Предложеният проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за електронните съобщения е в ГРУБО НАРУШЕНИЕ на фундаменталните права на гражданите, произтичащи от Конституцията на Република България и Хартата на основните права на Европейския съюз, и като подзаконов акт ВЛИЗА В ОТКРИТО ПРОТИВОРЕЧИЕ с тях.
Конституцията на Република България определя ясно и категорично правата и свободите на своите граждани по отношение на свободата на словото, както и задълженията, свързани с това, в следните членове:
Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
(2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.
Чл. 40. (1) Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.
(2) Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява действието си.
Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.
Като страна - членка на Европейския съюз, страната ни приема и се придържа към Хартата на основните права на Европейския съюз, където в чл.11 е записано:
1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите.
2. Свободата и плурализмът на медиите се зачитат.
Освен това изготвеният проект на Закон се основава на Регламент (ЕС) 2022/2065 на Европейския парламент и на Съвета от 19 октомври 2022 година, който обаче сам по себе НЕ КАСАЕ онлайн дезинформацията. В Регламент (ЕС) 2022/2065 е посочено: „(153) Настоящият регламент зачита основните права, признати от Хартата, и основните права, които са част от общите принципи на правото на Съюза. Съответно той следва да се тълкува и прилага в съответствие с тези основни права, включително свободата на изразяването на мнения и на информация, както и свободата и плурализма на медиите…“
Регламент (ЕС) 2022/2065 касае защитата на потребителите на онлайн платформи от т. нар. „незаконна информация“ и е насочен към защита от „рискове, които могат да възникнат например при привидно използване на услугата, например създаването на фалшиви профили, използването на ботове или подвеждащо използване на услугата и друго автоматизирано или отчасти автоматизирано поведение, което може да доведе до бързо и широко разпространение сред обществеността“.
Според този Регламент понятието „незаконно съдържание“ следва да обхване информацията, свързана с незаконно съдържание, продукти, услуги и дейности. По-специално това понятие следва да се разбира като обозначаващо информация, независимо от нейната форма, която съгласно приложимото право е незаконна сама по себе си, като например незаконните изказвания, пораждащи омраза, или терористичното съдържание и незаконното дискриминационно съдържание, или която става незаконна съгласно приложимите правила с оглед на факта, че се отнася до незаконни дейности.“ Примерите, посочени в документа, касаят споделяне на изображения, показващи сексуално насилие над деца, незаконно разпространяване на изображения от лично естество без съгласието на заснетата личност, киберпреследване, продажба на несъответстващи на изискванията или фалшифицирани продукти, продажба на продукти или предоставяне на услуги в нарушение на правото за защита на потребителите, неразрешено използване на защитени с авторско право материали, незаконно предлагане на услуги по настаняване или незаконна продажба на живи животни и незаконно порнографско съдържание и др.
В този смисъл понятието „онлайн дезинформация“ извън обхвата за „незаконното съдържание“ по смисъла на Регламента е неясно понятие, позволяващо своеволно тълкувание, и е сигурна предпоставка за медийна цензура и посегателство върху плурализма, и трябва да бъде изведено от проекта на Закона за електронните съобщения, защото се явява заплаха за основната демократична ценност на нашето общество – свободата на словото! Ето защо от всички предложени текстове в параграфите и членовете за проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за електронните съобщения, където е записано „незаконно съдържание и онлайн дезинформация“, трябва да отпадне онлайн дезинформацията.
Несъдържателността на това понятие „онлайн дезионформация“ е видна лесно и от определението за „информация“. По своята същност информацията представлява сведения, знания, данни за околната среда и протичащите в нея процеси, които се възприемат, съхраняват и използват от биологични, социални, технически и други системи в процеса на тяхното функциониране в съответствие с определена цел. Качествените характеристики на всяка информация обхващат множество критерии, като смисъл, съдържание, точност, достоверност, адекватност, пълнота, детайлност, от една страна, както ценност, полезност, актуалност, значимост, оригиналност, своевременност и полезност, от друга. Самата комбинация на тези показатели за качество предполага многообразие от вариации в нейното представяне, интерпретиране и възприемане. Именно поради това оценката и възприемането на дадена информация е субективна и зависи от редица личностни и психологически особености, най-общо казано от човешките познания, нагласи, стереотипи, предразсъдъци и други формирани мисловни и оценъчни конструкции на личността. Не съществува обективен критерий, по който тя би могла да бъде оценена освен чрез съпоставката й с друга информация. Това именно е свободата на словото – възможността да получаваш, предоставяш, събираш и анализираш различна информация, за да формираш лична позиция.
Уважаеми народни представители,
Словото е свещено! То е израз на нашата уникална разумна човешка природа и определя нашата индивидуалност и еволюционна степен на развитие! Светът е дуален и винаги ще бъде, но свободата на словото е най-висша мярка на цивилизованост на едно общество!
Основният смисъл на един Закон е неговият ясен обхват и еднозначно тълкувание, за да бъде правомерно използван и за да се явява гарант за справедливо прилагане на описаните в него норми. Затова думите на българския юрист и университетски преподавател Кристиян Таков звучат особено актуално и днес: „Пазете правото. Включително и от закона.“
Съпругът на Брижит събира коалиция от натовски страни, която да изпрати „боку милитер“ да се бият „контр ле рюс“. Като Наполеон едно време. Маню, френският премиер и френският външен министър са все отбрани мъжкари, които са решени да продължат яростните вербални атаки срещу руснаците. А те горките вече мислят как да капитулират пред тези войнствени галски петли или кокошки барабар със своите „сармати“, „яруси“, „циркони“, „кинжали“ и разни други гаджети, натъпкани с чипове от домашни перални и сушилни. Не е ясно какви точно са Маню и неговото най-близко младежко обкръжение, но в наше време при буен разцвет на джендъризма няма политкоректен „експерт“, който да ти каже ясно кое е петел и кое е кокошка. Журналистката Ан Фулда от „Фигаро“ написа през 2017 г. книгата „Еманюел Макрон. Един перфектен младеж“. В нея разказа нелицеприятни неща за мосю льо президон (Н-то е силно потъмнено носово). Фалцово, иносказателно, по френски, но пределно ясно за тези, които могат да мислят. Излагация! Пълна. Маню е много обиден на Путин, който го разкара от африканската хранилка в района на Сахел. Африканският франк бе за Франция нещо като „Северен поток“ за Германия. Френската и германска икономика години наред процъфтяваха, захранвани от евтинджос суровини от всякакъв вид от Африка и Русия. А евродуото, което бе мотор на ЕС, мъркаше като дизелче на Мерцедес или Рено/Пежо. Настъпиха тежки времена за Брюксел като събирателен образ. Лоши хора гръмнаха северните потоци. Още по-лошите вагнеровци изгониха от Сахел парижките франсета. Шолц като шеф на окупирана страна си свива ушите и не шуми много. Маню обаче е истински галски петел/кокошка, който е късосъединителен и се вихри в медийното пространство. Държи карез на Путин, който не иска да говори с него. Даже по телефона. Игнорира го постоянно. Ти да видиш! Маню ми прилича на починалия френски комик Колюш (Мишел Жерар Жозеф Колучи). И двамата са много смешни, но Колюш бе почтен и честен човек до края на своя живот. И много смел. Колюш твърдеше, че „Бог дели справедливо: на едни - обяд, на други - апетит“. На Маню е дал вероятно голям апетит. Гениалният комик си отиде от този свят през 1986 г. , а Маню все още гледаме на телевизионните екрани. Дано, като се пенсионира... пенсията да му я определи банковата група Ротшилд, на която служи предано от първия ден, след като се шмугна в Елисейския дворец. А Франция? Франция кучета я яли!
|
Левите интелектуалци от Източна Европа винаги са се удивлявали на публично изразените остри критики, които западните им колеги са отправяли към социалната система, управлението, властта, правителството, към конкретни политици (някои от които стоящи много високо в държавната йерархия). Като че ли удивлението им се е пораждало не толкова от смелостта на хората на мисълта, колкото на толерантността на властта, позволяваща да бъде оспорвана, критикувана и дори безпощадно отричана. Значи тя е толкова силна и могъща, че подобни критики не само не могат да я съборят (както биха съборили властта в Източна Европа), но и не случайно е допускана и предизвиквана като полезна и необходима.
Митът за силата и неотменимостта на капитализма и буржоазната демокрация и тяхното безспорно превъзходство над социализма и неговата демокрация се подхранваше убедително и от подобни факти. Там, на Запад, не се страхуват да си показват слабостите и недъзите и затова са толкова силни, мислехме ние на Изток и завиждахме. Но когато заживяхме в западната реалност, бързо разбрахме колко сме се заблуждавали!
Тогава самите ние влязохме в тази социално-политическа система и по себе си вече можехме да видим доколко тя допуска да бъде критикувана, за какво и в кои области. Можахме да се убедим в силата и всемогъществото на капитала, който дори и в бедна и изостанала икономически държава като нашата владее всички лостове на управление и знае кога е допустимо да бъде критикувана същността на системата и кога това е невъзможно и не се позволява. Той не се меси пряко, защото е невидима сила, но в негово име функционират множество ръце и пипала, гласове и внушения, които неусетно ти връзват ръцете, запушват ти устата или ти затварят очите. И ти се отказваш от действието, защото преди това си се разколебал в намерението си и си предпочел да се правиш, че не си забелязал онова, което допреди малко те е измъчвало.
Днес капиталът е изгубил доста от своята сила и се е принудил да разделя в конфликти света, за да го владее на части и чрез различни геополитически субекти. Трансформацията, на която е подложен, го притеснява, защото го предупреждава за зародили се в недрата на неговата система тенденции и процеси, които ще променят света и ще му придадат друга същност. Дори и той не е в състояние да премахне тези вече живи знаци на своята бъдеща съдба и затова единственото, което може да направи, е да забави развитието им и да ограничи въздействието им върху глобалното човечество. Затова и определя нов дискурс, вътре в който е допустимо да се изграждат нови социални тези и теории и да словесно само приблизително (и то не много до истинския им смисъл) с едно или друго название. Тази приблизителност е необходима, за да не се изчерпи същността и разговорите и споровете да се водят така, че да не достигнат до смисъла и характера на явлението. Тогава значенията ще бъде все в названията, които не се споменават, а тези, които се споменават няма да бъдат автентичните. Ще се говори постоянно, ще се разпалват страсти, но причината и следствието няма да могат да се идентифицират и истината ще остане непозната.
Какво по-хубаво от това? – си казва капиталът и доволно потрива ръце.
Ето въпросите, които провокират размишленията ми върху големия проблем за състоянието и степента на уязвимост на днешната капиталистическа система, както и за действителната роля на европейските интелектуалци като нейни добронамерени корективи или отрицатели.
Но издаваните у нас книги на европейски и американски политолози, социолози и философи се възприемат напълно безкритично и не се анализират. Единственото, което се прави, е да бъде описано съдържанието или да се търсят подходящи мисли, за да бъдат цитирани. Те обаче поставят въпроси, на които трябва да се отговаря.
Такава е книгата на германската политоложка Улрике Геро, професор в Бонския университет. Тя се нарича „Мълчанието означава съгласие. За състоянието на нашето време и за това как искаме да живеем“. Разсъжденията на авторката тръгват от току-що изживяната пандемия от ковид заедно с всичко, което ни сполетя със строгата карантина и нейното медийно отразяване и пропагандиране. За западния интелектуален свят тази пандемия бе сериозно изпитание, което той не успя да издържи. Мнението на разтревожените, но и поосъзнали се интелектуалци, когато бе различно, не бе чуто; а в повечето случаи и почти през цялото време западното общество в своята цялост послушно се подчини на натиска на властта и на нейната категоричност. Това накара интелигенцията най-сетне да погледне на себе си по различен начин и да се види с други очи. Най-неочаквано и самата нея тя разбра, че не е онзи фактор в политическия живот, какъвто капиталът й бе отредил да бъде и какъвто тя се бе убедила, че й се полага по право и „по природа“ . Авторката на книгата обаче е убедена, че да се случи нещо подобно в едно демократично общество, е необходима много важна причина. Но бързо разбира заедно с мнозина свои колеги, че такава важна причина няма. Просто ситуацията се е променила и сега е възможно насилието, което следва, над общественото мнение и над цялото общество да спазва ограничения, каквито преди не е изпитвало и понасяло. Капиталът повече няма онези сили, които притежаваше преди няколко десетилетия, за да издържа, сякаш не ги забелязва, критиките и укорите на интелигенцията. Такива укори днес му нанасят рани и той не желае повече да ги търпи.
На такива изпитания сме подложени и ние в България! Но нашите полуграмотни политолози са си втълпили, че задачата им е да ходят по телевизиите и да коментират кой ще е министър, кой ще подава оставка и дали ще има скоро избори.
В Германия, а и в цяла Западна Европа, се поражда страх от авторитаризъм. Интелектуалците виждат в противовирусната кампания началото на един недвусмислен процес на отнемане на свободи и права. Ограниченията в движението на хората и в тяхното общуване, събиране на едно място и т. н. за Улрике Геро и нейните колеги са опасна последователност от действия, които в един момент няма да бъдат отменени и ще бъдат последвани от други, които ще затегнат контрола. Тогава ще се наложи да следват една-единствена истина. Обаче тя помни онова, което са й втълпявали непрестанно и което е чела много пъти в книгите, от които се е учила: „За разлика от тоталитарните режими или теокрациите демократичната държава не изхожда от тезата, че истината е една. Точно обратното: тя гарантира свобода на вярата и разглежда различните мнения по дадена тема в общия дебат. Дългът при демокрацията е на първо място съблюдаването на правото“ (стр. 23). Тук трябва да отбележа, че никоя социална система не се основава на някаква теза за възможен брой истини повече от една, за да гарантира свободата на мнението. Защото истината може да бъде една-единствена и никакви опити този брой да бъде увеличаван, за да се демонстрира свобода и право на мнение, няма да бъде успешен. Но това как ще означава, че системата е тоталитарна или теократична. Казвам това, за да обърна внимание върху начина на разсъждение и изразяване на западните интелектуалци. За тях това уточнение не е необходимо, защото обръща логиката на политическата им мисъл. Но за нас е нужно подобно напомняне, тъй като подчертава слабостта на аргументите, от които изхождат западните политически и социални мислители.
Авторката се опитва да опише явлението и произтичащите от него тревожни изменения в западното буржоазно общество, водещи до заплахи за демокрацията. И трябва да признаем, че го прави успешно, подробно, вглеждайки се както в главното, така и в детайлите, за да бъде всичко точно, ясно и изчерпателно. Заплахата според нея е от авторитаризъм и тоталитаризъм. За нея това е опасно – при това много опасно. Но недоумява защо изобщо надвисва такава опасност.
И тук тя спира. Не бих казал, че не смее да направи още една крачка, за да навлезе в реалните и истински причини на реалностите, използващи ковид кризата, за да се проявят и да завземат необходимите пространства и да установят нов ред и ново състояние в системата. Западните анализатори са свикнали да довеждат анализа си до такава точка, отвъд която е им е възможно да намерят всички необходими отговори на безпокойствата си. Но сега те не виждат такава точка. За тях е необяснимо защо всичко това се случва, по каква причина, когато демокрацията не го позволява и притежава достатъчно средства, за да предотврати каквито и да било опити за нейната дискредитиране. Щом тя по природа е такава, значи причините са външни и са възникнали от намалена бдителност или просто случайно. Затова усилено правят аналогиите си с комунистическите общества или с обществата, управлявани с диктатура и авторитаризъм и намират доста съответствия със случващото се по време на пандемията. И толкова.
Няма как да не се запитаме защо е така. Защо демокрацията може да бъде оплаквана с горещи сълзи, но източникът на нейните страдания да не бъдат видени по-далеч от някакви нови идеи, завладяващи Европа и света в резултат от настъпилите или настъпващи глобални трансформации.
Според западните анализатори сегашната система все още няма абсолютно никаква алтернатива, защото не е възможно да се измисли по-добра от нея – заради демокрацията. Демокрацията е най-важният й атрибут. Тя е свобода, право на мнение, всеобщо избирателно право и т. н. И гарантира и всичко останало, с което западното общество се е хвалило, а и сега продължава да се хвали, макар да има далеч по-малко основания. Тя може да бъде застрашавана от науката, както посочва и Улрике Геро, може от пропагандата, от безсъвестни управници, търговци, производители. Тези заплахи могат да дойдат от много страни и те винаги ще са насочени към демокрацията, която за западната хуманитаристика е същността на времето и гаранцията за благополучие, мир и спокойствие. Но демокрацията няма алтернатива.
За разбирането на този начин на мислене на западната хуманитаристика ни помага размишленията на авторката върху книгата на Паул Вацлавик „Колко реална е реалността“ и особено частта й, посветена на знаменитата „Легенда за Великия инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски. Формираната и възпитана изцяло извън православния начин на мислене, западноевропейска мисъл подхожда по странен, т. е. чужд, начин към проблемите, поставени от великия руски писател. „Как може да си свободен и послушен?“ – това е фундаментален философски проблем, който непримиримо разделя православния от западния християнин и мислител. Но свободата в никакъв случай не е и не може да се ограничава в това да не си подчинен и послушен, а да правиш всичко по своя воля, а не с разрешение от по-висшия от тебе, комуто да служиш и принадлежиш по какъвто и да било начин – особено политически. Това разбиране на свободата е твърде дълбока разделителна линия между двата свята, която тръгва от Великата схизма и е заложена в православието и западното християнство (католицизъм или протестантство) като нравствено и социално, но особено като учение за спасение на душата. Западното разбиране е по-лесно за проумяване и обясняване, но това не го прави истинно и вярно.
Проблемът за свободата в разбирането на западните интелектуалци се тълкува и политически и идеологически: от либералите, и от левите. За левите свободата е в социалната справедливост, солидарността, взаимопомощта и хармоничното устройство на държавата и обществото. Те я гарантират. Без тях свободата е невъзможна.
Капиталът мисли само за себе си. Затова и не е възможно да има „капитализъм с човешко лице“ като някакъв „благ“ антипод на „авторитарния капитализъм“. Капитализмът по същество е един и същ, а нюансите в неговото проявление само леко го гримират и нищо повече. Ако Улрике Геро беше отчела тази истина, щеше да осъзнае защо се случиха всичките събития по време на коронакризата.
Капиталът избра чрез пандемията да ни предупреди, че капитализмът навлиза в нов стадий на своето развитие, в който той няма да се съобразява с никого и с нищо. Настъпила е тежка криза, в която той изживява своя краен упадък. Улрике Геро и нейните западни колеги страдат и плачат за пренебрегваната демокрация, а трябва да страдат и да плачат за капитализма, без който няма да я има тази тяхна прословута демокрация. Но те мълчат за това, защото не могат да достигнат до същността на явленията и проблемите и взимат единствено очевидното за същностно. И никак не им се вярва, че капитализмът е уязвен, ударен силно и заплашен с фатален край.
Тъй като демокрацията не знае истината за себе си, тревогите й са необясними и неутешими.
Антъни Блинкен съобщи, че Виктория Нюланд напуска своя пост. Дали са я изгонили, или си отива доброволно, е друг въпрос. Виктория Нюланд бе главен „дизайнер“ при съшиването на украинската трагедия. През последните 10-15 години американският данъкоплатец хвърли огромни финансови ресурси в бившата УССР. Като концептуалист Виктория Нюланд се провали с гръм и трясък. Отделно, че в Незалежната се носи силна корупционна воня, която има американо-украински произход. Затова и щатски ревизори се ровят от известно време в Пентагона и Украйна. Незалежната се бе превърнала в семеен бизнес за Виктория Нюланд. Тя поднасяше концепцията, а нейните роднини от американския Институт за изследване на войната обясняваха на света какво се случва в бившата УССР в пряка зависимост от интересите на фамилния бизнес. Чувалът с щатските пари се скъса и сега се пита кой е виновен. Щатската външнополитическа парадигма се променя. И това е очевидно! Американската „дълбочинна държава“ се изтегля от редица региони в света и делегира права на своите по-големи васали в управлението на въпросните територии. Последните се превръщат в подмандатни. САЩ се изтеглят основно от Европа. Но след като я опоскат окончателно. Янките си оставят правото да регулират споровете между своите назначени васални наследници-куратори. А те са Великобритания, Франция и Германия. Незалежната е предоставена на Германия. Тя ще плаща основно разнообразните и дебели сметки на Киев. И ще въоръжава най-вече ВСУ. В момента върви вътрешнонатовски спор как да бъдат поделени редица територии на бившата УССР. Регионални претенции за управление имат британците и французите. Локални претенции имат румънци, поляци, унгарци, а защо не и белоруси. Британците са се фокусирали основно в Черно море. От началото на СВО англичаните съвместно с украински обслужващ персонал успяха да потопят около 20% от руския Черноморски флот. Прибалтика шуми предимно за парлама и отвличане на вниманието. Друг фокус на британците е Балтийско море. Стремежът е руснаците да бъдат блокирани от Финландия и Естония във Финския залив. Да бъде прекъсната морската връзка на Русия с Калиниградска област. А тя е единствена в този момент. Макрон не е съгласен с това разпределение на янките и направи „подскок на място“, като започна да се заканва да изпрати натовски/ френски войски в Украйна. Не е случайно, че символът на Франция е галският петел. Маню „изкукурига силно“ и американците веднага му „биха два шамара“ и позорно той даде заден ход. Горката Франция, която е все още средна велика сила с приличен ядрен потенциал. За разлика от Великобритания, чието ядрено оръжие е... американско. Британците и те искат да пратят две дивизии в Незалежната. Шолц се разсърди на Макрон, който му бърка в поднесената от янките паница. Въобще ЕС няма да го бъде в обозримо бъдеще. След като американците се изтеглят окончателно и Доналд Тръмп (не дай Боже) влезе в Белия дом и НАТО няма да го бъде. Днес тази теза звучи еретично само сред демодираните и клиширани грантаджиите у нас. Макрон от известно време предлага европейска армия. Това не е случайно. Тя според Маню трябва да смени НАТО на Стария континент. Нещо като възраждане на ЗЕС (Западноевропейски съюз). Преди години имаше такова „животно“ и неговият офис бе в Париж. Защо ще се разпадне НАТО? Защото Турция изгражда общотюркска армия с Азербайджан, Киргизия, Казахстан и Узбекистан. И въобще не крие този свой замисъл. Това е публична тайна за експертната общност. Какво ще остане от НАТО след като турската армия напусне съюза? Нищо и половина. Тя е втората по сила в НАТО. Унгария също в момента го играе предвидливо и като „тюркска държава“. Орбан е визионер, а не е като нашия Академико Денков, редовен клиент на своя държавен правителствен туроператор. Някой представя ли си ресурсното обезпечение на Европа без Русия и сблъсъка на западноевропейците с интересите на общотюркската армия на Анкара в Средна Азия. Ердоган и неговите наследници имат да си връщат на високомерните брюкселски бюрократи.
България няма стратегия. България няма даже ситуационна тактика. България няма грамотно управление. България се хили сервилно на всеки „стратегически съюзник“, който й подсвирне. На наша територия се сблъскват интересите на множество глобални и регионални фактори. За локалните да не говорим. Румъния е близка с Франция. Сърбия е проруска. Македония е в сръбска орбита. Гърция търси взаимодействие с Франция и винаги е била във фокуса на Лондон. Ердоган си намига с Путин и двамата си играят играта. Албания обучава своите офицери в турски военни училища. Само България виси закачена на пирон в килера. И всеки, който мине я подритва. Няма елементарно достойнство. „Цивилизационният избор“ няма да ни спаси от нищо!
България е разграден двор с неграмотен псевдоелит. Което ни гарантира поредната национална катастрофа и определено... загуба на територии. Сегашното правителство е като оркестъра на „Титаник“, преди корабът да потъне.
|