Кръстьо Трендафилов е политик и експерт. Роден е в село Хайредин, Монтанско. Завършва Висшия икономически институт “Карл Маркс” в София. Бил е кмет на Враца, секретар на ГК на БКП и директор на Машиностроителния комбинат „Гаврил Генов“, Враца.
В периода 1990-1991 г. е депутат в 7-ото Велико народно събрание, а от 1991 г. до 1998 г. е депутат в 36-ото и 38-ото народно събрание. Бил е член на Комисията по земеделието, горите и поземлената реформа. От 10 юни 1996 г. до 12 февруари 1997 г. е министър на земеделието и хранителната промишленост в правителството на Жан Виденов. Става член на Висшия съвет и Изпълнителното бюро на БСП през 1998 г. Бил е съветник на президента Георги Първанов.
Предстоят избори и отново станахме свидетели на поредната сбирка на „социалисти“, голяма част от които отдавна не членуват в ТАЗИ партия. Самите те отдавна са лидери на други партии, които държат винаги да се разграничават от БСП. Явяваха се на избори със свои платформи. Участваха в управлението на държавата с глутниците на Борисов и Пеевски, но много се вълнуват за БСП , която не била изразител на така нужната на страната лява политика. И която се представя все по-лошо на изборите – и на местните, и парламентарните. Причината според тях, както твърдят, е, че нещата се влошиха, след като БСП беше оглавена от Корнелия Нинова. Решението им е недвусмислено: смяната на председателя К. Нинова! До тези изводи достигнаха другарите от „Социалисти – 21“ според др. Пирински; „Социалисти – 23“ според Паскалев, и „Бузлуджа - 24“ според др. Таков. Много от тези, които сечаха и кършеха клоните на 130- годишния дъб, се вълнуват, че короната става все по малка и че въпреки техните усилия продължава да съществува. Те обаче така и не разбраха, че от отсечени клони става само листник за храна на козите, но не и фиданка за посаждане.
УВАЖАЕМИ
ГОСПОДА И ДРУГАРИ
Истината е, че последните години БСП води последователна битка с паралелната държава, че разработи и прие „Визия за България“ с участието и на някои от вас, и че защитава, а често и успява да реализира решения в борбата с бедността и паралелната държава. Сиреч Нинова за разлика от вас е боец. Тя допуска грешки като партиен, но не е изневерила на завета на хилядите, отдали живота си в борбата против тези, които ограбват народа, против тези които съсипаха здравеопазването, образованието, армията през последните 15 г. , а това е партията на бившия член на БКП Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ.
На въпроса кога и защо БСП започна да губи доверието на българския народ отговорът е ясен: още в началото на т. нар. преход! Следва
ПОЗИЦИЯТА
НА ЕДИН СОЦИАЛИСТ
ВЕТЕРАН С НАД 60 Г.
СТАЖ В ПАРТИЯТА
Моето поколение, което работеше в базовите партийни организации, в изграждането и ръководството на хилядите промишлени предприятия и мощни аграрни структури, и понасяше някои от грешните на растежа на другарите от висшето ръководство начело с Т. Живков, често беше наказвано. Изпращаха ни на най- трудните обекти , но това не ни отклоняваше от главната цел - изграждането на държава, в която хората да живеят спокойно, с вяра в утрешния ден. Работехме със самочувствие, че създаваме условия за нашите деца, та те да живеят в държава, съизмерваща се с най- добрите в света.
В това ръководство ключова роля имаха Андрей Луканов и П. Младенов, които поеха управлението на партията и държавата след Живков те поеха управлението на Партията и държавата след Живков. Те бяха млади, образовани, с опит в политиката. Зарадвахме се, че при наличието на огромното материално богатство, натрупано за 45 г., при наличието на вече сериозно подготвена и квалифицирана работническа класа, на мощни научно-производствени творчески колективи бързо ще преодолеем настъпилата криза. За съжаление нашите надежди бяха осланени само седмица след прословутия пленум! Започна се с чистки на някои от най-заслужилите и достойни специалисти. Мнозина недоумяваха, но още по-много бяха онези, които си казваха, че денят си личи от утринта. И се започна.
Още в началото на 1990 г. настъпиха падежите на главницата по външния дълг в размер 2,909 млн. долара. Правителството на Луканов, съставено от социалисти, бе пред сериозно изпитание. До края на 1989 г. България нямаше неплатен дълг! В новата 1990 г. страната навлезе с брутен външен дълг 9,210 млн. долара. Това представляваше 227 % от годишния приход от износа ни в конвертируема валута. За Унгария това съотношение е 319 %, за Полша 484 % , което означава, че ние сме били в много по-благоприятно положение. Ако прибавим 174,3 милиарда материални активи, валутен резерв от 1,381 милиона долара, вземания от други държави за 2,358 млн. долара, можехме десетократно да гарантираме външния дълг. Тези данни са от Световната банка. Оценката на Луканов бе: „икономическа катастрофа“! И той се разпореди без съгласието на МС, без решение на Народното събрание и Държавния съвет на 28. 3. 1990 г. Българската външнотърговска банка /БВБ/ да изпрати писмо на кредиторите за мораториум на плащанията по външния дълг, в началото на главницата, а по късно и на лихвите. Сиреч обяви държавата във фалит. Световната банка веднага определи действията на правителството като „ограничени, закъснели и даже погрешни“. Впрочем др. Георги Пирински беше член на това правителство.
ТОВА БЕШЕ
ПЪРВИЯТ „ДРУГАРСКИ“ УДАР
към партията „довел държавата до това положение“! Тази оценка се оказа по късно, че съвпада с оценката на американските приятели на Луканов и компания, които писаха: „Тези революции разкриха пред света опустошението и разрухата, които наложиха на икономиката на тези страни четири десетилетия социализъм“. Цитатът е от Въведението към проекта „Ран-Ът“, поръчан тайно от самия Луканов.
Последва и нова изненада – поканени бяха американските специалисти Ричард Ран и Роналд Ът да разработят „Проект за икономически растеж и преход към пазарна икономика на България“. Това предизвика нашето всеобщо изумление. Успокоиха ни, като обещаха, че ще участват в разработката и нашите най-добри икономисти от БСП и СДС и че проектът ще бъде подложен на обсъждане, преди да се приеме. И се случи онова, което дотогава бе немислимо: Просто ни излъгаха! Раздадоха ни „Проекта“ без двете глави, разработени от българските специалисти. И „забравиха обещанието“, че трябва да се обсъжда, че в НС имаме мощна парламентарна група, формирана от опитни политици и държавници, и може да вземе най-доброто за страната решение, тъй като имахме смазващо мнозинство.
Последва обаче и трета изневяра - да не кажа по- тежка дума. И това стана, когато правителството, притиснато от опозицията /СДС/ трябваше да изпълнява явно „съвместно“ приетия „Проект“. Тогава Луканов поиска подкрепа от партията. И ние тръгнахме като апостоли из страната да правим събрания в подкрепа на правителството. Партията насрочи и проведе национален митинг. Бяхме много доволни от свършената работа. Нещо повече - заредени с доверието на партията и народа, защото на събранията в страната присъстваха не само социалисти. И ето, събрахме се ние, народните представители от парламентарната група, в една от залите на все още негорелия Партиен дом. Очаквахме министър- председателя, за да му предадем настроението на хората, както и нашата пълна подкрепа.
Луканов пристигна, за да ни съобщи , че е подал оставка! И от ново без дори да ни попита. Клара Маринова /царство й небесно/ почти със сълзи на очи го попита: „Андрей как можа?“ Отговорът беше: „Аз прецених!“ Обърна се и си отиде. Едва ли е необходимо да ви казвам как изглеждаха тези двеста човека, които наистина бяха цветът на нацията. И които никога не забравиха този нож в гърба, това унижение, тази гавра, тази подлост !
КАКВО ПОСЛЕДВА?
Набързо се формира правителство „на националното спасение“ с премиер Д. Попов и двама заместници – по един от БСП и СДС - Д. Луджев и Ал. Томов. Интересно – тези, които само допреди месеци категорично отказваха да бъдат в правителство с БСП, сега с радост приеха, след като им беше предложен за осъществяване „Проекта“ за разгрома на държавата, приет и одобрен от др. Луканов и неговия заместник др. Пирински. За конкретните изпълнители няма да говорим. И се започна. Участието в това правителство тогава наистина беше пагубно! Вие ръководехте партията тогава, както и мнозина, които своевременно я напуснаха.
Правителството на Попов осъществи либерализацията на цените, на ценовите и митническите отношения и България стана рай за спекуланти, мафиоти и организирани престъпни групи. От складовете, които бяха претъпкани с хранителни стоки, беше изкарано скритото изобилие. Празните магазини дотогава илюстрираха „социалистическата действителност“, докато новият курс убеждаваше, че пътят е либералният капитализъм.
Последва правителството на Ф. Димитров – приватизацията на земята – „Стопанският сектор е в толкова лошо положение, че да се пропусне още един производствен сезон, би било трагично. Затова препоръчваме 1 март 1991 г. да бъде крайният срок, до който цялата селскостопанска собственост /земя, структури, добитък, оборудване/ да е в частни ръце (цитат от програмата „Ран-Ът“). Е, не успяха да спазят срока, но през 1992 г. с уникалното решение „ликвидационни съвети “ изпълниха безупречно указанията.
Правителството на Костов: „Приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици“ /цитат от „Проекта“, пак там, глава 4 стр. 3/. Докато успешните приватизационни програми в другите страни включват не повече от две дузини предприятия, за пълна приватизация за няколко години България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по добро икономическия упадък, в които се намира“ /пак там, гл. 4 – 3/.
Др. Пирински, др. Паскалев, др. Таков, както и всички бивши и настоящи членове на социалистическата партия / не казвам социалисти, те или са социалисти, или не са/, запомнете: това са причините за срива на доверието към партията, тогава „се загуби лявото“ и то пролича още на първите избори 1991 г. Загубихме парламентарните, а на местните спечелихме 120 общини срещу 94 за СДС, но в така наречените „червени“ общини живееха тогова 2 077 000 граждани, а в „сините“ 94 - те бяха 6 020 000 души.
Активната част от населението, където беше съсредоточен оня състав от членове на партията, който изгради социалистическа България, която вие отрекохте, онзи мощен отряд, престана да вярва, че това е неговата партия. Това се нарича срив, господа и другари „Социалисти -21“, „С-23“, „ С- Бузлуджа“. Забележете - губим изборите – партия, която имаше тогава все още почти милион членска маса. Оценка за тази загуба досега никой не направи. А трябва!
В периода 1996-2001 г. губим 2 102 991 гласоподаватели. Ръководител на партията беше др. Първанов. Между 2005 и 2014 губим още 1 129 196. Ръководители на партията бяха другарите Станишев и Миков. Тогава от 82 депутати стигнахме „завидните“ 39 (почти толкова имахме през април 2021 г.). Тези „постижения“ са при условия, когато партията е имала президент, министър-председател, председател на НС, а в различни години сме имали ръководството на 170 общини. Другари говорители от „С -21“ , „С-23“, не ви ли мина през ума, че това е оценка за вашата работа като ръководители на партията и държавата? Някой да е споменавал думата оставка?
ОТ 1990 Г. ДОСЕГА
всички правителства изпълняват „Проекта“, разработен от приятелите на Луканов, и с подкрепата на проявилите се още деветдесетте години вътрешни течения - АСО, „Път към Европа“, „Евролевица“, които вместо да кажат открито, че се стремят към изграждане на „организиран капитализъм“, говореха за осъществяване на „социално ориентирана пазарна икономика“.
Единствено правителството на Виденов се опита не да промени курса, а да забави пропадането на държавата. Бяха премахнати ликвидационните съвети, прие се закон за подпомагане на селското стопанство, стартира ДФ „Земеделие“, успяхме да засеем запустелите плодородни земи на България, изплатена бе част от външния дълг на държавата, за да се покаже на света, че съществуваме, и за да бъде изтрито петното от образа на вече несъществуващата социалистическа България. И всичко това при условие, че четири години страната ни нямаше достъп до кредити. Правителството започна и разговори с МВФ за отпускане на кредити, жизненонеобходими, за да продължи изпълнение на своята програма. Господата обаче поставиха условия , с които целяха единствено да ни върнат в правия път на „Проекта“!
И тогава като по сигнал нашите социалдемократи тръгнаха открито срещу председателя на партията и МС. Помните ли писмото на 19-те? И когато на пленума на ВПС Жан Виденов получи подкрепа, 7 души напуснаха парламентарната група и от 121 останахме 114. Така че вече нямахме мнозинството в НС. А др. Георги Пирински за по-демократично подаде оставка и без да е гласувана в НС, престана да идва на работа! Той чакаше, както и се оказа, следващото предложение за народен представител.
НА ЕДНА ОТ СБИРКИТЕ В ОБРЪЩЕНИЕ ПИСАХТЕ
„ДА ПОГЛЕДНЕМ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ“, Но се страхувам, че не я виждате там, където е. Каквото и да оценявате - дали изборите за председател на партията, дали работата на конгреса, или участието в парламентарни избори, вие знаете и повтаряте само едно: Смяна на К. Нинова.
При провеждането на избора за председател на партията вие подкрепихте Красимир Янков, който, след като загуби, захвърли партийния си билет в кошчето за смет ведно с платформата, която вие му написахте, и напусна партията с хората около него. После се самостоятелно в изборите срещу БСП. Изглежда обаче за вас това няма никакво значение.
На поредицата от избори в последните години една част от вас като водачи на партии също се явихте срещу БСП. И това не е всичко. Нормално и честно ли е доскорошни ръководители на партията да окупират телевизионните студия и да говорят колко лоша е БСП, колко са слаби партийните организации, като че ли те са ги оставили в цветущо състояние. Тогавашният секретар по организационните въпроси Кирил Добрев направи съответната оценка на пленум. Може да си я припомните, ако все пак сте забравили за писмото на 50-те. Сега отново за пореден път разнасяте списъци. По време на изборите особено остро срещу БСП работи партията на Мая Манолова, „пчеличката“, прелитаща от цвят на цвят, от протест на протест. И съвсем не й пречи, че го прави, след като напусна кошера с мед, който я откърми. В тази своя дейност тя бе сърдечно подкрепяна от върлия привърженик на НАТО „нашия“, ако не сте забравили, военен министър Ангел Найденов.
Но нека надникнем в документите, приети на сбирките на загрижените за Партията социалисти, които открояват греховете на К. Нинова. И заради които тя трябва да бъде сменена според вас. Най-често изтъкванията от тях: „Участието в кабинета „Петков“ е пагубно за партията“! А участието на всяка цена в кабинета на царя не беше ли? Интересно откритие: не можело дясно управление да прави лява политика. А защо тогава можеше? Хората обаче забравиха за увеличените доходи и пенсии от тройната коалиция, но запомниха „плоския данък“, затварянето на реакторите на АЕЦ „Козлодуй“, което още го носим като камък на шията. Упреците от хората обаче понася Нинова. Нещо повече - вие обвинявате сегашното ръководство, че не поставя въпроса за прогресивното подоходно облагане и го твърдите, въпреки че не е вярно.
Пред БСП стоеше въпросът дали да се присъедини към ДПС и ГЕРБ и да гледа как „загива“ държавата, тръгнала към поредните избори, или да положи усилия при сложната обстановка да се формира правителство. Ръководството избра второто и според мен не сбърка! След сериозни не леки преговори с партньорите (нямащи нищо общо със случващото се сега при „сглобката“ като преговори), с подкрепата на експертна помощ от социалисти от преди 21 век, които вие определихте за некомпетентни. Това правителството прие и изпълни обаче всички поставени от БСП въпроси, за които партията се бори от години.
Едва ли е необходимо да обяснявам на вас, че политиката е изкуство на възможното и всяка малка победа е път към голямата цел.
ДРУГ СЕРИОЗЕН ГРЯХ
НА СЕГАШНОТО
РЪКОВОДСТВО
според вас е „стремежът за лично устройване на Нинова и приближените й, когато станаха министри“.
Другари социалисти, устройване е да ви избират в пропорционалните листи в НС (защото в мажоритарните не спечелихме нито едно място), устройване е да седите там по три и повече петилетки , да получавате заплати на председатели на комисии в Народното събрание, без публична оценка за вашата работа, както и въобще за това дали сте работели. Устройване е да си евродепут, да получаваш заплата по-висока от заплатата на президента и отново без публична оценка освен когато се опитваш да прокарваш „евроатлантическите ценности“, които противоречат на нашия морал и бяха отхвърлени от Партията и българския народ, не от Нинова. Тогава обаче избирателите разбраха кого са избрали и как се защитават техните интереси. Много от вас също бяха устроени ката министри, но когато започнаха да получават оценки за своята работа, се снишиха до следващото предложение за депутати.
Сериозни упреци бяха отправена към Нинова като министър на икономиката във връзка с оръжието, изпращано в Украйна. Нека бъдем честни - БСП направи единствено възможното, като предложи и защити решение на НС, че няма да се праща оръжие от България за Украйна. То обаче заминавало чрез трети страни и виновна за това, разбира се, е Нинова. Но служебният министър в правителството на президента, който я наследи, подкрепи и повтори тъкмо нейната. Не съм чул да се извините този повод, нито вие нито г-н президентът. В същото време Европейският парламент гласува милиарди евро от нашите пари помощ за Украйна за клоуна Зеленски. Тази помощ не е за друго, а за оръжие, за да се избиват два братски православни народа. Не знаете ли, че това е мечтата от векове на англосаксонците? Да сте чули Сергей Станишев, Петър Витанов или журналистката, отразила „Майдана“, да са се изказали против тези решения? Знам, че не е по силите ви да ги промените. Затова ще повторя: С тези т. нар. помощи се изпраща модерно оръжие. Не се изпращат хранителни добавки. Целта е да бъдат изтощавани две славянски държави. Това не ви ли притеснява? Дори не споменавам, че има позиция на партията, която ви е изпратила в Европейския парламент, защото е ясно, че за вас това няма никакво значение.
Иронията на случая е, че сега се реализира вашето предложение за отказ от участие в ново правителство. То си беше ясно, че няма да стане и че отиваме на избори, както иска това човекът, който единствен мрази Нинова повече от вас. Какво ще стане в държавата? Как ще оцеляват бедни и работещите? Какво ще стане с икономиката - това вас не ви вълнува. Но вие надминахте всички очаквания, като обвинихте Нинова в договорки с Борисов. Това чудо обаче аз се отказвам да оценявам!
Не искам да изреждам и другите грешки, допуснала партията под ръководството на Нинова според вас. Но вече години наред е ясно едно – вие нямате отговор на главния въпрос, който поставя животът пред партията и държавата в това кризисно във всяко отношение време
„КАКВО ДА СЕ ПРАВИ“ ?
Отново говорите за „нова левица“. Това е стара фалшива песничка, някои от вас припяват вече повече от двадесет години.
Като гледам снимката на последната сбирка, на която, вярно, на първия ред сред п присъстващите ги няма Ал. Томов , Н. Камов, Е. Поптодорова, което направо си е в ущърб на професионалното окомплектуване на състава, трудно ми беше да си представя, че имате капацитет да отговорите на въпросите, които поставя днешният ден, не само пред партията и държавата.
Днес идеята или усещането за необходимостта от промяна се превръща в тревожно търсене на отговор на въпроса за посоката и характера на промяната. Никой не се осмелява да отрече нейната потребност, както и че живеем в общество на динамични промени.
Засега човечеството не разполага с приемливи варианти. Налице е дълбока криза, изразена в липса на алтернативни отговори на въпроса какво ни носи динамиката на нашето време. Принудени сме да се приспособяваме. Но приспособяването размива връзката между миналото, настоящето и бъдещото. А това затормозява движението на обществото напред и нагоре.
Най-опасната илюзия, която поражда приспособителния процес, е идеята за неокапитализма, за добре реформиращия се капитализъм, който е в състояние да ни реши проблемите. В основата на тази илюзия стоят множеството постижения на съвременността, най-същественото от които е високата степен на развитие на производителните сили в главните капиталистически страни и миналите постижения на социалното пазарно стопанство. Тази илюзия ни предложи и наложи „Проектът“, разработен от американските приятели на нашите крипто социалдемократи през 1990 г. Осъществяването на тази нарочно измислена лъжа в продължение на повече от тридесет години показа не само нейната несъстоятелност. Показва, че не само ни струва скъпо наивното предоверяване в нея, но и че социалният ужас и социалният ад не са приумица. Те са нещо съвсем реално и големият въпрос е как да преплуваме това море от катран.
И аз като мнозина виждам само един начин.
Клара Маринова: „Андрей, как можа?!“
Уважаеми другари, престанете да създавате нови „движения“, да правите партии с нови леви послания, да предлагате писането на нови програми и стратегии… Време е да се върнете в БСП. Това е последната възможност и вие не я убивайте. Върнете се дори с натрупания опит от „досегашната си дейност“ и помогнете да се промени онова, което смятате за необходимо, за да стане Партията отново сериозен политически субект, както искате. Не водещ (както казва Станишев), а незаобиколим, както казваше Петър-Емил Митев. Партията навремето сгреши, че не се противопостави твърдо на безразсъдната смяна на системата. Днес обаче на дневен ред е спасяването на държавата, оцеляването на народа ни, на хората, които живеят в най-бедната страна в Европа. И няма кой друг да го направи освен нас – грешните, но предани на правдата хора.
Част втора
Въпросът е защо все пак Европа не успя да се противопостави на рекета от задокеанския си партньор САЩ? **
Причината е, че в последните години ЕС застрашително се доближи до статуса на онези режими в Южна Америка, споменати в първата част, известни с термина “ бананови републики“. Тоест всички съществени решения се вземат не от Бон, Париж, Рим, а от Вашингтон. Или както “тактично“ се изрази помощник-държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд по време на Майдана 2014 г. в Киев “Fuck EU!“.
Войната е сериозен бизнес, или най-сериозният поне на тази планета, и затова към нея е наложително да се отнасяме с особено внимание. Войната е бащата и майката на нашата цивилизация, или както е политкоректно да се говори днес: родител № 1 и родител №2. Войната е тази, която създава и разрушава великите сили, създава и разрушава хегемони. Ватерлоо направи така че не френският език, а английският се говори в Америка и Европа (по това време най-големият френско говорещ град след Квебек сити - столицата на провинция Квебек, е Ню Орлиънс, намиращ се на Мексиканския залив). Действително по-доходоносен бизнес от войната все още не е измислен или ако трябва да преведем на обикновен език какво всъщност представлява тя, да допълним дефиницията на Джефри Сакс: “Лъжи, лъжи и пак лъжи“ с пари, пари и пак пари. В тази връзка предлагам следните редове от многократно награждавания с най- високи звания американски военен офицер, ген.-майор Смедли Бътлър.
„ВОЙНАТА Е ПРОСТО ЕДИН РЕКЕТ“
Мисля, че рекетът най-точно е формулиран като нещо, което не е това, което изглежда за по-голямата част от хората. Само малка група посветени знаят за какво точно става дума. Извършва се в полза на няколко души за сметка на масите. Вярвам в необходимостта от защита по бреговата линия и нищо повече. Ако една нация ни нападне, тогава ще се бием. Проблемът с Щатите е, че когато доларът има само 6-процента печалба в страната, инвеститорите започват да нервничат и търсят сделки отвъд океана, които да им осигурят 100% възвращаемост. Така знамето следва долара, а войниците следват знамето. Не бих отишъл да се бия отново, както съм правел преди, за да защитавам нескопосани банкерски инвестиции. Съществуват само две неща, за които си струва да се бием. Едното е в защита на домовете ни, а другото - в защита на Хартата на човешките права. Война в името на всичко друго е просто рекет. Военната шайка познава всичките хитрости на „рекетьорския чувал“. Има своите доносници, които да посочат враговете, „биячите“ - да унищожат врага, „мозъците“ - да плануват военните операции, и накрая „Големия шеф“ - свръхнационалния капитализъм.
Може да изглежда странно, че аз, военният, правя подобно изявление. Дългът към истината ме подтиква към това. Прекарах 33 години и 4 месеца в активна военна служба като член на най-професионалната ни военна сила, Морската пехота. Бях произведен във всички рангове от втори лейтенант до генерал-майор.
РЕКЕТЬОР НА 3 КОНТИНЕНТА
И през този период прекарах по- голямата част от времето си като „бияч“ от най-висок ранг за Големия бизнес, за „Уолстрийт“ и за банкерите. С други думи, бях рекетьор, гангстер, работещ за капитализма. По това време само предполагах, че съм част от рекета. Сега съм убеден в това. Като всички членове на военната професия никога нямах собствено мнение, докато не напуснах службата си. Умствените ми способности бяха в летаргично състояние, докато следвах заповедите на висшестоящите. Така е при всеки военнослужещ. През 1914 г. аз спомогнах Мексико, по-специално Тампико, да стане безопасно място за американските петролни интереси. Също така направих Хаити и Куба да бъдат достъпни за момчетата от National City Bank, за да събират печалбите си. Аз спомогнах за насилственото превръщане на половин дузина централноамерикански републики във васали на интересите на „Уолстрийт“. Списъкът на този гнусен рекет е дълъг. В периода 1902-1912 г. поднесох на тепсия Никарагуа на банката „Браун Брадърс“. Осигурих Доминиканската република за интереса на американския захарен бизнес. В Китай павирах пътя на „Стандарт Ойл“ така, че никой да не ги обезпокоява в тази страна. През всичките тези години неизменно бях, както биха се изразили хората зад кулисите, един първокласен рекетьор. Вглеждайки се назад във времето, мисля, че бих могъл да дам на Ал Капоне няколко съвета.
Върхът на неговото постижение бе да рекетира в три квартала.
Аз оперирах на три континента.“
УДЪЛЖАВАНЕ НА ИМПЕРСКАТА ХЕГЕМОНИЯ
Написани преди началото на Втората световна война, тези мисли предлагат едно различно, но убедително обяснение за 97-те военни интервенции на САЩ само през ХХ век. Без участието им в Първата и Втората световна война
Как би трябвало да си обясним мотивацията на САЩ в конфликта в Украйна, освен с очевидното им желание за съхраняване на статуса на неоспорим глобален хегемон и еднополюсния свят.
Съществува и друго обяснение.
Също както преди Първата световна война, тогавашният глобален хегемон Великобритания използва войната като средство да удължи своята имперска агония, така и днес настоящият хегемон САЩ използват конфликта в Украйна, за да отсрочат една особено неприятна среща с реалността – наричаща се банкрут.
Само няколко факта:
Публичният дълг на САЩ възлиза на астрономическите 34,16 трилиона долара .
34 трилиона долара са повече от икономиките на Китай, Япония, Германия и Обединеното кралство, взети заедно.
За да избегнат дефолт, САЩ трябва да взимат кредит от 9 милиарда долара на ден.
От началото на 2016 г. общият дълг е нараснал с 15 трилиона долара. Това е 80% увеличение.
Правителството увеличава дълга с около 1 трилион долара на всеки три месеца(!)
Но каква е връзката между
КОНФЛИКТА В УКРАЙНА И ФИНАНСОВОТО ЗДРАВЕ НА ХЕГЕМОНА?
Отново малко контекст.
Един от водещите експерти по възхода и разпадането на Британската империя проф. Нийл Фъргюсън твърди, че раздутият военен бюджет е в основата за разпадането на империите, това е емпирична закономерност.
Да погледнем отново ситуацията в САЩ.
Военният бюджет на Щатите е почти толкова голям, колкото бюджетите на всички останали държави, взети заедно. Американският Хроничната болест на всяка империя, формулирана от Фергюсън, “Military overstretch leads to economic weakness” - в превод - “прекаленото военно разширяване“ неминуемо довежда до икономическа слабост. Това са неизбежни процеси и в това няма нищо неочаквано. Да си припомним знаменитата фраза на Уес Нискер: „Империите се въздигат и спадат като корема на Бог. Така Вселената диша“.
ИНСТРУМЕНТАРИУМЪТ НА СТРАТЕГИЯТА ЗА ОТЛАГАНЕ НА НЕИЗБЕЖНИЯ КРАЙ
Естествено проблемът е, че империите не обичат особено този болезнен процес, опитвайки се по всякакъв начин да забавят и ако е възможно да отложат подобен развой на събитията.
Въпросът е как.
Парадоксално, но именно войните са част от инструментариума на тази стратегия. От една страна, военнопромишленият комплекс генерира огромни печалби, което индиректно стимулира икономката, а от друга страна, след приключването на военните действия започва истинската финансова бонанза, или казано на достъпен език, дълговата спирала, водеща до канибализирането на победените страни. В Първата и Втората световна война това бе основно Германия, днес с конфликта в Източна Европа това е Украйна. Световната банка изчисли, че Украйна ще се нуждае от най-малко 411 милиарда долара за възстановяване след войната. Никое правителство не разполага с такива дълбоки джобове, за да отпусне подобна колосална сума. Но освен Международния валутен фонд и Световната банка, има и частни корпорации, заинтересувани от подобно мащабно финансиране. Най- голямата инвестиционна корпорация е BlackRock, чиято стойност възлиза на 10 трилиона долара (!) - това приблизително е равно на БВП на Германия, Великобритания и Франция, взети заедно, или на една десета от световния БВП.
През ноември 2022 г. именно тя бе поканена в Киев да подпише Меморандума за разбирателство (MoR) между Министерството на икономиката на Украйна и BlackRock, като този инвестиционен фонд се очаква да осигури така необходимия капитал за извършване на реконструкцията на страната с фокус върху основните стратегически сектори: енергетика, инфраструктура, селско стопанство, индустрия и информационни технологии (ИТ).
Президентът на Украйна Зеленски провъзгласи по следния начин следвоенната стратегия на Украйна в статия, публикувана в „Wall Street Journal“: “Ангажирах моята администрация да създаде благоприятна среда за инвестиции, която ще превърне Украйна в най-голямата възможност за растеж в Европа след края на Втората световна война“, уточнявайки, че е твърдо за политиката на безпрепятствен достъп до капитал“.
Но тук има
ЕДНА ВАЖНА ПОДРОБНОСТ
- в случай на фалит на Украйна, имайки предвид външния дълг на Украйна, който е достигнал 150,5 милиарда щатски долара, закономерно възниква въпросът за неговото обслужване. Разрешението - в този момент функциите на държавата Украйна се изземват от BlackRock. Тоест страната минава директно на външно управление, практика добре позната по време на плана „Маршал“ по отношение на дълговите задължения на следвоенна Германия“. Както е и до и болка позната от глобалния Юг по време на вакханалията на неолибералния “Вашингтонски консенсус“ (безкомпромисното ограбване или по-точно канибализиране на периферните икономики), успешно прилаган с така наречените “loan conditionalities“, заробващите “условия на заема“.
Логично е, че Киев възнамерява да изплати дълговете си именно по този начин, превръщайки Украйна в собственост на транснационален капитал, чийто лъвски пай естествено ще прибере BlackRock.
В този случай следва пълната разпродажба на основните активи на украинската държава: от нейния чернозем до нейните електрически мрежи, включително фондовете за международна помощ. Списъкът на украинските активи включва ценни книжа на следните компании: Metinvest, DTEK (енергетика), MJP (селско стопанство), Naftogaz, Ukrainian Railways, Ukravtodor и Ukrenergo. И не на последно място BlackRock ще отговаря за управляването държавния дълг на Украйна… Дейност, за която BlackRock притежава експертиза, бидейки най- крупният кредитор на дълга на Глобалния юг.
ПИРАТИТЕ И ЧЕРНОЗЕМНОТО СЪКРОВИЩЕ НА УКРАЙНА
Украйна е особено атрактивна, тъй като разполага с един изключително атрактивен ресурс, и то в изобилие. Западните мултинационални компании отдавна са хвърлили око на огромните площи от земеделска земя на страната, най-богатия чернозем в Европа. След отменянето през 2020 г. на мораториума върху продажбата на земя на чужденци след очаквания силен натиск от МВФ американските и европейските крупни агробизнеси изкупиха милиони хектари земеделска земя в Украйна. Корпорации като „Каргил“, „Дюпон“ и „Монсанто“ са сред най-видните собственици на украинска обработваема земя. В допълнение, корпорации като „Vanguard“, „Blackrock“ и „Blackstone“ са сред най-големите акционери в гореспоменатите земеделски гиганти, притежаващи активи за трилиони.
Заедно трите големи американски мултинационални корпорации („Каргил“, „Дюпон“ и „Монсанто“) притежават над 17 милиона хектара обработваема земя в Украйна. За сравнение - цяла Италия има 16,7 милиона хектара земеделска земя. Накратко, трите американски корпорации притежават повече използваема земеделска земя в Украйна, отколкото има цяла Италия.
След поземлената реформа 7-те милиона украинци т. е. реалните собственици на земята, ще бъдат заменени от шепа олигарси и няколко крупни агро корпорации, така едрият агробизнес и олигарсите ще бъдат основните облагодетелствани от политиката – “Украйна е отворена за бизнес“.
“Това е губеща ситуация за украинците. Докато умират, защитавайки земята си, финансовите институции коварно подкрепят консолидирането на земеделска земя от олигарси и западни финансови интереси. Необходимостта да се даде приоритет на селскостопански модел, който вече не е доминиран от олигархия и корупция, където земята и ресурсите се контролират от и облагодетелстват всички украинци, е пътят напред към следвоенното възстановяване“, такова е заключението на изпълнителният директор на Института „Оакланд“ Фредерик Мусо и автор на „Война и Кражба, Грабежът на Украинската земя“.
В Давос главният изпълнителен директор на BlackRock - Лари Финк, заяви, че се надява инициативата да превърне страната във
„ФАР НА КАПИТАЛИЗМА“,
вероятно имайки предвид максимата, че колкото по-големи са разрушенията, толкова са по-големи възможностите за възстановяване и инвестиране. Навярно това, което е искал да каже Лари Финк, е, че за съвсем кратко време BlackRock вече притежава 30% от Украйна.
Дали подобна статистика не е леко притеснителна?
По-скоро не, тъй като живеем в свят, в който само 62-ма души притежават толкова богатство, колкото 3,6 милиарда души. Нима това не е именно бъдещето, към което се стреми форумът в Давос? To own nothing and be happy! Превод - “Да не притежаваш нищо и да бъдеш щастлив!“
КАКВА Е РЕКАПИТУЛАЦИЯТА:
Също както след Първата световна война, когато Германия изплаща репарации от 500 милиарда долара, за да облекчи банкрутираната Британска империя, така и сега хегемонът (САЩ) ще получи така необходимата глътка финансов кислород от $150 милиарда (външен дълг на Украйна) и $500 милиарда (следвоенна реконструкция, днешен вариант на плана „Маршал“) чрез кредитиращия Федералния резерв, инвестиционен фонд BlackRock.
Също както след Първата и Втората световни войни Германия е успешно деиндустриализирана, този път без нейно участие във военни действия.
ЕС като втория основен икономически конкурент на САЩ де факто е обезвреден за години напред след взривяването на Северен поток и отказа от евтини руски енергийни източници.
Централната стратегия на бащата на англосаксонската геополитика Халфорд Макайндер за изграждане на “санитарен коридор“, прекъсващ възможността от икономически съюз между Германия (високи технологии) и Русия (огромни енергийни ресурси), превръщайки Евразия в незаобиколим геополитически противник, а от там и невъзможността на САЩ за постигане на глобална хегемония, бе постигната.
Последно – за цената на удължаването на“имперската агония“ на световния хегемон, по думите на Нийлс Фъргюсън:
16 милиона жертви през Първата световна война
60 милиона в жертви през Втората световна война
Днес хиляди млади украинци гният в украинския чернозем!...
Както казва Шекспир: „Останалото е мълчание“!
|
В основата на всяко наше действие е интересът. Позната ни е поговорката „Интересът клати феса“. Казват, че само лудите не се ръководят в действията си от интереса.
Но това е винаги така, когато се касае за личния интерес. Когато нещата опират до обществения интерес, към личния се добавя още нещо, което ние наричаме убеждения. При съвпадение на личния с обществения интерес нашето поведение е винаги еднозначно – разбира се, ако двата интереса са осъзнати. Но когато те се разминават, а още повече – когато взаимно се изключват – поведението ни е трудно предсказуемо. В такъв случай определяща често се оказва степента на нашето обществено съзнание и заобикалящата ни среда.
Но ако убежденията се съизмерват или в определени случай дори превишават силата на личния ни интерес при определяне на поведението ни, следва да си изясним смисъла на убежденията, начина им на формиране и тяхното проявление в личните ни и в обществените дела.
Убежденията, казано най-просто, са знания, оплодени с чувствата. Всяко знание е вече потенциален източник на нашите действия. Но този потенциал се превръща в действие в една или друга посока, съобразно оплождащата го същност - нашите чувства.
Знанията, определящи нашите прояви, могат да бъдат всякакви, но от гледна точка на общественото ни поведение, водещи са, разбира се, са обществените познания. Същото се отнася и за чувствата. Личните чувства са една необятна палитра. Обществените обаче са по-концентрирани и сред тях
най-видна роля има родолюбието.
Определящото значение на чувствата може да бъде илюстрирано с ярки примери от нашето минало. Известно е, че има написани поне две истории на българите преди тази на Паисий Хилендарски. Но те стават известни на малцина и на практика са без преки последствия върху съзнанието и поведението на българското общество. Съвсем друго е това след появата на „История славянобългарска“. Нея я преписват, нея я изучават, с нея се вдъхновяват. Причината е родолюбивия плам, с който тя е написана, преклонението й към миналото на Отечеството ни, призивите да се гордеем с това минало, презрението което се внушава от хилендарския монах към онези, които се чуждеят от родното.
Почти единодушно Паисий Хилендарски се определя като патриарх на Българското възраждане. Определящото е, че той живее и твори във време, когато вече съзряват обществените отношения за преход от феодализъм към капитализъм. Но решаващото е тъкмо този родолюбив плам, който той влага в творбата си, и страстта, с която се заема да направи историческото знание, до което е достигнал, достояние на просветените българи, а впоследствие – и на останалите.
Същностен елемент на нашето Възраждане е националноосвободителната борба, т. е. - националната ни революция. В „История славянобългарска“ няма нито ред с пряк призив за такава борба. Но в цялото й съдържание той присъства подсъзнателно. Ние сме имали героично минало, били сме славни и почитани, защото е била голяма и силна държавата ни. Не следва ли изводът, че трябва и можем отново да бъдем победоносни и тачени, но само и когато имаме своя държавност? Идеята е заложена. Остава тя да бъде осъзната и приведена в изпълнение. Което и става в десетилетията след това.
Сред чувствата, с оглед на общественото ни поведение, най-значимо е, безспорно, родолюбието. „Любовта към Отечеството, заявява Георги Раковски, превъзходи всички световни добрини“. Ботев пък написва в предсмъртното си писмо до жена си Венета: „Венето, ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе.“
И Иван Вазов издига родолюбието на най-високо място в йерархията на обществените чувства. Показателно е емблематичното му стихотворение „Аз съм българче“, което и сега вълнува всяко българско сърце. Само така могат да бъдат разбрани и станалите знаменити щрихи в стихотворението му „Новите гробища на Сливница“ увековечаващи паметта на падналите герои за съединението на България, в което четем:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе достойна зарад тях!
И те за теб достойни, майко, бяха,
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Редно е тук да добавим още едно име на бележит българин, за когойто убежденията, основани на чувствата, са мото и смисъл на живота му. Думата е за Никола Вапцаров. В стихотворението си „Вяра“ той дава израз на твърдата си и непоколебима вяра в светлото бъдеще на България и за да покаже тази сила написа;
И ето, да кажем,
вий вземете, колко?
пшеничено зърно от моята вера!
Бих ревнал веднага,
бих ревнал от болка -
като ранена в сърцето пантера.
Или по-долу:
Тя е бронирана здраво в гърдите,
и бронебойни патрони за нея няма открити!
Няма открити.
Да си припомним и думите на сега пренебрегвания от недалечното ни минало поет – Георги Джагаров, който написа:
Земя като една човешка длан,
но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян.
И накрая – заветите на Николай Хайтов:„Главата ми да отсекат, пак ще викам: Да живее България!“. И още:
„Изтървем ли България,
изтървали сме всичко“.
Същественото значение на чувствата за поведението на хората е познато не само на съзидателите по пътя на нашето развитие и прогрес, но и на рушителите на националната ни идентичност и държава.
Българските управници от последните три десетилетия не се отличават с особена интелигентност. На тях им е чуждо познаването на човешките души и настроения. Показват го и последните събития, които регистрират небивало до сега отчуждение на властта от народа, създалата се и все по-задълбочаваща се пропаст между тях.
Нашият продажен „елит“ се рекрутира предимно от хора алчни, зли, лъжливи, крадливи, подкупни, а поради това – и престъпни. Следва да добавим още – безсърдечни и безсъвестни, лишени от чувство за обществена отговорност, хора на поръчковото служене. Те действат първосигнално, водени от корист, омраза, озлобление и мъст, а често пъти – и от чиста проба простащина и инат. Но техните модератори от Запад са други – те са знаещи, можещи, целеустремени, но за жалост – злонамерени. Под тяхно ръководство отдавна са създадени всевъзможни разузнавателни, аналитични, пропагандни, организационни (включително и диверсионни) центрове с най-различни наименования, в които ежедневно, на основата на научното познание, кроят планове и действия за преформатиране на човешкото поведение с оглед на стремежа им за повсеместно и трайно господство. Че не са за подценяване показват и последните събития в България, свързани с демонтажа и унищожаването на поредица от паметници, посветени на антифашистката борба , включително и този на Съветската армия в София. Вандалщината я прави нашият туземен слугинаж, но музиката е поръчана от техния задграничен господар.
Ако за нашите новохунвейбини съсипването на тези паметници е своеобразен бабаитлък, чрез която помпат самочувствието си на господари на положението и чрез който демонстрират долните си чувства и ниските си страсти, то за поръчителите смисълът е съвсем друг. Последните, след като се убедиха, че не е във възможностите им да заличат традиционната за нас ненавист към фашизма и чувствата ни за признателност към Русия, заложиха на обратното – с посредничеството на домораслите българомразци да създадат българомразие в самата Русия, та ако или когато дойде време отново да ни спасява, тя да остане глуха и бездейна. Наистина, пъклени планове, достойни за омерзение, но –възможно е - и реалистични. Ако не им се противопоставим!
Целта на натрапваната ни с години деидеологизация, част от която е войната срещу националната памет, всъщност е да се разчисти теренът за идеологията на неолиберализма. Ала тази цел не вещае нищо добро за човечеството, включително и за България – всеобхватно господство на малцината от т. нар. дълбока държава и обезсилване на обществата за съпротива срещу нейната неоколониална власт, равнозначна по смисъла си на едно модерно робство.
Срещу Отечеството ни се е насочил безскрупулен и опитен враг. Вече за него работят и безчет безсъвестни и безнравствени тукашни българофоби. Но и ние имаме своята сила, имаме своето противоядие. В страната ни плановете на неоколонизаторите вече са разгадани. Постоянно расте и омерзението към слугинажа им в страната. Това създава благоприятна почва за отпор, а и за рестарт на позитивния национализъм. Махалото на съзнателното обезродяване е тикнато до крайна, гранична точка. Но от това следва, че то, по силата на познатото ни правило, с не по- малка сила може да се върне в обратна посока – към мощния национален подем на родолюбието.
Тази създаваща се и на места вече създадена благоприятна основа може и трябва да се оползотвори с участието на всички ни; бащи, майки, баби и дядовци, братя и сестри – в семейна среда; учители и училищни възпитатели – чрез урочната и извънкласна работа с възпитаниците им; патриотичните интелектуалци – чрез даденото им дар слово, перо и всякакво друго майсторство; родолюбивите работодатели – с материалните и организационните си възможности; низовите културни деятели –чрез самодейната и друга читалищна дейност и т.н.
Всички ние и всички те имаме дълг да отстояваме, да популяризираме и да внедряваме в паметта и съзнанието на всеки нашенец градивните стълбове и нравствените и морални еталони на нашето минало - личности, факти, събития, примери. И то така, че да заобичат родината си по същия начин, както обичат най-ближните си. Защото родина идва от род, т. е. – от това, с което си закърмен, с което се радваш и жалееш, от което очакваш и от което получаваш опора, с което завинаги си свързал живота си. И без което не можеш! Това е начинът да се съхраним като народ, да отстоим Отечеството си, да му дадем шанс да се възмогва и да го предадем на идващите поколения, удовлетворени и горди, че в трудни за България времена сме били достойни нейни синове и дъщери.
Съвсем малко хора днес знаят, че властта на богатите не е нещо вечно. Втълпено им е точно обратното. Особено у нас много години се повтаря, че е нормално да има много богати и много бедни и е изконно право на богатите да управляват, че е общоприето богатите да печелят колкото могат и че плоският данък е едва ли не библейска неизбежност. Втълпено е, че можеш да успееш в живота единствено ако влезеш в кастата на богатите.
Всъщност всичко това е резултат от дългогодишната война на богатите срещу народите. Но тя не е започнала в библейски времена, а само преди 77 години. Тогава се създава първият неолиберален тинк-танк „Мон Пелерин“, в който влизат Фридрих Хайек, Милтън Фридман, Людвик фон Мизес, Карл Попър и много други. Това е началото на войната на богатите срещу народите, която продължава и днес. „Мон Пелерин“ обявява, че ще се бори за унищожаване на държавата субект, за тотална частна собственост, неограничване на забогатяването, орязване на социалните програми и т.н., всичко, което днес е реалност и у нас, и в повечето западни страни.
Хайек, Фридман и сие. обаче са били тогава нещо като полулегални конспиратори.
Причината е, че по това време над целия Запад властва т. нар. кейнсианска система, наложена с легендарната програма на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт „the new deal“. Тя е базирана на идеите на британския икономист Джон Мейнард Кейнс и благодарение на нея САЩ излезязоха от Голямата депресия (1929-1932). После, особено след Втората световна война, същата система беше наложена повсеместно в западните държави.
“Трябваше да се борим със старите врагове - казва Рузвелт в предизборна реч в 1936 г. - търговските и финансови монополи, спекулантите, безразсъдните банкери. Властта на организираните пари е опасна досущ като властта на организираната престъпност. Никога досега тези сили не са били единни като сега в омразата си към мене - и аз приветствам омразата им.” (Рузвелт е от богато семейство и бил третиран като предател от своята класа).
Президентът вижда единственото решение в намаляването на неравенството и от двете страни, в това число и високото данъчно облагане на богатите, не само като икономически, но и като морален императив.
Така данъчната ставка за най- високите доходи (федерален подоходен данък за горната една десета процент от населението) от 23% в 1928 г.стига до 70% в 1934 г. и за кратко - до 93% в края на войната, а републиканският президент Айзенхауер в 1952 г. я заковава на 91%. Корпоративните данъци стигат над 50%, а данъците върху печалбата от капитала - 25%. Чрез данък наследство са конфискувани и разкошните дворци на олигархията в стил “Великият Гетсби” край Ню Йорк, които и досега са публични музеи, ботанически градини и социални домове.
От 1920 до 1955 г. в резултат на това доходите на най-богатите американци спадат абсолютно над два пъти, а делът им в общия национален доход намалява с три четвърти. Пределната данъчна ставка остава 70% дори при републиканския президент Никсън.
Подобна е ситуацията в Европа. Всички западни държави въвеждат кейнсианската система и така се създава прословутия „welfare state“ - държавата на всеобщото благоденствие. Този тип държавно устройство създаде легендата за прекрасния Запад, трябва да признаем - не без основание. Символът на „Американската мечта“ са точно 50-те и 60-те години, когато и най-нископоставените са живеели много добре. Така беше и в Европа. Ограничаването на богатствата чрез данъци създаде огромна средна класа и де факто обезсмисли каквато и да е класова борба.
Богатите обаче не бяха никак радостни от тази ситуация. Не им се даваха пари. Искаха ги само за себе си. На базата на „Мон Пелерин“ възникваха все повече и повече тинк-танкове, корпорациите отделяха огромни средства за купуване на учени, научни институти, журналисти и цели медии. Те постоянно тръбяха, че системата на социалната държава руши ценностите на обществото, насажда мързел и най-главното - несправедлива е, тъй като взема от едни, за да дава на други. Това беше истинска война, дори и да се водеше, без масата да го осъзнава. Войната на богатите срещу народите засегна всички области, не само икономиката, но също така и правосъдието, образованието, тя преобърна представата ни за обществото, за семейството, за самите нас. Богатите се възползваха от всяка криза, цунами, нападение, рецесия. Използваха всичко - от информационната революция до дълговата технология, за да победят в тази война.
Накрая победиха. В края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Маргарет Тачър става британски премиер, а Роналд Рейгън печели президентските избори в САЩ. „Рейгъномиката“ и „тачъризмът“, които по същност са чисто неолиберални икономически програми, започват да властват над целия западен свят. Богатите ставаха по-богати, а бедните – по-бедни. С оттеглянето на държавата от икономиката големите корпорации бяха оставени „на свобода“ да се съобразяват само и единствено със собствените си интереси, а те са базирани само и единствено на принципа на максималната печалба.
Въпреки многото кризи и скандали този строй властва и днес на Запад, включително и у нас. Богатите победиха народите. Победата им е такава, че днес термини като „капиталисти“, „експлоатация“, „потисничество“ са се превърнали в мръсни думи и „за нас е по-лесно да мислим за края на света, отколкото за края на капитализма“. Мултимилиардерът Уорън Бъфет нагло го обявява: „Разбира се, имаше класова война и моята класа я спечели. Богатите спечелихме.“
Изправянето срещу тази доминация сега изглежда като фантазия. Обаче тези неща трябва да се знаят от всички и особено от младите. Тоталната власт на богатите нито е била, нито ще бъде вечна. Само такова знание може да помогне един ден отново да се върне държавата на всеобщото благоденствие!
|
