Нова Зора

В самото начало на тази година правителствените служби на „сглобката“ и казионните медии ни ощастливиха с извес­тието, че на България предстои важно събитие: на 29 март ще се навършат 20 години от приемането на страната ни в „най-свободолюбивия”, най-загрижения за съдбата на света, чове­чеството и Отечеството ни военнополитически съюз - НАТО.

И без това не бяхме забравили тази светла дата. Водили сме си сан­ким точни записки за това велико начинание. Тогава, след серия от бю­рократични и пропагандни процедури - на 29 март 2004 г., царят-пре­миер Симеон Сакскобургготски депозира в Държавния департа­мент на САЩ формалното решение на българския парламент за включване на страната ни във военния съюз. Това се случи след ка­нонадна пропаганда за „най-надеждния гарант на мира в историята на човечеството“.

По ирония на съдбата навремето и дядото на царя-премиер Ферди­нанд I също така безразсъдно прикачи България към печално извест­ния Троен съюз, представян тогава със същия съкрушителен аргумен­ти за“правилната страна на историята“. После втората национална катастрофа на България стана незаобиколима реалност и водораздел в живота на цели поколения българи, но днес причината за това е една удобно забравена подробност!

Бюрократичните служби на напълно провалилата се власт на Бъл­гария и т. нар. „правилни“ медии, сиреч под контрол, неуморно ни за­ливат с дитирамби и фанфарни трели за предстоящата юбилейна го­дишнина. Стилът и методите на някогашните тоталитарни меропри­ятия, чествания и пропагандни шумотевици ряпа да ядат. Водещи са днес западните хибридни манипулации и щедро заплатените ме­дийни заблуди на т. нар. „мека сила”.

Така от министерството на бившата външна на България минис­търка Мария Габриел разпалено внушават, че това членство било „ос­новен гарант за териториалната цялост, политическата независи­мост и сигурността на страната ни”. А България е представена от тях като „надежден съюзник”, изпълняващ всичките си „ангажименти” по отношение на „отбранителния и възпиращ потенциал на Алианса”. Ако обърнем поглед назад към българ­ската история след Освобождението и участието ни в различните во­енни съюзи, войни и милитарни операции, ще установим, че в повечето случаи сме били на... неправилната - т. е. на губе­щата страна.

Така в резултат на Берлин­ския договор (по-точно дик­тат), наложен на 13 юли 1878 г. от Англия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Османската империя и Германия и прину­дителното съгласие на Русия, Санстефанският мирен договор е прекроен, като е унищожен проектът за възстановяване на българската държава в нейни­те етнически граници. По този начин от печеливша страна - като резултат от Руско-турска­та освободителна война - Бъл­гария е ощетена и става губе­ща. По време на Съединението през 1885 г. част от тази исто­рическа несправедливост ще бъде... коригирана, но само из­вестна част...

Един не докрай успешен опит за възстановяване „пра­вилното място” на държа­вата ни в историята е Бал­канската война ( 8.10.1912 г. - 30.5.1913 г.), чиито завоева­ния в немалка степен са про­играни поради слабата българ­ска дипломация и авантюрис­тичните амбиции на цар Ферди­нанд.

Докато Междусъюзни­ческата война (29.6.1913 г. - 10.8.1913 г.) направо си е след­ствие от лошия избор на съю­зници по време на Балканската война и отново - от авантюри­зма и мегаломанията на мо­нарха, довели страната ни до Първата национална ката­строфа.

Вече заиграванията от гер­манофилския режим на Васил Радославов на неутралитет и лавиране между Антантата и Централните сили, а също така - неадекватността на монарха по време на Първата светов­на война (28 юли 1914 – 11 но­ември 1918 г.) съвсем логично довеждат България до Втората национална катастрофа и аб­дикацията на Фердинанд. Си­реч - за пореден път сме към... губещата страна на историята.

Най-ярък пример за не­правилен исторически из­бор обаче си остава косвено­то участие на България в пър­вата фаза на Втората световна война като съюзник на на­цистка Германия, което днеш­ните ни „демократични” исто­рици и политолози тенден­циозно премълчават или ма­нипулират, позовавайки се на заслугите на „царя обедини­тел” Борис III за мнимото ни „неучастие” във войната. По подобен начин се зачерква антифашистката съпротива, участието на България в раз­грома на хитлеристка Герма­ния и приносът на съветската дипломация след края на Вто­рата световна война за запаз­ване предвоенните граници на страната.

Вече „изместването” на Третата национална катастро­фа към социалистическия пе­риод на България е следваща­та пропагандна манипулация на неолибералните идеоло­зи, които продължават да сипят фалшификации и лъжи в стре­межа си да докажат, че днес по­вече отвсякога сме... на правил­ната страна на историята.

Кой ни хариза на Алианса?

По същия начин изминали­ят вече над 30-годишен „демо­кратичен” период на България се обвързва от въпросните „екс­перти” с голям „възход” на стра­ната ни по пътя на новия „циви­лизационен избор”: членството в ЕС и НАТО.

Някъде настрани обаче са оставени тоталната разруха на икономиката, социалната деградация, бедността и демо­графската катастрофа (които се приписват на социализма?!). Днес същите „специалисти” дума не обелват за разгрома на българската армия, която през изминалите години по­следователно беше разоръжа­вана и ликвидирана, превър­ната в една маргинална воен­на формация, неспособна да защити и педя земя от тери­торията на страната ни- по­ставена в услуга на чужди гло­бални интереси и амбиции.

Показателно в това от­ношение е „харизването” на България на най-стария и аг­ресивен военнополитически съюз - НАТО, без каквото и да обществено допитване и съгласие на българската об­щественост. Любопитна е цяла­та технология на тъй наречената „публична дипломация” на САЩ и „демократичния” Запад, по която страната ни постепенно беше „прикачена” и „адапти­рана” към Алианса - до превръ­щането й в лоялен и послушен „съюзник”, безгласен участник в престъпни военни операции и... войни.

Кой е всъщност Соломон Паси?

Първият „сондаж” за член­ство на страната ни в „най- справедливия и най-силния во­еннополитически съюз в све­та” (!) е направен от полити­ческия „шерп” Соломон Паси. Още през август 1990 г. напорис­тият член на Зелената партия и СДС от трибуната на Великото народно събрание хвърля своя­та бомба с предложение Бъл­гария да влезе в НАТО, кое­то шокира довчерашните уп­равници - депутати като Добри Джуров и Андрей Луканов; из­ненадва дори тъмносините на­родни представители. Е, Петър Берон по-късно ще си спомни, че тогава му се бил „скарал мал­ко на Соломон”, загдето е изпъл­нил тази „солова акция”, но тол­коз... През 1991 г. с тогавашния шеф на НАТО Манфред Вьор­нер и прословутия си трабант Паси разиграва нещо като те­атрален скеч, за да реклами­ра членството в НАТО. През 1991 г. основава т. нар. Атланти­чески клуб, който си е елемен­тарен плагиат на съществува­щия от 1961 г. Атлантически съвет на САЩ. От 2001 до 2005 г. Паси е външен министър в ка­бинета на Симеон Сакскобур­гготски, който през 2009 г. го номинира за генсек на НАТО. Уви, тогава дори „поклонение­то” на Паси в Държавния де­партамент на САЩ не му отва­ря парашута за този висок пост. Оттук нататък той ще започ­не да се вживява в ролята на голям визионер и политиче­ски ментор, който непрекъс­нато раздава своите безплатни съвети за бъдещето на Бълга­рия: страната ни на всяка цена трябва да бъде приета в НАТО; на нейна територия трябва да има американски морски бази с ядрено оръжие (2019 г.); тя „няма как да бъде неутрална” (2022 г.) и пр., и...

Но кой е всъщност Соломон Паси, че да придава толкова го­ляма важност на своята егоцен­трична и ексцентрична особа? Кеворкян го определя като „шампион по българомразене”. И то не случайно, защото не­зависимо от снобското лустро маниакалният натовец труд­но може да скрие ненавист­та си към България. Веднъж той произнася мерзката клет­ва: „Майната му на православи­ето”. Друг път презрително на­рича българите „андрешковци”. Трети път предлага... да бъде скопен българският лъв зара­ди преобладаващото обществе­ното несъгласие у нас да дадем оръжие на Украйна.

Но кой е все пак този разпи­щолил се антибългарски „визи­онер”? Една бегла справка вър­ху неговата биография показва, че покрай множеството почет­ни звания и титли, с които се е сдобил, през 2002 г. фанатични­ят натовец е удостоен от Ко­митета на американските ев­реи с награда за... отличаване на изтъкнати държавници, и то с... признание за заслугите му в „напредъка на принципи­те за мир, демокрация и между­народно сътрудничество”. Но­сител е и на награда на турския вестник “Zaman” за приноса му към... социалния мир. Няма що - голям „държавник”, голям „миротворец”, но на коя дър­жава и в чий интерес?

Операция... публична „ди­пломация”

Прочее, самото „приемане” на България в „най-прогресив­ния военeн съюз” на т. нар. де­мократичен свят продължава близо 15 години - време, през което обществеността трябва да бъде „успокоена”, а българи­те да свикнат с мисълта, че стра­ната им ще стане член на НАТО. Иначе погледнато, това си е една добре скроена операция по правилата на публичната „дипломация”, добре отработе­на от ЦРУ и западните служби още от 50-те години на мина­лия век.

Така първият „гост” в глав­ната квартира на Алианса в Брюксел още на 15 ноември 1990 г. е бившият човек от би­вшите служби, активист на БСП и външен министър от кабинета на Андрей Луканов - Любен Гоцев. Съвсем обяснимо е, че представителите на бивша­та управляваща партия е редно също „да свикват” с НАТО. Вто­рото „гостуване” на 30 април 1991 г. е на безпартийния пре­миер Димитър Попов. Трето­то - вече „представително” по­клонение в Брюксел е „работ­ната среща” на „патриарха на българския атлантизъм” (по думите на самия Паси) Желю Желев. От 2 февруари 1996 г. започва „засилен диалог”. На 21 януари 1997 г. авторът на т. нар. „цивилизациоен избор” Петър Стоянов отива в белгийската столица, за да изрази „катего­ричната позиция” на България за членство в НАТО. На 17 март 1997 г. правителството на Иван Костов вече е съчинило „нацио­нална програма” за прикачване на държавата ни към Алианса. На 8 май 1997 г. Народното съ­брание приема Декларация за... национално съгласие, с коя­то членството на България в НАТО става „основен национа­лен приоритет”.

Още преди страната ни да бъде насадена на „сюблимно­то“ членство в Атлантическия съюз, на 25 март 1999 г. Народ­ното събрание приема нова декларация, с която потвърж­дава „стратегическия избор” на България . Преди още страната ни да е станала член на НАТО - на 28 април 1999 г., Костовото правителство разрешава над България да прелитат само­лети на САЩ, които бомбарди­рат Югославия. Но истинската натовска сага предстои.

Дрънканици и изцепка за... прокурор

Не по-малко интересни са „аргументите”, чрез които на 18 март 2004 г. депутатите от Народното ни събрание взе­мат решение за присъединя­ване на България към НАТО. Интересни, защото техните „съ­ображения” по нищо не се от­личават от помпозния номен­клатурен лексикон на бившите тоталитарни управници и дър­жавни чиновници.

Така царят-премиер Симе­он Сакскобурготски смята, че членството щяло „да доприне­се за благополучието на цялото общество”. То означавало „ви­соки стандарти” и... „проти­водействие на организираната престъпност”. Две еднакво аб­сурдни твърдения, които напъл­но се разминават с елементарна­та логика.

Докато за бившия преми­ер Иван Костов това членство било “щастлив ден за българ­ската демокрация” - нещо като снобска перифраза на Ал. Йор­данов. То било още: „важен етап на присъединяване към западната цивилизация” - т. е. бегло напомняне за „цивилиза­ционния избор” на г-н П. Стоя­нов. Самият Ив. Костов бил горд, че отблъснал „антинатовската позиция на БСП” - сиреч, че той самият е „насочил” соцпартия­та към „правилната страна” на историята.

Прочее от изказванията на тогавашния лидер на БСП Сер­гей Станишев и президента Георги Първанов не е трудно да се разбере, че е имало „обръ­щане” на палачинката, но кой и кога е направил това обръщане е трудно да се отгатне. Така спо­ред Станишев приемането на България в НАТО е „важен ис­торически момент”, който е ре­зултат от „широкото общест­вено съгласие”(!), постигнато благодарение на БСП. Сами­ят социалистически лидер вед­нага ще побърза да засвидетел­ства в аванс своята лоялност към Алианса с внушението, че „България не може да стои на­страна от мисиите на НАТО по света”. Защо „не може” - през следващите години ще разбе­рем от идейните измятания на Станишев като лидер на Со­цинтерна. Вече за Георги Пър­ванов членството е „повратна точка в историята на държа­вата”, която щяла да постиг­не „геополитическа тяжест”, „юридически гаранции за нацио­налната сигурност” (хайде де?!) и накрая: „по-висок икономиче­ски растеж за подобряване ка­чеството на живот и ограни­чаване на бедността и безрабо­тицата”. Ало, екссоциалистът Първанов, ама наистина ли про­дължавате да смятате, че това е така?...

И най-накрая - не бива да се изпуска натовското откро­вение на философа, изобрета­тел на идейната мантра на ДПС „заедност” г-н Ахмед Доган. Според него отношението към НАТО било „избор на карма” - т. е. нещо като езотерическо про­светление. В перспектива този избор означавал преосмисляне - т. е. отказ „от национална­та идея, националния суверени­тет, националните интереси, националната доктрина и на­ционалната стратегия.” На­кратко - отказ от българската държавност и „трансфер на суверенитета към оператив­ната политическа практика” (Справка в протокола на Народ­ното събрание от 18 март 2004 г.). Някой от тогавашните ни депутати да е имал нещо про­тив това „обезкостяване” на българската държава за смет­ка на „перспективата” НАТО, която г-н Доган като почетен ли­дер на ДПС продължава да след­ва и до ден днешен? Е, не е имал и няма да има. Защото ако бя­хме нормална държава, ама на­истина нормална държава, само поради тази „езотерична” из­цепка на г-н Доган би трябвало веднага да се сезира главни­ят прокурор за това скандал­но нарушение на българската Конституция. Блажени вярва­щите християни и мюсюлмани ...

Така след „бурните разиск­вания” парламентът ни гла­сува решение за приемане на България в НАТО, като от 230 депутати 226 са „за”, против - само 4 народни представите­ли от Коалиция за България. Следват ръкопляскания, „ура” и чаша шампанско, с което „правлният избор” на страна­та ни е приет „единодушно”. Един-единствен депутат - пред­седателят на БКП Александър Паунов, казва, че за подобно съдбоносно решение е „нужен референдум”, но кой ще ти слу­ша тогава (пък и сега!) някакъв си там комунист. Ако е редно да се слуша някой, той трябва да е поне бивш цар, социалист, либе­ралдемократ, евроатлантик или философ езотерик.

На 29 март 2024 г. Симе­он Сакскобургготски депозира в Държавния департамент на САЩ решението на Народното събрание, с което България офи­циално става член на НАТО.

Базите хем български, хем американски

Две години по-късно след тази „сюблимна дата” в дър­жавата ни са „инсталирани” 4 военни бази на САЩ и НАТО. Ако човек се зачете по-сериоз­но в популярната енциклопе­дия Уикипедия, ще узнае, че това не са чужди бази, а „бъл­гарски военни бази за съвместно ползване, официално военни съ­оръжения и обекти за съвмест­но ползване, често неправилно наричани „американски военни бази“. По-нататък се уточнява, че това са „полигони, предоста­вени за обучаване на български и американски войници, как­то и войници от други страни - членки на НАТО, в България” . По мнение на нашенски вое­нен експерт иде реч за „всички сгради, включително тези, кои­то са подобрени и са българска собственост, а силите на САЩ имат право да ги използват след съгласуване с България”.

Всъщност и решението за тези „военни съоръжения за съв­местно ползване” е взето по по­добен „демократичен” начин. Така след приключилите пре­говори между тогавашния дър­жавен секретар на САЩ Кондо­лиза Райс и външния минис­тър от правителството на Сергей Станишев Ивайло Калфин на 28 април 2006 г. е подписано Споразумение между прави­телствата на България и САЩ за „сътрудничество в областта на отбраната”. Именно в това доста общо и мъгляво определе­ние на споразумението е сътво­рена и „обтекаемата” форму­лировка ”български военни бази за съвместно ползване”.

Според анекс А към този документ страната ни предос­тавя на САЩ и НАТО: учебния полигон в Ново село, военно­въздушната база Безмер, во­енновъздушната база Граф Игнатиево и военните складо­ве в гр. Айтос, чието ползване съгласно чл. 7 от споразумение­то ще е „под българско команд­ване”. В официалната информа­ция се твърди, че в 4-те бази мо­гат да се разполагат до 5000 аме­рикански и натовски войници, които ще провеждат учения и тренировки съвместно с българ­ски военни.

Само около месец по-къс­но въпросното споразумение е прието от Народното събра­ние по познатата вече „демо­кратична” процедура със 155 гласа „за” и 20 гласа „против” - 15 на партия Атака и 5 от Коа­лиция за България.

Неофициалната версия гла­си, че споразумението е изтър­гувано от тогавашните управля­ващи срещу подкрепа от САЩ за членството в ЕС, освобожда­ването на българските медици в Либия и евентуално премахване на американските визи за наши граждани, което се отлага вече с десетилетия наред.

Споразумението, което беше сключено за срок от 10 години, през 2016 г. автоматично бе под­новено, а през 2020 г. бе приета тъй наречената Пътна карта, която предвижда продължава­не и развитие на военното „съ­трудничество” със САЩ. Меж­дувременно през 2023 г. На­родното събрание отхвърли предложение на партия „Въз­раждане” за прекратяване на въпросното споразумение.

Ядрено и биологично оръжие в Ново село?

Официалната версия, че базите са български и се на­мират под българско команд­ване, обаче се опровергава от някои публикации в амери­кански и чужди медии. Така английската версия на Уики­педия допълва, че „договорът също така позволява на САЩ да използват базите за мисии в трета страна, без специално разрешение от българските вла­сти“ независимо от уверението на американското посолство, че „САЩ ще се консултират за всички аспекти на използване­то на съоръженията и трени­ровъчните зони”. От своя стра­на американският военен сайт MilitaryBases.com смята, че „ба­зата в Ново е една от най-по­пулярните и най-големи военни бази в България, които се упра­вляват от силите на НАТО”. Не на България, а на НАТО! И още, че от всички държави, които из­пращат войски в България „аме­риканците представляват най- многобройна част”! Пак аме­рикански военен сайт за базите на САЩ по света www.cobases. com съобщава „невината но­вина”, че полигонът в Ново село „се използва и за тестване на биологично и химическо оръ­жие, стрелба с танкове и разуз­навателни тренировъчни уче­ния. Включително за тестване на ядрени оръжия”.

Каква „отбранителна” военна оферта само! Същи­ят сайт мимоходом известява своите читатели, че „базата в Граф Игнатиево е била постро­ена още през 1930 г. от Адолф Хитлер, като по време на вто­рата световна война е била из­ползвана от немските бомбор­дировачи Юнкерс - Ju-87”, което по-скоро е само едно случайно съвпадение. Военновъздушна­та база в Безмер сайтът оценява като „една от най-добрите бази в света, където са разположени американски сили, и получава го­лямо признание от американ­ските сили”. За логистичния център в Айтос същият сайт уточнява, че „базата се използ­ва предимно за съхранение на боеприпаси за американските сили, разположени в страната”.

Е, американски ли са 4 -те военни бази в България или „съвместни”, под българско или американско командване? - ще оставим отговора на този въпрос за уважаемите читате­ли.

По-големи католици от папата

Показателно е васалното послушание на управляваща­та ни върхушка и тъй нарече­ния политически елит, тяхно­то слугинско поведение към САЩ и НАТО. Особено през последните години, когато те по всякакъв начин се стремят да прислугват и да бъдат „ха­ресвани” от „новите начални­ци”. И то - за нищо друго, освен за своя личен интерес и меркан­тилна корист. Най-страшното е обаче, когато този безочлив слугинаж се изпречва срещу националните интереси на държавата ни. Понякога дори с цената на човешки жертви и пълно безхаберие за бъдеще­то на същата тази държава.

Още първите разхвале­ни „екстри”, „предимства” и... „благосъстояния” от митичното членство в Алианса са повече от красноречиви. Останалите „пе­чалби” вече са вписани или ще се вписват в евроатлантическата ни сметка.

Следва

Сега, когато дните на траур по бла­женопочившия патриарх Нео­фит завършиха, настъпи време да зададем някои въпроси на Си­нода на Българската православна църква. Въпроси трудни и неудобни!

И първият от тях е: защо в центъ­ра на българската столица, в българ­ска катедрала, българският патриарх беше опят на чужд език, – на гръцки? Нямаме ли си свои, български архи­ереи, които да извършат последния прощален обред за починалия духовен отец на българския народ? Нямаме ли си свой собствен богослужебен език?

Напомням, че за последен път в ис­торията гръцкият език е звучал в бъл­гарските църкви в черните дни на двойното турско и фанариотско роб­ство. Е, в такъв случай какво се случва с нас днес? Връщат ли се отново фана­риотските времена?

Защо нашият Синод с превит гръб угодничи пред един чужд църковен гла­ва – пред “истанбулския папа” както го наричат? Какво означават изявленията на Варненския владика Йоан – в момента наместник-председател на Синода и зна­чи официален негов говорител – че Фе­нер за България е “църква-майка”, а Бъл­гарската православна църква е негова послушна “дъщеря”? Трябва ли да под­хранваме по този начин неопапистките амбиции на Фенер и неговите претенции за “майчинство” спрямо нас?

Не, Ваше високопреосвещенство! Злобна мащеха, а не майка е бил вина­ги Фенер за българския народ. Да от­ворим ли българската история? След гибелта на българската държава фа­нариотите използват османското за­воевание и турското иго над христия­ните, за да осъществят своята програ­ма на църковен империализъм. Те се държат не като защитници на христи­янската рая, а като предани слуги и аг­енти на поробителя. Търновската пат­риаршия е унищожена от тях веднага след падането на българската столи­ца, Охридската архиепископия – през XVIII в. Така и последните останки на “дъщерята” – независимата Българска църква – са погълнати от алчната паст на “майката”. До турските аги, бейове и паши, които държат в ръцете си жи­вота и имуществото на раята, заста­ват еничарите в раса – фанариотските владици и свещеници, които искат да ни отнемат паметта, историята и ези­ка, молитвата и богослужението на ро­ден език, изгарят в пещите оцелелите от Средновековието български книги и се опитват да ни наложат чуждо на­ционално и църковно самосъзнание.

По-късно, през епохата на Българско­то възраждане, Фенер прави всичко, за да потисне и да смаже стремежите на бъл­гарския народ към национална пробу­да и освобождение. На “великия и свят” фанариотски събор в Истанбул през 1872 г. новосъздадената Българска ек­зархия е отлъчена от православието, а българите – жигосани като схизмати­ци и отстъпници. И след Освобожде­нието сме усещали в течение на дъл­ги десетилетия жестоката отмъстител­ност на “майчицата”, която повече от 70 години не ни пуска в семейството на православните народи, проклина ни от амвона и се старае да ни изолира от нашите православни братя и сестри.

Да, християнската любов би трябвало да застане в края на краищата над всички тези неща, но трябва ли – от друга стра­на – да забравяме собствената си ис­тория, да предаваме и да тъпчем дос­тойнството си на самостоятелна църк­ва и народ? Едва ли Господ изисква от нас това!

След като по този странен и срамен начин превихме гръб, бяхме принудени да слушаме и как ни се карат от амвона. В словото си скандалният истанбулски па­триарх – човекът, който създаде разкол в православието и раздели православ­ните по целия свят – си позволи да уп­рекне (!) покойния патриарх Неофит в това, че не е изпратил българска цър­ковна делегация на събора в Крит през 2016 г. Що за наглост е това – да дър­жиш такъв тон на умрелия пред очи­те на милионите му духовни синове и дъщери? Да погазваш всички рамки на приличието и морала? Този човек се държи у нас така, сякаш сме му бащи­ния. И не е чудно, щом му позволява­ме това!

И пак той имà нахалството да доведе със себе си лидера на украинските раз­колници Епифаний Думенко – един са­мозван митрополит, нежелан и неканен от никого у нас. Българските християни и българската общественост не са толко­ва наивни и глупави, за каквито ги смята патриарх Вартоломей. Ние много добре знаем кой е г-н Думенко и какво предста­влява той. Г-н Думенко не е просто без­обиден самозванец, той е отговорен за гоненията срещу милиони православ­ни християни от каноничната църква в Украйна. Днес те са подложени на пре­следвания, унижения, терор, бият ги, вла­чат ги по съдилища и затвори, отнемат със сила храмовете и манастирите им, из­хвърляйки вярващите с ритници оттам. Всичко това вършат днес последовате­лите на г-н Думенко и ръцете им вече се обагриха с кръв. Откъде накъде Думенко и думенковците ще присъстват офици­ално на опелото на патриарха на Българ­ската църква, която никога не ги е при­знавала и няма да ги признае? – това се питат днес в недоумение православните българи. Но изглежда, че патриарх Вар­толомей смята, че “българските проста­ци” ще “преглътнат всичко”, без да ка­жат “гък”.

Очакваме от Светия Синод на БПЦ оценка и официално мнение за този срамен инцидент. Опелото на блаже­нопочившия патриарх български не е повод за поредните фанариотски хи­трини и интриги, а катедралата “Св. Александър Невски” не е сцена за фана­риотски представления.

Историята се повтаря, всичко се връща. Някога предците ни отхвърли­ха турско-фанариотското иго и създадо­ха независимата българска църква и дър­жава. Днес българската държавност е в упадък и лешоядите от миналото отново започнаха да кръжат над нас. Станахме пак големи приятели с Турция и фанари­отите се появиха отново на нашия хори­зонт. Докога? Докато си мълчим робски и безропотно и търпим всичко това!