Продължение от брой 10
Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Германците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за уреждане на Добруджанския и Трансилванския въпрос.
При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предлага да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издевателства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възмезди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Добруджа след връщане на областта на България.
Този път българският отговор е недвусмислен: България няма да отстъпи от искането за възстановяване на границата до 1913 година. И това е записано в Крайовския договор от 7 септември 1940 година, който възстановява границата между България и Румъния от периода 1878-1913 година. Според договора България поема пагубното за българските национални интереси задължение да приеме толкова българи, изселени от Северна Добруджа, колкото румънски колонизатори ще бъдат принудени да напуснат Южна Добруджа. И още нещо – да заплати 850 милиона леи компенсации за „личните имоти”, които румънските колонизатори изселници оставят в Южна Добруджа! И нито дума за компенсация на българите, изселвани от Северна Добруджа. Именно тези клаузи и член 2 на Крайовския договор предизвикват справедливия гняв на българите от Северна Добруджа, които в изложение срещу договора го определят като „най-срамния акт, сключен от българските управници в течение на историята …”
Съгласно член 2 двете страни обявяват границата за „окончателна и вечна” и се задължават „да не предявяват никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна”. Припомняме тази клауза, тъй като тя излиза извън рамките на проблема, който решава самият договор, и не би могла да създава задължения, които да го преживеят след окончателното изпълнение на разпоредбите по очертаване, контрол и установяване на суверенна власт от двете страни на границата. Защото Крайовският договор е за връщане на Южна Добруджа на България, брутално окупирана и завладяна от Румъния през 1913 година, а не за установяване на добросъседски отношения.
Крайовският договор е сключен от техни величества царят на българите и краля на Румъния. В народното съзнание битува мнение, че едва ли не това е договор между Германия и Русия за връщане на Южна Добруджа на България. Дори продължават споровете кой - Сталин или Хитлер - бил върнал Южна Добруджа на България или има по-голям принос за това. Коя е причината и какъв е генезисът на този мит?
Без съмнение и СССР и Германия имат заслуги за връщането на Южна Добруджа на България, водени от мотиви, които далеч не биха могли да се идентифицират със симпатии, любов или чувство за справедливост и проява на закъсняла съвест и бунт срещу неправдата. И двете държави отчитат, че Добруджа е българска и че поведението на България в евентуален предстоящ конфликт ще се определя до голяма степен от възможността да си върне поне южната част, загубена през 1913 година. СССР през юни 1940 година показва характера и насоката на своите действия, като завзема Бесарабия и Буковина и достига делтата на Дунав. Съвсем малко е необходимо, за да се прегради излазът на Черно море на Централните сили, главно на Германия, като установи обща граница с България. СССР знае чия е цяла Добруджа и какво е населението й, познава отлично чувствителността на българския народ по Добруджанския въпрос и открито насърчава българските управници да се възползват от създалата се конюнктура, за да си върнат както южната, така и северната част на Добруджа. Общата граница между СССР и България на делтата на Дунава би направила процесът необратим, а съвместното отстояване на общата граница – неустоимо предизвикателство в защита на националния интерес.
Без цар Борис III начело на държавата в онзи период връщането на цяла Добруджа в патримониума на българската държава би било факт. Но царят отказва да рискува. Първо, не чувства Добруджа като своя земя (с основание, защото не е негова, тя е българска) и второ, защото панически се страхува от обща граница със Съветския съюз. Но отчитайки готовността на СССР да подкрепи завземането на цяла Добруджа от българска войска, цар Борис III шантажира Берлин и Рим с руската опасност и настоява да посъветват така Румъния да върне по мирен начин Южна Добруджа на България, че да се изключи всякаква друга алтернатива. Разбира се, Германия нито се колебае, нито се церемони. Карол I бързо разбира, че е в румънски национален интерес да върне Южна Добруджа, а по време на преговорите да се опитва да откачи или да задържи каквото може. Опасността да загуби и Северна Добруджа, ако веднага не приеме немските внушения, го вдъхновява! Така интересите на двете сили на деня да съблазнят България съвпадат и Крайовският договор става неизбежен. За съжаление СССР няма никакви шансове и лостове да върне цяла Добруджа на България, макар че Русия й я отне през 1878 година. Причината е, че през 1940 година не друг, а българският монарх не я иска и не е готов да поеме и минимален риск. Германия предлага Южна Добруджа като подарък и остава Северна Добруджа под румънска власт като преграда пред руското влияние на юг и като средство за продължаващ шантаж върху румънското правителство, ако се опита да се отклони от Оста. Русия е решила проблемите си в Бесарабия и Буковина, приема резултатите от Крайова като временно решение, без да се отказва от идеята да подкрепи връщането на Северна Добруджа на България, като средство за натиск, в случай че Румъния възроди исканията си за корекция на границата в района на Бесарабия и Буковина.
Според договорите с България и Румъния, приети на Парижката мирна конференция през 1947 година, границата между България и Румъния, установена с Крайовския договор, е призната от всички държави. Същото се отнася до границата между Румъния и Съветския съюз, в чиято територия са включени Бесарабия и Северна Буковина. Северна Трансилвания е отнета от Унгария и е предадена на Румъния, в чиито предели е и до днес.
Наложеното от Парижката мирна конференция равновесие на интересите на Балканите и в Източна Европа в онзи момент бе прието открито от всички и с резерви от много.
Събитията от края на ХХ век доказаха основателността на резервите към следвоенното устройство.
Германия се обедини. Югославия се разпадна, вследствие на което българските Западни покрайнини се оказаха окупирани от Сърбия, на която никога, с никакъв договор не са предоставяни. Ако се твърди, че по силата на правоприемството от Югославия някой трябва да ги получи, това не е Сърбия, а Македония, тъй като и двете територии са населени от един народ. Чехословакия се раздели. Съветският съюз се разпадна и възникнаха нови държави. Обявените от Бъсеску външнополитически приоритети свидетелстват, че процесът на разпад и обединение в района на Балканите не е приключил.
Къде сме ние в този процес?
Няколко територии, включени в границите на съседни държави, са безспорно български. Една от тях е Северна Добруджа. Румъния повдига въпроса за обединение или разделяне на територии, попаднали по силата на несправедливи договори или окупация в съседни държави, но населени от принадлежащо към друга националност коренно население. Бъсеску има предвид Молдова и Румъния. Ние имаме предвид Северна Добруджа, която е изкуствено отделена от естествения й ландшафт – Южна Добруджа и България.
В продължение на повече от 130 години Румъния провежда политика на геноцид и обезбългаряване на Северна Добруджа. Геноцидът е престъпление срещу човечеството и от извършването му престъпникът не би могъл да черпи права и облаги. Румънската държава въведе десетки специални закони за обезземляване на българите в Добруджа, за лишаването им от възможности за кредит, за облагането им с тежки данъци. Така в продължение на само няколко десетилетия от българското население са отнети 500 хиляди хектара обработваема земя. Закрити са българските училища, изгонени са българските учители. Ликвидирани са българските църкви и са завзети от румънската църква.
След края на Втората световна война румънското правителство масово продължава да изселва българи от Добруджа във вътрешността на страната. Въпреки геноцида и асимилационната румънска политика българи в Северна Добруджа и в Румъния има. Време е тези хора да се върнат по родните си места, по домовете си в Добруджа и да получат обратно отнетите им права, земи и блага и човешко достойнство.
Възможно ли е това и как би могло да стане?
Пътят е един - постигане на национално съгласие между всички политически сили по българските външнополитически приоритети. Един от основните приоритети е възстановяването на българската администрация в Северна Добруджа, която да улесни връщането на прогонените от домовете им българи, връщане на отнетото им имущество – къщи, земи и други блага, възстановяване на училищното и просветно дело, на българската православна църква. България и Румъния са членове на Европейския съюз. Няма никаква пречка в продължение на известен период от време да функционират паралелно две администрации, които да обслужват живеещите в областта българи и румънци, но не като чужденци, а като граждани на собствените си държави и на Обединена Европа.
В каква правна рамка биха могли да се решават тези проблеми?
От направения преглед на промените в международно и вътрешноправния статут на Северна Добруджа се очертават следните безспорни факти, чието съществуване и признание налага определени изводи:
1. До 1878 година Добруджа е единна област в рамките на Османската империя, завладяна и поробена като част от територията на България; този си статут областта съхранява най- малкото в продължение на 500 години. През този период никой не оспорва българския й облик и принадлежност.
2. Българският характер на цяла Добруджа е потвърден в султанския ферман от 1870 година, в който се очертава териториалният обхват на Екзархията в границите на Османската империя, включвайки земите, в които българите са най-малко 2/3 от броя на цялото население – чл. 10 на Учредителния ферман; това е видно от географската карта на Българската Екзархия за периода 1870-1913, публикувана в Wikimedia Commons; (виж приложената карта).
3. Цариградската конференция от 1876 година, отчитайки демографския фактор, предвижда в пределите на източната българска автономна област да влезе цяла Добруджа чрез Русенски, Варненски и Тулчански санджак;
4. Българският характер на Добруджа е потвърден в член 19 на Санстефанския договор от 3 март 1878 година, който предоставя Северна Добруджа, като част от освободената от Османско робство българска територия, на Русия срещу част от дължимите от Турция военни обезщетения. Съгласно същата разпоредба Русия си запазва правото да размени територията на Северна Добруджа срещу частта от Бесарабия, отнета й по Парижкия договор 1856 година. Русия решава свой проблем за сметка на България. Русия е победител във войната, а България няма други съюзници!
5. Българският характер на Северна Добруджа е потвърден от краля на Румъния Карол I, който на Берлинския конгрес през 1878 година декларира, че не желае да получи Северна Добруджа срещу Бесарабия, тъй като тя е българска и е населена от българи. Не желае да я получи, но не я отказва и след шест месеца я окупира. България дори отсъства от масата на преговорите в Берлин, защото отново е без съюзници!
6. Разпоредбите на Берлинския договор не подлежат на обсъждане или ревизия и последиците на две от тях търпим и до днес. Отстъпването на Бесарабия от Румъния на Русия съгласно член 45 от договора остава неразделно свързано с придобиването на Южна Добруджа от Румъния съгласно член 46, без оглед на принадлежността на населението, обитаващо тези области, и без оглед на последвалите трансформации със статута на Бесарабия в рамките на Съветския съюз и след разпадането му. Това е неизбежна последица от политически решения, несъобразени с интересите на коренното население.
7. През 1916 година България и Румъния се оказват от двете страни на фронтовата линия. До края на годината българската войска освобождава цяла Добруджа и установява българска администрация. Цяла Добруджа е в пределите на българската държава до края на войната, когато се оказва отново на страната на губещите и Ньойският договор предоставя цяла Добруджа – Северна и Южна, населена с българи, на Румъния. България е поканена само да подпише договора, но не и да бъде изслушана. Тя е отново без съюзници, а на Балканите всички съседни държави са срещу нея.
8. Окупацията на Добруджа продължава 20 години, между двете световни войни, когато Добруджанският въпрос се превръща в основен приоритет на българската външна политика. През 1940 година България си връща Южна Добруджа по Крайовската спогодба и пропуска удобния момент да постави въпроса за възстановяване на българския суверенитет в цяла Добруджа. Това е единственият случай от Освобождението през 1878 до днес, когато конюнктурата и интересите на великите сили съдействат за обединението, а не за разкъсване на българската нация, но поради липса на ясна национална доктрина България си остава до край наблюдател, а не двигател на събитията.
9. Поколения българи не се разделят с надеждата да се завърнат по домовете си в Северна Добруджа. Бихме искали да вярваме, че този час е настъпил, той е днес, тъй като правните предпоставки за това са налице. България и Румъния са част от Европейския съюз, който е основан на принципа на свободата на движение на хора, стоки и капитали, свобода на установяване и местожителство в рамките на Съюза. Към тези принципи румънският президент прибави принципа за граници, определени от етническата принадлежност на населението, обитаващо определени територии. Северна Добруджа от векове се обитава от българи. Останалите етноси са пришълци и принадлежат към народите, окупирали областта в отделни исторически периоди. Време е основният етнос да се възползва от правото на самоуправление, да избере и установи своя администрация, религиозни, образователни и финансови институции, да прилага правната система на нацията, към която принадлежи. Тази стъпка днес би била много по-лесна и безболезнена дори от Крайовската уредба. Но има условие, без което това не може и не би могло да се случи - condicio sine qua non - и то е, че управляващите политически сили трябва да осъзнаят и да се ръководят в своята дейност единствено от жизнените за оцеляване на нацията и държавата интереси, а добруджанските българи да се организират и сами да предявят правата си, без да разчитат на неграмотната политическа върхушка.
Румънският президент трябва да бъде подкрепен в усилията му да възстанови статуквото от преди 1878 година, когато бе извършена престъпна търговия със земи и народи под формата на мирни договори! Днес Босна и Херцеговина, Тунис и Кипър, които великите сили заграбиха като военни трофеи в Берлин, са свободни и независими държави. Дали Молдова, която е също независима и суверенна държава, ще се обедини, слее или под някаква друга форма съюзи с Румъния, не зависи само от румънския президент. Но от него зависи официално да признае правото на самоопределение на българите в Северна Добруджа и да ускори един процес, който е неизбежен, според неговата лексика. И колкото по- скоро стане това, толкова по-добре и за двете съседни държави. В началото на ХХI век не се налага никоя европейска държава със сила да премества границите си със съседите. Спорните в продължение на векове гранични области между съседни държави днес трябва да се превърнат в свързващо, а не разделящо звено между тях, а средствата, разходвани за войни в миналото, да се използват за развитие и повишаване благосъстоянието на обитаващите ги, а не за противопоставяне, омраза и обедняване.
Обединена Европа е съюз на национални държави, а не е паплач от европеиди. Исторически нациите и националните държави възникват на два континента – Европа и Азия. Останалите континенти са населени от преселници или племена. Държавите, основали Европа, се броят на пръстите на едната ръка. Сред тях е България, същата, чийто народ в продължение на 500 години варварско турско робство съхрани идентичността си, която през 19 и 20 век западноевропейският егоизъм и високомерие разкъса и осакати, а днес се опитва да заличи от картата на Европа със съдействието на местни политически мюрета, които поставят собственото си оцеляване над националните интереси. Дали това ще стане, до голяма степен зависи и от нас, българите. Време е да се разбере, че политиката е професия, която, когато се упражнява от непрофесионалисти, от неграмотни и алчни индивиди, постига обратни на преследваните цели.
И друго важно. В света има четири посоки. Никой не може да води едновременно и да очаква да спечели битки и в четирите посоки. Поне от две страни трябва да имаш съюзници. Поне с два от съседите, във всеки исторически момент, всяка държава трябва да бъде в добри отношения и да преследва общи интереси. В Черно море имаме обща граница с велики държави, от които зависи мирът и бъдещето на целия район. За съжаление България продължава да сключва бракове по сметка, при които друг предявява сметката, а ние я плащаме.
Докога ще поверяваме съдбата на държавата и народа на самозвани вождове и авантюристи? Докогааа…
12. I. 2024 г.
