Само преди 20 години България беше част от една наднационална структура.
Притежаваше ограничен суверенитет, но неограничени възможности за евтини суровини и сигурни пазари в суперсилата СССР. Някои циници тогава се шегуваха, че имаме най-голямата колония на света. За „хомо советикус“ (терминът е на Ал. Зиновиев) страната ни беше „кусочек рая“, а моят брат Пирин по време на спор казваше мъдро – „Глупчо, не виждаш ли, че точно с губернатор като бай Тошо България в сравнение с другите страни представлява една голяма почивна станция.“ Това, разбира се, не беше съвсем вярно, но в същото време отразяваше истината, че ограниченият български суверенитет се продаваше на висока цена.
През 2007 година, очевидно неподготвени, ние влязохме в друга наднационална структура, наречена засега Европейски съюз. Икономическия суверенитет бяхме загубили още през 1997 г. с валутния борд, а политическия – с членството в НАТО.
Решенията отново се взимат от хора извън България, които са непознати за българските граждани. Единственото, което те знаят за тях, е това, че са милионери и че са от каймака на така наречения златен милиард, или поне се надяват да бъдат.
Големите български политически партии, предавайки си след скандали управлението една на друга, за 17 години не успяха да направят нищо забележимо, освен да прокудят на гурбет или в емиграция над 1 милион сънародници и да осигурят леталния край на още толкова строители на съвременна България. Никакви заклинания и наколенки пред Брюксел не могат да скрият и да прекратят геноцида, на който е подложен собственият им народ.
Докладът на ООН за населението в държавите на света от 2006 г. е безмилостен. През 2050 г. оптимистичният вариант за българското население е около 5 милиона, и то в случай, че тогава циганите все още се определят като българи. И ако по това време третата българска държава изобщо продължи съществуванието си.
„Обидно за държавата“ – вероятно ще казват, подобно на ген. Лебед, идните поколения. „Зомбирани ли са били нашите деди, че в началото на века с демократични избори са поверили държавното управление в ръцете на безпардонни, аморални пладнешки хайдуци?“
А хайдуците от всички парламентарни партии и още 2 пъти по толкова желаещи да заемат тяхното място са решили, че след като ни прие с политическо решение в ЕС (като нов пазар, място за предна военна база и сепаратор на азиатски имигранти), Стара Европа ще започне да гледа на българите като част от „златния милиард“. Първите, които ще заживеят законно с европейски жизнен стандарт, естествено, ще бъдат 18-те евродепутати, а после и другите, защото пъртината, която ще прокарат, щяла да бъде само „в името на националния интерес“.
И ето ги същите политически мутри, застанали пред суверена, кротки и многословни, с молба да не ходи за майски гъби, а да ги проводи с вота си в Европейския парламент.
Слушам по „Дойче веле“ две 35-годишни българки, живеещи във Виена. „Интересувам се от събитията в Родината – казва едната. – Но не виждам в листите нито едно лице, което да ми вдъхва доверие, че може да направи нещо за доброто на България“. В същото време в София, наметнали патриотични одежди, кандидатите лъжат от телевизионния екран, та пушек се вдига.
По-младите кандидати за слава лъжат, оставайки в плен на заблудата, че в Европейския парламент те ще могат да гласуват първо като българи, а после като партийци. Бедните!
Дори германската практика показва точно обратното.
Старите лъжльовци като Софиянски и д-р Тренчев, за които има написани цели книги (на Атанас Панайотов например), са направо възмутителни. Първият (с няколко висящи дела) мъти главите на избирателите, че ще им докара по една вятърна турбина от страната с най-висок БВП – Люксембург.
След като реши въпроса с боклука на София, сега се ангажира да направи българските домакинства по селата независими от електрограбителните дружества. Показателно е, че невръстният ми син, като видя заставката „Софиянски знае как“, веднага допълни „да краде“.
Другият, синдикален лъжец, след като в зората на демокрацията изпращаше „БСП в Сибир!“ и уволни с КТ „Подкрепа“ 2000 директори, съсипвайки българската индустрия, сега се е загрижил за хала на българина и заел проповедническа поза, се разглежда като автентичен социалдемократ. Бай Петър Дертлиев би се обърнал в гроба. Обидно за държавата.
За бат‘ Петьо и Хайван Костов няма защо да говорим. Те са до болка познати на всички избиратели. На единия да лъже му идва отръки още от адвокатската практика, а другият според Иван Ценов от Техническия университет, си е направо „професионален лъжец“ и за да прилича на Стамболов, не спира да разиграва русофобия. Обидно за държавата, обидно!
В клипа на НДСВ съзирам лицето Соломон Паси, ронещ сълзи при влизането в НАТО. Спомням си фразите му „Майната му на православието!“ и „Ако ще има бази на НАТО в България, то поне да са ядрени!“ и искрено започвам да съжалявам тези, които ще гласуват за „Европейското лице на България“.
Най-хитър (за тези, които не го познават) изглежда Ахмед Доган. Той е съставил листа, сякаш е омесил кайма за кюфтета: 50% младотурци и 50% наши дьонмета. ДПС не трябва да изглежда етнорелигиозна партия пред европейците. Номерът минава пред ЦИК, но едва ли ще заблуди Никола Саркози например. Жалко, че човек с чувство за хумор като проф. Людмил Георгиев се е хванал на това юдино хоро. Неговият съименник джазменът Людмил Георгиев едва ли би го направил, въпреки че беше близък приятел на Йълдъз Ибрахимова.
Тя край няма, ами да отбележим и архонта Слави Бинев. Да станеш архонт и да се вмъкнеш в шуробаджанашката листа на ПП „Атака“ трябват пари, а някои казват много пари. След време ще научим техния брой. Длъжни сме да припомним на архонта, че в Европарламента баталиите са вербални, а не ръкопашни. Като имаме предвид, че архонт Слави не можа да надговори дори един Коритаров, малко вероятно е да се опъне на Джефри ван Орден например. Обидно за държавата, обидно…
За ГЕРБ и бате Бойко Борисов мога да посъветвам читателите да гледат шоуто „Говорещи глави“ по ТВ7. Само ще припомня какво казват другите балкански народи за нас: „Да имам акъла на българина, който му идва от подир…“ Струва ми се, че и този път дори и тези 25%, които са решили да идат до урните, после горчиво ще съжаляват, както за подкрепата на Симеон К., че са налапали толкова наивно въдицата на олигарха.
Лично аз съм грешил достатъчно в живота си, за да сбъркам още един път. Не бих направил още по-богати хора, номинирани от партиите, които разграбиха и унижават България и на всичко отгоре парадират с откраднатото.
Тези дни се разбра, че продадената БТК за 250 милиона вече е препродадена от международните спекуланти за близо 2 милиарда евро. Обидно за държавата, много обидно. А за народа ни още повече. Така че ако ще Доган да вкара и двама депутати повече в Европарламента, нека най-после да проведем един необявен референдум, чрез отказ от гласуване. И този референдум да покаже на света за сетен път, че парламентарната демокрация, практикуваща порочната пропорционална избирателна система, наложена от партиите на разрухата в България, е вече изчерпана и ненужна. Ето защо аз няма да гласувам. Обратното е обида: за бъдещето, за децата ни, за Отечеството.
„Нова Зора“, брой 18, 8.5.2007 г.
Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международния ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ- ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия. Защото, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море.
Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздраПроф. Ивайло Христов
Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международния ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ- ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия. Защото, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море.
Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздравя поета Петър Велчев за неговата настойчива, талантлива смелост да гледа на настоящето и бъдещето като верен рицар на сонета“. А пък аз искам да добавя, че стихосбирката му „Самотен плувец“ (1992) въведе в нашата поезия лаконическия жанр на лирическото неримувано петстишие.
В една своя статия от 2010 г. Чавдар Добрев определи Петър Велчев като „литературовед и изтъкнат поет от поколението, което се оформи творчески в края на 60-те години на ХХ век“. Това е една авторитетна оценка.
Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Петър Велчев се изявява на високо равнище и в литературната критика, и в литературната теория, и в литературната история, т. е. кажи-речи във всички области на литературознанието, а не на последно място и върху терена на литературната полемика и публицистика. Автор е и на солидна студия по естетика.
Трудно ми е да посоча друг автор с толкова широк творчески диапазон. При това изследователският подход преобладава, налице е стремеж да се каже нова дума в уж вече разработени автори и произведения. Още Здравко Петров е забелязал тази особеност, когато казва, че Петър Велчев „обича да пише не въобще за поезията, а конкретно върху теми, които сам открива. Общите принципи на поетическото изкуство той извежда от частни случаи. По начало това е един добър подход в критиката в сравнение с мъглявите теоретизации и общите приказки.(„Творци от няколко поколения“. С., 1984, с. 258).
В подкрепа на гореказаното е фактът, че дори на импресионистичния жанр на рецензията Петър Велчев успява да придаде по-обобщаващ и по-студиен характер. А що се отнася до литературния портрет той съумява в неголям обем да разкрие най- съществените черти на съответните лица: П. Р. Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, проф. Ив. Шишманов, П. П. Славейков, Д. Дебелянов, Т. Влайков, Н. Вапцаров, Ел. Багряна, Бл. Димитрова, П. Пенев, Ал. Вутимски, А. Дончев, Н. Хайтов, Ив. Гранитски. Не по-малко е написаното от Петър Велчев за редица чуждестранни поети: Александър Пушкин, Райне Мария Рилке, Сесар Вайехо, Николас Гийен, Густаво Адолфо Бекер.
С изчерпателност, аналитичност и концептуалност се отличават монографичните очерци на Петър Велчев, посветени на емблематични творби на големи наши поети, каквито са „Подир сенките на облаците“ на Яворов, „Песни за една страна“ на Вапцаров, „Септември“ на Гео Милев. Основополагащи в нашето литературознание са студиите му, третиращи поетиката, сиреч художествената специфика на Яворовата, Димчо-Дебеляновата и Вапцаровата лирика, а също така поетиката на българската народна песен.
Петър Велчев има редица студии в една по-специална област, каквото е стихознанието. Опирайки се на собствена методология, той изследва и описва стиха на Асен Разцветников, Пенчо Славейков, Гео Милева, Атанас Далчев, Валери Петров. Обобщените статистически данни и тяхното тълкуване са принос към историята на българското стихотворно изкуство.
Значими са заслугите на Петър Велчев в сферата на сравнителното литературознание. Освен многобройните си публикации по проблеми на поетичния превод, той е автор на монографични очерци „Рецепцията на Сервантес в българската литература“, „Мигел де Унамуно в България“, на студиите „Дон Кихот“ в България. Рецепция и интерпретация“, „Испания и нейната литература в България“. Последните две са публикувани в списанието на Испанската кралска академия и в годишника на Мадридския университет. Петър Велчев е доайен на българската литературоведска испанистика и по-конкретно е основоположник в изследването на българо-испанските литературни отношения през ХIХ –ХХ век. След пенсионирането си той в продължение на пет години чете курс лекции по тази дисциплина в СУ „Св. Климент Охридски“.
Доброто познаване на чуждестранни литератури и високата си култура на стиха Петър Велчев влага в благородното изкуство на поетическия превод. Нека да припомня, че у нас през периода на социализма се издадоха ценни произведения и основополагащи научни поредици. В резултат още през 70-те и 80-те години на ХХ век в България се появяваха системно истинските, класическите произведения на западноевропейската и американската литература. Днес този плодотворен културен диалог не съществува. В момента той е епизодичен и инцидентен, подменен от сурогатите на масовата литература, която формира опростения, без духовни потребности средностатистически гражданин. Бидейки следовник на голямата преводаческа школа, създадена от Д. Статков, Вл. Свинтила, Ст. Бакърджиев, Петър Велчев вдъхновено и изключително адекватно е пресъздал на български език множество крупни немски, френски, руски, испански, латиноамерикански поети, между които Р. М. Рилке, Ш. Бодлер, П. Верлен, А. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, Ал. Блоку А. Мачадо, Ф. Г. Лорка, Г. А. Бекер, С. Вайехо, Н. Гийен. Издал е преводните антологии „Перуански поети“ (1997) и „Руски поети“ (2009). Дори само да беше превеждал стихове, струва ми се, че Петър Велчев щеше да си осигури видно място в нашата култура.
Освен всичко друго той е намерил време и сили да състави три обемисти сборника, каквито досега не са правени у нас. Става дума за една антология на световния сонет и две оригинални като замисъл антологии: „Дон Кихот в българската поезия“ (1998) и „Тихата победа на поета“ (2013), побрала в себе си творбите на повече от 120 български поети, посветили стихотворенията си на Д. Дебелянов.
Удивително е многообразието на твореца и обемът на сътвореното от него, особено като се има предвид, че той не е прекарал живота си в някаква отшелническа „кула от слонова кост“, а е трябвало да хаби нервите си на различни административни и обществени длъжности и в Института за литература, и в Писателския съюз. Петър Велчев е носител на национални награди за поезия „Димчо Дебелянов“ и „Александър Вутимски“, на наградата за литературна критика „Нешо Бончев“, наградата на СБЖ „Златно перо“, наградата на СПБ за цялостно творчество и др. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“.
Макар за него да са писани доста статии, струва си да цитираме мнението на проф. Св. Игов, че Петър Велчев „остана недооценен и като литературовед, и като преводач от руски и испански, и като поет“ (А. Велкова-Гайдаржиева. Разговори със Светлозар Игов. 2017, с. 146.). Горчиви думи, но, уви, не са далеч, от истината. И няма как да бъде иначе, след като у нас сериозна критика кажи-речи няма, а пък от друга страна, се вдига много шум по повод посредствени и дори нищожни автори – „постмодернисти“ и тути-кванти. За съжаление литературата ни от епохата на прехода, с редки изключения, не можа да даде сполучлив художествено-философски анализ на обществото в ситуация на нов исторически прелом. Повечето от родните ни писатели се оплетоха в „паяжините“ на постмодернизма, загърбвайки богатото на проблеми минало и настояще на българския народ, игнорирайки неговите драми и конфликти, които очевидно няма да бъдат пресъздадени от чуждестранните автори. Да не забравяме и друг факт, отбелязван от множество наши литературоведи и критици. В годините на социализма стойностната, „високата” литература: българска, руска или западна играеше ролята на някакъв вид „опозиция”. Тя обединяваше духовно хората, интересът към нея беше знак на техния протест срещу едни или други пошлости на системата. Затова през този период литературата имаше сериозно значение в обществото ни. Комунистическите функционери не обичаха твърде много българския писател и интелектуалец, но изпитваха респект от него и се стремяха да го привличат на своя страна. За съжаление в постсоциалистическите времена литературата и културата като цяло загубиха в значителна степен своето практическо, а и духовно влияние, изместени от потопа на чалгата, графоманията и примитивизма.
А пък освен това българинът се отнася с някаква смес от подозрителност и завист към хора, на които много неща им идват отръки. Затова пък аз се чувствам щастлив, задето в продължение на много години имам възможност да общувам с един преизпълнен с идеи литератор и отзивчив към проблемите на по-младите си колеги човек, какъвто е Петър Велчев.
|
Уважаеми сънародници,
На 9 юни ще се проведат поредните избори за народни представители и за избор за народни представители в Европейския парламент. Тези избори ще са съдбоносни за България и за българската нация, затова призовавам всички, които милеят за България, да излязат и да гласуват. За 34 години демокрация изгубихме всичко, което бяхме построили от освобождението ни от турско робство до 1989 г. Стопихме се с 3 милиона, прокудихме зад граница още 3 милиона българи в работоспособна и репродуктивна възраст да робуват в чужбина, заличихме от картата на България над 800 села и още 1800 са на път. Китните български села се превърнаха в гробища, предизвикахме най-голямата демографска катастрофа в света, без да сме водили война и без да е имало пандемия! Селяните, лишени от поминък, напуснаха селата и цели региони са тотално обезлюдени, какъвто е Северозападна България. Страната ни тъне в разруха и хората са докарани до пълно отчаяние. Отчайващата бедност, глад и повсеместна мизерия и безработица пречупиха българските селяни и те не виждат повече смисъл дори и да живеят.
България е преживяла много трагедии и национални катастрофи и винаги се е спасявала и възраждала, защото е намирала своя селски водач, своя ЛИДЕР. Като започнем с въстанието на Ивайло, и минем през Ал. Стамболийски и свършим с Т. Живков. Днес аз се наемам да бъда такъв. Не се съизмервам с тях, но зная пътищата за спасение, описал съм ги в нарочна програма, за да помогна на България и българския народ. Тя е писана след обстоен експертен анализ и алтернатива на породилите се проблеми. Днес за България и българската нация моментът е съдбоносен и спасението ни зависи единствено и само от тоталната мобилизация на всички засегнати от този геноциден модел.
Обръщам се към ония, които са засегнати от неолибералния модел на разрухата и са развили за тези 34 години поне едно от социалните заболявания като БЕДНОСТ, ГЛАД, БЕЗРАБОТИЦА, МИЗЕРИЯ, СОЦИАЛНО НЕРАВЕНСТВО и ДЕМОГРАФСКА КАТАСТРОФА, да излязат и да гласуват за обявената от мен програма за спасение на България и българската нация. Данните показват, че от тези социални заболявания са засегнати над 3 милиона българи. Всеки, който смята, че е българин, и иска да я има България, трябва да излезе и да гласува. Това ще е единственият ни шанс да спасим Отечеството. Друг такъв няма да имаме, така че сега е моментът да докажете, че милеете за него и искате да го има.
Обръщам се най-вече към селяните, които са най-засегнати от този неолиберален модел и имат нужда от България, защото само ние, селяните, използваме българската земя като средство за производство и сме селяни само тук, в родината, а сме роби зад граница. Наш дълг и историческа обреченост е да спасяваме родината винаги когато е изпадала в критични ситуации, и се надявам, че и този път ще го направим. Длъжни сме в името на нашите предци и за бъдещето на деца и внуци да го сторим. Ние сме основателите на тази държава, ние сме нейни собственици, защото притежаваме 85% от територията й и не е нормално да я оставим на гражданите за европейско развитие да я управляват и да се разпореждат с нея. На тези избори за Европейски парламент ще тестваме колко истински българи сме останали. На преброяването се показа, че сме 6 600 000 и сега на тези избори ще разберем колко от тях са истински българи и колко желаят спасението на България.
Можем да спасим Отечеството си само ако програмата, която предлагам, получи подкрепа от над 1 милион българи. При ресурс от 3 милиона засегнати вярвам, че ще се намери 1 милион, които да милеят за родината. В името на великите ни предци, гинали по бойните полета да я опазят, ние, техните наследници, сме длъжни да го сторим за бъдещето на децата български, които да имат своя дом и родина. На 9 май, на знаменитата дата на победата над хитлерофашизма, започна избирателната кампания. На 9 юни, една от най-мрачните дати в българската история, годишнина от Деветоюнския преврат и убийството на селския водач А. Стамболийски, е гласуването. На този 9 юни обаче ние трябва да си върнем държавата на нейните законни собственици – българските селяни.
Пътят на изпитанията вече е към края си и ще ви бъде дадено повече отколкото на която и друга нация и народ. Нова България се спуска от небето. Изтрийте сълзите от очите си. Всички мъки, които изживяхте, Бог ще прероди в сълзи на щастието!
Допълвайки тази мисъл на автора на теорията на относителността, ще кажем, че безкрайни са и наглостта на управляващите „политически елити“ в света и в частност в България, тяхната алчност и глупавата доверчивост на онези, които „им гласуват“. Или глупостта на онези, които в деня на вота избират да отидат за гъби или на риболов, смятайки, че по този начин наказват политическите шарлатани. Що се отнася до останалите, които си направиха труда да отидат до изборните секции, независимо дали са гласували за определена коалиция или партия, или са отбелязали квадратчето „не избирам никого“, резултатът е същият както при онези, които абдикираха от основното си конституционно право и далъженние да участват в управлението на страната. В НС пак ще влязат 240 „народни избраници“, а в ЕП ще отидат още 17 такива. Честито на печелившите, горко на победените! Земята ще продължава да се върти, както и човечеството ще продължава да страда от войни и природни бедствия. Нищо ново под слънчето, ако и то да изгрява от Изток и да залязва на Запад, към който нашите самозвани евроатлантици са се устремили като пеперуди към запалена свещ. И за да бъдат поканени на трапезата, са готови „за един арабин да изгорят цял Арабистан“. Днес - заради Зеленски и Украйна, утре кой знае за кого ще хвърлят в огъня чуждите синове и дъщери...
Ботев го е казал преди повече от 148 години:
Светът привикнал
хомот да влачи,
тиранство и зло
и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста
слуша със вяра…“
В случая с България и току-що приключилите избори 2 в 1 твърдите партийни ядра и платените или сплашени от работодателите и местните феодали гласоподаватели „избраха“, макар и „с отвращение“ онези, от които се отвращават. Това са същите, познати ни от десетилетия „евроатлантически“ измамници, чието първо некоалиционно и неротационно управление катастрофира. Сгромоляса се не под натиска на опозицията или на уличните протести, а поради неразрешимите противоречия между съдружниците в престъплението, което самите те нарекоха „сглобка“. Започнали с лъжата, че никога няма да се коалират с Борисов и Пеевски, след предишните предсрочни парламентарни избори ПП-ДБ решиха, че ще управляват заедно заради политическата стабилност в страната и сложната международна обстановка. Макар да признаваха публично, че не изпитват никакво взаимно доверие. Преди последните парламентарни и европейски избори тези шарлатани отново развяха като знаме евроатлантическата си привързаност, но пак се обсипаха с упреци и компромати, декларирайки цивилизационна несъвместимост: ПП-ДБ казаха, че могат да разговарят след изборите с ГЕРБ, но без Борисов и Пеевски, а пък Борисов заяви, че не иска повече да има работа с Петков, Василев и Денков. Виж, ДБ били друга бира, с тях все пак са от едно европейски семейство - ЕНП. По-лековерните сред електората им се вързаха на номерата и повториха миналите грешки, като пуснаха бюлетини за ГЕРБ-СДС. Други се наредиха пред изборните секции на 9 юни с надеждата поне една или две години да не се подлагат отново на своеобразния тест за интелигентност и здравомислие, какъвто са изборите у нас напоследък. А останалите, които отказаха да участват в играта на избори, за да изпратят в НС и ЕП хора като Кирил Петков, Асен Василев, Николай Денков, Христо Иванов, Ицо Хазарта, Александър Йорданов, Стефан Тафров, Радан Кънев, Андрей Слабаков или Илхан Кючюк, всъщност им постлаха червен килим. Защото, свеждайки избирателната активност до санитарния минимум, дадоха възможност на твърдите партийни ядра да правят както намерят за добре и както им кажат партийните вождове. Истината, която не вярвам да не са разбрали, е, че колкото и малко хора да отидат до урните и машините за гласуване, пак ще имаме 240 „народни избраници“ за българския парламент и 17 за Европейския парламент. Затова, ако някъде, както в Русия на президентските избори има избирателна активност от 78% и над 80% от вота отиде при Владимир Путин, нашите шарлатани, подобно на аналозите си на Запад, ще обявят избора му за нелегитимен и извоюван с насилие срещу опозицията. Но ще мълчат за това, че Зеленски, чийто мандат изтече на 20 май, няма намерение да свиква президентски избори в Украйна, оправдавайки се с военното положение. У нас, санким, изборите са „свободни, честни и прозрачни“, ако парите за купения вот се раздават от „правилните“ партийни централи и лидери. Само загубилите ще твърдят обратното и ще обясняват своя провал с „калната кампания“ и политизацията на МВР, от чиито услуги не са могли да се възползват. Разбира се, „свободните“ медии ще отразяват с по-голям ентусиазъм тезата, че изборите са били честни и редовни. И без това жалбите срещу служебното правителство и МВР от страна на инициаторите на конституционните промени, касаещи служебните правителства и „домашната книга“, от която президентът трябва да избере един кандидат за служебен премиер, са смешни и нелепи. Защото, когато пишеха тези глупости, знаеха отлично, че всички възможни кандидати са хора на ГЕРБ. И не някой душманин на ПП-ДБ, а съпредседателят на „промяната“ Кирил Петков каза в „оня запис“, че ако не проведат изборите със свое МВР, електоралният им потенциал е максимум 10%. После „с проста аритметика“ коригира тази цифра на над 24%. Обаче последната предизборна анкета на „Медиана“ прогнозира следното съотношение на силите: за ГЕРБ-СДС - 29%; за „Възраждане“- 15%; за ДПС - 13,5%; за ПП-ДБ едва 13%, което им отрежда четвърто място; за БСП - 9% и за ИТН - 6%. И както е казано в Библията, след изборите
„Ще има плач и скърцане на зъби“...
След жалките оправдания за фалшивите документи от „Да запазим Корал“, благодарение на които Кирил Петков стана служебен министър на икономиката, без да изпадне в конфликт на интереси, след записа от седянката на ПП- ДБ, след имотния скандал на „Чаталджа“ и новия изтекъл запис за начините, по които ПП събират кеш за изборите, последва и скандалът с два билборда. На единия бяха изтипосани образите на Николай Денков, Бойко Борисов и Делян Пеевски, а над тях текстът гласеше: „Какъв премиер искате да имате?“. Борисов, естествено, не хареса снимката си, на която гледал като тъжно куче. И увери бившия премиер Денков: „Няма, Ники да пътуваш!“ А пък ЦИК наказа „академика на сапуните и шампоаните“ с 5000 лв. глоба. И най-умният си е малко прост…
На 2 юни, Деня на Ботев и загиналите за свободата, ГЕРБ представяха управленската си програма в Пловдив в присъствието на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен и председателя на ЕНП Манфред Вебер. Същия ден Росица Кирова ръководеше извънредно заседание на НС, свикано по настояване на ПП-ДБ, на което трябваше да се разгледат два въпроса: заплатите на медицинските работници и гафът на служебния премиер Димитър Главчев, изпратил указание до постоянния ни представител в ООН Лазарина Стоянова да гласува с „въздържал се“ резолюцията за геноцида на сърбите в Сребреница през 1995 г. Премиерът Главчев, който е и външен министър, беше забравил, че България е съвносител на въпросната осъдителна резолюция. Но след като представителката ни в ООН не изпълни неговите нареждания, би следвало или тя, или той да подаде оставка. Той обаче се направи на умряла лисица, а от пресцентъра на МС публикуваха изявление, в което хем твърдяха, че позицията на България остава непроменена, хем намекваха че дипломацията се променя според обстоятелствата. Друг е въпросът как указанието на премиера до постоянния ни представител в ООН е изтекло в медиите. Очевидно и в МС, подобно на ДАНС, МВР и прокуратурата, класифицираната информация изтича като река след пороен дъжд. Но и Главчев, подобно на Денков, смята, че военната помощ за Украйна е
ПЪРВОСТЕПЕННА ГРИЖА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАСТИ.
На същия акъл са ръководствата на ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС. Едни се боят, че Сретен Йосич, който ще излезе от затвора, ще проговори за отношенията си с Борисов, а пък Пеевски прави мили очи на Вашингтон с надеждата да бъде изваден от списъка „Магнитски“. И той милее за Украйна повече от самия Володимир Зеленски. Още един комик в нивата на политиката ще ни дойде много, но нейсе. „Пази, боже, от българин, кога се погърчи, и от циганин, кога се потурчи“, казваше капитан Петко войвода в едноименния филм, направен по сценарий на великия Хайтов. Само дето Пеевски не е тръгнал като Зеленски да събира милиарди долари и европомощ, с част от която да плаща заплатите на държавните служители и военните, а с друга да купува имоти в чужбина „за черни дни“. Вече се мръщи на обещаните от Столтенберг 100 млрд. евро помощ от НАТО, понеже няма да ги дочака. Разсърди се и на Байдън и Си Дзинпин, че няма да участват в конференцията за Украйна в Швейцария. На Байдън очевидно не му е до Украйна. Първо, защото сина му Хънтър го заплашва присъда от 25 години затвор за това, че докато е бил дрогиран, си купил оръжие. За стотиците хилади долари, получавани от украинската енергийна фирма „Буризма“ никой не говори. А татко Байдън казва, че се гордеел със сина си. С кое негово постижение? Джоузеф Байдън няма да отиде н конференцията в Швейцария, където ще изпрати да скучае вицепрезидента Камала Харис. Докато той предпочита да събира пари за кампанията си в присъствието на Джордж Клуни и Джулия Робъртс. Красавицата все пак е за предпочитане пред брадясалия и облечен с неизменната зелена тениска бивш украински комедиант, който миналата седмица твърде неразумно обвини Китай, че се е превърнал в оръдие на Путин. Докато Светослав Терзиев написа в сайта на „Сега“, че Китай бил одобрил Путин за послушник. Така или иначе, Пекин предлага друга конференция - в Бахрейн. А на тази в Швейцария няма да има представители не само на Русия, но и на Пакистан и Саудитска Арабия. За разлика от Запада Зеленски не успя да изпроси пари от Азия. А след като властите в Киев забраниха гейпарада в метрото, ще изгубят подкрепата и съчувствието и на гейобщността. Но българските евроатлантици ще са последните, които ще изоставят потъващия кораб на „незалежная“. Брюксел, Киев, София - верни в борбата! Остава само да пратят в ЕП „потреса“ (според Калина Андролова, б. р.) Стефан Тафров...
След като ЦИК обяви окончателните резултати от проведените на 9 юни предсрочни парламентарни и редовни европейски избори, ще започнат
ПАЗАРЛЪЦИТЕ ЗА РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПЛЯЧКАТА,
сиреч на министерските и другите добре платени постове. Политолози и социолози предричат нова „сглобка“, този път между ГЕРБ-СДС, ДПС и трета някоя парламентарно представена партия. Възможни са немислими доскоро съдружия, които да засенчат и печално известната с поразиите си „сглобка“ на ПП-ДБ и ГЕРБ, подкрепяна „в името на конституционната реформа“ от ДПС на Делян Пеевски. Ако на някого му призлее от тази перспектива, въздушната линейка, която си купихме от Италия, е на разположение. Дори вече превози една жена от Шумен до „Света Екатерина“, откъдето с линейка я откараха до ВМА. За малко да си останем само с фотографията на Денков, Гвоздейков и Петков пред това чудо на авиацията, прелетяло през няколко граници без черна кутия. Все пак състоянието му е по- добро от това на влаковете на БДЖ. Които не само закъсняват с по 3-4 часа, а и биват подлагани на терористични нападения както в Лом.
Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено. По-скоро войните в Украйна и Близкия Изток ще завършат с мирни преговори, отколкото нашите „евроатлантици“ да започнат да мислят и работят за националните интереси на страната, която представляват и управляват. Само дето не са се сетили да приемат един закон, подобен на украинския, който да забранява провеждането на избори във военно време. Няма значение, че засега на наша земя не се водят бойни действия, „евроатлантиците от последния ден“ могат да уредят и това. За да бъдат усмирени, най-добре да се сформира един батальон от доброволци да се бият на страната на Зеленски, пък да ги изпратим с пушки, раници, каски и противогази да докажат своя евроатлантизъм. През това време други ще леят бронз за паметниците на тези, които няма да се върнат живи...
|
