Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

(Не)случайни и (не)коалиционни съвпадения

Е-поща Печат PDF

Когато на 7 март тази година президентът на САЩ Джо Байдън отчиташе пред Кон­греса своите „исторически“ ус­пехи, произнасяйки реч за Състоянието на Съюза, той по­сочи две заплахи за демокра­цията в Америка и света: Вла­димир Путин и Доналд Тръмп. Наежен като стар пес, събу­ден от сън, той увери амери­канците, че живеят прекрас­но благодарение на неговото управление, без да им обясни къде отидоха обещаните от него нови работни места. Но за помощта за Украйна беше категоричен, че ще продължи, докато Путин бъде прогонен. А пък Тръмп, видите ли, щял да го насърчи да прави как­вото си ще с другите страни, включително тези от НАТО и ЕС. Байдън или беше забра­вил, или не искаше да си спом­ня, че Тръмп беше произнесъл въпросната заплаха към един европейски лидер, чиято стра­на не иска да увеличи бюдже­та си за отбрана до приетите от всички страни членки 2,5% от БВП.

На шоуто на Байдън не присъстваха поканeните Юлия Навалная и Олена Зе­ленска, като втората заяви, че не желае да седне до Навалная заради антиукраинските изказ­вания в миналото на вече по­гребания й съпруг Алексей На­вални. Точно по това време от Държавния департамент пода­де оставка Виктория Нюланд, която през 2014 г. беше разкри­ла, че САЩ са похарчили 5 млрд. долара „за демокрацията в Ук­райна“, имайки предвид пре­врата, наречен Киевски майдан. На предупреждението на амери­канския посланик в Украйна, че от ЕС може да реагират негатив­но, тя отговори: „Fuck European Unity!“ Което е нещо много по- просташко от „Майната му на ЕС!“ По ирония на съдбата точно сега в Киев решиха да прекръс­тят улица „Пьотр Чайковски“ на „Виктория Нюланд“. Кой ли сокак ще кръстят на Джо Бай­дън? За Тодор Тагарев не ни се мисли. Той заслужава на не­гово име да кръстят булевард или магистрала. Защото много го харесват и в Украйна, и на За­пад. Само в България не го оце­ниха, а му се изсмяха заради ръждясалите 100 БТР 60 ПБ от съветско време, които най-на­края изпрати за Украйна. Тре­перете, тирани!

Един ден след шоуто на Бай­дън в Конгреса своите „успехи“ отчете и премиерът ни в остав­ка Николай Денков. Макар че не изпълни дори обещанието си да подаде оставка на 6 март, а я депозира на 5 март само за да ядоса Бойко Борисов и да си из­проси нови ругатни от него и Делян Пеевски. Сред „успехи­те“ на кабинета фигурираха: нарязването на Паметника на Съветската армия, продължа­ването на съдебната рефор­ма, борбата с корупцията, по­мощта за Украйна, срещите с Володимир Зеленски, „пъл­ноправното“ ни приемане по въздух и море в Шенген, както и доближаването ни до Евро­зоната. 2/3 Шенген и мижави шансове за Еврозоната - това за хвалба ли е? За меча на хан Кубрат, който се изгуби в Киев, да не говорим! Нито за изявле­нието на Зеленски, че не е виж­дал никакъв меч. Що се отнася до борбата с корупцията, въ­преки „успехите“, отчетени от Денков, от САЩ ни заплаши­ха с разширяване на списъ­ка „Магнитски“, включвайки в него още български граж­дани. Американците не са ли разбрали, че ние наказаните по „Магнитски“ ги слагаме на първия ред в НС, при задкули­сието. Където, както каза Ки­рил Петков: „Всички сме там“. След такъв „отчет“, приличащ на розов роман, остана само да се извърши ротацията и да се „делнат“ министерските и ре­гулаторните постове според кефа на Борисов и Петков. Про­дължаването на реформите е стар рефрен, който самите ини­циатори често забравят или го припяват, за да отклонят вни­манието от текущите полити­чески пазарлъци за разпреде­ляне на държавната баница. В събота и неделя, на 9 и 10 март, се събраха преговорните екипи на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, от които първият изцяло дамски, а вто­рият съставен само от мъже. Те бяха съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев и на ДБ Христо Иванов и Ата­нас Атанасов. Завистниците на „успехите“ на кабинета „Ден­ков“ веднага прекръстиха пре­говорната група на ПП-ДБ на „Двама мъже и половина“. Все пак това се преглъща по-лес­но, защото един белгийски ав­тор, Ралф Шоелхамер от сайта brusselssignal.eu, цитиран от сайта „Glasove.com“(2.3.2024), оприличи Франция на цирк, управляван от клоуни. А по адрес на назначения от Ма­крон за премиер Габриел Атал и назначения от Атал за вън­шен министър Стефан Сежур­не подхвърли убийственото: „Чиято основна квалификация е да е млад и гей“ - за Атал, и „Чи­ято основна квалификация е да е млад и бивш съпруг на първия“ - за Сежурне.

На 11 и 12 март президен­тът Радев трябваше да прове­де консултации с парламентар­но представените партии, за­почвайки с ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС и завършвайки с „Въз­раждане“, БСП и ИТН. След това трябваше да връчи мандат за съставяне на правителство на ГЕРБ, чийто кандидат за преми­ер е Мария Габриел. Този театър вече сме го гледали и дори бъл­гарският изкуствен интелект Bg.gpt. състави един приме­рен кабинет начело с Мария Габриел, в който за вицепре­миер и министър на образо­ванието е номиниран Нико­лай Денков, за министър на външните работи е предло­жен Христо Иванов, за минис­тър на вътрешните работи е определен Бойко Рашков, за министър на здравеопазване­то – д-р Симидчиев, а за ми­нистър на финансите - Дани­ел Лорер. Все едно лисица да вържеш да ти пази курника! Оставаше и за министър на отбраната да бъде номиниран о. р. генерал Съби Събев, кой­то по цели дни обикаля из те­левизионните студия. Един­ствената неизвестна е кога учас­тниците в „сглобката“ ще плес­нат с ръце и ще се прегърнат „в името на политическата ста­билност, пълноправното вли­зане в Шенген и Еврозоната“ и „запазването на геополити­ческата ориентация на Бъл­гария“. Която ориентираните към Евразия партии поставя­ли под съмнение. Дори „избра­ната“ от ЕНП като кандидат за нов мандат председателка на ЕК Урсула фон дер Лайен изока от Букурещ, че партии като германската „Алтерна­тива за Германия“, френската националистическа партия на Марин Льо Пен и българ­ската „Възраждане“ били за­плаха за единството на демо­кратичния свят. И представи­телите на ГЕРБ ръкопляскаха на тази уйдурма! А партията на Христо Иванов „Да, Бълга­рия“ на своята Трета нацио­нална конференция реши да се присъедини към ЕНП. Ся­каш там е Аврамов дом! Бъл­гария се топи, изчезва пред очите ни, но до последния си дъх ще остане евроатлантиче­ска, докато я управляват хора­та от „сглобката“. Включително и ако НАТО и ЕС се разпаднат след идването на власт в САЩ на Доналд Тръмп. Нашите „евро­атлантици“ ще останат на своя пост подобно на войника, погре­бан жив под вулканичната лава и пепел пред портата на Пом­пей. За когото Марк Твен пише в своята книга „Глупаци в чужби­на“: „Войнишкият му дълг не му е позволил да напусне поста си. Ако беше полицай, пак щеше да остане: понеже нямаше да има кой да го събуди!“

Засега и НАТО, и ЕС си сто­ят цели-целенички, но положе­нието на Зеленски не е за за­виждане. Той стигна дотам, че да изпрати за посланик в Лон­дон уволнения от него за нека­дърност главнокомандващ на ВСУ Валери Залужни. Един вид награди „некадърността“ с ди­пломатически пост. Но и под ко­мандването на новоназначения за главнокомандващ генерал Сирски украинската армия от­стъпва „успешно и организира­но“, оправдавайки се с недоста­тъчната помощ на Запада. Ма­крон обещава да изпрати вой­ски и да произвежда френски оръжия на украинска терито­рия, но докато производството започне, войната ще е завърши­ла с разгром на Украйна. Осъз­навайки тази опасност, Зелен­ски отиде при Ердоган да иска посредничеството му за прего­вори с Русия. За тях само наши­те „основни“ медии твърдят, че щели да се водят според изис­кванията на Зеленски Русия да напусне окупираните обла­сти в Донбас. Къде видяха ко­рабче в окото на Путин?! Време­то, когато Зеленски можеше да поставя условия на Русия, изте­че. Трябваше ли да умрат по­ловин милион украинци и Зе­ленски да дотегне до смърт на Запада, за да разбере, че ядре­на суперсила не може да бъде изнудвана от една напълно зависима и разсипана страна като Украйна. Не! Играта на война приключва и Зеленски трябва да се готви за емигра­ция на Запад.

За НАТО и Украйна обаче има и други мнения. Представя­ме ви написаното от американ­ския сенатор Майк Лий в „The American Conservative“ (9.3.2024)

 

Неосветените дворове на украинската правда и неправда

Е-поща Печат PDF

 

Пролог към връщане­то на Крим в съста­ва на Русия, както е известно, станаха кървавите събития в Киев. За техните причини, участници и последователност на съби­тията разсъждава анализато­рът Ростислав Ишченко, поли­толог и историк, когото в „Нова Зора“ през годините многократ­но сме печатали.

Днес, когато ни залива по същество предпоставената ин­формация за трагедията на два­та братски нам народа, намира­ме за необходимо да предоста­вим на просветеното внимание на нашите читатели интервюто на Ростислав Ишченко, дадено за списание „Историк“ в дни­те на втората годишнина от за­почването на горещата фаза на споменатата трагедия. Пред историка Олег Назаров г-н Ишченко твърди, че поредни­ят майдан в Украйна е плани­ран от САЩ и водещите евро­пейски държави, че той е зами­слен отдавна и е трябвало да се случи през 2015 г. Но както най- често се случва в живота, един фалстарт – сблъсъци в центъ­ра на украинската столица, променя хода на събитията. В края на ноември 2013 г. сцена­рият за държавен преврат в Ук­райна все още само е разработ­ван от западните стратези. Все още не е определено кой да бъде приемник на Виктор Януко­вич на поста президент на Ук­райна и се случва онова, което сварва неподготвени и канцлера на Германия Ангела Меркел, и главно САЩ, всеки от които има своя фаворит за поста. Ангела Меркел залага на боксьора Ви­талий Кличко, а американският посланик и известната ни Вик­тория Нюланд предпочитат на този пост Арсений Яценюк – вицеговорител на Радата. Твър­ди се, че още тогава е разглеж­дана и кандидатурата на бизнес­мена Петро Порошенко, кой­то се е опитвал да се договори с всички и да стане президент, нещо, което се случва по-късно. Но за всичко поред. Стратегията на двата стола

 

Олег Назаров:

- Как Виктор Янукович, след като стана президент на Украйна, изграждаше отно­шенията с Русия и Запада? Той имаше ли някаква стратегия?

Ростислав Ишченко:

- Това може да се разбере от заявленията на Янукович и не­говото о бкръжение. Съгласно Харковските споразумения от 2010 г., подписани от Янукович и президента на Русия Дмитрий Медведев, цената на руския газ за Украйна постепенно тряб­ваше да започне да се повиша­ва. По тази причина Янукович и ръководената от него «Партия на регионите» започнаха дос­та да се изнервят. Тогава Русия предложи на Украйна да влезе в Митническия съюз, което фак­тически би й позволило да по­лучава газа по цени на вътреш­ния руски пазар (плюс да плаща само стойността на доставките). Янукович не се съгласи. Стре­мейки се да накара Русия да ста­не по- отстъпчива, той активи­зира европейското направление. Привържениците му казваха, че Русия не е центърът на вселена­та и че и Западът може да отпус­не кредити. Западът подклажда­ше тези настроения.

- Преди Евромайдана оба­че беше историята със спора­зумението за асоцииране на Украйна към Евросъюза. Как­ви цели преследваше Януко­вич, когато започна прегово­ри ЕС за подписването му?

- Споразумението за присъ­единяване заедно с всички про­токоли към него представлява куп хартия около метър и поло­вина височина. Решавайки да го подпишат, Янукович и прибли­жените му дори не го бяха про­чели. До най-последния момент то не беше преведено нито на украински, нито на руски. А по­вечето тогавашни украински министри нито можеха да че­тат, нито да пишат на англий­ски. Интересуваше ги само фак­тът на подписването му, защото искаха да «продадат» на украин­ския избирател това споразуме­ние като начало на влизането в ЕС. И много дълго Янукович и неговите приближени трябва­ше да бъдат убеждавани, че това ще нанесе голяма вреда не само на Украйна, но и техните лични икономически интереси.

- Може би, подписвайки споразумението за присъеди­няване, те въобще не са имали намерение да го спазват?

- Не, нямаха намерение. Така разправяше и министър-пред­седателят на Украйна Николай Азаров. Едва след като в Русия преведоха споразумението на руски и почти принудиха укра­инската страна да го прочете, Янукович, приближените му и украинските олигарси разбраха, че ще трябва да го спазват. И че в резултат ще понесат огромни загуби. От милиардери олигар­сите щяха да се превърнат в най- обикновени „полубедни“ мили­онери. За страната им не ги беше грижа, но заплахата за собстве­ния им бизнес ги разтревожи се­риозно. Сложнте геополитиче­ски комбинации не бяха за тех­ните глави. За сметка на това те напълно логично решиха да по­лучат компенсации от ЕС, раз­бирайки, че Западът ще запла­ти на Киев 15-20 млрд. евро, за да премине Украйна към евро­пейските стандарти. Янукович и приближените му разчитаха да получат тези пари от Европа. Освен това наближаваха прези­дентските избори през 2015 г. и те трябваше да бъдат посрещна­ти с добри резултати, за да гла­суват хората за Янукович. При това се налагаше сериозно от­далечаване от прозападния кан­дидат, така че да не се повтори майданът от 2004 г. Ако не беше станал Евромайданът, мисля, че Янукович би изтъргувал тези 15 млрд. евро от ЕС. Европа просто нямаше накъде да мърда. Иначе би загубила Украйна от Русия.

- Какво не предвиди Яну­кович в сметките си?

- През 2013 г. конфликтът между Запада и Русия вече беше такъв, че Украйна не можеше да балансира между тях и да про­вежда своята многовекторна политика. Още през 2004 г. За­падът показа на Леонид Кучма, че няма намерение се съобразя­ва със заявленията на Украйна за нейните национални интере­си. По-късно и Русия започна да притиска Украйна. Когато в на­чалото на 2013 г. Киев заяви, че на Украйна не й трябва Митни­чески съюз, на руско-украинска­та граница се образуваха коло­ни от тирове. На Янукович беше показано как ще работи мит­ническият контрол, в случай че Украйна подпише споразуме­нието за присъединяване.

В рамките на това споразу­мение Киев трябваше да сключи споразумение за свободна тър­говия с ЕС. От гледна точка на Украйна всичко беше прекрас­но. А от гледна точка на Русия - не. Европейските стоки щяха да получат «черна дупка» на ру­ския пазар. По това време в СНГ действаше споразумение за зона за свободна търговия, което ва­жеше и за украинските стоки. Митата, които Русия беше дого­ворила със Запада в рамките на Световната търговска органи­зация, бяха 2-3 пъти по-високи от тези, които Украйна беше до­говорила със Запада. Така евро­пейските стоки, сменяйки ети­кетите с украински, щяха да се окажат на руския пазар. Също както навремето в Русия се бяха появили «белоруски» скариди. Това би ударило по интересите на руските производители, кое­то обаче не интересуваше Яну­кович и членовете на негова­та партия. Те бяха сигурни, че и занапред ще може да седят на два стола. Смятаха, че след като всички имат нужда от Украйна, то да бъдат добри й плащат за това.

Неочакван ход

- Защо на 21 ноември 2013 г. Янукович отложи подпи­сването на споразумението за присъединяване?

- Той направи ход, който беше напълно в духа на украин­ското ръководство и диплома­ция. Желаейки да окаже натиск на ЕС и знаейки, че Русия рязко ще се противопостави на под­писването на това споразумение с ЕС, Янукович пристигна в Мо­сква, където заяви, че Европа го притиска. След което помоли за финансова помощ. По неговите сметки излизаше, че за да стиг­не до президентските избори и да бъде преизбран, му трябваше кредит от 15 млрд. долара. Русия се съгласии да ги отпусне и на­часа преведе 3 от тези 15 млрд. И още 15 млрд. Москва обеща да вложи в ключови отрасли на украинската икономика.

При това Янукович, който внезапно отложи подписването на споразумението за присъеди­няване, за да изстиска от ЕС 15- 20 милиарда евро за финансира­не на преминаването на иконо­миката му към евростандартите, обърка всички карти на своите противници. Те готвеха майдан, като планираха да го проведат по време на президентските из­бори през 2015 г. Шефът на ад­министрацията на Янукович Сергей Льовочкин, отдавна ра­ботещ за САЩ, трябваше да ко­ординира отвътре подготовката на майдана, по време на който трябваше да предаде Янукович. Но в крайна сметка му се нало­жи да форсира сценария по смя­ната на властта.

- С каква цел беше подгот­вян майданът?

- Янукович и екипът му бяха неприемливи за Запада – и то не защото бяха «проруски». Те бяха проевропейски. Същевре­менно «Партията на регионите» беше най-проблемна за Запада, понеже се опитваше да отстоя­ва интересите на националните производители. Наистина реги­оналните бизнесмени разбира­ха перспективите за своя биз­нес доста извратено – горе-долу както и повечето руски олигарси - стремяха се да се напечелят у дома, да изнесат парите си на За­пад и да се преселят там. Затова те искаха да са в добри отноше­ния със Запада, защото там жи­вееха семействата им.

Но Западът изхождаше от това, че скоро след като подпи­са през ноември 2013 г. споразу­мението за присъединяване към ЕС, Янукович се превърна в «ку­цото пате». (От английски - в по­литиката „куцо пате“ - отиващ си политик. Смята се, че отива­щият си политик има по-мал­ко влияние поради ограничено­то му време на поста.) Само след година ще стане ясно, че спора­зумението е донесло на украи­нците поредното обедняване. И Янукович няма шансове да бъде преизбран. Западът искаше Яну­кович да поеме всичките негати­ви, свързани с последствията от подписването на споразумение­то за присъединяване, и да се от­тегли, като предаде властта на прозападен политик. Но амери­канците и европейците не бяха сигурни, че «Партията на реги­оните» ще сдаде властта просто така, а няма да фалшифицира резултатите от изборите. Затова като резервен вариант се пред­виждаше пореден майдан.

- Що за събития бяха тези в Киев 2013-2014 г. - стихийна вълна на недоволство, плани­ран преврат или борба на оли­гархични кланове?

- Започнаха като борба на олигархични кланове. Прово­кацията, предизвикала стича­нето на хора в центъра на Киев, бе организирана от шефа на администрацията Л ьовочкин. Той и партньорът му по бизнес Дмитрий Фирташ за разлика от другите представители на ук­раинския олигархат разбираха, че след подписването на спора­зумението с Евросъюза Украй­на ще се превърне в колония на ЕС. Те предварително бяха пре­структурирали своя бизнес така, че да спечелят от това. Кланът Льовочкин - Фирташ категорич­но не устройваше хода на Яну­кович с отлагането на подписва­нето на споразумението. Те биха загубили политиче­ска тежест и щяха да се разде­лят със своите финансово-ико­номически активи. Затова ре­шиха да сплашат Янукович. Те знаеха, че след «оранжевата ре­волюция» от 2004 г. лично той и «Партията на регионите» се страхуват като от огън от по­втаряне на тези събития. Льо­вочкин и Фирташ решиха да сплашат Янукович с нов май­дан, за да свалят министър- председателя, да променят със­тава на правителството и неза­бавно да бъде подписано спора­зумението за присъединяване. Но не бяха планирали пълноце­нен държавен преврат.

В този смисъл с ъбитита в Киев в края на ноември 2013-а още не бяха майдан в приетия в Украйна смисъл. Тогава с жена ми се прибирахме в Киев от по­чивка. На майдан „Незалежно­сти“ (площад „Независимост“) хората не бяха повече от обик­новеното. През 2004 г. целият град беше в оранжево.

Този път, след като постояха една седмица, хората започнаха да се разотиват. И тогава Л ьо­вочкин направи провокацията с побоя над студентите. А всъщ­ност едни яки мъжаги провоки­раха сблъсъка с «Беркут». В ме­диите започнаха да раздуват те­мата с «побоя над студентите», а на Михайловския площад Льо­вочкин започна да събира бой­ни групи и психически неурав­новесени клакьори. Събраха се 2-3 хиляди души. На 1 декември имаше митинг на площад „Не­зависимост“. Участниците в него не само бяха допуснати, но и им позволиха за окупират сградата на държавната администрация и Киевския градски съвет.

- Кой позволи да я окупи­рат?

- Сградата на Киевската градска администрация бе пре­дадена от нейния председател Александър Попов, който беше от клана на Льовочкин. В нея беше пълно с милиция и бойци от спецподразделението на МВР «Беркут». Те получиха команда да излязат. И тъй като бяха влез­ли в сградата от другата страна, нямаше никакви сблъсъци. Така бойните групи получиха база в сградата на самия майдан „Не­зависимост“. На бойните гру­пи им дадоха възможност да се укрепят там, да си създадат ща­бове. През всичкото това вре­ме внушаваха на Янукович, че протестиращите са обкръжени от всички страни, че ще постоят на майдан „Независимост“ и ще си тръгнат. Това беше начални­ят, олигархическият период на Евромайдана, когато събитията бяха под контрола на Льовочкин и присъединилите се към него юшченковски олигарси.

Намесата на Запада

- Защо украинската власт действаше така меко и нере­шително по отношение на агресивните протестиращи?

- Украинската власт се стра­хуваше, че ако ги разгони, Евро­па ще се отвърне от нея и тога­ва ще трябва да ходи „да подлага ръка“ в Русия. Янукович искаше да запази възможността да про­вежда многовекторна политика.

- Можеше ли Янукович да потуши протестите?

- Можеше да направи това лесно и безкръвно. Майданът можеше да бъде разгонен за по­ловин час, като арестуват акти­вистите. Ситуацията обаче се промени след намесата на евро­пейците, които се опасяваха, че майданът ще бъде разгонен. А когато бесните на Янукович ли­дери на ЕС разбраха, че той няма намерение да направи това, то около 7 декември започнаха ак­тивно да поддържат и финан­сират главатарите на майдана. Европейските лидери почнаха да правят изявления за правата на народа на мирен протест, да предупреждават Янукович да не прилага насилие. А зад гърба на европейците стояха американ­ците, които гледаха какво ще стане по-нататък.

След Нова година «Партия­та на регионите» премина в на­стъпление, като предложи на Върховната рада да приеме за­кони, определящи правилата за провеждане на протестни акци, и по-строги наказания за орга­низиране на масови безредици, блокиране и окупиране на сгра­ди. Участниците в протестни­те акции нямаха право да носят ножове, щитове, шлемове и т. н. На 16 януари 2014 г. законите, наречени от опозицията «дра­коновски», бяха приети. И тога­ва на площад „Независимост“ се появи помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд. Тя се срещна с Януко­вич, след което Върховната рада проведе заседание, на което с болшинството гласове анули­ра 9 от 12-те «закона от 16 яну­ари». Но силоваците останаха на подчинение на Янукович, дока­то той не издаде заповед да на­пуснат Киев.

- Защо издаде такава запо­вед?

- На 20 февруари от изстре­лите на неизвестни снайперисти на площад „Независимост“ за­гинаха между 70 и 100 души. На 21 февруари при посредниче­ството на министрите на външ­ните работи на Германия, Фран­ция и Полша между Янукович и лидерите на майдана Вита­лий Кличко, Арсений Яценюк и Олег Тягнибок беше подписано споразумение за урегулиране на политическата криза в Украйна. Документът предвиждаше про­веждането на предсрочни избо­ри за президент и формиране на «правителство на национално­то съгласие» с участието на опо­зицията. Страните се договори­ха, че ръководителите на майда­на ще дадат заповед на бойните групи да напуснат Киев, а Яну­кович ще изведе «Беркут» и ми­лицията. Той издаде такава за­повед, но когато силоваците се изтеглиха, лидерите на майда­на се отметнаха от поетите обе­щания. В резултат бойните гру­пи завзеха целия правителствен квартал. И под дулата на авто­матите Върховната рада започ­на да произвежда „майдански“ закони.

- Гаранциите, които три­мата западни министри бяха дали на Янукович, се оказаха лъжливи. Дали това беше съз­нателно?

- Да, те съвсем съзнателно бяха излъгали, но събитията не се развиха по техния сценарий. Те обаче не искаха нито граж­данска война в Украйна, нито конфронтация с Русия. Та нали бяха постигнали главното – ка­питулацията на Янукович. Той се съгласи в правителството да влязат опозиционери, а прези­дентските избори да се прове­дат с половин година по-рано, в края на 2014-а. Вече стана ясно, че Янукович ще изгуби от все­ки кандидат, та дори от някой стълб на улична лампа. Бивши­те му привърженици започнаха да странят от него. Постигнати­ят резултат устройваше евро­пейците. Беше ясно, че към края на годината властта в Украйна плавно ще премине в ръцете на проевропейски политици.

На американците обаче им трябваше война, която те раз­глеждаха като инструмент за сдържане на Русия. Във Вашинг­тон смятаха, че Р усия няма да може да игнорира терора про­тив рускоезичните граждани. САЩ активно тласкаха Украйна към гражданска война. Имен­но под техния натиск в страна­та бе извършен държавен пре­врат, който вече не беше нужен след капитулацията на Януко­вич. Все едно – дошлите на власт сили в резултат на държавен преврат, така и така биха я полу­чили в края на годината: остава­ше само да се организира леги­тимен преход на властта и да се проведе президентската избира­телна кампания. Но САЩ уми­шлено спретнаха кървав държа­вен преврат. Това беше напра­вено с цел в страната да започне кървав граждански конфликт, в който, както смяташе Вашинг­тон, Русия би трябвало да се на­меси още през 2014 г.

Русия беше с вързани ръце

- Защо, след като Р усия имаше огромно влияние в Украйна – във всеки случай тогава така мислеха у нас - не можа да предотврати победа­та на антируските сили?

- Макар че значителна част от населението в Украйна да беше настроена проруски, в «не­залежната» нямаше съществени проруски сили и политици. Съ­ществуваха прозападни русофо­би и прозападни неутрални. Не е ясно кои са по-лошите. За русо­фобите поне беше ясно, че са от­крити врагове. А неутралните от «Партията на регионите» също провеждаха прозападна поли­тика. Предложението на прави­телството на Виктор Ющенко да бъдат създадени бази на НАТО в Украйна се повтаряше и от пра­вителството на Янукович. И во­енното сътрудничество със стра­ните от НАТО продължи. Русия се опита отново да убеди Януко­вич и украинския олигархат, че ако сътрудничат със Запада, ще загубят, че сътрудничеството с Русия им е по-изгодно. Но никой не искаше да чуе Москва.

- Защо?

- Тук роля изигра чисто пси­хологическият момент. Западът победи в Студената война, СССР се разпадна. За много от хората в постсъветското пространство максималното сближаване с ъс Запада олицетворяваше пътя към светлото бъдеще. Те смята­ха, че на Запад има всичко, там работят по-малко, получават по­вече, а който не работи, не бед­ства. Хората в постсъветското пространство бяха сигурни, че ако стане като на Запад, неща­та ще се оправят. За олигарсите Западът беше и тихо пристани­ще за капиталите, получени по нечестен път. Те не вярваха, че на Запад може да им бъдат взе­ти парите, получени по нечестен начин. Та нали бяха лоялни към него? Нещо повече – олигарсите смятаха, че ще попаднат в ели­та на западния свят. За целта те даже свалиха от вратовете си де­белите златни синджири и сме­ниха червените сака с маркови костюми. Те не разбираха, че За­падът гледа на тях като на папу­аси във фракове. При тази ситу­ация в политически план Русия нямаше на кого да се опре в Ук­райна. Дори и онези украински олигарси, които не се отнасяха лошо с Русия и имаха бизнес и приятели там, свързваха бъде­щето си със Запада. В този сми­съл те не се отличаваха от пове­чето руски олигарси.

- Каква съдба очакваше Крим, ако през пролетта на 2014 г. не бе станал част от Ру­сия?

- Щеше да има война, още по-лоша от онази, която започ­на през 2014-а в Донбас. Крим беше идеалното място за амери­канска провокация. Там щеше да нахлуе бандеровската паплач, както стана в Одеса на 2 май 2014 г., и щеше да започне клане. А в Крим се намира Черномор­ският флот на Русия. Там жи­вееха семействата и приятелите на руските моряци. И тогава Ру­сия би трябвало да направи из­бор: или да изтегли Черномор­ския си флот, или да се намеси в събитията в Крим. При втория случай САЩ и другите западни страни щяха да обвинят Русия в нахлуване в суверенната терито­рия на направилата своя «демо­кратичен избор» Украйна.

- Поради какви фактори «кримската пролет» не пре­расна в «новорусийска про­лет»? Русия и руското населе­ние в Украйна имаше ли ре­сурс за това?

- Поначало Русия разчитташе на това, че « кримската пролет» ще се прехвърли върху значи­телна част от Украйна. А в Киев се страхуваха от това повече от всичко. В много области на юго­изтока на Украйна започнаха на­родни вълнения. Хората развя­ваха руския трикольор. Изгле­ждаше, че няма кой да спре тази вълна. В Харков, Одеса и други градове разчитаха, че ще стане като в Крим – те ще развеят зна­мената и руските войски ще дой­дат. Но Русия не можеше да дей­ства там така както в Крим, къ­дето се намира нейният Черно­морски флот. На цялата останала територия на Украйна положе­нието беше различно. Там ня­маше руски войски, а местните парламенти и органи на властта не взеха решения, каквито бяха взети в Крим. Дори в тези гра­дове, където сградите на област­ните администрации бяха зав­зети от народа, местните органи на властта не гласуваха за непри­знаване на държавния преврат и не се обърнаха към Русия с мол­ба за подкрепа. Навсякъде освен в Донбас новият киевски режим бе признат от местните органи на властта. Когато стана ясно, че ле­гитимните органи на властта от континенталната част на Украй­на няма да се обърнат към Русия, Москва нямаше вече основания за намеса. Русия се оказа с върза­ни ръце.

Горчивите плодове на русофобията

- Стремителното засилване на русофобията на територи­ята на братска преди Украйна беше шок за руските гражда­ни. Кое предизвика този про­цес?

- След разпада на СССР в Украйна на власт дойдоха хора, които говореха руски, но смята­ха Русия за враг. Информацион­ното пространство се запълва­ше с техните възгледи и изказ­вания. Според тях право на съ­ществуване имаха или те, или Русия. За да запазят своето укра­инство, те искаха да унищожат всички руснаци, Русия да я няма дори и на Чукотка. Запазването на Русия на която и да е терито­рия би означавало алтернативен избор – не този, който те напра­виха, отказвайки се от всичко руско. За убедените украински русофоби Р усия е абсолютният враг, който трябва да бъде уни­щожен. Това ги отличава от по­ляците, които биха били довол­ни, ако Русия се намира след Смоленск.

С течение на времето и сред населението все повече започ­на да се проявява битовата ру­софобия. Ако десетилетия жи­вееш в условия, където от всеки кран тече твърдението, че рус­наците са гадове, а ти не си рус­нак, то наистина започваш да си мислиш - дали пък наистина не е така? Имаше вече едно поко­ление, което не бе видяло нищо друго освен Украинската дър­жава. Много от тях сега са на по 40 години. И те, и техните деца растяха в условия на проповяд­ване на русофобия. Та нали още през 90-те години започнаха да възхваляват бандеровщина­та. Постепенно тя се настани в учебниците по история, в масо­вото съзнание на милиони укра­инци. Оказа се, че в Украйна много малко хора оценяват пра­вилно историческата инфор­мация. Много дори вярват, че украинската нация съществу­ва отпреди 200 хиляди години, тоест, че украинцте са живели още когато на Земята не е има­ло хора. Те вярват, че украинци­те са изобретили плуга, колелото и са дали огъня на човечеството. Вярват на всички глупости, на­писани в украинските учебници по история. Това, уви, работи.

- Успяха ли новите киев­ски власти да преборят ко­рупцията, заради чието пре­махване, като се твърдеше, бе извършен държавният пре­врат?

- Никой нямаше намере­ние да се бори с корупцията. Те просто искаха да я яхнат. Кое­то и бе направено. С всеки нов държавен преврат корупцията в Украйна само се увеличаваше. Хората се стремяха към властта с цел да забогатеят. А тъй като ресурсната база намаляваше, то всеки път се налагаше да се кра­де все повече. Днешните власти вече крадат не по един бюджет годишно, а по два - един укра­ински и още един от средства­та, отделяни от Запада за вой­ната с Русия. Именно за това на режима на Владимир Зеленски му е нужна войната.

Ако върнем лентата назад…

След разпада на СССР в Украйна на власт дойдоха хора, които говореха на руски, но смятаха Русия за враг. За да запазят своето украинство, те да унищожат всичко руско.

***

Постигнатият компромис с Янукович устройваше евро­пейците. Но американците ис­каха война, която те разглеж­даха като елемент на сдържа­нето на Русия.

***

Днешните киевски власти вече крадат не по един бю­джет годишно, а по два - един украински и още един от сред­ствата, отделяни от Запада за войната с Русия. Именно за това на режима на Владимир Зеленски му е нужна войната.

***

28 – 29 ноември 2013 г. - Във Вилнюс на срещата «Източ­но партньорство» Янукович по­твърждава решението за отлага­не на подписването на споразу­мението за присъединяване към ЕС.

1 декември - Шествие на протестиращите на майдан „Не­залежност“. Радикалите завзе­мат сградата на Киевската град­ска държавна администрация и Киевския градски съвет.

8 декември - В центъра на Киев е организиран т. нар. «Марш на милионите». Опози­цията заявява, че в него участ­ват един милион души. Пре­службата на МВР отбелязва, че «централният площад на Киев може да побере около… 100 хи­ляди души».

През нощта на 10 срещу 11 декември – Бойците на «Бер­кут» предприемат безуспешен опит да освободят сградата на Киевската градска администра­ция. Намиращите се в нея бой­ни групи ги заливат с вода от по­жарните шлангове през прозор­ците на втория етаж и хвърлят димки.

22 декември – На митин­га на майдан „Незалежност“ е объявено създаването на общо­народно обединение «Майдан». В ръководството на организа­цията влизат лидерите на опо­зицията Арсений Яценюк, Ви­талий Кличко, Олег Тягнибок, Юлия Тимошенко, Петро Поро­шенко и други.

16 януари 2014 г. – Върхов­ната рада на Украйна приема закони, определящи правилата при протестни акции, и увели­чава наказанията за организи­ране на масови безредици.

22 януари - В центъра на Киев са намерени телата на ня­колко участници в протестите с огнестрелни рани по тях. Ли­дерите на опозицията обявяват създаването на Народна рада. Президентът Янукович иници­ира преговори с опозицията.

28 януари – Министър- председателят на Украйна Ни­колай Азаров подава оставка, а неговите функции започва да изпълнява първият заместник министър-председател Сер­гей Арбузов. Върховната рада провежда заседание, на което с мнозинство анулира 9 из 12-те «закона от 16 януари».

20 февруари – На 20 фев­руари Янукович обявява траур за жертвите на сблъсъците. На този ден неизвестни обстрел­ват протестиращи и служещи от спецотряда «Беркут». От из­стрелите загиват между 70 и 100 души.

21 февруари - С посред­ничеството на министрите на външните работи на Германи­ия, Франция и Полша Януко­вич и лидерите на Евромайда­на подписват С поразумение за урегулиране на политическата криза в Украйна.

През нощта на 22 февру­ари – Бойните групи на Евро­майдана завземат сградата на Върховната рада, администра­цията на президента, кабинета министрите и МВР. Янукович бяга от Киев.

22 феврури - Върховна­та рада приема постановление, според което президентът Яну­кович «по неконституционен начин се е самоотстранил от из­пълнението на констуционни­те си пълномощия» и насрочва предсрочни президентски из­бори на 25 май 2014 г.

23 февруари – С поста­новление на Върховната рада нейният говорител Александър Турчинов е назначен за изпъл­няващ длъжността президент на Украйна.

13 април – Съветът за наци­онална сигурност и отбрана на Украйна обявява началото на т. нар. АТО – наказателна опера­ция против Донбас.

2 май – Пристигналите в Одеса бойни групи от Евромай­дана тероризират местното на­селение и подпалват Дома на профсъюзите, в който загиват 42-ма души. По улиците заги­ват още шестима. Повече от 240 души са ранени.

11 май – Провеждат се ре­ферендуми в самопровозгла­силите се Донецка народна рес­публика и Луганска народна республика. Местните власти обявяват суверенитета на ДНР и ЛНР и изразяват желание да влязат в състава на Русия.

25 май – На президентските избори Петро Порошенко е из­бран за президент на Украйна.

26 май – Започват боеве между въоръжените формиро­вания на ДНР и Въоръженните сили на Украйна за контрол над международното летище «До­нецк».

Превод от руски Уляна Иванова

 

В търсене на истината*

Е-поща Печат PDF

В търсене на истината*

Темата за Левски е не само централна за наша­та историческа наука, но също така е и есенциал­на, защото е много силно свър­зана с нашето злополучно вре­ме. Казва се обикновено, че Лев­ски живее във всяко българско сърце. Това е вярно, но тряб­ва да добавим веднага: както никой друг български деец. В това отношение той надмина­ва и Христо Ботев, който инте­ресува предимно литераторите, които пък от своя страна не се научиха поне да рецитират пра­вилно стихотворението „Обес­ването на Васил Левски“.

Историографията за Левски е огромна. Тя възлиза, примерно казано, на около един век или малко повече, без да броим За­харий Стоянов, който има за­слугата по-скоро да събере това, което е могъл. Не всичко у него е достоверно, но сега не искам да говоря за Летописеца. Той не е толкова историк, колко­то белетрист. Тоест използва и въображението си, използва из­мислици. Повратна точка в познанието ни за Лески дойде през 1973 г. с книгата на Нико­лай Генчев „Левски, революция­та и бъдещият свят“. Разбира се, без да подценявам направе­ното от големи наши историци отпреди 1944-та и след 1944-та, които оцениха редица отделни аспекти от живота и делото на Апостола. След това той я изда­де в разширен вид няколко го­дини по-късно, още приживе. Николай Генчев живя малко и

(2023) се отличава със забележи­телни качества. Тя фактически може да бъде разглеждана като втори том, като продължение на първата - „Публичният образ на Левски“, която излезе преди шест години. Фигура като Лески заслу­жава един двутомник, може би дори и тритомник, макар че в об­ластта на чистата биография аз не вярвам да се прибави кой знае колко към казаното от Димитър Страшимиров и Иван Унджи­ев. Сега напоследък се занима­ват с какви ли не глупости. На­пример: дали дата на раждане­то е тази или не е тази. Като че ли това има някакво значение! Също така въпросът за гроба на Лески едва ли е толкова важен, след като той самият е казал, че ще остане непогребан. След като е ясно, че скелет номер 95 е изгубен. Николай Хайтов беше предложил нещо много простич­ко. Да се сложи надпис на църк­вата „Света Петка Самарджий­ска“, че по народно предание тук евентуално се намира гробът на Левски. Тоест едно евентуално място, а не реално. Ако скеле­тът беше опазен, той ще бъде със 100% сигурност идентифи­циран с помощта на така на­речената ДНК-проба, която е в косите, на Левски които са за­пазени. Първо са предадени на Eетнографския музей преди 1944 г. Хайтов щеше да постъпи мно­го по-добре, ако беше написал собствена книга за Левски, кое­то беше негова мечта. Отколко­то да се занимава множество го­дини с въпроса за гроба на Лев­ски, да участва в безплодни дис­кусии, да спори с БАН, а с БАН не се спори не защото е толкова ве­лико учреждение, а защото е ин­ституция. Казвам го това не за да го критикувам, а в негова памет.

Книгата на Ивайло Христов е една фундаментална моно­графия. Той има склонност към фундаментално работене вър­ху темите, авторите, проблемите, които попадат в неговото изсле­дователско внимание. Не само в тази книга, а и в част от остана­лите му изследвания, имам пред­вид главно публикациите му за Хайтов.

Уважаеми читатели,

Абонаментът все още е единстве­ният начин да сте сигурни, че може­те да прочетете вестник „Нова Зора“. Идват безизходни времена, когато все­ки глас на правдата ще бъде заглуша­ван и истината все по-трудно ще бъде изричана и осветявана. Сега тече або­наментната кампания на Български пощи и на фирма „Доби прес“, с кои­то редакцията има договорни отно­шения за 2024 г. Целта, непостигната в предишните години остава същата и през 2024 г.: 1000 целогодишни абона­мента! Ние знаем, че ви е трудно и с притеснение отправяме тази пока­на за подкрепа. Вече се пресрамих­ме и през отминалата година съоб­щихме, че приемаме и дарения. Бла­годарим на всички, които се отзоваха. Ако целта от 1000 абонамента не бъде постигната единствената възможност ще остане вашата целева подкрепа. Процесите протичат все по-скоротеч­но и става все по-реален образът на онзи вторник, в който има опасност да не се състои срещата ни с вас. За много централи и институции това би било повод за празник, но ние вярваме, че това не е ваше желание. Можехме да ви спестим казаното до­тук, ако все пак беше възможно прео­доляването на изкуствените препи­ятствия пред разпространението на вестника. Уви.

Във всяка пощенска станция, до 15 число на всеки месец, очакваме да се абонирате за в. „Нова Зора“ за 1 ме­сец, за тримесечие, полугодие или за цялата година. Абонаментът винаги се изчислява съобразно броя на втор­ниците, умножени по коричната цена - 2 лв. Това засега остава най-сигур­ният начин, вие, заедно с „Нова Зора“, да участвате в битката за бъдещето на България.

Нашият каталожен номер в Бъл­гарски пощи остава непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете най-необходимият за България вестник. Николай Хайтов има голям късмет да има такъв биограф. Ивайло Христов има склонност към изчерпване в границата на възможното на една тема и даже, което е много важно за един ис­торик, да прекрачи отвъд факто­графията. Аз дълбоко не съм съ­гласен с тази банална мисъл, че видите ли, историците не призна­вали условното наклонение. То си е тяхна работа, но то трябва да съ­ществува, иначе историята, вмес­то да е животопис, ще стане фо­тография. Ивайло Христов пра­ви именно тази втора стъпка: какво би било ако еди-какво си стане, какво можем да допуска­ме, какво не, като винаги оста­ва на основата на здравия исто­рически разум. При него фан­тасмагории няма.

Изследването на Ивайло Христов за Левски е моногра­фия в пълния смисъл на ду­мата, направена е не по хроно­логичния принцип, който е ску­чен. Тя е съставена по смесения принцип, който е най-добри­ят от всички композиционни принципи, хронологично про­блемен, тематично проблемен. Той разглежда главните ядра, проблемните възли от делото на Левски, както е протекло във времето: идеологията, връзка­та му с Априлското въстание, което той не доживява, Левски и църквата - една много сери­озна тема. Между църквата и Левски съществува конфликт, който още не е изживян. В края на краищата Левски не губи нищо от това, че не е канонизи­ран за светец, губи само църк­вата, но тя се смята за безпо­грешна. Засегнат е въпросът за Левски и Русия, също и пробле­мът за предателството в раз­личните му версии, както и за сложните отношения на Лев­ски с БРЦК и главно с Любен Каравелов.

Подробно е осветен процесът, което е важно, защото процесът разкрива тактиката на Левски, как да укрива истината за свое­то дело. За мен, когато препро­четох след много години отново материалите от процеса, порази ме неговото упорито настоява­не пред турския съд на въпро­са какви бяха твоите функции, какво правеше ти и т. н. да от­говоря упорито следното: „Мо­ята работа беше да давам упова­ние, обикалях България да давам упование“. Сега, от една страна, това е тактика да се правиш „на две и половина“. От друга, може би Левски, който е предсказал много неща в своя живот и в своето дело, е предсказал и още нещо. Днес той може да ни бъде само упование и ще продължа­ва да ни бъде тъй като ние явно не вървим по неговите стъпки. Това е очевидно.

Аз не знам защо никой не об­ръща внимание на един пасаж от документалното наследство на Апостола, който говори сам за себе си. В своя проектоустав от 1871 г. Левски предвижда нака­зание за всеки, който презрее и отхвърли предначертаната „де­мократска република“ и съста­ви партии за „деспотско-тиран­ска или конституционна систе­ма“. Той и такива като него „ще се смятат за неприятели на оте­чеството и ще се наказват със смърт.“

Четейки тези редове, следва да се запитаме дали Левски, който отхвърля монархията и изобщо всяко авторитарно управление, не иска да ни опази и от развра­та на многопартийността, рес­пективно от кухото витийство на парламентаризма, на което доста се наслушахме и нагле­дахме напоследък. Да не би пар­ламентарната демокрация да е някаква свещена крава, та да не смеем да я пипаме и обсъж­даме. А може би пък Левски да е съзирал в бъдеще и по- добри неща, от тия, дето ни се случиха.

За каква държава мечтае Апостола? В съзнанието на Лев­ски тя е: Храм на истината и правата свобода, на съгласието, братството и съвършеното ра­венство. Там човекът е свободен с пълна свобода и има благослове­нието от Бога да бъде господар с всичките си права.

„Днес обаче потомците на Апостола, пише основателно Ивайло Христов, в своето доми­ниращо мнозинство са унизени от цинизма на новите богата­ши, смазани са от мизерията. Те са озлобени и без вяра в собстве­ната си държава. Формалното създаване на демократични ин­ституции, многопартийна сис­тема, свободни избори, прави­телството, което управлява на базата на парламентарно мно­зинство в рамките на мандата и прочие, не доведоха до проспе­ритет на България, не се подо­бри благосъстоянието на пове­чето от българските граждани. Напротив, все повече факти до­казват, че всичко се превърна на в хаос, а развитието на нацията и държавата тръгва за пореден път от нулата. Няма защо да се лъжем - историята на български­ят ХХ век е низ от грешки, ката­строфи и падения, довели до рух­ване на националната общност и до разрушаване на културни традиции.“

Във връзка с годишнината от гибелта на Левски се наслушахме да доста баналности. Президен­тът Румен Радев казал няколко хубави думи, кратки, много сдър­жани, абсолютно точни, осъвре­менявайки, т. е. поглеждайки на делото на Левски откъм днеш­ния ден. Изглежда, че екипът съ­трудници на нашия президент не е толкова лош, колкото го смятат.

Книгата на проф. Ивайло Христов е крачка напред след направеното от Николай Ген­чев, а оттогава вече има вече 50 години. Ако нашата истори­ография се движи с такива тем­пове, аз не знам какво да мисля за нея. Темата за Левски пона­чало е централна, защото тя не е само историографска, тя е и ис­ториософска тема. Историо­софска ще рече, че тя има пря­ко отношение към философи­ята на българската история или към това, което нарича­ме национална идея, българ­ска идея. Ние сме единствена­та нация на Балканите, коя­то няма днешна национална идея. Ако по време на османско­то робство идеята е Освобожде­ние, ако по време на Третата бъл­гарска държава е Съединението и Обединението на всички бъл­гари в нашето землище, то днес такава доктрина отсъства. Ние продължаваме с едни сателитен синдром винаги да разчитаме на други. По времето на цар Борис III този синдром не съществува. При Тодор Живков също няма­ше сателитен синдром. Имахме договор със Съветския съюз, как­то преди това и с Германия, и го изпълнявахме стриктно. Но ние ползвахме огромни преиму­щества в политическата, ико­номическата и военната сфера. Каквито сега даже и да сънуваме не можем. В момента ние сме в пълен сателитен синдром, чу­дим се как и на кого да се докара­ме. Единственото утешително е образът на Левски, който жи­вее, пак да повторя, във всяко българско сърце както никой друг! А книгата на Ивайло Хри­стов е решителна крачка на­пред в търсенето на истината за Апостола.

 

 

 

НАТО може да има Украйна или САЩ – не и двете!

Е-поща Печат PDF

Отбелязвайки втората годишнина от война­та в Украйна, генерал­ният секретар на НАТО Йенс Столтенберг проклами­ра, че „Украйна ще се присъеди­ни към НАТО… Въпросът не е дали, а кога“. За щастие на Съе­динените щати приемането на Украйна в НАТО не може да ни бъде наложено с едностранното волеизявление на глобални ели­ти. Въпреки това шокиращата проява на високомерие от Стол­тенберг и отявленото неглижи­ране на суверенитета ни подсе­ща точно защо една нация не би трябвало да се прибавя към Съ­юза НАТО, без да се претеглят рисковете.

Исторически решението да се разшири съюзът в зад­ния двор на един въоръжен с ядрени оръжия противник е опасна игра на пиленца. Неза­висимо от това, което админи­страцията на Байдън и чуждият политически истъблишмент ще твърдят, решението на Русия да преследва военните цели в Украйна се дължеше до голя­ма степен на по-нататъшната експанзия на НАТО и към Ук­райна, и към Грузия: една чер­вена линия, която Владимир Путин начерта още през 2008 г. Вместо да вземат на сериозно такива предупреждения, САЩ и европейските столици про­дължиха да бият барабана на експанзията, поставяйки над реализма глупавите желания за „международен ред, основан на правила“. Само защото ние го казваме, това не го прави такъв в очите на Кремъл.

Макар че неотдавнашно­то й поведение би могло да вну­ши друго, НАТО не е социален клуб. В своето начало НАТО е един военен съюз, вкоренен в споделените интереси на си­гурност в трансатлантическата сфера на отговорност. НАТО не е предназначен да държи всичко, да прави така, че те да се чувст­ват добре, да обединява заедно нации, склонни към демокра­ция. Позволението за влизане не е щемпел за глобално одо­брение или награда за добро поведение - структура, проти­воположна на един военен съюз. Фактически в този пункт съюзът нито се нуждае, нито би трябва­ло да търси допълнителни чле­нове, за да постигне своите зая­вени „отбранителни“ цели. Би трябвало да мислим за нови чле­нове само когато те носят и де­монстрират надеждна твърда сила, способстват за по-голямо споделяне на бремето между съ­ществуващите държави членки и по възможност за редуцира­нето на шансовете за изпращане на съюзнически войски на вой­на. Това е единственият стан­дарт, с който може да работи ко­лективната отбрана. Украйна е несъвместима като член на всички фронтове. Каква стра­тегическа ценност може да до­несе Украйна на съюза? Но за­ради благоволението на между­народните донори Украйна все още ще оперира с въоръжение от съветската ера и с остаряла военна доктрина. Така е и с на­деждната твърда сила или смис­леното споделяне на бремето.

Цялата предпоставка, коя­то заобикаля НАТО, е че, кога­то сте нападнати, когато ваши­те ресурси и капацитет почти са се изчерпили, вашите съюзници ви идват на помощ. Съюзник, изцяло зависещ от другите - за обучение, за екипировка и финансиране, едва ли може да се нарече съюзник. Що се отна­ся до надвисването на призра­ка на конфликт, приемането на Украйна - страна с историческа и стратегическа важност за ней­ната съседка - ядрена суперсила, това не е нищо по-малко от игра на комар с живота и богатствата на членките на съюза.

Някъде мимоходом наши­те лидери си говореха за Украй­на, мислейки за нея като за де факто членка на съюза, макар че нищо не беше гласувано или променено в ратифицирания договор. Нашите лидери гледа­ха в лице червената линия на Руси и стъпваха право върху нея, играейки хазарт с нашата собствена сигурност против един противник с ядрен ка­пацитет. Тази грешка изсмука досега от американските да­нъкоплатци 113 млрд. долара, като военните ястреби в Конгре­са понастоящем се борят да из­пратят други 60 млрд. долара.

Путин продължава да ни предупреждава, че Украйна в НАТО би могла да бъде клечката кибрит, която разпалва Третата световна война. Като един кон­ституционен реалист, струва ми се, че когато врагът ни отпра­вя ясно предупреждение, ние би трябвало да действаме с из­вестна доза благоразумие, а не да удвояваме залога без една се­кунда мислене, просто за да ядо­саме лошия човек...

Ако Украйна е в НАТО, Съ­единените щати бе трябвало чисто и просто да излязат.

Едно решение, което би мог­ло да натисне спусъка на следва­щата световна война, не може да бъде взето от транснационал­ни елити, безотчетни на никоя страна или нейните граждани. Като орган, имащ за цел да оси­гурява съвет и съгласие за до­бавки към Северноатлантиче­ския договор, пътят към член­ството на Украйна в НАТО ми­нава през Сената на САЩ. Ако сме сериозни относно запазва­нето на хегемонията на САЩ, нашата нация не може да бъде принудена по никакъв начин от една зависима Европа да прие­ме риска от ядрена ескалация. Ние трябва да начертаем една червена линия с НАТО: може­те да имате Украйна, или Съе­динените щати.

Междувременно може би някой трябва да напомни на Йенс Столтенберг, че работа­та му е да бъде стюард на стра­тегическите интереси на член­ките на НАТО, които редовно си плащат дължимото, а не е подставено лице за Украйна. Като най-големият финансов поддръжник на алианса време е за САЩ да стане приоритет участието в НАТО съгласно нашите коренни стратегиче­ски интереси. Третата светов­на война не е на дневен ред и отдавна е минало времето за САЩ да затворят отворената врата на НАТО.

 

(На) прощаване с България

Е-поща Печат PDF

 

 

 

Нашата Православна Вяра ни призовава да обичаме дори врагове­те си, защото е човеко­любива. Призвани сме да дадем Прошка в деня, в който Светата БПЦ ни въвежда в дните на По­каянието...

На Враговете си Прос­тих…! Ценя ги...

Често ги предпочитам пред Ближните, които Лицемерят, Крадат и Предават. На които смирено прощаваш, защото си Божий човек – Чадо Божие... И защото те е Страх да останеш без тях. Но когато останеш Дос­тоен (Предаден, обезВерен, оСк­вернен и обезЛичен).., когато ос­танеш без Устои и Минало, без Род, Отечество, Държава – ко­гато останеш без Бъдеще) без „сглобка“, без „Президент“.?!

Тогава оставаш без Прошка!

Не даваш Прошка на Себе си!

И е сложно да приемеш със смирено съзнание своето нищо­жество и лицемерието на всичко наоколо. Някакъв древен езиче­ски дълг въздига Нестинарския ти порив и с взривено съзнание под Кукерската маска Въставаш в единствения възможен Път за Оцеляване – Голготата на Саможертвата...

Днес, за съвременния бъл­гарин „Априлско въстание“ е невъзможно! Завиждам на до­бродушния наивитет на хора­та, яхнали фалшивото си благо­получие из молове и екзотични пътувания за почивка, сякаш умиращите от глад, болести и бомби палестински деца не съ­ществуват, не са от този свят, ся­каш два славянски православни братски народа не воюват на на­шата граница и това не ни ка­сае… както и мизерията на ге­тото с бежанци в центъра на София и ежедневният трафик на всичко скверно през тери­торията на колонизираното ни Отечество (оръжия, наркотици, хора...) Ааа, и рандевуто на аме­риканският посланик при Пре­зидента, за да утвърди „новото лице на мафията“– хаджиди­мовската „Прима“Марето, при това Габриел…

Как да предотвратим превръщането (за кой ли път) на България в драма­тична територия, а бълга­рите - в народ с трагична национална съдба, предиз­викана от безгръбначие­то на политическите ели­ти пред чужди интереси?! Днес поредното „нацио­нално представителство“, сглобено в безупречна Ат­лантическа „логичност“ (посолството), натрапва на нацията Разделението и Войната... Дори превръ­щането на България във фронтова държава (тери­тория) срещу православ­на Русия сякаш не стряска никого от родната ни ре­алност. Чуждите „нацио­нални медии“ ни заливат с ценности – от „Ергенът“, през Г. Господинов и Хр. Грозев до Навални, „8 те Джуджета“, „Нотариуса“, „Алексей“, „Магнитски“ и сие… въпреки разрушава­ните паметници и позна­тите от десетилетия прес­тъпници във властта – пре­въплътени в „бели/дебели/ лебеди“... Алабализмите на напазаруваните политоло­зи и социолози налагат „ко­ректните“ версии в зало­жените ни целево през пре­хода нечии (не национал­ни) приоритети. Но всичко наложено не само не е де­мократично – то просто не е вярно! И натрапва гърчовете на националния дискурс в обречеността на родната ни Драма.

Колонизираната дър­жавна машина, лицемерно залагайки страната ни на гибелния път на войната, забива обществените отно­шения в тупика на полити­ческата безизходица, а су­веренът не е в състояние да излъчи дори „намерения за зрялост“...

Камо ли алтернатива!

Превърнаха ни в „из­лишно поколение“, оставиха ни без минало, без памет­ници, без време... Днес убе­дително ни транслират в траекторията на „ИЗЛИШ­НА НАЦИЯ“ – излишни хора от 75% негласуващи, 2 милиона „евроатлантично“ емигрирали, равнодушно­православни и дребнодуш­нопростосмъртни „Христя­ни“ с Мартеници, устреме­ни към Страстната седмица на Възкресение... „ПАЗАРУ­ВАЙ“, БЕДНИ МИ НАРОДЕ, ВЕЛИКИ ПОСТИ НАСТА­НАХА!

(КОЙ ЛИ ПЕЕВСКИ ЛЕБЕД ТЕ В ТАЗ РОБ­СКА/ЕВРОАТЛАНТИ­ЧЕСКА КАУФЛАНДСКА/ ЛЮЛКА ЛЮЛЕЕ.?!)

НЕГОДНИК ЛИ СИ, ИЛИ СИ НЕГОДЕН – НАРОДЕ!!!

АМИ ВИЕ, Г–Н ПРЕЗИДЕНТ?!

НЯМА ДА ИМА ПРОШКА – ЗА НИКО­ГО! МИЛОСТТА Е ЗА ПРАВЕДНИТЕ...

...А „НАС“ – нас Времето се опитва да ни сменя...

„Нас – излишното поколение“ от безпътен електорат на „несъгласните“. Къде медицински и буквално… или през реалните два милиона съдби – нова българска емигра­ция, през различните обществе­ни отношения, наложени от тех­нологичния – информационен свят, който не ни оставя избор и ни принуждава да се еманци­пираме и да го следваме (а ние не можем)… така също през демографската реалност и де­валвацията на ценности, уни­щожените градежи и паметни­ци на животите ни, новите ГЕ­Ополитически катаклизми и не­съответствията ни с „родната действителност“.

Единението на нация­та като утопия на възмо­жен „БРОД за Бълга­рия“ остана да виси в отчаяния поглед на надеждата към пре­зидента Румен Ра­дев и противоречи­вите сигнали на про­ектите „Три морета“ и посредственост­та на носителите на посланието „Мутри, вън“. Призивите ни от 2019 г. „България – БРОД за Мир, Б-я зона на Мира“ звучаха Уто­пично, докато Война­та почука на вратата ни. „България – Зона на Мира“ – тази наша инициатива изглеж­да наложителна и я дари­хме на Президента и на но­вия кабинет още за новата 2022 година като символ и израз на националната съ­вест и отговорност пред Съдбата на Отечеството!

Да не се окаже утре без­възвратно ненужна в една изгорена земя с негоден на­род...

...Вий, дето в покой и в палати стоите,

към нас приближете –

вий, славни, вий, сити!

Зърнете през нашто

изгнило плетище

и може би вам

ще настръхнат космите!

„Елате ни вижте!“

Тогаз за народа

се бихте смислили

и срам, угризение

бихте сетили.

И вашето сърце

със болка заби ще.

О, доста на думи

сте нази любили —

„Елате ни вижте!“

„Елате ни вижте!“

Така призоваваше власт­ниците дядо Вазов. Днес се питаме: КОЕ ЩЕ СЕ ОКАЖЕ АДЕКВАТНОТО ПОВЕДЕ­НИЕ ДНЕС?!

(КОГАТО ТО, БЪДЕЩЕ­ТО НИ, Е В РЪЦЕТЕ НА ГЕ­ОПОЛИТИЧЕСКИ ВЕТРО­ВЕ!)?

 


Страница 611 от 636