Нова Зора

 

Публикацията в „Сво­бодна Европа“ за ин­теграцията на ими­грантите и стихотво­рението „Аз съм българче“ не е изолиран феномен, а поредна­та изява на един системен и масиран проект, един “кръс­тоносен поход“ срещу бъл­гарската идентичност. Сти­хотворението на Иван Вазов е своеобразна квинтесенция - сак­рален символ на онези изконни архетипове – родолюбие, любов към родната земя и природа, а оттам и по-значимото, принад­лежността към всичко българ­ско и родно любя, тача и ми­лея.

Проблемът, според неоли­бералната соросидната логика, внушаваща мантрата за непри­косновеността на индивидуал­ните права, както и идентично­сти, естествено за сметка колек­тивните (демос, мнозинство), е, че това стихотворение предиз­виква добрия политкоректен тон, тъй като се явява своего рода манифест на българщи­ната. Този манифест особе­но дразни, след като в последно време българските радетели на евроатлантизма очевидно имат неотложната и скоропостижна задача да изкоренят принад­лежността към всичко българ­ско и родно.

НИМА ТОВА Е ВЪЗМОЖНО?

Според Милан Кундера, “борбата на човека срещу властта е борба на паметта срещу забравата“. Забрава­та е именно онова, към което сегашната власт има особе­но неутолим пиетет. Забра­вата, а оттам - обезличава­нето на националната иден­тичност (обезбългаряването) е в основата на разрушаването на паметници, премахването на национални дати – 3 март, по­ругаването на най-значимите символи на националната ни па­мет, като започнем с откровено карикатурния “филм“ за Васил Левски, с политкоректна “амне­зия“ на СОС (за първи път в ис­торията на модерна България) за смъртта на Христо Ботев, преминавайки през изхвърля­нето на редица български кла­сици от учебниците, тоест сис­тематичното изчегъртване на знакови исторически референ­ции от национално значение, дати, имена, символи, с цел пос­тигането на една колективна и най-важното монолитна исто­рическа амнезия.

Списъкът е потискащо дъ­лъг, както се казва “The writing is on the wall“ (Надписите са на стената) и очевадната истина е, че кръстоносният поход сре­щу българската идентичност е изключително богато фи­нансиран процес много пре­ди скандалната публикацията в „Свободна Европа“.

МАЛКО ФАКТИ.

Ако се вгледаме в логото на основните (казионните) медии като НОВА и БТВ - те са на ла­тиница, не на кирилица. Ако слушате Българското нацио­нално радио, то излъчва основ­но небългарска музика, ако бъ­дем по-конкретни: едва 11% на български език, останали­те 89% са основно на англий­ски. Този процент е дори по-ви­сок, когато става дума за телеви­зионните канали от предлагани­те пакети на А-1 и „Виваком“, в които американските филми, сериали, ситкоми, „реалити“ и всякакъв тв пълнеж (оставям на страна тяхното качество) из­цяло доминират. На практика оказва се, че по своето съдържа­ние в страната се гледа основ­но американска телевизия… на български език. Що се от­нася до самия език, една кратка разходка по стъргалото на „Ви­тошка“ е достатъчна да се отбе­лежи, че в самия център на сто­лицата надписите на магази­ните са повече на английски, отколкото на български. Звучи парадоксално, но е факт (?!), че кметства (райони) към Со­фийската община предпочи­тат да отговарят на запитване на граждани от тези райони на английски.

 

Да оставим всевъзможните фейсбук групи, в които англий­ският, странно защо, отново до­минира. Вече не буди учудване, ако в обществения транспорт станете свидетел как подра­стващи българчета свободно общуват изцяло на англий­ски, все едно се намират при­мерно в някой щат на Америка, а не в една далечна страна в Бал­канския полуостров, дала пис­меност на близо 500 милиона в най-големия континент на пла­нетата - Евразия. Обезбълга­ряването е функция на добре конструирана и поддържана историческа амнезия, на една табула раза, върху чийто не­докоснат пергамент историята се пренаписва според поръч­ката на силните на деня, тоест на геополитическите победите­ли. Нима отказът да защитим националната ни идентич­ност при спора с РСМ, само и само за да изпълним поръч­ката на силните на деня, не бе най-значимото национално предателство, престъпление, което ще остане в историята, имащо реалния потенциал за непредсказуеми геополитиче­ски последици.

Безспорен факт е, че “ис­торията“ се пише от победи­телите: в тази връзка трябва ли да се учудваме, ако в бъдеще в учебниците срещнем следното обяснение: България е освобо­дена от 5 века руско робство благодарение на 6-и амери­кански флот(?!), както преди време постави въпроса една из­вестна българска публицист­ка. (Един малък, но показате­лен фактоид - моите студенти, следващи политически науки, не са чували за Червената ар­мия…)

Мнозина биха казали, че това е абсурдно, тъй като подоб­ни фалшификации с историята просто не са възможни, защото са напълно неправдоподобни.

Съмнявам се.

ЕДИН ПАРАЛЕЛ, БЛИЗЪК КАКТО ПО ВРЕМЕ, ТАКА И ПО МЯСТО.

Само на 100-тина км от Со­фия в това, което навремето се наричаше автономна провин­ция Косово в състава на Федера­тивната република Югославия, бяха премахнати, разбирай, взривени, булдозирани 150 (сто и петдесет) православни църк­ви, манастири, параклиси, ня­кои от които на близо 1000 го­дини със статут от ЮНЕСКО на световни паметници на култу­рата. Православните гробища също не бяха пощадени, те бяха булдозирани… една паметна плоча не бе оставена.

Така тази земя, с право считана за люлката на сръб­ската идентичност, основава­ща се на православието, само за броени месеци бе префор­матирана в мюсюлманска конфесионална принадлеж­ност на бъдещата държава Ко­сово. Оказва се, че в Европа, парадираща с върховенството на човешките права и прочие, една хилядолетна история може изобщо да бъде заличе­на, по-точният израз е пулвери­зирана, без особени притесне­ния от т. нар. международна общност, особено ако това се извършва с мълчаливото (не) одобрение на КФОР (KFOR-Kosovo Force, ръководена от НАТО международна мироо­пазваща сила).

https://www.youtube.com/ watch?v=OstopJI9pck

Извинения винаги ще се на­мерят, но едно от тях изглеж­да убедително – а именно, че изконният, геополитически “грях“ на коренното население на Косово е, че изповядва съща­та религия на основният враг на Запада - Русия.

Оставям настрана още по- драстичния казус с Украйна.

Но да се върнем към Ва­зовото стихотворение “Аз съм българче“ и към платформата, която реши да публикува този меко казано провокативен текст – “Свободна Европа“.

МАЛКО КОНТЕКСТ.

Радио Свободна Европа (RFE) е създадена от един от ар­хитектите на Студената вой­на - Джордж Ф. Кенън (Дър­жавен департамент), авторът на т. нар. “Дълга телеграма“, “Long telegram“, превърнала се в ма­нифест за поколения експерти, чиято основна цел е борбата срещу Москва и страните от Варшавския договор. Друга­та институция е Централното разузнавателно управление (ЦРУ).

Основното финансира­не идва именно от ЦРУ, но и от средства от обществената кам­пания със знаковото име “Кръс­тоносен поход за свобода“. Дейността на Радио Свобод­на Европа е прекратена след падането на Берлинската сте­на и разширението на НАТО в Източна Европа. От 2019 г. “Свободна Европа“ продължа­ва дейността си в България като уебсайт, целта на който, както твърди радиото, е да“насърчава демокрацията“, независимо че са минали 20 години след края на социализма.

Сега няколко думи за самия автор на публикацията в Радио Свободна Европа

Вярна на мисията за под­крепата на евроатлантическите ценностите на “демокрацията и плурализма“ и “взаимното разбирателство между наро­дите“, авторката Светла Енче­ва, позовавайки се както на де­мографската, така и на кризата с работни места, задава въпроса: „Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българ­ското общество, ако са длъж­ни да учат „Аз съм българ­

че“, без на образователната система да є хрумва, че и те биха могли да научат българ­ските деца на нещо и да обога­тят живота им“. („До какво води страхът от загуба на идентичност“, Радио Свобод­на Европа, 4 януари, 2024). Но тук се натъкваме на един трудно заобиколен проблем - като зна­ем, че именно общите спомени са “архитектурата на нашата идентичност“, подобен призив към културно, конфесионално акомодиране, което предлага ав­торката, означава акцентът да бъде преместен от интеграция към мултикулутрализъм, кое­то неизбежно би довело до еро­зиране и разпад на национал­на идентичност. В “Четвърта­та политическа теория“ Дугин между другото споделя: “Исто­рията е местна. Споделено­то усещане за история е въз­можно само на основата на господството на едно обще­ство над друго и налагане­то на собствената му исто­рия.“

Нима именно това не е ис­торията на съвременността, на националните държави, на това, което най-общо нарича­ме модерност. Дори в страни, конструирани в резултат на масова имиграция, като САЩ, идентичността е функция на така наречената “Melting Pot theory“ (теория на претопяване­то), независимо откъде прис­тигат имигрантите, те се “пре­топяват“, придобивайки една- единствена идентичност – аме­риканската. Авторката предлага различен модел, загърбвайки ин­теграцията, тоест, давайки пре­димство на евентуалното кап­сулиране по етнически и кон­фесионален принцип. Модел, който Западна Европа позна­ва отдавна и за съжаление пре­калено добре и който модел е в състояние основно да рефор­матира националната иден­тичност и да взриви граждан­ския мир в тези страни. Това ли е предлаганият модел, кой­то България трябва да следва?

В тази връзка в социалните мрежа се появиха всевъзможни интерпретации на “Аз съм бъл­гарче“ като: Аз съм афганис­танче и силна майка ме е ро­дила.

НО ИСТИНАТА Е, ЧЕ ТОВА, КОЕТО НИ ОЧАКВА,

изобщо не е смешно и из­исква по-сериозен анализ. Защо мисля така. Да припомним - идеята за приемането на 100 000 имигранти не откъде да е, а именно от Афганистан и Си­рия (в резултат тяхното „демок­ратизиране“) според автор­ката е предизвикано поради острата криза на пазара за ра­ботна ръка в резултат на демо­графската катастрофа.

Отговора защо поощрява­нето на раждаемостта не е ре­шение, а именно внасянето на имигранти, откриваме в същата статия. Цитирам: „Широко раз­пространено е убеждението, че ако се създадат подходя­щи условия, раждаемостта ще се повиши. Например по­вече детски градини, по-голе­ми надбавки за деца, по-дълга платена отпуска след раж­дане, гъвкаво работно вре­ме за родителите. Раждае­мостта в развитите стра­ни обаче намалява не поради липсата на стимули, а защо­то родителството вече не е единствената житейска перспектива за една жена. Колкото в по-голяма степен жените имат достъп до об­разование и професионална реализация, толкова пове­че са склонни да раждат по- късно и по-малко деца. (“Де­мографска криза? Мигрант­ска криза? До какво води страхът от загуба на иден­тичност“, Радио Свободна Европа, 4 януари 2024)

Тук авторката допълнител­но развива тезата относно при­чината за демографската криза в България. Проблемът не е в застарява­щото население и емиграция­та, в значителната бедност (до­ходите на една трета от бълга­рите са официално под прага на бедността), в галопираща­та инфлация, не - причината е в това, че страната е из­останала в разбирането на новите реалности на това, което се нарича социален пол, поради закостенели тра­диционни разбирания на об­ществото в резултат на едно де­модирано и остаряло законода­телство. Как иначе да разбира­ме следните редове:

“Ако всички социални роли са биологични и опи­рат до възпроизводството, то Конституцията над­минава и най-смелото пор­нографско въображение.“ (“Третият пол“ е консти­туционен. Как политиче­ската употреба на основ­ния закон води до абсурд, Ра­дио Свободна Европа, 8 юни 2023).

Тук трябва да спомена една малка подробност - авторката е собственик на сайта Джен­дърландия (Genderland) и е активист на джендър идеологи­ята, а оттам и на „взаимното разбирателство между на­родите“. Зад този евфемизъм разбирай един особено либера­лен мултикултурализъм.

В тази връзка бих искал да завърша темата за цената на мултикутурализма през ис­торическата оптика на страната, в която живея - Канада.

КАКВО ИМАМ ПРЕДВИД.

В столицата Отава се нами­ра най-импозантният музей в страната, а и в Северна Амери­ка - “Музей на Цивилизацията“, прекръстен в последните годи­ни в “Музей на Историята“. В него се намира най-богатата колекция - над три милиона артефакти на коренното ин­дианско изкуство и култура: огромни тотеми, маски, лод­ки, типита (индиански тип па­латки), както и всевъзможни предмети от бита. Всяка годи­на “Музеят на Цивилизацията“ е посещаван от близо 1 500 000 (милион и половина) туристи от цял свят, което го прави най-по­сещавания обект в столицата.

Проблемът е, че огромните величествени тотеми хвърлят дълга сянка.

В преносния смисъл на ду­мата. Тя се нарича културен и физически геноцид над ко­ренното население на Канада, придобило в разговорната реч термина индианци.

Геноцид е зловещ термин, още повече когато става дума за страната с най-успешния експе­римент с мултикултутрализма изобщо – Канада. Но правните критерии и правната формули­ровка на този термин бяха по­твърдени от Комисията за ис­тина и помирение. В публикува­ния през 2015 г. доклад на Коми­сията заключението е, цитирам: “Канада е виновна за извърш­ване на културен геноцид над коренното население.“

Да обобщим: артефактите са в музея, а това, което е оста­нало от коренното население – в резерватите.

Подобна съдба изглежда е отредена и за България.