Календарът на юни е неумолим. Започва с гибелта на Ботев, но нататък продължава и с други събития, които историята не може и не иска да забрави. Най-близкото след Деня на Ботев и падналите за свободата на Отечеството е датата 6 юни. По-нататък следват 9 юни, 14 юни, 16 юни, 22 юни… Все събития, които в една или друга степен отгръщат нови страници и променят съдби на хора и държави. За другите – друг път, за 6 юни – сега, защото не е възможно да не се отдаде дължимата почит към този ден.
Преди 80 години на него е осъществена една от най-грандиозните военни операции - „Овърлорд“ – пример за основателна гордост на военното дело на САЩ и Великобритания от периода на Втората световна война. Тогава Обединеното командване на съюзническите войски открива дългоочаквания Втори фронт. Дори Сталин, който познава в детайли тайните и явни мотиви за времето, избрано за осъществяване на тази междусъюзническа договорка, не пропуска да отбележи „грандиозността на мащабите и майсторството при изпълнението на тази военна операция“. Ние ще пропуснем уточняванията и твърденията за една или друга причина, забавила или все пак наложила атакуването на т. нар Атлантически вал. В хода на операцията над 220 хил. не само американски и английски момчета оставят костите си по пясъците на Нормандия и в двумесечните сражения след стъпването на френския бряг на Ламанша. За историята, освен тяхната скръбна войнишка участ и слава, остават и думите на ген. Дуайт Айзенхауер: „Вярвайте силно, заедно ще победим!“
Тази операция е светла страница в иначе тайната книга на сложните взаимовръзки, намерения и дори надхитрявания, присъщи на „партньорите“ във всяка война. Но в тази обаче и на Изток, и на Запад има един и същи водещ мотив: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“
До 9 май на следващата година светът на добрата кауза в очите на съвременниците наистина може би е изглеждал единен и обединен и съюзниците са били наистина съюзници. Много по-късно обаче ще се открият зловещите планове за друга една операция - „Немислимо“, планирана за осъществяване в още незавършилата последна фаза на войната. Няма да казваме, че тя е подъл удар в гърба, защото няма мярка, с която да определим чудовищните планове за друга една операция с над 300 ядрени бойни глави и 100 милиона убити съветски граждани, която предвиждала унищожаването на най-големите градове на Русия. И става ясно как и защо избуява плевелът на недоверието и как довчерашните съюзници – надежда за един по-добър свят, започват да се гледат из под вежди. И как откритият враг във всеки случай е за предпочитане пред мнимия съюзник и приятел.
Да, фашисткият завоевател е бил наистина безпощаден към „унтерменшените“, но по какво планираното съвсем сериозно от довчерашния съюзник се отличава от неговата известна и заклеймявана безпощадност и бруталност? И шаечната правда на тази внезапна еднаквост не слага ли знак на равенство между открития враг и мнимия съюзник? Ако си спомним определението на Дядо Вазов за нашите балкански съседи, може би ще осъзнаем и бездната, очертана от добилото популярност понятие “партньори“.
Може би е неслучайно, че седмица преди сияйната съюзническа дата 6 юни се появи и съкрушаващата статия на бившия президент и министър- председател на Русия Дмитрий Медведев „Как англосаксонците толерираха фашизма през 20-и и как го реанимираха през 21 век“. Статията на настоящия заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия се основава на 5 въпроса към бившите съюзници от Антихитлеристката коалиция. Въпроси, които отмахват до голяма степен завесата за редица факти и събития, премълчавани или прикривани досега по висши политически съображения. Тази най-голяма в историята военна операция струва на западните съюзници 226 386 жертви.
Вермахтът губи в отбранителните сражения над 530 000 жертви. Това е необичайно за подобни военни действия съотношение на загубите на воюващите страни, въпреки че по почти цялото крайбрежие на Нормандия, немците изграждат т. нар. Атлантически вал. Това необичайно съотношение на човешките жертви се дължи на огромното военно-техническо превъзходство на съюзниците над Вермахта. По време на тази операция и вече след нея между САЩ и Великобритания се изгражда въздушен мост от мощни американски самолети.
Но месец по-рано в Германия се случва едно събитие, чийто успех е трябвало да сложи край на войната: на 20 юли 1944 г. срещу Хитлер е извършен атентат. Той е организиран от антинацистки настроени офицери и генерали с цел извършването на държавен преврат. Под кодовото название „Валкирия“, с убийството на Хитлер е трябвало да бъдат арестувани всички главни фигури на нацисткия режим.
Опитът за преврат не успява. Хитлер по чудо оцелява и дава заповед за жестока разправа с организаторите и участниците му.
По същото време съюзниците и особено У. Чърчил настоятелно молят маршал Сталин, Червената армия да започне лятното си настъпление от изток. Съветското главно командване взема решение въпреки недовършената подготовка за подобни нападения да започне настъпление по целия Източен фронт от Балтика до Черно море. Боевете между западните съюзници и Вермахта се водят главно в Северна Европа. На 23 август 1944 г. в Румъния е извършен държавен преврат и нейният крал обявява война на нацистка Германия.
Осемдесет дни след началото на „Овърлорд“ – 25 август 1944 г. е освободен Париж.
С падането на Париж формално се възстановява френската държавност, а самата Франция става част от антихитлеристката коалиция. Това дава възможност по-късно, при подписването на капитулацията на Германия, въпреки яростната съпротива на У. Чърчил, Франция да бъде включена в състава на победителите.
Днес, когато Западна Европа отбелязва Деня на победата над нацистка Германия на 8 май, е добре да се напомни, че в акта на капитулацията, подписан в Реймс неочаквано се появява името на Франция. На другия ден в Берлин е преподписан актът за капитулация, в който заедно с имената на държавите-победителки стои достойно и името на Франция. Това става по изричното настояване на Й. В. Сталин.
***
Откриването на Втория фронт безспорно има голямо значение за ускоряването на разгрома на нацистка Германия. Той представлява своеобразен връх на преодоляната идеологическа конфронтация между социалистическа Русия и нейната марксистка идеология, и либерално-демократичните две държави САЩ и Великобритания.
Благодарение на изключително приятелското сътрудничество между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин са очертани контурите на предстоящия следвоенен световен геополитически ред. И двамата лидери се стремят този ред да просъществува поне половин век след войната. Така се и получи.
САЩ и СССР по онова време са две проспериращи велики сили, готвещи се за мирно съвместно съществуване.
Не такива са били обаче намеренията на третия член на голямата антихитлеристка тройка У. Чърчил. Той не приема нито идеологически, нито геополитически сговор между Ф. Д. Рузвелт и Й. В. Сталин за помирение. Британският лидер е против каквото и да е отстъпление на зони на внимание на СССР. Войната е свършена, руснаците са дали своето и е най-добре да бъдат върнати в онези граници, от които Хитлер е започнал войната срещу СССР.
Докато се е осъществявала операцията „Овърлорд“, докато в Западна и Източна Европа държавите се освобождават от хитлеристкото господство, У. Чърчил възлага свръхсекретна задача на малка група от Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да разработи операция под кодовото название „Немислимо“.
Според тази операция веднага след капитулацията на Германия обединените западноевропейски въоръжени сили в най-кратък срок трябва да започнат широкомащабна война срещу СССР. Към тези военни сили е трябвало да бъдат присъединени двата милиона немски пленници, разбира се, вече в пълно бойно снаряжение.
У. Чърчил е вземал предвид и още едно важно обстоятелство – САЩ през юли месец вече са разполагали с ядрено оръжие.
На този план на У. Чърчил сякаш е нямало кой да попречи – Ф. Д. Рузвелт умира на 12 април 1945 г. А това е по-малко от месец до капитулацията на нацистка Германия на 9 май….
Тогава този план не се осъществява. У. Чърчил губи изборите, проведени точно по това време. Но както се вижда, неговият дух е жив и днес – операция „Немислимо“ е в набиращ скорост ход!
Подзаглавието е от блестящата книга на Шарл де Монтескьо „Персийски писма“. Петнадесет пъти по-тънка от фундаменталния му труд „За духа на законите“. Млад принц от ония земи пристига във Франция, гледа и слуша с любопитство и за най-интересното разказва на любимата си, която го чака в Персия. Част от реакциите на тогавашните френски благородници впечатляват със своето тесногръдие в една епоха, която официално сме наименували Просвещение. 250 години по-късно Европа сякаш се е завърнала към едно ново, толерерирано дворцово невежество. Заклинанията срещу днешния Иран (помага на Русия и никак не е убеден в „еталонността“ на Запада) са образец за антипросветеност и фанатично високомерие същото както в тогавашната „НЕФРАНЦИЯ“ и тогавашната „НЕЕВРОПА“.
До 1935 г. полуфеодалната държава се именува Персия. Страната се преименува на Иран на база исторически корени. Празнуването на трихилядния юбилей на Персийската империя преди половин столетие е вече позабравено. Днес нишките на „арийската идентичност“ на иранците са поизтънели, а глъбинната ислямизация изглежда като най-естественото развитие на колективно самосъзнание. Въпросът кои сме ние - иранците, може би ще възниква отново и отново. Западът не би имал нищо против да „овладее“ шиитските движения и среди. Скритият въпрос е може ли днешен шиитски Иран да развие една нова идентичност на някаква по- широка, социално-религиозна платформа? Може ли Иран да се самоосъзнае като авторитет за нешиитите и немюсюлманите. Изглежда трудно, но не е невъзможно. БРИКС може да подскаже нови решения, но те ще изискват десетилетия.
ЕДНА ЗАГАДЪЧНАТА КАТАСТРОФА
При хеликоптерна катастрофа и по твърде неясни причини една от трите машини, с които иранският президент се прибира след официално откриване на воден обект на азербайджанско- иранската граница, катастрофира. Пада именно и единствено президентският хеликоптер. Другите две съпровождащи го машини успешно долитат до края на маршрута. Времето се разваля и търсенето на останките от разбилата се машина се забавя. Когато все пак я намират, се оказва че целият екипаж и пътуващите са мъртви – президентът на Ислямската република, външният министър и други влиятелни лица. Изглежда подозрително. Идват ми наум две дузини авиокатастрофи с държавни ръководители от последните десетилетия.
Ебрахим Раиси спечели президентските избори през 2021 г. при сравнително ниска избирателна активност. Три години управлява успешно. По генералните въпроси той не може да взема самостоятелни решения. Върхът на иранската управленска пирамида се заема от „върховен водач“ / Рахбар/. На предстоящите избори ще се избира следващият в йерархията президент - „раис е джумхур“. Негов еквивалент е „президент“ в западното разбиране. Според конституцията нов президент трябва да се избере до 50 дни след смъртта или оставката на предшественика. Изборите за нов президент ще се проведат на 28 юни.
Въпросът е дали сред 83-милионното население на Иран има умора от властта на аятоласите? Те дойдоха на власт след свалянето на Мохамед Реза Пахлави, което се случи през 1979 г. Шахиншахът и жена му бяха световни знаменитости. Бунтът срещу просветения монарх обаче бе общонароден.
Днес ултраглобалистите се плашат от Иран. Но с какво Иран ги плаши? Официалната версия е, че това е стремежът на Ислямската република да придобие ядрено оръжие. Не е невярно, прочитът обаче трябва да е по-задълбочен. За големия Запад след 1979 г. Иран е държава някак „извън контрол“. Западът просто не разбира Иран. Как човек може да бъде шиит и как може да не харесва Америка? (Шиитите са 10 % от всички мюсюлмани в нашия свят.) Друго е. Става дума за огласеното разбиране на Иран за конструиране на т. нар. „Ос на съпротивата“, която поддържа Техеран. В нея се включват няколко държави и почти десетина локални религиозни общности, както и ливанската групировка Хизбула, хутите в Йемен, палестинската групировка Хамас и други, вкл. в Африка. И затова се пита: Света ли искат да преобърнат тези в Техеран, или само мюсюлманския свят? Включването в т. нар. „Ос на съпротивата“ – това чисто шиитска привилегия ли е? Засега включващите се са изключително шиитски държави и общности. Изглежда, че днес шиизмът някак се опитва да замести отсъстващия световен алтерглобализационен блок. Въпросът е: Шиитската платформа не се ли опитва да играе свръхроля в днешния свят? За Иран перспективният подход е свързан и с въпроса ще се пре утвърди ли обявеният още в началото на управлението на аятоласите принцип на Иран - „нито изток, нито запад“?
Ислямският еквивалент на Rule of Law - управление чрез правото (= върховенство на закона) е „вилая е факих“. Амнести интернешънъл обаче бие тревога заради факта, че смъртните присъди в нашия свят растат и в класацията по брой на екзекуциите начело е Иран. Може ли Иран с такава политика да спечели на своя страна хуманистичното мнозинство в нашия свят?
ИРАН ИСКА ДА ПОЗНАЕ ТАЙНИТЕ НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ.
В някакъв военнополитически смисъл на иранските властници това им изглежда като най-ефективната гаранция за сигурност. АЕЦ „Бушер“ е иранският АЕЦ „Козлодуй“.
Двама върховни водачи: Рухола Хомейни /от 1979 г. до смъртта си през 1989 г./ и Али Хаменей, който упражнява върховното ръководство оттогава насетне, търсят отговор на големия въпрос за пътя на Иран. Един предходен президент Ахмадинеджад, бе убеден, че в деня на страшния съд Аллах естествено ще стъпи първо в Иран – най-праведната държава. И като градостроител се бе замислил по кои булеварди Господ ще влезе. Разчисти терена и отвори булевард широк 260 метра. Сега отново е един от кандидатите за президент.
В строго политически план палестинският въпрос е централен за всяка днешна мюсюлманска държава. По него ще се подбират следващите властници. От тях се очаква и да преутвърдят принципа за „икономика на съпротивата“.
Официозните глобалистки медии не се натъжиха от смъртта на иранския президент и неговите съратници. Под егидата на Хаменей изглеждаше, че израства неговият естествен приемник – Ебрахим Раиси. Хаменей е на 85 години и авторитетът му сред проправителствените среди е впечатляващ. Неговото разбиране за света, както и на цялото висше ислямистко крило е еднозначно – за всичко са виновни САЩ, Западът като цяло и особено Израел. Колективният Запад отговаря симетрично. Покрай западното осъждане на Иран той не може да пропусне възможността да бъдат заклеймени и Русия, и БРИКС – винаги има за какво, нали?
КАТАСТРОФА ИЛИ УБИЙСТВО?
Разследването на причините за авиокатастрофата по „утвърдената световна практика“ ще продължи години. Подозренията, че всичко не се е случило точно така, както ни го разказват, ще се множат. Не е за първи път. Днес две дузини политически анализатори отново вещаят световен конфликт. Практическият въпрос е друг - дали един ден Иран може да стане нещо като дискретна „военноизпълнителна агенция на БРИКС“? Произвеждат дронове и може би не лоши. Те могат да дадат по-голяма сигурност на Ислямската република, отколкото евентуалното ядрено оръжие, към което тя се домогва от десетилетия.
Днес някогашните религиозни реформатори са на власт и решенията ще се вземат в духа и съобразно заветите на Хомейни.
И ако още е възможно да се реактивира замразеното ядрено споразумение на Иран с „шесторката“ (петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН плюс Германия). Може да спре и саботажът на иранската ядрена програма при съответните гаранции, че страната ще ползва ядрените си инсталации за мирни цели. Една от великите политически грешки на Доналд Тръмп бе връщането на САЩ към радикалния антиирански курс.
Остава да видим и резултата от извънредните президентски избори на 28 юни т. г.
Б. Р. Междувременно излезе становище на официалната власт в Иран, че хеликоптерът на президента не е катастрофирал в резултат на терористичен акт.
|
През 1974 г. се появи уникалният роман на Владимир Богомолов „Август 1944“ с подзаглавие: „Моментът на истината“. Твърди се, че е най-тиражираната книга с 34 издания и над 7 милиона екземпляра само в СССР. Преведен е на десетки езици, има и българско издание. Ако почитаемият активен читател случайно го е пропуснал, горещо му го препоръчвам. Чете се на един дъх.
Сюжетът е основан на действителен случай. Предстои операция на Първи Прибалтийски и Трети Белоруски фронт за обкръжаване на 700-хилядна немска групировка. Войските на Вермахта отчаяно се съпротивляват, очаквайки обрат във войната след обещаното им от фюрера Wunderwaffe. В тила на фронта е спусната разузнавателна група от отчаяни главорези бандеровци, облечени в униформи на съветски офицери. Снабдени с радиостанция, те информират за придвижването на червеноармейските подразделения. Ситуацията се усложнява от обстоятелството, че в горите на Белорусия и прилежащите райони на Литва продължават да действат разпръснати групи германски части. Всичко това може да застраши успеха на планираната операция на Червената армия.
Обезвреждането на бандата е възложено на трима оперативни работници от военното контраразузнаване СМЕРШ. Акцията се докладва лично на Сталин. Техниката на обезвреждането обаче трябва да доведе до момента на истината: противникът да бъде притиснат на земята, доведен до стресово състояние с револвер в слепоочието и подсъзнателно да започне „да пее“: да издава шифъра, позивните, връзките в тила и т. н. Тоест реализиран е „моментът на истината“.
Какво става у нас през същия този август 1944 г.?
Червената армия е на Дунава, а пронацистката върхушка в България продължава активно да обслужва Хитлеровите войски – и логистично, и с продукти и военни материали. Не съобразява дори заплашителната реч на Уинстън Чърчил пред британския парламент от 2 август 1944 г. каква съдба ѝ отреждат съюзниците:
„България три пъти е хвърлена във войни на грешната страна от мизерна шепа престъпни политици, които са отговорни за разрухата на държавата поколение след поколение. Три пъти в живота ми тази окаяна България подлага селското си население на мъките на войната и наказанията след пораженията. За тях [мизерната шепа престъпни политици] моментът на покаянието не е отминал – приближава много бързо. Какво ще бъде мястото им на подсъдимата скамейка, когато се разкрие дребнавата и страхлива роля, която играят в тази война...?“
Вместо да се стреснат от речта на британския премиер, правителството и регентите си въобразяват, че до края на август могат да ликвидират разрастващата се антифашистка съпротива. Премиерът Багрянов, министърът на вътрешните работи Станишев и другите членове на кабинета знаят какво се върши. Войскови и жандармерийски части, полицията, ловните дружини и администрацията – всичко е впрегнато в борбата срещу партизаните и нелегалните в градовете и селата. Не се спират пред най-скверни жестокости: режат глави, набучват ги на колове, гаврят се с партизанки, преди да ги убият, палят къщи, избиват жени и деца. Репресиите продължават и през първите дни на септември 1944 г. – при новия кабинет на Константин Муравиев. Едно от най-ожесточените сражения се води на 4 септември под връх Милеви скали, когато партизанската бригада „Чепинец“ и отряд „Ангел Кънчев“ дават свидни жертви в битката срещу жандармерийските части.
Пак през август 1944 г. правителството на Иван Багрянов решава да лавира: опитва се да постигне сепаративно споразумение със САЩ и Великобритания, на които – през декември 1941 г. с викове „Ура!“ същите тези пронацистки властници обявяват „символична война“, заблуждавайки населението, че са „на правилната страна на историята“. Мисията е възложена на Стойчо Мошанов. Но едва пристигнал в Кайро, той научава, че съюзниците категорично отхвърлят твърденията на българската власт за „символично“ участие във войната, както и че британската дипломация няма никакво намерение да се противопоставя на съветската позиция спрямо българската власт.
Въпреки обявения от правителството неутралитет българската власт остава прогермански ориентирана до септември 1944 г. Дори при кабинета Муравиев Хитлеровите части безпрепятствено се изтеглят от българските земи, за да се изправят след това срещу настъпващата към Централна Европа и Балканите Червена армия. При този властови цуг- цванг на 5 септември 1944 г. кабинетът решава да скъса дипломатическите отношения с Германия. Но вече е късно за лавиране. Същия ден СССР обявява война на българската власт, защото като германски сателит и член на фашистката Ос четвърта година активно подпомага войната на Хитлер срещу съюзените народи от Антихитлеристката коалиция. Нека подчертаем: СССР обявява война на престъпната пронацистка антибългарска върхушка, а не на българския народ, който радостно посреща с цветя и песни Червената армия освободителка. За мизерната шепа престъпни политици обаче настъпва
Моментът на истината
Известни са справедливите присъди, произнесени от т. нар. Народен съд. Всъщност пълният титул на законодателния акт за образуването му е „Наредба- закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея“ (ДВ, № 219/6 октомври 1944 г.). Този извънреден съд не е българска инициатива, а е изискване на тримата големи още на Техеранската конференция през ноември 1943 г.
Известно е също така, че този съд не може да бъде отделен от цялостната система на международни договорености и споразумения на страните от Антихитлеристката коалиция за съдебно преследване и наказване виновните за Втората световна война. Така че още през 1943 г. мизерните престъпни български политици знаят каква съдба им отреждат победителите, но продължават злодеянията си над българския народ. Нещо повече: засилват репресиите, палежите, убийствата...
Всеки, който е изследвал архивните свидетелства, несъмнено установява, че в процесуално отношение Народният съд напълно е издържан в юридическия дух на тогавашното законодателство. Спазени са всички правни норми и изисквания за законосъобразно провеждане на съдебен процес: писмено обвинение, писмен отговор на обвинителния акт от страна на всеки обвиняем, право на свидетели от страна на подсъдимия, право на адвокатска защита, право на изказвания на подсъдимите, на последна дума и т. н. Съдът разглежда деянията на подсъдимите добросъвестно, няма нито един упрек за нарушаване юридическите и процесуалните норми на съдопроизводството. Председателите на съдебните състави, както и всички народни обвинители (прокурори) – независимо от коя квота са представени, са професионалисти с юридическо образование, като някои от тях са сред най-видните адвокати по онова време.
Още тогава има критики към Народния съд, но те идват главно от определени висши партийни среди, че съдът стриктно съблюдавал „буржоазните“ правни норми, действал мудно, а не както на тях им се иска – да действа като „революционен“. Организират се дори митинги в София и провинцията, на които се издигат искания за бърза и безпощадна разправа с подсъдимите.
И още една подробност.
Докато споразумението за примирие с нацисткия сателит Румъния е подписано само 3 дни след капитулацията ѝ, примирието с България се проточва до 28 октомври 1944г. – т. е. повече от месец и половина след 9 септември. Каква е причината за това забавяне?
Едва на 6 октомври 1944 г. в „Държавен вестник“ се публикува актът за създаването на Съд за съдене виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзените народи. Този акт, заедно с изтегляне на българската администрация и войска от окупираните територии на Гърция и Югославия, са две от основните изисквания на Съюзниците, които бившият нацистки сателит България трябва да изпълни като условие за подписване на Споразумението за примирие.
Впрочем Народният съд не е прецедент в политическата история на България. Със Закона за съдене на министрите – на основание чл. 155 от Търновската конституция, е създаден „Държавен съд“ като извънредна съдебна институция. Третият държавен съд е свикан за наказване виновните за участието и поражението на България в Първата световна война. Сред обвиняемите са голям брой политици. На доживотен строг тъмничен затвор са осъдени Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. След кървавия преврат на 9 юни 1923 г. виновните са амнистирани от режима на Александър Цанков.
Като август 1944?
Днес България е почти в същото положение, както през август 1944г. Българските властници подкрепиха организирания от НАТО преврат в Киев през 2014 г., сервилно се присъединиха към западните санкции срещу Руската федерация. Макар най-чувствително от санкциите да пострада българският бизнес и милионите граждани. Но според властта отново сме застанали на „правилната“ страна на историята.
Членството в НАТО пък несъмнено ни тика към военен сблъсък с Русия. Против волята на мнозинството от българското население, 60% от което има положително отношение към Русия, въпреки яростната антируска пропаганда, която наводнява страната, сочи социологическо проучване от декември 2023 г.
Режимът прие да снабдява киевската хунта с оръжие. Иде реч за български снаряди, с които избиват и етнически българи, живеещи в южните руски земи от близо два века. Водещите печатни и електронни медии, включително публичните, издържани с парите на българските данъкоплатци, водят бясна кампания за дезинформация и манипулация срещу всичко руско. Официалните българо-руски отношения са на най-ниската си точка от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни през 1934 г.
Докато българите властници продължават угодно да се навеждат на Брюксел и Ко., все повече държавни мъже в страни - членки на ЕС, започват да осъзнават, че печеливши от войната в Украйна са САЩ, стратегията на НАТО и Брюксел е пагубна и бързат да преориентират политиката си по посока на здравия разум. Защото едва ли някой вече се съмнява, че киевската хунта доведе Украйна до пропаднала страна, а Европа – до ръба на ядрена катастрофа.
Наближава ли моментът на истината!
Русия отново идва да спаси европейците от западната неолиберална анархия. Победата чука на вратата също като през август 1944 г. Зад Русия са Китай, Индия, Бразилия, Иран, ЮАР и десетки други държави, които решително отхвърлят пагубния неолиберален ред, наложен от Запада. Все повече страни проявяват интерес за присъединяване към организации като ШОС и БРИКС, а това несъмнено е пътят към създаване на нова система за геополитическа сигурност в Европа и света, която да замени дискредитираната ООН. Впрочем, от години ООН е в състояние на будна кома.
На 9 юни отново ще трябва да гласуваме. Отново ще ни карат да пренареждаме картите на корумпираната мизерна шепа престъпни политици, които три десетилетия ограбват и продължават да ограбват страната по „ценностните“ рецепти на Брюксел и Ко. Които явно или прикрито работят за окончателен разпад на държавността, тикат ни към война с Русия. Независимо от различните им етикети те представляват Партията на войната.
За кого да гласуваме?
За Партията на войната или за тези, които отразяват стремежа на мнозинството от българския народ да съхрани своите традиционни ценности; България, Балканите и Европа да се превърнат в ЗОНА НА МИРА; България да заживее в хармония и със Запада и с Изтока, да съхрани своя суверенитет, да се обяви за неутрална държава?
Обръщам се към всеки един от тези близо 70% от българските гласоподаватели, които – независимо от личните им мотиви, на последните пет абортирали избори от 2021 г. насам отказват да гласуват или гласуват с „Не подкрепям никого“; които със своята активно пасивна съпротива решително отказват да припознаят легитимността на парламент, състоящ се от шепа мизерни престъпни политици.
Искате ли – за трети път в продължение на един век, България отново да се окаже на губещата страна? Нашите деца и внуци да бъдат хвърлени в месомелачката на нова изтребителна война? България да бъде заличена от картата на Европа?
Ако милеете за Отечеството, вдигнете се на 9 юни и с решителен вот отхвърлете Партията на войната. Това е партия на миналото. Дайте гласа си за Партията на бъдещето, за мира и суверенитета на България, за една Неутрална България!
Столтенберг бълнува за войски в Украйна. Този побъркан човек е подкрепян от най-глупавия лидер в Европа Макрон. Да гласуваме срещу тях!“ Това е казал Марко Травальо, главен редактор на „Il Fatto Quotidianо“, цитиран от „Glasove. сom.“/27.5.2024. Става дума за един отиващ си евроатлантически чиновник, когото нашите „независими“ медии и медийни мисирки наричат „шефа на НАТО“. Той кацна в София на 26 май и пред 200-те делегати от 32 страни в Парламентарната асамблея на НАТО, свикана в НДК, повтори ястребовите си призиви за увеличаване на западната военна помощ за режима на Зеленски в Киев. Дори разкритикува САЩ, че шест месеца са се договаряли относно американската военна помощ за Украйна. Упрекна и страните от ЕС, че не са доставили обещаните на Украйна 1 млн. снаряди. За изпращането на войски в Украйна каза, че НАТО няма такива планове. Засега.
По същото време, навлякъл вездесъщата фланелка с цвят каки, бившият комедиант с изтекъл още на 20 май президентски мандат Володимир Зеленски замина за Испания, където беше посрещнат на летището от самия крал. Там той изкрънка от премиера Педро Санчес нова военна помощ за Украйна в размер на 1 млрд. евро и призова западните лидери като Джо Байдън и китайския президент Си Дзинпин да присъстват на мирната конференция в Швейцария, която ще обсъди „формулата на Зеленски“. Според нея преговори за прекратяване на бойните действия в Украйна може да има само след като Русия освободи от своето военно присъствие всички окупирани от нея украински територии, включително Крим. Тоест победеният предлага на победителя да капитулира безусловно.
Парламентаристите от НАТО, събрани в София, приеха декларация, която разрешава на Украйна да използва доставяните от Запада дългобойни оръжия за поразяване на цели във вътрешността на Русия. Против декларацията гласуваха само 10 делегати, което доказва, че лудостта е заразна, дори когато „шефът на НАТО“ се готви да сдаде ключовете от своя офис на следващия генерален секретар на Алианса. За щастие това няма да бъде Урсула фон дер Лайен, а най-вероятно бившият нидерландски премиер Марк Рюте. Но Столтенберг не пропусна да се похвали, че вече 19 страни членки на НАТО, последната от които е Швеция, са развързали кесиите и заделят за отбрана повече от 2% от БВП. Сред отличниците се нарежда и България, която отделя за отбрана 2,03% от БВП, теглейки външни заеми, за да върже бюджета си. Преди и на самата среща на Парламентарната асамблея на НАТО в София Столтенберг упрекна Китай, че раздухвал войната в Украйна, като не осъждал руската агресия и предоставял на Русия микроелектроника, за да произвежда ракети. Докато Иран направо й доставял дронове. Затова НАТО щяла да изгради противодронен щит срещу Русия. („Миллиет“, 26.5.2024). «Урайна е под натиск, трябва да й изпратим повече оръжия», казва този норвежки Молтке. И то, когато Пентагонът призна в официално изявление, че западните оръжия в Украйна «вече са извадени от строя». Тони Драйвър, редактор на US, пояснява: «Доставяните от САЩ HIMARS са напълно неефективни, понеже Русия заглушава сигналите в небето с нова техника“.
Това не пречи на бившия комедиант, станал по ирония на съдбата държавен глава на Украйна - Зеленски, да нарича „нова проява на руската лудост“ взривяването с ракета на един хипермаркет за строителни материали в Харков. И продължава: „Само луди хора като Путин могат да убиват толкова подло и да тероризират. Знаем, впрочем, че има убити и ранени. Изказвам съболезнования на семействата и приятелите им. Всеки засегнат от инцидента ще получи необходимата помощ“.
Вероятно този път Зеленски не си е направил селфи с пострадали на фона на разрушенията, както вече не прави и с войници, прекарали две години в окопите, без надежда да бъдат сменени скоро. Поради което у тях отдавна
ЗРЕЕ НЕДОВОЛСТВО
както от действията на върховния главнокомандващ Зеленски, така и от началника на ГЩ Сирски. Законът за мобилизацията, който намалява призивната възраст от 27 на 25 години, влезе в сила, но към фронтовата линия не вървят колони от доброволци или мобилизирани млади украинци. Напротив, от различни места идват съобщения за младежи, опитващи се да се отклонят от военна служба, като с риск за живота си бягат в други страни. Поради катастрофалния недостиг на хора будят недоумение твърденията на Зеленски, че руснаците губели 8 пъти повече военни, отколкото украинците. Сякаш е обиколил и районите на руските войски, броейки труповете на загиналите „врагове“! При това положение възниква въпросът - кой ще управлява модерните западни оръжия, щом бъдат доставени на украинска територия? Най- логичният отговор е, че това ще бъдат западни военни експерти. И президентът Радев е съвършено прав, когато твърди, че по един или друг начин вече всички страни от НАТО са въвлечени във войната: чрез предоставяне на разузнавателна информация, целеуказване, оръжия, муниции, подготовка и военно присъствие, за което говорят открито някои западни лидери. Въпреки декларациите на Столтенберг, че НАТО няма планове да изпраща войски в Украйна. Защо да планира нещо, което вече е факт? Работата е там, че и западното военно присъствие в Украйна не може да промени ситуацията на фронта, която не е в полза на Зеленски. Но ако само една натовска държава провокира Русия и тя й отговори подобаващо, играта на „неучастие“ ще свърши. Защото съгласно чл. 5 от Вашингтонския договор нападение над една страна - членка на НАТО, ще се смята за нападение срещу целия „миролюбив“ блок. И тогава декларациите на служебното правителство и парламента на България, че няма да изпращаме войски в Украйна, ще увиснат във въздуха. Още повече че въпреки тях у нас има политици и журналисти, които много искат да изпратят на смърт свои съотечественици. Те лесно вземат политически решения за това, понеже, както каза Радев, през живота си не са хващали друго, освен детски пищовчета. Президентът ги призовава поне да преминат едномесечна военна подготовка и ако толкова жадуват за бой, да отидат да се бият в Украйна. Те обаче няма да го направят. Нито ще дадат отпор на евентуална руска атака, както обещаваше бившият финансов министър Асен Василев. На този „отпор“ ние и не разчитаме, както не разчитаме и на здравия разум на западните лидери от рода на Байдън, Макрон, Шолц или Риши Сунак. Впрочем последният обяви, че ако спечели парламентарните избори във Великобритания, ще върне задължителната военна служба. Същото се готвят да направят в Германия, докато в Дания въведоха военна служба и за жените. Остава само бъдещите новобранци в Обединеното кралство и във ФРГ да кажат: „Благодарим ти, Зеленски!“
ИГРАТА НА ВОЙНА ПОНЯКОГА ВОДИ ДО ИСТИНСКА ВОЙНА.
Остава да се надяваме на умората и гнева на обикновените украинци, сред които се разрастват антивоенните настроения и омразата към Зеленски и Запада. Последното доказателство за бавното полудяване на управляващите в Киев е решението им да съберат 20 000 криминални и да ги изпратят на фронта срещу Русия. Преди това Киев нареди на дипломатическите представителства в чужбина да издават или да подменят документи само на украински граждани, които искат да се завърнат в родината. И когато редица експерти предвиждат краха на Зеленски и Украйна, някои ни канят да участваме в „мирна“ конференция в Берн, Швейцария, на която не е поканена Русия, а пък Китай отказва да присъства на поредната говорилня. Обаче правителството в София кани НАТО да развърне щаб в България. И да усили своето присъствие в Черноморския регион. Орбан, който изправи на нокти Съвета на ЕС, като отказа да подкрепи решението за отпускане на още 9 млрд. евро военна помощ на Киев, може да се окаже прав, когато казва, че: „В централата на НАТО в Брюксел тече подготовка за вкарване на Европа във война.“
А какъв вой нададоха трубадурите на войната в София по повод на отсъствието на президента Радев от Парламентарната асамблея на Алианса! На никой не му хрумна да попита защо от нея отсъстваше Зеленски, а вместо него присъстваше бившият президент на Украйна Петро Порошенко. Същият, когото в Украйна обвиниха в държавна измяна и строиха танкове пред къщата му, довтаса в София да ни продава измислиците на киевската пропагандна камарила, че след като завладее Украйна, Путин щял да продължи към Европа и Балканите. Радев беше там, където трябваше да бъде - при търсещите мир, а не продължение на войната до последния жив украинец. Тук нали останаха „приятелите“ на Украйна, като Бойко Борисав, Делян Пеевски, Николай Денков, Кирил Петков, Асен Василев и куп други „евроатлантици“. Но вместо да дрънкат, защо не се запишат доброволци и не се присъединят към ВСУ? Обяснението го дава авторът на „Али баба от Исфахан“: „Ако във войната нямаше смърт, как храбро щяха да се сражават персийците!“
Засега кабинетът „Главчев“ няма да изпраща български военни на фронта в Украйна, нито ще развърне кораби в Черно море, които да охраняват нашата икономическа зона. Не защото не иска, а защото след „военните реформи“ не ни останаха нито надводни, нито подводни кораби. При тази „бое(не)способност“ най-добре да не дърпаме мечката за опашката. Веднъж и ние да спечелим от своето слабосилие! А и нали предстоят избори 2 в 1 и според служебния военен министър Запрянов има вероятност Русия да се намеси в тях. Но, спете спокойно, деца! Защото шефът на МВР Калин Стоянов обеща наред с преследването на търговците на гласове да противодейства и на руското влияние. Макар Дядо Вазов да е написал преди повече от един век: „Не се гаси туй що не гасне. Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне!».
|
