Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международния ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ- ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия. Защото, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море.
Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздраПроф. Ивайло Христов
Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международния ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ- ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия. Защото, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море.
Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздравя поета Петър Велчев за неговата настойчива, талантлива смелост да гледа на настоящето и бъдещето като верен рицар на сонета“. А пък аз искам да добавя, че стихосбирката му „Самотен плувец“ (1992) въведе в нашата поезия лаконическия жанр на лирическото неримувано петстишие.
В една своя статия от 2010 г. Чавдар Добрев определи Петър Велчев като „литературовед и изтъкнат поет от поколението, което се оформи творчески в края на 60-те години на ХХ век“. Това е една авторитетна оценка.
Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Петър Велчев се изявява на високо равнище и в литературната критика, и в литературната теория, и в литературната история, т. е. кажи-речи във всички области на литературознанието, а не на последно място и върху терена на литературната полемика и публицистика. Автор е и на солидна студия по естетика.
Трудно ми е да посоча друг автор с толкова широк творчески диапазон. При това изследователският подход преобладава, налице е стремеж да се каже нова дума в уж вече разработени автори и произведения. Още Здравко Петров е забелязал тази особеност, когато казва, че Петър Велчев „обича да пише не въобще за поезията, а конкретно върху теми, които сам открива. Общите принципи на поетическото изкуство той извежда от частни случаи. По начало това е един добър подход в критиката в сравнение с мъглявите теоретизации и общите приказки.(„Творци от няколко поколения“. С., 1984, с. 258).
В подкрепа на гореказаното е фактът, че дори на импресионистичния жанр на рецензията Петър Велчев успява да придаде по-обобщаващ и по-студиен характер. А що се отнася до литературния портрет той съумява в неголям обем да разкрие най- съществените черти на съответните лица: П. Р. Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, проф. Ив. Шишманов, П. П. Славейков, Д. Дебелянов, Т. Влайков, Н. Вапцаров, Ел. Багряна, Бл. Димитрова, П. Пенев, Ал. Вутимски, А. Дончев, Н. Хайтов, Ив. Гранитски. Не по-малко е написаното от Петър Велчев за редица чуждестранни поети: Александър Пушкин, Райне Мария Рилке, Сесар Вайехо, Николас Гийен, Густаво Адолфо Бекер.
С изчерпателност, аналитичност и концептуалност се отличават монографичните очерци на Петър Велчев, посветени на емблематични творби на големи наши поети, каквито са „Подир сенките на облаците“ на Яворов, „Песни за една страна“ на Вапцаров, „Септември“ на Гео Милев. Основополагащи в нашето литературознание са студиите му, третиращи поетиката, сиреч художествената специфика на Яворовата, Димчо-Дебеляновата и Вапцаровата лирика, а също така поетиката на българската народна песен.
Петър Велчев има редица студии в една по-специална област, каквото е стихознанието. Опирайки се на собствена методология, той изследва и описва стиха на Асен Разцветников, Пенчо Славейков, Гео Милева, Атанас Далчев, Валери Петров. Обобщените статистически данни и тяхното тълкуване са принос към историята на българското стихотворно изкуство.
Значими са заслугите на Петър Велчев в сферата на сравнителното литературознание. Освен многобройните си публикации по проблеми на поетичния превод, той е автор на монографични очерци „Рецепцията на Сервантес в българската литература“, „Мигел де Унамуно в България“, на студиите „Дон Кихот“ в България. Рецепция и интерпретация“, „Испания и нейната литература в България“. Последните две са публикувани в списанието на Испанската кралска академия и в годишника на Мадридския университет. Петър Велчев е доайен на българската литературоведска испанистика и по-конкретно е основоположник в изследването на българо-испанските литературни отношения през ХIХ –ХХ век. След пенсионирането си той в продължение на пет години чете курс лекции по тази дисциплина в СУ „Св. Климент Охридски“.
Доброто познаване на чуждестранни литератури и високата си култура на стиха Петър Велчев влага в благородното изкуство на поетическия превод. Нека да припомня, че у нас през периода на социализма се издадоха ценни произведения и основополагащи научни поредици. В резултат още през 70-те и 80-те години на ХХ век в България се появяваха системно истинските, класическите произведения на западноевропейската и американската литература. Днес този плодотворен културен диалог не съществува. В момента той е епизодичен и инцидентен, подменен от сурогатите на масовата литература, която формира опростения, без духовни потребности средностатистически гражданин. Бидейки следовник на голямата преводаческа школа, създадена от Д. Статков, Вл. Свинтила, Ст. Бакърджиев, Петър Велчев вдъхновено и изключително адекватно е пресъздал на български език множество крупни немски, френски, руски, испански, латиноамерикански поети, между които Р. М. Рилке, Ш. Бодлер, П. Верлен, А. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, Ал. Блоку А. Мачадо, Ф. Г. Лорка, Г. А. Бекер, С. Вайехо, Н. Гийен. Издал е преводните антологии „Перуански поети“ (1997) и „Руски поети“ (2009). Дори само да беше превеждал стихове, струва ми се, че Петър Велчев щеше да си осигури видно място в нашата култура.
Освен всичко друго той е намерил време и сили да състави три обемисти сборника, каквито досега не са правени у нас. Става дума за една антология на световния сонет и две оригинални като замисъл антологии: „Дон Кихот в българската поезия“ (1998) и „Тихата победа на поета“ (2013), побрала в себе си творбите на повече от 120 български поети, посветили стихотворенията си на Д. Дебелянов.
Удивително е многообразието на твореца и обемът на сътвореното от него, особено като се има предвид, че той не е прекарал живота си в някаква отшелническа „кула от слонова кост“, а е трябвало да хаби нервите си на различни административни и обществени длъжности и в Института за литература, и в Писателския съюз. Петър Велчев е носител на национални награди за поезия „Димчо Дебелянов“ и „Александър Вутимски“, на наградата за литературна критика „Нешо Бончев“, наградата на СБЖ „Златно перо“, наградата на СПБ за цялостно творчество и др. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“.
Макар за него да са писани доста статии, струва си да цитираме мнението на проф. Св. Игов, че Петър Велчев „остана недооценен и като литературовед, и като преводач от руски и испански, и като поет“ (А. Велкова-Гайдаржиева. Разговори със Светлозар Игов. 2017, с. 146.). Горчиви думи, но, уви, не са далеч, от истината. И няма как да бъде иначе, след като у нас сериозна критика кажи-речи няма, а пък от друга страна, се вдига много шум по повод посредствени и дори нищожни автори – „постмодернисти“ и тути-кванти. За съжаление литературата ни от епохата на прехода, с редки изключения, не можа да даде сполучлив художествено-философски анализ на обществото в ситуация на нов исторически прелом. Повечето от родните ни писатели се оплетоха в „паяжините“ на постмодернизма, загърбвайки богатото на проблеми минало и настояще на българския народ, игнорирайки неговите драми и конфликти, които очевидно няма да бъдат пресъздадени от чуждестранните автори. Да не забравяме и друг факт, отбелязван от множество наши литературоведи и критици. В годините на социализма стойностната, „високата” литература: българска, руска или западна играеше ролята на някакъв вид „опозиция”. Тя обединяваше духовно хората, интересът към нея беше знак на техния протест срещу едни или други пошлости на системата. Затова през този период литературата имаше сериозно значение в обществото ни. Комунистическите функционери не обичаха твърде много българския писател и интелектуалец, но изпитваха респект от него и се стремяха да го привличат на своя страна. За съжаление в постсоциалистическите времена литературата и културата като цяло загубиха в значителна степен своето практическо, а и духовно влияние, изместени от потопа на чалгата, графоманията и примитивизма.
А пък освен това българинът се отнася с някаква смес от подозрителност и завист към хора, на които много неща им идват отръки. Затова пък аз се чувствам щастлив, задето в продължение на много години имам възможност да общувам с един преизпълнен с идеи литератор и отзивчив към проблемите на по-младите си колеги човек, какъвто е Петър Велчев.
Когато този брой бъде в ръцете на читателите, шумотевицата от евроизборите - не само у нас, ще е постихнала. Мътната вълна от коментари и обяснения, която ще се точи, ще има за цел най- вече да угаси огъня на недоверието и недоволството, нагнетил свърхналягането в парния котел на света. Всичко обаче започна много преди да избият неговите контролни баланси и облакът от прегрята пара да затъмни хоризонта на бъдещето.
През 2010 г. „Нова Зора“ издаде книгата на руския историк и анализатор Николай Стариков – „Криза. Как се прави?“. Тази книга отвори очите на много хора, защото всъщност се оказа необходимият наръчник за осмисляне на настоящето и прогнозиране на бъдещето. Авторът се вглеждаше в смисъла на постъпките на политиците в миналото и извеждаше своите заключения за изхода от тогавашната, през 2008 г., криза, която все пак, макар и трудно, бе потушена. Притча во язицех тогава бяха социалните, икономически и политически сътресения в нашата съседка Гърция, член на Еврозоната. Пред ужаса да гръмне празничният панаирен балон на мантрата за преуспяване на страните, членуващи в нея, бяха пред приети „стабилизиращи мерки“ в размер на 750 млрд. евро. С тях бяха надути финансовите баланси и на други потенциални „Гърции“ в Европейски съюз. Заради ширещата се епидемия на нарастване на националния дълг се очертаваше тревожната перспектива за мощен финансов банкрут и на най-развитите европейски и световни икономики. А това не беше необходимо тъкмо в този момент.
Мнозина може би не знаят, а други са позабравили за един конфузен случай с непрочетения текст от новогодишното обръщение на самия канцлер Ангела Меркел към народа на Германия. Много вода изтече оттогава, но така и си остана загадка как и защо е бил подменен текстът на новогодишната реч на „Мама Меркел“, както с топлота я наричаха всички в Германия. Някой някъде как и защо е сметнал за недопустимо да бъдат разкрити смразяващите реалности и изводи в това слово за разпада на финансовата система и тоталитарния диктат на Комисията на Европейския съюз, на МВФ и Европейската централна банка. Предстои ми, разбира се, да цитирам пасажи от това цензурирано слово, появило се тогава на страницата на Германското движение за граждански права „Солидарност“, а в превод на английски – в списание „Еър онлайн“ от 28.1.2011 г. Считам, че случаят е и достатъчен повод да прибавя и аз своя глас към онзи процент българи, които вярват в т. нар. конспиративни теории и само преди дни бяха порицани по тази причина заради стряскащите резултати от една нарочна предизборна анкета.
Запазил съм текста на това разтърсващо признание на канцлера на Германия, за което се присетих и по повод на едно друго нейно самопризнание относно събитията в Украйна след 2014 г. То се отнася за смущаващата политика на Германия като гарант за Минските споразумения. Признание, което буквално срина представата на честните хора за свободата в свободния свят и развенча завинаги сияйния ореол на този иначе забележителен политик на Германия. в текста на подмененото й слово – че диктатът на Комисията на ЕС, МФВ и Европейската централна банка е несъвместим с клетвата, която дадох, - да не причинявам вреда на немския народ. Аз повече не мога да искам от вас, драги немски данъкоплатци, вие да се разплащате за причинените от хитри спекуланти загуби и заради растящата поради това държавна задлъжнялост, водеща до резки съкращения в здравеопазването, влошаване инфраструктурата и непрекъснато растящите цени на храната и електроенергията. Стана ясно, че ненаситните банки и различните фондове използват предоставените им държавни пари не за да дават кредити на реалния сектор в икономиката, а за да спекулират с природните ресурси и с продоволствието.
Току-що узнах, че пред гладни бунтове са 80 страни в света!
Ясно е, че когато цялата цивилизация лети в пропастта, което е очевидно за всеки мислещ човек, трябва да се натиснат спирачките и да се смени политиката.“
Искам да се извиня на просветения читател на „Нова Зора“ за предългия цитат, но и личната драма, и драмата на държавата и на държавите в света като цяло се оглеждат в следващите думи на г-жа Меркел и аз не мога да ги отмина:
„Затова аз като канцлер – пише тя – в съответствие с чл. 65 от конституцията съм длъжна да преразгледам посоката на германската политика и в съответствие с международното право Германия да излезе от днешните договори с Европейския съюз и Еврозоната. Възстановяването на суверенитета чрез връщане към немската марка трябва да стане предпоставка за преминаване към кредитна политика… Нужен ни е нов световен ред.
Призовавам ви да се върнем към идеалите на Фридрих Шилер и Вилхелм фон Хумболд, които смятаха, че цел на образованието и на възпитанието на всеки човек е да формират прекрасна душа и силен характер. Нека създадем за нашата младеж условията за развитие на вродените творчески способности и за изява на тяхната гениалност. За девиз през съдбоносната 2011 г. ви предлагам да вземем думите на Шилер: „Живей със своя век, без да бъдеш негово творение, служи на своите съвременници за всичко, от което те се нуждаят, а не за онова, за което те хвалят.“
Ако живеем според този принцип, ще съберем сили за моралните и културни промени, от които толкова много се нуждаем.“
Не може много да се разсъждава относно посланието на тези „арестувани думи“. Най-важното според мен, което е имала намерение да каже г-жа Меркел на немския народ и на света, е истината за невидимата на пръв поглед, но стоманена прегръдка на хегемона, конструирал не само безотказното оръжие на системата на Федералния резерв и могъществото на долара, но и Европейския съюз като форма на подчинена зависимост на държавите в Европа, който съюз няма нищо общо с националните интереси на отделните страни. И в този си вид е само опасност за тяхното съществуване.
Има ли наивници да вярват, че е било възможно тези демаскиращи позорния театър на новата робска епоха прозрения да стигнат до хората на Германия и на света? И този факт според мен не бе забравен от когото трябва. Само след няколко години г-жа Меркел бе принудена да плати за дързостта да се противопостави на дълбоко планираните намерения на „братовчедите“ от англосаксонския връх. Всички бяхме изумени свидетели на нейното ирационално решение да покани тълпите от организирани мигранти, които нахлуха в Германия и в Кьолн и Франкфурт се държаха като окупационни преториански части, осигуряващи възшествието на замисленото бъдеще. Но и това не беше всичко, която бе поискано от нея. Тя бе заставена изглежда да извърши най-показното в историята политическо сепуко, поемайки върху себе си позора за онези гаранции, които Путин наскоро нарече „водене на Русия за носа“. Неспазването на Минските споразумения обаче и признанието на г-жа Меркел имаха за цел да пренасочат отговорността за тази операция под чужд флаг за сметка на Германия и лично за авторитета на нейния канцлер. И го постигнаха. При все това се целеше и да бъде унижена и Русия заради нейното доверчивост в политическите гаранции, дадени от канцлера на Германия. И по-нататък всичко пак да си остане същото: цивилизацията – в пропастта; властта на света – под скиптъра на Уолстрийт.
Това са последствията от едно подменено новогодишно послание, по същество – един неосъществен бунт, енергията на който бе пренасочена към укрепване на владенията на хегемона. Затова и всичко при нас си е все същото: ГЕРБ властва и ще властва отново с всички известни прелести на неговото управление. Останалите ще се опитват да му подражават. И това се видя на тези избори, на които т. нар. опозиция, затънала до гуша в блатото на системата, каканижеше светли намерения, докато държавата ни все повече наподобява разбойнически вертеп; народът чезне и няма отговорни за тези престъпления. А от тътена на фронтовите канонади, както би казал един герой на Вазов, въздухът трепери. Видя се и, надявам се, се осъзна от мнозина, че в България липсва най-главното – липсва партия авангард! Липсва позитивна идеология, липсват водачи на този народ, осъзнаващи реалностите на днешния ден и осмислящи причините за смрачените хоризонти на българското бъдеще.
Слушах предизборните дебати, следях журналистическите брътвежи, потресен бях от самопредлагането на т. нар. лидери на общественото мнение и се убедих, може би защото и с просто око стана видно, че „кандидатите за слава“ следват основното правило на разрешената игра: Да се продаваш е демократично и либерално, и най-важното е да попаднеш в списъка на приятелите на Америка. Това е ноу-хауто за влизане във властта, преподавано и усвоявано вече 35 години. Колко далече е всичко е от принципите на Шилер и Хумболд!...
Надеждата обаче е, че нищо вечно няма на този свят. Америка в продължение на повече от столетие доказа, че е изкусен плувец в океана от икономически, политически и военни противоречия на света и че владее всички механизми, които могат дори да подменят и цяло едно новогодишно послание на самия канцлер на държава като Германия. А какво остава за нотите и запевчиците в България. Не е необходимо дори, както казваше един герой на Марио Пузо „само да се направи предложение, на което не може да се откаже“. У нас в единно цяло, управлявани от меката сила, действат и медии, и партии, и спасители, и свидетели на позора от последния ден. Така Америка винаги е постигала желаното, без да е необходимо дори да контролира процеса.
Само че земната ос вече е променила своя наклон и слънцето не изгрява над света само от запад. Китай и Индия строят самолетоносачи и изпращат космически сонди не само към Луната, но и оттатък. Русия както винаги първа влезе в битката – БРИКС се разширява и Земята започва да става тясно място дори за хегемон като Америка. Чутовната мощ на Федералния резерв се задъхва и доларът вехне. Неолиберализмът като илюзия за свобода, заради която бе измислен, донесе само бедност, мизерия и войни. И само жълтите павета на София още не са разбрали тази истина.
Виенското колело на живота обаче се въздига нагоре и додето погледът ни стига, се шири безсинорната нива на надеждата, която Господ ни е дал. И нищо не е загубено все още, докато има воля за Отечество, държавност и бъдеще.
Затова не гласувах на изборите за Европейски парламент. А тези неподредени мисли са моето обяснение за отрицателен вот.
|
Допълвайки тази мисъл на автора на теорията на относителността, ще кажем, че безкрайни са и наглостта на управляващите „политически елити“ в света и в частност в България, тяхната алчност и глупавата доверчивост на онези, които „им гласуват“. Или глупостта на онези, които в деня на вота избират да отидат за гъби или на риболов, смятайки, че по този начин наказват политическите шарлатани. Що се отнася до останалите, които си направиха труда да отидат до изборните секции, независимо дали са гласували за определена коалиция или партия, или са отбелязали квадратчето „не избирам никого“, резултатът е същият както при онези, които абдикираха от основното си конституционно право и далъженние да участват в управлението на страната. В НС пак ще влязат 240 „народни избраници“, а в ЕП ще отидат още 17 такива. Честито на печелившите, горко на победените! Земята ще продължава да се върти, както и човечеството ще продължава да страда от войни и природни бедствия. Нищо ново под слънчето, ако и то да изгрява от Изток и да залязва на Запад, към който нашите самозвани евроатлантици са се устремили като пеперуди към запалена свещ. И за да бъдат поканени на трапезата, са готови „за един арабин да изгорят цял Арабистан“. Днес - заради Зеленски и Украйна, утре кой знае за кого ще хвърлят в огъня чуждите синове и дъщери...
Ботев го е казал преди повече от 148 години:
Светът привикнал
хомот да влачи,
тиранство и зло
и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста
слуша със вяра…“
В случая с България и току-що приключилите избори 2 в 1 твърдите партийни ядра и платените или сплашени от работодателите и местните феодали гласоподаватели „избраха“, макар и „с отвращение“ онези, от които се отвращават. Това са същите, познати ни от десетилетия „евроатлантически“ измамници, чието първо некоалиционно и неротационно управление катастрофира. Сгромоляса се не под натиска на опозицията или на уличните протести, а поради неразрешимите противоречия между съдружниците в престъплението, което самите те нарекоха „сглобка“. Започнали с лъжата, че никога няма да се коалират с Борисов и Пеевски, след предишните предсрочни парламентарни избори ПП-ДБ решиха, че ще управляват заедно заради политическата стабилност в страната и сложната международна обстановка. Макар да признаваха публично, че не изпитват никакво взаимно доверие. Преди последните парламентарни и европейски избори тези шарлатани отново развяха като знаме евроатлантическата си привързаност, но пак се обсипаха с упреци и компромати, декларирайки цивилизационна несъвместимост: ПП-ДБ казаха, че могат да разговарят след изборите с ГЕРБ, но без Борисов и Пеевски, а пък Борисов заяви, че не иска повече да има работа с Петков, Василев и Денков. Виж, ДБ били друга бира, с тях все пак са от едно европейски семейство - ЕНП. По-лековерните сред електората им се вързаха на номерата и повториха миналите грешки, като пуснаха бюлетини за ГЕРБ-СДС. Други се наредиха пред изборните секции на 9 юни с надеждата поне една или две години да не се подлагат отново на своеобразния тест за интелигентност и здравомислие, какъвто са изборите у нас напоследък. А останалите, които отказаха да участват в играта на избори, за да изпратят в НС и ЕП хора като Кирил Петков, Асен Василев, Николай Денков, Христо Иванов, Ицо Хазарта, Александър Йорданов, Стефан Тафров, Радан Кънев, Андрей Слабаков или Илхан Кючюк, всъщност им постлаха червен килим. Защото, свеждайки избирателната активност до санитарния минимум, дадоха възможност на твърдите партийни ядра да правят както намерят за добре и както им кажат партийните вождове. Истината, която не вярвам да не са разбрали, е, че колкото и малко хора да отидат до урните и машините за гласуване, пак ще имаме 240 „народни избраници“ за българския парламент и 17 за Европейския парламент. Затова, ако някъде, както в Русия на президентските избори има избирателна активност от 78% и над 80% от вота отиде при Владимир Путин, нашите шарлатани, подобно на аналозите си на Запад, ще обявят избора му за нелегитимен и извоюван с насилие срещу опозицията. Но ще мълчат за това, че Зеленски, чийто мандат изтече на 20 май, няма намерение да свиква президентски избори в Украйна, оправдавайки се с военното положение. У нас, санким, изборите са „свободни, честни и прозрачни“, ако парите за купения вот се раздават от „правилните“ партийни централи и лидери. Само загубилите ще твърдят обратното и ще обясняват своя провал с „калната кампания“ и политизацията на МВР, от чиито услуги не са могли да се възползват. Разбира се, „свободните“ медии ще отразяват с по-голям ентусиазъм тезата, че изборите са били честни и редовни. И без това жалбите срещу служебното правителство и МВР от страна на инициаторите на конституционните промени, касаещи служебните правителства и „домашната книга“, от която президентът трябва да избере един кандидат за служебен премиер, са смешни и нелепи. Защото, когато пишеха тези глупости, знаеха отлично, че всички възможни кандидати са хора на ГЕРБ. И не някой душманин на ПП-ДБ, а съпредседателят на „промяната“ Кирил Петков каза в „оня запис“, че ако не проведат изборите със свое МВР, електоралният им потенциал е максимум 10%. После „с проста аритметика“ коригира тази цифра на над 24%. Обаче последната предизборна анкета на „Медиана“ прогнозира следното съотношение на силите: за ГЕРБ-СДС - 29%; за „Възраждане“- 15%; за ДПС - 13,5%; за ПП-ДБ едва 13%, което им отрежда четвърто място; за БСП - 9% и за ИТН - 6%. И както е казано в Библията, след изборите
„Ще има плач и скърцане на зъби“...
След жалките оправдания за фалшивите документи от „Да запазим Корал“, благодарение на които Кирил Петков стана служебен министър на икономиката, без да изпадне в конфликт на интереси, след записа от седянката на ПП- ДБ, след имотния скандал на „Чаталджа“ и новия изтекъл запис за начините, по които ПП събират кеш за изборите, последва и скандалът с два билборда. На единия бяха изтипосани образите на Николай Денков, Бойко Борисов и Делян Пеевски, а над тях текстът гласеше: „Какъв премиер искате да имате?“. Борисов, естествено, не хареса снимката си, на която гледал като тъжно куче. И увери бившия премиер Денков: „Няма, Ники да пътуваш!“ А пък ЦИК наказа „академика на сапуните и шампоаните“ с 5000 лв. глоба. И най-умният си е малко прост…
На 2 юни, Деня на Ботев и загиналите за свободата, ГЕРБ представяха управленската си програма в Пловдив в присъствието на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен и председателя на ЕНП Манфред Вебер. Същия ден Росица Кирова ръководеше извънредно заседание на НС, свикано по настояване на ПП-ДБ, на което трябваше да се разгледат два въпроса: заплатите на медицинските работници и гафът на служебния премиер Димитър Главчев, изпратил указание до постоянния ни представител в ООН Лазарина Стоянова да гласува с „въздържал се“ резолюцията за геноцида на сърбите в Сребреница през 1995 г. Премиерът Главчев, който е и външен министър, беше забравил, че България е съвносител на въпросната осъдителна резолюция. Но след като представителката ни в ООН не изпълни неговите нареждания, би следвало или тя, или той да подаде оставка. Той обаче се направи на умряла лисица, а от пресцентъра на МС публикуваха изявление, в което хем твърдяха, че позицията на България остава непроменена, хем намекваха че дипломацията се променя според обстоятелствата. Друг е въпросът как указанието на премиера до постоянния ни представител в ООН е изтекло в медиите. Очевидно и в МС, подобно на ДАНС, МВР и прокуратурата, класифицираната информация изтича като река след пороен дъжд. Но и Главчев, подобно на Денков, смята, че военната помощ за Украйна е
ПЪРВОСТЕПЕННА ГРИЖА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАСТИ.
На същия акъл са ръководствата на ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС. Едни се боят, че Сретен Йосич, който ще излезе от затвора, ще проговори за отношенията си с Борисов, а пък Пеевски прави мили очи на Вашингтон с надеждата да бъде изваден от списъка „Магнитски“. И той милее за Украйна повече от самия Володимир Зеленски. Още един комик в нивата на политиката ще ни дойде много, но нейсе. „Пази, боже, от българин, кога се погърчи, и от циганин, кога се потурчи“, казваше капитан Петко войвода в едноименния филм, направен по сценарий на великия Хайтов. Само дето Пеевски не е тръгнал като Зеленски да събира милиарди долари и европомощ, с част от която да плаща заплатите на държавните служители и военните, а с друга да купува имоти в чужбина „за черни дни“. Вече се мръщи на обещаните от Столтенберг 100 млрд. евро помощ от НАТО, понеже няма да ги дочака. Разсърди се и на Байдън и Си Дзинпин, че няма да участват в конференцията за Украйна в Швейцария. На Байдън очевидно не му е до Украйна. Първо, защото сина му Хънтър го заплашва присъда от 25 години затвор за това, че докато е бил дрогиран, си купил оръжие. За стотиците хилади долари, получавани от украинската енергийна фирма „Буризма“ никой не говори. А татко Байдън казва, че се гордеел със сина си. С кое негово постижение? Джоузеф Байдън няма да отиде н конференцията в Швейцария, където ще изпрати да скучае вицепрезидента Камала Харис. Докато той предпочита да събира пари за кампанията си в присъствието на Джордж Клуни и Джулия Робъртс. Красавицата все пак е за предпочитане пред брадясалия и облечен с неизменната зелена тениска бивш украински комедиант, който миналата седмица твърде неразумно обвини Китай, че се е превърнал в оръдие на Путин. Докато Светослав Терзиев написа в сайта на „Сега“, че Китай бил одобрил Путин за послушник. Така или иначе, Пекин предлага друга конференция - в Бахрейн. А на тази в Швейцария няма да има представители не само на Русия, но и на Пакистан и Саудитска Арабия. За разлика от Запада Зеленски не успя да изпроси пари от Азия. А след като властите в Киев забраниха гейпарада в метрото, ще изгубят подкрепата и съчувствието и на гейобщността. Но българските евроатлантици ще са последните, които ще изоставят потъващия кораб на „незалежная“. Брюксел, Киев, София - верни в борбата! Остава само да пратят в ЕП „потреса“ (според Калина Андролова, б. р.) Стефан Тафров...
След като ЦИК обяви окончателните резултати от проведените на 9 юни предсрочни парламентарни и редовни европейски избори, ще започнат
ПАЗАРЛЪЦИТЕ ЗА РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПЛЯЧКАТА,
сиреч на министерските и другите добре платени постове. Политолози и социолози предричат нова „сглобка“, този път между ГЕРБ-СДС, ДПС и трета някоя парламентарно представена партия. Възможни са немислими доскоро съдружия, които да засенчат и печално известната с поразиите си „сглобка“ на ПП-ДБ и ГЕРБ, подкрепяна „в името на конституционната реформа“ от ДПС на Делян Пеевски. Ако на някого му призлее от тази перспектива, въздушната линейка, която си купихме от Италия, е на разположение. Дори вече превози една жена от Шумен до „Света Екатерина“, откъдето с линейка я откараха до ВМА. За малко да си останем само с фотографията на Денков, Гвоздейков и Петков пред това чудо на авиацията, прелетяло през няколко граници без черна кутия. Все пак състоянието му е по- добро от това на влаковете на БДЖ. Които не само закъсняват с по 3-4 часа, а и биват подлагани на терористични нападения както в Лом.
Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено. По-скоро войните в Украйна и Близкия Изток ще завършат с мирни преговори, отколкото нашите „евроатлантици“ да започнат да мислят и работят за националните интереси на страната, която представляват и управляват. Само дето не са се сетили да приемат един закон, подобен на украинския, който да забранява провеждането на избори във военно време. Няма значение, че засега на наша земя не се водят бойни действия, „евроатлантиците от последния ден“ могат да уредят и това. За да бъдат усмирени, най-добре да се сформира един батальон от доброволци да се бият на страната на Зеленски, пък да ги изпратим с пушки, раници, каски и противогази да докажат своя евроатлантизъм. През това време други ще леят бронз за паметниците на тези, които няма да се върнат живи...
Красина Кръстева: - Накъде върви България, Европа и светът, г-н Вацев? Избори предстоят в Европейския съюз, избори предстоят в САЩ. У нас вотът е 2 в 1 – избираме представители в Народното събрание и в Европейския парламент.
Валентин Вацев: - Добре е да се разделят тези избори, тъй като действат съвсем различни механизми. И тези избори са израз на различни проблемни ситуации. Първо, бих казал за българските избори, тъй като те не са първите през последните години.
От 2021 г. това ще бъдат шести избори за парламент. Шести избори за три години – това значи нещо и не бива да си затваряме очите пред очевидните изводи. Това означава, че изборите не вършат работата си. Трябва да помним от теорията, че изборите имат не една, а две задачи. Първата е да преразпределят власт и в този смисъл всички български избори са успешни. Но втората задача на всеки избор е да легитимира властното състояние, което се е формирало в резултат на вота.
Шест избори за три години със сходни резултати означават, че изборите вече не легитимират властта, а това е сигурно доказателство, че в България има олигархична власт. Олигархичната власт не се променя, не се изменя и не се дестабилизира от избори.
Следователно и тези избори, като предишните пет, ще предложат „още от същото“, но това означава, че българската политическа система е окончателно нелегитимна. Тя, разбира се, може да продължи така още известно време. Но по дефиниция нелегитимната власт не подлежи на реформиране, а само на демонтиране. Второ, излизането от олигархична ситуация не може да се направи чрез демократично избиране. Според авторитетите на политическата наука, а това са Платон и Аристотел, от олигархия се излиза не чрез избори, а чрез диктатура. Това е много сериозен проблем пред България – 60% от хората не гласуват. Това означава, че властовата прослойка, политическата класа или както те обичат да се наричат „елитът“, е вече нелегитимен. Той не разполага с доверието на мнозинството на българските граждани.
Затова имам предчувствие за край на Петата българска държава и начало на нова – Шеста българска държава.
К. К.: - И каква ще бъде тя?
В. В.: - Никой не знае - след десетина години може би ще бъде ясно. Може да бъде държава, в която политиката помага на хората да решават проблемите си, а не да им създава проблеми. Това, разбира се, няма да стане без трусове. Но това ще бъде в края на американо-руската война на украинска територия, при един нов Европейски съюз, при който ще бъде забравена манията на троцкистите да създадат Европейски съединени щати. Моята надежда за европейските избори е натам – че може би националните елити ще победят със своя общ призив за суверенитет. В Шестата българска държава политиката може да бъде израз на национален суверенитет, а няма да е резултат от мишкуване на досегашни политически елити. Политическата дейност е, когато призоваваш силите на историята да помагат при решаването на твоите насъщни проблеми. В този смисъл в България политиката си е отишла и затова хората не вярват на политиката и политиците.
К. К.: - Има ли елит, който да учреди тази Шеста българска държава?
В. В.: - Конституирането на Шестата българска държава ще бъде победата на днешния контраелит. В България е пълно със смислени и читави хора, само че където ги намериш, те ще бъдат извън политиката. Половината ми студенти са такива. Познавам и много читави и оправни българи, които се гнусят от днешната политика.
К. К.: - И какво означава това на фона на картината около нас – в Европа и света, ние не сме изолиран остров?
В. В.: - Досегашното състояние на Европейския съюз (а искам да подчертая, че това състояние подлежи на промяна в близко бъдеще) просто засилваше бремето на олигархизма в България. Понятно е, че ако в центъра имаш самозабравила се бюрократична власт, по периферията ще започнат да се плодят всякакви олигархии. България е периферия на Европейския съюз, каквото и да говорят евроентусиастите.
Какво може да се очаква при изборите в Европейския съюз? Според мен съвсем скоро предстои да завърши процесът, който се появи на предишните европейски избори. Тогава се появи първата пукнатина в основанията на досегашната европейска управленска архитектура. Първото, което започна да става на предишните избори и сега ще видим края му, това е разрушаването на социаллибералния консенсус. Той се прояви и се утвърди към края на 70-те години на миналия век. Тогава най-десните леви и най- левите десни решиха, че нямат противоречия, че това са силите на „третия път“, че лявото и дясното не са чак толкова важни и се появи социаллибералният консенсус. В България това много бързо се прояви.
Няма да забравя как Георги Първанов, когато беше председател на Социалистическата партия, заяви, че ние всъщност сме социаллиберална партия. Този социаллиберален консенсус, който владееше Европа в последните 30 години, вече си отива. В резултат на разпадането на социаллибералния консенсус силите, които държаха контрола над европейската политика, просто ще изчезнат от управленското ядро на ЕС. Появяват се две нови сили, които са резултат от развитието през последните 30 години. Появяват се нови леви от рода на Сара Вагенкнехт от Германия и нови десни от рода на „Алтернатива за Германия“. Либералният център губи войната и отива в нищото. И тези нови леви и нови десни ще трябва по нов начин да уреждат отношенията си.
К. К.: - Хващам се за думата „война“, която споменахте. Преди дни президентът Радев заговори за „ядрен армагедон“. Заплашва ли ни такава перспектива? Между война и мир ли избираме?
В. В.: - Да, предполага се, че на тези избори българите ще изберат между войната и мира – съзнателно или несъзнателно, но дотолкова, доколкото от българския политически живот зависи дали ще започне ескалация на този конфликт, който продължава вече три години.
К. К.: - А всички ние, европейците, избирайки Европейски парламент, избираме ли между войната и мира?
В. В.: - Точно това правим. Предстои ескалация. Необходимостта от тази ескалация идва от много места, но главната причина е начинът, по който в САЩ, в Белия дом решават въпроса.
Има три фактора, които са значими: първо, дълбоката държава в САЩ, която настоява, че голямата война на Америка не е в Европа, в Украйна, а е в Тихоокеанския регион.
Вторият фактор, който определя ескалацията, е дълбокият проблем, с който се сблъсква Демократическата партия. Тя е на път да загуби президентските избори (макар че на мен ми се струва, че Тръмп ще трябва да се договори с някого за нещо, за да стигне жив до Овалния кабинет). Не изключвам компромиса в американския политически живот. Американските демократи в момента се чудят как да не загубят изборите и ескалацията им е последният проблем.
Третият фактор е тесният кръг от съветниците на президента Байдън, които са за успокояване на двата големи проблема – украинския и близкоизточния.
Но в САЩ има един четвърти фактор, който определено работи в посоката на радикална ескалация – това са американските неоконсерватори. Неоконсерватор е Антъни Блинкен, той е член на Аспенския политически институт, неоконсерватор е Виктория Нюланд. Неоконсерваторите са секта, която е инфилтрирана в най- дълбоките основания на американския политически живот, и те могат реално да натежат, определяйки необходимостта от ескалация. Преди около два месеца американският военен министър заяви съвсем ясно, че ако Русия получи надмощие на бойното поле в Украйна „ние ще трябва да воюваме на украинска територия“. Под „ние“ той имаше предвид целия Европейски съюз и НАТО, разбира се. По- късно тезата бе развита в статии във влиятелни американски издания, в които се подчертаваше, че не толкова НАТО, колкото Европейският съюз ще трябва да воюва. Това и става. И в този военнотехнически смисъл Русия побеждава над Украйна – това е тенденцията, която се вижда.
К. К.: - Но има и друга тенденция – на изтласкване на Русия от Черно море. Една трета от руския черноморски флот бе унищожена от украински морски дронове, а голяма част от останалите кораби напуснаха историческия си дом – Севастопол.
В. В.: - Да, Русия носи своето бреме на войната. Тя не е абсолютен победител. Войната в известен смисъл е двойна – паралелно с разгръщането на военнотехническия аспект на войната на украинска територия в Русия все още се решава проблемът за властта. Двете основни сили, които държат властта са, от една страна, военнопромишленият комплекс, армията, тайните служби и дори църквата, а от друга - руският олигархат, който е много мощен и контролира образованието, изкуството, общественото мнение, социологията.
Едната от двете сили – ВПК, направи голяма крачка към властта с назначаването на Белоусов за военен министър. Така че напълно е възможно Русия да победи на територията на Украйна, да утвърди своите военни цели (друг е въпросът какви са точно те, но това е тема за отделно обсъждане), а едновременно с това тези, които побеждават на украинска територия, да загубят в Русия – да победи олигархатът. Може и обратното да стане – ВПК да победи в Русия, но да загуби в Украйна. Очевидно, че украинският конфликт ще бъде ескалиран.
К. К.: - Какво означава за България възможността за ескалация на украинския конфликт?
В. В.: - През последните няколко дни всички значими политически фактори се заклеха, че български войник няма да стъпи на украинска територия. Но това, разбира се, е предизборна пропаганда. Дали български доброволци – рота или най- много батальон, ще стъпят на украинска територия, зависи не от българските политически сили, а от волята на американското посолство.
При това американското посолство очевидно разбира, че едно ограничено българско военно присъствие няма да промени хода на войната,
но ще стане нещо друго. Необходимостта е българи да избиват руснаци и руснаци да избиват българи. Българите да се накървавят срещу руснаците, което според американското посолство ще бъде краят на столетната българска русофилия. Когато тръгнат ковчезите от Украйна към България, ще настъпи краят на българската русофилия – така вярват в американското посолство.
К. К.: - Не говорите ли прекалено уверено от името на американското посолство, при положение че такива изявления не сме чували нито от посланика, нито от някой друг официален служител там?
В. В.: - Да, те не са заявили това, но ние сме нормално мислещи хора с развити рационални способности и виждаме, че американската политика на българска територия е вкарване на България във война. Разбира се, не може да се очаква да чуете това от американското посолство. Но здравата логика и обикновения разум на българите говори за това, че силата, която тласка България по пътя на русофобията, не е в България, а е в дипломатическото присъствие на някои велики сили на българска територия. Целта на българското участие в украинския конфликт не е той да бъде разрешен по някакъв начин, а да бъде възпитана българската нация да обърне гръб на русофилията си.
К. К.: - От друга страна, руски политици с влияние като бившия президент Медведев казват, че ще се стреля по страните, откъдето идват удари по Русия. Имам предвид, че и в Русия се създава една фобия към бившите „братя“ от Източна Европа.
В. В.: - Точно така. Дори съм сигурен, че силите, които формират българската русофобия, са същите, които формират руската българофобия. Те се захранват по същия „кабел“, от същата хранилка.
К. К.: - Имате предвид това, че Медведев беше икона на руските либерали много дълго време?
В. В.: - В момента е точно обратното, в момента е икона на руските ястреби и върви по пътя на покойния Жириновски, макар и не много успешно. Но няма никакво съмнение, че Русия при първа необходимост в разгара на една ескалация ще бомбардира не само прибалтийските републики и полското летище Жешув, откъдето минава голяма част от западното оръжие за Украйна, но и Румъния, която се кани да даде летища за Ф-16, и евентуално България, която върви по пътя на Румъния. На този етап България е по-скоро тилова страна, но няма никакъв проблем България да стане фронтова страна, нищо че и президентът, и Борисов, и ДПС се кълнат, че български крак няма да стъпи на украинска територия. Трябва да се разбира съвсем ясно – ескалацията има своята обективна логика и никой не може да я спре. Освен ако не стане някакво чудо в Швейцария.
К. К.: - Изпреварихте въпроса ми – какво очаквате от форума за мир в Швейцария, насрочен за 15 и 16 юни?
В. В.: - Това е ключовото събитие на текущия политически живот. Докато има надежда швейцарската инициатива да бъде успешна, има надежда да се спре и ескалацията, защото е за предпочитане реалното, макар и трудно договаряне пред ескалирането с тактическо ядрено оръжие, което е елемент от всяка предстояща или бъдеща ескалация.
К. К.: - Как си представяте успех в Швейцария, като се има предвид, че там база за разговори е планът на Зеленски, в който ключово е предаването на Путин на Международния наказателен съд и фактът, че държави като Китай няма да участват?
В. В.: - Вероятно Китай ще участва с чиновник на ниско ниво, който ще бъде конституиран като наблюдател. Но отговаряйки на вашия въпрос, трябва да помним, че началото на едни преговори винаги е от определени позиции, а краят на преговорите води до други позиции.
Например в Кремъл приеха десетте точки на Китай за мирно разрешаване на конфликтите с особен акцент върху първата точка. А тя е да се възстанови значението и ролята на този принцип в международните отношения, според който сигурността се разглежда като неразделна.
Това е разбирането, че не можеш да увеличаваш своята сигурност, докато намаляваш сигурността на съседа си. Това е принципът, по който Лавров обяснява защо Русия воюва в Украйна. Според Лавров Русия воюва в Украйна за своята сигурност, не разрешавайки на НАТО да се доближава още повече до руските граници. Русия и Китай са единодушни по този въпрос.
На този етап швейцарското събитие е замислено като световен народен съд над руските авторитаристи. Това, разбира се, няма да стане, защото Глобалният юг отказва да присъства на тази среща. Но тя може да доведе до изясняване на началните принципи. Руският принцип беше огласен – че преговори може да се водят, но само ако започнат от признаването на някои очевидни истини. А те са, че те вече са водени. Че е имало преговори и в Белорусия, и в Истанбул. В Истанбул украинската страна се съгласи да не влиза в НАТО, но тази инициатива беше пресечена от Борис Джонсън, от Запада. Докато не се е провалила швейцарската среща, все още има някаква надежда за мирно решаване на конфликта.
К. К.: - Като казвате, че ескалацията е едва ли не природен въпрос, какво имате предвид – желанието да се преразпредели светът, да се преучредят международните отношения?
В. В.: - Началната инициатива на Кремъл беше, когато изпратиха във Вашингтон своите меморандуми в края на 2021 г. Това беше свикване на среща от ялтенски тип - да се препотвърди разделението на света. Това не стана, защото от НАТО и от Белия дом отговориха с подигравателен смях. Цялата тази кампания на украинска територия се води, защото в САЩ и в НАТО отказаха да се отнесат сериозно към руския меморандум.
К. К.: - В него Москва не искаше ли НАТО да се върне към границите си от 1997 г.? За България това означава да излезе от НАТО, тогава кой ще гарантира нашата сигурност?
В. В.: - В меморандума не се има предвид излизане от НАТО, а по-скоро връщане на американското ядрено оръжие на континента, откъдето е дошло. За мен не е очевидно, че НАТО гарантира българската сигурност, защото НАТО не може да гарантира и своята сигурност. Според мен организацията НАТО трябваше да бъде разпусната в момента, в който беше разпуснат Варшавският договор. Но във Вашингтон решиха съвсем по каубойски, че победителят получава всичко и че оттук нататък Русия не може да предлага нищо, тъй като ние сме окончателните победители в историята. И НАТО остана. И се потвърди моето старо опасение, че НАТО сама по себе си, като организация, може да е заплаха за военен конфликт. Просто военната бюрокрация в НАТО си намира нови и нови причини да съществува. НАТО трябваше да бъде разпусната.
Но пак повтарям – все още е възможно да се спре ескалацията при проявена добра воля от всички страни. Все още това чудо може да стане. И аз предпочитам да се надявам на някакъв мирен изход с помощта на швейцарската инициатива.
В противен случай ще се реализира инициативата на Сергей Караганов (б. р. - руски политолог, който ръководи Съвета за външна и отбранителна политика, аналитична институция за сигурност), който непрекъснато предлага на кремълското ръководство Русия да употреби тактическо ядрено оръжие, за да се върне страхът от ядреното оръжие. Тази теория е, от една страна, зловеща, но от друга страна е рационална.
К. К.: - Използването на ядрено оръжие ще скара Русия с Китай. За Китай това е червена линия.
В. В.: - Китай няма червени линии. Червени линии имаше тогава, когато по времето на Студената война имаше установени правила. И червените линии казваха какво може и какво не може да се прави. Днес никой не спазва никакви червени линии и е време в Кремъл да престанат да говорят за червени линии. Да, в Китай няма да са доволни от руска употреба на тактическо ядрено оръжие, но на Китай ще му се наложи да преглътне този факт, защото на Китай му предстои да воюва със световната империя САЩ и без Русия в Китай не биха могли да посрещнат военния натиск от американските войски в онази част на света. Това, разбра се, звучи ужасно, но става все по-фактологично. Боговете на войната имат своя логика и когато веднъж се събудят, те почти не се подчиняват на човешката воля.
К. К.: - Минали ли сме този момент?
В. В.: - В момента го минаваме. Боговете на войната са будни и очевидно не желаят да се съобразяват с човешката воля. Както е казал един дипломат от времето на Първата световна война – „Никой не искаше война, но войната беше неизбежна“. Боговете на войната в един момент стават субекти на собствената си воля и затова е по-лесно да се започне война, отколкото да се прекрати. А ние сме в момента, когато злонамерените и жестоки богове на войната са на път да станат субекти на своята собствена воля. Може би „остават 5 минути“ до този момент, но моите очаквания не са розови. Войната си има своя логика. Войната не може да бъде спряна с обикновена проява на добра воля. Войната може да бъде спряна с върховно усилие. И засега не виждам готовност за такова върховно усилие.
|
