Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПОСЛЕДНИЯТ ПАРАД НА ЛИБЕРАЛИЗМА

Е-поща Печат PDF

Юрий Тавровский (1949) е руски специалист за страните на Югоизточна Азия. Избродил е като пътешественик Китай и Япония. Написал е няколко книги, една от които „Новият път на коприната. Най-важният проект на 21 век“ - преведена и в Китай. В последната си книга „Америка срещу Китай. Поднебесната се подготвя на фона на пандемията (2020)“, както и в последните си статии, Тавровски убедително показва, че САЩ предприемат всичко възможно, за да отслабят най-опасния си конкурент, да постигнат преформатиране на света и да осуетят неговата многополярност. Новият замисъл на президента Байдън за „Сбор за демокрация“, е само част от стратегията на „неоконите“. Но „стратегическото партньорство“ между Китай и РФ, постигнато с Московския договор (2001), е много вероятно да осуети идеята за Антикитайски Интернационал.


На 9 и 10 декември американският президент Джоузеф Байдън свика  „Сбор за демокрация“ (Summit for Democracy) с участието на 110 страни. Русия, Китай и Унгария не бяха поканени.


Демокрацията е безценно наследство от западната цивилизация. Моделът, който се формира в Новия свят в резултат  смесването на различни форми на християнството, може да бъде определен като  „Демокрация с американска специфика“.

След Втората световна война (ВСВ) този модел стана част от националното могъщество на Съединените щати и на изграждащия се еднополюсен свят  с  Америка на върха на пирамидата. Срещу други модели за демокрация и еднополюсен свят - (националсоциализъм, а след разгрома на хитлеристка Германия - срещу социалистическата  демокрация),  САЩ водиха гореща и студена войни.

Международната социалистическа система и нейният модел за демокрация бяха равнопоставени конкуренти до края на 70-те години, когато Китай се присъедини към антисъветския блок. Стратегическият баланс рязко се промени. На Москва й се наложи да се противопоставя на два фронта: западен и източен. През 1991 г. СССР се разпадна. Частите от раздробения Съветски съюз приеха догмите на западната демокрация и се включиха в световната капиталистическа система. Китай започна реформите на Дън Сяопин без претенции за самостоятелна икономическа и идеологическа роля, следвайки философията на лидера си: „ Да се остава в сянка, да се натрупват сили и да се чака удобния случай“.

В началото на 21 век руският президент Владимир Путин, убедил се във вродената ненавист на англосаксите спрямо Русия, независимо от цветовете на нейното знаме, открито застана в Мюнхен (2007 г.) срещу хегемонията на Запада.

В Китай Си Дзинпин предложи на своята нация дългосрочната програма „Китайска мечта“ (2012 г.) и посочи пътя за „великото Възраждане“, а именно СОЦИАЛИЗЪМ С КИТАЙСКА СПЕЦИФИКА. Тази стратегия се възприе от комунисти и националисти, а младите китайци повярваха, че „Мечтата“ ще може да се реализира по време на живота им. В реалността на плана се убеди и възрастното поколение, след като за 8 години беше изпълнен първия му етап – ликвидиране на бедността.

Китайският народ проявява дисциплина и солидарност (доказа го с контрола над  COVID-19) без да проявява съмнение в политическата система базирана на „социализъм с китайска специфика“.

На този фон рязко изпъкна импотентността на държавното управление в САЩ - ужасяващ брой на починалите от COVID-19; ръст на безработицата; погроми на черните американци под лозунги за „общочовешки ценности“ и мултикултурализъм; остарялата избирателна система предизвика съмнения в победата на Демократическата партия; бунт и щурм на Капитолия.

Първото нещо, което  „спящият Джо“ потвърди със започване на своя президентски мандат, беше курс на Студена война срещу Китай. Общо взето това  не беше неочаквано. Сред главните течения в ръководството на Демократическата партия се открояват „неокони“-те или неоконсерваторите. Те са силни традиционно в президентската администрация, Държавния департамент, разузнаването, СМИ и в Холивуд.

Неоконс като идеологическо течение

„Църквата” но Троцки се зароди и разви в Ню Йорк през 20-те и 30-те години на 20 век. Едно от малкото висши учебни заведения, в които приемаха евреи, стана огнище на болшевизъм и на неговия троцкистки уклон. След убийството на Троцки неговите последователи култивираха ненавист към съветската власт и всички други форми на социализъм, освен към тяхната. Възникна квазирелигия, провъзгласяваща американците за „избран народ“, а тяхната страна  САЩ - за имаща естественото право да управлява света, да налага истината и да наказва непокорните.

Неоконите се опасяват, че социализъм с китайска специфика  може в недалечно бъдеще да стане главният съперник на тяхната квазисоциалистическа вяра. Най-близкото обкръжение на  Байдън се състои от неокони-ветерани като съпрузите Клинтън и Обама и станалите  висши чиновници - техни бивши помощници като Антъни Блинкен и Джейк Съливан. Именно те са тези, които подтикват стопанина на Белия дом към възстановяване на загубеното влияние в международните организации, към скалъпване на нови  военни блокове от типа на АУКУС и към създаване на нови демократически обединения от типа на „Демократичен алианс“.

Неоконите са на път да подновят и предприемат контраатака и престарелият 46-ти президент на Съединените щати вече даде сигнал. Неотдавна той заяви: „Ние преживяваме преломен момент между две гледни точки. Едни смятат, че пред днешните предизвикателства най-добрият избор е автокрацията. Ние сме тези, които смятат, че демокрацията е необходима за преодоляване на тези предизвикателства.“

Към антикитайски интернационал

На 9 и 10 декември президентът Байдън свика „Сбор за демокрация“ под лозунга „Да спрем отклонението от демокрацията и ерозията на гражданските права и свободи в целия свят“. До Байдън нито един американски лидер не бе събирал под знамената си повече от 100 страни в света. Във Вашингтон смятаха, че собствените им сили са достатъчни за противопоставяне на съперниците. Сега ситуацията се промени и перспективите за противопоставяне на два съперника едновременно, изглеждат съмнителни. Като противници през последните години са посочени Китай и Русия. Но само сляп не би видял, че главната мишена в обозримо бъдеще ще стане именно Китай, който вдигна падналото на земята знаме на социализма и успешно гради „социализъм с китайска специфика“.

Съвременна Русия не генерира глобални идеи, които да застрашават „демокрацията с американска специфика“.

На Вашингтон беше необходима идеологическа съставляваща, за да затвори около Поднебесната империя пръстен от военни блокове и договорености за икономически и технологически санкции.

Съединените щати не за първи път привличат съюзници за сдържане на Китай. Да си спомним за Корейската война (1950-1953 г.). В разпалената от САЩ Виетнамска война (1965-1973 г.) взеха участие 8 страни. В Афганистанската операция (2001-2021 г.) се присъединиха 49 страни (включително България, б.пр.). Но това бяха регионални войни. Сега Вашингтон играе глобално. Затова свиква този „Сбор за демокрация“ с цел от 100 страни-участнички да се учреди нещо като „Антикитайски интернационал“. Ще бъде ли по обхват и ефективност подобен на Коминтерна, просъществувал от 1919 до 1943 г., скоро ще покаже бъдещето.

Замисълът може и да не се осъществи. На Байдън и „неоконите“ е възможно просто да не им стигне времето да реализират лозунга: „Противници на Китай от всички страни, съединявайте се!“ Все повече страни са разочаровани от американското управление на световните проблеми, от слабеенето на хегемона (фиаското в Афганистан, 2021), превръщащ се в „книжен тигър“, който може да бъде победен и със стари винтовки.

От друга страна все повече са страните, които желаят просперитет с развиване на търговски и икономически връзки с Китай. Те не се съмняват, че скоро Китай ще стане  първа световна икономика, спасителен пояс и най-важният пазар включително и за най-близките съюзници на Америка. За тях да се включат в Антикитайски Интернационал означава да застрашат милиони работни места и да загубят милиарди долари от търговия.

Пълното обкръжаване на Китай изглежда невъзможно и по още една причина. Най-близкият му съсед - Русия има обща граница с него от 4000 км. Освен това продължава сближаването на Китай и Русия, надхвърлящо обичайните  отношения между съюзници. Продължава и дистанциране на Русия от „мирното съвместно съществуване“ със Запада, особено с Америка. Нахлулите след разпадането на Съветския съюз западни ценности девалвират пред очите ни. Русия трескаво търси собствен  модел за икономическо и духовно развитие, за „демокрация с руска специфика“. Един междинен вариант беше предложен  от Владимир Путин като  „здравословен консерватизъм“.

Шансовете да се създаде Антикитайски Интернационал, на базата на ценностите на американската демокрация,  ми се струват съмнителни по няколко причини. В ход е саморазрушаване на основите на тази демокрация, пренаписване на историята на американската нация; поощряване на отмяната на нормалния начин на живот: смяна на пола, разрушаване на семейството, на нравствените устои и поведение.

В подобни условия, инициативата за провеждане на „Сбор за демокрация“; изглежда като намерение на собственичка на публичен дом да дава уроци по морал на момичетата от девическото училище.

„Сбор за демокрация“ явно се насочва срещу преобладаващите течения  на глобалната политика, срещу многополярния  свят. Може би затова той ми напомня на последния парад на войските на Наполеон преди битката при Ватерло.


Превод Румен ВОДЕНИЧАРОВ


 

ПОСЛЕДНИЯТ ПРОЕКТ ЗА ИЗМЕНЕНИЕ НА КОНСТИТУЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

Последният проект за изменение и допъл­нение на Конститу­цията на Републи­ка България бе внесен за раз­глеждане и гласуване в Народ­ното събрание на 28.7.2023 г. Той вече е обсъден и приет на първо четене с гласовете на „евроатлантическото мнозин­ство“ в 49-то Народно събра­ние. От проведените социологи­чески изследвания се вижда, че то има само 8 % одобрение и напълно резонен въпросът за неговата легитимност да пра­ви конституционни проме­ни без необходимия консен­сус за промени в най-висшия закон на държавата. А самото „мнозинство“ бе избрано при небивало малка избирателна ак­тивност, която пък на проведе­ните избори за местни органи на властта не успя да достигне дори 40%! Защо се бърза тези промени да влязат в сила без широко обществено обсъжда­не, отчитане мнението на раз­личните институции, които имат отношение по въпроса, и консенсус на политически­те партии в Народното събра­ние?!

Явно има нечии задкулисни интереси. Даже преди да бъдат приети предлаганите промени с чл. 130 б, ал. 3, където се уреж­да въпросът кой „ще разслед­ва главния прокурор за извър­шено престъпление от общ ха­рактер“, в периодичния печат бе съобщено, че такъв вече е назначен и е встъпил в длъж­ност?! Това е съдия Даниела Танева, която ще разследва главния прокурор и неговите заместници. За нея вече е оси­гурен кабинет и двама служи­тели, както и трима разследва­щи полицаи от ГДБОП, които да подпомагат работата й. Освен това е създаден специален мо­дул в системата на прокурату­рата, на който ще бъдат качвани актовете, до който само те ще имат достъп. Резонен е въпро­сът: Значи има презумпция, че главният прокурор и него­вите заместници са потенци­ални извършители на престъ­пления от общ характер! Освен това защо подобна разпоред­ба отсъства за председатели­те на ВКС и ВАС, които биха из­вършили такива престъпления? Това показва, че формираното мнозинство от трите партии и коалиции ще приеме про­мени и процедури, които оп­ределено целят обхващане на всички власти, което е недо­пустимо. Фрапиращи са разпо­редбите, свързани с прокурату­рата и нейните функции досега. В мотивите на законопроекта се изтъква, че ограничаването на функциите „само в рамки­те на наказателния процес и отпадане на общия надзор за законност по отношение на актовете и действията на държавните органи е, за да не бъде репресивен инструмент срещу бизнеса и политиче­ските опоненти“… Прини­зяването на статута и дей­ността на прокуратурата се прави и с изключването й от състава на ВСС и създа­ването на прокурорски съ­вет от 10 души. Още по-фра­пантни са мотивите за проме­ните, с които се дава възмож­ност за „заемане на висши държавни длъжности от лица, които освен българско имат и друго гражданство“. Цели се преодоляване на забраната в чл. 65, ал. 1 от Конституция­та, която постановява, че „за народни представители могат да бъдат избирани български граждани, които нямат друго гражданство“. Сега се предла­га наред с народни предста­вители с двойно гражданство да се избират такива и за ми­нистри и министър-председа­тели, т. е. заобикаля се чл. 110 от Конституцията, че „Члено­ве на МС могат да бъдат само български граждани, които от­говарят на условията за избор на народни представители“. За мен това не е нищо друго, ос­вен потвърждение за отказ от държавен суверенитет и под­готовка да станем официално „протекторат“ на всяка дър­жава от т. нар. „велики сили“. Не считам за уместно и про­кламираното „демократичноправо на индивидуална консти­туционна жалба, с което щял да се „осигури граждански кон­трол върху дейността на пар­ламента (вместо Народното събрание!? - Т. П.), така че при­еманите закони да не наруша­ват конституционните права на гражданите“. По този начин определено ще се затрупа не­нужно дейността на Консти­туционния съд и ще се прини­зи неговата роля (чл. 147-152), за което считам, че той вероят­но вече е депозирал своите опа­сения. Силно впечатление пра­вят и предлаганите промени, свързани с дейността на прези­дента, (който сега е трън в очите на управляващото мнозинство), относно неговите правомощия, когато настъпи политическа криза и той е задължен да оси­гури управлението на страна­та. Считам, че най-общо посо­чените промени са основопола­гащи и някои от тях би следва­ло да са от компетентността на Велико народно събрание.

В историческото си разви­тие Третата българска държа­ва има четири конституции: Конституция на Българското Княжество (1879 г., от 1908 г. бълг. Царство), известна като Търновската конституция; Конституция на Народна репу­блика България (1947 г.); Кон­ституция на Народна републи­ка България (1971 г.) и Консти­туция на Република България (1991 г.). Конституцията е ос­новен закон на държавата, има висша юридическа сила и регламентира основите на политическата, икономиче­ската и социалната система на всяка страна. Тя е източник на държавното право, основа на законодателната дейност и на цялото законодателство. Затова е възприето проектът на Кон­ституцията от 1947 г. да бъде обнародван на 27 октомври 1946 г. за всенародно обсъж­дане, а ВНС започва работа за неговото обсъждане на 20 май 1947 г., което продължава на три сесии до 4 декември. Конститу­цията е публикувана на 6 декем­ври 1947 г. Подобно е положе­нието и с Конституцията от 1971 г. Всенародното обсъждане е от 30 март до 28 април 1971 г., а обнародването на 18 май 1971 г. Конституцията от 1991 г. е обнародвана в Д. В. бр. 56 от 13 юли 1991 г., която действа в момента и вече многократно е изменяна и допълвана. Срав­нена с предишните три консти­туции впечатлява със значител­ния си обем, както и с правни норми, особено с предлаганите сега допълнения и изменения, които имат място в устройстве­ни закони, като например този за съдебната власт. Защо, след като се счита, че са настъпили значителни промени в общест­вено-политическия живот и дейността на съда и прокура­турата, не се включат и подло­жат на обсъждане такива про­мени като например:

В чл. 42 да се създаде нова алинея, с която да се изисква легитимността на провежда­ните избори да зависи от броя на гласоподавателите (повече от 50 % ), за да бъдат легитимни, след като през последните годи­ни този праг не се постига.

В чл. 63 да бъде намален броят на народните предста­вители от 240 на 180 предвид съкращаването с 1/3 на населе­нието през последните 30 годи­ни.

В чл. 72, ал. 1 да се включат две нови точки: т. 5 със следно­то съдържание: „При напуска­не състава на парламентарна­та група“, за да се преустанови „политическото номадство“ чрез преминаване в друга пар­ламентарна група или обя­вяване за „независим“, и т. 6. „При отзоваване от гласопо­давателите от неговия изби­рателен район“ .

В чл. 109 да се създаде нова ал. 2 със следното съдържа­ние: „Те (членовете на МС) от­говарят дисциплинарно, на­казателно и граждански за провиненията си по служба“, което ще води както до по- добър подбор, така и към от­падане на отговорността на държавата за тяхната дей­ност.

В заключение считам, че за промяната на датата на на­ционалния празник в гл. V от 3 март на 24 май вече има съ­гласие това предложение да отпадне.

 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

ИЗПРАВЕТЕ СЕ И ТЕ ЩЕ ПАДНАТ!

Е-поща Печат PDF

Прощално писмо на Фидел Кастро до всички хора по света


„Другарки и другари,

братя и сестри от целия свят!


Моето време изтича. През целия си живот съм се борил за справедливост и достоен живот за всички хора по света. Винаги съм желал Куба да бъде пример за това, че е възможно хората да живеят в разбирателство и да се развиват не за сметка един на друг, а заедно, с общи усилия. Много скоро вие ще застанете пред избора между това да се откажете от бъдещето на децата си за сметка на илюзорната сигурност в настоящето или да се борите за бъдещето на децата си, понасяйки лишенията на днешния ден. Куба направи избора да понесе лишенията, именно в името на бъдещето. Тази битка не се печели. Тя е вечна.


Ако искате да имате бъдеще, трябва да се изправите срещу тези, които искат да ви го купят срещу шепа евтини дрънкулки, както са направили с кореното население на Америка преди не чак толкова много години. Тези хора ще дойдат при вас и ще ви обяснят, че когато държавата се грижи за своите поданици, това е робство, а свободата е възможна само тогава, когато се надпреварвате един с друг. Те ще замъглят вашия ум, предлагайки на тялото ви хиляди удобства и ненужни, и извратени удоволствия, които обаче, за да ги получите, ще трябва да жертвате душата си и ценностите на дедите ви.

И всичко това те ще направят за печалба. Печалба, зад която се крие огромна кражба. Те ще дойдат и ще купят вашето бъдеще и това на децата ви с пари и вие, ако не сте внимателни, ще попаднете в техните изкусно заложени капани.

Тези хора са извратени чудовища. За тях работата не е обществено-полезен труд, а начин за трупане на богатства. Ако им се предадете, не след дълго ще намразите не само работата, но и живота си.

Аз ще ви кажа как да ги познаете. Те винаги ще ви говорят за печалба, за икономически растеж, за конкурентоспособност, за пазари, но никога няма да кажат и дума за достойно заплащане на труда, социални грижи, безплатно образование и здравеопазване. Те ще поискат вашия труд, но няма да искат да платят за него. Ако се съгласите да им работите, ще загубите бъдещето си. Вие трябва да се изправите срещу тях. Срещу малцината, държащи световното богатство. И трябва да го направите ЗАЕДНО. А за да сте заедно, трябва да си имате доверие. Нещо, което те ще се опитат да подкопаят по всевъзможни начини. Ако искате да спечелите, трябва да се откажете от парите им и дори да ви предложат баснословни суми, да не продавате труда си за техните пари.

Вашата победа ще дойде тогава, когато сте успели да се обедините всички. Когато благодарение на това обединение, сте изградили едно ново общество, чиято висша цел е общото благо, а не паричната печалба и жаждата за лична собственост.

Парите могат да съществуват и без да се използват за трупане на печалба, а печалбата може да не се измерва в пари. Нима има по-голяма печалба от това вие и децата ви да сте здрави, образовани и резултатите от труда, който полагате, да се усеща от всички и да допринася за благото на всички, а не на малцина алчни и хищни капиталисти?

За тях, вие не сте нищо повече от това, което произвеждат огромните им фабрики, а именно - стоки за еднократна употреба.

Братя и сестри от целия свят,

обединявайте се, включете се в борбата срещу хищната същност на налагания ви обществено-икономически модел. Помнете, че срещу всяко изкушение, което ви предлагат и вие вземете от тях, те получават част от вашето бъдеще.

Отхвърлете парите им, работата им и ценностите им, и ще бъдете свободни. Животът ви ще има смисъл.

Не се страхувайте да се изправите срещу тях, защото именно вие сте основата, върху която те градят своята власт и трупат своето богатство.

Изправете се и те ще паднат.“


Прощалното писмо на Фидел Кастро до всички хора по света бе разпространено от Кубинската национална телевизия.

Публикуваме пълния текст на писмото.


 


Страница 8 от 617