Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОГАТО ГРЪМ УДАРИ, КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА

Е-поща Печат PDF

 

Продължение от бр. 9

- Описвате две различни системи. Казвате, че лидерът действа в интерес на гласопо­давателите, но и че не той взе­ма решенията, а управляващи­те класи. Вие сте начело на Ру­сия отдавна и познавате много президенти на САЩ. Какви са тези центрове на власт в САЩ според вас? Кой всъщност взе­ма решенията?

- Не знам. Америка е сложна страна: консервативна, от една страна, бързо променяща се, от друга. Не ни е лесно да я разгада­ем. Кой взема решенията за из­борния процес? Възможно ли е да се разбере, когато всеки щат има свое законодателство, все­ки се саморегулира и някой щат може да забрани на свой жител да гласува? Тя има двуетапна из­борна система и ни е много труд­но да я разберем. Да, има две ос­новни партии - Републиканска и Демократическа. В тази партий­на система има центрове, които вземат решенията или подготвят такива. Затова според мен след рухването на Съветския съюз беше водена жестока и неоправ­дана политика на натиск срещу Русия. Разширяване на НАТО, подкрепа за сепаратисти в Кав­каз, създаване на система за про­тиворакетна отбрана. Това са все инструменти за натиск. Всичко е натиск, натиск. Завличането на Украйна в НАТО също е натиск. Защо?

Мисля, че една от причините беше, че бе изграден, образно ка­зано, прекомерен производствен капацитет. По време на сблъ­съка със Съветския съюз бяха създадени множество центро­ве и специалисти по Съветския съюз, които не можеха да вършат нищо друго. Те са убедили поли­тическото ръководство, че е нуж­но да продължат политиката сре­щу Русия, да се опитат да я раз­цепят, да създадат квазидържави тук и да ги подчинят на основа­та на разделение. Да използват общия им потенциал в бъдеща борба срещу Китай. Това е греш­ка, включително създаването на прекомерен капацитет за кон­фликта срещу Съветския съюз. Всичко това трябва да изчезне. Трябва да има нови, свежи сили. Хора, които гледат към бъдеще­то и разбират какво става в света. Вижте как се развива Индонезия. 600 милиона население. Къде ще избягаме от нея? Никъде. Тряб­ва да предположим, че Индоне­зия ще влезе в клуба на водещи­те световни икономики, без зна­чение дали на някой му харес­ва. Съзнаваме, че в Съединените щати, въпреки икономически­те им проблеми, положението е нормално и икономиката расте с прилични темпове. БВП рас­те с 2,5%, ако не бъркам. Но ако искаме да подсигурим бъдеще­то, трябва да променим подхода си към промените. Както казах, светът се променя, без значение как ще завършат събитията в Ук­райна. Светът се променя. Аме­рикански експерти вече пишат, че въпреки всичко САЩ посте­пенно променят позицията си в света. Ваши експерти го пишат, аз просто ги чета. Единствени­ят въпрос е как точно ще стане - бързо и болезнено или постепен­но и безболезнено. И го пишат хора, които не са антиамерикан­ски настроени. Просто следват тенденциите в световното разви­тие. За да направим добра оцен­ка и да променим една политика, ни трябват мислещи хора, които гледат напред, могат да анализи­рат и препоръчат определени ре­шения на политическите лидери.

- Трябва да попитам. Ясно заявихте, че разширяването на НАТО на Изток е нарушение на обещание, което е било на­правено през 1990 г. и е запла­ха за страната ви. Точно преди да изпратите войски в Украй­на вицепрезидентът на САЩ беше на Мюнхенската конфе­ренция по сигурността и на­сърчи президента на Украйна за НАТО. Смятате ли, че беше опит да ви провокират към во­енни действия?

- Пак повтарям: многократно предлагахме да потърсим мирно решение на възникналите в Ук­райна проблеми след преврата от 2014 г. Никой не ни чу. Нещо повече, украинските лидери, кои­то бяха под пълен американ­ски контрол, изведнъж обяви­ха, че няма да спазват Минските споразумения. Не ги харесвали. И затова продължиха военните действия в Донбас. Паралелно с това територията се разработва­ше от военни структури на НАТО под прикритието на обучения и обучителни центрове. На прак­тика започнаха да строят бази на НАТО там, това е. Украйна зая­ви, че руснаците не са един от ко­ренните й народи, и прие закони, ограничаващи правата на неко­ренните народи. Същата Украй­на, която получава всички юго­източни територии като дар от руския народ, изведнъж обяви, че руснаците не са един от корен­ните народи там. Нормално ли е? Всичко това заедно доведе до ре­шението да сложим край на вой­ната, която неонацисти започна­ха през 2014 г.

- Смятате ли, че Зеленски има свободата да преговаря за мирно споразумение?

- Не знам подробности, труд­но ми е да отсъдя. Но смятам, че има или поне имаше. Дядо му се е бил срещу фашистите, нацисти­те през Втората световна война. Веднъж говорихме за това. По­питах го: “Володя, какво правиш? Защо поддържаш неонацисти­те в Украйна? Дядо ти е воювал срещу фашизма. Бил е на фрон­та!“ Няма да кажа какво ми от­говори. Това е отделна тема и не смятам за уместно да го направя. Колкото до свободата му, защо да няма? Дойде на власт с очаквани­ята на украинския народ да по­веде Украйна към мир. Така го­вореше и с това спечели избори­те с голяма преднина. Но вече на власт, според мен, е осъзнал две неща. Първо, че е по-добре да не се кара с неонацистите и нацио­налистите, защото са агресивни и много активни - всичко може да се очаква от тях. И второ, воде­ният от САЩ Запад ги подкрепя и винаги ще подкрепя противни­ците на Русия. Затова зае такава изгодна и безопасна позиция, въ­преки че обеща на народа си да сложи край на войната в Украй­на. Измами избирателите си.

- Смятате ли, че към февру­ари 2022 г. е имал свободата да говори с вас или вашето прави­телство за край на войната? За­щото явно конфликтът не е в полза на страната му и на све­та. Може ли да го направи?

- Защо не? Той се смята за държавен глава. Спечели избо­рите. Макар че в Русия смята­ме, че превратаджиите са основ­ният източник на власт и всич­ко случило се след 2014 г. В този смисъл дори днес управлението е пробито. Но се смята за пре­зидент, а и е признат от Съеди­нените щати, цяла Европа и на практика от целия свят. Защо да не може? В Истанбул прего­варяхме с Украйна. Бяхме се до­говорили и той беше наясно. Ос­вен това основният им прегова­рящ, г-н Арахамия, който мисля, че още е председател на парла­ментарната група на партията на президента в парламента... Още е шеф на парламентарната група на президентската партия в Радата. Още е там. Подписът му стои под документа, за който ви разказах. Но после публично заяви пред целия свят: “Бяхме готови да подпишем докумен­та, но г-н Джонсън, тогавашни­ят премиер на Великобритания, ни убеди да не подписваме, като каза, че е по-добре да се бием срещу Русия и че ще ни възста­новят всичко, което загубим по време на конфликта. И ние се съгласихме.” Изявлението му е публично, вижте го. Дали мо­гат да се върнат към преговори­те? Въпросът е дали искат да се върнат. След това президентът на Украйна издаде указа, който забранява преговорите с нас. Да отмени този указ и това е. Нико­га не сме отказвали преговори. Постоянно чуваме: “Русия гото­ва ли е?” Да, не отказваме. Те от­казват публично. Нека отмени указа и дойде на преговори. Ни­кога не сме отказвали. Фактът, че са се подчинили на искане на г-н Джонсън, бившия британски премиер, ми изглежда смешен и тъжен. Както каза г-н Арахамия: “Можехме да спрем военните действия преди година и поло­вина, но британците ни убеди­ха и отказахме.” Къде е сега г-н Джонсън? А войната продължа­ва.

- Добър въпрос. А къде е той и защо го е направил?

- Знам ли… И аз не разбирам. Има едно общо настроение. По някаква причина всички си въ­образяват, че Русия може да бъде победена на бойното поле. Смя­тат, че е така - арогантно, чисто­сърдечно, но не и умно.

- Описахте връзката меж­ду Русия и Украйна. Описа­хте и Русия като православна страна, което заема централна роля в разбирането ви за нея. Какво значи това за вас като християнски лидер? По ваше описание. Как ви влияе това?

- Както споменах, през 988 г. княз Владимир се покръст­ва, следвайки примера на баба си, княгиня Олга. После той по­кръства своята свита и посте­пенно, в рамките на няколко го­дини, покръства всички руси. Пътят от езичеството до хрис­тиянството е дълъг. Отнема го­дини. Но накрая източното пра­вославие се вкоренява дълбоко в съзнанието на руския народ. Ко­гато Русия се разширява и по­глъща други народи, които из­повядват ислям, будизъм или юдаизъм, тя винаги се отнася почтено към тях въпреки рели­ гиите им. Това е силата на Русия. И е напълно ясно. Всъщност ос­новните ценности във всички споменати религии са подобни, да не казвам едни и същи. Те са традиционни религии в Руска­та федерация. Между другото, руските власти винаги са били внимателни към културата и ре­лигиите на народите, които вли­зат в Руската империя. По мое мнение това изгражда основата на сигурността и стабилността на руската държавност. Всички народи, които живеят в Русия, я смятат за своя родина. Напри­мер онези, които се преместят в САЩ или Европа от Южна Аме­рика - като един ясен и разбира­ем пример, считат за своя роди­на страната, от която са дошли. Хората в Русия с различна ре­лигия смятат нея, Русия, за своя родина. Те нямат друга. Ние жи­веем като едно голямо семей­ство и имаме сходни тради­ционни ценности. И въпреки че сме едно голямо семейство, в съ­щото време всеки има и свое по- малко семейство. Това е осно­вата на обществото ни. Родина­та и по-малкото семейство имат специфична връзка, това е точ­но така. Не можем да осигурим нормално бъдеще за семейства­та си, ако не осигурим нормал­но, устойчиво бъдеще за цялата родина. Затова патриотичните чувства са много силни в Русия.

- Но може ли само да кажа нещо? Ето как религиите се различават. Християнство­то е религия без насилие - то казва:”Обърни и другата буза”, “Не убивай”. Как един лидер на държава, на когото му се налага да убива, може да бъде в същото време христи­янин? Как се помирявате със себе си?

- Много е лесно. Когато ста­ва въпрос да защитиш себе си, семейството си и родината си. Ние не нападаме никого. Кога започнаха събитията в Украй­на? С преврата и започването на военните действия в Донбас. Ние защитаваме нашия народ, себе си, родината си и бъдеще­то си. Колкото до религията като цяло, тя не е въпрос на външни прояви. Не е до ходене на църк­ва всеки ден и удряне на главата в пода. Тя е в сърцето. В нашата култура религията е ориентира­на към човека. Достоевски, кой­то е добре познат на Запад, този гений на руската култура и лите­ратура, говори много за руска­та душа. Западните общества са по-прагматични. Руският народ мисли повече за вечното, за мо­рални ценности. Може би няма да се съгласите с мен, но запад­ната култура е по-прагматична. Не казвам, че е лошо. Това носи на елита големи успехи в произ­водството, дори в науката и т.н. Няма лошо. Само казвам, че из­глеждаме еднакво, но разсъжда­ваме различно.

- Виждате ли нещо свръх­естествено по време на рабо­та? Гледайки какво се случва в света днес, виждате ли Божия­та намеса? Мислите ли си: “Тук има висши сили”?

- Честно казано не. Според мен световната общност се раз­вива по свои закони. Те са та­кива, каквито са. Винаги е било така в историята на човечество­то. Държави са се издигали, ста­ват по-силни и по-населени, но по някое време са губили своя статут на световната сцена. Ве­роятно няма нужда да давам примери, но можем да започнем с Чингиз хан, Златната орда, и да завършим с Римската импе­рия. Римската империя може би няма аналог в историята. Но по­степенно потенциалът на варва­рите се увеличава, както и насе­лението им. Те стават по-силни и укрепват икономически, както днес бихме казали. Накрая това води до рухването на Римската империя и наложения от рим­ляните режим. Но за рухването й са нужни пет века. Разликата със случващото се днес е, че проме­ните се случват с много по-бър­зи темпове, отколкото в римско време.

- Кога ще се появи импери­ята на изкуствения интелект според вас?

- Задавате ми все по-слож­ни въпроси. За да ви отговоря, трябва да съм експерт по голе­ми числа, големи бази данни и изкуствен интелект. Човечест­вото е изправено пред много за­плахи днес. С генетиката днес е възможно да създадем “свръх­човек” или човешко същество със специфична цел - генетично проектиран атлет, учен, войник. Говори се, че Илон Мъск успеш­но е внедрил чип в мозъка на чо­век в САЩ.

- Какво мислите за това?

- Смятам, че Илон Мъск няма спиране. Ще прави как­вото реши. Въпреки това с него трябва да се намери обща осно­ва, да се търсят начини да бъде придуман - смятам, че е умен чо­век - да се постигне споразуме­ние, защото този процес трябва да се формализира и регулира чрез определени правила. Чове­чеството трябва да помисли как­во ще се случи вследствие разви­тието в сферите на генетиката и изкуствения интелект. Може до­някъде да се предвиди какво ще се случи. Когато в миналото чо­вечеството усеща екзистенциал­на заплаха от ядрените оръжия, ядрените държави започват да помиряват, осъзнавайки, че не­брежната употреба на ядрени оръжия може да го унищожи. Невъзможно е да се спрат из­следванията в сферите на гене­тиката или ИИ днес, както е било невъзможно да се спре употре­бата на барута. Но щом осъзна­ем, че заплахата идва от липса­та на контрол върху ИИ, генети­ката или друга сфера, ще дойде моментът да сключим междуна­родно споразумение за регули­рането им.

- Благодаря ви за отделено­то време. Ще ви задам един по­следен въпрос, свързан с чо­век, който е известен в САЩ, но може би не толкова тук. Еван Гершкович, репортера на “Уолстрийт джърнъл”, кой­то е на 32 години и е в затвора от почти година. В САЩ се го­вори много за това и искам да ви попитам директно, без да навлизате в подробности, за вашата версия на случилото се и дали в знак на добра воля бихте го освободили, за да го върнем в САЩ?

- Толкова жестове на добра воля направихме, че май ги из­черпахме. Не сме видели някой да ни отговаря по реципрочен начин. Мога да кажа, че на тео­рия не изключвам да се случи. Стига партньорите ни да пред­приемат реципрочни стъпки. Под “партньори” имам предвид основно специалните служби. Специалните служби си общу­ват и по този въпрос. Няма табу­та за уреждането му, готови сме да го решим. Но по каналите на специалните служби се обсъж­дат определени условия. Мисля, че можем да се договорим.

- Разбира се, такива неща се случват от векове - една дър­жава залавя шпионин, разме­ня го за свой човек. Не че е моя работа, но мисля, че по-раз­личното тук е, че очевидно той не е шпионин, а някакво хла­пе. Може да е нарушил закона, но не е супершпионин, всеки го знае. И да се иска размяна­та му... Но е в различна катего­рия. Може би Русия се унижа­ва, като го прави?

- Може да имаме различно тълкуване на определението за шпионин, но законът описва оп­ределени характеристики. Ако някой получава секретна ин­формация и го прави по конс­пиративен начин, това се опре­деля като шпионаж. Точно това е правил. Получавал е секретна, поверителна информация и го е правил тайно. Може да го е на­правил от небрежност или по своя инициатива. Но фактът е, че действията му се определят като шпионаж. Доказано е. Хва­нат е, когато получава инфор­мацията. Ако имаше нещо пре­силено, изфабрикувано, недока­зано, историята би била съвсем различна. Но е заловен, когато тайно получава поверителна ин­формация. Какво тогава?

- Казвате, че е работил за американската държава или НАТО, или че просто е репор­тер, хванат с материали, които не е трябвало да има? Това са две различни неща.

- Не знам за кого е работил. Но искам да подчертая, че да по­лучаваш секретна информация по таен начин се нарича шпио­наж. Работил е за някакви аме­рикански специални служби. Едва ли е работил за Монако, тъй като едва ли Монако се ин­тересува от тази информация. Спецслужбите трябва да се раз­берат. Има положени някакви основи. Има хора, които според нас не са свързани със спецслуж­би и сега ще ви разкажа за такъв човек, който излежава присъда в съюзна на САЩ държава. От па­триотични чувства този човек е убил един бандит в една евро­пейска столица. Знаете ли как­во е правил бандитът по време на събитията в Кавказ? Не ми се ще да ви го казвам, но ще го направя. Полагал е на пътя взе­ти в плен наши войници и е ми­навал с кола през главите им. Що за човек е това? Може ли дори да се нарече човек? И един патриот е убил този бандит в една евро­пейска столица. Дали го е напра­вил по своя инициатива или не, е друг въпрос.

- Но Еван Гершкович не е правил нищо такова. Това е съвсем различно. Той е 32-го­дишен вестникарски репор­тер.

- Но е извършил нещо друго. Не е просто журналист. Подчер­тавам: журналист, който тайно получава поверителна инфор­мация. По-различно е, но пак въпросът опира до хора, които са на практика под контрола на американските власти, незави­симо къде излежават присъди. Диалогът между спецслужбите продължава. Въпросът трябва да се реши спокойно, отговорно и професионално. Във връзка са, така че нека си свършат ра­ботата. Не изключвам човекът, за когото говорите, г-н Герш­кович, да се върне в родината си. В крайна сметка няма голям смисъл да го държим в руски затвор. Искаме американски­те спецслужби да помислят как могат да допринесат за целите, които нашите спецслужби пре­следват. Готови сме да говорим, а и вече има разговори. Много такива разговори са се увенча­вали с успех в миналото. Веро­ятно и този случай ще се развие успешно. Но трябва да се дого­ворим.

- Надявам се да го пуснете. Благодаря ви, г-н президент.

- Аз също искам да се върне в родината си. Казвам го искрено. Нека кажа отново: диало­гът продължава. Колкото пове­че разгласяваме подобни неща, толкова по-трудно е да ги раз­решим. Всичко трябва да стане спокойно.

- Дали същото важи и за войната? Явно ще ви задам още един въпрос. Може би няма да отговорите от страте­гически съображения. Но тре­вожи ли ви, че случващото се в Украйна може да доведе до нещо много по-голямо и по- ужасно? Доколко мотивирани сте да се обадите на американ­ското правителство и да поис­кате да се разберете?

- Вече казах, че не отказва­ме разговори. Искаме да прего­варяме. Западът и Украйна оче­видно са сателити на Съедине­ните щати. Не го приемайте, ся­каш искам да обидя някого. Но и двамата разбираме какво става. Беше предоставена финансова помощ от 72 милиарда долара. Германия е втора по дадена по­мощ, после са други европейски страни. Десетки милиарди дола­ри се вляха в Украйна. Има огро­мен приток на оръжия. В този случай трябва да се каже на ук­раинското ръководство да от­мени абсурдния указ и да дойде на масата за преговори. Не сме отказвали нищо.

- Казахте го и не смятам, че сте искали да обиждате. Каза­хте и за записа, в който се го­вори, че Украйна е била спря­на да договори мирно спо­разумение от бившия бри­тански премиер, действащ от името на правителството на Байдън. Това, че големи дър­жави контролират малки, не е нещо ново. Затова ви питам за директна връзка с правител­ството на Байдън, което взема решенията, а не украинския президент Зеленски.

- Ако правителството на Зе­ленски е отказало да преговаря, предполагам, че го е направи­ло по нареждане на Вашингтон. Ако Вашингтон мисли, че реше­нието е било погрешно, да наме­ри деликатно извинение, което да не обиди никого. Да измис­ли изход. Не ние сме взели та­кова решение, а те. Нека го ко­ригират. Те взеха погрешното решение, а ние да търсим изход от положението, за да коригира­ме грешките им. Те си го взеха, нека те се поправят. Ще ги под­крепим.

- Нека се уверя, че разби­рам правилно казаното. Ми­сля, че казвате, че искате до­говаряне на споразумение на случващото се в Украйна?

- Правилно. И такова има­ше. В Истанбул бяхме подгот­вили огромен документ, кой­то бе подписан от оглавяващия украинската делегация. Под­писа се под някои от клаузите, макар и не под всички. Подпи­са се и каза: “Готови сме да по­дпишем целия.” Войната щеше да свърши много отдавна, преди година и половина. Но се появи премиерът Джонсън, разубеди ги и пропуснахме възможност­та. Пропуснали сте я, допусна­ли сте грешка, сега се кориги­райте, това е. Защо ние да по­правяме нечии чужди грешки? Някой ще каже, че грешката е наша. Ние сме ескалирали по­ложението, като сме решили да сложим край на войната, започ­нала в Донбас през 2014 г., как­то вече казах, с военни средства. Нека преговорим. Казах ви тези неща, преди малко ги обсъжда­хме. Да се върнем на 1991 г., ко­гато ни обещаха НАТО да не се разширява. Да се върнем на 2008 г., когато се отвориха вратите на НАТО за Украйна. Да се върнем на декларацията за независи­мост на Украйна, където пише, че тя ще бъде неутрална страна. Да се върнем на факта, че НАТО и американски военни бази за­почнаха да се появяват на тери­торията на Украйна, създавай­ки заплаха за нас. Да се върнем на преврата в Украйна през 2014 г. Безсмислено е, нали? Можем да се люшкаме напред-назад безкрайно, но те са тези, които спряха преговорите. Грешка ли беше? Да. Поправете я, ние сме готови. Какво друго ви трябва?

- Може би е унизително в този момент НАТО да приеме руския контрол върху терито­рия, която преди две години беше украинска.

- Казах: Нека си помислят как да го направят с достойн­ство. Има ли желание, има и ва­рианти. Досега имаше само пи­съци за това, как да се постигне стратегическо поражение за Ру­сия на бойното поле. Днес явно вече осъзнават, че е трудно да се направи, ако въобще е възмож­но. Според мен е невъзможно по дефиниция. Никога няма да се случи. Изглежда ми, че сега властимащите на Запад започ­ват също да го осъзнават. Ако са го осъзнали, трябва да помислят какво да сторят. Ние сме готови за този разговор.

- Готови ли сте да кажете “Поздравления, НАТО, ти по­беди”, и да запазите сегашно­то положение?

- Това е предмет на разговор. Никой не е готов на такъв. Каза­но по-точно, искат, но не знаят как да го направят. Знам, че ис­кат. Не просто го виждам, знам, че искат. Но се мъчат да разбе­рат как да го направят. Те ни до­караха до днешното положение. Не ние го направихме, а нашите “партньори”, нашите противни­ци. Нека сега те мислят как да обърнат положението. Нямаме против. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Неспирната мо­билизация в Украйна, истерия­та, вътрешните проблеми рано или късно ще доведат до някак­во споразумение. Може да проз­вучи странно на фона на днеш­ното положение, но отношени­ята между двата народа ще се възстановят. Ще е нужно много време, но раните ще зараснат. Ще ви дам няколко необичайни примера. При битка на бойното поле. Конкретен пример. Укра­ински войници са обкръжени. Истинска случка. Нашите вой­ници викат: “Нямате шанс, пре­дайте се! Излезте и ще остане­те живи!” Украинските войни­ци им отговарят на чист руски: “Руснаците не се предават!” И всички загиват. Все още се смя­тат за руснаци. В известна сте­пен наблюдаваме елемент на гражданска война. Всеки на За­пад смята, че руският народ вече е завинаги разделен. Не, той от­ново ще се обедини. Единението си е там. Защо украинските вла­сти рушат Руската православ­на църква? Защото обединява не само територията, но и ду­шите ни. Никой не може да раз­дели душата. Да завършим ли с това, или има и друго?

- Не, мисля, че е идеално. Благодаря ви, г-н президент.

 

За истината, илюзиите и предизвикателствата

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 9

На 14 ноември 1878 г., че­тири месеца след края на Бер­линския конгрес, румънският крал Карол I отправя до доб­руджанското население след­ното послание на български език:

„С Берлинския договор евро­пейските велики сили присъеди­ниха вашата родина към Румъ­ния. Ние няма да влезем като за­воеватели във вашите граници така определени от Европа...” Какъв пример за природна ще­дрост към коронована глава!

Румънска признателност и благодарност

До Балканската война през 1912 година България не пов­дига въпроса за Северна Доб­руджа и съдбата на българско­то население, заменило турско­то с румънско робство. Прояве­ната от заетите с вътрешните си проблеми български политиче­ски среди през този период ло­ялност към договореното в Бер­лин подхранва румънските апе­тити към пладнешки грабеж. Враждебна риторика, дрънкане на оръжия и открити заплахи за окупация на българска земя в Добруджа от страна на Румъния съпътстват всяко по-значител­но събитие във вътрешния жи­вот на България от Съединение­то през 1885 до Първата Балкан­ска война, когато лешоядът от север съзира мърша на юг през Дунава. Раздразнен от българ­ските успехи в Балканската вой­на, още през ноември 1912 го­дина Карол I предявява претен­ции за участие при разпределе­ние на плячката чрез корекции на българо-румънската граница в Добруджа. Предизвиканата от Румъния криза в района налага свикването на конференция на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 година под пред­седателството на Сергей Сазо­нов, руски министър на външ­ните работи, с участието на Гер­мания, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, но без учас­тието на България. Решава се България да отстъпи Силистра на Румъния, но да не се кориги­ра сухопътната граница. Румъ­ния е недоволна и изчаква удоб­ния момент.

Междусъюзническата вой­на започва на 16 юни 1913 г. Ця­лата българска армия е на юг срещу обединените сили на би­вшите съюзници Сърбия, Чер­на гора, Гърция и общия враг - Турция. На 29 юни, само две седмици след началото на вой­ната, румънските войски нахлу­ват в България през Добруджа и Дунава. Без никаква съпротива стигат до околностите на София, където ги очакват български войски за решително сражение. Не се решават да нападнат града – лешоядът налита само на мър­ша. Румънските войски разграб­ват беззащитна Варна, безчин­стват в Плевен и Плевенско. Цар Фердинанд моли за мир Карол I и изразява готовност да при­еме всички негови условия. На 17 юли е подписано примирие и се открива пътят към поредна­та национална катастрофа, пре­дизвикана от безотговорност­та на Кобургготската монархия. На 10 август 1913 година е по­дписан Букурещкият мирен до­говор. Член 2 на Договора очер­тава новата граница между Бъл­гария и Румъния, която започва от Тутракан на Дунав до Екрене (Кранево) на Черно море. Така България губи и Южна Добру­джа. Годината е 1913!

Трудно би могло да се прие­ме, че 45 години след като и две­те съседни държави получават своята независимост в резултат на една кървава война срещу об­щия поробител, в която участ­ват рамо до рамо двата народа, коварството и безцеремонната алчност на румънската полити­ческа върхушка не биха предиз­викали гняв, разочарования, ре­ваншизъм и желание за мъст у българите. Въпросът е не дали, а кога ще настъпи удобният мо­мент за ответен удар, за реванш. И той не закъснява.

Първа световна война

България се включва в Пър­вата световна война на 14 ок­томври 1915 година с обявява­нето на война на Сърбия. Бъл­гарската общественост именува войната Освободителна. Форма­лен повод за началото на вой­ната е убийството на австро- унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. В продължение на година България изчаква, за да се ориентира към коя коа­лиция ще се включат съседни­те държави и да прецени дали Антантата (Франция, Русия, Ве­ликобритания, Сърбия и други) или Централните сили (Герма­ния, Австро-Унгария, Турция) ще удовлетворят в по-голяма степен претенциите й към съсе­дите, заграбили български земи. В крайна сметка не избира Ан­тантата и воюва на два фронта – югозападен срещу Сърбия и Гърция и Северен срещу Румъ­ния и Русия. За целите на насто­ящото изследване ще се спрем на Северния фронт. През август 1916 година Румъния се присъ­единява към Антантата и на 27 август обявява война на Австро- Унгария. Четири дни по-късно, на 1 септември, България обявя­ва война на Румъния и на след­ващия ден българската войска настъпва в Добруджа. За четири месеци е освободена цяла Доб­руджа и се установява българ­ска администрация. В началото на януари 1917 година е освобо­ден последният град в Северна Добруджа - Исакча. Българската войска окупира и Букурещ, като по-голяма част от територията на страна е окупирана от Австро- Унгария и България. Румънският министър председател Братия­ну, въпреки ангажиментите към Антантата, по румънски, излиза от войната и започва преговори с четирите държави от Централ­ните сили за сепаративен мир. На 18 март 1918 година в Буфтея е подписан т. нар. Предварителен Буфтейски мирен договор, спо­ред член 1 на който Румъния се отказва от цяла Добруджа в пол­за на Централните сили. В прего­ворите се проявяват и различия­та между съюзниците във връзка с бъдещето на Добруджа. Герма­ния, мотивирана от егоистичен интерес, а не от съюзническа ло­ялност, настоява за оставането на Северна Добруджа в граници­те на Румъния, което би улесни­ло превръщането на Кюстенджа в свободно пристанище и коло­низацията на града от Германия чрез поставянето му под нем­ско управление. Връщането на Северна Добруджа на България, което е основен мотив за присъ­единяването й към Централните сили, би затруднило осъществя­ването на немската колониална схема, тъй като ще се наложи да я приложи по отношение на съ­юзник! Турция на свой ред на­стоява да получи компенсации от България в Тракия, ако Север­на Добруджа премине под ней­но управление. Австро-Унгария е за връщане на цяла Добруджа на България.

Окончателният договор за излизане на Румъния от вой­ната е подписан в Букурещ на 7 май 1918 година. Според пър­воначалния вариант само Южна Добруджа е върната на Бълга­рия с поправка на границата на север, а Северна Добруджа по настояване на Турция оста­ва под управлението на кондо­миниум на съюзничките. Бъл­гария е недоволна и възразява срещу уредбата на Букурещкия договор. Проведени са допълни­телни преговори в резултат, на които е подписан Берлинският протокол от 25 септември 1918 г. Според неговите клаузи цяла Добруджа остава в пределите на България, която от своя страна се задължава да отстъпи земите по левия бряг на Марица на Ос­манската империя.

Така допълнен, Букурещки­ят договор остава в сила до при­ключване на войната с подпис­ване на мирните договори от Версайската система, при коя­то България отново е от страна­та на губещите. Приключва пе­риодът от три години, когато за първи път след Освобождението от турско робство Северна Доб­руджа и нейното българско на­селение също са освободени от поредното робство, без съдба­та на тази българска земя да се свързва със съдбата на Южна Бесарабия.

Но войната продължава, българските войски търпят по­ражения при Добро поле и Дой­ран на югозападния фронт, вой­ската е изтощена и недоволна от управляващата върхушка, избухва Владайското въстание, което логично води до капиту­лацията на България, излизане от войната и подписване на Со­лунското примирие на 29 сеп­тември 1918 г. Цер Фердинанд абдикира, но династията и по­следиците от разгрома остават да тегнат върху българския на­род. Годината е 1918!

Край на Първата световна война - Ньойският „мирен” договор

Член 27 на договора отде­ля два реда на границата между България и Румъния: „От Черно море до Дунава: Границата, как­то е била на 1 август 1914 г.” Така великите сили наказаха Бълга­рия за нарушаването на догово­ра за присъединяване към Ан­тантата чрез подписването на се­паративен мир и санкционираха резултатите от Междусъюзниче­ската война. Годината е 1919!

Според румънско преброява­не от 1930 г. населението на Доб­руджа е 378 344 души, от които 143 209, или 37,9% българи, 129 025, или 34,1% турци и 77 726, или 20,6% румънци.

Въпросът за връщането на Добруджа в пределите на страна­та се превръща в основен външ­нополитически приоритет за по­литическите върхушки в Бълга­рия в периода между двете све­товни войни. Той ще определи до голяма степен и ориентацията на България към силите, стремящи се към ревизия на договорите от Версайската система. През април 1939 година Георги Кьосеиванов, министър-председател на Бълга­рия, поставя като основен външ­нополитически въпрос връщане­то на Южна Добруджа.

СССР дава да се разбере, че ще подкрепи връщането не само на Южна, но и цяла Доб­руджа на България до делтата на Дунава, където двете държа­ви да установят обща граница. Тази позиция на Москва остава непроменена и след 1 септември 1939 година.

През януари 1939 година цар Борис III поставя Добруджан­ския въпрос в Рим, но по такъв начин, че никой да не му обърне внимание.

В Берлин също са резерви­рани към българските искания, тъй като държат на безпрепят­ствените доставки на румънски петрол от Трансилвания.

Германия проявява актив­ност в подкрепа на български­те искания едва когато започ­ва ухажването на България от страна на англо-френския блок с цел да я задържи в своята ор­бита при очертаващия се не­избежен конфликт. Германия оказва натиск върху Румъния да уреди отношенията си с Бъл­гария, като върне Южна Добру­джа. Румъния си прави оглушки, но не за дълго.

На 26 юни 1940 година Мос­ква връчва нота на румънския пълномощен министър с иска­не да бъде опразнена Бесарабия и Северна Буковина в срок от 24 часа. С изтичане на дадения ул­тиматум Червената армия зав­зема двете области и установя­ва нова граница с Румъния. Ун­гария съзира звездния си миг за връщане на заграбената от Ру­мъния Трансилвания – моби­лизира армията и я струпва на унгаро-румънската граница. Ру­мъния е на колене и бързо се съ­гласява с връщането на Южна Добруджа на България с цел да освободи войските си и да ги прехвърли на унгарската грани­ца. Започва шумна манифеста­ция на българо-унгарско сбли­жение.

Липсата на външнополити­ческа концепция за решаване на Добруджанския въпрос, страх­ливостта и нерешителността на монарха, който не дръзва да ос­пори германското предложе­ние само за Южна Добруджа, водят до пропускане на уникал­ния шанс да се върне и Северна Добруджа без пушка да гръм­не. И това на фона на изрични­те внушения, идващи от Москва чрез българското военен аташе, че моментът е благоприятен да се помисли и за Северна Добру­джа, и за излаз на делтата на Ду­нав. Вместо да заиграе на тази струна, монархът оценява пози­цията на Москва като агресив­на! За чест на двама български политици от това време - Богдан Филов и Иван Попов, министър на външните работи, по приме­ра на Унгария обявяват военна мобилизация на добруджанския фронт на своя глава. Борис III Кобургготски, който единствено се интересува да съхрани коро­ната си, обявява плана за аван­тюристичен, за „нов 16 юни”! Но верен на заешката си приро­да, не поема дори отговорността да спре мобилизацията, а съвет­ва правителството да съгласува намеренията си с Рим и Берлин, преди да предприеме действия. Отговорът е очакван – съветът е България да се въздържа от упо­треба на сила по Добруджанския въпрос.

През юли 1940 година Бълга­рия и Румъния се опитват да ан­гажират Хитлер с посредниче­ска роля по решавана на Добру­джанския въпрос. Хитлер отказ­ва да е арбитър, но изрично дава да се разбере, че подкрепя бъл­гарските искания, включително за Силистра.

При тези ясни позиции на двете съперничещи си в района сили – Германия и СССР, на Ру­мъния не й остава нищо друго, освен да предприеме маневри за бавене и разтакаване, разчитай­ки на няколко фактора: на пър­во място на пасивността и нере­шителността на българския мо­нарх. На второ място на подкре­пата, която получава от Англия и Франция, които се опитват да внушат на Карол I, че трябва да уреди висящите въпроси с Бъл­гария, но когато той отказва, те подкрепят Румъния и остават плътно зад нея до присъединя­ването й към Тристранния пакт през пролетта на 1940 година.

Обстановката на Балкани­те обаче динамично се проме­ня. Наддаването за България да се присъедини към единия или другия военен блок се засилва и Германия решава да не я из­пусне да излети извън орбита­та й. Тя подема инициативата за решаване на въпроса за Южна Добруджа по две причини – едната е да обвърже България към Оста и втората, може би по- важна, да охлади апетитите към Северна Добруджа, подхранва­ни от СССР.

Притиснати от обстоятел­ствата, Англия и Франция при­знават законността на българ­ските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 година.

Разбирайки накъде духа вя­търът, цар Борис III решава да шантажира великите сили – главно Германия и Италия. На 29 юни 1940 година декларира, че България е заплашена от про­летарска революция и съюз със СССР, ако не получи Южна Доб­руджа! Трикът оказва необходи­мия ефект в Берлин. Дори изгна­никът в Германия, Фердинанд, се обръща с писмо към Хитлер, уверявайки го колко е важно България да получи Южна Доб­руджа по мирен начин чрез по­средничеството на Германия!

Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Герман­ците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за урежда­не на Добруджанския и Тран­силванския въпрос.

При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предла­га да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издева­телства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възме­зди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Доб­руджа след връщане на областта на България.

Следва

 

СЛОВОТО Е СВЕЩЕНО!

Е-поща Печат PDF

Предложеният проект на Закон за измене­ние и допълнение на Закона за електрон­ните съобщения е в ГРУБО НА­РУШЕНИЕ на фундаментални­те права на гражданите, про­изтичащи от Конституцията на Република България и Хар­тата на основните права на Ев­ропейския съюз, и като подза­конов акт ВЛИЗА В ОТКРИТО ПРОТИВОРЕЧИЕ с тях.

Конституцията на Репу­блика България определя ясно и категорично правата и свободите на своите граж­дани по отношение на сво­бодата на словото, както и задълженията, свързани с това, в следните членове:

Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го раз­пространява чрез слово - писме­но или устно, чрез звук, изобра­жение или по друг начин.

(2) Това право не може да се използва за накърняване на пра­вата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно ус­тановения ред, към извършва­не на престъпления, към разпал­ване на вражда или към насилие над личността.

Чл. 40. (1) Печатът и други­те средства за масова информа­ция са свободни и не подлежат на цензура.

(2) Спирането и конфиска­цията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се на­кърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилстве­на промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява дейст­вието си.

Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпростра­нява информация. Осъществя­ването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите гражда­ни, както и срещу националната сигурност, обществения ред, на­родното здраве и морала.

Като страна - членка на Ев­ропейския съюз, страната ни приема и се придържа към Хар­тата на основните права на Ев­ропейския съюз, където в чл.11 е записано:

1. Всеки има право на свобо­да на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да полу­чава и да разпространява инфор­мация и идеи без намеса на пуб­личните власти и независимо от границите.

2. Свободата и плурализмът на медиите се зачитат.

Освен това изготвеният про­ект на Закон се основава на Ре­гламент (ЕС) 2022/2065 на Евро­пейския парламент и на Съвета от 19 октомври 2022 година, кой­то обаче сам по себе НЕ КАСАЕ онлайн дезинформацията. В Ре­гламент (ЕС) 2022/2065 е посо­чено: „(153) Настоящият регла­мент зачита основните права, признати от Хартата, и основ­ните права, които са част от общите принципи на правото на Съюза. Съответно той следва да се тълкува и прилага в съот­ветствие с тези основни права, включително свободата на изра­зяването на мнения и на инфор­мация, както и свободата и плу­рализма на медиите…“

Регламент (ЕС) 2022/2065 ка­сае защитата на потребителите на онлайн платформи от т. нар. „незаконна информация“ и е насочен към защита от „рискове, които могат да възникнат на­пример при привидно използване на услугата, например създаване­то на фалшиви профили, използ­ването на ботове или подвежда­що използване на услугата и дру­го автоматизирано или отчас­ти автоматизирано поведение, което може да доведе до бързо и широко разпространение сред обществеността“.

Според този Регламент поня­тието „незаконно съдържание“ следва да обхване информация­та, свързана с незаконно съдър­жание, продукти, услуги и дей­ности. По-специално това по­нятие следва да се разбира като обозначаващо информация, не­зависимо от нейната форма, която съгласно приложимото право е незаконна сама по себе си, като например незаконните изказвания, пораждащи омраза, или терористичното съдържа­ние и незаконното дискримина­ционно съдържание, или която става незаконна съгласно прило­жимите правила с оглед на фа­кта, че се отнася до незаконни дейности.“ Примерите, посоче­ни в документа, касаят споделя­не на изображения, показващи сексуално насилие над деца, не­законно разпространяване на из­ображения от лично естество без съгласието на заснетата личност, киберпреследване, продажба на несъответстващи на изисквани­ята или фалшифицирани проду­кти, продажба на продукти или предоставяне на услуги в нару­шение на правото за защита на потребителите, неразрешено из­ползване на защитени с автор­ско право материали, незаконно предлагане на услуги по настаня­ване или незаконна продажба на живи животни и незаконно пор­нографско съдържание и др.

В този смисъл понятието „онлайн дезинформация“ из­вън обхвата за „незаконното съдържание“ по смисъла на Регламента е неясно понятие, позволяващо своеволно тъл­кувание, и е сигурна предпос­тавка за медийна цензура и посегателство върху плурали­зма, и трябва да бъде изведено от проекта на Закона за елек­тронните съобщения, защото се явява заплаха за основна­та демократична ценност на нашето общество – свободата на словото! Ето защо от всич­ки предложени текстове в па­раграфите и членовете за про­екта на Закона за изменение и допълнение на Закона за елек­тронните съобщения, където е записано „незаконно съдър­жание и онлайн дезинформа­ция“, трябва да отпадне он­лайн дезинформацията.

Несъдържателността на това понятие „онлайн дезион­формация“ е видна лесно и от определението за „информа­ция“. По своята същност инфор­мацията представлява сведения, знания, данни за околната сре­да и протичащите в нея проце­си, които се възприемат, съхра­няват и използват от биологич­ни, социални, технически и дру­ги системи в процеса на тяхното функциониране в съответствие с определена цел. Качествените ха­рактеристики на всяка информа­ция обхващат множество крите­рии, като смисъл, съдържание, точност, достоверност, адек­ватност, пълнота, детайлност, от една страна, както ценност, полезност, актуалност, значи­мост, оригиналност, своевре­менност и полезност, от друга. Самата комбинация на тези по­казатели за качество предпола­га многообразие от вариации в нейното представяне, интерпре­тиране и възприемане. Именно поради това оценката и възпри­емането на дадена информация е субективна и зависи от реди­ца личностни и психологически особености, най-общо казано от човешките познания, нагла­си, стереотипи, предразсъдъци и други формирани мисловни и оценъчни конструкции на ли­чността. Не съществува обекти­вен критерий, по който тя би мо­гла да бъде оценена освен чрез съпоставката й с друга информа­ция. Това именно е свободата на словото – възможността да получаваш, предоставяш, съ­бираш и анализираш различ­на информация, за да форми­раш лична позиция.

Уважаеми народни пред­ставители,

Словото е свещено! То е из­раз на нашата уникална разум­на човешка природа и опреде­ля нашата индивидуалност и еволюционна степен на раз­витие! Светът е дуален и ви­наги ще бъде, но свободата на словото е най-висша мярка на цивилизованост на едно обще­ство!

Основният смисъл на един Закон е неговият ясен обхват и еднозначно тълкувание, за да бъде правомерно използ­ван и за да се явява гарант за справедливо прилагане на оп­исаните в него норми. Зато­ва думите на българския юрист и университетски преподавател Кристиян Таков звучат особено актуално и днес: „Пазете право­то. Включително и от закона.“

 

За 3 март и Освобождението на България

Е-поща Печат PDF

В навечерието на нацио­налния празник на Бъ­лгария - 3 март, в Сто­личната библиотека се проведе кръгла маса „3 март – Освобождението на Бълга­рия”, организирана от Съюза на учените в България – секция „История”, и Фондация „Устой­чиво развитие за България”.

Станка Шопова, председа­тел на Фондация „Устойчиво развитие за България”, беше модератор на събитието, а на­учен ръководител и основен докладчик – проф. д. н. Нина Дюлгерова. Темата на нейния доклад беше повече от навре­менна: „Генезисът на Третата българска държава – историче­ски и съвременни измерения”.

На събитието присъстваха учени, преподаватели, предста­вители на обществени органи­зации, студенти.

Проф. д-р Дарина Григоро­ва също говори по твърде инте­ресна и дискусионна тема: „Въ­ображаемото славянство. Ру­ската представа за българите и за Руско-турската освободител­на война 1877-1878 г. “

Елена Бугарчева изнесе до­клад за дейността на заслужи­лото за българската свобода семейство „Граф Игнатиеви и България“.

Доц. Емилия Лазарова ос­вети историческата истина за Руско-турската освободителна война и възстановяването на българската държавност в бъл­гарските учебници, в допълни­телното образование и в сред­ствата за масова информация.

Други интересни теми бяха на Анелия Атанасова - „Бълга­ро-руските културни и дипло­матически отношения по вре­ме на Третото българско цар­ство“, и на Василианна Мархеб – „Подвигът на православната българка за освобождението на България“.

Актуален акцент поста­ви д-р Войн Божинов с темата на своя доклад: „Съвременни­ят дебат в българското обще­ство за националния празник 3 март“.

След академичната част се разгоря оживена дискусия между слушателите и доклад­чиците в кръглата маса.

В заключение всички се обе­диниха около мнението, че важ­ността на засегнатите теми има решаваща роля за развитието на нашето общество и държа­ва, за запазване на национал­ния ни суверенитет и незави­симост. Изказани и подкрепе­ни бяха становища, че е необ­ходимо дискутираните теми да бъдат широко представени на българската общественост, да стигнат до максимален брой наши сънародници, да предиз­викат конкстуктивна активност за добруването на България.

В момента се правят целе­насочени опити да се изопачи нашата история, да се прена­пише, за да бъдат омаловажени цели периоди от нея – такива като Освобождението на Бълга­рия от турско робство и ролята на Русия за Освобождението на България и възстановяването на българската държавност.

Друга важна тема бе ролята на православието, на вярата в историята на България, за съх­раняването на Родината, за на­ционалното ни самосъзнание, за едниството на православния свят. По тази тема също следва да се проведат конструктивни дискусии.

Подкрепена беше идеята да бъде създаден представителен Национален инициативен ко­митет за честване на 150-годиш­нината от Освобождението на България.

 

 

Знае ли демокрацията истината за себе си?*

Е-поща Печат PDF

Левите интелектуал­ци от Източна Европа винаги са се удивля­вали на публично из­разените остри критики, кои­то западните им колеги са от­правяли към социалната сис­тема, управлението, властта, правителството, към конкрет­ни политици (някои от които стоящи много високо в дър­жавната йерархия). Като че ли удивлението им се е поражда­ло не толкова от смелостта на хората на мисълта, колкото на толерантността на власт­та, позволяваща да бъде ос­порвана, критикувана и дори безпощадно отричана. Значи тя е толкова силна и могъща, че подобни критики не само не могат да я съборят (както биха съборили властта в Из­точна Европа), но и не случай­но е допускана и предизвиква­на като полезна и необходима.

Митът за силата и неотме­нимостта на капитализма и буржоазната демокрация и тях­ното безспорно превъзходство над социализма и неговата демо­крация се подхранваше убеди­телно и от подобни факти. Там, на Запад, не се страхуват да си показват слабостите и недъзите и затова са толкова силни, мисле­хме ние на Изток и завиждахме. Но когато заживяхме в западната реалност, бързо разбрахме кол­ко сме се заблуждавали!

Тогава самите ние влязохме в тази социално-политическа система и по себе си вече може­хме да видим доколко тя допус­ка да бъде критикувана, за как­во и в кои области. Можахме да се убедим в силата и всемогъ­ществото на капитала, който дори и в бедна и изостанала ико­номически държава като нашата владее всички лостове на упра­вление и знае кога е допустимо да бъде критикувана същност­та на системата и кога това е невъзможно и не се позволя­ва. Той не се меси пряко, защото е невидима сила, но в негово име функционират множество ръце и пипала, гласове и внушения, които неусетно ти връзват ръце­те, запушват ти устата или ти за­тварят очите. И ти се отказваш от действието, защото преди това си се разколебал в намерението си и си предпочел да се правиш, че не си забелязал онова, което допреди малко те е измъчвало.

Днес капиталът е изгубил доста от своята сила и се е при­нудил да разделя в конфликти света, за да го владее на части и чрез различни геополитически субекти. Трансформацията, на която е подложен, го притесня­ва, защото го предупреждава за зародили се в недрата на него­вата система тенденции и про­цеси, които ще променят света и ще му придадат друга същност. Дори и той не е в състояние да премахне тези вече живи зна­ци на своята бъдеща съдба и затова единственото, което може да направи, е да забави разви­тието им и да ограничи въз­действието им върху глобал­ното човечество. Затова и оп­ределя нов дискурс, вътре в кой­то е допустимо да се изграждат нови социални тези и теории и да словесно само приблизи­телно (и то не много до истин­ския им смисъл) с едно или друго название. Тази приблизителност е необходима, за да не се изчер­пи същността и разговорите и споровете да се водят така, че да не достигнат до смисъла и характера на явлението. Тога­ва значенията ще бъде все в наз­ванията, които не се споменават, а тези, които се споменават няма да бъдат автентичните. Ще се го­вори постоянно, ще се разпал­ват страсти, но причината и следствието няма да могат да се идентифицират и истината ще остане непозната.

Какво по-хубаво от това? – си казва капиталът и доволно потрива ръце.

Ето въпросите, които прово­кират размишленията ми вър­ху големия проблем за състоя­нието и степента на уязвимост на днешната капиталистиче­ска система, както и за дейст­вителната роля на европейски­те интелектуалци като нейни добронамерени корективи или отрицатели.

Но издаваните у нас кни­ги на европейски и американ­ски политолози, социолози и философи се възприемат на­пълно безкритично и не се ана­лизират. Единственото, което се прави, е да бъде описано съдър­жанието или да се търсят под­ходящи мисли, за да бъдат ци­тирани. Те обаче поставят въ­проси, на които трябва да се от­говаря.

Такава е книгата на герман­ската политоложка Улрике Геро, професор в Бонския уни­верситет. Тя се нарича „Мълча­нието означава съгласие. За със­тоянието на нашето време и за това как искаме да живеем“. Раз­съжденията на авторката тръг­ват от току-що изживяната пан­демия от ковид заедно с всичко, което ни сполетя със строгата ка­рантина и нейното медийно от­разяване и пропагандиране. За западния интелектуа­лен свят тази пандемия бе се­риозно изпитание, което той не успя да издържи. Мнение­то на разтревожените, но и по­осъзнали се интелектуалци, ко­гато бе различно, не бе чуто; а в повечето случаи и почти през цялото време западното обще­ство в своята цялост послуш­но се подчини на натиска на властта и на нейната катего­ричност. Това накара интели­генцията най-сетне да погледне на себе си по различен начин и да се види с други очи. Най-нео­чаквано и самата нея тя разбра, че не е онзи фактор в полити­ческия живот, какъвто капи­талът й бе отредил да бъде и какъвто тя се бе убедила, че й се полага по право и „по приро­да“ . Авторката на книгата оба­че е убедена, че да се случи нещо подобно в едно демократично общество, е необходима много важна причина. Но бързо разби­ра заедно с мнозина свои колеги, че такава важна причина няма. Просто ситуацията се е проме­нила и сега е възможно насили­ето, което следва, над обществе­ното мнение и над цялото об­щество да спазва ограничения, каквито преди не е изпитвало и понасяло. Капиталът повече няма онези сили, които прите­жаваше преди няколко десе­тилетия, за да издържа, сякаш не ги забелязва, критиките и укорите на интелигенцията. Такива укори днес му нанасят рани и той не желае повече да ги търпи.

На такива изпитания сме подложени и ние в Бъл­гария! Но нашите по­луграмотни полито­лози са си втълпи­ли, че за­дачата им е да ходят по телевизиите и да коментират кой ще е ми­нистър, кой ще подава остав­ка и дали ще има скоро избо­ри.

В Германия, а и в цяла За­падна Европа, се поражда страх от авторитаризъм. Интелектуал­ците виждат в противовирус­ната кампания началото на един недвусмислен процес на отнемане на свободи и права. Ограниченията в движението на хората и в тяхното общува­не, събиране на едно място и т. н. за Улрике Геро и нейните ко­леги са опасна последователност от действия, които в един мо­мент няма да бъдат отменени и ще бъдат последвани от други, които ще затегнат контрола. То­гава ще се наложи да следват ед­на-единствена истина. Обаче тя помни онова, което са й втъл­пявали непрестанно и което е чела много пъти в книгите, от които се е учила: „За разли­ка от тоталитарните режи­ми или теокрациите демокра­тичната държава не изхожда от тезата, че истината е една. Точно обратното: тя гаранти­ра свобода на вярата и разглеж­да различните мнения по даде­на тема в общия дебат. Дългът при демокрацията е на първо място съблюдаването на право­то“ (стр. 23). Тук трябва да отбе­лежа, че никоя социална систе­ма не се основава на някаква теза за възможен брой исти­ни повече от една, за да гаран­тира свободата на мнението. Защото истината може да бъде една-единствена и никакви оп­ити този брой да бъде увелича­ван, за да се демонстрира свобо­да и право на мнение, няма да бъде успешен. Но това как ще означава, че системата е тота­литарна или теократична. Каз­вам това, за да обърна внима­ние върху начина на разсъжде­ние и изразяване на западни­те интелектуалци. За тях това уточнение не е необходимо, защото обръ­ща логиката на политическа­та им мисъл. Но за нас е нужно подобно на­помняне, тъй като подчерта­ва слабостта на аргументите, от които изхождат западните политически и со­циални ми­слители.

Авторката се опитва да оп­ише явлението и произтича­щите от него тревожни изме­нения в западното буржоазно общество, водещи до заплахи за демокрацията. И трябва да признаем, че го прави успешно, подробно, вглеждайки се както в главното, така и в детайлите, за да бъде всичко точно, ясно и изчерпателно. Заплахата спо­ред нея е от авторитаризъм и тоталитаризъм. За нея това е опасно – при това много опас­но. Но недоумява защо изоб­що надвисва такава опасност.

И тук тя спира. Не бих казал, че не смее да направи още една крачка, за да навлезе в реалните и истински причини на реално­стите, използващи ковид криза­та, за да се проявят и да завземат необходимите пространства и да установят нов ред и ново със­тояние в системата. Западните анализатори са свикнали да довеждат анализа си до така­ва точка, отвъд която е им е възможно да намерят всички необходими отговори на без­покойствата си. Но сега те не виждат такава точка. За тях е необяснимо защо всичко това се случва, по каква причина, когато демокрацията не го позволява и притежава достатъчно средства, за да предотврати каквито и да било опити за нейната дискре­дитиране. Щом тя по приро­да е такава, значи причините са външни и са възникнали от на­малена бдителност или просто случайно. Затова усилено пра­вят аналогиите си с комунисти­ческите общества или с обще­ствата, управлявани с диктату­ра и авторитаризъм и намират доста съответствия със случва­щото се по време на пандемия­та. И толкова.

Няма как да не се за­питаме защо е така. Защо демокрация­та може да бъде оп­лаквана с горе­щи съл­зи, но из­точникът на нейните стра­дания да не бъдат видени по-далеч от някакви нови идеи, завладява­щи Европа и света в резултат от настъпилите или настъпва­щи глобални трансформации.

Според западните анализато­ри сегашната система все още няма абсолютно никаква ал­тернатива, защото не е възмож­но да се измисли по-добра от нея – заради демокрацията. Демо­крацията е най-важният й атри­бут. Тя е свобода, право на мне­ние, всеобщо избирателно пра­во и т. н. И гарантира и всичко останало, с което западното об­щество се е хвалило, а и сега про­дължава да се хвали, макар да има далеч по-малко основания. Тя може да бъде застрашава­на от науката, както посочва и Улрике Геро, може от пропа­гандата, от безсъвестни управ­ници, търговци, производите­ли. Тези заплахи могат да дойдат от много страни и те винаги ще са насочени към демокрацията, която за западната хуманитари­стика е същността на времето и гаранцията за благополучие, мир и спокойствие. Но демокрацията няма алтернатива.

За разбирането на този начин на мислене на западната хумани­таристика ни помага размишле­нията на авторката върху кни­гата на Паул Вацлавик „Колко реална е реалността“ и особено частта й, посветена на знамени­тата „Легенда за Великия инкви­зитор“ от романа „Братя Кара­мазови“ от Ф. М. Достоевски. Формираната и възпитана из­цяло извън православния начин на мислене, западноевропейска мисъл подхожда по странен, т. е. чужд, начин към проблеми­те, поставени от великия руски писател. „Как може да си свобо­ден и послушен?“ това е фун­даментален философски про­блем, който непримиримо раз­деля православния от запад­ния християнин и мислител. Но свободата в никакъв случай не е и не може да се ограничава в това да не си подчинен и по­слушен, а да правиш всичко по своя воля, а не с разрешение от по-висшия от тебе, комуто да служиш и принадлежиш по ка­къвто и да било начин – особе­но политически. Това разби­ране на свободата е твърде дъл­бока разделителна линия меж­ду двата свята, която тръгва от Великата схизма и е заложена в православието и западното християн­ство (ка­толици­зъм или протестант­ство) като нрав­ствено и социално, но особено като учение за спасение на душата. Запад­ното разбиране е по-лесно за проумяване и обясняване, но това не го прави истинно и вярно.

Проблемът за свободата в разбирането на западните ин­телектуалци се тълкува и поли­тически и идеологически: от ли­бералите, и от левите. За леви­те свободата е в социалната справедливост, солидарност­та, взаимопомощта и хармо­ничното устройство на дър­жавата и обществото. Те я га­рантират. Без тях свободата е невъзможна.

Капиталът мисли само за себе си. Затова и не е възможно да има „капитализъм с човеш­ко лице“ като някакъв „благ“ ан­типод на „авторитарния капи­тализъм“. Капитализмът по съ­щество е един и същ, а нюанси­те в неговото проявление само леко го гримират и нищо пове­че. Ако Улрике Геро беше от­чела тази истина, щеше да ос­ъзнае защо се случиха всич­ките събития по време на ко­ронакризата.

Капиталът избра чрез пан­демията да ни предупреди, че капитализмът навлиза в нов стадий на своето развитие, в който той няма да се съобра­зява с никого и с нищо. На­стъпила е тежка криза, в която той изживява своя краен упа­дък. Улрике Геро и нейните за­падни колеги страдат и пла­чат за пренебрегваната демо­крация, а трябва да страдат и да плачат за капитализма, без който няма да я има тази тях­на прословута демокрация. Но те мълчат за това, защото не могат да достигнат до същност­та на явленията и проблемите и взимат единствено очевидното за същностно. И никак не им се вярва, че капитализмът е уязвен, ударен силно и заплашен с фата­лен край.

Тъй като демокрацията не знае истината за себе си, тре­вогите й са необясними и не­утешими.

 


Страница 609 от 638