанатизирана тийнейджърка азовка? А може би и Славка е служила в украинското военно ведомство заедно с Тагаренко?
Недопустимо е подобно светотатство и позорно чуждопоклонство да бъде проявявано от български гражданин, още повече от лице, което има достъп до българската академична младеж и чете лекции на бъдещи висшисти. И още повече - публично! Щом Слава пише подобни излияния на уеб страницата си, със сигурност ги тиражира и в „официалното си творчество“ на „културолог“. Пълно основание имат онези читатели, които искат родоотстъпницата да бъде лишена от професорска титла и да й бъде забранен достъпът до аудиториите.
Това, разбира се, няма да се стане. Свидетели сме на екстремния случай със сороския дегенерат Дайнов, който преспокойно продължи да си „професорува“ в НБУ дори подир предизвикания от него чудовищен скандал по време на миньорския бунт. Стрина Славка би могла да бъде остракирана, дамгосана, изхвърлена завинаги от академичните среди и пратена да копае цвекло на село, само ако срещу нея се вдигнат студентите й - тези млади хора, чиито души тя до днес е развращавала. Ще се получи ли това? Не, разбира се! Метастазите на антибългарския тумор почти изцяло са унищожили съпротивителните сили на нашето общество - и най-вече на младежта.
Но има нещо друго - впечатли ме единодушието, с което читателите в социалните мрежи наричат Слава Янакиева луда. Да, на снимките си тя изглежда точно такава. Забелязали ли сте, че и благоверният й Калин Янакиев, и Дайнов, и Слатински - примерите са десетки - не са психически здрави хора? Това са маниаци, поразени от душевни патологии индивиди. И не би могло да бъде другояче. Родоотстъпничеството разрушава духа. Трийсетте сребърници убиват. Всеки предател на България рано или късно обезумява.
Защото предателството на Отечеството е лудост.
|
Продължение от брой 2
Настоящото изследване на д-р Радко Ханджиев е пръв и доколкото на редакцията е известно – единствен досега опит за анализ на противоправното законодателство в материята енергетика. Без отмяната (прогласяването за нищожни) на противоправните разпоредби, нито един от натрупаните с години технологически проблеми в енергетиката, не може да бъде разрешен. В по-широкия смисъл – без „смяна на системата”, която позволява налагането на противоправни норми и узаконяване на произвола и грабежа, не може да бъдат разрешени нито проблемите в енергетиката, нито в която и да е друга област.
В първите две части бе анализирано противоправното „нормотворчество“ на правителствата на Костов, Сакскобургготски, Тройната коалиция, ГЕРБ, което доведе до създаване на енергийния октопод и узаконяване на чудовищните грабежи, непознати в историята от Освобождението до наши дни. Сега продължаваме с оръдието на Октопода – Комисията за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР/КЕВР), която на практика е извъндържавен, извънконституционен, неконтролируем инструмент и изпълнител на корпоративните ламтежи на енергийните монополисти.
Зора
Инструментът ДКЕВР
Посочихме че със ЗЕЕЕ се създава нов орган – Държавна комисия за енергийно регулиране или Регулатор, при това първостепенен разпоредител с бюджетни средства, макар че правомощията му се дублират почти изцяло с тези на ресорния министър, а действията му са подчинени пряко на министъра (ЗЕЕЕ, гл.III). Такова раздуване на щата на практика обезсмисля разписаното в закона задължение енергийните доставки да се осигуряват при минимални разходи (ЗЕЕЕ, чл.2, ал.2, т.3). Защото е знайно, че бюджетните средства всъщност са пари на данъкоплатците, които държавните институции следва да разходват пестеливо и разумно в интерес на гражданите и обществото, както повелява Конституцията.
Формално обявената причина за създаването на ДКЕВР е, за да бъдат хармонизирани нашите норми, с нормите на ЕС. Действителният мотив обаче е друг. Тогавашният премиер Иван Костов прозорливо отчита, че подчинявайки се на проекта на Световната банка – лицеприятно наречен “Стратегия за оказване на помощ”, държавата трябва тотално да либерализира цялата стопанска дейност; иначе казано – да осъществи непознат в историята погром над промишлеността, енергетиката, транспорта, търговията, услугите и т.н. Естествено при това положение е приходите в държавния бюджет да секнат. Как да издържа партизаните си тогава?
Изходът е чрез увеличаване и/или налагане на нови данъци и такси, и най-вече – чрез повишаване цените на енергията; т.е., от секторите с най-големи търговски обороти. Но подобен подход би се отразил пагубно на правителството, а СДС възнамеряваше да остане поне десетилетие във властта. И Костов решава отговорността по „цените“ на енергията да се прехвърли върху един уж „независим“ орган, наречен регулаторна комисия. По такъв начин, според Костов, правителството ще остане „начисто“, а негативите от скока на цените ще се прехвърлят върху „регулатора“. Той обаче подцени интелигентността на българина, който съвсем скоро усети по джоба си, че една държавна комисия не може да бъде „независима“; че словосъчетанието „независим държавен орган“ е също като дървено желязо. Поради тази и много други причини Костов трябваше да понесе удара на избирателя и да слезе от властта. Но челната идея за грабеж чрез „регулатора“ остана. И галопиращо продължи да се осъществява чрез „царския“ Закон за енергетиката (ЗЕ).
Двувластие или узаконяване на безконтролност
Припомняме че съгл. чл.11, ал.2 на ЗЕЕЕ „регулаторът“ е държавен орган към Министерския съвет. Иначе казано, подчинен е пряко на министъра на енергетика. В „царския“ ЗЕ (ДВ бр.107/2003) тази разпоредба отпада: ДКЕВР вече е „независим специализиран държавен орган – юридическо лице, със седалище София“, с бюджет, който е „част от държавния бюджет“ (чл.26, ал.3); т.е. – издържа се от парите на данъкоплатците; но с правомощия, които на практика ограничават дейността на правителството и игнорират законните права и интереси на потребителите.
В ЗЕ е разписано, че „държавната политика в енергетиката се осъществява чрез Народното събрание и МС“ и „се провежда от министъра на енергетиката“ (чл.3, ал.1, чл.4, ал.1). Но какви точно трябва да бъдат взаимоотношенията на държавата с ДКЕВР, ЗЕ „пропуска“ да разпише. Обаче цялата информация по „проучвания и анализи, разработване краткосрочни, средносрочни и дългосрочни прогнози за добива на енергийни ресурси, преработката и търговията с горива и енергия и приемане съответните планове за тяхното осигуряване“; както и „прогнозите, заедно със съответната отчетна информация и с изготвените предварителни проучвания и списък на необходимите нови производствени мощности и мрежи“ трябва да се предоставят на ДКЕВР (чл.9, ал.2 на ЗЕ); а съдържанието, структурата, условията и редът за представяне на тази информацията, се определят с Наредба на Министерския съвет, по предложение на министъра на енергетиката и на ДКЕВР (чл.9, ал.4 на ЗЕ).
Създава се впечатление за двувластие, в което, комай ДКЕВР е надмощният фактор. Излиза че ресорният министър не е достатъчно компетентен да се справя с отговорностите си, затова ги прехвърля на т.нар. регулатор. По такъв начин се обезсмисля разпоредбата енергийната политика на страната да се провежда от държавата чрез министъра на енергетиката (чл. 4, ал.1), след като на практика, с глава III на ЗЕ се узаконява създаването на качествено нов орган – неконтролираната от изпълнителната власт Държавна комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР).
В този миш-маш от взаимно противоречащи си разпоредби не става ясно и кой носи отговорност – Министерството или ДКЕВР – за осъществяване цялостната дейност по разписаните в ЗЕ основни цели: „качествено и сигурно задоволяване потребностите на обществото от електрическа и топлинна енергия и природен газ; енергийно развитие и енергийна сигурност на страната при ефективно използване на енергията и енергийните ресурси; създаване и развитие на конкурентен и финансово стабилен енергиен пазар; енергийни доставки при минимални разходи; насърчаване на комбинираното производство на електрическа и топлинна енергия; развитие на инфраструктури за пренос и разпределение на електрическа енергия и природен газ и за пренос на нефт или нефтопродукти на територията на страната и през нея; производството, вносът, износът, преносът, разпределението и търговията с електрическа и топлинна енергия, природен газ, нефт и нефтопродукти да се извършват при гарантиране защитата на живота и здравето на гражданите, собствеността, околната среда, сигурността на доставките, интересите на потребителите и националните интереси?“ (чл. 2, ал. 1 и 2) Основателен е въпросът:
Какъв е статутът на ДКЕВР?
Нека насочим вниманието на редовия гражданин към разпоредбата на чл.86, ал. 2 на КРБ: „Задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите са законите и решенията на Народното събрание“. Съгласно този конституционен императив подзаконовите актове на изпълнителната власт (на държавните и на общинските власти, вкл. актовете на ДКЕВР) не могат да задължават гражданите и обществото, ergo – не могат да пораждат правно действие. Те се издават въз основа и в изпълнение на законите (чл. 114, 115, 116, ал.1 на КРБ) и тяхното предназначение е да подпомагат и улесняват държавните и общинските служители в действията им по прилагането на законите.
Не би могло и да бъде другояче. Напълно естествено в правовите държави е единствено актовете на законодателния орган да пораждат правно действие. Изпълнителната власт затова се нарича изпълнителна, за да изпълнява волята на народа така, както е заповядано в Конституцията. Една наредба например, не може да задължава непосредствено гражданите, държавните органи и организациите, но ако е издадена в стриктно съответствие със закона, то законът, на който се позовава, а не самата наредба, поражда задължения. Така е в правовите държави. Такъв е и замисълът на Върховния законодател – Седмото Велико народно събрание, заложен още в преамбюла на демократичната ни Конституция: Да създадем демократична, правова и социална държава!
Това разбиране се споделя от ЕК в Брюксел, от Венецианската комисия, от докладите на Държавният департамент на САЩ за България, съдържащи смазващи констатации за задълбочаващи се злоупотреби и корупция във всички институции; неефикасност и липсата на отчетност в съдебната система; безнаказаност на длъжностите лица в най-високите етажи на властта и т.н., и т.н., главно поради обстоятелство, че у нас подзаконовият акт на практика подменя закона.
Проблемът с ДКЕВР именно е и в неясния й статут. Къде е мястото й в институционалната йерархия на държавата? Доколкото правомощията й са разписани в раздел I на глава III на ЗЕ (Регулиране на дейностите в енергетиката) логично би било ДКЕВР да е част от изпълнителната власт. На практика обаче, разписаните правомощия напълно ограничават дейността на правителството и игнорират законните права и интереси на потребителите на енергия. На практика – произволът на ДКЕВР подменя Закона, подменя целта на ЗЕ, за да отвори широко вратите за корупцията и грабежа на Октопода!
Инструмент за корупция и грабеж
Изграждайки връзки, взаимоотношения и независими мрежи с корпоративни субекти в енергийния сектор, с „експертни“ НПО-та, с високопоставени лица в трите власти, ДКЕВР се превръща в инструмент за удовлетворяване грабителските щения на Октопода, осигурявайки му неконтролируемост и конфорт.
Така, чрез узаконените в глава III на ЗЕ правомощия, всички държавните институции стават подчинени на системата от корупционни отношения, постъпателно налагани от енергийния Октопод чрез инструмента ДКЕВР. Държавата и обществеността са изправени пред реалност, когато мрежата, създадена от Октопода работи чрез включените от нея елементи на самата държавна система.
Узаконяването на този конкубинат става в парламента чрез „въздействието“ (подкупите) на енергийните монополисти и отвън финансираното мощно енергийно лоби. В публикувания на интернет страницата на „ЧЕЗ Разпределение“ отчет за 2010 г. например, „Разходите за външни услуги“ възлизат на 58 929 000 лв., от които за „комисиони“, „връзки с обществеността“, „консултантски“ и „други“ – 3 178 000 лв.; за 2011 г. общият разход за „външни услуги“ вече е 65 605 000 лв.; от които 6 285 000 – за „комисионни“, „консултантски“, „връзки с обществеността“ и „други“ (http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/razpredelenie/ifrs/cez-razpredelenie-ifrs-2011-bg.pdf – с.24; също: http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/cez-razpredelenie-ifrs-2011-bg.pdf).
В отчета към 30 септември 2011 г. на „ЧЕЗ Електро България“ пък, разходите за „външни услуги“ са обобщени и възлизат общо на 11 556 000 лв.; а в отчета за 2012 г. те са вече 13 012 000 лв. (http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/electro/finansov-otchet-mss/-.pdf - c.20).
Казано иначе, през 2010-2012 г. ЧЕЗ е разходвал общо над 33 (тридесет и три) милиона лв. за „външни услуги”. Тези милиони неправомерно са източени от моя, и от вашите джобове, драги данъкоплатци! Защото след обоснованите предположения на разследващи журналисти, че зад тези огромни суми за „услуги“ се крият пари, давани за подкупи, в отчетите за следващите години ЧЕЗ скри тези разходи в други пера. Може ли да се приемат за обосновани предположенията, че част от депутатите са се облажили от подкупите на ЧЕЗ?
До днес не са опровергани публично огласените твърдения, че във всички парламенти през последните две десетилетия преобладават „назначени“ от енергийния Октопод депутати – самите те с интереси в енергийния бизнес. Т.е., те гласуват закони за собствения си интерес, а не в интереса на гражданите и обществото, както повелява Конституцията. Не са опровергани и разкритията, че всички членове на бивш състав на регулатора, в който е бил и сегашният председател – „доцента“ Иван Иванов, са вземали рушвети от по 100 000 лв. за всеки 1% покачване на „цената“ на тока (https://pogled.info/avtorski/Radko-Handzhiev/krai-na-grabezha-balgariya-veche-ima-legitimen-energien-regulator.61995).
Никой няма достоверна информация какво точно се върши в кухнята на „регулатора“. Задълженията, произтичащи от чл. 10, ал.3 на ЗЕ дейността на ДКЕВР да се осъществява въз основа на „независимост, безпристрастност, професионализъм, почтеност, последователност, публичност и прозрачност“, се оказват изпразнени от съдържание пожелания. „Регулаторът“, например, си затвори очите и запуши ушите пред лъжата на Меглена Кунева, че условие за приемането на България в ЕС било затварянето на АЕЦ „Козлодуй“ (такова условие поставя частната банка “Париба“, която впоследствие назначи Кунева в Надзорния си съвет с огромната заплата от 40 000 евро месечно).
Оптиката на „регулатора“ услужливо се запердва и при масовата подмяна на медния кабел (рекордомана) с алуминиев (според експертите, лицензентът ЧЕЗ например, монтира нов тип френски алуминиеви кабели). Всеки първокурсник знае, че медният проводник има по-добра проводимост и е с по-добра характеристика за качествена доставка на ел.енергия в сравнение с алуминиевия. „Лицензентите“ обаче обсебват медта от националната електроразпределителна мрежа, изградена след Освобождението със средствата на държавата и на шест поколения българи, която при това е част от националната сигурност; и без съгласието на собствениците – държавата и гражданите, я подменят с алуминиеви проводници! Само от тази престъпна далавера страната ни е ограбена със стотици милиони, а вероятно с милиарди. Защото текущата цена на медта на Лондонската борса е 9664.50 щат.дол./тон (https://www.lme.com/en-GB/Metals/Non-ferrous/Copper#tabIndex=0); докато тая на алуминия е 2922.00 щат.дол./тон (https://www.lme.com/Metals/Non-ferrous/Aluminium#tabIndex=0). Всеки грамотен читател сам може да прецени мащаба на грабежа.
До днес ДКЕВР не е изпълнила нито едно от основните си задължения за защита на потребителите, разписани в Закона за енергетиката, нито действа като „независим специализиран” орган, нито пък като регулатор, който трябва да създава правилни отношения между потребителите и енергийния сектор. Цялата й досегашна дейност може да се синтезира в едно изречение: да одобрява исканите от енергийните монополисти увеличения на „цените“ на тока, газа, водата и топлото във вреда на гражданите и обществото.
Конкретно, ДКЕВР одобрява „цените“ на монополистите, вкл. „цените“ на невъзстановяемите им разходи, които обаче са търговска тайна; определя преференциални „цени“ за продажба на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници и по високоефективен комбиниран начин; прехвърля разходите от преференциалните „цени“ и раздаваните „премии“ върху крайните клиенти; гарантира печалбите им; (чл. чл. 31; 33, ал.1; 34, ал.1; 35, ал. 1 на ЗЕ). А раздутите им разходи признава за икономически обосновани или „разходно ориентирани норми“, като основание за по-нататъшно оскъпяване на енергията (!!!), видно от писмо изх. № Е-04-00-546 от 22.12.2010 г., с.3 на екс-шефа на ДКЕВР Ангел Семерджиев.
Това са само малка част от „привилегиите“, които ДКЕВР предоставя на енергийните монополисти. Тези привилегии са противоконституционни. По смисъла на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 на КРБ „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.“ Но ДКЕВР и енергийното лоби изглежда стоят над Конституцията.
Хората умират, но грижата на ДКЕВР е монополистите да вилнеят! Последните данни на НСИ сочат, че населението на България се е стопило с 844 000 души през последните 10 години. Но ако българските граждани днес са 6 520 314, според предварителната оценка на НСИ, в сравнение с близо 9-те милиона към 1989 г. „стопяването“ е над 2 400 000 или близо 26% от българската нация е пратена в отвъдното. И един от главните канали, чрез които се осъществява това „стопяване“ е енергийният октопод и неговият инструмент ДКЕВР!
ДКЕВР е нелегитимна
Впрочем самото съществуване на ДКЕВР като „държавна комисия” отдавна престъпва разпоредбите на ЕС. Препоръките на Европейската комисия е за създаване на независими от правителството национални регулатори със широки пълномощия, напълно независими от всякакви публични или частни интереси. Изложено е и виждането на ЕС Комисия кой точно следва да избира членовете на регулатора: това е общонационален Граждански форум за енергетика (Citizen’s Energy Forum) като движещата сила за изграждане на конкурентни пазари на дребно и за гарантиране защита на интересите на потребителите (не на монополистите!). От което следва, че считано от 1 март 2011 г. – крайната дата за транспониране разпоредбите на Третия енергиен пакет на ЕС, не е в компетенцията на парламента да избира членовете на регулатора. И това е напълно логично след като в Народното събрание е имало солидно депутатско присъствие на частни интереси, на енергийното лоби! Иначе казано, това не са народни представители, а назначенци на Октопода, които не са независими от всякакви публични или частни интереси; нито пък ги е еня за защита интересите на потребителите!
И още нещо: считано от 3 март 2011 г. актовете на ДКЕВР не само са антибългарски и антипазарни; те вече са противоевропейски, а продължаващото съществуване на ДКЕВР в този си вид, формално погледнато, е нелегитимно! От което следва, че всички актове на ДКЕВР, постановени след 3 март 2011 г., следва да бъдат считани за недействителни и нищожни.
Какъв е изходът!
Следва
(Правно обосновани аргументи и доводи - в следващото изложение)
Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.
Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.
Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.
„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.
Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.
Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.
Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.
Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?
Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.
И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.
Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.
Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.
И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.
Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“
Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.
А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.
И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.
И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.
Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.
Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.
Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…
Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.
Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.
Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.
Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.
Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.
Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.
И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.
Добре дошли, дядки и бабки-сладки!
Ще пиете ли по един ром с манго?
Ще, ще…
|