Столтенберг бълнува за войски в Украйна. Този побъркан човек е подкрепян от най-глупавия лидер в Европа Макрон. Да гласуваме срещу тях!“ Това е казал Марко Травальо, главен редактор на „Il Fatto Quotidianо“, цитиран от „Glasove. сom.“/27.5.2024. Става дума за един отиващ си евроатлантически чиновник, когото нашите „независими“ медии и медийни мисирки наричат „шефа на НАТО“. Той кацна в София на 26 май и пред 200-те делегати от 32 страни в Парламентарната асамблея на НАТО, свикана в НДК, повтори ястребовите си призиви за увеличаване на западната военна помощ за режима на Зеленски в Киев. Дори разкритикува САЩ, че шест месеца са се договаряли относно американската военна помощ за Украйна. Упрекна и страните от ЕС, че не са доставили обещаните на Украйна 1 млн. снаряди. За изпращането на войски в Украйна каза, че НАТО няма такива планове. Засега.
По същото време, навлякъл вездесъщата фланелка с цвят каки, бившият комедиант с изтекъл още на 20 май президентски мандат Володимир Зеленски замина за Испания, където беше посрещнат на летището от самия крал. Там той изкрънка от премиера Педро Санчес нова военна помощ за Украйна в размер на 1 млрд. евро и призова западните лидери като Джо Байдън и китайския президент Си Дзинпин да присъстват на мирната конференция в Швейцария, която ще обсъди „формулата на Зеленски“. Според нея преговори за прекратяване на бойните действия в Украйна може да има само след като Русия освободи от своето военно присъствие всички окупирани от нея украински територии, включително Крим. Тоест победеният предлага на победителя да капитулира безусловно.
Парламентаристите от НАТО, събрани в София, приеха декларация, която разрешава на Украйна да използва доставяните от Запада дългобойни оръжия за поразяване на цели във вътрешността на Русия. Против декларацията гласуваха само 10 делегати, което доказва, че лудостта е заразна, дори когато „шефът на НАТО“ се готви да сдаде ключовете от своя офис на следващия генерален секретар на Алианса. За щастие това няма да бъде Урсула фон дер Лайен, а най-вероятно бившият нидерландски премиер Марк Рюте. Но Столтенберг не пропусна да се похвали, че вече 19 страни членки на НАТО, последната от които е Швеция, са развързали кесиите и заделят за отбрана повече от 2% от БВП. Сред отличниците се нарежда и България, която отделя за отбрана 2,03% от БВП, теглейки външни заеми, за да върже бюджета си. Преди и на самата среща на Парламентарната асамблея на НАТО в София Столтенберг упрекна Китай, че раздухвал войната в Украйна, като не осъждал руската агресия и предоставял на Русия микроелектроника, за да произвежда ракети. Докато Иран направо й доставял дронове. Затова НАТО щяла да изгради противодронен щит срещу Русия. („Миллиет“, 26.5.2024). «Урайна е под натиск, трябва да й изпратим повече оръжия», казва този норвежки Молтке. И то, когато Пентагонът призна в официално изявление, че западните оръжия в Украйна «вече са извадени от строя». Тони Драйвър, редактор на US, пояснява: «Доставяните от САЩ HIMARS са напълно неефективни, понеже Русия заглушава сигналите в небето с нова техника“.
Това не пречи на бившия комедиант, станал по ирония на съдбата държавен глава на Украйна - Зеленски, да нарича „нова проява на руската лудост“ взривяването с ракета на един хипермаркет за строителни материали в Харков. И продължава: „Само луди хора като Путин могат да убиват толкова подло и да тероризират. Знаем, впрочем, че има убити и ранени. Изказвам съболезнования на семействата и приятелите им. Всеки засегнат от инцидента ще получи необходимата помощ“.
Вероятно този път Зеленски не си е направил селфи с пострадали на фона на разрушенията, както вече не прави и с войници, прекарали две години в окопите, без надежда да бъдат сменени скоро. Поради което у тях отдавна
ЗРЕЕ НЕДОВОЛСТВО
както от действията на върховния главнокомандващ Зеленски, така и от началника на ГЩ Сирски. Законът за мобилизацията, който намалява призивната възраст от 27 на 25 години, влезе в сила, но към фронтовата линия не вървят колони от доброволци или мобилизирани млади украинци. Напротив, от различни места идват съобщения за младежи, опитващи се да се отклонят от военна служба, като с риск за живота си бягат в други страни. Поради катастрофалния недостиг на хора будят недоумение твърденията на Зеленски, че руснаците губели 8 пъти повече военни, отколкото украинците. Сякаш е обиколил и районите на руските войски, броейки труповете на загиналите „врагове“! При това положение възниква въпросът - кой ще управлява модерните западни оръжия, щом бъдат доставени на украинска територия? Най- логичният отговор е, че това ще бъдат западни военни експерти. И президентът Радев е съвършено прав, когато твърди, че по един или друг начин вече всички страни от НАТО са въвлечени във войната: чрез предоставяне на разузнавателна информация, целеуказване, оръжия, муниции, подготовка и военно присъствие, за което говорят открито някои западни лидери. Въпреки декларациите на Столтенберг, че НАТО няма планове да изпраща войски в Украйна. Защо да планира нещо, което вече е факт? Работата е там, че и западното военно присъствие в Украйна не може да промени ситуацията на фронта, която не е в полза на Зеленски. Но ако само една натовска държава провокира Русия и тя й отговори подобаващо, играта на „неучастие“ ще свърши. Защото съгласно чл. 5 от Вашингтонския договор нападение над една страна - членка на НАТО, ще се смята за нападение срещу целия „миролюбив“ блок. И тогава декларациите на служебното правителство и парламента на България, че няма да изпращаме войски в Украйна, ще увиснат във въздуха. Още повече че въпреки тях у нас има политици и журналисти, които много искат да изпратят на смърт свои съотечественици. Те лесно вземат политически решения за това, понеже, както каза Радев, през живота си не са хващали друго, освен детски пищовчета. Президентът ги призовава поне да преминат едномесечна военна подготовка и ако толкова жадуват за бой, да отидат да се бият в Украйна. Те обаче няма да го направят. Нито ще дадат отпор на евентуална руска атака, както обещаваше бившият финансов министър Асен Василев. На този „отпор“ ние и не разчитаме, както не разчитаме и на здравия разум на западните лидери от рода на Байдън, Макрон, Шолц или Риши Сунак. Впрочем последният обяви, че ако спечели парламентарните избори във Великобритания, ще върне задължителната военна служба. Същото се готвят да направят в Германия, докато в Дания въведоха военна служба и за жените. Остава само бъдещите новобранци в Обединеното кралство и във ФРГ да кажат: „Благодарим ти, Зеленски!“
ИГРАТА НА ВОЙНА ПОНЯКОГА ВОДИ ДО ИСТИНСКА ВОЙНА.
Остава да се надяваме на умората и гнева на обикновените украинци, сред които се разрастват антивоенните настроения и омразата към Зеленски и Запада. Последното доказателство за бавното полудяване на управляващите в Киев е решението им да съберат 20 000 криминални и да ги изпратят на фронта срещу Русия. Преди това Киев нареди на дипломатическите представителства в чужбина да издават или да подменят документи само на украински граждани, които искат да се завърнат в родината. И когато редица експерти предвиждат краха на Зеленски и Украйна, някои ни канят да участваме в „мирна“ конференция в Берн, Швейцария, на която не е поканена Русия, а пък Китай отказва да присъства на поредната говорилня. Обаче правителството в София кани НАТО да развърне щаб в България. И да усили своето присъствие в Черноморския регион. Орбан, който изправи на нокти Съвета на ЕС, като отказа да подкрепи решението за отпускане на още 9 млрд. евро военна помощ на Киев, може да се окаже прав, когато казва, че: „В централата на НАТО в Брюксел тече подготовка за вкарване на Европа във война.“
А какъв вой нададоха трубадурите на войната в София по повод на отсъствието на президента Радев от Парламентарната асамблея на Алианса! На никой не му хрумна да попита защо от нея отсъстваше Зеленски, а вместо него присъстваше бившият президент на Украйна Петро Порошенко. Същият, когото в Украйна обвиниха в държавна измяна и строиха танкове пред къщата му, довтаса в София да ни продава измислиците на киевската пропагандна камарила, че след като завладее Украйна, Путин щял да продължи към Европа и Балканите. Радев беше там, където трябваше да бъде - при търсещите мир, а не продължение на войната до последния жив украинец. Тук нали останаха „приятелите“ на Украйна, като Бойко Борисав, Делян Пеевски, Николай Денков, Кирил Петков, Асен Василев и куп други „евроатлантици“. Но вместо да дрънкат, защо не се запишат доброволци и не се присъединят към ВСУ? Обяснението го дава авторът на „Али баба от Исфахан“: „Ако във войната нямаше смърт, как храбро щяха да се сражават персийците!“
Засега кабинетът „Главчев“ няма да изпраща български военни на фронта в Украйна, нито ще развърне кораби в Черно море, които да охраняват нашата икономическа зона. Не защото не иска, а защото след „военните реформи“ не ни останаха нито надводни, нито подводни кораби. При тази „бое(не)способност“ най-добре да не дърпаме мечката за опашката. Веднъж и ние да спечелим от своето слабосилие! А и нали предстоят избори 2 в 1 и според служебния военен министър Запрянов има вероятност Русия да се намеси в тях. Но, спете спокойно, деца! Защото шефът на МВР Калин Стоянов обеща наред с преследването на търговците на гласове да противодейства и на руското влияние. Макар Дядо Вазов да е написал преди повече от един век: „Не се гаси туй що не гасне. Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне!».
През миналата седмица ковчегът с тленните останки на цар Фердинад Сакскобургготски бяха положени в криптата на любимия му дворец „Врана“ край София, както ни осведомиха правилните медии. Остана ни да добавим, че всеопрощаващата българска земя приюти Лисицата, както са го наричали неговите августейши съвременници. Освен двете национални катастрофи, за които многократно сме писали, той е известен и с епистоларното си наследство. „Съвети към сина“ са от края на 30-те години на миналия век, току преди началото на Втората световна война. „Историкът“ фердинандовед Петър Стоянович, макар и издънка на червена фамилия, никога не би се съгласил с приписаните от царския архив от дипломата Димитър Йоцов „безценни съвети и препоръки“. За него те са „комунистическа направа“ и пропаганда.
Тези „разсъждения“ на Величеството, документирани 20 г. след неговата абдикация на 3 октомври 1918 г., едва ли могат да оставят безучастен някой българин. По думите на учителя на Фердинанд по български език Добри Ганчев и според ерудита дипломат Димитър Йоцов тези „съвети“ са автентични. Написани в макиавелистки „строй“, те звучат убедително, защото са в гамата на един рафиниран цинизъм, доминиран от нескрито презрение към „миризливите българи“.
„Съветите към сина“ обаче нямат биографичен характер. Те не са мемоар, а послание, разсъждение или дори завещание към Борис Трети как да се отнася той към поданиците си. Някой навярно би се забавлявал дори с неистовата изобретателност и жестокост, с която Фердинад приковава българина, обект на своите послания. За него, ентомологът, българите са като експонати от прочутата му колекция от насекоми и пеперуди и той се отнася към тях като обект за наблюдение и изследване. Оттук и неговите несвършващи експерименти в политиката, която е белязана от възходи и падения, но ще се запомнени с главното: две национални катастрофи. „Балканските потурнаци“ пораждат в царското му съзнание единствено хладна отчужденост и отвращение дори. Забележително е, че той няма самосъзнание за собствената си отговорност и вина за националните катастрофи, които осакатиха България освен географски и политически, но и в народопсихологически план.
Този ограничен откъм заложби, а и по възможности човек, благодарение на превратностите в историческата съдба на народа става цар на България. Не само „фердинандоведи“ като Петър Стоянович предпочитат да говорят за времето преди последните шест години от царуването му. Всички те, както твърдят, били само години на съзидание и цъфтеж. И нито дума няма за качествата на този народ, които сами по себе си опровергават „народопсихолога и политолога“ Фердинанд Леополд Мария Сакс-Кобург Готски. „Народът - пише той – въобще не разбира от добродетели. Той величае само долните хора, хайдуците, развратниците, престъпниците, лъжците, изнудвачите и на такива поверява своята съдба, такива избира в НаАродното събрание.“
В какво съзвучие с днешния ден са тези мисли на Особата! Ако човек се вгледа в менажерията от харвардска възвисеност, прононсирано еничарство и безпаметна хазаратност и разчете персоналните портрети на Просто Киро, на Асен, на Христо Бойкикев, на родени царедворци като Огнян Желязков, Соломон Паси и позабравените вече Милен Велчев, Свинаров и Миро Севлиевски, току-виж, че възкликне: какъв провидец бил цар Фердинанд! Само че изключенията са за това, за да потвърждават правилото. Народът е величав, величествата обаче често забравят правилото: Не померяй с кал оногова, който те храни. Дори и трапезата ти да е царска, пътят към гилотината винаги е широк.
Писмата на Фердинад до сина му Борис Трети се пазят в Държавния архив, във фонд „Тайна канцелария на царя“. В тях можем да прочетем и най- точната характеристика за династията, написана от ръката на Величеството: „Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа. Ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нямаме нужда от обичта й. Ти не си посветен в хитростите, които употребихме, за да се докопам до българската корона. Баба ти, принцеса Клементина, бе неизчерпаем извор на лицемерие и царска хитрост. Много пари похарчихме, за да подкупим депутати и министри. Милиони, цяло състояние дадохме за българската корона.Затова трябва да доиш до изтощение тази крава – народа.“
Някъде прочетох едно обобщение за тържественото събитие през миналата седмица: „В навечерието на третата национална катастрофа виновникът за първите две се завърна.“
Както е известно, престъпниците винаги се завръщат на местопрестъплението.
|
Откриването на Втори фронт се извършва след тригодишна разрушителна и, което е по-страшно, след изтребителна война между континентална Европа начело с нацистка Германия срещу Съветския съюз. Това не бе война само на Третия райх. Това бе война на „цивилизована Европа“ срещу „източното варварство“.
Цяла единна, цивилизована и индустриализирана Европа срещу интернационалния съюз на ненавижданите от същата тази Европа източни нецивилизовани народи. Затова великата държава на тези народи СССР така нетърпеливо очаква откриването на Втория фронт.
Колкото е висока оценката на военно-техническото провеждане на операция „Овърлорд“, толкова е спорно времето на нейното провеждане и нейното значение за победата на антихитлеристката коалиция СССР, САЩ, Великобритания.
В Съветския съюз политическата и историческа оценка на грандиозното събитие, каквато бе десантната операция „Овърлорд“, се разглежда като изключително закъсняла и користна. защото нейните осъществители са чакали Съветският съюз да изтощи до крайност съвкупните си ресурси - човешки, технически и продоволствени. И наистина през трите години - от юни 1941 г. до юни 1944 г. - СССР води ожесточена война. Най- могъщата по това време военна сила в света Вермахтът преминава с бой веднъж разстоянието на съветска територия до Москва и след това обратно до полската граница.
Тази огромна земя, от Москва до Брестката крепост и от Балтика до Черно море на юг, се е превърнала в гигантско гробище за 5 500 000 немци и 1 500 000 техни съюзници от цяла Европа. Това създава сред висшите военни среди на СССР убеждението, че след серията блестящи победи на Червената армия през 1943 година е достатъчен още един напън и тя ще достигне до Ламанша, но върховното главно командване и най-вече Й. В. Сталин като върховен главнокомандващ се оказват безпощадни реалисти. По това време само приблизително се знаят загубите на Червената армия, но съвсем не е известен броят на загубите сред цивилното население. Ясно е, че свръхчовешкото напрежение на населението на СССР е изтощило почти докрай неговите материални и духовни сили.
Затова, макар и закъсняло, откриването на Втория фронт изиграва ако не спасителна, то изключително важна роля за разгрома на нацистка Германия. При това трябва да се подчертае, че според мнението на много съветски военни анализатори на войната зад късното откриване на Втория фронт се крие само користно намерение на западните съюзници.
За по-ранно те обективно не са имали готовност. Продължителните боеве на западните съюзници в Северна Африка срещу далеч по-малки части на Вермахта, отколкото онези на Източния фронт срещу СССР, бавното и мъчително придвижване по територията на Апенинския полуостров на север дават ясно да се разбере, че англосаксонските обединени въоръжени сили не биха могли сериозно да се противопоставят на Вермахта. Всъщност откриването на Втория фронт и победоносният ход на англо-американците от Западна към Централна Европа се дължат на една от съдбоносните грешки на немската военна наука, заложена в основите на тази най-голяма от всички други немски държави. Те се появяват след злощастната за германския свят трийсетгодишна война, разиграла се през седемнайсети век.
Обединението на съществуващите до деветнайсети век над триста германски държавици е извършено под гениалното предводителство на Ото фон Бисмарк. Под неговото предводителство, зад което стои военното могъщество на Прусия – най-голямата дотогава германска държава.
Обединението на немския свят през деветнайсети век с помощта на, както казва Ото фон Бисмарк „чрез желязо и кръв“, създава у немците впечатлението, че не само на бойното, но на всяко друго поле, те могат да победят всеки свой противник. С това впечатление германският военен и политически елит влиза в Първата световна война, а след това и във Втората. И в едната, и в другата световни войни тези ръководства са твърдо убедени, че могат победоносно да воюват на два фронта с най-могъщите империи от онова време.
И сега, през Втората световна война, те пренебрегват предупреждението на архитекта на германското обединение Ото фон Бисмарк Германия никога да не воюва на два фронта.
Еднакво невярна е и другата, широко разпространена теза, поддържана най-общо казано от западните военни анализатори. Според тях без операцията „Овърлорд“ и намесата на англо- американските войски, че СССР е щял да загуби войната.
***
Решението за откриване на Втори фронт срещу нацистка Германия е взето на срещата на тримата големи: Ф. Д. Рузвелт, У. Чърчил и Й. В. Сталин в Техеран, проведена от 28 ноември до 1 декември 1943 г.
През тази знаменателна година Вермахтът претърпява две грандиозни и няколко по- малки поражения, след което губи стратегическата инициатива във войната и вече не е способен на никакви настъпателни действия. На това съвещание мнението на участниците се разделя по въпроса за мястото, къде трябва да бъде открит Вторият фронт. У. Чърчил упорито поддържа идеята това да стане някъде в Южна Европа (най- добре на Балканите). Той обаче не успява да подкрепи с убедителни аргументи своето предложение. Й. В. Сталин твърдо отстоява идеята това да стане откъм Атлантика. В случая Ф. Д. Рузвелт застава на страната на съветския ръководител и неговото предложение.
Тази първа среща на „тримата големи“ е предхождана от срещи между Ф. Д. Рузвелт и У. Чърчил.
Първата среща се провежда през месец август 1941 г. в Нюфаундленд. Въпреки че САЩ не участват все още пряко в бойните действия, те правят това косвено, като снабдяват с оръжие и военни материали воюващите срещу нацистка Германия Великобритания и СССР.
На тази среща, която е израз на ново начало на англосаксонското единство и сътрудничество, е приета т. нар. Атлантическа харта. Това е уникален документ: в един момент, когато Великобритания се намира едва ли не пред пълен крах, двамата велики ръководители на САЩ и Великобритания чертаят бъдещото следвоенно устройство на света. Този план претърпява известни корекции, когато към двамата лидери се присъединява ръководителят на СССР.
Следващата среща на двамата ръководители на западните страни от антихитлеристката коалиция е в Казабланка (Мароко) през месец януари 1943 г.
Въпреки че САЩ са съвсем слабо ангажирани в европейския военен театър, армиите на двете споменати държави имат свое обединено командване. На срещата западните съюзници планират бъдещата мащабна въздушна война срещу нацистка Германия и нейните съюзници. Всъщност двамата ръководители се договарят чрез тази въздушна война фактически да се тероризира цивилното население. За това настоява командването на Кралските военно-въздушни сили на Великобритания в отговор на въздушната война, която преди това води Луфтвафе чрез непрекъснатото бомбардиране на британския остров и най- вече на Лондон.
На срещата в Казабланка се взема едно друго любопитно решение – при възможност през 1943 г. да се открие втори фронт, за какъвто настоява СССР. Опит за откриването на такъв фронт е направен от англо-американските войски в Южна Италия.
Срещата в Казабланка се провежда след победата на англо- американските войски над обединените сили на Вермахта и италианската армия в Северна Африка. Но тези оптимистични планове пропадат, след като западните съюзници срещат яростната съпротива на нацистката армия на Апенините. Обединеното командване на англо-американските войски се убеждава, че макар и отлично въоръжени, те нямат нито бойния дух, нито воинските умения на Вермахта. Не е изключено точно тогава У. Чърчил да е осъзнал колосалната военна мощ на силно, но скрито мразената от него съветска Русия. Така едва година и половина след Казабланка и шест месеца след Техеран обединените англо- американски сили са в състояние да осъществят грандиозния план за форсиране на Ламанша.
Тази най-голяма в историята военна операция струва на западните съюзници 226 386 жертви.
Вермахтът губи в отбранителните сражения над 530 000 жертви. Това е необичайно за подобни военни действия съотношение на загубите на воюващите страни, въпреки че по почти цялото крайбрежие на Нормандия, немците изграждат т. нар. Атлантически вал. Това необичайно съотношение на човешките жертви се дължи на огромното военно-техническо превъзходство на съюзниците над Вермахта. По време на тази операция и вече след нея между САЩ и Великобритания се изгражда въздушен мост от мощни американски самолети.
Но месец по-рано в Германия се случва едно събитие, чийто успех е трябвало да сложи край на войната: на 20 юли 1944 г. срещу Хитлер е извършен атентат. Той е организиран от антинацистки настроени офицери и генерали с цел извършването на държавен преврат. Под кодовото название „Валкирия“, с убийството на Хитлер е трябвало да бъдат арестувани всички главни фигури на нацисткия режим.
Опитът за преврат не успява. Хитлер по чудо оцелява и дава заповед за жестока разправа с организаторите и участниците му.
По същото време съюзниците и особено У. Чърчил настоятелно молят маршал Сталин, Червената армия да започне лятното си настъпление от изток. Съветското главно командване взема решение въпреки недовършената подготовка за подобни нападения да започне настъпление по целия Източен фронт от Балтика до Черно море. Боевете между западните съюзници и Вермахта се водят главно в Северна Европа. На 23 август 1944 г. в Румъния е извършен държавен преврат и нейният крал обявява война на нацистка Германия.
Осемдесет дни след началото на „Овърлорд“ – 25 август 1944 г. е освободен Париж.
С падането на Париж формално се възстановява френската държавност, а самата Франция става част от антихитлеристката коалиция. Това дава възможност по-късно, при подписването на капитулацията на Германия, въпреки яростната съпротива на У. Чърчил, Франция да бъде включена в състава на победителите.
Днес, когато Западна Европа отбелязва Деня на победата над нацистка Германия на 8 май, е добре да се напомни, че в акта на капитулацията, подписан в Реймс неочаквано се появява името на Франция. На другия ден в Берлин е преподписан актът за капитулация, в който заедно с имената на държавите-победителки стои достойно и името на Франция. Това става по изричното настояване на Й. В. Сталин.
***
Откриването на Втория фронт безспорно има голямо значение за ускоряването на разгрома на нацистка Германия. Той представлява своеобразен връх на преодоляната идеологическа конфронтация между социалистическа Русия и нейната марксистка идеология, и либерално-демократичните две държави САЩ и Великобритания.
Благодарение на изключително приятелското сътрудничество между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин са очертани контурите на предстоящия следвоенен световен геополитически ред. И двамата лидери се стремят този ред да просъществува поне половин век след войната. Така се и получи.
САЩ и СССР по онова време са две проспериращи велики сили, готвещи се за мирно съвместно съществуване.
Не такива са били обаче намеренията на третия член на голямата антихитлеристка тройка У. Чърчил. Той не приема нито идеологически, нито геополитически сговор между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин за помирение. Британският лидер е против каквото и да е отстъпление на зони на внимание на СССР. Войната е свършена, руснаците са дали своето и е най-добре да бъдат върнати в онези граници, от които Хитлер е започнал войната срещу СССР.
Докато се е осъществявала операцията „Овърлорд“, докато в Западна и Източна Европа държавите се освобождават от хитлеристкото господство, У. Чърчил възлага свръхсекретна задача на малка група от Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да разработи операция под кодовото название „Немислимо“.
Според тази операция веднага след капитулацията на Германия обединените западноевропейски въоръжени сили в най-кратък срок трябва да започнат широкомащабна война срещу СССР. Към тези военни сили е трябвало да бъдат присъединени двата милиона немски пленници, разбира се, вече в пълно бойно снаряжение.
У. Чърчил е вземал предвид и още едно важно обстоятелство – САЩ през юли месец вече са разполагали с ядрено оръжие.
На този план на У. Чърчил сякаш е нямало кой да попречи – Ф. Д. Рузвелт умира на 12 април 1945 г. А това е по-малко от месец до капитулацията на нацистка Германия на 9 май….
Тогава този план не се осъществява. У. Чърчил губи изборите, проведени точно по това време. Но както се вижда, неговият дух е жив и днес – операция „Немислимо“ е в набиращ скорост ход!
ПЪРВИ ВЪПРОС: КОМУ БЕ ИЗГОДЕН ФАШИЗМЪТ?
След поражението на Германия в Първата световна война съгласно Версайския договор от 1919 г. са й наложени сериозни ограничения. Те се отнасят до числеността на немската армия, военната промишленост, както и до широка номенклатура въоръжения. Освен това агресорът (макар и сам разорен от войната) трябва да изплаща на победителите репарации, за да компенсира нанесените щети. При подобни условия Третият райх никога не би могъл да превъоръжи своята армия, без да се опре на тясното сътрудничество с външни сили. Реваншистките и др. подобни ултрарадикални настроения, идеите за създаването на «нов световен ред» воглаве с арийската раса сами по себе не носят пари и без финансова подкрепа си остават само думи. Пари за осъществяването на своите планове «арийците» получават именно от англосаксонците. Но защо «благодетелите» решават да направят тези разходи? Мотивите не трябва да бъдат търсени дълго. Преди сто години всички усилия на западните страни са насочени към това да бъде неутрализирана «червената заплаха» от Съветска Русия. И те искрено вярват, че Германия по право може да се превърне в бастион на Запада против болшевизма. По време на беседа с Хитлер през ноември 1937 г. председателят на Тайния съвет на Нейно величество лорд Е. Халифакс (който само няколко месеца след тази среща става министър на външните работи на Великобритания), без да се скъпи на емоции, казва, че «фюрерът е постигнал много не само в самата Германия, но в резултат на унищожението на комунизма в своята страна той е преградил пътя му към Западна Европа»1. В онези времена основополагаща роля в глобалното съперничество играе военнополитическият фактор. След 1917 г. лозунгите стават не по малко опасно оръжие. Идеята за обединението на работническата класа от всички страни, провъзгласеното от болшевиките право на нациите на самоопределение – всичко това намира горещ отзвук и в други страни, набира цели кохорти последователи. В това се крие и непосредственият риск както за вътрешнополитическата ситуация в европейските държави, така и за практиката за експлоатация на отвъдморските територии. За да бъде попречено на тези процеси, първоначално трябва да се завоюва германският плацдарм – икономически, политически, стратегически и идейно. Защото дори и след военното си поражение тази страна запазва своя промишлен потенциал и човешки капитал. А в бъдеще може съществено да повлияе на баланса на силите в глобален мащаб.
Англосаксонските елити си поставят задачата с всички позволени и непозволени средства да не допуснат укрепване на отношенията между Москва и Берлин, да насъскат Германия срещу създадения през 1922 г. Съюз на съветските социалистически републики. За САЩ и Великобритания с техните планове за световно господство (а съвсем не за запазване на мира и спокойствието в Евразия) не е изгодно - нещо повече – смъртоносно опасно е сближаването и сътрудничеството на Ваймарската република със Съветска Русия. При такава ситуация англосаксонците биха загубили ключовите си позиции в зоната на своите интереси. Сключеният през 1922 г. по време ва Генуезката конференция Рапалски договор между Германия и Русия и следващите им стъпки към партньорство във военнотехническата и промишлената област засилват възможността за създаване на пакт против англосаксонците. Освен това сред управляващите кръгове в Берлин в този момент има достатъчно много привърженици на умерената линия по отношение на Съветите. Така например командващият сухопътните войски на Райхсвера ген.-полк. Х. фон Сект още в началото на 20-те години твърди, че «Антантата е сериозно заинтересована от използването на Германия против Русия. Но ако Германия започне война против Русия, то това ще бъде една безнадеждна война»2 . Такива настроения тревожат и дразнят англосаксонците. Безпокойство предизвиква и наличието в Германия на мощна компартия (ГКП) начело с Е. Телман, който два пъти се кандидатира за президент. На социалдемократическия лагер явно не достигат сили, за да задуши комунистите в своите «ласкави обятия». Трябва да се инспирира появата на такова политическо крило, което би могло да унищожи ГКП без оглед на морала, правото и общественото мнение. Много преди кариерния възход на бесния фюрер в САЩ и Великобритания вече съществува група за поддръжка, набират сила неговите идейни вдъхновители. Разнообразни групи агресивни реваншисти се опират на появилите се през първата половина на ХХ в. и станали популярни теории на Х. Дж. Макиндер, А. Т. Мехен, а малко по-късно и на Н. Спикмън за противостоянито на двете макрогеографски зони на планетата: т. нар. океанско полукълбо (западът на планетата и Британските острови) и континентално полукълбо, чийто център определят като «Хартленд» – зона, недостъпна за «морското» проникване и изключително важна за запазването на стратегическия контрол над световните политически процеси. «Морските цивилизации» възлагат на Хитлер особена, едва ли не последна надежда. Той трябва да стане инструмент за разрушаване на формиращия се съюз на двете държави и за унищожаването на вътрешните идеологически врагове – немските комунисти. на бъдещия фюрер. И той действа в разрез с идеите на основоположниците на немската геополитическа класика и военна стратегия, които посочват за главен противник на Германия страните на «морската цивилизация» и въз основа на опита от Първата световна война били убедени в правилността на съвета на «железния канцлер» Ото фон Бисмарк: «Никога не воювайте с Русия». Освен това Британия и Америка разглеждат политиката на ремилитаризация и поддържане на фашизма не само като важен фактор за сдържане на Съветска Русия, но и като отличен инструмент за обуздаване на геополитическите стремежи на Франция, която след Версайския мир става едноличен военнополитически лидер на континента.
ВТОРИ ВЪПРОС: КОЙ КРЕДИТИРА ХИТЛЕР?
В процеса на формирането на нацистките сили в Германия между Британия и САЩ съществува своеобразно „разделение на труда“. Лондон в голяма степен е съсредоточен върху политико- дипломатическото подхранване на Третия райх. Прави всичко НСГРП (Националсоциалистическата германска работническа партия), която през 1928 г. има едва 100 хил. членове, да стане лидерска партия. За сравнение: особено недолюбваната от властите германска компартия през есента на 1923 г. има в редиците си около 400 хил. души. Важна цел за англосаксонците също е да осигурят на агресивните политически маргинали правото легитимно да увеличат своята военна мощ. Преговорите «на базата на признаване равноправието на Германия във въоръжаването» (нацистката върхушка дори не очаква чак такова подмазвачество) започват през 1934 г. и между другото в СССР прекрасно знаят за това от донесенията на съветското политическо представителство в Лондон3 . Едно от средствата за осъществяването на подобна цел става сключеното англо-германско морско съглашение от 1935 г., което изравнява по тонаж с френския и италианския флот кригсмарината – германския военен флот - т. е. за пръв път фиксира на хартия равенството между държавите победителки и победената Германия. Британските и американските банки финансират развитието на отбранителната промишленост на хитлеристка Германия, а дипломацията на Лондон, гарантирала си поддръжката от страна на Франция, всячески поощрява Хитлер в движението му на изток. Съответно Вашингтон успешно задейства главното си оръжие – парите. Които, както е добре известно, не миришат. Използвайки факта, че след поражението във войната икономиката на Германия, макар и в уязвено състояние, притежава сериозни ресурси, Америка разглежда тази страна като сфера на не скъпи, но доста перспективни инвестиции за своите крупни компании. Така САЩ успяват да разширят пазарите си, да избегнат кризата на свръхпроизводството, да смекчат последствията от Великата депресия от 1929–1932 г. В това нямало нищо ново – типично американската схема business as usual. Неслучайно на Нюрнбергския процес бившият райхсминистър на икономиката на нацистка Германия и президент на райхсбанката Я. Шахт казва: «Ако ще обвинявате промишлените магнати, които помогнаха да се превъоръжи Германия, то вие трябва да обвините самите себе си. Ще трябва да повдигнете обвинения на американците. Автозаводът “Опел” например не произвеждаше нищо друго, освен военна продукция. Този завод беше притежаван от вашата компания “Дженерал мотърс”»4 . САЩ предпочитат да се престорят, че тези думи на подсъдимия министър „не се чуват“. Но понякога дори престъпниците казват истината. След Първата световна война икономическият център на развитите капиталистически страни безвъзвратно се е преместил отвъд океана. Към 1928 г. обемът на промишленото производство на САЩ превишава общото производство на цяла Европа на запад от СССР. Освен това, благодарение на пренасянето от страна на Антантата на крупни отбранителни поръчки към американските предприятия, от длъжник, какъвто е в началото на 20 век, ВПК на Америка става основен европейски кредитор. Само военният дълг на САЩ е 10 млрд. долара по цени от 1918 г. (гигантска сума!). При това Германия, на чиито репарации толкова се надяват държавите победителки, с нищо не може да им помогне – през 1923 г. т. нар. велика инфлация в страната достига рекордните 578 512 %! Англо-американските финансови кръгове отлично използват безизходната ситуация, когато Германия не може да плаща репарации по сметките, а Франция не може да реши този проблем по невоенен път. В резултат - Европа съзрява за приемане на американските предложения. Лондонската конференция от 1924 г. утвърждава представения от САЩ нов ред на репарационните разплащания на Германия – плана на Дауес, според който германските плащания се намаляват двойно, до 1 млрд. златни марки. Само към 1928 г. размерът на плащанията на Германия трябвало да нарасне до 2,5 млрд. марки. Според изработения от компанията «Дж. П. Морган» план на Германия е предоставен заем от 200 млн. американски долара (и половината от тях са от банкерския клан Морган)5. Получава се доста оригинална и хитра система, наречена „абсурдния ваймарски кръг“. С получените средства от изплащането на репарациите европейските държави най-напред изплащат кредитите си от САЩ. По този начин парите се връщат (с лихвите) обратно в Америка. Американците отново насочват тези суми към Германия, вече под формата на кредити и нови високи лихви. Планът „Дауес“ предполага възстановяване икономиката на Германия в такава степен, каквато е необходима за изпълнението на репарационните задължения. Хитроумието на плана „Дауес“ се състои в това, че той не само намалява натиска на Германия на традиционните пазари, където са се наместили съюзните държави, но е насочен и към изгодното за съюзниците решение на «руския въпрос». Потокът от немски стоки на съветския пазар според замисъла на авторите на този план би бил надеждна гаранция, че СССР ще остане икономически слаба страна. Антисъветската същност на плана „Дауес“ още от самото начало е ясна на ръководството СССР. В доклада си на XIV конгрес на ВКП(б) на 18 декември1925 г. Й. В. Сталин отбелязва: «…частта от този план, където се казва, че Германия трябва да изпомпва копейки за Европа за сметка на руските пазари също е сметка без кръчмар. Защо? Защото ние съвсем не желаем да се превърнем в аграрен придатък на която и да било друга страна, включително и за Германия. Ние сами ще си произвеждаме машини и всякакви средства за производство»6. Както е пресметнал съвременният американски историк Г. Дж. Препарата, използвайки изчисленията на английския икономист Д. Алдкрофт от 70- те години, само за периода 1924–1929 г. Германия е получила от САЩ 150 заема (половината от тях краткосрочни) на сума почти 26 млрд. долара7 . Само 10,3 млрд. долара са похарчени за изплащане на репарации; останалите средства «се разтекли» по немската икономика. Един от изпълнителите на плана „Дауес“, германският банкер Шахт, през 1929 г. отбелязва: «За 5 години Германия е получила толкова чуждестранни заеми, колкото е получила Америка за 40 години, предшестващи Първата световна война.»8 . В резултат Германия се закачва на кредитната въдица. Както справедливо пише през 1929 г. в своите аналитични записки завеждащият бюрото по печата на политическото представителство на СССР в Берлин Д. Г. Щерн, «беше набелязан пътят за обвързване на репарационния проблем с интересите на международния капитал; път, довел Германия до необходимостта да отвори широко вратите си за усиленото проникване на чуждестранния капитала в нейното народно стопанство»9. Страната и нейната промишленост живеят на кредит. Без подхранването от Вашингтон я очаква пълен банкрут. Нещо познато от съвременността? Англосаксонските кредити, отиващи главно за възстановяване на военнопромишления потенциал на Германия, изиграват своята роля. Още през 1929 г. промишлеността на Германия е на второ място в света. Немците изплащат кредитите си с акции на промишлените предприятия. Англо-американскиият капитал започва активно да прониква в Германия и заема значителен сектор в германската икономика. Например известният германски химически концерн «ИГ Фарбениндустри» е под контрола на американската компания «Стандарт Ойл» (т. е. на Рокфелер). Зависими от «Дженерал Илектрик» (т. е.
3 АВП РФ. Ф. 069. Оп. 18. П. 55. Д. 6. Л. 87.
4 Полторак А.И. Нюрнбергский эпилог. М.: Воениздат, 1965. С. 496.
5 Большая советская энциклопедия. В 30 т. 3-е изд. Т. 7. М.: Советская энциклопедия, 1972. С. 562.
6 Сталин И.В. Сочинения. Т. 7. М.: Государственное издательство политической литературы, 1952. С. 272.
7 Препарата Г. Дж. Гитлер, Inc. Как Британия и США создавали Третий рейх ; пер. с англ. А.Н. Анваера. М.: Поколение, 2007. С. 251.
8 История Великой Отечественной войны Советского Союза 1941–1945 гг. Т. 1. Подготовка и развязывание войны империалистическими державами. М.: Воениздат, 1960. С. 4.
9 АВП РФ. Ф. 082. Оп. 14. П. 55. Д. 29. Л. 20
Морган) са «Сименс» и «АЕГ», на американската корпорация «АйТиТи Корпорейшн» принадлежат до 40 % германските телефонни мрежи. Германската металургия в голяма степен зависи от Рокфелер, под контрола на «Дженерал Мотърс» (т. е. Дюпон) е фирмата «Опел». Аанглосаксонците не забравят и банковата сфера, и железниците, изобщо - всички ценни германски активи. «Стандарт Ойл» инвестира в Третия райх 120 млн. долара, «Дженерал Мотърс» – 35 млн. долара, «АйТиТи» – 30 млн. долара10. Не остават по- назад от американците и британските им събратя. Банк ъф Ингланд изпълнява ролята на учреждение, с чиято гаранция и под чийто контрол големите икономически оператори на Великобритания отпускат на Германия на кредит за мед, алуминий, никел и други суровини, необходими за военната промишленост. Английските концерни «Импириал кемикал индастрийз» и «Уикерс» доставят суровини и жизненоважни материали за нуждите на германската военна промишленост. В края на 1934 г. на Райхсбанк е отпуснат заем от 750 хил. фунта стерлинги. През декември 1934 г. след срещата на шефа на аглийската нефтена корпорация «Роял дътч шелл», отявления нацист Г. Детердинг с Хитлер е сключена сделка между германските промишленици и англо- американските нефтени магнати: последните предоставят на Германия нефтопродукти в размер на нейното годишно потребление за 1934 г. Доставките се осъществяват както открито, така и тайно - през Канада. Автомобилнятя компания «Ролс-Ройс» предава на хитлеристкото правителство, уж за търговски цели, партия нови мотори тип «Кестрел», прилагани в бойните самолети. През април 1934 г. компанията «Армстронг-Сидли» продава на Германии авиомотори, създадени след многогодишни научно- практически търсения на английските инженери. А през май 1934 г. германците на тази компания поръчват в Англия 80 мощни авиационни двигатели. От Англия в Германия се внасят самолети, танкове, картечници. Въпреки че превъоръжаването на Райха започва да взема застрашителни размери и хитлеристите се готвят официално да обявят възраждането на военновъздушните си сили и въвеждането на всеобща военна повинност, английското правителство продължава да поддържа формулата за «равноправие» във въоръжаването. След укрепването на нацистите във властта нищо не се променя. Напротив, американците продължават да предоставят чрез дъщерните си компании в Германия, т. е. на Хитлер, най-новите по това време технологии, без които не би било възможно да се започне голяма война, така необходима на САЩ за осигуряването след нея на тяхното господство над света. Това се отнася преди всичко за химическата промишленост, тежкото и транспортното машиностроене и другите ключови отрасли на немската икономики. Към средата на 30- те г. американските корпорации активно действат на територията на Германия, като създават в тази страна повече от 60 свои филиала. Американският капитал контролира около 300 германски компании. Дори в системата на концлагерите била използвана американската изчислителна техника от IBM, за което днес никак не обичат да си спомнят рафинираните компютърджии от Силициевата долина. И така – за много кратко време Германия получава всичко, за да има възможност да води «войната на моторите». Това позволява на Хитлер само за няколко години да увеличи числеността на немската армия 42 пъти, като я снабди с най-съвременното оръжие.
Следва
|
