Не бих седнал да пиша тези редове, ако не бяха интервютата на Андрей Райчев след убийството на Андрей Луканов. Насоката, която той се опитва да задава, използвайки пресата, ме кара да се тревожа, че и Историята може да бъде манипулирана. Затова се страхувам за Истината и искам на страниците на „Зора“ да споделя своята тревога.
Кой е Андрей Райчев? „Зора“ многократно е писала по повод на негови изявления. Включително и по срамния ажиотаж на сем. Райчеви, опитващи се и от трагичната гибел на депутата А. Луканов да извадят дивиденти. Да представят гигантската битка на силите, на които те са само едно малко видимо проявление, че е битка уж само с правителството на Виденов, и да скрият, че всъщност става въпрос за бъдещето на България. Това, което той казва за себе си в едно от многобройните си интервюта по повод убийството на Андрей Луканов и с клеветнически пръст посочва Виденов за негов вдъхновител, е: „Аз съм човек, който пише статии и изразява лични позиции“. Но това ли е всичко?
Това, което обществеността знае за него, е, че Андрей Райчев е социолог от „Галъп Интернешънъл“. В действителност е собственик в „Болкан-Бритиш Соушъл Сървейс“ АД (ВВ85), което само се представя за фирма на „Галъп Интернешънъл“. По-осведомените политици и социолози знаят подробности и за фирмените, и за личните му развития. Това, на което „елитът“ е в течение, е, че Райчев е мастит бизнесмен в областта на медиите, собственик или свързан с няколко дузини успешни фирми и медии. А от неотдавна е и идеолог на „елита“. Това, което политиците знаят, е, че Андрей Райчев е организационен секретар на ОСД и един от опитващите се да дават тон в течението. Това, което „старите“ знаят, е, че е син на Венцел. Малцина знаят, че има офиси в повечето от балканските страни в някои от страните на бившия Съветски съюз, че една от най-важните му бизнесквартири е в Лондон. В момента Райчев трескаво изкупува маса издания - вестници, списания, радиостанции, гледа и към частна телевизия. През неговите агенции въртят парите за реклама десетки големи български и чужди фирми.
Във всичко това, разбира се, нямаше да има нищо лошо, ако страстта му към медиите и жаждата му да властва чрез тях не бяха допринесли за моралния упадък в медийното пространство, за истеризирането на българската преса. Ако не беше започнал чрез същата тази преса да използва и смъртта, за да се изживява като върховен прокурор.
За Райчев цветът на медиите е без значение. Важното е да може да ги контролира. Те са лост. Те фалират банки, създават паника, свалят правителства. В тесен кръг социологът споделя, че най-големият принос за победата на социалистите на първите избори има „Дума“, а за свалянето на Филип Димитров - „24 часа”. И в двата случая Андрей Райчев отдава заслугата на Валери Найденов, когото по-късно включва в схемите си.
Андрей Райчев гледа на медиите не като на средство за информация и култура, а като на възможност чрез тях да се манипулира общественото съзнание. В страна като България, изживяваща сложен икономически преход, медиите наистина могат в определен момент да се окажат „абсолютната“ власт. Особено когато копчето за саморазпад на държавата е натиснато, когато насоката на формирането на капитала е зададена погрешно (не по посока на цивилизацията, а по посока на далаверата и разрухата). Когато медията и написаното или показаното в нея е извън контрола на обществото, извън морала на днешната цивилизация. Страстта е завладяваща. Властта може да стане реална - не само четвърта, но и първа, и втора, и трета, всичките заедно, цялата. Базата да се докопа до нея е налице - използването на името „Галъп“, подлъганите социолози - черноработници, преките връзки с някои издания - братът на Андрей Райчев Владимир е съдружник в пресгрупа „168 часа“, а баща му Венцел - бивш шеф на агенция „София прес”. Необходими са още две неща – пари и политическа подкрепа. Рекламният договор с „Плама“ от края на 1993 година, действащ и след спирането на рафинерията, е реален израз на тази двойна подкрепа.
С яденето идва и апетитът. Започва роене на рекламни агенции, социологически фирми, отвоюване на позиции в електронните медии, след което идва и борбата за монополизиране на влиянието в тях.
Задача номер едно е телевизията. Започва се невинно с договори за изследване на „зрителския интерес“: веднъж те се плащат от телевизията. След това резултатите от тях се продават на рекламодателите срещу добри пари. Тези добри пари обаче са стотинки в сравнение с осигурената му възможност да бъде „главен диспечер“ на рекламните постъпления според зрителския интерес. Той оценява кое е гледано и кое не, кое е добро и кое зло, за кое предаване и по кое време рекламните тарифи трябва да са по-високи. Съответно сондажите също се плащат от телевизията. Почти във всяко предаване се пускаше социологическо изследване: цените, доларът, банките, престъпността, страхът, политиците и т.н. Андрей Райчев добре знае, че зрителите улавят цифрите и предпочитат да се приобщават към по-големите групи.
Сондажите на други фирми може и да се различават, затова, ако нещо не е могло да се купи или погълне, могло е да се унищожи. Резултатът - пълен монопол в телевизията в началото на 1996 година. Радио- и телевизионният ефир се превърнаха в средство за обработка на общественото съзнание. Шефовете на БНТ и БНР „клекнаха“ под натиска на маститите „социолози“ и пускаха допитване след допитване. Няма електронни медии в света, в които да са излъчвани толкова изследвания, както в ефира на България през 1994-5-6 година. Истина е, че не цензурата, а манипулирането на обществото именно чрез тъй наречените сондажи доведе до псевдопроблема „Гранитски“, който охотно се бе хванал на „социоложкото“ хоро. През май т. г. изследванията, комбинирани със съзнателно търсене на кризисни новини, започнаха да истеризират обществото.
В същата посока действаше и пресата. С парите, плащани за реклама, всяко едно издание е осигурена трибуна и следва да се задават темите на деня. Всяка снимка на опашка пред банка действа като мехлем за душата на шефовете на вестници и като катализатор на курса на долара. Договорите за публикуване на проучванията на „Галъп“ са подгряващата част. Заедно с тях се използват и т. нар. връзки с обществеността (public relations) с всички методи, включващи дори менажирането на слухове. От сглобките за съветниците от Щази до гигантските далавери в най-висшите ешелони на властта - всичко чинно и скрупульозно се е готвело, планирало, публикувало, вкарвало се е дори в Парламента като депутатски питания. Първите страници на „независимия“ печат направиха герои на нашето време престъпниците и рекетьорите, а след това идеолозите му имаха наглостта да предлагат формирането на „черни ескадрони“ за борба с уличната престъпност. Медийните защити на „Ровър“ и „Мобиком“ родиха митовете за „приятелските кръгове“, за „Орион“ и т. н. Родени oт заслепението или болестното съзнание, че щом на тебе, смятащия се за „приближен“, ти се отказва приятелската близост за подялба на „баницата“, то без съмнение има други ближни, които скрито се облажват.
При липса на каквато и да е отговорност на пресата пред обществото, освен морална (която е оскъдна), бялото лесно става черно. И това за някои е добре дошло. За пари пресата става арена на компромати, скрива истинските цветове на нещата, не само отвлича вниманието от истинските проблеми, но формира нови, измислени, имагинерни. Резултатът е нарастваща обществена психоза. Обществото не реагира адекватно на процесите и явленията. Икономическите регулатори спират да действат. Хората се десоциализират и всеки се спасява сам в собствените си буркани. Не случайно едно от основните възклицания на чуждестранните партньори, предлагащи подкрепа на страната в днешната ситуация, е: „Вашите медии нямат чувство за национално самосъхранение!“ Но откъде да го имат, като то липсва и на техните собственици - представители на „националния“ капитал, които са готови да унищожават или по-скоро да харчат и изнасят докато в страната остане само една банка - „Бурканбанк“, и само един вестник - „Нощен труд“. Преди около десетина дни висш служител на МВФ във Вашингтон остро реагира срещу информационната непочтеност на българската преса. Учуди се къде е попаднал и най-престрашилият се чужд инвеститор - корейската корпорация „Деу“.
Но в българското обществено мнение бацилът е пуснат, инфекцията се разраства, семето на неверието е посято. Стократно повторената лъжа е започнала да става истина. Вече не са нужни големи усилия. „Виновните“ са посочени. Остава, след като очернените са и освиркани, и оплюти, да бъдат линчувани.
А тези, които са крали на едро, ще бъдат спасени. На тях отдавна им е казано: „Вие сте избраните“. На тях обществените рефери (тук включвам и по-голямата част от „независимата“ преса) не показват дори жълти картони. Нещо повече те вече организират тяхната защита. Тези избраници са „елитът“. Идеологът на „елита“ Андрей Райчев им обеща спасение в списанието си „Сега“, спасение чрез хиперинфлация. Операцията, която изчиства всичко. И милионните кредити и дребните спестявания, и стоките, в магазините. И всички започват начисто (по Емил Хърсев). Едните с вилите, лимузините, сметките в чужбина, възможностите за приватизация, с обществения си имунитет, а другите - със спомените и излъганите илюзии.
Някои ще тълкуват тези редове като отклоняване на вниманието, като прехвърляне на горещия картоф. Не, това е само фигурка от нареждащата се мозайка. Лъч под паяжината, оплела бизнес и политика, забулваща тайните за хала на днешния ден. Истината е, че правителството на Виденов отказа подкрепа за тези „социолози“, които предлагаха да създадат супермедиен холдинг и обещаваха контролният пакет да стои в някаква си каса с адрес „ТУК“.
Истината е, че това правителство не прие правила извън нормите, че този път „антивирусите“ срещу програмата за обществен разпад вече започват да действат. За съжаление за сметка на болезненото посрещане на удари под кръста, но без страх, с открити гърди.
Някои ще кажат: „Точно там му е грешката“. Но би следвало да им зададем законния въпрос: „Кажете какво щеше да се случи, ако предложенията бяха приети?” Отговорите са извън историята...
Ботьо МАРИНОВ
„Нова Зора“, бр. 39, 19.11.1996
Лъч под паяжината
За Андрей Райчев
„Не цел родена в един мозък тесен, не джеб зинал, не егоизъм бесен.“
Иван Вазов: „Кипеж“, 1883 г.
Календарът на юни е неумолим. Започва с гибелта на Ботев, но нататък продължава и с други събития, които историята не може и не иска да забрави. Най-близкото след Деня на Ботев и падналите за свободата на Отечеството е датата 6 юни. По-нататък следват 9 юни, 14 юни, 16 юни, 22 юни… Все събития, които в една или друга степен отгръщат нови страници и променят съдби на хора и държави. За другите – друг път, за 6 юни – сега, защото не е възможно да не се отдаде дължимата почит към този ден.
Преди 80 години на него е осъществена една от най-грандиозните военни операции - „Овърлорд“ – пример за основателна гордост на военното дело на САЩ и Великобритания от периода на Втората световна война. Тогава Обединеното командване на съюзническите войски открива дългоочаквания Втори фронт. Дори Сталин, който познава в детайли тайните и явни мотиви за времето, избрано за осъществяване на тази междусъюзническа договорка, не пропуска да отбележи „грандиозността на мащабите и майсторството при изпълнението на тази военна операция“. Ние ще пропуснем уточняванията и твърденията за една или друга причина, забавила или все пак наложила атакуването на т. нар Атлантически вал. В хода на операцията над 220 хил. не само американски и английски момчета оставят костите си по пясъците на Нормандия и в двумесечните сражения след стъпването на френския бряг на Ламанша. За историята, освен тяхната скръбна войнишка участ и слава, остават и думите на ген. Дуайт Айзенхауер: „Вярвайте силно, заедно ще победим!“
Тази операция е светла страница в иначе тайната книга на сложните взаимовръзки, намерения и дори надхитрявания, присъщи на „партньорите“ във всяка война. Но в тази обаче и на Изток, и на Запад има един и същи водещ мотив: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“
До 9 май на следващата година светът на добрата кауза в очите на съвременниците наистина може би е изглеждал единен и обединен и съюзниците са били наистина съюзници. Много по-късно обаче ще се открият зловещите планове за друга една операция - „Немислимо“, планирана за осъществяване в още незавършилата последна фаза на войната. Няма да казваме, че тя е подъл удар в гърба, защото няма мярка, с която да определим чудовищните планове за друга една операция с над 300 ядрени бойни глави и 100 милиона убити съветски граждани, която предвиждала унищожаването на най-големите градове на Русия. И става ясно как и защо избуява плевелът на недоверието и как довчерашните съюзници – надежда за един по-добър свят, започват да се гледат из под вежди. И как откритият враг във всеки случай е за предпочитане пред мнимия съюзник и приятел.
Да, фашисткият завоевател е бил наистина безпощаден към „унтерменшените“, но по какво планираното съвсем сериозно от довчерашния съюзник се отличава от неговата известна и заклеймявана безпощадност и бруталност? И шаечната правда на тази внезапна еднаквост не слага ли знак на равенство между открития враг и мнимия съюзник? Ако си спомним определението на Дядо Вазов за нашите балкански съседи, може би ще осъзнаем и бездната, очертана от добилото популярност понятие “партньори“.
Може би е неслучайно, че седмица преди сияйната съюзническа дата 6 юни се появи и съкрушаващата статия на бившия президент и министър- председател на Русия Дмитрий Медведев „Как англосаксонците толерираха фашизма през 20-и и как го реанимираха през 21 век“. Статията на настоящия заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия се основава на 5 въпроса към бившите съюзници от Антихитлеристката коалиция. Въпроси, които отмахват до голяма степен завесата за редица факти и събития, премълчавани или прикривани досега по висши политически съображения. Тази най-голяма в историята военна операция струва на западните съюзници 226 386 жертви.
Вермахтът губи в отбранителните сражения над 530 000 жертви. Това е необичайно за подобни военни действия съотношение на загубите на воюващите страни, въпреки че по почти цялото крайбрежие на Нормандия, немците изграждат т. нар. Атлантически вал. Това необичайно съотношение на човешките жертви се дължи на огромното военно-техническо превъзходство на съюзниците над Вермахта. По време на тази операция и вече след нея между САЩ и Великобритания се изгражда въздушен мост от мощни американски самолети.
Но месец по-рано в Германия се случва едно събитие, чийто успех е трябвало да сложи край на войната: на 20 юли 1944 г. срещу Хитлер е извършен атентат. Той е организиран от антинацистки настроени офицери и генерали с цел извършването на държавен преврат. Под кодовото название „Валкирия“, с убийството на Хитлер е трябвало да бъдат арестувани всички главни фигури на нацисткия режим.
Опитът за преврат не успява. Хитлер по чудо оцелява и дава заповед за жестока разправа с организаторите и участниците му.
По същото време съюзниците и особено У. Чърчил настоятелно молят маршал Сталин, Червената армия да започне лятното си настъпление от изток. Съветското главно командване взема решение въпреки недовършената подготовка за подобни нападения да започне настъпление по целия Източен фронт от Балтика до Черно море. Боевете между западните съюзници и Вермахта се водят главно в Северна Европа. На 23 август 1944 г. в Румъния е извършен държавен преврат и нейният крал обявява война на нацистка Германия.
Осемдесет дни след началото на „Овърлорд“ – 25 август 1944 г. е освободен Париж.
С падането на Париж формално се възстановява френската държавност, а самата Франция става част от антихитлеристката коалиция. Това дава възможност по-късно, при подписването на капитулацията на Германия, въпреки яростната съпротива на У. Чърчил, Франция да бъде включена в състава на победителите.
Днес, когато Западна Европа отбелязва Деня на победата над нацистка Германия на 8 май, е добре да се напомни, че в акта на капитулацията, подписан в Реймс неочаквано се появява името на Франция. На другия ден в Берлин е преподписан актът за капитулация, в който заедно с имената на държавите-победителки стои достойно и името на Франция. Това става по изричното настояване на Й. В. Сталин.
***
Откриването на Втория фронт безспорно има голямо значение за ускоряването на разгрома на нацистка Германия. Той представлява своеобразен връх на преодоляната идеологическа конфронтация между социалистическа Русия и нейната марксистка идеология, и либерално-демократичните две държави САЩ и Великобритания.
Благодарение на изключително приятелското сътрудничество между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин са очертани контурите на предстоящия следвоенен световен геополитически ред. И двамата лидери се стремят този ред да просъществува поне половин век след войната. Така се и получи.
САЩ и СССР по онова време са две проспериращи велики сили, готвещи се за мирно съвместно съществуване.
Не такива са били обаче намеренията на третия член на голямата антихитлеристка тройка У. Чърчил. Той не приема нито идеологически, нито геополитически сговор между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин за помирение. Британският лидер е против каквото и да е отстъпление на зони на внимание на СССР. Войната е свършена, руснаците са дали своето и е най-добре да бъдат върнати в онези граници, от които Хитлер е започнал войната срещу СССР.
Докато се е осъществявала операцията „Овърлорд“, докато в Западна и Източна Европа държавите се освобождават от хитлеристкото господство, У. Чърчил възлага свръхсекретна задача на малка група от Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да разработи операция под кодовото название „Немислимо“.
Според тази операция веднага след капитулацията на Германия обединените западноевропейски въоръжени сили в най-кратък срок трябва да започнат широкомащабна война срещу СССР. Към тези военни сили е трябвало да бъдат присъединени двата милиона немски пленници, разбира се, вече в пълно бойно снаряжение.
У. Чърчил е вземал предвид и още едно важно обстоятелство – САЩ през юли месец вече са разполагали с ядрено оръжие.
На този план на У. Чърчил сякаш е нямало кой да попречи – Ф. Д. Рузвелт умира на 12 април 1945 г. А това е по-малко от месец до капитулацията на нацистка Германия на 9 май….
Тогава този план не се осъществява. У. Чърчил губи изборите, проведени точно по това време. Но както се вижда, неговият дух е жив и днес – операция „Немислимо“ е в набиращ скорост ход!
|
Един от най-талантливите, умни и национално отговорни държавници – Георги Йорданов, навърши 90 години. Приносите му в различни области от управлението на държавата в изключително сложни периоди на политически пертурбации и трансформации тепърва ще се оценяват от грядущите български поколения. Издателство „Захарий Стоянов“ имаше честта и дълга да издаде през последните години в няколко тома възхитителните по своята проникновеност и задълбоченост политически анализи на автора, мемоарни скици, портрети и зарисовки за големи български учени, творци и държавни дейци. Позволявам си да предложа на читателите на любимия ми вестник „Зора“ този мой кратък текст, в който изразявам само част от преклонението си пред приятеля, най- добрия министър на културата и великия държавник Георги Йорданов.
Удивително е как Провидението събира на едно място, в едно и също време хора с най- различен манталитет, разбирания и темперамент. През последните години не преставам да се изненадвам на най-невероятни и на пръв поглед нелогични запознанства и приятелства. Съдбата ми даде редкия шанс да се сближа с някои от първенците на българското слово, майсторите на изящната словесност, на философската мисъл и естетическите проникновения. И заради това аз съм твърдо убеден, че големите творци наистина са безсмъртни. Струва ми се, че такива изключителни личности и таланти като Николай Хайтов, Александър Геров, Богомил Райнов, Ивайло Петров, Христо Фотев, Генчо Стоев, Тончо Жечев, Стефан Продев, Вили Цанков, Дико Фучеджиев... са по-живи от някои живи. И аз всеки ден си разговарям въображаемо с тях.
В същото време забелязвам как през последните двайсетина години все по-малко стават истинските личности, които се подвизават на обществено-политическото поприще. Като че ли има някаква обратна пропорционалност – колкото повече ярки и достойни творци ражда България, толкова по-малко автентични и достолепни политически личности се появяват на сцената. Не знам дали причините за това са дълбоко социални и исторически или психологически и индивидуални.
Но има и такива фигури, които във вихъра на социалните пертурбации не загубиха своите нравствени качества и самоуважение, не се прегънаха под натиска на конформистката политическа конюнктура и не само не предадоха идеите си, но и продължават да ги отстояват със завидно постоянство и упорство. Такава личност според мене е Георги Йорданов.
Преди началото на така наречените демократични промени, настъпили след 10 ноември 1989 г., аз го познавах като министър на културата и виден държавник на тогавашния период на системата. Но контактите ми нямаха такъв непринуден приятелски характер, какъвто придобиха след споменатата дата. Водили сме десетки разговори, повече на литературно-културни, отколкото на политически теми. И всеки път ме е впечатлявала неговата ерудираност, сериозна теоретическа и практическа подготовка и най- вече неизчерпаемата му енергия и жаждата да присъства на всяко сериозно културно събитие.
За себе си съм си изградил впечатлението, че Георги Йорданов е символ на волевия човек (по-късно научих, че на младини прякорът му е бил Могучий). За разлика от редица номенклатурни шушумиги, които ползваха всички привилегии на онази власт, а след промяната за една нощ се преродиха в яростни антикомунисти и отрицатели на отминалите 45 години, Георги Йорданов продължи да подчинява волята си на отстояването на социалната идея. Той много добре познава контраста между идеите, които понякога може да бъдат утопични, но романтично възвишени, и социалната практика, която спорадично се изражда в антихуманни експерименти. Именно защото въплъщава единството на индивидуална воля, обществени цели и стремеж към историческо прозрение, този човек, бидейки политик и държавник, в същото време е и така близък до хората на духа. Те го възприемат неслучайно като един от тяхната черга. Г. Йорданов не парадира с познанствата си и личните приятелства с големи наши творци, а в същото време е в детайли запознат с тяхното творчество, живот и индивидуални особености. На него му е неприсъща надменността и тясната духовна скроеност на редица политици. Той е толерантен, разбиращ, състрадателен, диалогичен, отворен към всяко противоположно мнение. Но може би като основна негова психологическа и ролева доминанта трябва да се открои живото му патриотично чувство. За него Отечеството не е празен звук, подобно на днешните ибрикчии и националпредатели, щъкащи на политическата сцена. Георги Йорданов е родолюбец по вътрешни подтици, които идват с нашепването на родовата памет. Животворното национално чувство е това, което го зарежда с постоянна енергия.
Разбира се, пред всяка бележита годишнина и по всеки важен юбилеен повод приятелите на обсъжданата персона казват по някоя хубава дума или написват развълнувано есе за публикуване в някой юбилеен сборник. Но за мен случаят с Георги Йорданов не е такъв. Самият факт, че дори и творци, които преди години са изпитали суровостта и желязната воля на политика Йорданов, днес продължават да го ценят и уважават, показва, че става дума за неординарна, многопластова, нееднозначна и впечатляваща личност.
Ако любезното Отечество имаше повече такива интелигентни и чувствителни политици и държавници, които на всичко отгоре да са и автентични патриоти, съдбата му може би щеше да бъде по-друга.
Иска ми се да вярвам и се надявам, че новото хилядолетие ще роди повече такива личности, българи с жив дух, призвани за служба на ползу роду.
През 1974 г. се появи уникалният роман на Владимир Богомолов „Август 1944“ с подзаглавие: „Моментът на истината“. Твърди се, че е най-тиражираната книга с 34 издания и над 7 милиона екземпляра само в СССР. Преведен е на десетки езици, има и българско издание. Ако почитаемият активен читател случайно го е пропуснал, горещо му го препоръчвам. Чете се на един дъх.
Сюжетът е основан на действителен случай. Предстои операция на Първи Прибалтийски и Трети Белоруски фронт за обкръжаване на 700-хилядна немска групировка. Войските на Вермахта отчаяно се съпротивляват, очаквайки обрат във войната след обещаното им от фюрера Wunderwaffe. В тила на фронта е спусната разузнавателна група от отчаяни главорези бандеровци, облечени в униформи на съветски офицери. Снабдени с радиостанция, те информират за придвижването на червеноармейските подразделения. Ситуацията се усложнява от обстоятелството, че в горите на Белорусия и прилежащите райони на Литва продължават да действат разпръснати групи германски части. Всичко това може да застраши успеха на планираната операция на Червената армия.
Обезвреждането на бандата е възложено на трима оперативни работници от военното контраразузнаване СМЕРШ. Акцията се докладва лично на Сталин. Техниката на обезвреждането обаче трябва да доведе до момента на истината: противникът да бъде притиснат на земята, доведен до стресово състояние с револвер в слепоочието и подсъзнателно да започне „да пее“: да издава шифъра, позивните, връзките в тила и т. н. Тоест реализиран е „моментът на истината“.
Какво става у нас през същия този август 1944 г.?
Червената армия е на Дунава, а пронацистката върхушка в България продължава активно да обслужва Хитлеровите войски – и логистично, и с продукти и военни материали. Не съобразява дори заплашителната реч на Уинстън Чърчил пред британския парламент от 2 август 1944 г. каква съдба ѝ отреждат съюзниците:
„България три пъти е хвърлена във войни на грешната страна от мизерна шепа престъпни политици, които са отговорни за разрухата на държавата поколение след поколение. Три пъти в живота ми тази окаяна България подлага селското си население на мъките на войната и наказанията след пораженията. За тях [мизерната шепа престъпни политици] моментът на покаянието не е отминал – приближава много бързо. Какво ще бъде мястото им на подсъдимата скамейка, когато се разкрие дребнавата и страхлива роля, която играят в тази война...?“
Вместо да се стреснат от речта на британския премиер, правителството и регентите си въобразяват, че до края на август могат да ликвидират разрастващата се антифашистка съпротива. Премиерът Багрянов, министърът на вътрешните работи Станишев и другите членове на кабинета знаят какво се върши. Войскови и жандармерийски части, полицията, ловните дружини и администрацията – всичко е впрегнато в борбата срещу партизаните и нелегалните в градовете и селата. Не се спират пред най-скверни жестокости: режат глави, набучват ги на колове, гаврят се с партизанки, преди да ги убият, палят къщи, избиват жени и деца. Репресиите продължават и през първите дни на септември 1944 г. – при новия кабинет на Константин Муравиев. Едно от най-ожесточените сражения се води на 4 септември под връх Милеви скали, когато партизанската бригада „Чепинец“ и отряд „Ангел Кънчев“ дават свидни жертви в битката срещу жандармерийските части.
Пак през август 1944 г. правителството на Иван Багрянов решава да лавира: опитва се да постигне сепаративно споразумение със САЩ и Великобритания, на които – през декември 1941 г. с викове „Ура!“ същите тези пронацистки властници обявяват „символична война“, заблуждавайки населението, че са „на правилната страна на историята“. Мисията е възложена на Стойчо Мошанов. Но едва пристигнал в Кайро, той научава, че съюзниците категорично отхвърлят твърденията на българската власт за „символично“ участие във войната, както и че британската дипломация няма никакво намерение да се противопоставя на съветската позиция спрямо българската власт.
Въпреки обявения от правителството неутралитет българската власт остава прогермански ориентирана до септември 1944 г. Дори при кабинета Муравиев Хитлеровите части безпрепятствено се изтеглят от българските земи, за да се изправят след това срещу настъпващата към Централна Европа и Балканите Червена армия. При този властови цуг- цванг на 5 септември 1944 г. кабинетът решава да скъса дипломатическите отношения с Германия. Но вече е късно за лавиране. Същия ден СССР обявява война на българската власт, защото като германски сателит и член на фашистката Ос четвърта година активно подпомага войната на Хитлер срещу съюзените народи от Антихитлеристката коалиция. Нека подчертаем: СССР обявява война на престъпната пронацистка антибългарска върхушка, а не на българския народ, който радостно посреща с цветя и песни Червената армия освободителка. За мизерната шепа престъпни политици обаче настъпва
Моментът на истината
Известни са справедливите присъди, произнесени от т. нар. Народен съд. Всъщност пълният титул на законодателния акт за образуването му е „Наредба- закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея“ (ДВ, № 219/6 октомври 1944 г.). Този извънреден съд не е българска инициатива, а е изискване на тримата големи още на Техеранската конференция през ноември 1943 г.
Известно е също така, че този съд не може да бъде отделен от цялостната система на международни договорености и споразумения на страните от Антихитлеристката коалиция за съдебно преследване и наказване виновните за Втората световна война. Така че още през 1943 г. мизерните престъпни български политици знаят каква съдба им отреждат победителите, но продължават злодеянията си над българския народ. Нещо повече: засилват репресиите, палежите, убийствата...
Всеки, който е изследвал архивните свидетелства, несъмнено установява, че в процесуално отношение Народният съд напълно е издържан в юридическия дух на тогавашното законодателство. Спазени са всички правни норми и изисквания за законосъобразно провеждане на съдебен процес: писмено обвинение, писмен отговор на обвинителния акт от страна на всеки обвиняем, право на свидетели от страна на подсъдимия, право на адвокатска защита, право на изказвания на подсъдимите, на последна дума и т. н. Съдът разглежда деянията на подсъдимите добросъвестно, няма нито един упрек за нарушаване юридическите и процесуалните норми на съдопроизводството. Председателите на съдебните състави, както и всички народни обвинители (прокурори) – независимо от коя квота са представени, са професионалисти с юридическо образование, като някои от тях са сред най-видните адвокати по онова време.
Още тогава има критики към Народния съд, но те идват главно от определени висши партийни среди, че съдът стриктно съблюдавал „буржоазните“ правни норми, действал мудно, а не както на тях им се иска – да действа като „революционен“. Организират се дори митинги в София и провинцията, на които се издигат искания за бърза и безпощадна разправа с подсъдимите.
И още една подробност.
Докато споразумението за примирие с нацисткия сателит Румъния е подписано само 3 дни след капитулацията ѝ, примирието с България се проточва до 28 октомври 1944г. – т. е. повече от месец и половина след 9 септември. Каква е причината за това забавяне?
Едва на 6 октомври 1944 г. в „Държавен вестник“ се публикува актът за създаването на Съд за съдене виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзените народи. Този акт, заедно с изтегляне на българската администрация и войска от окупираните територии на Гърция и Югославия, са две от основните изисквания на Съюзниците, които бившият нацистки сателит България трябва да изпълни като условие за подписване на Споразумението за примирие.
Впрочем Народният съд не е прецедент в политическата история на България. Със Закона за съдене на министрите – на основание чл. 155 от Търновската конституция, е създаден „Държавен съд“ като извънредна съдебна институция. Третият държавен съд е свикан за наказване виновните за участието и поражението на България в Първата световна война. Сред обвиняемите са голям брой политици. На доживотен строг тъмничен затвор са осъдени Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. След кървавия преврат на 9 юни 1923 г. виновните са амнистирани от режима на Александър Цанков.
Като август 1944?
Днес България е почти в същото положение, както през август 1944г. Българските властници подкрепиха организирания от НАТО преврат в Киев през 2014 г., сервилно се присъединиха към западните санкции срещу Руската федерация. Макар най-чувствително от санкциите да пострада българският бизнес и милионите граждани. Но според властта отново сме застанали на „правилната“ страна на историята.
Членството в НАТО пък несъмнено ни тика към военен сблъсък с Русия. Против волята на мнозинството от българското население, 60% от което има положително отношение към Русия, въпреки яростната антируска пропаганда, която наводнява страната, сочи социологическо проучване от декември 2023 г.
Режимът прие да снабдява киевската хунта с оръжие. Иде реч за български снаряди, с които избиват и етнически българи, живеещи в южните руски земи от близо два века. Водещите печатни и електронни медии, включително публичните, издържани с парите на българските данъкоплатци, водят бясна кампания за дезинформация и манипулация срещу всичко руско. Официалните българо-руски отношения са на най-ниската си точка от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни през 1934 г.
Докато българите властници продължават угодно да се навеждат на Брюксел и Ко., все повече държавни мъже в страни - членки на ЕС, започват да осъзнават, че печеливши от войната в Украйна са САЩ, стратегията на НАТО и Брюксел е пагубна и бързат да преориентират политиката си по посока на здравия разум. Защото едва ли някой вече се съмнява, че киевската хунта доведе Украйна до пропаднала страна, а Европа – до ръба на ядрена катастрофа.
Наближава ли моментът на истината!
Русия отново идва да спаси европейците от западната неолиберална анархия. Победата чука на вратата също като през август 1944 г. Зад Русия са Китай, Индия, Бразилия, Иран, ЮАР и десетки други държави, които решително отхвърлят пагубния неолиберален ред, наложен от Запада. Все повече страни проявяват интерес за присъединяване към организации като ШОС и БРИКС, а това несъмнено е пътят към създаване на нова система за геополитическа сигурност в Европа и света, която да замени дискредитираната ООН. Впрочем, от години ООН е в състояние на будна кома.
На 9 юни отново ще трябва да гласуваме. Отново ще ни карат да пренареждаме картите на корумпираната мизерна шепа престъпни политици, които три десетилетия ограбват и продължават да ограбват страната по „ценностните“ рецепти на Брюксел и Ко. Които явно или прикрито работят за окончателен разпад на държавността, тикат ни към война с Русия. Независимо от различните им етикети те представляват Партията на войната.
За кого да гласуваме?
За Партията на войната или за тези, които отразяват стремежа на мнозинството от българския народ да съхрани своите традиционни ценности; България, Балканите и Европа да се превърнат в ЗОНА НА МИРА; България да заживее в хармония и със Запада и с Изтока, да съхрани своя суверенитет, да се обяви за неутрална държава?
Обръщам се към всеки един от тези близо 70% от българските гласоподаватели, които – независимо от личните им мотиви, на последните пет абортирали избори от 2021 г. насам отказват да гласуват или гласуват с „Не подкрепям никого“; които със своята активно пасивна съпротива решително отказват да припознаят легитимността на парламент, състоящ се от шепа мизерни престъпни политици.
Искате ли – за трети път в продължение на един век, България отново да се окаже на губещата страна? Нашите деца и внуци да бъдат хвърлени в месомелачката на нова изтребителна война? България да бъде заличена от картата на Европа?
Ако милеете за Отечеството, вдигнете се на 9 юни и с решителен вот отхвърлете Партията на войната. Това е партия на миналото. Дайте гласа си за Партията на бъдещето, за мира и суверенитета на България, за една Неутрална България!
|
