Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

За 3 март и Освобождението на България

Е-поща Печат PDF

В навечерието на нацио­налния празник на Бъ­лгария - 3 март, в Сто­личната библиотека се проведе кръгла маса „3 март – Освобождението на Бълга­рия”, организирана от Съюза на учените в България – секция „История”, и Фондация „Устой­чиво развитие за България”.

Станка Шопова, председа­тел на Фондация „Устойчиво развитие за България”, беше модератор на събитието, а на­учен ръководител и основен докладчик – проф. д. н. Нина Дюлгерова. Темата на нейния доклад беше повече от навре­менна: „Генезисът на Третата българска държава – историче­ски и съвременни измерения”.

На събитието присъстваха учени, преподаватели, предста­вители на обществени органи­зации, студенти.

Проф. д-р Дарина Григоро­ва също говори по твърде инте­ресна и дискусионна тема: „Въ­ображаемото славянство. Ру­ската представа за българите и за Руско-турската освободител­на война 1877-1878 г. “

Елена Бугарчева изнесе до­клад за дейността на заслужи­лото за българската свобода семейство „Граф Игнатиеви и България“.

Доц. Емилия Лазарова ос­вети историческата истина за Руско-турската освободителна война и възстановяването на българската държавност в бъл­гарските учебници, в допълни­телното образование и в сред­ствата за масова информация.

Други интересни теми бяха на Анелия Атанасова - „Бълга­ро-руските културни и дипло­матически отношения по вре­ме на Третото българско цар­ство“, и на Василианна Мархеб – „Подвигът на православната българка за освобождението на България“.

Актуален акцент поста­ви д-р Войн Божинов с темата на своя доклад: „Съвременни­ят дебат в българското обще­ство за националния празник 3 март“.

След академичната част се разгоря оживена дискусия между слушателите и доклад­чиците в кръглата маса.

В заключение всички се обе­диниха около мнението, че важ­ността на засегнатите теми има решаваща роля за развитието на нашето общество и държа­ва, за запазване на национал­ния ни суверенитет и незави­симост. Изказани и подкрепе­ни бяха становища, че е необ­ходимо дискутираните теми да бъдат широко представени на българската общественост, да стигнат до максимален брой наши сънародници, да предиз­викат конкстуктивна активност за добруването на България.

В момента се правят целе­насочени опити да се изопачи нашата история, да се прена­пише, за да бъдат омаловажени цели периоди от нея – такива като Освобождението на Бълга­рия от турско робство и ролята на Русия за Освобождението на България и възстановяването на българската държавност.

Друга важна тема бе ролята на православието, на вярата в историята на България, за съх­раняването на Родината, за на­ционалното ни самосъзнание, за едниството на православния свят. По тази тема също следва да се проведат конструктивни дискусии.

Подкрепена беше идеята да бъде създаден представителен Национален инициативен ко­митет за честване на 150-годиш­нината от Освобождението на България.

 

 

СЛОВОТО Е СВЕЩЕНО!

Е-поща Печат PDF

Предложеният проект на Закон за измене­ние и допълнение на Закона за електрон­ните съобщения е в ГРУБО НА­РУШЕНИЕ на фундаментални­те права на гражданите, про­изтичащи от Конституцията на Република България и Хар­тата на основните права на Ев­ропейския съюз, и като подза­конов акт ВЛИЗА В ОТКРИТО ПРОТИВОРЕЧИЕ с тях.

Конституцията на Репу­блика България определя ясно и категорично правата и свободите на своите граж­дани по отношение на сво­бодата на словото, както и задълженията, свързани с това, в следните членове:

Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го раз­пространява чрез слово - писме­но или устно, чрез звук, изобра­жение или по друг начин.

(2) Това право не може да се използва за накърняване на пра­вата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно ус­тановения ред, към извършва­не на престъпления, към разпал­ване на вражда или към насилие над личността.

Чл. 40. (1) Печатът и други­те средства за масова информа­ция са свободни и не подлежат на цензура.

(2) Спирането и конфиска­цията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се на­кърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилстве­на промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява дейст­вието си.

Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпростра­нява информация. Осъществя­ването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите гражда­ни, както и срещу националната сигурност, обществения ред, на­родното здраве и морала.

Като страна - членка на Ев­ропейския съюз, страната ни приема и се придържа към Хар­тата на основните права на Ев­ропейския съюз, където в чл.11 е записано:

1. Всеки има право на свобо­да на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да полу­чава и да разпространява инфор­мация и идеи без намеса на пуб­личните власти и независимо от границите.

2. Свободата и плурализмът на медиите се зачитат.

Освен това изготвеният про­ект на Закон се основава на Ре­гламент (ЕС) 2022/2065 на Евро­пейския парламент и на Съвета от 19 октомври 2022 година, кой­то обаче сам по себе НЕ КАСАЕ онлайн дезинформацията. В Ре­гламент (ЕС) 2022/2065 е посо­чено: „(153) Настоящият регла­мент зачита основните права, признати от Хартата, и основ­ните права, които са част от общите принципи на правото на Съюза. Съответно той следва да се тълкува и прилага в съот­ветствие с тези основни права, включително свободата на изра­зяването на мнения и на инфор­мация, както и свободата и плу­рализма на медиите…“

Регламент (ЕС) 2022/2065 ка­сае защитата на потребителите на онлайн платформи от т. нар. „незаконна информация“ и е насочен към защита от „рискове, които могат да възникнат на­пример при привидно използване на услугата, например създаване­то на фалшиви профили, използ­ването на ботове или подвежда­що използване на услугата и дру­го автоматизирано или отчас­ти автоматизирано поведение, което може да доведе до бързо и широко разпространение сред обществеността“.

Според този Регламент поня­тието „незаконно съдържание“ следва да обхване информация­та, свързана с незаконно съдър­жание, продукти, услуги и дей­ности. По-специално това по­нятие следва да се разбира като обозначаващо информация, не­зависимо от нейната форма, която съгласно приложимото право е незаконна сама по себе си, като например незаконните изказвания, пораждащи омраза, или терористичното съдържа­ние и незаконното дискримина­ционно съдържание, или която става незаконна съгласно прило­жимите правила с оглед на фа­кта, че се отнася до незаконни дейности.“ Примерите, посоче­ни в документа, касаят споделя­не на изображения, показващи сексуално насилие над деца, не­законно разпространяване на из­ображения от лично естество без съгласието на заснетата личност, киберпреследване, продажба на несъответстващи на изисквани­ята или фалшифицирани проду­кти, продажба на продукти или предоставяне на услуги в нару­шение на правото за защита на потребителите, неразрешено из­ползване на защитени с автор­ско право материали, незаконно предлагане на услуги по настаня­ване или незаконна продажба на живи животни и незаконно пор­нографско съдържание и др.

В този смисъл понятието „онлайн дезинформация“ из­вън обхвата за „незаконното съдържание“ по смисъла на Регламента е неясно понятие, позволяващо своеволно тъл­кувание, и е сигурна предпос­тавка за медийна цензура и посегателство върху плурали­зма, и трябва да бъде изведено от проекта на Закона за елек­тронните съобщения, защото се явява заплаха за основна­та демократична ценност на нашето общество – свободата на словото! Ето защо от всич­ки предложени текстове в па­раграфите и членовете за про­екта на Закона за изменение и допълнение на Закона за елек­тронните съобщения, където е записано „незаконно съдър­жание и онлайн дезинформа­ция“, трябва да отпадне он­лайн дезинформацията.

Несъдържателността на това понятие „онлайн дезион­формация“ е видна лесно и от определението за „информа­ция“. По своята същност инфор­мацията представлява сведения, знания, данни за околната сре­да и протичащите в нея проце­си, които се възприемат, съхра­няват и използват от биологич­ни, социални, технически и дру­ги системи в процеса на тяхното функциониране в съответствие с определена цел. Качествените ха­рактеристики на всяка информа­ция обхващат множество крите­рии, като смисъл, съдържание, точност, достоверност, адек­ватност, пълнота, детайлност, от една страна, както ценност, полезност, актуалност, значи­мост, оригиналност, своевре­менност и полезност, от друга. Самата комбинация на тези по­казатели за качество предпола­га многообразие от вариации в нейното представяне, интерпре­тиране и възприемане. Именно поради това оценката и възпри­емането на дадена информация е субективна и зависи от реди­ца личностни и психологически особености, най-общо казано от човешките познания, нагла­си, стереотипи, предразсъдъци и други формирани мисловни и оценъчни конструкции на ли­чността. Не съществува обекти­вен критерий, по който тя би мо­гла да бъде оценена освен чрез съпоставката й с друга информа­ция. Това именно е свободата на словото – възможността да получаваш, предоставяш, съ­бираш и анализираш различ­на информация, за да форми­раш лична позиция.

Уважаеми народни пред­ставители,

Словото е свещено! То е из­раз на нашата уникална разум­на човешка природа и опреде­ля нашата индивидуалност и еволюционна степен на раз­витие! Светът е дуален и ви­наги ще бъде, но свободата на словото е най-висша мярка на цивилизованост на едно обще­ство!

Основният смисъл на един Закон е неговият ясен обхват и еднозначно тълкувание, за да бъде правомерно използ­ван и за да се явява гарант за справедливо прилагане на оп­исаните в него норми. Зато­ва думите на българския юрист и университетски преподавател Кристиян Таков звучат особено актуално и днес: „Пазете право­то. Включително и от закона.“

 

Маню се готви за война с Русия

Е-поща Печат PDF

Съпругът на Брижит съ­бира коалиция от натов­ски страни, която да из­прати „боку милитер“ да се бият „контр ле рюс“. Като Наполеон едно време. Маню, френският премиер и френ­ският външен министър са все отбрани мъжкари, които са ре­шени да продължат яростните вербални атаки срещу руснаци­те. А те горките вече мислят как да капитулират пред тези войн­ствени галски петли или кокош­ки барабар със своите „сарма­ти“, „яруси“, „циркони“, „кинжа­ли“ и разни други гаджети, на­тъпкани с чипове от домашни перални и сушилни. Не е ясно какви точно са Маню и него­вото най-близко младежко об­кръжение, но в наше време при буен разцвет на джендъризма няма политкоректен „експерт“, който да ти каже ясно кое е пе­тел и кое е кокошка. Журналист­ката Ан Фулда от „Фигаро“ на­писа през 2017 г. книгата „Ема­нюел Макрон. Един перфектен младеж“. В нея разказа нелицеп­риятни неща за мосю льо пре­зидон (Н-то е силно потъмне­но носово). Фалцово, иносказа­телно, по френски, но пределно ясно за тези, които могат да ми­слят. Излагация! Пълна. Маню е много обиден на Путин, който го разкара от африканската хра­нилка в района на Сахел. Афри­канският франк бе за Фран­ция нещо като „Северен поток“ за Германия. Френската и гер­манска икономика години на­ред процъфтяваха, захранва­ни от евтинджос суровини от всякакъв вид от Африка и Ру­сия. А евродуото, което бе мо­тор на ЕС, мъркаше като дизел­че на Мерцедес или Рено/Пежо. Настъпиха тежки времена за Брюксел като събирателен об­раз. Лоши хора гръмнаха север­ните потоци. Още по-лошите вагнеровци изгониха от Сахел парижките франсета. Шолц като шеф на окупирана страна си свива ушите и не шуми много. Маню обаче е истински галски петел/кокошка, който е късо­съединителен и се вихри в ме­дийното пространство. Държи карез на Путин, който не иска да говори с него. Даже по теле­фона. Игнорира го постоянно. Ти да видиш! Маню ми прили­ча на починалия френски комик Колюш (Мишел Жерар Жозеф Колучи). И двамата са много смешни, но Колюш бе почтен и честен човек до края на своя живот. И много смел. Колюш твърдеше, че „Бог дели справед­ливо: на едни - обяд, на други - апетит“. На Маню е дал веро­ятно голям апетит. Гениални­ят комик си отиде от този свят през 1986 г. , а Маню все още гле­даме на телевизионните екрани. Дано, като се пенсионира... пен­сията да му я определи банкова­та група Ротшилд, на която слу­жи предано от първия ден, след като се шмугна в Елисейския дворец. А Франция? Франция кучета я яли!

 

Знае ли демокрацията истината за себе си?*

Е-поща Печат PDF

Левите интелектуал­ци от Източна Европа винаги са се удивля­вали на публично из­разените остри критики, кои­то западните им колеги са от­правяли към социалната сис­тема, управлението, властта, правителството, към конкрет­ни политици (някои от които стоящи много високо в дър­жавната йерархия). Като че ли удивлението им се е поражда­ло не толкова от смелостта на хората на мисълта, колкото на толерантността на власт­та, позволяваща да бъде ос­порвана, критикувана и дори безпощадно отричана. Значи тя е толкова силна и могъща, че подобни критики не само не могат да я съборят (както биха съборили властта в Из­точна Европа), но и не случай­но е допускана и предизвиква­на като полезна и необходима.

Митът за силата и неотме­нимостта на капитализма и буржоазната демокрация и тях­ното безспорно превъзходство над социализма и неговата демо­крация се подхранваше убеди­телно и от подобни факти. Там, на Запад, не се страхуват да си показват слабостите и недъзите и затова са толкова силни, мисле­хме ние на Изток и завиждахме. Но когато заживяхме в западната реалност, бързо разбрахме кол­ко сме се заблуждавали!

Тогава самите ние влязохме в тази социално-политическа система и по себе си вече може­хме да видим доколко тя допус­ка да бъде критикувана, за как­во и в кои области. Можахме да се убедим в силата и всемогъ­ществото на капитала, който дори и в бедна и изостанала ико­номически държава като нашата владее всички лостове на упра­вление и знае кога е допустимо да бъде критикувана същност­та на системата и кога това е невъзможно и не се позволя­ва. Той не се меси пряко, защото е невидима сила, но в негово име функционират множество ръце и пипала, гласове и внушения, които неусетно ти връзват ръце­те, запушват ти устата или ти за­тварят очите. И ти се отказваш от действието, защото преди това си се разколебал в намерението си и си предпочел да се правиш, че не си забелязал онова, което допреди малко те е измъчвало.

Днес капиталът е изгубил доста от своята сила и се е при­нудил да разделя в конфликти света, за да го владее на части и чрез различни геополитически субекти. Трансформацията, на която е подложен, го притесня­ва, защото го предупреждава за зародили се в недрата на него­вата система тенденции и про­цеси, които ще променят света и ще му придадат друга същност. Дори и той не е в състояние да премахне тези вече живи зна­ци на своята бъдеща съдба и затова единственото, което може да направи, е да забави разви­тието им и да ограничи въз­действието им върху глобал­ното човечество. Затова и оп­ределя нов дискурс, вътре в кой­то е допустимо да се изграждат нови социални тези и теории и да словесно само приблизи­телно (и то не много до истин­ския им смисъл) с едно или друго название. Тази приблизителност е необходима, за да не се изчер­пи същността и разговорите и споровете да се водят така, че да не достигнат до смисъла и характера на явлението. Тога­ва значенията ще бъде все в наз­ванията, които не се споменават, а тези, които се споменават няма да бъдат автентичните. Ще се го­вори постоянно, ще се разпал­ват страсти, но причината и следствието няма да могат да се идентифицират и истината ще остане непозната.

Какво по-хубаво от това? – си казва капиталът и доволно потрива ръце.

Ето въпросите, които прово­кират размишленията ми вър­ху големия проблем за състоя­нието и степента на уязвимост на днешната капиталистиче­ска система, както и за дейст­вителната роля на европейски­те интелектуалци като нейни добронамерени корективи или отрицатели.

Но издаваните у нас кни­ги на европейски и американ­ски политолози, социолози и философи се възприемат на­пълно безкритично и не се ана­лизират. Единственото, което се прави, е да бъде описано съдър­жанието или да се търсят под­ходящи мисли, за да бъдат ци­тирани. Те обаче поставят въ­проси, на които трябва да се от­говаря.

Такава е книгата на герман­ската политоложка Улрике Геро, професор в Бонския уни­верситет. Тя се нарича „Мълча­нието означава съгласие. За със­тоянието на нашето време и за това как искаме да живеем“. Раз­съжденията на авторката тръг­ват от току-що изживяната пан­демия от ковид заедно с всичко, което ни сполетя със строгата ка­рантина и нейното медийно от­разяване и пропагандиране. За западния интелектуа­лен свят тази пандемия бе се­риозно изпитание, което той не успя да издържи. Мнение­то на разтревожените, но и по­осъзнали се интелектуалци, ко­гато бе различно, не бе чуто; а в повечето случаи и почти през цялото време западното обще­ство в своята цялост послуш­но се подчини на натиска на властта и на нейната катего­ричност. Това накара интели­генцията най-сетне да погледне на себе си по различен начин и да се види с други очи. Най-нео­чаквано и самата нея тя разбра, че не е онзи фактор в полити­ческия живот, какъвто капи­талът й бе отредил да бъде и какъвто тя се бе убедила, че й се полага по право и „по приро­да“ . Авторката на книгата оба­че е убедена, че да се случи нещо подобно в едно демократично общество, е необходима много важна причина. Но бързо разби­ра заедно с мнозина свои колеги, че такава важна причина няма. Просто ситуацията се е проме­нила и сега е възможно насили­ето, което следва, над обществе­ното мнение и над цялото об­щество да спазва ограничения, каквито преди не е изпитвало и понасяло. Капиталът повече няма онези сили, които прите­жаваше преди няколко десе­тилетия, за да издържа, сякаш не ги забелязва, критиките и укорите на интелигенцията. Такива укори днес му нанасят рани и той не желае повече да ги търпи.

На такива изпитания сме подложени и ние в Бъл­гария! Но нашите по­луграмотни полито­лози са си втълпи­ли, че за­дачата им е да ходят по телевизиите и да коментират кой ще е ми­нистър, кой ще подава остав­ка и дали ще има скоро избо­ри.

В Германия, а и в цяла За­падна Европа, се поражда страх от авторитаризъм. Интелектуал­ците виждат в противовирус­ната кампания началото на един недвусмислен процес на отнемане на свободи и права. Ограниченията в движението на хората и в тяхното общува­не, събиране на едно място и т. н. за Улрике Геро и нейните ко­леги са опасна последователност от действия, които в един мо­мент няма да бъдат отменени и ще бъдат последвани от други, които ще затегнат контрола. То­гава ще се наложи да следват ед­на-единствена истина. Обаче тя помни онова, което са й втъл­пявали непрестанно и което е чела много пъти в книгите, от които се е учила: „За разли­ка от тоталитарните режи­ми или теокрациите демокра­тичната държава не изхожда от тезата, че истината е една. Точно обратното: тя гаранти­ра свобода на вярата и разглеж­да различните мнения по даде­на тема в общия дебат. Дългът при демокрацията е на първо място съблюдаването на право­то“ (стр. 23). Тук трябва да отбе­лежа, че никоя социална систе­ма не се основава на някаква теза за възможен брой исти­ни повече от една, за да гаран­тира свободата на мнението. Защото истината може да бъде една-единствена и никакви оп­ити този брой да бъде увелича­ван, за да се демонстрира свобо­да и право на мнение, няма да бъде успешен. Но това как ще означава, че системата е тота­литарна или теократична. Каз­вам това, за да обърна внима­ние върху начина на разсъжде­ние и изразяване на западни­те интелектуалци. За тях това уточнение не е необходимо, защото обръ­ща логиката на политическа­та им мисъл. Но за нас е нужно подобно на­помняне, тъй като подчерта­ва слабостта на аргументите, от които изхождат западните политически и со­циални ми­слители.

Авторката се опитва да оп­ише явлението и произтича­щите от него тревожни изме­нения в западното буржоазно общество, водещи до заплахи за демокрацията. И трябва да признаем, че го прави успешно, подробно, вглеждайки се както в главното, така и в детайлите, за да бъде всичко точно, ясно и изчерпателно. Заплахата спо­ред нея е от авторитаризъм и тоталитаризъм. За нея това е опасно – при това много опас­но. Но недоумява защо изоб­що надвисва такава опасност.

И тук тя спира. Не бих казал, че не смее да направи още една крачка, за да навлезе в реалните и истински причини на реално­стите, използващи ковид криза­та, за да се проявят и да завземат необходимите пространства и да установят нов ред и ново със­тояние в системата. Западните анализатори са свикнали да довеждат анализа си до така­ва точка, отвъд която е им е възможно да намерят всички необходими отговори на без­покойствата си. Но сега те не виждат такава точка. За тях е необяснимо защо всичко това се случва, по каква причина, когато демокрацията не го позволява и притежава достатъчно средства, за да предотврати каквито и да било опити за нейната дискре­дитиране. Щом тя по приро­да е такава, значи причините са външни и са възникнали от на­малена бдителност или просто случайно. Затова усилено пра­вят аналогиите си с комунисти­ческите общества или с обще­ствата, управлявани с диктату­ра и авторитаризъм и намират доста съответствия със случва­щото се по време на пандемия­та. И толкова.

Няма как да не се за­питаме защо е така. Защо демокрация­та може да бъде оп­лаквана с горе­щи съл­зи, но из­точникът на нейните стра­дания да не бъдат видени по-далеч от някакви нови идеи, завладява­щи Европа и света в резултат от настъпилите или настъпва­щи глобални трансформации.

Според западните анализато­ри сегашната система все още няма абсолютно никаква ал­тернатива, защото не е възмож­но да се измисли по-добра от нея – заради демокрацията. Демо­крацията е най-важният й атри­бут. Тя е свобода, право на мне­ние, всеобщо избирателно пра­во и т. н. И гарантира и всичко останало, с което западното об­щество се е хвалило, а и сега про­дължава да се хвали, макар да има далеч по-малко основания. Тя може да бъде застрашава­на от науката, както посочва и Улрике Геро, може от пропа­гандата, от безсъвестни управ­ници, търговци, производите­ли. Тези заплахи могат да дойдат от много страни и те винаги ще са насочени към демокрацията, която за западната хуманитари­стика е същността на времето и гаранцията за благополучие, мир и спокойствие. Но демокрацията няма алтернатива.

За разбирането на този начин на мислене на западната хумани­таристика ни помага размишле­нията на авторката върху кни­гата на Паул Вацлавик „Колко реална е реалността“ и особено частта й, посветена на знамени­тата „Легенда за Великия инкви­зитор“ от романа „Братя Кара­мазови“ от Ф. М. Достоевски. Формираната и възпитана из­цяло извън православния начин на мислене, западноевропейска мисъл подхожда по странен, т. е. чужд, начин към проблеми­те, поставени от великия руски писател. „Как може да си свобо­ден и послушен?“ това е фун­даментален философски про­блем, който непримиримо раз­деля православния от запад­ния християнин и мислител. Но свободата в никакъв случай не е и не може да се ограничава в това да не си подчинен и по­слушен, а да правиш всичко по своя воля, а не с разрешение от по-висшия от тебе, комуто да служиш и принадлежиш по ка­къвто и да било начин – особе­но политически. Това разби­ране на свободата е твърде дъл­бока разделителна линия меж­ду двата свята, която тръгва от Великата схизма и е заложена в православието и западното християн­ство (ка­толици­зъм или протестант­ство) като нрав­ствено и социално, но особено като учение за спасение на душата. Запад­ното разбиране е по-лесно за проумяване и обясняване, но това не го прави истинно и вярно.

Проблемът за свободата в разбирането на западните ин­телектуалци се тълкува и поли­тически и идеологически: от ли­бералите, и от левите. За леви­те свободата е в социалната справедливост, солидарност­та, взаимопомощта и хармо­ничното устройство на дър­жавата и обществото. Те я га­рантират. Без тях свободата е невъзможна.

Капиталът мисли само за себе си. Затова и не е възможно да има „капитализъм с човеш­ко лице“ като някакъв „благ“ ан­типод на „авторитарния капи­тализъм“. Капитализмът по съ­щество е един и същ, а нюанси­те в неговото проявление само леко го гримират и нищо пове­че. Ако Улрике Геро беше от­чела тази истина, щеше да ос­ъзнае защо се случиха всич­ките събития по време на ко­ронакризата.

Капиталът избра чрез пан­демията да ни предупреди, че капитализмът навлиза в нов стадий на своето развитие, в който той няма да се съобра­зява с никого и с нищо. На­стъпила е тежка криза, в която той изживява своя краен упа­дък. Улрике Геро и нейните за­падни колеги страдат и пла­чат за пренебрегваната демо­крация, а трябва да страдат и да плачат за капитализма, без който няма да я има тази тях­на прословута демокрация. Но те мълчат за това, защото не могат да достигнат до същност­та на явленията и проблемите и взимат единствено очевидното за същностно. И никак не им се вярва, че капитализмът е уязвен, ударен силно и заплашен с фата­лен край.

Тъй като демокрацията не знае истината за себе си, тре­вогите й са необясними и не­утешими.

 

КАТО „ТИТАНИК“, ПРЕДИ ДА ПОТЪНЕ

Е-поща Печат PDF

 

Антъни Блинкен съ­общи, че Виктория Нюланд напуска своя пост. Дали са я изгони­ли, или си отива доброволно, е друг въпрос. Виктория Нюланд бе главен „дизайнер“ при съши­ването на украинската траге­дия. През последните 10-15 го­дини американският данъко­платец хвърли огромни финан­сови ресурси в бившата УССР. Като концептуалист Виктория Нюланд се провали с гръм и трясък. Отделно, че в Незалежна­та се носи силна корупционна воня, която има американо-ук­раински произход. Затова и щатски ревизори се ровят от известно време в Пентагона и Украйна. Незалежната се бе превърнала в се­меен бизнес за Виктория Нюланд. Тя поднасяше концепцията, а нейните роднини от американския Институт за изследване на вой­ната обясняваха на света какво се случва в бившата УССР в пряка зависимост от интересите на фамилния бизнес. Чувалът с щатски­те пари се скъса и сега се пита кой е виновен. Щатската външ­нополитическа парадигма се променя. И това е очевидно! Аме­риканската „дълбочинна държава“ се изтегля от редица региони в света и делегира права на своите по-големи васали в управлението на въпросните територии. Последните се превръщат в подмандат­ни. САЩ се изтеглят основно от Европа. Но след като я опоскат окончателно. Янките си оставят правото да регулират споровете между своите назначени васални наследници-куратори. А те са Ве­ликобритания, Франция и Германия. Незалежната е предоста­вена на Германия. Тя ще плаща основно разнообразните и дебели сметки на Киев. И ще въоръжава най-вече ВСУ. В момента върви вътрешнонатовски спор как да бъдат поделени редица терито­рии на бившата УССР. Регионални претенции за управление имат британците и французите. Локални пре­тенции имат румънци, поля­ци, унгарци, а защо не и бело­руси. Британците са се фокуси­рали основно в Черно море. От началото на СВО англичаните съвместно с украински обслуж­ващ персонал успяха да пото­пят около 20% от руския Черно­морски флот. Прибалтика шуми предимно за парлама и отвли­чане на вниманието. Друг фо­кус на британците е Балтийско море. Стремежът е руснаците да бъдат блокирани от Фин­ландия и Естония във Фин­ския залив. Да бъде прекъсната морската връзка на Русия с Ка­линиградска област. А тя е един­ствена в този момент. Макрон не е съгласен с това разпределе­ние на янките и направи „под­скок на място“, като започна да се заканва да изпрати натовски/ френски войски в Украйна. Не е случайно, че символът на Фран­ция е галският петел. Маню „из­кукурига силно“ и американците веднага му „биха два шамара“ и позорно той даде заден ход. Гор­ката Франция, която е все още средна велика сила с приличен ядрен потенциал. За разлика от Великобритания, чието яд­рено оръжие е... американско. Британците и те искат да пра­тят две дивизии в Незалежната. Шолц се разсърди на Макрон, който му бърка в поднесената от янките паница. Въобще ЕС няма да го бъде в обозримо бъ­деще. След като американците се изтеглят окончателно и До­налд Тръмп (не дай Боже) влезе в Белия дом и НАТО няма да го бъде. Днес тази теза звучи ере­тично само сред демодирани­те и клиширани грантаджиите у нас. Макрон от известно вре­ме предлага европейска армия. Това не е случайно. Тя според Маню трябва да смени НАТО на Стария континент. Нещо като възраждане на ЗЕС (Западноев­ропейски съюз). Преди години имаше такова „животно“ и него­вият офис бе в Париж. Защо ще се разпадне НАТО? Защото Тур­ция изгражда общотюркска ар­мия с Азербайджан, Киргизия, Казахстан и Узбекистан. И въ­обще не крие този свой замисъл. Това е публична тайна за екс­пертната общност. Какво ще ос­тане от НАТО след като турска­та армия напусне съюза? Нищо и половина. Тя е втората по сила в НАТО. Унгария също в момен­та го играе предвидливо и като „тюркска държава“. Орбан е ви­зионер, а не е като нашия Акаде­мико Денков, редовен клиент на своя държавен правителствен туроператор. Някой представя ли си ресурсното обезпечение на Европа без Русия и сблъсъка на западноевропейците с интере­сите на общотюркската армия на Анкара в Средна Азия. Ердо­ган и неговите наследници имат да си връщат на високомерните брюкселски бюрократи.

България няма страте­гия. България няма даже си­туационна тактика. Бълга­рия няма грамотно управле­ние. България се хили сервил­но на всеки „стратегически съюзник“, който й подсвирне. На наша територия се сблъск­ват интересите на множество глобални и регионални факто­ри. За локалните да не говорим. Румъния е близка с Франция. Сърбия е проруска. Македония е в сръбска орбита. Гърция тър­си взаимодействие с Франция и винаги е била във фокуса на Лондон. Ердоган си намига с Путин и двамата си играят иг­рата. Албания обучава своите офицери в турски военни учи­лища. Само България виси за­качена на пирон в килера. И всеки, който мине я подритва. Няма елементарно достойн­ство. „Цивилизационният из­бор“ няма да ни спаси от нищо!

България е разграден двор с неграмотен псевдоелит. Кое­то ни гарантира поредната на­ционална катастрофа и опре­делено... загуба на територии. Сегашното правителство е като оркестъра на „Титаник“, преди корабът да потъне.

 


Страница 608 от 636