Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Операция „Овърлорд“

Е-поща Печат PDF

Откриването на Вто­ри фронт се извършва след тригодишна раз­рушителна и, което е по-страшно, след изтребителна война между континентална Европа начело с нацистка Гер­мания срещу Съветския съюз. Това не бе война само на Тре­тия райх. Това бе война на „ци­вилизована Европа“ срещу „из­точното варварство“.

Цяла единна, цивилизова­на и индустриализирана Европа срещу интернационалния съюз на ненавижданите от същата тази Европа източни нециви­лизовани народи. Затова велика­та държава на тези народи СССР така нетърпеливо очаква от­криването на Втория фронт.

Колкото е висока оценката на военно-техническото провежда­не на операция „Овърлорд“, тол­кова е спорно времето на ней­ното провеждане и нейното значение за победата на анти­хитлеристката коалиция СССР, САЩ, Великобритания.

В Съветския съюз полити­ческата и историческа оценка на грандиозното събитие, каквато бе десантната операция „Овър­лорд“, се разглежда като изклю­чително закъсняла и користна. защото нейните осъществите­ли са чакали Съветският съюз да изтощи до крайност съвкупните си ресурси - човешки, техниче­ски и продоволствени. И наисти­на през трите години - от юни 1941 г. до юни 1944 г. - СССР води ожесточена война. Най- могъщата по това време военна сила в света Вермахтът преми­нава с бой веднъж разстоянието на съветска територия до Москва и след това обратно до полската граница.

Тази огромна земя, от Мос­ква до Брестката крепост и от Балтика до Черно море на юг, се е превърнала в гигант­ско гробище за 5 500 000 нем­ци и 1 500 000 техни съюзни­ци от цяла Европа. Това създа­ва сред висшите военни среди на СССР убеждението, че след сери­ята блестящи победи на Черве­ната армия през 1943 година е достатъчен още един напън и тя ще достигне до Ламанша, но върховното главно командва­не и най-вече Й. В. Сталин като върховен главнокомандващ се оказват безпощадни реалисти. По това време само приблизител­но се знаят загубите на Червена­та армия, но съвсем не е извес­тен броят на загубите сред ци­вилното население. Ясно е, че свръхчовешкото напрежение на населението на СССР е изтощило почти докрай неговите матери­ални и духовни сили.

Затова, макар и закъсняло, откриването на Втория фронт изиграва ако не спасителна, то изключително важна роля за разгрома на нацистка Герма­ния. При това трябва да се под­чертае, че според мнението на много съветски военни анали­затори на войната зад късното откриване на Втория фронт се крие само користно намерение на западните съюзници.

За по-ранно те обективно не са имали готовност. Продължи­телните боеве на западните съ­юзници в Северна Африка сре­щу далеч по-малки части на Вер­махта, отколкото онези на Източ­ния фронт срещу СССР, бавното и мъчително придвижване по територията на Апенинския по­луостров на север дават ясно да се разбере, че англосаксонски­те обединени въоръжени сили не биха могли сериозно да се противопоставят на Вермах­та. Всъщност откриването на Втория фронт и победоносни­ят ход на англо-американците от Западна към Централна Ев­ропа се дължат на една от съд­боносните грешки на немска­та военна наука, заложена в ос­новите на тази най-голяма от всички други немски държави. Те се появяват след злощастна­та за германския свят трийсет­годишна война, разиграла се през седемнайсети век.

Обединението на същест­вуващите до деветнайсети век над триста германски държави­ци е извършено под гениално­то предводителство на Ото фон Бисмарк. Под неговото предво­дителство, зад което стои воен­ното могъщество на Прусия – най-голямата дотогава герман­ска държава.

Обединението на немския свят през деветнайсети век с по­мощта на, както казва Ото фон Бисмарк „чрез желязо и кръв“, създава у немците впечатле­нието, че не само на бойното, но на всяко друго поле, те мо­гат да победят всеки свой про­тивник. С това впечатление гер­манският военен и политически елит влиза в Първата световна война, а след това и във Втора­та. И в едната, и в другата све­товни войни тези ръководства са твърдо убедени, че могат победо­носно да воюват на два фронта с най-могъщите империи от онова време.

И сега, през Втората световна война, те пренебрегват преду­преждението на архитекта на германското обединение Ото фон Бисмарк Германия никога да не воюва на два фронта.

Еднакво невярна е и друга­та, широко разпространена теза, поддържана най-общо казано от западните военни анализа­тори. Според тях без операцията „Овърлорд“ и намесата на англо- американските войски, че СССР е щял да загуби войната.

***

Решението за откриване на Втори фронт срещу нацистка Германия е взето на срещата на тримата големи: Ф. Д. Рузвелт, У. Чърчил и Й. В. Сталин в Техе­ран, проведена от 28 ноември до 1 декември 1943 г.

През тази знаменателна го­дина Вермахтът претърпява две грандиозни и няколко по- малки поражения, след което губи стратегическата ини­циатива във войната и вече не е способен на никакви настъпа­телни действия. На това съвеща­ние мнението на участниците се разделя по въпроса за мястото, къде трябва да бъде открит Вто­рият фронт. У. Чърчил упорито поддържа идеята това да стане някъде в Южна Европа (най- добре на Балканите). Той обаче не успява да подкрепи с убеди­телни аргументи своето пред­ложение. Й. В. Сталин твърдо отстоява идеята това да стане откъм Атлантика. В случая Ф. Д. Рузвелт застава на страна­та на съветския ръководител и неговото предложение.

Тази първа среща на „три­мата големи“ е предхождана от срещи между Ф. Д. Рузвелт и У. Чърчил.

Първата среща се провежда през месец август 1941 г. в Ню­фаундленд. Въпреки че САЩ не участват все още пряко в бой­ните действия, те правят това косвено, като снабдяват с оръ­жие и военни материали вою­ващите срещу нацистка Герма­ния Великобритания и СССР.

На тази среща, която е израз на ново начало на англосаксон­ското единство и сътрудничест­во, е приета т. нар. Атлантиче­ска харта. Това е уникален доку­мент: в един момент, когато Ве­ликобритания се намира едва ли не пред пълен крах, двамата велики ръководители на САЩ и Великобритания чертаят бъ­дещото следвоенно устройство на света. Този план претърпява известни корекции, когато към двамата лидери се присъединява ръководителят на СССР.

Следващата среща на два­мата ръководители на западни­те страни от антихитлеристката коалиция е в Казабланка (Ма­роко) през месец януари 1943 г.

Въпреки че САЩ са съвсем слабо ангажирани в европей­ския военен театър, армиите на двете споменати държави имат свое обединено команд­ване. На срещата западните съ­юзници планират бъдещата ма­щабна въздушна война сре­щу нацистка Германия и нейни­те съюзници. Всъщност двамата ръководители се договарят чрез тази въздушна война фактиче­ски да се тероризира цивилното население. За това настоява ко­мандването на Кралските во­енно-въздушни сили на Вели­кобритания в отговор на въз­душната война, която преди това води Луфтвафе чрез не­прекъснатото бомбардиране на британския остров и най- вече на Лондон.

На срещата в Казабланка се взема едно друго любопит­но решение – при възможност през 1943 г. да се открие вто­ри фронт, за какъвто настоя­ва СССР. Опит за откриването на такъв фронт е направен от англо-американските войски в Южна Италия.

Срещата в Казабланка се про­вежда след победата на англо- американските войски над обе­динените сили на Вермахта и италианската армия в Северна Африка. Но тези оптимистични планове пропадат, след като за­падните съюзници срещат ярост­ната съпротива на нацистката армия на Апенините. Обедине­ното командване на англо-аме­риканските войски се убеждава, че макар и отлично въоръжени, те нямат нито бойния дух, нито во­инските умения на Вермахта. Не е изключено точно тогава У. Чър­чил да е осъзнал колосалната военна мощ на силно, но скри­то мразената от него съветска Русия. Така едва година и полови­на след Казабланка и шест месеца след Техеран обединените англо- американски сили са в състояние да осъществят грандиозния план за форсиране на Ламанша.

Тази най-голяма в истори­ята военна операция струва на западните съюзници 226 386 жертви.

Вермахтът губи в отбрани­телните сражения над 530 000 жертви. Това е необичайно за подобни военни действия съот­ношение на загубите на воюва­щите страни, въпреки че по поч­ти цялото крайбрежие на Нор­мандия, немците изграждат т. нар. Атлантически вал. Това не­обичайно съотношение на чо­вешките жертви се дължи на ог­ромното военно-техническо превъзходство на съюзниците над Вермахта. По време на тази операция и вече след нея между САЩ и Великобритания се из­гражда въздушен мост от мощ­ни американски самолети.

Но месец по-рано в Гер­мания се случва едно събитие, чийто успех е трябвало да сло­жи край на войната: на 20 юли 1944 г. срещу Хитлер е извър­шен атентат. Той е организиран от антинацистки настроени офи­цери и генерали с цел извършва­нето на държавен преврат. Под кодовото название „Валкирия“, с убийството на Хитлер е тряб­вало да бъдат арестувани всич­ки главни фигури на нацист­кия режим.

Опитът за преврат не успява. Хитлер по чудо оцелява и дава за­повед за жестока разправа с орга­низаторите и участниците му.

По същото време съюзници­те и особено У. Чърчил настоя­телно молят маршал Сталин, Червената армия да започне лятното си настъпление от из­ток. Съветското главно команд­ване взема решение въпреки не­довършената подготовка за по­добни нападения да започне настъпление по целия Изто­чен фронт от Балтика до Черно море. Боевете между западни­те съюзници и Вермахта се во­дят главно в Северна Европа. На 23 август 1944 г. в Румъния е извършен държавен преврат и нейният крал обявява война на нацистка Германия.

Осемдесет дни след началото на „Овърлорд“ – 25 август 1944 г. е освободен Париж.

С падането на Париж фор­мално се възстановява френска­та държавност, а самата Фран­ция става част от антихитле­ристката коалиция. Това дава възможност по-късно, при под­писването на капитулацията на Германия, въпреки яростната съпротива на У. Чърчил, Фран­ция да бъде включена в съста­ва на победителите.

Днес, когато Западна Евро­па отбелязва Деня на победа­та над нацистка Германия на 8 май, е добре да се напомни, че в акта на капитулацията, по­дписан в Реймс неочаквано се появява името на Франция. На другия ден в Берлин е пре­подписан актът за капитула­ция, в който заедно с имена­та на държавите-победител­ки стои достойно и името на Франция. Това става по изрич­ното настояване на Й. В. Ста­лин.

***

Откриването на Втория фронт безспорно има голямо значение за ускоряването на раз­грома на нацистка Германия. Той представлява своеобразен връх на преодоляната идеологи­ческа конфронтация между со­циалистическа Русия и нейната марксистка идеология, и либе­рално-демократичните две дър­жави САЩ и Великобритания.

Благодарение на изключи­телно приятелското сътрудни­чество между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин са очертани конту­рите на предстоящия следвое­нен световен геополитически ред. И двамата лидери се стре­мят този ред да просъществува поне половин век след война­та. Така се и получи.

САЩ и СССР по онова време са две проспериращи велики сили, готвещи се за мирно съв­местно съществуване.

Не такива са били обаче на­меренията на третия член на го­лямата антихитлеристка тройка У. Чърчил. Той не приема нито идеологически, нито геопо­литически сговор между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин за поми­рение. Британският лидер е про­тив каквото и да е отстъпление на зони на внимание на СССР. Войната е свършена, руснаци­те са дали своето и е най-добре да бъдат върнати в онези гра­ници, от които Хитлер е започ­нал войната срещу СССР.

Докато се е осъществява­ла операцията „Овърлорд“, до­като в Западна и Източна Евро­па държавите се освобождават от хитлеристкото господство, У. Чърчил възлага свръхсекрет­на задача на малка група от Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да разработи операция под ко­довото название „Немислимо“.

Според тази операция вед­нага след капитулацията на Гер­мания обединените западно­европейски въоръжени сили в най-кратък срок трябва да за­почнат широкомащабна вой­на срещу СССР. Към тези военни сили е трябвало да бъдат присъ­единени двата милиона немски пленници, разбира се, вече в пъл­но бойно снаряжение.

У. Чърчил е вземал предвид и още едно важно обстоятелство – САЩ през юли месец вече са разполагали с ядрено оръжие.

На този план на У. Чърчил сякаш е нямало кой да попре­чи – Ф. Д. Рузвелт умира на 12 април 1945 г. А това е по-малко от месец до капитулацията на нацистка Германия на 9 май….

Тогава този план не се осъ­ществява. У. Чърчил губи избо­рите, проведени точно по това време. Но както се вижда, него­вият дух е жив и днес – опера­ция „Немислимо“ е в набиращ скорост ход!

 

Престъпниците винаги се завръщат на местопрестъплението

Е-поща Печат PDF

През миналата седми­ца ковчегът с тленни­те останки на цар Фер­динад Сакскобурггот­ски бяха положени в криптата на любимия му дворец „Врана“ край София, както ни осведоми­ха правилните медии. Остана ни да добавим, че всеопрощаваща­та българска земя приюти Лиси­цата, както са го наричали него­вите августейши съвременници. Освен двете национални ката­строфи, за които многократно сме писали, той е известен и с епистоларното си наследство. „Съвети към сина“ са от края на 30-те години на миналия век, току преди началото на Втората световна война. „Историкът“ фердинандовед Петър Стояно­вич, макар и издънка на червена фамилия, никога не би се съгла­сил с приписаните от царския архив от дипломата Димитър Йоцов „безценни съвети и пре­поръки“. За него те са „комунис­тическа направа“ и пропаганда.

Тези „разсъждения“ на Вели­чеството, документирани 20 г. след неговата абдикация на 3 ок­томври 1918 г., едва ли могат да оставят безучастен някой бъл­гарин. По думите на учителя на Фердинанд по български език Добри Ганчев и според ерудита дипломат Димитър Йоцов тези „съвети“ са автентични. Напи­сани в макиавелистки „строй“, те звучат убедително, защото са в гамата на един рафиниран ци­низъм, доминиран от нескрито презрение към „миризливите българи“.

„Съветите към сина“ обаче нямат биографичен характер. Те не са мемоар, а послание, разсъж­дение или дори завещание към Борис Трети как да се отнася той към поданиците си. Някой на­вярно би се забавлявал дори с не­истовата изобретателност и жес­токост, с която Фердинад прико­вава българина, обект на своите послания. За него, ентомологът, българите са като експонати от прочутата му колекция от насе­коми и пеперуди и той се отнася към тях като обект за наблюде­ние и изследване. Оттук и негови­те несвършващи експерименти в политиката, която е белязана от възходи и падения, но ще се за­помнени с главното: две нацио­нални катастрофи. „Балкан­ските потурнаци“ пораждат в царското му съзнание единстве­но хладна отчужденост и отвра­щение дори. Забележително е, че той няма самосъзнание за собст­вената си отговорност и вина за националните катастрофи, кои­то осакатиха България освен ге­ографски и политически, но и в народопсихологически план.

Този ограничен откъм за­ложби, а и по възможности чо­век, благодарение на преврат­ностите в историческата съдба на народа става цар на Бълга­рия. Не само „фердинандоведи“ като Петър Стоянович пред­почитат да говорят за време­то преди последните шест го­дини от царуването му. Всички те, както твърдят, били само го­дини на съзидание и цъфтеж. И нито дума няма за качествата на този народ, които сами по себе си опровергават „народопсихо­лога и политолога“ Фердинанд Леополд Мария Сакс-Кобург Готски. „Народът - пише той – въобще не разбира от доброде­тели. Той величае само долните хора, хайдуците, развратници­те, престъпниците, лъжците, изнудвачите и на такива пове­рява своята съдба, такива изби­ра в НаАродното събрание.“

В какво съзвучие с днеш­ния ден са тези мисли на Осо­бата! Ако човек се вгледа в ме­нажерията от харвардска възви­сеност, прононсирано еничар­ство и безпаметна хазаратност и разчете персоналните порт­рети на Просто Киро, на Асен, на Христо Бойкикев, на роде­ни царедворци като Огнян Же­лязков, Соломон Паси и по­забравените вече Милен Вел­чев, Свинаров и Миро Севли­евски, току-виж, че възкликне: какъв провидец бил цар Ферди­нанд! Само че изключенията са за това, за да потвърждават пра­вилото. Народът е величав, ве­личествата обаче често забравят правилото: Не померяй с кал оногова, който те храни. Дори и трапезата ти да е царска, пъ­тят към гилотината винаги е широк.

Писмата на Фердинад до сина му Борис Трети се пазят в Държавния архив, във фонд „Тайна канцелария на царя“. В тях можем да прочетем и най- точната характеристика за ди­настията, написана от ръката на Величеството: „Ние произхожда­ме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа. Ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нямаме нужда от обичта й. Ти не си посветен в хитрости­те, които употребихме, за да се докопам до българската корона. Баба ти, принцеса Клементина, бе неизчерпаем извор на лице­мерие и царска хитрост. Мно­го пари похарчихме, за да подку­пим депутати и министри. Ми­лиони, цяло състояние дадохме за българската корона.Затова трябва да доиш до изтощение тази крава – народа.“

Някъде прочетох едно обоб­щение за тържественото събитие през миналата седмица: „В наве­черието на третата национал­на катастрофа виновникът за първите две се завърна.“

Както е известно, престъ­пниците винаги се завръщат на местопрестъплението.

 

Светотатство

Е-поща Печат PDF

Участниците в т. нар. „Ка­нале”, а сега преиме­нувано в някакво раз­влекателно шоу, са без­спорно талантливи момчета, но все пак артисти от кабаретен тип. Та би трябвало да си знаят мястото и да не надскачват боя си. Но напоследък те се вземат много насериозно и се улавят да правят обобщения, за които явно нямат интелектуален по­тенциал. Както бе в последна­та „Панорама“ от 23 ноември 1996 г., котато им бяха отпусна­ти драгоценни 18 минути, за да глаголят на воля. И какво? На­учихме, че една добра част от българския народ не била дос­татъчно интелигентна, за да им разбере смешките.

Шутовете не бива да забра­вят, че все пак са шутове, дори когато са се турили в услуга на определена политическа сила.

Любен Дилов-син дълбо­комислено изтърси ,че трупа­та популяризирала градския фолклор. Да, ама такова живот­но нема. фолклорът, така поне пише в дебелите книги, е ро­жба на една патриархална сел­ска среда като душевен изблик и нравствен регулатор в едно определено историческо вре­ме. Така че това, което синче­то нарича фолклор, не е нищо друго, освен мигриращия виц на урбиса.

Но да не задълбочаваме. Не изпитваме никаква потребност да четем лекции на профани. Пътьом все пак искаме да по­питаме: като каква е тая титла „син“, с която се е окичило мом­чето? Дюма-син, примерно, е ясно. И синът е списъвател. Е не съвсем като татко си, но все пак. А именуемият Дилов-син що е написал? Ние, както и просвете­ната наша общественост сме в дълбоко неведение по въпроса. Но какво да се прави? Днес все­ки нахалник се кичи с каквато си перушина поиска и глаголи в микрофонче каквато му глу­пост хрумне.

Дилов-син биде обявен за ИДЕОЛОГ на „Каналето“. Тряб­ва да признаем, че в това има нещо вярно. Но нека се пояс­ним. Той наистина е нещо като сив кардинал на пошлостта и изгаврянето. Да припомним, че кощунствените стихчета „Пи­тат ли ме дей зората - шат на патката главата“, а също така и „Вятър ечи, Балкан стене - пишка до колене“ (да ни прос­ти читателят) са изпълзели като змийчета изпод неговата черно­ноктеста ръчица.

Сега научаваме, че рович­кането в класиката продължа­ва. Сега на прицел са пак Ботев, Чинтулов и Вазов. Ще издава момчето някакъв албум „Хъшо­ве“. Песньовките вече се и за­пяха - в модерен макам. Чухме „Къде см вярна, ти, любов на­родна“, а също така и „Боят на­стана, тупкат сърца ни“.

Тия песни, според намерени­ята на разгащеното момченце, трябвало да влязат в дискоте­ките и да се запеят от младежта. Трябва веднага и категорично да кажем - това е най-сигурни­ят начин да бъдат опошлени. Но тъкмо това е и подлата цел. Ще рече, отново е в ход опит за профанация на сакрални на­ционални ценности.

Не на Дилов-син искаме да кажем, той ни е ясен в каква черква пали черни свещи и кому си е продал душата, а на унесе­ните в дрямката на безразли­чието телевизионни начал­ства, че под звуците на въз­рожденските песни, които днес се обсебват от сръчковци келепирджии, едни други бъл­гари, хора достойни и самоот­вержени са отивали на смърт. Заради Отечеството, байовци!

Тия песни нямат място в ни­какви дискотеки, където неиз­бежно ще попаднат в компани­ята на чужда интонационна сре­да, нито в шоу-представления, твърде близки до рефлексия­та на кабарето. Тия песни, нека най-сетне се разбере, са своеоб­разни химнопения на българ­ския дух, дълбоко сакрализи­рани в своята интимна същност, и могат да бъдат изпъл­нявани само по лобни места, където още се привиждат сен­ките на нашите велики пред­ци, само по време на нацио­нални чествания или когато чувстваме неутолима душевна потреба.

Другото е светотатство!

Дойдохме си на думата.

Момчето Дилов върви по калните дири на всички ония отродници, които помериха с буци и камъни светлия лик на Бълария и нейните страдалци и мъченици. И като като не спо­лучиха с пряката атака, като от­върнаха от себе си всичко, що е съвестно и почтено, ето че из­намериха друг начин – да пре­гърнат със слузестите ръце на майкопродавството българ­ските светини, та да ги пре­върнат в дрипи. Това е обясне­нието на внезапното и необяс­нимо на пръв поглед рвение на синчето да посегне на възрож­денските песни, като ги вкара по разни дискотеки - уж на щега, уж от патриотизъм (Боже!), та по този начин да ги принизи и оскверни, превръщайки ги, страшно е да се каже - в пош­ли шлагерчета. И като знаем колко е продължителнността на живота на един шлагер (от дет­ска смъртност страдат шлагери­те) всичко е ясно. Отива се към предумишлено убийство.

Сатанински план? Комай...

Това, което върши млади­ят Дилов, си е мерзавщина, раз­бира се. Но се питаме какви са ония, които му позволяват да си разиграва куцото магаре в светая светих на българската душевност.

Или всичко на тоя свят е шоу!

Не, господа, България не е шоу, нито пък безкраен купон, нито пък бардак някакъв в ка­къвто искат да я превърнат фондации, отворени обще­ства и тути кванти презмор­ски молци.

Всичко е ясно - искат да ни прикачат за каруцата на т. нар. нов световен ред, чиято цел е претопяването на нации и на­ционални култури. Ще рече – налагането на космополи­тен либерален модел, който е обезличител на всяка нацио­нална идентичност.

Няма да стане.

Но мъртвите ни гледат. Гле­дат ни всички ония, които не могат да запеят „Боят настана, тупкат сърца ни“. Те отдавна са там, дето „родни сенки с род­на реч срещат брата и сина“. Те отдавна са там - в принебесните простори на една друга Бълга­рия, която незримо присъства в паметта на кръвта ни, в паметта на душите ни.

Жалки човечета на жалко време!

Безсрамните срам нямат.

Тогава?

Тогава проклет да е и дър­ти, и млади Цеко!

„Нова Зора“, бр. 44, 1996.12.3.

 

Как англосаксонците толерираха фашизма през 20 век и го реанимираха през 21-и

Е-поща Печат PDF

ПЪРВИ ВЪПРОС: КОМУ БЕ ИЗГОДЕН ФАШИЗМЪТ?

След поражението на Гер­мания в Първата световна война съгласно Версайския договор от 1919 г. са й нало­жени сериозни ограничения. Те се отнасят до числеността на немската армия, военната промишленост, както и до ши­рока номенклатура въоръже­ния. Освен това агресорът (ма­кар и сам разорен от войната) трябва да изплаща на победи­телите репарации, за да ком­пенсира нанесените щети. При подобни условия Третият райх никога не би могъл да превъ­оръжи своята армия, без да се опре на тясното сътрудни­чество с външни сили. Реван­шистките и др. подобни ултра­радикални настроения, идеи­те за създаването на «нов све­товен ред» воглаве с арийската раса сами по себе не носят пари и без финансова подкрепа си ос­тават само думи. Пари за осъ­ществяването на своите планове «арийците» получават именно от англосаксонците. Но защо «благодетелите» решават да на­правят тези разходи? Мотивите не трябва да бъдат търсени дъл­го. Преди сто години всички усилия на западните страни са насочени към това да бъде не­утрализирана «червената за­плаха» от Съветска Русия. И те искрено вярват, че Германия по право може да се превър­не в бастион на Запада против болшевизма. По време на бесе­да с Хитлер през ноември 1937 г. председателят на Тайния съ­вет на Нейно величество лорд Е. Халифакс (който само някол­ко месеца след тази среща ста­ва министър на външните рабо­ти на Великобритания), без да се скъпи на емоции, казва, че «фю­рерът е постигнал много не само в самата Германия, но в резул­тат на унищожението на ко­мунизма в своята страна той е преградил пътя му към Западна Европа»1. В онези времена осно­вополагаща роля в глобалното съперничество играе военнопо­литическият фактор. След 1917 г. лозунгите стават не по малко опасно оръжие. Идеята за обе­динението на работническата класа от всички страни, про­възгласеното от болшевики­те право на нациите на само­определение – всичко това на­мира горещ отзвук и в други страни, набира цели кохорти последователи. В това се крие и непосредственият риск както за вътрешнополитическата си­туация в европейските държа­ви, така и за практиката за екс­плоатация на отвъдморските те­ритории. За да бъде попречено на тези процеси, първоначал­но трябва да се завоюва гер­манският плацдарм – иконо­мически, политически, стра­тегически и идейно. Защото дори и след военното си пора­жение тази страна запазва своя промишлен потенциал и човеш­ки капитал. А в бъдеще може съ­ществено да повлияе на баланса на силите в глобален мащаб.

Англосаксонските елити си поставят задачата с всич­ки позволени и непозволе­ни средства да не допуснат укрепване на отношения­та между Москва и Берлин, да насъскат Германия срещу създадения през 1922 г. Съюз на съветските социалистиче­ски републики. За САЩ и Ве­ликобритания с техните пла­нове за световно господство (а съвсем не за запазване на мира и спокойствието в Евразия) не е изгодно - нещо повече – смъртоносно опасно е сбли­жаването и сътрудничество­то на Ваймарската републи­ка със Съветска Русия. При такава ситуация англосаксо­нците биха загубили ключови­те си позиции в зоната на свои­те интереси. Сключеният през 1922 г. по време ва Генуезката конференция Рапалски дого­вор между Германия и Русия и следващите им стъпки към партньорство във военноте­хническата и промишлената област засилват възможност­та за създаване на пакт про­тив англосаксонците. Освен това сред управляващите кръ­гове в Берлин в този момент има достатъчно много привър­женици на умерената линия по отношение на Съветите. Така например командващият сухо­пътните войски на Райхсвера ген.-полк. Х. фон Сект още в началото на 20-те години твър­ди, че «Антантата е сериозно заинтересована от използване­то на Германия против Русия. Но ако Германия започне вой­на против Русия, то това ще бъде една безнадеждна война»2 . Такива настроения тревожат и дразнят англосаксонците. Без­покойство предизвиква и на­личието в Германия на мощ­на компартия (ГКП) начело с Е. Телман, който два пъти се кандидатира за президент. На социалдемократическия ла­гер явно не достигат сили, за да задуши комунистите в свои­те «ласкави обятия». Трябва да се инспирира появата на та­кова политическо крило, кое­то би могло да унищожи ГКП без оглед на морала, правото и общественото мнение. Мно­го преди кариерния възход на бесния фюрер в САЩ и Вели­кобритания вече съществува група за поддръжка, набират сила неговите идейни вдъх­новители. Разнообразни гру­пи агресивни реваншисти се опират на появилите се през първата половина на ХХ в. и станали популярни теории на Х. Дж. Макиндер, А. Т. Мехен, а малко по-късно и на Н. Спи­кмън за противостоянито на двете макрогеографски зони на планетата: т. нар. океанско полукълбо (западът на плане­тата и Британските острови) и континентално полукъл­бо, чийто център определят като «Хартленд» – зона, недос­тъпна за «морското» проник­ване и изключително важна за запазването на стратегическия контрол над световните поли­тически процеси. «Морските цивилизации» възлагат на Хит­лер особена, едва ли не послед­на надежда. Той трябва да ста­не инструмент за разрушава­не на формиращия се съюз на двете държави и за унищожа­ването на вътрешните идео­логически врагове – немски­те комунисти. на бъдещия фюрер. И той действа в разрез с идеите на ос­новоположниците на немската геополитическа класика и воен­на стратегия, които посочват за главен противник на Германия страните на «морската цивили­зация» и въз основа на опита от Първата световна война били убедени в правилността на съ­вета на «железния канцлер» Ото фон Бисмарк: «Никога не воювайте с Русия». Освен това Британия и Америка разглеж­дат политиката на ремилитари­зация и поддържане на фаши­зма не само като важен фактор за сдържане на Съветска Русия, но и като отличен инструмент за обуздаване на геополитиче­ските стремежи на Франция, която след Версайския мир ста­ва едноличен военнополитиче­ски лидер на континента.

ВТОРИ ВЪПРОС: КОЙ КРЕДИТИРА ХИТЛЕР?

В процеса на формирането на нацистките сили в Германия между Британия и САЩ същест­вува своеобразно „разделение на труда“. Лондон в голяма степен е съсредоточен върху политико- дипломатическото подхранване на Третия райх. Прави всичко НСГРП (Националсоциалистиче­ската германска работническа партия), която през 1928 г. има едва 100 хил. членове, да стане лидерска партия. За сравнение: особено недолюбваната от вла­стите германска компартия през есента на 1923 г. има в ре­диците си около 400 хил. души. Важна цел за англосаксонците също е да осигурят на агресивни­те политически маргинали пра­вото легитимно да увеличат своята военна мощ. Преговорите «на базата на признаване равно­правието на Германия във въоръ­жаването» (нацистката върху­шка дори не очаква чак такова подмазвачество) започват през 1934 г. и между другото в СССР прекрасно знаят за това от доне­сенията на съветското политиче­ско представителство в Лондон3 . Едно от средствата за осъществя­ването на подобна цел става сключеното англо-германско морско съглашение от 1935 г., което изравнява по тонаж с френския и италианския флот кригсмарината – германския военен флот - т. е. за пръв път фиксира на хартия равенство­то между държавите победи­телки и победената Германия. Британските и американските банки финансират развитието на отбранителната промишленост на хитлеристка Германия, а ди­пломацията на Лондон, гаранти­рала си поддръжката от страна на Франция, всячески поощрява Хитлер в движението му на из­ток. Съответно Вашингтон ус­пешно задейства главното си оръжие – парите. Които, както е добре известно, не миришат. Използвайки факта, че след по­ражението във войната иконо­миката на Германия, макар и в уязвено състояние, притежава сериозни ресурси, Америка раз­глежда тази страна като сфера на не скъпи, но доста перспективни инвестиции за своите крупни компании. Така САЩ успяват да разширят пазарите си, да избе­гнат кризата на свръхпроиз­водството, да смекчат послед­ствията от Великата депресия от 1929–1932 г. В това нямало нищо ново – типично амери­канската схема business as usual. Неслучайно на Нюрн­бергския процес бившият рай­хсминистър на икономиката на нацистка Германия и прези­дент на райхсбанката Я. Шахт казва: «Ако ще обвинявате про­мишлените магнати, които по­могнаха да се превъоръжи Герма­ния, то вие трябва да обвините самите себе си. Ще трябва да повдигнете обвинения на амери­канците. Автозаводът “Опел” например не произвеждаше нищо друго, освен военна продукция. Този завод беше притежаван от вашата компания “Дженерал мо­търс”»4 . САЩ предпочитат да се престорят, че тези думи на под­съдимия министър „не се чуват“. Но понякога дори престъпници­те казват истината. След Първата световна война икономическият център на развитите капиталис­тически страни безвъзвратно се е преместил отвъд океана. Към 1928 г. обемът на промишлено­то производство на САЩ пре­вишава общото производство на цяла Европа на запад от СССР. Освен това, благодаре­ние на пренасянето от страна на Антантата на крупни отбра­нителни поръчки към амери­канските предприятия, от длъжник, какъвто е в началото на 20 век, ВПК на Америка ста­ва основен европейски креди­тор. Само военният дълг на САЩ е 10 млрд. долара по цени от 1918 г. (гигантска сума!). При това Германия, на чиито репарации толкова се надяват държавите победителки, с нищо не може да им помогне – през 1923 г. т. нар. велика ин­флация в страната достига ре­кордните 578 512 %! Англо-аме­риканските финансови кръго­ве отлично използват безизходната ситуация, когато Германия не може да плаща ре­парации по сметките, а Фран­ция не може да реши този про­блем по невоенен път. В резул­тат - Европа съзрява за прие­мане на американските предложения. Лондонската кон­ференция от 1924 г. утвърждава представения от САЩ нов ред на репарационните разплащания на Германия – плана на Дауес, според който германските пла­щания се намаляват двойно, до 1 млрд. златни марки. Само към 1928 г. размерът на плащания­та на Германия трябвало да на­расне до 2,5 млрд. марки. Спо­ред изработения от компания­та «Дж. П. Морган» план на Гер­мания е предоставен заем от 200 млн. американски долара (и половината от тях са от бан­керския клан Морган)5. Получава се доста оригинална и хитра сис­тема, наречена „абсурдния вай­марски кръг“. С получените сред­ства от изплащането на репара­циите европейските държави най-напред изплащат кредитите си от САЩ. По този начин парите се връщат (с лихвите) обратно в Америка. Американците отново насочват тези суми към Герма­ния, вече под формата на креди­ти и нови високи лихви. Планът „Дауес“ предполага възстановя­ване икономиката на Германия в такава степен, каквато е необхо­дима за изпълнението на репа­рационните задължения. Хитро­умието на плана „Дауес“ се със­тои в това, че той не само намаля­ва натиска на Германия на традиционните пазари, където са се наместили съюзните държави, но е насочен и към изгодното за съюзниците решение на «руския въпрос». Потокът от немски сто­ки на съветския пазар според за­мисъла на авторите на този план би бил надеждна гаранция, че СССР ще остане икономически слаба страна. Антисъветската същност на плана „Дауес“ още от самото начало е ясна на ръковод­ството СССР. В доклада си на XIV конгрес на ВКП(б) на 18 де­кември1925 г. Й. В. Сталин от­белязва: «…частта от този план, където се казва, че Герма­ния трябва да изпомпва копейки за Европа за сметка на руските пазари също е сметка без кръч­мар. Защо? Защото ние съвсем не желаем да се превърнем в аграрен придатък на която и да било друга страна, включително и за Германия. Ние сами ще си произ­веждаме машини и всякакви средства за производство»6. Как­то е пресметнал съвременният американски историк Г. Дж. Препарата, използвайки из­численията на английския икономист Д. Алдкрофт от 70- те години, само за периода 1924–1929 г. Германия е полу­чила от САЩ 150 заема (поло­вината от тях краткосрочни) на сума почти 26 млрд. долара7 . Само 10,3 млрд. долара са похар­чени за изплащане на репара­ции; останалите средства «се раз­текли» по немската икономика. Един от изпълнителите на плана „Дауес“, германският банкер Шахт, през 1929 г. отбелязва: «За 5 години Германия е получила толкова чуждестранни заеми, колкото е получила Америка за 40 години, предшестващи Първа­та световна война.»8 . В резултат Германия се закачва на кредит­ната въдица. Както справедливо пише през 1929 г. в своите анали­тични записки завеждащият бю­рото по печата на политическото представителство на СССР в Бер­лин Д. Г. Щерн, «беше набелязан пътят за обвързване на репара­ционния проблем с интересите на международния капитал; път, довел Германия до необхо­димостта да отвори широко вратите си за усиленото про­никване на чуждестранния ка­питала в нейното народно сто­панство»9. Страната и нейната промишленост живеят на кре­дит. Без подхранването от Ва­шингтон я очаква пълен бан­крут. Нещо познато от съвре­менността? Англосаксонските кредити, отиващи главно за въз­становяване на военнопроми­шления потенциал на Германия, изиграват своята роля. Още през 1929 г. промишлеността на Германия е на второ място в света. Немците изплащат кредитите си с акции на про­мишлените предприятия. Ан­гло-американскиият капитал започва активно да прониква в Германия и заема значите­лен сектор в германската ико­номика. Например известният германски химически концерн «ИГ Фарбениндустри» е под контрола на американската компания «Стандарт Ойл» (т. е. на Рокфелер). Зависими от «Дженерал Илектрик» (т. е.

3 АВП РФ. Ф. 069. Оп. 18. П. 55. Д. 6. Л. 87.

4 Полторак А.И. Нюрнбергский эпилог. М.: Воениздат, 1965. С. 496.

5 Большая советская энциклопедия. В 30 т. 3-е изд. Т. 7. М.: Со­ветская энциклопедия, 1972. С. 562.

6 Сталин И.В. Сочинения. Т. 7. М.: Государственное издате­льство политической литературы, 1952. С. 272.

7 Препарата Г. Дж. Гитлер, Inc. Как Британия и США создава­ли Третий рейх ; пер. с англ. А.Н. Анваера. М.: Поколение, 2007. С. 251.

8 История Великой Отечественной войны Советского Союза 1941–1945 гг. Т. 1. Подготовка и развязывание войны империа­листическими державами. М.: Воениздат, 1960. С. 4.

9 АВП РФ. Ф. 082. Оп. 14. П. 55. Д. 29. Л. 20

Морган) са «Сименс» и «АЕГ», на американската корпорация «АйТиТи Корпорейшн» принад­лежат до 40 % германските теле­фонни мрежи. Германската ме­талургия в голяма степен зависи от Рокфелер, под контрола на «Дженерал Мотърс» (т. е. Дю­пон) е фирмата «Опел». Аангло­саксонците не забравят и банко­вата сфера, и железниците, из­общо - всички ценни германски активи. «Стандарт Ойл» инвес­тира в Третия райх 120 млн. долара, «Дженерал Мотърс» – 35 млн. долара, «АйТиТи» – 30 млн. долара10. Не остават по- назад от американците и бри­танските им събратя. Банк ъф Ингланд изпълнява ролята на учреждение, с чиято гаранция и под чийто контрол големите икономически оператори на Ве­ликобритания отпускат на Гер­мания на кредит за мед, алуми­ний, никел и други суровини, не­обходими за военната промиш­леност. Английските концерни «Импириал кемикал инда­стрийз» и «Уикерс» доставят су­ровини и жизненоважни мате­риали за нуждите на германска­та военна промишленост. В края на 1934 г. на Райхсбанк е отпус­нат заем от 750 хил. фунта стерлинги. През декември 1934 г. след срещата на шефа на аг­лийската нефтена корпорация «Роял дътч шелл», отявления на­цист Г. Детердинг с Хитлер е сключена сделка между герман­ските промишленици и англо- американските нефтени магна­ти: последните предоставят на Германия нефтопродукти в размер на нейното годишно потребление за 1934 г. Достав­ките се осъществяват както открито, така и тайно - през Канада. Автомобилнятя компа­ния «Ролс-Ройс» предава на хит­леристкото правителство, уж за търговски цели, партия нови мотори тип «Кестрел», прилага­ни в бойните самолети. През ап­рил 1934 г. компанията «Армс­тронг-Сидли» продава на Гер­мании авиомотори, създадени след многогодишни научно- практически търсения на ан­глийските инженери. А през май 1934 г. германците на тази ком­пания поръчват в Англия 80 мощни авиационни двигате­ли. От Англия в Германия се внасят самолети, танкове, кар­течници. Въпреки че превъоръ­жаването на Райха започва да взема застрашителни размери и хитлеристите се готвят офици­ално да обявят възраждането на военновъздушните си сили и въвеждането на всеобща военна повинност, английското пра­вителство продължава да под­държа формулата за «равно­правие» във въоръжаването. След укрепването на нацистите във властта нищо не се променя. Напротив, американците про­дължават да предоставят чрез дъщерните си компании в Гер­мания, т. е. на Хитлер, най-но­вите по това време техноло­гии, без които не би било въз­можно да се започне голяма война, така необходима на САЩ за осигуряването след нея на тяхното господство над света. Това се отнася преди всичко за химическата промиш­леност, тежкото и транспортно­то машиностроене и другите ключови отрасли на немската икономики. Към средата на 30- те г. американските корпора­ции активно действат на тери­торията на Германия, като създават в тази страна повече от 60 свои филиала. Амери­канският капитал контролира около 300 германски компа­нии. Дори в системата на кон­цлагерите била използвана американската изчислителна техника от IBM, за което днес никак не обичат да си спомнят рафинираните компютър­джии от Силициевата долина. И така – за много кратко време Германия получава всичко, за да има възможност да води «войната на моторите». Това позволява на Хитлер само за няколко години да увеличи числеността на немската ар­мия 42 пъти, като я снабди с най-съвременното оръжие.

Следва

 

Обидно за държавата

Е-поща Печат PDF

Само преди 20 години България беше част от една наднационална структура.

Притежаваше ограничен суверенитет, но неограниче­ни възможности за евтини су­ровини и сигурни пазари в су­персилата СССР. Някои цини­ци тогава се шегуваха, че имаме най-голямата колония на света. За „хомо советикус“ (терминът е на Ал. Зиновиев) страната ни беше „кусочек рая“, а моят брат Пирин по време на спор казва­ше мъдро – „Глупчо, не виждаш ли, че точно с губернатор като бай Тошо България в сравнение с другите страни представлява една голяма почивна станция.“ Това, разбира се, не беше съвсем вярно, но в същото време отра­зяваше истината, че ограниче­ният български суверенитет се продаваше на висока цена.

През 2007 година, очевид­но неподготвени, ние влязо­хме в друга наднационална структура, наречена засега Ев­ропейски съюз. Икономиче­ския суверенитет бяхме загуби­ли още през 1997 г. с валутния борд, а политическия – с член­ството в НАТО.

Решенията отново се взи­мат от хора извън България, които са непознати за българ­ските граждани. Единственото, което те знаят за тях, е това, че са милионери и че са от кайма­ка на така наречения златен милиард, или поне се надяват да бъдат.

Големите български поли­тически партии, предавайки си след скандали управление­то една на друга, за 17 години не успяха да направят нищо забележимо, освен да проку­дят на гурбет или в емиграция над 1 милион сънародници и да осигурят леталния край на още толкова строители на съ­временна България. Никакви заклинания и наколенки пред Брюксел не могат да скрият и да прекратят геноцида, на който е подложен собственият им на­род.

Докладът на ООН за населе­нието в държавите на света от 2006 г. е безмилостен. През 2050 г. оптимистичният вариант за българското население е око­ло 5 милиона, и то в случай, че тогава циганите все още се определят като българи. И ако по това време третата българска държава изобщо продължи съ­ществуванието си.

„Обидно за държавата“ – вероятно ще казват, подобно на ген. Лебед, идните поколения. „Зомбирани ли са били нашите деди, че в началото на века с де­мократични избори са поверили държавното управление в ръце­те на безпардонни, аморални пладнешки хайдуци?“

А хайдуците от всички парламентарни партии и още 2 пъти по толкова желаещи да заемат тяхното място са реши­ли, че след като ни прие с по­литическо решение в ЕС (като нов пазар, място за предна во­енна база и сепаратор на ази­атски имигранти), Стара Евро­па ще започне да гледа на бъл­гарите като част от „златния милиард“. Първите, които ще за­живеят законно с европейски жизнен стандарт, естествено, ще бъдат 18-те евродепутати, а после и другите, защото пърти­ната, която ще прокарат, щяла да бъде само „в името на нацио­налния интерес“.

И ето ги същите политиче­ски мутри, застанали пред су­верена, кротки и многослов­ни, с молба да не ходи за май­ски гъби, а да ги проводи с вота си в Европейския парла­мент.

Слушам по „Дойче веле“ две 35-годишни българки, живе­ещи във Виена. „Интересувам се от събитията в Родината – казва едната. – Но не виждам в листите нито едно лице, което да ми вдъхва доверие, че може да направи нещо за доброто на България“. В същото време в Со­фия, наметнали патриотични одежди, кандидатите лъжат от телевизионния екран, та пу­шек се вдига.

По-младите кандидати за слава лъжат, оставайки в плен на заблудата, че в Европей­ския парламент те ще могат да гласуват първо като бълга­ри, а после като партийци. Бе­дните!

Дори германската практи­ка показва точно обратното.

Старите лъжльовци като Со­фиянски и д-р Тренчев, за кои­то има написани цели книги (на Атанас Панайотов например), са направо възмутителни. Пър­вият (с няколко висящи дела) мъти главите на избиратели­те, че ще им докара по една вя­търна турбина от страната с най-висок БВП – Люксембург.

След като реши въпроса с боклука на София, сега се анга­жира да направи българските домакинства по селата неза­висими от електрограбител­ните дружества. Показателно е, че невръстният ми син, като видя заставката „Софиянски знае как“, веднага допълни „да краде“.

Другият, синдикален лъжец, след като в зората на демокра­цията изпращаше „БСП в Си­бир!“ и уволни с КТ „Подкрепа“ 2000 директори, съсипвайки българската индустрия, сега се е загрижил за хала на бълга­рина и заел проповедническа поза, се разглежда като автенти­чен социалдемократ. Бай Петър Дертлиев би се обърнал в гроба. Обидно за държавата.

За бат‘ Петьо и Хайван Кос­тов няма защо да говорим. Те са до болка познати на всички из­биратели. На единия да лъже му идва отръки още от адвокатска­та практика, а другият според Иван Ценов от Техническия университет, си е направо „про­фесионален лъжец“ и за да при­лича на Стамболов, не спира да разиграва русофобия. Обидно за държавата, обидно!

В клипа на НДСВ съзирам лицето Соломон Паси, ронещ сълзи при влизането в НАТО. Спомням си фразите му „Май­ната му на православието!“ и „Ако ще има бази на НАТО в Бъл­гария, то поне да са ядрени!“ и искрено започвам да съжалявам тези, които ще гласуват за „Евро­пейското лице на България“.

Най-хитър (за тези, които не го познават) изглежда Ахмед Доган. Той е съставил листа, ся­каш е омесил кайма за кюфте­та: 50% младотурци и 50% наши дьонмета. ДПС не трябва да из­глежда етнорелигиозна партия пред европейците. Номерът ми­нава пред ЦИК, но едва ли ще заблуди Никола Саркози напри­мер. Жалко, че човек с чувство за хумор като проф. Людмил Георгиев се е хванал на това юдино хоро. Неговият съи­менник джазменът Людмил Георгиев едва ли би го напра­вил, въпреки че беше близък приятел на Йълдъз Ибрахи­мова.

Тя край няма, ами да отбе­лежим и архонта Слави Бинев. Да станеш архонт и да се вмъ­кнеш в шуробаджанашката лис­та на ПП „Атака“ трябват пари, а някои казват много пари. След време ще научим техния брой. Длъжни сме да припомним на архонта, че в Европарламента баталиите са вербални, а не ръ­копашни. Като имаме предвид, че архонт Слави не можа да надговори дори един Кори­таров, малко вероятно е да се опъне на Джефри ван Орден например. Обидно за държа­вата, обидно…

За ГЕРБ и бате Бойко Бори­сов мога да посъветвам читате­лите да гледат шоуто „Говорещи глави“ по ТВ7. Само ще припом­ня какво казват другите балкан­ски народи за нас: „Да имам акъ­ла на българина, който му идва от подир…“ Струва ми се, че и този път дори и тези 25%, които са решили да идат до урните, по­сле горчиво ще съжаляват, както за подкрепата на Симеон К., че са налапали толкова наивно въ­дицата на олигарха.

Лично аз съм грешил доста­тъчно в живота си, за да сбъркам още един път. Не бих направил още по-богати хора, номинира­ни от партиите, които разгра­биха и унижават България и на всичко отгоре парадират с от­краднатото.

Тези дни се разбра, че про­дадената БТК за 250 милиона вече е препродадена от меж­дународните спекуланти за близо 2 милиарда евро. Обид­но за държавата, много обид­но. А за народа ни още повече. Така че ако ще Доган да вкара и двама депутати повече в Евро­парламента, нека най-после да проведем един необявен рефе­рендум, чрез отказ от гласуване. И този референдум да покаже на света за сетен път, че парламен­тарната демокрация, практику­ваща порочната пропорционал­на избирателна система, нало­жена от партиите на разрухата в България, е вече изчерпана и ненужна. Ето защо аз няма да гласувам. Обратното е обида: за бъдещето, за децата ни, за Отечеството.

„Нова Зора“, брой 18, 8.5.2007 г.

 


Страница 632 от 636