Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

На кого са „слугите на народа“?

Е-поща Печат PDF

Известно е, че ориги­налното значение на понятието „минис­тър“ е „слуга на наро­да“. Благодарение на ролята си в един комедиен филм със също­то заглавие Володимир Зелен­ски основа партия и стана пре­зидент на Украйна. Дори Йов­чо Големанов от комедията на Ст. Л. Костов се провиква, че на народа му трябват слуги, а не господари. И че той е готов да му служи: било като минис­тър на търговията, било на зе­меделието или на някой друг отрасъл. После добавя: „Парти­ята без членове може да оста­не, но без кандидати за минист­ри и депутати - никога!“ А пък Алековият Бай Ганьо направо признава защо е този ламтеж за власт: „И на мен ми се ще я де­путатин да стана, я министър. Келепир има в тази работа!“

В България се сменят режи­ми, редуват се еднопартийни, коалиционни и некоалиционни, сиреч „сглобкови“ правителства, но философията, че келепирът е смисълът на управлението, ос­тава. Това, че депутати и мини­стри се заклеват в НС да спаз­ват Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа, е един от най-фалшивите и досадни ритуали на парламентарния цирк. Единственото, което го оправдава, е, че така е и в „демо­кратичния“ западен свят.

Когато след Парижката сре­ща на 27-те европейски лидери, посветена на Украйна (на която вместо премиера Николай Ден­ков присъстваха Мария Габриел и военният министър Тодор Та­гарев), президентът на Фран­ция Еманюел Макрон даде пресконференция, той сложи началото на скандал,

ехото на който дълго ще отеква.

Защото френският лидер заяви, че в Украйна може да бъдат изпратени западни вой­ски, които обаче нямало да во­юват с Русия. А какво ще пра­вят? Ще орат, сеят и жънат ли по украинските полета? По-то­зи повод главният редактор на „il Fatto Quotidiano“ Марко Тра­вальо публикува гневен комен­тар, озаглавен: „Макрон и уми­ращите западни лидери - лъжци, откачалки и престъпници“. В него той отбеляза: „Единствени­ят вариант, който тези негод­ници изключват априори, е да се преговаря, преди поражението на Киев и НАТО да се превърне в разгром, с някакъв компромис, който спасява, каквото може да се спаси (парчетата от Украй­на и украинците, които са все още живи). Каквото между дру­гото се правеше преди две годи­ни в Турция веднага след руската инвазия. На 28 март 2022 г. един опасен путинист заяви: „Гото­ви сме да приемем неутралния и неядрен статут на Украйна: ако си спомням правилно, Русия започна войната, за да постиг­не това. Тогава ще трябва да се обсъждат и решават въпросите за Донбас и Крим. Но разбирам, че е невъзможно да накараме Ру­сия да се изтегли от всички оку­пирани територии - това би до­вело до трета световна война“. Името му беше Зеленски.“

Преди да са му докладвали за този коментар, малко преди ротацията премиерът на Бъл­гария Николай Денков обяви, че е подарил на Украйна меча на хан Кубрат. И че България е една от водещите държави по отношение на помощта за Ук­райна. С една дума, самопоста­ви се сред посочените от Мар­ко Травальо „лъжци, откачал­ки и престъпници“. Обаче вмес­то признателност той получи от Зеленски почти обвинение в лъжа: не бил виждал, санким, никакъв меч. Разбирай, очак­вал е обещаните 100 БТР 60 ПБ и „дефектните“ ракети за ПВО системите С-300, а пък Денков го залъгва с някакъв меч. За ре­акторите от АЕЦ „Белене“ да не говорим.

Когато Макрон обеща от свое име западни войски на Украйна, той не само не беше съгласувал това с германския канцлер Шолц, но беше забра­вил и как свърши походът към Русия на Наполеон Бонапарт. Който влезе в изоставената от Кутузов и после опожарена Мос­ква, но беше принуден да се вър­не във Франция. Докато руският император Александър I на свой ред влезе в Париж, а Наполеон беше заточен на о-в Света Елена в Южния Атлантик, където по­чина в пълно забвение.

Макрон обаче не е Наполеон

и с тази своя изцепка пре­дизвика ревността и подозре­нието на Шолц, че се домогва до европейско лидерство. Как­то и невероятния бум в публич­ния рейтинг на Марин Льо Пен, кандидатка за следващите пре­зидентски избори във Франция.

Бившият министър на от­браната на Франция Жан-Пи­ер Шевенман, цитиран от „Фи­гаро“, написа: „Французите из­браха за президент Макрон, а не Зеленски и очакват да защити първо интересите на Франция, а не на Украйна.“ Междувре­менно канцлерът на Германия Олаф Шолц огласи инфор­мация за британско военно присъствие в Украйна, с кое­то разгневи англичаните. Аме­риканското военно присъствие в „Незалежная“ и „Самостий­ная“ обаче отдавна не е тайна. А премиерът на Словакия Роберт Фицо обясни как, за да не се ан­гажират директно НАТО и ЕС с военното присъствие в Украйна, въпросните западни войски ще бъдат изпратени там по силата на двустранни споразумения с Киев. Фицо не посочи Бълга­рия, но по принципа „гузен не­гонен бяга“, от Киев „изока“ на­шият премиер Денков, като сподели, че тепърва ще се об­съжда двустранно споразуме­ние за сигурност с Украйна. И преди той и военният министър Тагарев да се изправят пред НС, за да дадат обяснения относно това споразумение, двамата де­кларираха, че български войски няма да се изпращат в Украйна. Честна професорско-академич­на и евроатлантическа! Само че според сайта „Гласове“ (1.3.2024) Тагарев е подписал с украин­ския си колега Рустем Умеров писмо за готовността на Бъл­гария да помага на Украйна. С какво? С износ на чайници и ти­гани ли? Всичко това - само една седмица преди на 6 март Денков да подаде оставка с целия си ка­бинет, за да се извърши ротаци­ята. И пак от ГЕРБ го сюрпризи­раха неприятно, предлагайки му още ненаписан текст на коалиционно споразумение. Което, ако не бъдело разгле­дано и подписано до 8 март, партньорите от „евроат­лантическото мнозинство“ щели да се „разглобят“ и да ни пратят на избори 2 в 1. Очевидно, дори да иска, Ден­ков няма да може да помог­не на Зеленски с български войски. Оставаше и това да направи, барабар с транспор­тирането на 100-те БТР от съ­ветско време…

Впрочем, както констати­ра „Файненшъл Таймс“, ци­тиран от сайта „Епицентър“ (1.3.2024), в Украйна отдав­на има западни специал­ни части - просто не са го признали. А Мехмет Али Гюллер публикува комен­тар в турския всекидневник в-к „Джумхуриет“ (2.3.2024) под стряскащото заглавие „Износ на специална война в Украйна“. Той пояснява, че под термина „специална война“ се разбират диверсион­ни и терористични действия, като взривяване на мостове, тръбопроводи, складове с бое­припаси и горива, или петрол­ни рафинерии. Например като експлозиите по газопроводи­те „Северен поток-1“ и „Северен поток-2“, авторството на които си оспорват САЩ, Великобри­тания, Украйна, Норвегия, Шве­ция, Дания и Полша. Сега спо­ред сайта „Pravda.ru“ (2.3.2024) в Бундесвера се готвят да взри­вят Кримския мост с над 20 ра­кети „Таурус“. Едва изписан от болница, министърът на отбра­ната на САЩ Лойд Остин зая­ви: „Сигурен съм, че ако Украйна загуби, НАТО ще започне война с Русия“. И това се казва, когато в Газа само за един ден бяха уби­ти над 100 палестинци, втурна­ли се да вземат храна от конвоя с хуманитарни помощи. Израел твърди, че те са били стъпкани от тълпата, но лекар от Газа спо­деля, че 80% от ранените са с ог­нестрелни рани. А общият брой на загиналите цивилни палес­тинци към 2 март достигна 30 228, а този на ранените – 71 377. Вместо да осъди Изра­ел, президентът Джо Байдън одобри пускането на хума­нитарна помощ в ивицата Газа с американски само­лети. И набързо свърза миг­рантите с климатичните про­мени.

Да сте чули Денков или Габриел да осъдят това ли­цемерие на Запада? Не! Съпредседателят на ПП Ки­рил Петков защити воен­ния министър Тагарев, чий­то шеф на информацията Владимир Миленски об­вини цялата българска ар­мия, включително начал­ника на щаба на отбраната адмирал Емил Ефтимов, в русофилство. Да си русофил днес вече е престъпление! За­това и националният праз­ник на Освобождението 3 март беше отбелязан от уп­равляващите така, сякаш го дължим на Украйна, а не на Царя Освободител и Ру­сия. Важното е, подобно на Тагарев, да те харесват западни­те партньори и украинците.

А дали те харесват Денков?

Отново ще цитирам Марко Травальо, главния редактор на il Fatto Quotidiano, който спо­ред сайта „Гласове“ (2.3.2024) е написал: „Нови лунатици упра­вляват Европа. Къде са здравни­те работници, за да си ги прибе­рат?“

Работата е там, че и „неза­висимите“ национални медии се държат като лунатици, реду­вайки готварски рецепти, хо­роскопи, посредствени шоута, с „контролирана“ дезинфор­мация във формата на анализи и коментари от страна на прис­трастни „политолози“ и пен­сионирани „военни експерти“, завършили Лвовското воен­нополитическо училище или защитили докторати в съвет­ски военни академии и инсти­тути. Например коментари за „убийството“ на Навални от Путин, за „успехите“ на Въоръ­жените сили на Украйна (ВСУ) за eн-тия пакет от санкции сре­щу Русия и „рухналата“ руска икономика, при която според Тъкър Карлсън храната е 4 пъти по-евтина от тази в САЩ. И меж­ду другото за поредната криза в (не)коалицията, предизвикана от разкритията за тайни пазар­лъци на „политическата класа“ със съдебната и извънсъдебната мафия. „Не държава, а организи­рана престъпна група! - написа Доротея Дачкова във вестник „Сега“ (2.3.2024). Крайно време е, ако са останали честни и свест­ни съдии и прокурори, да се раз­гневят и да изринат другите“.

 

Отговор на един вик от ада

Е-поща Печат PDF

 

На 26 февруари сайтът Скандално.нет пуб­ликува моя статия, озаглавена “Триста­хилядна армия на труда” ата­кува България”, в която при­зовавам българското обще­ство с всички сили да се оп­ълчи срещу плановете на ЕС и САЩ да превърнат страна­та ни в майдан на ислямисти и криминални престъпни­ци, представяни от еничарска­та “сглобка” като “бежанци, до­шли да заемат стотиците хи­ляди свободни работни места в страната ни”.

Читателите откликнаха с яростни коментари срещу пра­вителството на фигуранта Ден­ков, лакейски отворило вратите на България за това талибанско нахлуване. Но последният ко­ментар под статията ме раз­търси. Авторът му признава­ше, че за първи път изразя­ва мнението си под прочетен текст. Описваше с пределна от­кровеност сломения си живот, безизходицата, организирания геноцид над българския на­род, вина за който носи не само на продажният “елит”, но и така нареченият обикновен българин. И завършваше с думи, от които настръхнах:

“Аз родина нямам. Моята истинска, мила Родина умря отдавна, през 1989 г. Казваше се Народна Република България. Плюя на тази днешната коло­ниална България! Това днешно­то не е моята България, това не е моята Родина! Бездушие и жестокост, която граничи със садизъм. За тази ли България да ми е жал и да ги мисля феода­лите-робовладелци какво щяло да стане, като дойдели 300 000 имигранти, госпожа Вър­банова? Дали ние, българите, сами не си заслужаваме всичко това?”

Редовете кипяха от мъка, която издаваше благородна, интелигентна, почтена лич­ност - обреченият на измиране вид във васалната територия, управлявана от същите чудо­вища, които допуснаха геноци­да в Палестина. Личност докрай омерзена от неправдите, коя­то е махнала с ръка и... плюе на всичко.

Коментарът вместо с име бе подписан със страшната фраза “МЕН НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ !”. Това е подписът на пълното отчая­ние, което преминава в граж­данска и духовна смърт. Тряб­ваше непременно да отговоря на този вик от ада със също тол­кова искрено описание на мое­то житие и уроците, които то ми даде. Смятам, че само така мога да спася една душа, из­губила вяра в човека и наро­да си и пропадаща в небити­ето на апатията. И дали само една? България търси точно теб

Вече Ви писах в краткия си отговор в коментари на Скан­дално.нет как ми подейства Ва­шата изповед - развълнува ме отдън душа, не преставах да мисля за нея, да водя вътре­шен диалог с Вас. Не защото съм изненадана от участта Ви и от условията на живот, които описвате - това е и моята участ, това е и моят живот. Но отдав­на не бях чела такова покър­тително писмо, адресирано до мен - мога да кажа дори, че никой не ми е отправял толко­ва искрена изповед, от която струи черна кръв. Чудовищна­та нищета, в която и аз, и поне два милиона българи сме при­нудени да удряме до изнемо­га глави всеки ден, се възправи пред мен като стена, обгръща­ща целия хоризонт. Като убиец, надвесен над сгърчената жерт­ва. Спомних си думите на го­лемия български живописец Димитър Пейчев от Бесара­бия, изречени още в края на 90-те години на миналия век, че България - лелеяната Бъл­гария, за която в детството си е мечтал “както грешникът мечтае за рая” - в действител­ност му се вижда кожодер, оп­лискан с кръвта на жертвите си, стиснал нож между зъбите и до­разкъсващ с железни нокти из­дъхващата си плячка.

НО ЧИЙ Е ТОЯ ДЕМОНИЧЕН ОБРАЗ?

- НА БЪЛГАРИЯ ИЛИ НА НЕЙНИТЕ УНИЩОЖИТЕЛИ?

УБИЕЦЪТ ЛИ Е ТЯ ИЛИ ЖЕРТВАТА?

Както Ви казах, в множе­ство мои статии - и смея да ги нарека, не редови текстове, а творби - съм разсъждавала по този въпрос, защото отноше­нието личност - Родина - Бог е най-важното в нашето съ­ществуване. Трябва да си отго­ворим на въпроса “Кой съм аз?”; “Защо Господ ме е изпратил на тоя свят?”; “Защо ме е изпра­тил точно в България?”, “Какво е България?”; “Какво е Родина?” - за да надмогнем отчаянието и да заживеем в мир със себе си. Да придобием цел в опустоше­ния си живот. Ако имате време, прочетете статиите ми “Различ­на ли е Възрожденската Родина от днешната Родина”, “Тайна­та вечеря на ангелите”, “Да се преклоним пред Андрешко”, “Ка­тарзис”, “Исторически причини за днешната поквара на българ­ския народ” и “Борба чрез думи”.

Казвате, че днес да се нахра­ниш е лукс, че да се лекуваш е привилегия на богатите, че сме лишени от възможност­та да създаваме семейства и да отглеждаме рожби. Вяр­но. Убийствено, сразяващо вяр­но. Мизерията, за която говори­те, ми е позната, от 28-годишна възраст живея в дива, унизител­на мизерия - а днес съм на 62. Преживях Лукановата зима и Жан Виденовия глад (организи­ран от враговете на тогавашния министър-председател, но ние не си давахме сметка за това) с малко дете на ръце, а след това затъвах все повече в неизказа­на нищета. През 1991 г. баща ми се пенсионира, но получи пенсията си шест месеца по- късно и с парите - за шест ме­сеца! - купихме три кила сире­не, инфлацията изяде всичко. Работех в БНР, където бях на­значена с конкурс, но постепен­но престанаха да ми поверяват ангажименти, изолираха ме, остракираха ми и ме уволни­ха “по целесъобразност”. С дру­ги думи по политически причи­ни - там няма други мотиви за уволнение, нито един некадър­ник и послушник не е бил увол­нен от т. нар. “национално” ра­дио. Назначиха ме със 178 лв. заплата и в момента на уволне­нието заплатата ми броеше 178 хиляди (преди деноминация­та). Бях разведена и живеех с детето си на квартира. Намирах работа като учител само по за­местване - с недостатъчен брой часове, комбинирах часовете в няколко училища, които се на­мираха в диагоналните точки на София. По това време учи­телските заплати бяха сред най- ниските в страната. Бях просто една трансмисия - в деня на по­лучаване на заплатата, директно я връчвах на наемодателя. С де­тето ми сме яли сурово фиде и вечер сме се наливали с горе­ща вода (по липса на чай), за да потушим усещането за глад. Боядисвах с флумастер обув­ките си, защото бяха скъсани - уж да не се вижда, но дупки­те личаха. Известно време ра­ботех като чистачка в турския супермаркет „Рамстор“ - или дявол знае как се казваше - и изпитах на гърба си доброто от­ношение на комшиите (в чието “присъствие” сме блаженствали пет века, преди Русия да се до­мъкне и да ни пороби) към тех­ните български подчинени. Дъ­щеря ми учеше вече в 91 Нем­ска гимназия - най-престиж­ното средно учебно заведение в София, а и в страната - беше отличничка и представете си как се е чувствала, когато мо­лех продавачките в барчето да й отпускат закуски на вересия. Разболях се тежко и разклатих непоправимо здравето на моето дете, което и без това бе хронич­но болно, от петгодишна въз­раст страдаше от диабет. В по­следната година на гимназиал­ното й образование бяхме при­нудени да се върнем в бащиния ми дом във Враца и тя завърши като частна ученичка. Искаше да следва в университет, беше интелигентна, красива, пълна с амбиции - но нямахме никакви средства - и аз заминах да ра­ботя като гледачка на стари и болни хора в Италия - т. нар. badante - втриса ме от тая дума. Заминах с едни скъсани чехли и кутия вафли - за друга храна по пътя и в първите дни до намира­не на работа нямах пари. В кни­гата си “Връх България” пиша, че Италия никога не е имала по-образовани и унизени ро­бини. Ботушът бе буквално на­тъпкан с емигрантки от Източна Европа и ние, българките, бяхме последните, които пристигнаха - т. е. най-губещите. Срамувах се да призная, че съм завършила университет, че съм упражня­вала уважавана професия - за италианците това бе несмила­емо, според тях на такава тежка слугинска работа можеше да се хване само съвсем неука, негра­мотна жена. Или преследвана от закона в собствената си стра­на криминална престъпница - маргиналка. Не можеха да раз­берат, че в България са мар­гинализирани всички профе­сии - освен престъпниците. Те бяха превърнати в “елит”. Как­то пише Елена Гунчева “каймак от утайки”. На какви ужаси, на какви екстремни фази на паде­нието на българката съм се на­гледала на площад “Гарибалди” в Неапол (“школата” на бъл­гарските емигрантки!) –

СТРАШНО Е ДА СИ СПОМ­НЯМ!

И не само там - извърш­ваше се незапомнен по свои­те мащаби процес - продажба на човешкото достойнство на цяла Източна Европа срещу къшей хляб.

Работехме без трудов дого­вор, без здравни и пенсион­ни осигуровки, без никаква сигурност, че за денонощния труд ще ни бъде подхвърлена дори най-ниската ставка на за­плащане - 10 или 5 евро. Рабо­тих в Италия, в различни нейни региони, осем години. А после ус­пях да се прехвърля в Швейца­рия, еталона на Европа, където също мизерствах, въпреки че се трудех “на бяло”, легално - за­плащането уж беше по-високо, но и разходите бяха много пове­че и по-високи - а унижението беше същото. На гледачката на стари и болни хора в къщата се гледа като на слугиня на цяло­то семейство и тя практически няма свободно време, незави­симо от записаното в довора.

Когато в края на 2020 г. се върнах в България, моята един­ствена дъщеря, моето клето мо­миче, заболя и след шест месе­ца издъхна. Изтърпяхме с нея всички „прелести“ на “българ­ското здравеопазване”, цялата му некадърност и безчовечност към пациента и неговите близ­ки. Какви гнусни ругатни се сипеха върху смъртноболното ми дете и мен, нейната майка. Дори си позволяваха да ме блъс­кат - “лекари”, “медсестри” и “са­нитарки” (мога да ги изреждам само в кавички). Цялата каста на “белите престилки” и черните съвести - търгаши с човешкия живот, съзнателни съучастни­ци на рептилите в редуцирането на българското и световно насе­ление - да бъде навеки прокле­та! Българските “лечебни заведе­ния” не са нищо друго освен дос­тавчици на пресни трупове за погребалните агенции. Накрая от две болници изпъдиха дъще­ря ми като “подобрила се”, след като бе ясно, че тя умира. Смя­там, че смъртта на детето ми бе причинена в ИСУЛ, където при приемането й ултимативно бях принудена да подпиша доку­мент, който не ми позволиха да прочета и от който не ми оста­виха втори екземпляр. Заплаш­ваха, че няма да я приемат, а тя бе докарана в София с линейка от Враца и състоянието й изис­кваше незабавна помощ. Екзем­пляр от този фатален “договор със смъртта” не ми е предаден до ден днешен, въпреки срещата ми с юриста на “болницата” - и аз мисля, че съм подписала, без да знам, съгласие за поставянето на противоковидна смъртонос­на ваксина на дъщеря ми. Цели­те стени на това „лечебно заведе­ние“ бяха облепени с реклами на „Астра Зенека“.

Детето ми погина и аз ос­танах с нетърпимите угризе­ния, от които нощем не мога да мигна, не мога дъх да си поема. С баща ми осиротяхме - сами сме като кукувици. На погребението не дойде никой от нашите “най-близки родни­ни”. А ние с татко, заради све­тите гробове на мама и детето, продължаваме да битуваме в един враждебен град, превър­нат в руини от гербаджийски­те мутри, с население, което брои 40 хиляди, докато през 1989 г. начисляваше 95 хиляди души. Пълно е с цигани, нався­къде думка циганска чалга. Ци­гани се настаниха и в жилището над мен. Циганката и дъщерите й пър*дят (правилно сте про­чели!) пред нашата входна вра­та, късат некролозите на дете­то ми. Законът е мъртъв, Сорос диктува правилата в колонията.

Ще попитате къде са ми­лионите от Швейцария? Къде мислите, че могат да бъдат, след като майка ми, поразена от ин­султ, лежа почти седем години, в първите четири от които полу­чаваше 15 лв. като инвалид - “за лекарства”. Само памперсите й струваха много повече - а рецеп­тите, а медицинските прегледи, защото лекарите идваха у дома, тя не можеше да стане от посте­лята? А “лечението” - или по- точно погубването на детето ми? А погребението - защото днес нямаме пари да живеем, но ня­маме пари и да умрем, смъртта също не е по джоба ни. Глобал­ната секта ни е отредила

ОРИСТА НА ЖИВИ МЪРТЪВЦИ

Откакто съм в България - не работя. Или по-точно работя непрекъснато, пиша, съзнавай­ки, че времето ми е малко, а бих могла да изтръгна от себе си толкова нужни за народа ни редове. Но не ходя на “рабо­та” - тоест не изкарвам нужните за живот средства. Не ме приеха никъде, на никое работно място, за което кандидатствах. Отгово­рите бяха, че нямам нужната компетентност - “експертиза”, както смешно неграмотно чи­новниците и политиканите са преименували компетентността - или че съм прехвърлила нуж­ната възраст. “Стара съм” - съ­щият аргумент, с който отказват работа и на Вас. Преди бях “мно­го млада” за сериозна кариера, а сега изведнъж станах “стара”. Бях лишена от възможността да работя за страната си и да й даря зрелите си години.

Не съм и пенсионерка. С баща ми живеем от неговата пенсия. Вярно, тя е 900 лв. - по- висока е от пенсията на май­ка Ви, но стандарт с по 450 лв. за всеки от двамата, както и във Вашия случай, е дълбоко потъване под чертата на бед­ността.

За разлика от харизаните и хараланите, които натрупаха богатства от разходките си по студиата и сайтовете, аз никога не съм взела стотинка за мои­те статии.

Какво правеше през цялото това време - докато детето ми беше живо - оня далечен при­зрак - бащата на дъщеря ми, бившият мой съпруг? Беше се изпарил - сякаш никога не е имал дъщеря и дори не е чул за подобен факт в биографията си. Не вземаше никакво участие в нейния живот, трийсет години не вдигна телефона да й честити рожден или имен ден, Рождест­во или Великден. Когато го по­молих да дойде в Монтана, къ­дето се бяхме преместили за­ради диализния център и къ­дето настъпи смъртта й, той изрече същите думи, с които Вие сте озаглавили коментара си: “Мен не ме търсете”.

“МЕН НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ”

- след малко ще изследваме каква страшна диагноза крие това изявление.

Но нека по-напред просле­дим падението на българския мъж - защото, когато говорим за физически и духовен регрес на днешния българин, трябва да си даваме сметка, че това се отнася най-вече за мъжа и в по-малка степен за жената, която по ред причини - дори чисто физи­ологически, свързани с мате­ринството, е по-устойчива.

Българският мъж абдики­ра от задълженията си на съ­пруг, баща и закрилник на се­мейството още в епохата на лю­бимата Ви Народна република България. Да, наясно съм, че от­немането на собствеността, на­силствената урбанизация, то­талното разоръжаване на насе­лението, пълната зависимост на пролетария от партийното и слу­жебно началство, натикването в едностайни и двустайни панел­ки, където не можеш да създа­ваш истинско, тоест традицион­но семейство - бяха извършени с цел духовна кастрация на мъжа - ето защо соцносталгията ми е непоносима. Не можем в обра­тна перспектива да идеализира­ме лошото поради това, че след него е дошло нещо много по-ло­шо. Преценката ни трябва да е реалистична.

Едва след 1975 партийната върхушка проумя, че на ръко­водни постове трябва да се на­значават образовани и инте­лигентни хора и страната пое устремно нагоре - уви, за крат­ко. Но не само панелките са ви­новни. Истината е, че български­ят мъж предпочиташе и пред­почита скута на мама пред от­говорностите към собственото си семейство, жена и деца. Той беше и продължава да бъде мър­зелив, разглезен от родители­те си, склонен към кръшкане и кражби. Професионалното израства­не (не говоря за кариерното) и честният упорит труд не го бла­знят. Още когато бях ученичка в малките класове, а сетне в про­гимназията и гимназията, мом­четата винаги бяха по-слаби ученици от момичетата, по-не­марливи към задълженията си - а би трябвало да е обратното, защото, въпреки че съм жена, признавам - мъжът има по-го­лям интелектуален потенциал от жената. За мъжете бяха от­ворени вратите на висши­те учебни заведения при бал 3.00, а за жените нужният бал бе поне с две единици по-ви­сок - и никой “мъж” не се сра­муваше от тоя “бонус”.

Българският мъж нена­виждаше казармата, изпълня­ваше с омерзение войнските си задължения. Родителите му го “спасяваха” от тях винаги ко­гато имаха възможност да сто­рят това. А отношението към войнишкия дълг е отношение към Родината. Крайъгълен ка­мък, от който зависи мъжестве­ността. Много пъти съм споме­навала един епизод, на който бях свидетел през 1995 г. на Белград­ската гара по време на войната в Югославия. Сръбска майка изпращаше сина си на фрон­та и на изпроводяк му заръ­ча: “Помни, че си сърбин!” Кол­ко българки, дори през 1995- та, да не говорим за днес, биха изпратили сина си в боя с тия думи? Техните заръки в епоха­та на НРБ бяха: “Скатавай се, маме, стой отзад, не се прави на герой, да не ти пука за войниш­ката чест”. Самият български майчин син, ако можеше да из­бира, никога не би отишъл в ка­зармата - “Мен не ме търсете!” Спомням си колко майки на мои съученици ходеха да им носят кюфтета в поделенията, защото “храната в казармата е нека­чествена”, та горкичкото мами­но детенце остава гладно. И син­ковците нагъваха кюфтаците, вместо да сгълчат родителки­те си, че ги позорят. Още през соца, ако циганин нападнеше българин, българите се раз­бягваха, вместо да помогнат на жертвата. Да си мекотело е винаги по-лесно, отколкото да имаш гръбнак и за съжаление, у нас отдавна не е срамно да си безгръбначно. Някогашният не­победим “балкански лъв”, “юна­кът балкански” пак е заспал дълбок сън. Мнозинството от българските мъже отдавна са превърнати в страхливци, а днес в хленчещи баби. Слава Богу, това не се отнася до всич­ки, не обобщавам.

На тези, които въпреки трий­сетгодишното смачкване искат да си върнат мъжката самолич­ност, ще кажа:

Да, отнето ни е правото на живот и на труд. Да, затънали сме в организирана от външни врагове и нашенски изроди не­виждана мизерия. Да, кретаме с жълти стотинки. Със стари и купени от магазините за втора употреба дрехи - аз самата за 34 години само веднъж си купих нов панталон и две евтини блу­зи. С кисело мляко и сирене (от палмово масло) - на промоция. Да, нямаме достъп до качестве­но здравеопазване (да пълним гушите на шарлатаните докто­ри с купени дипломи, които ни убиват с “лечението” си, е без­смислено). Да, подлагат ни на дивашка цензура, давят ни в лъжи, фалшифицират наша­та история и култура, умърт­вяват нашата просвета. Да, на­лагат ни сатанински морал и норми на поведение! Да, отне­ха ни държавата и ни наложи­ха да бъдем погазено, безправ­но малцинство в собствената ни земя! Да, да, да!

Но ние живи ли сме все още, макар и недохранени и болни? Бог дал ли ни е правото да жи­веем в Последните дни, в кои­то се решава съдбата на чове­чеството и Земята? Случайно ли ни е оставил живи или на­истина очаква нещо от нас? И ако очаква нещо - какво е то? Ние сме длъжни да го разберем и изпълним, а не да отговаряме Богу: “Мен не ме търси”.

ЩОМ СМЕ ЖИВИ, ДЛЪЖНИ СМЕ ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАМЕ НА ЗЛОТО

Трябва да стиснем зъби и да изтърпим всичко - останали са седем години. Не бива да се оп­лакваме, а да се изпълним с дър­зост и настъпателен дух. Вина­ги когато българин е нападнат от чуждоземци, да се стичаме на помощ. Когато българин е съден несправедливо, да обсаждаме съ­дилищата и мира да не даваме на престъпните магистрати. Да се събираме пред хранителните ма­газини и да настояваме за по-ни­ски цени - в един глас - а не уко­ризнено да мълчим, когато ня­кой разгневен бедняк го прави и “задържа опашката”. Да не пла­щаме убийствените данъци и фактури за парно, ток и вода. Да се стичаме с хиляди на ле­тището и да не позволяваме на талибаните да слизат от само­летите. Да обкръжаваме поли­тиканите-еничари, да крещим какво мислим за тях, да не им даваме път да минат, да ги е шубе да си подадат носа навън, щом са предали народа си, да им покажем, че срещу тях стои суверенът, истинският обла­дател на властта. В древността народът е изразявал отноше­нието си към политиците и во­еначалниците с крясък. За да бъде силен крясъкът, са се съ­бирали големи тълпи.

Трябва да направим също­то, нищо ново няма под слън­цето. Виждаме злодея и почваме да крещим подир него, а край нас бързо се събира гневното мно­жество. Полицията не може да арестува толкова много хора. Ако ги арестува - събираме се пред участъка. А когато се поя­ви Водачът - защото той непре­менно ще дойде - обязани сме да действаме според неговата Нареда и да си върнем отнета­та държава.

Равнодушни хора не могат да направят това, главното е да се отървем от апатията, която ни вкаменява. Фразата “Мен не ме търсете” е израз на крайно рав­нодушие, резигнация и отчужде­ние от Родината. Признание за слабост и поражение. Мъжко по­ ведение ли е това? Нашият Тво­рец е избрал за всеки от нас да се роди на точно определено мяс­то на Земята - и това е нашата Родина. Ние не можем да я из­оставяме и заменяме. Хвалба­та на глупците, емигрирали в чужда страна: “Моята родина е там, където ми е добре”, е сим­вол-верую на идиота - и настина, България не се нуждае от такива скотове, нека се пръждосват. Ние трябва да останем в нашата богоизбрана земя, но не като маргинали, не като вътрешни емигранти. А като активни, ра­ботещи за нейното благо сино­ве и дъщери. Та нали унищожи­телите й жадуват да чуят от нас точно това - “Мен не ме търсе­те”, което означава “Аз се от­казвам от България, отричам се от дълга си към Родината”. Или с други думи - “вече не ща да съм гражданин и човек, превръщам се доброволно в роб, в кръгла нула”. Това е подпечатване на тяхната победа над нашите души.

Защо решихте да ги зарад­вате с тая резолюция? С тая по­ставена от самия Вас фатална диагноза? Само Вие ли сте гла­ден? Само Вие ли живеете в ни­щета? Описах Ви моя живот - нима е по-лек от Вашия? Тези думи са знак за духовно само­убийство.

Бог Ви е пратил тук, за да бъ­дете човек, християнин и бълга­рин. Всичко останало е предател­ство спрямо Волята Му.

Днес са “маргинализирани” почтените, талантливите, духов­ните човеци. Властта и матери­алните удоволствия са дадени на паплачта, ние сме натикани в ъгъла. Но няма да е все така. Скоро ще пристъпим напред и ще заемем отредените ни по право места. Трябва да се гор­деем, че дяволът не ни е съблаз­нил с толкова жалки облаги. Ня­мам кола, ни нова, ни стара. От трийсет години не съм стъпвала в ресторант. Не ходя по курорти. Не посещавам салони за красо­та. Но пиша и живея пълноцен­но в един по-висш и благороден свят. Имам цел и вървя към нея - това е всичко, което ми тряб­ва. Не завиждам на юдите, кои­то в момента тъпчат търбусите си с нашата кръв. Тия съсире­ци ще ги задавят и ще ги хвър­лят в преизподнята.

Борбата за България е на­шият жребий, нашият завет, от който не можем да се отре­чем. Защото България не съ­ществува само в настояще­то - но и в миналото. Родината живее във времева многоизмер­ност и отказът ни от нея днес, е предателство спрямо история­та й - вчерашна и древна. Съх­раняването на Родината в се­гашния съдбовен момент е единственият начин да бъде спасено историческото й ми­нало. Ако Вашето любимо “вре­меубежище” (не исках да на­месвам в тези редове соросоида Господинов, но темата го нала­га), е НРБ, то с изчезването на днешна България, ще изчез­не и НРБ - както и целият ис­торически път на държавата ни през изминалите хилядо­летия. Миналото е много уяз­вимо - то може да бъде зачерк­нато в един миг - чрез настоя­щето.

В статията си “Борба чрез думи” пиша:

“Страшно съм уморена, ма­кар да съзнавам, че истинска­та битка тепърва започва. По­някога се питам не е ли по-до­бре тя да се състои без скромно­то ми участие. Питам се не е ли време да се върна и аз към лич­ния си битовизъм, към занема­рените парични проблеми, към липсата на елементарни сред­ства за живот.

Но не мога да спра да пиша и да се боря чрез думите (един­ствено възможната в момен­та борба). Не заради днешния пошъл българин, гаврещ се със самия себе си. Продължавам да се боря заради великите бълга­ри от миналото. Заради наши­те царе, воини, духовници и све­тци. Заради тези, които осно­ваха и съградиха България. За­ради тези, които я възкресиха след петвековно отсъствие от картата на света. Заради Па­исий и Раковски. Заради Левски и Ботев. Заради Бенковски и Во­лов. Заради Кочо Честименски. Заради “венчавките със свобо­дата”. Заради Батак и Перущи­ца. Ако днес българската дър­жава изчезне, това ще означа­ва, че свръхчовешката енергия на нейните титани е разпиля­на напразно. Ще означава, че све­щената им кръв е проляна на­празно. Ще означава, че техни­ят живот и тяхната смърт са били напразни. Ще означава, че те са се принесли в жертва пред олтара на Отечеството, не за­ради най-великия идеал, а заради безсмислена химера.

Днешният българин не е не­щастен, защото е беден и няма пари. А защото няма Бог”.

В “Тайната вечеря на анге­лите” питам:

“Какво е България? Нима тя е тези, които я карат да стра­да? Не е ли тя тези, които стра­дат в нея и за нея?”

В текста си “Различна ли е Възрожденската Родина от днешната Родина” твърдя:

“В безсмъртния идеал, в съз­нанието на тези, които са й верни, България остава вина­ги една и съща. Това, че мнози­на са изменили на този идеал, не го прави по-малко свещен. Оби­чаме ли майка си по-малко, ко­гато тя се разболее? Напротив, ако Бог ни е дал сърце, я обичаме стократно повече.”

Казвате, че днес живеете само заради майка си. Нима не виждате в майчиния образ об­раза на Родината? Вгледайте се по-добре и ще го откриете. Май­ка Ви е българка. И майката на майка Ви е българка. И майка­та на нейната майка е българ­ка. И така стигаме до самото сърце, до живеца на България. За мен дъщеря ми и България са свързани със свещена връз­ка. Служейки - чрез думи - на България, помагам на детето си в духовния свят. Вие и аз сме изгубили толкова много.

АКО ДЕЗЕРТИРАМЕ ОТ ДЪЛГА КЪМ РОДИНАТА - ЩЕ ИЗГУБИМ И СЕБЕ СИ

Никога вече не произнасяй­те: “Мен не ме търсете!” Защо­то България търси точно Вас. Не богаташа, не престъпника, не мутрата, не дерибея.

А точно теб

 

Националният празник на благодарния народ

Е-поща Печат PDF

Тазгодишното чества­не на Трети март пока­за каква дълбока про­паст лежи между на­рода и властта, колко чужди са те един на друг и дори кол­ко сурова е неприязънта по­между им. Видя се, че нямат нищо, което да ги свързва. И че взаимно се изключват и жи­веят в съвсем различни светове. Дори в различни времена!

На Трети март властта бе кротка, защото очакваше на­родната стихия да тръгне със знамена и възгласи, за да до­казва, че Трети март е нацио­налният ни празник и че Русия е освободителката на България. Този път опитите на управни­ците да използват историята като аргумент на своята ру­софобия бяха по-скромни, но не бих казал, че бяха по-безо­бидни или че бяха изпълнени с по-малко омраза към Русия. Медиите показваха знамената (сред тях и много руски), дава­ха радостните и весели лица на българите, които не криеха по­читта, уважението и благодар­ността си към братята освобо­дители.

Но пропагандата и офи­циалните лица упорито пре­мълчаваха, че Русия ни е освободила. За тяхната извра­тена логика и слаба грамотност свободата ни е дело на поляци, финландци и дори украинци. Благодарение на тяхното при­съствие във войската турци­те са претърпели поражение. А руснаците, които са участва­ли, са били предимно надмен­ни аристократи, презиращи народа ни, гнусящи се от него и строго са наказвали вся­ко неговото неуважение към тях. Такава е днешната офи­циална „обективност“!

Мнозина забелязаха тази нелепост и се досетиха, че това е коварство, което утре ще се превърне в нещо друго. Разбираха го, защото бездарни­те професори, които го олице­творяваха, нямаше как да скри­ят отношението си към Русия. Тези хора са преподавали или още преподават на студенти и ученици история, литература, философия. Те не са никакви учени, а компилатори и без­помощни фактолози, но са представени като видни спе­циалисти. Титлите им все пак трябва да респектират ентуси­азираните българи, тръгнали на Шипка, по улиците на своите градове и села, за да благодарят на освободителите за пролята­та кръв и неизразимия подвиг. А тези негодници се опитват да ги лъжат, че руските гене­рали били бездарни и много жертви били заради липсата на военни умения и безраз­личие към участта на собст­вените им войници. С цита­ти от Захарий Стоянов, който се превърна в единствения ар­гумент на българската русофо­бия, доказват колко зла и ко­варна е Русия и как всичките ни беди са все от нея и заради нея. Като не забравят да напом­нят и за днешните й имперски амбиции.

Фонът със знамената, ра­достта от празника, призна­телността на народа към не­говите освободители показаха какви хора днес владеят дър­жавата, с какви средства си служат, кои са техните идеоло­гически и политически слуги.

Ще напомня обаче, че въпре­ки народния ентусиазъм тяхното бездарие, лицемерие и русофо­бия държат всички лостове на властта. Тези стреснати, изпла­шени и справедливо освирка­ни заради делата им управни­ци няма да простят на бълга­рите за всичко, което на 3 март им показаха. Защото са мало­мерници. А това ги прави ко­варни и злопаметни. И паниче­ски се страхуват за кожите си.

Защото са слуги на сата­ната, живеят по неговите повели, но знаят, че Бог е в истината и правдата!

 

На колене пред граф Игнатиев

Е-поща Печат PDF

При небивал интерес след нацио­налния празник Трети март из­дателство „Синева“ представи пред столичната публика кни­гата „Н. П. Игнатиев – графът на бълга­рите“ на журналистката Калина Канева. Книга, която е особено актуална именно сега заради постоянните опити в послед­ния месец да бъде очернено делото на Николай Павлович Игнатиев и дори да се преименува столичната улица, носеща неговото име. Тъкмо националният ни празник бе използван от десетина добре познати грантови безродници, шествали масово из официалните медии, които за­сипаха публиката с измислени твърдения и откровени лъжи за Освобождението на България и за граф Игнатиев, чието дело е Санстефанският мирен договор, възродил българската държава след пет века робство. Десетилетия наред пред делото му се прекланя българският на­род, което не смущава днешните му ху­лители.

Нека напомним, че още през 1870 г. „графът на българите“ като руски кон­сул в Цариград успява да убеди султа­на да подпише ферман за обособява­нето на независима българска екзар­хия и това слага край на гръцкото гос­подство над нашата църква.

Втората огромна заслуга на Николай Павлович е договорът между Руската и Турската империя, подписан на 3 март в Сан Стефано, който връща на карта­та на Европа България като държава. И освен това освобождава незабавно хилядите български борци за свобо­да, затворени в Дирабекир и турските зандани. Това, че след няколко месеца с Берлинския договор между великите сили териториите ни са орязани, за да не се създаде прекалено голяма балкан­ска държава с руско влияние, се дължи основно на Великобритания и Австро- Унгария, които дори не допускат учас­тието на граф Игнатиев в Берлин.

Странно е, че приближени до руския император Александър Втори са обви­нявали Игнатиев, че работи за Бълга­рия, а не за интересите на Русия, а днес у нас се намират мизерници да го об­виняват в обратното.

Затова пък Стефан Стамболов, кого­то наричат русофоб, предлага пред Пър­вото Велико народно събрание имен­но Игнатиев да стане цар на българите, а Вазов го нарича “велик българолюбец“, напомни издателят, журналист и писател Христо Георгиев.

Проф. Искра Баева говори за значе­нието на Трети март и на националния ни празник. Движението „Трети март“ бе създадено с единствената цел да се на­прави референдум за запазването на 3 март като национален празник и то постигна целта си, защото инициатори­те на кощунствения замисъл се отказа­ха от него, подчерта тя. И добави: „Нима искаме отново по чисто идеологически причини да сменяме празници. Искат да поставим един лош отпечатък, поли­тически отпечатък, и върху най-хуба­вия народен български празник, какъвто е 24 май, защото политиците неизбеж­но ще го присвоят и ще го използват за свои цели, вместо да отбелязваме деня, когато е създадена българската държа­ва. Трети март е денят, когато е възста­новена българската държава след почти пет века забрава.

Това е наш ден, защото българите са положили огромни усилия да отвою­ват новата си държава: достатъчно е да спомена ролята на Паисиевата исто­рия, която припомня на българите за за­губената им държава, делото на книжо­вниците, борбата за национална църква, националноосвободителното движение, многото неуспешни въстания, кърваво потушеното Априлско въстание и на­края – опълчението ни, което заедно с руските воини стига до победата в ос­вободителната за нас Руско-турска вой­на 1878-1888 г. Нека не пренаписваме ис­торията заради събитията на днешния ден!“

Нека припомним, че за зверствата на турците след Априлското въстание пър­ви разказват пред света руските вест­ници в Санкт Петербург, а не Виктор Юго. Именно тези кървави репортажи подбуждат руската интелигенция и обикновените хора в Русия да насто­яват Александър ІІ да обяви война на Турската империя и да спаси братята славяни. Императорът не е искал тази война, защото е смятал, че армията му още не е готова след кримското пораже­ние. И още нещо да напомним на гран­товите безродия – през 1942 г., насред развихрената от Хитлер война и въ­преки че сме негов сателит, на 3 март пред паметника на Цар Освободител в София редом с българското правител­ство коленичи и нацисткият адмирал Шустер, командващ военноморските сили на Третия райх.

Най-голям интерес предизвика, раз­бира се, участието на авторката Калина Канева, която разказа как е поставила началото на пътя си към граф Игнатиев след срещи с другия голям българолю­бец – акад. Дмитрий Лихачов, оставил ни великото определение за България като държава на духа. Всъщност огро­мна заслуга на Канева са и книгите й за акад. Лихачов, създадени отново с огро­мен труд и всеотдайност.

Емоционално, но и с вещината на се­риозен изследовател и разказвач автор­ката описа своя 40-годишен труд над книгата, събрала множество архив­ни документи, разкази на очевидци и срещи с потомци на големия руски ди­пломат граф Игнатиев.

Калина Канева подчерта още: „Вре­мето минава, но има имена, които оста­ват, дори ако ги охулват или фалшифи­цират. Граф Игнатиев е сред нас и бла­годарение на издателство „Синева“ сега ние, както казва Дмитрий Лихачов, ста­ваме съвременници на миналото.

За граф Игнатиев може много да се говори, защото той не само е извършил значими за България дела като дипло­мат и общественик, но той е и една мно­го интересна личност. Точно това съм се опитвала да покажа в книгата. Тръгнах по журналистически пътеки, събирах много информация от всички възможни източници, срещах се с негови потомци, пръснати по целия свят…

Друг голям българин - Симеон Радев, в едно интервю казва: „Всяко време си има своите мотиви, но освободителното дело на Русия е дело безкористно, продик­тувано от чист идеализъм от страна на Русия. Българският историк трябва да пише за него с благоговоление, бих казал - на колени“. През цялото време, докато подготвях книгата, мисля, че беше точ­но така – бях на колени“.

След изказванията от залата на проф. Нина Дюлгерова и други участници бе показан и великолепният филм „Русский граф болгаров“ за живота и делата на ге­ниалния дипломат Игнатиев, много от които са непознати дори за изкушените в историята. Във филма освен внучката на Игнатиев и руски историци участват самата Калина Канева, проф. Андрей Пантев и други наши изследователи, представители на 6-то училище „Граф „Игнатиев“ в София и пр.

 

САЩ и адвокатите на Киев*

Е-поща Печат PDF

Изглежда че Украй­на е на път да загу­би войната с Русия. Вината е на Амери­ка според много от адвока­тите на Киев. Ако САЩ само били зарязали предпазливостта и благоразумието при подкре­пата на правителството на Зеленски, президентът на Ру­сия Владимир Путин и негови­те варварски орди щели да бъ­дат обърнати в бягство. Лъвът би си легнал с агнешко.

Преди две години Украй­на сюрпризира дори свои­те приятели, отблъсквайки го­ляма част от първоначална­та инвазия на Русия. Много от поддръжниците на Киев убеждаваха себе си, че Украй­на би могла да спечели вой­ната. Предлагани бяха фан­тастични схеми за Киев да си върне отново Донбас и Крим; и може би даже да изгони Пу­тин и да раздроби Руската федерация.

Тези надежди бяха помра­чени след провалилото се кон­транастъпление на Украйна и неотдавнашните победи на Москва на бойното поле. Укра­инският народ плаща ужасна цена. Неотдавна президентът Володимир Зеленски посочи броя на загиналите от него­вата нация - 31 000 души, на което никой сериозен анали­затор не вярва. Служители на САЩ неофициално ги изчис­ляват на 70 000. Неотдавнаш­ният опит, както и признание­то на други в правителството на Киев, показват много по- големи загуби: може би общо половин милион убити и сери­озно ранени. Макар че би било безразсъдно да се допуска руска военна победа - авторитарното управление на Путин предста­влява обратното на едно въо­душевяващо лидерство – Киев е изправен пред стръмен път. Той е беден на ресурси, с обса­дена икономика и обезсилена военно-индустриална база. Ук­раинската армия впечатлява с взетите от улицата цивилни на средна възраст и хвърлянето в битка на зле обучени наборни­ци. Драматично се ширеха въ­трешни политически и военни разделения.

Освен това американският и европейските народи все по-не­охотно подкрепят постоянното финансово и военно ангажи­ране на техните правителства с Украйна. Самото това коле­бание, с което спори пропаган­дата на Киев, поставя под съм­нение иначе неизбежната ук­раинска победа. Действително, само ако Вашингтон не беше толкова колеблив да се при­съедини към европейския murderfest (празник на убий­ството, б. пр.), сега Зеленски би могъл дори да се наслаж­дава на парад на победата на Площада на независимостта в своята столица.

Maртин Сандбу написа във „Файненшъл Таймс“: „Конкрет­ните загуби на Украйна са ре­зултат от първоначалното отхвърляне от западните ли­дери на призива на Киев за из­требители. Или на техния про­вал да изпълнят едно обещание за спешното производство на необходимите му боеприпаси.” Той обвини „западните при­ятели на Украйна“ в поддър­жането на „една боязън, която цялата им поддръжка и при­носи са недостатъчни да скри­ят. „Наистина, подчертаваше той, едно по-решително дейст­вие преди две години би остави­ло Украйна и Запада в много по- добра позиция днес.” Същото е и със санкциите: „По-ранното им налагане би било по-добре“. На­края руските финансови резер­ви трябвало да бъдат конфис­кувани и изпратени на Киев.

Западната плахост. „Това е проблемът, написа Сандбу. Поу­ката и за военната, и за иконо­мическата страна е опасност­та от вярването в достойн­ството на предпазливостта, което на практика означа­ва отлагане. Време е за дръз­ко действие! Не се оглеждайте, преди да сте скочили! Злото из­влича полза и когато добрите хора са прекалено предпазливи. Не продължавайте да правите тази грешка.“ Ходом марш не­зависимо от последствията!

Кипването от страна на Ук­райна е разбираемо. Макар че съюзниците направиха много, за да започне настоящият кон­фликт - безразсъдно разши­рявайки НАТО до граница­та на Русия въпреки множе­ството предупреждения сре­щу него. Агресивната война на Путин е морално чудовищ­на и практически ужасяваща. Украинците имат право да из­бират своето собствено бъде­ще. Независимо от това, нито опустошението, нито неспра­ведливостта на руско-украин­ската война са уникални. Сау­дитците и емиратците прахо­саха години, убивайки стотици хиляди цивилни йеменци със съдействието на САЩ. Запад­ният свят игнорираше години­те на война в Демократична ре­публика Конго, която може би уби над 5 милиона. Собствената незаконна окупация на Ирак от Вашингтон, базирана на фал­шиви твърдения за наличие на оръжия за масово унищожение, имаше за резултат стотици хи­ляди убити цивилни. Амери­канските опити да бъде свален президентът на Сирия Башар ал Асад подпомогнаха радикал­ните джихадисти от различни видове, докато сегашната поли­тика на санкции обеднява си­рийския народ заради недобра причина. Има маса негодници, които обикалят наоколо, често улеснени от западното и специ­ално от американското дейст­вие и бездействие.

Освен това никоя война не се води случайно. Списъкът на очакваните бързи победи, пре­върнали се в дълги катастро­фи, е дълъг. Всичките основни сили очакваха Първата светов­на война да бъде кратка, „до Ко­леда“. И Северът, и Югът мисле­ха, че Гражданската война ще бъде преустановена с една или две решителни битки. Ирак на Саддам Хюсеин планираше да се справи бързо с революцион­ния режим на Иран. Инвазия­та на Америка в Ирак трябваше да бъде една приятна разходка. Афганистанската кампания на съюзниците беше „спечелена“ за няколко седмици. Списъкът продължава.

Украйна е далеч по-опас­на. Никоя от другите кампа­нии не беше водена срещу яд­рена сила. Днес Вашингтон води европейците в една бру­тална прокси война против Русия в Украйна. Битката би могла да донесе нещо по-ло­шо, много по-лошо от това, че Москва разглежда статуса на Киев като жизнен интерес, който е достатъчно важен, за да оправдае войната. Дейст­вително през последните две десетилетия редица амери­кански официални предста­вители, включително тога­вашният посланик (в Москва, б. р.) Уилям Бърнс, понас­тоящем шеф на ЦРУ, преду­преждаваха поредица адми­нистрации, че превръщане­то на Украйна в аванпост на НАТО може да доведе до вой­на. При толкова много държа­ви, разбъркващи геополитиче­ското гърне, една по-мащаб­на война би могла да произ­лезе от инцидент, небрежност или умисъл. Например упра­влението на Путин би могло да го разшири или ескалира. Смята се, че досега са загина­ли десетки или стотици хиля­ди руснаци. От американски и съюзнически оръжия, което оз­начава, че американското и ев­ропейските правителства са от­говорни за много от тези заги­нали. Москва би била напълно права да отмъсти на Запада за това, че превръща конфликта в свой собствен. Запомнете как родните критици на Русия, во­дени от кандидата за президент Джо Байдън, поискаха отговор за нещо, което се оказа фал­шиво твърдение. А именно, че Москва е плащала на талиба­ните да убиват американски военен персонал в Афганис­тан. Руснаците вероятно ис­кат да се прецизира една по- висока цена.

Докато Москва смята, че е печеливша, тя има причина да не задейства заплахите да удари членките на НАТО или да използва ядрени оръжия. Обаче импулсът би могъл да се превключи, както може и няко­гашната политика, особено ако е заплашена руската територия. Нещо повече, Украйна иска да въвлече Америка и европей­ските нации. Зеленски отча­яно се опитваше да въвлече НАТО във войната, твърдей­ки, че един украински раке­тен удар по Полша е дошъл от Русия. Западните официал­ни представители колективно затаиха дъх, докато бъде уста­новена отговорността на Киев. Обаче Сандбу отхвърля запад­ната „плахост“ преди скачане­то в украинската бъркотия...

Макар че администраци­ята на Байдън безразсъдно въвлече Америка в един чужд конфликт, нейната относи­телна предпазливост, най- малкото в ескалирането на това въвличане, заслужава уважение, а не осъждане.

Много лесно е за бойците от кулата от слонова кост, особено тези, които живеят в Европа, да изискват решително действие против Москва. Дори някои правителствени служители като президента на Франция Еманюел Макрон инцидент­но говорят за изпращане на войски в Украйна. Ако събити­ята се развият зле, същите тези хора биха обсадили Вашинг­тон, оплаквайки се от ужаса на всичко това и искайки Америка да ги спаси. Несъгласията от­носно неотдавнашния укор на Доналд Тръмп заради не­брежните европейски прави­телства накараха съюзници­те на Вашингтон да призна­ят колко са изостанали. Всеки знае от кого би се очаквало да бие Русия.

Сандбу и други адвокати на войната не ги е грижа за парите и живота на другите. Може би те ще се присъединят км съответните техни въоръ­жени сили? Тогава най-малкото биха могли да споделят послед­ствията, които биха понесли други, изложени на риск от тях.

Украйна защитавала своя суверенитет и независимост. Обаче войната унищожава бъ­дещето на тази нация. Разби­ра се, украинците са свобод­ни да продължават да се бият вечно, ако искат. Но те не са упълномощени да го правят с американска подкрепа. Ва­шингтон похарчи две години, финансирайки една война. Вре­ме е Вашингтон да наблегне на установяването на мир.

The American Conservative, 29.02.2024

FOREIGN AFFAIRS

Превод Петко Петков

 


Страница 609 от 631