Антология
Майка
Бедна майко, остаряла майко ,
младостта ти опу стя по къщите,
Станала си жива запетайка,
сгърбена, посърнала и мършава.
Малко радост топлеше гър дите ти.
В черен тру д преминаха г одини.
Радостта е, майко, пред очите ти –
двама снажни и засмени сина.
Те не пада т вечер пред кандилото .
Те не мо лят милост и утеха.
Те познават свойта буйна сила
и очакват светлите успехи.
Майко, не разбра ли синов ете си?
Те са смели и св ободни хора!
Силни във сърцето и ръцете
с тежка та мизерия се борят.
Твойта младост опу сте по къщите,
тяхната по фабриките тлее…
Тъй ли на св ета ще прежив еете,
вечно с Господ гладни и намръщени?
1938 г.
Александър ГЕРОВ
В началото на това, което ни пробутаха за демокрация, когато още имаше остатъци от мечти и надежди и не бяхме осиротели с повече от два милиона бегълци, един познат литературен критик написа РОМАН. С него се тачехме от студентството – ценях анализите му, познанията по европейска литература, учтивостта и поведението му. Донесе ми ръкописа – да съм го видял и понеже съм бил честен мъж, да съм му кажел. Ама – безпристрастно и безапелационно! Казах му каквото видях. Проговори ми – и то с половин уста, след няколко години. Друг роман не написа, но този издаде. Вече четеше лекции и в един-два провинциални университета: нещо като творческо писане и смятане, като теория на романа – изобщо някаква англосаксонска безполезност. Срещахме се рядко. Веднъж мимоходом ми се похвали, че ПРОДАЛ над ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ екземпляра от романа (РОМАН, ПРОДАЛ И ХИЛЯДИ са подчертани като ключови за темата думи). Забрави да уточни, че основните купувачи са неговите студенти.
Беше настъпило разделното време. Умираха приятелства, умираха от инфаркт на съвестта добри и стойностни хора, разпадаха се семейства и се приватизираха фабрики за илюзии. Разминах се и с Христо Калчев. Свързваше ни дружбата с Васил Попов и времето, когато беше драматург на театъра в Пазарджик и го водех да яздим на хиподрума с моя отбор по модерен петобой. Причината пак беше роман. По-точно неговата поредица бандитски романи – този почти фотографски летопис на 90-те години на миналия век. Продал бил по няколко хиляди от всеки. Нея вечер се разгорещихме и взех, та изтърсих, че това е булевардна мътилка, че е на светлинни години от Хамет, Чандлър и Лъдлъм, а Марио Пузо е недостижим… Христо беше талантлив разказвач, поблазни се от зейналите низки апетити – закономерно ония книги си отидоха с времето. И двамата споменати са вече в по-добрия свят, там романи не се издават (Слава Богу!), но в порядъчно оръфаното българско битие мистериите около романа не секват.
По ред причини (предимно нелитературни) нему бе определено да е един от активните инструменти на прехода наред с всичко, с което е натоварен този кралски жанр. Защото беше даден и същинският старт – не на промяната, а на подмяната, която включваше и естетическите стойности. Нейната технология не бе сложна. Новото време (и неговите собственици) в случая си състави списък от подбрана група автори, на които беше предоставено печатно пространство, щедра реклама, държавни и други средства, задгранични обучения и прочие инкубаторни удоволствия. Разположиха ги в университети, министерства, фондации и комисии. Междувременно се начена серия кампании: срещу обявената за „комунистическа“ литература от тоталитарните години, а по принцип – срещу класическата българска. По ТВ-тата започнаха трескави съревнования за „най-четен“ наш автор. С изпитан милиционерски трик покрай Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин и пр. обичани класици тихомълком се вмъкваше някое именце от списъка (днес в един от новите учебници по родна литература първенецът на списъка е представен с почти три страници, а на великия Йовков е отпусната едва половин). Така се трасираше настъплението на развялата избелелия постмодерен байрак книжнина, докато образователното ни министерство методично изскубваше от букварите на българските деца всичко, което беше възпитавало десетки поколения в родолюбие, човещина и нравственост.
Нелепо, тенденциозно и просто глупаво съвременната ни художествена словесност беше разцепена на две от изобретена набързо нашенска „Берлинска“ стена: новата – добрата и модерната – от рехавите и не особено впечатляващи „списъчни“ творения, и старата – отживяла времето си традиционна литература. Разбира се, в първата група имаше даровити хора, появиха се и обещаващи творби, но скоро се разбра, че и те са използвани за параван на продължаващата касапница срещу голямата българска книжовност. Което в превод ще рече – срещу националната историческа памет, срещу духовните темели на народа ни.
Тежка и тъжна е тази тема. Болезнена. За кой роман всъщност говорим? Изобщо за романа, за отделни книги ли? Или за хипертрофиралата литературна – а като цяло и духовна – атмосфера, в която се вихри някакъв зъл механизъм, действащ като изкуствен подбор и контролиращ строго подбирането? Кой тогава, с какви средства и с каква цел е инсталирал и поддържа този скъп механизъм цели три десетилетия?
Cui prodest – кой има полза от разрухата, която сее действието му? И с просто око се вижда, че това е част от друг, глобален механизъм, благодарение на който България сега е най-мизерната страна в общия уж европейски дом – с насилствено разграмотяван, разболяван и буквално загиващ народ, с ликвидирано селско стопанство и символична промишленост, която няма сили да произведе самостоятелно и една затварачка за буркани. И за капак – с външно манипулирана марионетна върхушка, която е превърнала продажничеството, предателството и грабежа в професия и основно свое занимание.
* * *
Нека послушаме акад. Т. Павлов, че литературата е отражение на действителността. От такава гледна точка е обясним интересът към романа с неговите мащабни възможности за отразяване. Въпросът е как ще бъде „отразена“ тая действителност – като премълчаваните от МОН А. Страшимиров, Г. Милев, Н. Фурнаджиев, като зачертания Хр. Смирненски, като обявения за „терорист“ Н. Вапцаров? Или по щатния придворен начин – от писатели, които, макар и даровити, доброволно са влезли в списъка на обслугата. Разбира се, не безкористно и никога – заради някакъв идеал или убеждения!
Ще подмина и подбудите за подобно поведение – в коктейла им сигурно ще различим освен дежурния конформизъм и славолюбието, и келепирджийството, и умилкването около силните на деня. Ако се замисли човек, ще стигне до заключението, че именно такива подбуди обясняват прозиращата зад показната умност, витиеватостта, грамотността, претенциозността и изобщо модерността – странна стерилност на иначе добре подредените текстове.
Световната литература е пълна с прекрасни повествования, които са знаме и емблема на своята епоха. Освен израз на авторския талант, те са морален пиедестал, зов за правда и свобода, глас на онеправданите, оскърбените и унижените, съпротива срещу желязната пета на властващата сила. Никой и не помисля да ги затрива или изхвърля от учебните програми, да ги „превежда“ на някакъв новоезик, да ги редуцира или пъди от пантеона на националната история. Още повече – да курдисва на тяхно място недоносчетата на някакви списъчни придворни. Такова кощунство, такава самоубийствена лудост обаче в България не само е възможна, но и се практикува публично. Под благосклонните погледи на законодатели, управници и магистрати, а и на творчески съюзи и прочути интелектуалци, току пламне поредната гавра с поредната творба на нашата класика (не говоря за гаврите на образователното министерство, които са планомерно организирани). Най- много атаки – и никак случайно – отнесе „Под игото“ и съм сигурен, че те няма да престанат току-така. Защо ли? Ще дам пример:
Един от основните строителни елементи, дошъл до нас от древността, е дъговидната арка – тази архитектурна класика е естетически изящна, а функционално издържа големи натоварвания. Има я във Вавилон, Индия, Египет, тракийските светилища и гробници, римските акведукти и мостове, Айфеловата кула – навсякъде. Тя понася без усилие тежестта на вековете – като каменно построение представлява две полудъги от дялани правоъгълни камъни, които се събират горе. Тайната на нейната издръжливост е в триъгълния клиновиден камък – стожера, който, свързвайки ги, придава на каменната дантела удивителна здравина. Махне ли се стожерът, всичко начаса рухва.
За нашата съвременна литература такъв стожер е романът на Иван Вазов „Под игото“.
Помните в споменатите екранни „четения“ настървените опити той да бъде омаловажен, обявен за архаичен, за неполиткоректен и пр. Една „списъчна“ издателка пък се натегна и го отпечати на „шльокавица“ (безсмислица като изписаната по влаковете на латиница тъпа абревиатура BDJ), а някаква филологизирана девица взе, та преброи и „преведе“ на модерен език над хиляда „остарели“ Вазови думи: оттам например научих, че вада означавало изворче. И т. н. Но тия изцепки нито са случайни, нито са невинни. Енергията им се поизчерпа заедно с намалялото финансиране, целящо създаването, озвучаването и провъзгласяването на една друга литература, с която да започне новото летоброене и се предизвика леталния край на досегашната.
Помните и какви присъди се произнасяха – била остаряла, тоталитарна, идеологизирана, недемократична и т.н. Та затова, а не от някакви лоши намерения трябвало да се изхвърли (Маяковски изхвърляше с подобни аргументи Пушкин от парахода на съвременността). А тя им пречеше и им пречи, защото е пропита със страдания, със социални борби и истини, с революционни драми, освободителни подеми и национални идеали – тя е достоверната, неподправена история на нашия народ, неговото формиране и изграждане като нация. В негово име изпълнява дълга си истинският писател. Защото историята може и да се пише от победителите, но тази история – не. Ако там се промъкне компромис, фалш или посредственост, творбата е белязана със забрава.
Като лирично отклонение ще спомена, че шедьоврите на българския роман по правило са историко-събитийни, те следват обществените сътресения и са ярък документ на своето време. Така „Под игото“ се появява през 1888 г. – 12 години след Априлската епопея (издаден е през 1894 г.); „Хоро“ на Антон Страшимиров излиза през 1926 г. – три години след септемврийския бунт; „Тютюн“ на Д. Димов е отпечатан в първата си редакция през 1951 г., тетралогията на Д. Талев се появява през 60-те години…
И тук се сещам за един недовършен разговор с велелепния Чавдар Добрев. Веднъж седмично имахме един следобед, в който се срещахме (сега разбирам, че това са били едни от последните ми – по цветанстояновски – хубави разговори). Великолепен ум, неуморен създател с поразителна работоспособност, този уникален енциклопедист от европейска величина беше фанатично предан на българската идея. Рядък изследовател, той притежаваше феноменалната способност да намира сходства и различия, да съпоставя процеси, школи, направления, факти и творби, сътворени в различни страни и времена, да открива нашите предимства и слабости, да ги систематизира и класифицира. Една от темите в споменатия разговор беше романът. В увлечението си начертах на лист абцисо-координатна система и запресмятах. Пътем давах определения за автори и книги, отделих някои имена, които смятах за завършени романисти – Вл. Зарев, С. Янев, Л. Андровска, М. Русков, Б. Банков, В. Люцканова, А. Попов, Н. Антонова…
С днешна дата ще довърша разговора, като възстановя оная лаборатория: от 1989 г. до 2024 г. са минали 35 години. В обратен ред нанасяме 35 години по абцисата с начална година 1944-та и се получава 1979-та. Взимаме тези напрегнати десетилетия – това е времето на Народния съд, колективизацията, бригадирското движение, култа към личността, Желязната завеса, дефицита, идеологическата борба, политическото отделение на Държавна сигурност, индексите с имена на автори, които е забранено да се издават (Петко Братинов ми показа един от 1976 г. с гриф „Секретно! За служебно ползуване“. Бях на 17-то място в списъка, имаше още 3-4 листа. Това – само за сведение). Сега с едно бегло изброяване да видим каква наложила се проза е публикувана през тези тоталитарни години: Д. Димов и Д. Талев, „Обикновени хора“ на Г. Караславов, „Покривът“ и „Мъже“ на Г. Марков, „Път“ на Ст. Ц. Даскалов, „Нонкината любов“ и „Хайка за вълци“ на Ив. Петров, „Наклонената Пиза в Кула“ и „Родихме се змейове“ на Й. Вълчев, „Случаят Джем“ на В. Мутафчиева, „Времето на героя“ и „Низината“ на В. Попов, „Иван Кондарев“ на Е. Станев, „Балада за Георг Хених“ и „Германия – мръсна приказка“ на В. Пасков, „Калуня каля“ на Г. Божинов…
Разбира се, това далеч не е пълният списък, също не включвам вътре историческия роман, развлекателните четива, криминалните романи, десетките сборници прекрасни разкази, есеистиката…
С оглед на факта, че реално всички златни векове, просвещения и реформации не са продължавали повече от трийсетина години, ще свърша изброяването си с убеждението, че периодът 1960- 1980 г. е вторият Златен век на българската книжнина и култура. Съмнявам се, че ще се повтори през настоящия.
А аналогичното изброяване на изтъкнатите имена и значими книги за времето 1989-2024 г. и сравнението с изброеното по-горе оставям на любознателния читател.
* * *
С Григор Ленков и Любен Лачански сме се запътили към писателското кафене. В ъгловата градинка на „Ангел Кънчев“ и „Солунска“ седи на пейката в белия си шлифер Атанас Далчев. Вика ни с ръка. Наместваме се до него. Впечатлен е от преводите на Гришата, говори ласкаво, току сваля очилата и ги бърше с носна кърпа. Есен е, от влагата го въртели ставите. „Не ми стига времето – въздъхва, – няма да мога да ги преведа и не виждам кой ще го стори… Ама и с другото е така – има събития, има герои, има сюжети – къде са им писателите?“
Имаше предвид поезията на маите и инките (Никола Инджов сетне достойно се справи с превода), но ще сбъркаме ли, ако се запитаме: къде са ни писателите? С какво се занимава съвременният български роман, какво отразява? Списъчният роман, обслужващият? Защото той е във всекидневния медиен фокус, той търчи на държавни и фондационни разноски да представя книжнината ни по чужбините, той е напъхан в учебници и помагала… Какви са му темите, фабулите, сюжетните линии и ъгли, героите и прототипите? Той се е наредил на опашка за всички награди – и си ги урежда: половината автори са уредени в журито и награждават другата половина, после в следващото жури е обратното. Така няма съперници, така равнището стига до морското… Кои автори имам предвид ли? „По наградите ще ги познаете!“ И по биографиите – след стандартното „Роден… завършил…“ следва останалата биография: „Носител на следните награди…“
* * *
Списъчният роман охотно описва:
Гнета, недостатъците, парадоксите, арогатността, гротеските, закостенелостта, ограничеността и тъпотата на тоталитарното време;
Жалкото българско битие, жалките ни напъни да се освободим, послушничеството ни, нашата традиционна сателитност, недодялаността на българина, арогатността му, неговата безгранична изостаналост от цивилизованите и титулувани колонизатори, създатели на борси за търговия с роби, потисници и ксенофоби…
Той има един герой – своя автор (разбира се, под чуждо име), който е космополитен тип, скача свободно от континент на континент, навсякъде е у себе си, презира простотията на останалите си сънародници, много мисли, много говори – и там си остава, при говоренето и мисленето.
Списъчният роман старателно избягва:
-Всичко, що се отнася до „непозволените“ от тези, които плащат, теми като: истинската роля на плащащите в нашето минало и настояще, което ни доведе до този хал.
-Кой, по какъв начин за три десетилетия си присвои България и я превърна в кошмарно място за живеене;
-Кой, по какъв начин им вменява да изопачават миналото, да маргинализират настоящето и да пълнят книжарниците с неверни, претенциозни и в крайна сметка – скучни повествования…
Стига ми толкова! Четях в началото, надявах се, че иде нова вълна, че свободата ще роди… Нищо не роди в този смисъл – и това е било предвидено. Давим се. А чие дело е спасението на давещите се - пише в инструкцията на Илф и Петров.
Когато капиталът призовава някого в политиката, за да изпълни негова важна актуална и неотложна задача, е благородно щедър и мил, дава и обещава, насочва, помага, обяснява, възнаграждава. Той не се съмнява в избора си и затова изискванията му са големи. Но и не признава никакви оправдания, ако не бъдат изпълнени и задачата бъде провалена. Колкото по-голяма е щедростта му в началото, толкова по-строги са претенциите му в края. Той влага част от себе си и никому не прощава, ако тази част не може бързо да се възвърне и стане онова, което е пожелал и възложил да бъде сторено.
Капиталът предоставя на избраника си целия ресурс на държавата, облича го във власт и му позволява да прави каквото си иска с нея, стига да му свърши работата.
Помните как преди няколко години с овации и горещи надежди се появиха обновителите на българската политика, завършилите Харвард, умните, енергичните, богатите и всеотдайните ратници на промяната, които обещаха да обновят държавата и обществото ни. Те се възкачиха на гребена на народния протест, обясняваха с вълнение какво се случва и как ще извършат такива реформи в икономиката, управлението, общественото устройство, които ще ни успокоят, вдъхновят и направят и по-богати, и по-уверени в сегашния и утрешния ден. Защото те това са го учили в престижни университети, получили са дипломи, вече са го правили чрез своя изключително успешен бизнес и е въпрос на време, за да дойде мечтаното бъдеще.
На бизнеса му трябваха такива хора!
А обществото им повярва, защото бяха млади, образовани, умели. То жадуваше за подобни водачи и изобщо не се съмняваше, че под тяхно ръководство ще се извършат действителни промени
Капиталът също беше доволен. Подобно „разбирателство“ с обществото той отдавна не бе имал и затова и неговите надежди бяха толкова големи.
Оставаше чудото да се случи!
На обществото му е простено да бъде емоционално и да храни празни надежди, когато е достатъчно измъчено, обезпокоено и отслабено от надежди и очаквания. Затова не бе трудно и този път да бъде излъгано и подведено. На него много му се искаше да се намерят умни хора, които да му помогнат да излезе от безизходицата си.
На капитала обаче това не е присъщо. Ако той се излъгва в очакванията си и в тези, които трябва да поддържат неговата сила и енергия, значи нещо твърде важно и съществено в системата не е наред. И следва да се анализира. В случая той подходи с високо самочувствие и с убеждението, че всичко му е позволено и че обществото е дотолкова смазано и разрушено, че каквото му наредят да прави, ще го прави. И че ще търпи и изтърпи всичко.
Обществото може да търпи дълго, ала не и капиталът. Той бързо разбра грешката си и почувства заплахата върху себе си.
А грешката му бе доста груба, тъй като бе избрал да даде властта на хора, които се оказаха неподготвени, необразовани, безотговорни. Те смятаха, че им подаряват властта, за да правят с нея, каквото си поискат. Както бе поверявана на почти всички преди тях. За тях тя бе подарък и побързаха да се възползват от него.
Капиталът е щедър, когато се надява на избора си, за да му свърши работата. Ала е безпощаден, когато се разочарова и му се налага да поправя грешката си. Той не се бави, за да разчисти сметките си с тези, които са го подвели.
Престои да наблюдаваме как това ще стане с партиите, на които той възложи властта: „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“.
Ако кажа, че сега ще хвърчи пух и перушина, няма да излъжа или да преувелича.
И тя ще захвърчи още на предстоящите избори. Вече започна операцията по наказанието. Обвиненията може и да не се докажат, но шумът около тях ще увеличи ефекта от тях, ще ги уголемява постоянно, за да свикне обществото, че тези хора са бандити. Дори и да не са.
Началото е в митницата, в офиса на един от активистите на ПП, после ще операцията ще се разпростре и върху други субекти и обекти, случаи, явления, докато не остане у никого съмнение, че се вършело нещо нередно от довчерашните любимци и избраници на капитала. Те сега реват, че срещу тях се води кампания за дискредитиране, но забравят, че самите те започнаха политическия си възход по същия начин. Тогава те не виждаха нищо нередно в това да се изваждат непроверени факти, за да се омаскари един или друг техен опонент и противник. По тази схема се действа във всички подобни случаи. Сега е дошъл редът на тези и каквото и да говорят, както и да пищят, колкото и да се жалват, колелото е завъртяно и спиране няма и не може да има, докато не приключи цялата тази схема за смяна на властта.
Провалът на тези умници е очевиден и няма никакво съмнение, че ще си получат заслуженото, преди да потънат в политическото небитие.
Проблемът на политическия живот обаче е, че в момента няма никакъв друг субект, който би могъл да изпълни поръченията на капитала. Това може да отсрочи за малко политическата смърт на ПП и ДБ. Но само за малко – докато се появи някакъв друг политически фаворит, за да ги замени във властта. Колкото по- рано това стане, толкова унищожителните удари върху тези неудачници ще бъдат по-малобройни и нещо от тях би могло да се спаси. Макар че и това е малко вероятно. Но все пак.
Искам да кажа, че такава е съдбата на скорозрейките и случайните политически спасители. Този урок трябва да се знае и помни – особено от тези, които се опитват да налучкат времето и да се възползват от празнотите в политическия живот.
Но за да бъде запомнен подобен урок, са необходими умни хора. А такива в политиката, за съжаление вече не останаха.
Затова всеки път ще започваме отначало. И няма да достигаме до естествения край
|
В миналия брой 16 от 16 април т. г. публикувахме забележителната статия на дългогодишния деятел на социалната и националната кауза Кръстьо Трендафилов. Поместената биографична справка ясно очертава неговия път на строител на онази България, която загубихме, на представител на онова поколение, което се беше посветило на идеала за новото бъдеще на Отечеството, но което накрая се озова в мъртвата хватка и зад оградата с бодлива тел на капана, където го отведе перестройката. А това стана във време, когато императивите на живота изискваха, а и днес изискват всеотдайност и непоклатима твърдост за спасяването на народа ни и неговата държава. Драмата на това поколение е всъщност драмата на цял един народ, който все по- осезателно чувства удушваческата същност на днешния ден, който се взира в сумрачните хоризонти на своето утре, но все още е глух, объркан и не докрай разбиращ знаците на новото робство, към което са го подкарали. В такава обстановка да поставиш въпроса „За БСП- открито и честно“ означава да останеш неразбран от мнозина, особено ако не си изяснил докрай адреса на своя финален призив.
Ето какво пише Кръстьо Трендафилов: „Уважаеми другари, престанете да създавате нови движения, да правите партии с нови леви послания, да предлагате писането на нови програми и стратегии. Време е да се върнете в БСП. Това е последната възможност и вие не я убивайте.“
Кръстьо Трендафилов отива и по-нататък: „Върнете се, дори с натрупания опит от досегашната си дейност.“
Следват и имената на партийни авторитети като Станишев и покойния Петър-Емил Митев – първият от които призовава за превръщането на БСП във „водещ политически субект“, а другият – за „незаобиколим“ такъв. Следва вярната констатация, че „навремето партията не се противопостави твърдо на безразсъдната смяна на системата“. И най-важното, че „дневният ред на България е за отстояване на държавността и оцеляването на народа ни“. Абсолютно вярно и точно.
Възраженията обаче, които предизвиква това послание, нямат за цел да омаловажават загрижеността на автора за „хората, които живеят в най-бедната страна на Европа“, както и отроненото почти като въздишка на примирение, а може би и на надежда, че „няма кой да го направи освен нас, грешните, но предани на правдата хора“.
През годините „Нова Зора“ никога не е гледала с безразличие на процесите, протичащи в БСП. Причината сме я изтъквали многократно. БСП беше единствената стройна организирана политическа сила, наследница на партия с многолетен опит в укрепването и съзидаването на държавата, за която беше повече от ясно, че вятърът на промяната се кани да я отвее в небитието. Най-голямото богатство на тази партия бяха хората, съзидавали с необикновен устрем новия облик на живота и на България.
Ако времето роди честни изследователи на историята на БСП, може би най-добър свидетел биха се оказали годишните течения на „Нова Зора“ още от брой № 1, излязъл в далечната 1990 г. на 14 май, вторник. Макар никога да не сме били явен или таен орган, свързан с БСП, право или криво в нейното лице ние съзирахме ядрото на съпротивата срещу предстоящия разгром, който, уви, успя да запрати България не в Третия, а направо в Четвъртия свят.
Някои биха казали, че позицията ни е била въпрос на ирационален политически мазохизъм и късогледо недооценяване на пълната безперспективност на една такава ангажираност. И в по-едър план навярно биха се оказали прави. Но годините показаха, че правилно сме разчитали хода на времето, подчинено на могъщи интереси и намерения. За тези сили, осъществяващи разгрома на България, ние не бяхме заплаха. Опасността от нас, доколкото съществуваше, беше за внедрените в партийните редици морални пораженци, които ние не особено благоразумно назовавахме и по име. Може би не случайно тогава Гръмовержецът Продев, царство му небесно, с ювеналовски гняв порицаваше „черно-зеления“ вестник. Никой не се беше осмелявал да влиза в открита схватка с него и затова малцина знаеха че е… отмъстителен, да не кажа друга дума. Като детайл от неговата прословута „обективност“ ще припомня, че той помести под главата на в. „Дума“ „достоверна информация“ за това, че главният редактор Минчо Минчев бил посрещнал на Летище София „резидента на ЦРУ за Източна Европа“. Това обаче трябва да му се е видяло недостатъчно за необходимата дискредитация на „Нова Зора“, защото бе подкрепено и с твърдението за осъществена от моя милост далавера с 40 хиляди тона нефт.
По това време Жан Виденов вече си бе подал оставката. Но новото Изпълнително бюро на четвъртофевруарците Николай Добрев и Георги Първанов, както ни разказваха, неизменно е откривало дневния ред на своите заседания с преглед на страниците от поредния брой на „Нова Зора“.
Пиша тези неща не за да представя със задна дата някакви аргументи свидетелстващи за особено геройство, но истината е, че в месеците преди 10 януари 1997 г. ние бяхме прозрели и посочили не веднъж съкрушаващи факти как ръководеният от Стефан Продев вестник е превърнат просто в глас на „мухите кюрановки“ от ОСД, които пръскаха отровната зараза на съглашателството със СДС. И с това откриваха простор за мароканските скакалци на Иван Костов, които се канеха да опустошат България. И те успяха. Може би защото по „принципните“ публикации в „Дума“ те съставяха и дневния ред на своята опозиционност. Тази наша откритост в края на краищата развали дългогодишния ми достлук с Гръмовержеца, който, мир на праха му, ако гледа от горе, няма никакъв начин да ми прости и днешните откровения. Но нали е казано: „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа.“
А истината е такава, че изводът в публикацията на Кръстьо Трендафилов налага и въпроси, и уточнения, колкото и това да не ми е приятно. В този смисъл аз не отричам необходимостта от единение на хората на социалната кауза, още повече, че маските отдавна са паднали. И отдавна са разчетени посланията и методите на либерал- глобалистите.
Все повече стават мислещите хора, които осъзнават техните не особено изкусни „финтове“. За осъществяване на мерзките им човеконенавистнически цели те постилат широкия път към ада само с привидно добри намерения. В този смисъл нима не е ясно, че като средство за тяхното постигане те се стремят да впримчват най-вече партиите на социалната идея. Нима не са доказателство политиките на т. нар. Партия на европейските социалисти, ръководена доскоро от бившия председател на БСП Сергей Станишев? Нима не са убедително доказателство сладките и медени приказки за борба с т. нар. домашно насилие, „благородната“ Стратегия за детето и реформите в образованието, зад които се крият ценностите на смразяващият ужас от един бъдещ свят, в който най-великата победа ще бъде разгромът на семейството, на традициите, утвърдени от хилядолетия?
А сега си спомнете позициите и имената на хората от БСП, които подкрепиха т. нар. Истанбулска конвенция, проследете пътя на техния възход, израстване и непотопяемост.
Как, др. Трендафилов, си представяте обединението с хора като хранениците на БСП Мая Манолова и Елена Йончева и цялата оная редица от „най-достойните“, които на предишните избори БСП изпрати в Европейския парламент? Следили ли сте техните позиции, техните превъплъщения?
В т. нар. Левица може да има и стойностни хора и те трябва да бъдат привлечени отново в БСП. Но там са събрани като в дяволско сборище и “социалисти“ като Кирил Добрев, Георги Пирински, споменатия Сергей Станишев, Весела Лечева и всички ония, които са отговорни осъществители на организационното разложение в БСП. Не е въпрос да бъдат изреждани имената на „гнилите ябълки“. Но нали след един конгрес на заседателната маса в Изпълнителното бюро се оказа, че седят хора с общо имотно състояние от близо 4 милиарда?! Как си представяте, че народът може да повярва в хора, които се превърнаха в господстващата класа, които го излъгаха и предадоха неговото бъдеще.
След Жан Виденов от БСП бяха отстранени или „самоотстранили се“ повече от 250 хиляди партийни членове. В едно с други, които се осъзнаваха като излъгани и изоставени, техният брой става вече страховита цифра, която може да бъде ядрото на „сериозен политически субект“ или ако искате – на „незаобиколим“. Този потенциал съществува наистина, но той не може да бъде задействан от морални пораженци и от идейни отцепници. На вас ли да се обяснява, погромът на България, постигнат заради това, че БСП не се противопостави по-твърдо на „безразсъдната смяна на системата“. Помните ли имената, отговорни за това?
Днес е налице прозрачен опит да бъде използвана от пораженци, прибежчици и мерзки отрицатели и остатъчната енергия на БСП. Надеждата им е, че след „обединението“ такава партия повече няма да има. Защото и на глухия цар в Египет отдавна е ясен цялата меркантилност на приказките за наложително обединение в ляво. А народът гледа. И се знае, че народ е това, а шепа нахакани келеши си мислят, че могат сърцето му в шепа да хванат. Да ме прости поетът за твърде волната перифраза.
По времето, когато Сашка Каракашева беше председател на Контролно-ревизионната комисия, написах една кратка бележка относно поредната шмекерия, осъществена от ОСД, които се стремяха към властта в БСП и обявяваха своята критика от „социалистически позиции“. Заглавието й беше твърде красноречиво: „Сашке, скалпел!“ И без да съм хирург, днес си мисля, че всяка гнилост трябва да бъде изрязвана до дъно. Иначе гангрената е неизбежна.
Все искам да вярвам, че Нинова в голяма степен осъзнава тази истина.
Само да не й трепне ръката.
На Изток от Европа и в частност на Балканите има едно пренебрежително отношение към дългоухите четирикраки и техните двукраки подобия. Магарето, макар и вековен спътник на човека, е станало нарицателно за мързеливо, инатливо и подло същество. Покойният турски сатирик Азис Несин дори е написал цяла книга, озаглавена „Какви сме магарета!“ А според един арабски анекдот, когато старата камила легнала да мре, стопанинът й отишъл при нея да иска прошка, задето цял живот я е товарил, държал я гладна и жадна, излагал я безмилостно на жаркото пустинно слънце, на нощния студ и пясъчните бури. „Всичко ти прощавам, казала камилата, само едно не мога да ти простя -това, че слагаше магаре да ни води кервана“.
Когато човек се замисли на кого българският избирател поверяваше кервана на държавата през изминалите от началото на прехода над 33 години и особено през последните два мандата с участието на ПП-ДБ, започва да го е срам. Срамува се, както от тези, които „им гласуваха“, така и от онези, които в дните на изборите предпочетоха да си стоят вкъщи или да отидат за риба. Положението, в което днес се намира България, най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС, е заслуга както на управляващите двукраки магарета, така и на техните двукраки поклонници и отрицатели. Вярно е, че „сглобката“ ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС и ДПС се „разглоби“ на две враждуващи и ненавиждащи се групировки, но го направи с толкова скандали и простотии, че на всички загорча от „мазното турско кафе“. Което идеологът на конституционните промени и съдебната реформа Христо Иванов е изпил в скута на Делян Пеевски, след като десантира предизборно с лодка на плажа „Росенец“ край Бургас, заграбен от сараите на Ахмед Доган. Така наследникът на АБФК Иванов превърна Пеевски в конституционен реформатор, виден законотворец и даже в парламентарен говорител на цялото „евроатлантическо“ мнозинство. Понеже почетният председател на ДПС Ахмед Доган го обяви за „политическо явление“ и му подари поста съпредседател на ДПС, той и председател на ПГ на движението. И въпреки санкционирането му по закона „Магнитски“, Пеевски седна на първия ред в НС редом с Кирчо, Атанас и Бойко. Задкулисието, според Кирил Петков, било излязло на първия ред в НС, което било заслуга на ПП. „Всички сме там“, казваше човекът с двойното гражданство, заради когото управляващото евроатлантическо мнозинство промени и Изборния кодекс, допускайки двойни и тройни граждани да могат да се кандидатират за депутати и министри, ако са живели последните 18 месеца в България. Задкулисието беше „наказано“ да стои на първия ред в парламента, изпъквайки като въшка на чело напук на Посолството! Накрая нервите на съдружниците в престъплението, наречо „сглобка“, не издържаха и те се разведоха, засипвайси се с тежки обиди: от „най-красивото лице на мафията“, с което Асен Василев удостои Мария Габриел, до прокарване на интересите на Путин и покровителстване на контрабандни канали и трафика на наркотици. Съставът на служебното правителство на Димитър Главчев отприщи нови порои от помия, за каквито не бяхме и сънували. Бившият министър на транспорта вт кабинета на Денков Георги Гвоздейкв беше изключен от ПП, понеже се беше съгласил се да продължи работата си като министър на транспорта и в служебния кабинет. Друг министър от кабинета Денков, министърът на вътрешните работи Калин Стоянов, направо беше анатемосан като ортак на контрабандисти и човек на Делян Пеевски. Той обаче не подаде оставка, няма да се откаже от поста и в служебното правителство. За сметка на това под предлог, че му е оказван натиск от Калин Стоянов, оставка подаде главният секретар на МВР Живко Коцев. Но за всеобщо изумление оттегли оставката си още на другия ден пак под предлог, че бил заплашван от Прокуратурата и лично от Борислав Сарафов, при когото отишъл с молба да бъде обявен за защитен свидетел срещу контрабандисти. Хора, с които контактувал „от лоялност“ към тогавашния министър на вътрешните работи Бойко Рашков. После от мрака на неизвестността изплуваха разголени снимки на комисар Живко Коцев и контрабандиста Стефан Димитров в една сауна. Оказа се, че от него Коцев е приел като подарък скъп часовник за 50 000 лева. И той не само че не се притеснява от подаръка на контрабандиста, ами позира с него. Ето така бившият оперативен ръководител на МВР се е борил с контрабандата, за която Николай Денков обвини... ДАНС. Сиреч, подчинената пряко на премиера агенция за национална сигурност. Но за излязлата от тази структура и наскоро аретувана бивша шефка на ДА „Митници“ Петя Банкова, както и за заместник-председателя на ДАНС Петър Петров, бивш депутат от ПП, и главия секретар на МВР комисар Живко Коцев, Денков и съпартийците му не дават лоша дума да се каже. Защитават яростно и депутата от ДБ Настимир Ананиев, една от фирмите на когото е водела счетоводството на белгийска компания, подгонена от белгийската прокуратура за пране на пари и други престъпления. Те всички, значи, били жертви на политически спекуланти, използващи медийни и прокурорски бухалки, за да омаскарят ПП-ДБ и да спечелят изборни дивиденти. Тази предизборна кампания според ПП-тата щяла да бъде най- мръсната от всички досегашни кампании. Има обаче и някои особености: при сегашната се уволняват, арестуват и разследват хора от по-ниските етажи на властта, докато правителството на Кирил Петков арестува лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, бившия финансов министър Владислав Горанов и пиара на Борисов Севделина Арнаудова. И след като направо ги увенча с мъченически ореол, след 24 часа освободи Борисов и неговите колеги. После, в името на „стабилността“ и конституционната и правосъдната „реформи“, репресиращи и репресирани се обединиха за съвместно управление на България. Клетвите „Никога с Борисов и Пеевски!“ бяха забравени и Борисов по думите на Кирил Петков беше „изпран“. А пък в името на конституционната реформа Делян Пеевски беше „размагнитизиран“ без Посолството да реагира. Новият посланик на САЩ Кенет Мъртън изрази разочарование само от факта, че участниците в „сглобката“ са се изпокарали и разделили. Един вид „кучи синове“, но наши „кучи синове“. И въпреки че си нямат вяра за пет пари и се ненавиждат взаимно, тъй като са от една порода, тези кучи синове се одумват след изборите отново да разговарят и да се съберат. Борисов казва само, че ще сътрудничи с ПП без лидерите им, а пък Кирчовци заявяват, че ще преговарят само ако в ГЕРБ има промяна; тоест, без такива като Борисов.
Но до 9 юни ще изтече много вода и двете страни ще забравят, както веднъж вече го направиха, какво са твърдели, преди да започнат пазарлъците за нова „сглобка“. Тя, казват присъдружните „политолъзи“, била безалтернативна. Само дето делът на ПП-ДБ щял да намалее пропорционално на загубените от тях гласове.
Ако трябва да избираме да ни управляват, макар и при ново съотношение на силите, същите политически шарлатани, Бог да пази България! При всичките им фалшиви призиви повече хора да гласуват на практика те убиха вярата на народа, че изборите в тази страна могат да бъдат честни и прозрачни. Първо го направиха чрез стотиците хиляди невалидни бюлетини и сгрешени изборни протоколи. После посяха съмнения в машинния вот чрез скандала със заснетите кодове от заместник- министъра на електронното управление. И накрая всичко свърши със записаното от камерите попълване на бюлетини в община Борован: за „баче Цено и други наши ора“. И то от членове и дори председатели на изборни секции.
Това, че въпросните шарлатани нямат никакво желание да се борят честно и прозрачно за народния вот, го доказва и фактът, че сега, вместо да предлагат политика, която да ни направи по-богати, по-здрави и по-уверени в бъдещето, нашите „магарета“ - да ми простят дългоухите, се борят чрез МВР да спечелят изборите. Това го чухме на записа от седянката на ПП, на която Асен Василев и Кирил Петков призоваха към изборна победа с помощта на „нашето МВР“. На министрите те поставяха задачи с кръв да се подпишат, че ще правят чистки в поверените им министерства. Това е истинската им програма, а не приумиците в един „муморандум“, който Кирил Петков изпрати преди месеци по интернет на Мария Габриел. Днес съдружниците на Борисов и Пеевски, които чрез нескопосаните промени в Конституцията натрапиха на президента Радев списъка с 9 възможни кандидати за служебни премиери, сред които той трябва да избере един, без да може да избира конкретни министри, се жалват, че кабинетът на Главчев действал реваншистки под диктовката на Борисов и Пеевски. И призовават Радев, когото щяха да „импийчват“, да не подписва укази за новите назначения. Така става, когато не знаеш накъде вървиш, и стигаш там, където не си искал. Чистките, които служебната власт извърши в няколко държавни дружества, са най-малкото наказание за дилетантите от ПП-ДБ. Друг е въпросът, че служебният кабинет е същинско минно поле, а не фактор на стабилност. Трусовете и внезапните промени в служебното правителство на Главчев обаче бяха предизвикани от външен натиск. Лидерът на ГЕРБ Борисов, който се превърна в ретранслатор на чужда воля, създаде илюзията, че той и Пеевски редят кабинета и определят кой министър става и кой не става. Така само за няколко дена от кабинета излетяха министърът на земеделието Кирил Вътев и министърът на външните работи Стефан Димитров. Последният отгърмя заради „недостатъчно острата си позиция“ относно българската военна помощ за Украйна и нападението на Иран срещу Израел по време на форума „Кримска платформа“, на който домакин беше София. Ако е вярно и това, че Стефан Димитров е отказал да слуша назиданията на помощник държавния секретар на САЩ О,Брайън, той ще се окаже един от малкото истински български държавни мъже. За такива в кабинета „Главчев“ място няма, както нямаше и в кабинета „Денков“.
Унизително е, че поредното българско правителство се държи като васал на Вашингтон, Брюксел и Киев. Нищо ново под слънцето. Сглобени или разглобени, нашите фалшиви евроатлантици са последователни само в слугинажа си към Запада и Украйна. Ако на 9 юни пак изберем „повече от същото“, да не се сърдим на други, а на себе си.
И тъй като бившите съдружници в далаверата, наречена управление, се канят пак да ни се качат на главите, да припомня анекдота за габровеца, който си купувал шапка. Като чул каква е цената, той запитал продавача: „А къде са й дупките?. „Какви дупки?“, учудил се търговецът. „Тези, през които ще си навира ушите магарето, което ще даде толкова пари за една шапка“, отговорил габровецът.
Разбира се, българският избирател няма да си пъха ушите в някакви дупки, а трябва да си отваря и ушите, и очите, за да не се пита после кой му е „сложил капата“.
|
