Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Как ЦРУ дестабилизира света

Е-поща Печат PDF

 

Три са основните проблеми с ЦРУ: неговите цели, методи и безотчетност. Неговите опера­тивни цели са това, което ЦРУ или президентът на Съединените щати определят като интерес на САЩ в даден момент независимо от международното или американското право.

Методите му са потайни и двулич­ни. Неговата безотчетност означа­ва, че ЦРУ и президентът ръководят външната политика без никакъв об­ществен контрол. Конгресът е изтри­валка, странично шоу.

Както каза бившият директор на ЦРУ Майк Помпео за времето си в ЦРУ: „Аз бях директор на ЦРУ. Лъгахме, мамихме, крадохме. Имахме цели курсо­ве за обучение. Това ви напомня за слава­та на американския експеримент.“

ЦРУ е създадено през 1947 г. като наследник на Службата за стратеги­чески услуги (OSS). OSS изпълнява две различни роли във Втората све­товна война: разузнаване и подрив­на дейност. ЦРУ пое и двете роли. От една страна, ЦРУ трябваше да предоста­ви разузнавателна информация на пра­вителството на САЩ. От друга страна - да разруши „врага“, т. е., когото прези­дентът или ЦРУ определи като враг, използвайки широк спектър от мер­ки: убийства, преврати, инсценирани размирици, въоръжаване на бунтов­ници и други средства.

Именно последната роля се оказа оп­устошителна за глобалната стабилност и върховенството на закона в САЩ. Това е роля, която ЦРУ продължава да пре­следва и днес. Всъщност ЦРУ е тайна­та армия на САЩ, способна да създа­ва хаос по целия свят без никаква от­говорност.

Когато президентът Дуайт Айзенхау­ер решава, че изгряващата политическа звезда на Африка, демократично избра­ният Патрис Лумумба от Заир (сега Де­мократична република Конго), е „вра­гът“, ЦРУ прави заговор за убийство­то му през 1961 г., като по този начин подкопава демократичните надежди за Африка. Той едва ли ще бъде последни­ят африкански президент, свален от ЦРУ.

В своята 77-годишна история ЦРУ е било държано под сериозна пуб­лична отговорност само веднъж, през 1975 г. През същата година сенаторът от Айдахо Франк Чърч ръководи разслед­ване на Сената, което разкрива шоки­ращите действия на ЦРУ – убийства, преврати, дестабилизация, следене, изтезания и медицински „експеримен­ти“ в стил Менгеле.

Този единствен епизод на надзор се случи поради рядко стечение на обстоя­телствата.

Година по-рано скандалът „Уотър­гейт“ свали Ричард Никсън и отслаби Бе­лия дом. Като наследник на Никсън Дже­ралд Форд не желае да се противопостави на надзорните прерогативи на Конгреса. Скандалът „Уотъргейт“, разследван от сенатската комисия „Ервин“, също даде правомощия на Сената и демонстрира стойността на надзора на Сената върху злоупотребите с власт на изпълнителна­та власт.

От решаващо значение е, че ЦРУ дос­коро е ръководено от директора Уилям Колби, който искаше да изчисти опера­циите на ЦРУ. Едгар Хувър, ръководил множество незаконни действия, разо­бличени в доклада на Комисията на сена­тор Чърч, почина през 1972 г.

През декември 1974 г. разследващи­ят репортер Сиймур Хърш, тогава ве­лик репортер с източници в ЦРУ, публи­кува разследване за незаконни разузна­вателни операции на ЦРУ срещу анти­военното движение в САЩ. Лидерът на мнозинството в Сената по това време, Майк Мансфийлд, след това назначава Чърч да разследва ЦРУ Самият Чърч беше смел, честен, интелигентен, незави­симо мислещ и безстрашен се­натор.

Измамните операции на ЦРУ обаче не останаха в исто­рията въпреки престъпленията, разкрити от комисията „Чърч“, или поне не поставиха ЦРУ под върховенството на закона и пуб­личен надзор. Това не трябваше да се случи. ЦРУ се смя послед­но – или по-добре казано, до­веде света до сълзи – като за­пази водещата си роля във външната политика на САЩ, включително в подривната дейност в чужбина.

От 1975 г. ЦРУ провежда тайни операции в подкрепа на ислямските джихадисти в Афганистан, които напълно разрушиха Афганистан, като същевременно доведоха до появата на Ал Кайда. ЦРУ ве­роятно е провеждало тайни опе­рации на Балканите срещу Сър­бия, в Кавказ срещу Русия и в Централна Азия, насочени към Китай, с подкрепяни от ЦРУ джихадисти.

През 2010 г. ЦРУ прове­де смъртоносни операции за свалянето на сирийския пре­зидент Башар Асад, отново с ислямски джихадисти.

В продължение на най-мал­ко 20 години ЦРУ е дълбоко във­лечено в разпалването на нара­стващата катастрофа в Украй­на, включително насилственото сваляне на украинския прези­дент Виктор Янукович през фев­руари 2014 г., което предизвика опустошителната война, която обхвана Украйна.

Какво знаем за тези опера­ции? Само това, което успяха да разкрият вътрешни лица, ня­колко безстрашни разследващи репортери, шепа смели учени и някои чужди правителства, като всички тези потенциални свиде­тели знаят, че могат да бъдат из­правени пред тежко възмездие от правителството на САЩ.

Не е имало почти никак­ва отчетност от самото прави­телство на САЩ или смислен надзор, или ограничения, на­ложени от Конгреса. Напро­тив, правителството става все по-маниакално потайно, пре­следвайки агресивни правни действия срещу разкриването на класифицирана информа­ция, дори когато или особено когато тази информация оп­исва незаконните действия на самото правителство.

От време на време бивш аме­рикански служител прави раз­крития. Например Збигнев Бжежински разкри, че е нака­рал Джими Картър да възло­жи на ЦРУ да обучава ислям­ски джихадисти, за да деста­билизира правителството на Афганистан с цел да накара Съветския съюз да нахлуе в страната.

В случая със Сирия научи­хме от няколко истории в „Ню Йорк таймс“ през 2016 и 2017 г. за подривните операции на ЦРУ за дестабилизиране на Сирия и сваляне на Асад, как­то нареди президентът Барак Обама. Тук е случаят с ужасно погрешната операция на ЦРУ, очевидно в нарушение на меж­дународното право, която дове­де до десетилетие на хаос, еска­лираща регионална война, сто­тици хиляди смъртни случаи и милиони разселени хора, и все пак не е имало нито едно честно признание за това бедствие, ръ­ководено от ЦРУ, от Белия дом или Конгреса.

В случая с Украйна знаем, че САЩ изиграха основна тай­на роля в насилствения пре­врат, който свали Янукович и който повлече Украйна в десе­тилетие на кръвопролития, но до ден днешен не знаем под­робностите.

Русия предложи на света прозорец към преврата, като прихвана и след това публику­ва разговор между Виктория Нюланд, тогава помощник- държавен секретар на САЩ, и посланика на САЩ в Украйна Джефри Пайет, сега помощ­ник-държавен секретар, в кой­то те планират правителство­то след преврата. След превра­та ЦРУ тайно обучава силите за специални операции на режима, за чието идване на власт са по­могнали САЩ. Правителството на САЩ мълчи за тайните опе­рации на ЦРУ в Украйна.

Имаме основателни при­чини да смятаме, че агенти на ЦРУ са разрушили газопровода „Северен поток“, според Сий­мур Хърш, който сега е неза­висим репортер. За разлика от 1975 г., когато Хърш беше в „Ню Йорк Таймс“ по време, когато вестникът все още се опитваше да държи правителството отго­ворно, сега „Таймс“ дори не бла­говоли да погледне разследване­то на Хърш.

Държането на ЦРУ под публична отговорност, разби­ра се, е трудна борба. Прези­дентите и Конгресът дори не се опитват. Основните медии не разследват ЦРУ, предпочи­тайки вместо това да цитират „висши неназовани служители“. Дали основните медии са мързе­ливи, подстрекавани, страхува­щи се за рекламните приходи от военнопромишления комплекс, застрашени, невежи или всичко изброено по-горе? Кой знае.

Има мъничък проблясък на надежда. През 1975 г. ЦРУ беше ръководено от рефор­матор. Днес ЦРУ се ръководи от Уилям Бърнс, един от дъл­гогодишните водещи дипло­мати на Америка. Бърнс знае истината за Украйна, тъй като е бил посланик в Русия през 2008 г. и е пращал грами до Ва­шингтон за сериозната греш­ка да се настоява за разширя­ване на НАТО в Украйна. Като се има предвид ръстът и ди­пломатическите постижения на Бърнс, може би той би под­крепил спешно необходимата отчетност.

Степента на продължаващия хаос в резултат на операциите на ЦРУ, които се объркаха, е по­разителна. В Афганистан, Хаи­ти, Сирия, Венецуела, Косово, Украйна и далеч отвъд тях не­нужните смъртни случаи, нес­табилност и разрушения, от­прищени от подривната дей­ност на ЦРУ, продължават и до днес. Основните медии, ака­демичните институции и Кон­гресът трябва да разследват тези операции по най-добрия възмо­жен начин и да изискват публи­куването на документи, за да се даде възможност за демокра­тична отчетност.

Догодина се навършват 50 години от изслушванията на ко­мисията „Чърч“. Време е да се разкрие истината за хаоса, ръ­ководен от САЩ, и да започне нова ера, в която американ­ската политика да стане про­зрачна, отговорна, подчине­на на върховенството на зако­на както във вътрешен, така и в международен план, и на­сочена към глобален мир, а не към подривна дейност срещу предполагаеми врагове.

Авторът проф. Джефри Сакс е американски ико­номист, академик, анали­затор на публичната поли­тика. Той е известен с рабо­тата си върху устойчивото развитие, икономическото развитие и борбата за пре­кратяване на бедността.

Сакс е директор на Цен­търа за устойчиво развитие към Колумбийския универси­тет и президент на мрежа­та за решения за устойчиво развитие на ООН. Той е бил и специален съветник на Гене­ралния секретар на ООН.

 

Царство България като съюзник на Третия райх

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 9

Но засега тя все още е само европейска – през октомври фашистка Италия напада Гър­ция, след като вече е „колони­зирала” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена ку­понна система.

На 17 ноември царят заедно с външния си министър И. Попов е на посещение при А. Хитлер и въпреки че Кобургът де юре все още отказва да подпише Пакта, де факто и двамата са убедени в неизбежността от присъединя­ването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята уж съпротива, а И. По­пов с непрестанните си запла­хи, че ще подаде оставка, ако договорът бъде подписан.

На техните мними колеба­ния е сложен край, когато на 20 ноември чрез българския пъл­номощен министър в Москва СССР предлага на България т. нар. гаранционен пакт.

Пет дни след това в Бълга­рия пристига главният секретар на Министерството на външни­те работи на СССР А. Соболев с предложение за Пакт за ненапа­дение и взаимна помощ между двете страни.

Това предложение е от­хвърлено и от монарха, и от правителството. То е отхвърле­но и от буржоазнодемократич­ната опозиция, която е имала свой вариант – България да обя­ви последователен неутралитет и всяка намеса на великите сили с войски в страната да се смята за окупация. Но след срещите с А. Хитлер и А. Соболев, Борис III вече е решил какво да пра­ви.

Това проличава от разго­вора му с тогавашния нефор­мален лидер на буржоазно де­мократичната опозиция Ни­кола Мушанов, състоял се на 11 декември 1940 г. На него монархът е подсказал на ста­рия политик „единствения из­ход от положението” съюз с Германия.

В случая има

едно любопитно съвпадение.

Пет дни след този разговор – на 16 декември 1940 г. А. Хит­лер подписва плана „Барбароса” за война срещу СССР. На българ­ските „колебания” е трябвало да се сложи край. И отвън, и отвъ­тре!

И докато във външната си политика българският фаши­зъм е демонстрирал все пак ня­какви колебания, нищо подобно не е имало във вътрешната: на 24 декември е гласуван анти­еврейският Закон за защита на нацията, а на 29 – Законът за организирането на българ­ската младеж. Създава се по­редната младежка фашистка организация „Бранник”. Разби­ра се и тя е изградена по нацист­ки образец.

Три дни след това – навръх новата 1941 г., Б. Филов отново е на среща с Адолф Хитлер и Йо­ахим фон Рибентроп и се връ­ща напълно убеден в необходи­мостта от присъединяването на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва ма­лък театър пред своя минис­тър-председател.

Най-напред цяла седмица след завръщането на своя ми­нистър-председател цар Борис III не кани Б. Филов на задъл­жителната в такива случаи ау­диенция, а когато най-после на 8 януари тя се състоява, между двамата се разиграва драматич­на сцена.

Царят бурно реагира на из­казаната от Б. Филов позиция за незабавно подписване на Пакта, но Б. Филов спокойно и - както сам казва - „аргумен­тирано обяснява ,защо трябва да вървим с Германия”.

Професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вяр­вал в германската победа. Той не само е бил за включването в Пакта, но е искал на всяка цена това да стане с неговия подпис. Защо ли?

Отговорът е прост - така Б. Филов се е бетонирал на пре­миерския си пост и всеки опит за евентуалната му смяна би се изтълкувал от немците като враждебен акт срещу тях. Про­фесорът си спечелва външна подкрепа, традиционно страст­но желана от българските поли­тици.

След разговора на царя с Бо­гдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януа­ри, скрито от обществеността, Министерският съвет с пълно мнозинство взема съдбонос­ното решение България отно­во да стане сателит на Герма­ния. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.

Възползвайки се от това ре­шение, цар Борис III в края на януари дава съгласието си в България да се настани т. нар. Дивизия за специални по­ръчки „Бранденбург”, директно подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.

За да предотврати включва­нето на България в Тристран­ния пакт - чак през февруари, се активизира и англоамерикан­ската дипломация. Но вече е много късно. Големият въпрос е - дали е било от неопитност?

Американците благосклон­но приемат обяснението на мо­нарха за невъзможността на страната да се противопоста­ви с оръжие в ръка на немците. Но воюваща Великобритания е непреклонна и нейният дипло­матически представител сър Джорд Рендел предупрежда­ва, че българите скъпо ще пла­тят за своята подкрепа на на­цистка Германия.

Своето мнение изказва и буржоазно-демократичната опозиция – парламентарна и извънпарламентарна: като не може да се попречи на герман­ците да минат през България и да се включат във войната на Италия срещу Гърция, това да станело, но без договорно обвързване с Райха.

Б. Филов сумира оформили­те се три позиции спрямо на­стоятелното искане на немци­те. Според първата, тази на ан­гличаните, България трябва да окаже военна съпротива на Вермахта, без оглед на преки­те последствия за нея. Богдан Филов категорично отхвърля подобен вариант.

Той отхвърля и втория ва­риант - този на легалната опо­зиция в страната. Да бъдат пус­нати немците в страната без до­говор означава - според Б. Фи­лов - окупация. Отхвърля го и цар Борис III, който в този слу­чай не би бил нищо повече от фигурант, пленник в собствена­та си страна.

Остава третият, приет и от двамата, вариант: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съюзници.

Впрочем това е вариантът на прогерманската българска бур­жоазия и нейната пронацистка политическа клика.

И така, през февруари 1941 г. всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е завършена. Завършено е и превръщане­то на България във фашист­ка държава в пълния смисъл на думата. Следва самото под­писване, което е планирано да стане на 1 март във Виена.

За този съдбоносен акт са по­канени проф. Б. Филов - минис­тър-председател, и И. Попов - министър на външните работи. Отива само Б. Филов, защото И. Попов се разболява от „диплома­тически ишиас“.

За заминаването на българ­ския премиер А. Хитлер изпра­ща личния си самолет.

В 12,30 часа на 1 март 1941 г. във Виена с подписа на Б. Филов България вече и де юре става член на Тристранния пакт, а с това и пълномащабен сателит на нацистка Германия. Един час преди това синеоките рицари на непобедимата хитле­ристка армия са започнали пре­минаването си през територия­та на новия си съюзник - Цар­ство България, за да помогнат на другия си съюзник – Италия, в нейната агресия срещу Гърция.

От 1 март нататък следват

три месеца на драматични събития

както в страната, така и в Ев­ропа. Всъщност те следват ес­тествения си път.

В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от прави­телственото мнозинство, т. е. от депутатите-фашисти с овации, с „ура” и химна на Царството - „Шуми Марица”. Това мнозин­ство ще вика „ура” и пак хорово ще изпълнява този химн и на 13 декември 1941 г., когато се обя­вява война на Великобритания и на САЩ.

Против подписването на Пакта гласуват 17 депутати от иначе разноликата опозиция – демократи, земеделци и кому­нисти. На 6 март в своя декла­рация Българската работниче­ска партия решително осъжда съдбовния акт на пронацист­кото българско правителство.

Покрай влизането в Три­странния пакт са подписани две търговско-икономически спо­годби за стопанско сътрудни­чество, чрез които Хитлерова Германия в следващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен цен­тър на хитлеристката военна машина на Балканите, който действа до 9.9.1944 г. в услуга на т. нар. „източна кампания” на Вермахта.

За да успокои обществено­то мнение и традиционно сил­ните русофилски настроения на народа, монархофашистко­то правителство пуска слуха, че скоро и СССР ще стане член на Тристранния пакт, въпреки че както СССР, така и САЩ и Ве­ликобритания реагират остро срещу българското членство в Пакта - на 3 март Великобри­тания скъсва дипломатиче­ските си отношения с Бълга­рия.

По същото време – на 25 март, Югославия също подпис­ва Тристранния пакт. Но в стра­ната от военното командване е създадена силна група от аген­ти за влияние на английското военно разузнаване. На 6 април военните извършват държа­вен преврат и анулират член­ството си. Вермахтът незабав­но нахлува в Югославия и за две седмици я ликвидира. На 17 април Югославия капиту­лира. На 19 април българска­та армия влиза във Вардарска Македония.

На 20 април, рождения ден на А. Хитлер, в Скопие, неофи­циалният глава на Българската православна църква архиманд­рит и митрополит Софийски архимандрит Стефан отслужва тържествен благодарствен мо­лебен.

Югославия престава да съ­ществува, но заедно със съще­временната окупация на Гър­ция отклонява 600 000 нем­ски войници от готвещото се в дълбока тайна нападение на Вермахта срещу Съветския съюз.

Това забавя хитлеристката агресия срещу СССР с 40 дни - безценна помощ за неговата за­щита.

Какво стана в света, в Европа и България след това, е извест­но. Известно е защо имаше Нюрнбергски процес, защо имаше процеси срещу фаши­стите в цяла Европа. И естест­вено, защо имаше Народен съд и в България.

Поставена на колене от Ньойския договор бе и Бълга­рия, обградена от държави, за­грабили нейни земи с изкон­но българско население. В тази изключително тежка ситуация страната се нуждаеше от поли­тици, способни на „висш дипло­матически пилотаж”. Вмес­то това начело на държавата се сменяха царски подлоги с бездарни политически дема­гози и обратно. Такъв бе бур­жоазният политически елит на многострадална България, който успя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални катастрофи и над 300 000 жертви, паднали по бойните полета и загинали във вътрешните политически борби български граждани.

Некадърността на буржоаз­ния политически елит на Цар­ство България с пълна сила се прояви именно при подписване­то на Тристранния пакт, зара­ди което държавата ни отново се оказа в лагера на победените. За това кой как спаси родината ни от трета национална ката­строфа, превръщайки я от Цар­ство в Народна република, сега няма да говорим. Не защото се страхуваме от хулите на нови­те ни демократи, а защото ис­тината е отдавна известна и просто е обидно да бъде повта­ряна или оспорвана.

 

КОГАТО ГРЪМ УДАРИ, КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА

Е-поща Печат PDF

 

Продължение от бр. 9

- Описвате две различни системи. Казвате, че лидерът действа в интерес на гласопо­давателите, но и че не той взе­ма решенията, а управляващи­те класи. Вие сте начело на Ру­сия отдавна и познавате много президенти на САЩ. Какви са тези центрове на власт в САЩ според вас? Кой всъщност взе­ма решенията?

- Не знам. Америка е сложна страна: консервативна, от една страна, бързо променяща се, от друга. Не ни е лесно да я разгада­ем. Кой взема решенията за из­борния процес? Възможно ли е да се разбере, когато всеки щат има свое законодателство, все­ки се саморегулира и някой щат може да забрани на свой жител да гласува? Тя има двуетапна из­борна система и ни е много труд­но да я разберем. Да, има две ос­новни партии - Републиканска и Демократическа. В тази партий­на система има центрове, които вземат решенията или подготвят такива. Затова според мен след рухването на Съветския съюз беше водена жестока и неоправ­дана политика на натиск срещу Русия. Разширяване на НАТО, подкрепа за сепаратисти в Кав­каз, създаване на система за про­тиворакетна отбрана. Това са все инструменти за натиск. Всичко е натиск, натиск. Завличането на Украйна в НАТО също е натиск. Защо?

Мисля, че една от причините беше, че бе изграден, образно ка­зано, прекомерен производствен капацитет. По време на сблъ­съка със Съветския съюз бяха създадени множество центро­ве и специалисти по Съветския съюз, които не можеха да вършат нищо друго. Те са убедили поли­тическото ръководство, че е нуж­но да продължат политиката сре­щу Русия, да се опитат да я раз­цепят, да създадат квазидържави тук и да ги подчинят на основа­та на разделение. Да използват общия им потенциал в бъдеща борба срещу Китай. Това е греш­ка, включително създаването на прекомерен капацитет за кон­фликта срещу Съветския съюз. Всичко това трябва да изчезне. Трябва да има нови, свежи сили. Хора, които гледат към бъдеще­то и разбират какво става в света. Вижте как се развива Индонезия. 600 милиона население. Къде ще избягаме от нея? Никъде. Тряб­ва да предположим, че Индоне­зия ще влезе в клуба на водещи­те световни икономики, без зна­чение дали на някой му харес­ва. Съзнаваме, че в Съединените щати, въпреки икономически­те им проблеми, положението е нормално и икономиката расте с прилични темпове. БВП рас­те с 2,5%, ако не бъркам. Но ако искаме да подсигурим бъдеще­то, трябва да променим подхода си към промените. Както казах, светът се променя, без значение как ще завършат събитията в Ук­райна. Светът се променя. Аме­рикански експерти вече пишат, че въпреки всичко САЩ посте­пенно променят позицията си в света. Ваши експерти го пишат, аз просто ги чета. Единствени­ят въпрос е как точно ще стане - бързо и болезнено или постепен­но и безболезнено. И го пишат хора, които не са антиамерикан­ски настроени. Просто следват тенденциите в световното разви­тие. За да направим добра оцен­ка и да променим една политика, ни трябват мислещи хора, които гледат напред, могат да анализи­рат и препоръчат определени ре­шения на политическите лидери.

- Трябва да попитам. Ясно заявихте, че разширяването на НАТО на Изток е нарушение на обещание, което е било на­правено през 1990 г. и е запла­ха за страната ви. Точно преди да изпратите войски в Украй­на вицепрезидентът на САЩ беше на Мюнхенската конфе­ренция по сигурността и на­сърчи президента на Украйна за НАТО. Смятате ли, че беше опит да ви провокират към во­енни действия?

- Пак повтарям: многократно предлагахме да потърсим мирно решение на възникналите в Ук­райна проблеми след преврата от 2014 г. Никой не ни чу. Нещо повече, украинските лидери, кои­то бяха под пълен американ­ски контрол, изведнъж обяви­ха, че няма да спазват Минските споразумения. Не ги харесвали. И затова продължиха военните действия в Донбас. Паралелно с това територията се разработва­ше от военни структури на НАТО под прикритието на обучения и обучителни центрове. На прак­тика започнаха да строят бази на НАТО там, това е. Украйна зая­ви, че руснаците не са един от ко­ренните й народи, и прие закони, ограничаващи правата на неко­ренните народи. Същата Украй­на, която получава всички юго­източни територии като дар от руския народ, изведнъж обяви, че руснаците не са един от корен­ните народи там. Нормално ли е? Всичко това заедно доведе до ре­шението да сложим край на вой­ната, която неонацисти започна­ха през 2014 г.

- Смятате ли, че Зеленски има свободата да преговаря за мирно споразумение?

- Не знам подробности, труд­но ми е да отсъдя. Но смятам, че има или поне имаше. Дядо му се е бил срещу фашистите, нацисти­те през Втората световна война. Веднъж говорихме за това. По­питах го: “Володя, какво правиш? Защо поддържаш неонацисти­те в Украйна? Дядо ти е воювал срещу фашизма. Бил е на фрон­та!“ Няма да кажа какво ми от­говори. Това е отделна тема и не смятам за уместно да го направя. Колкото до свободата му, защо да няма? Дойде на власт с очаквани­ята на украинския народ да по­веде Украйна към мир. Така го­вореше и с това спечели избори­те с голяма преднина. Но вече на власт, според мен, е осъзнал две неща. Първо, че е по-добре да не се кара с неонацистите и нацио­налистите, защото са агресивни и много активни - всичко може да се очаква от тях. И второ, воде­ният от САЩ Запад ги подкрепя и винаги ще подкрепя противни­ците на Русия. Затова зае такава изгодна и безопасна позиция, въ­преки че обеща на народа си да сложи край на войната в Украй­на. Измами избирателите си.

- Смятате ли, че към февру­ари 2022 г. е имал свободата да говори с вас или вашето прави­телство за край на войната? За­щото явно конфликтът не е в полза на страната му и на све­та. Може ли да го направи?

- Защо не? Той се смята за държавен глава. Спечели избо­рите. Макар че в Русия смята­ме, че превратаджиите са основ­ният източник на власт и всич­ко случило се след 2014 г. В този смисъл дори днес управлението е пробито. Но се смята за пре­зидент, а и е признат от Съеди­нените щати, цяла Европа и на практика от целия свят. Защо да не може? В Истанбул прего­варяхме с Украйна. Бяхме се до­говорили и той беше наясно. Ос­вен това основният им прегова­рящ, г-н Арахамия, който мисля, че още е председател на парла­ментарната група на партията на президента в парламента... Още е шеф на парламентарната група на президентската партия в Радата. Още е там. Подписът му стои под документа, за който ви разказах. Но после публично заяви пред целия свят: “Бяхме готови да подпишем докумен­та, но г-н Джонсън, тогавашни­ят премиер на Великобритания, ни убеди да не подписваме, като каза, че е по-добре да се бием срещу Русия и че ще ни възста­новят всичко, което загубим по време на конфликта. И ние се съгласихме.” Изявлението му е публично, вижте го. Дали мо­гат да се върнат към преговори­те? Въпросът е дали искат да се върнат. След това президентът на Украйна издаде указа, който забранява преговорите с нас. Да отмени този указ и това е. Нико­га не сме отказвали преговори. Постоянно чуваме: “Русия гото­ва ли е?” Да, не отказваме. Те от­казват публично. Нека отмени указа и дойде на преговори. Ни­кога не сме отказвали. Фактът, че са се подчинили на искане на г-н Джонсън, бившия британски премиер, ми изглежда смешен и тъжен. Както каза г-н Арахамия: “Можехме да спрем военните действия преди година и поло­вина, но британците ни убеди­ха и отказахме.” Къде е сега г-н Джонсън? А войната продължа­ва.

- Добър въпрос. А къде е той и защо го е направил?

- Знам ли… И аз не разбирам. Има едно общо настроение. По някаква причина всички си въ­образяват, че Русия може да бъде победена на бойното поле. Смя­тат, че е така - арогантно, чисто­сърдечно, но не и умно.

- Описахте връзката меж­ду Русия и Украйна. Описа­хте и Русия като православна страна, което заема централна роля в разбирането ви за нея. Какво значи това за вас като християнски лидер? По ваше описание. Как ви влияе това?

- Както споменах, през 988 г. княз Владимир се покръст­ва, следвайки примера на баба си, княгиня Олга. После той по­кръства своята свита и посте­пенно, в рамките на няколко го­дини, покръства всички руси. Пътят от езичеството до хрис­тиянството е дълъг. Отнема го­дини. Но накрая източното пра­вославие се вкоренява дълбоко в съзнанието на руския народ. Ко­гато Русия се разширява и по­глъща други народи, които из­повядват ислям, будизъм или юдаизъм, тя винаги се отнася почтено към тях въпреки рели­ гиите им. Това е силата на Русия. И е напълно ясно. Всъщност ос­новните ценности във всички споменати религии са подобни, да не казвам едни и същи. Те са традиционни религии в Руска­та федерация. Между другото, руските власти винаги са били внимателни към културата и ре­лигиите на народите, които вли­зат в Руската империя. По мое мнение това изгражда основата на сигурността и стабилността на руската държавност. Всички народи, които живеят в Русия, я смятат за своя родина. Напри­мер онези, които се преместят в САЩ или Европа от Южна Аме­рика - като един ясен и разбира­ем пример, считат за своя роди­на страната, от която са дошли. Хората в Русия с различна ре­лигия смятат нея, Русия, за своя родина. Те нямат друга. Ние жи­веем като едно голямо семей­ство и имаме сходни тради­ционни ценности. И въпреки че сме едно голямо семейство, в съ­щото време всеки има и свое по- малко семейство. Това е осно­вата на обществото ни. Родина­та и по-малкото семейство имат специфична връзка, това е точ­но така. Не можем да осигурим нормално бъдеще за семейства­та си, ако не осигурим нормал­но, устойчиво бъдеще за цялата родина. Затова патриотичните чувства са много силни в Русия.

- Но може ли само да кажа нещо? Ето как религиите се различават. Християнство­то е религия без насилие - то казва:”Обърни и другата буза”, “Не убивай”. Как един лидер на държава, на когото му се налага да убива, може да бъде в същото време христи­янин? Как се помирявате със себе си?

- Много е лесно. Когато ста­ва въпрос да защитиш себе си, семейството си и родината си. Ние не нападаме никого. Кога започнаха събитията в Украй­на? С преврата и започването на военните действия в Донбас. Ние защитаваме нашия народ, себе си, родината си и бъдеще­то си. Колкото до религията като цяло, тя не е въпрос на външни прояви. Не е до ходене на църк­ва всеки ден и удряне на главата в пода. Тя е в сърцето. В нашата култура религията е ориентира­на към човека. Достоевски, кой­то е добре познат на Запад, този гений на руската култура и лите­ратура, говори много за руска­та душа. Западните общества са по-прагматични. Руският народ мисли повече за вечното, за мо­рални ценности. Може би няма да се съгласите с мен, но запад­ната култура е по-прагматична. Не казвам, че е лошо. Това носи на елита големи успехи в произ­водството, дори в науката и т.н. Няма лошо. Само казвам, че из­глеждаме еднакво, но разсъжда­ваме различно.

- Виждате ли нещо свръх­естествено по време на рабо­та? Гледайки какво се случва в света днес, виждате ли Божия­та намеса? Мислите ли си: “Тук има висши сили”?

- Честно казано не. Според мен световната общност се раз­вива по свои закони. Те са та­кива, каквито са. Винаги е било така в историята на човечество­то. Държави са се издигали, ста­ват по-силни и по-населени, но по някое време са губили своя статут на световната сцена. Ве­роятно няма нужда да давам примери, но можем да започнем с Чингиз хан, Златната орда, и да завършим с Римската импе­рия. Римската империя може би няма аналог в историята. Но по­степенно потенциалът на варва­рите се увеличава, както и насе­лението им. Те стават по-силни и укрепват икономически, както днес бихме казали. Накрая това води до рухването на Римската империя и наложения от рим­ляните режим. Но за рухването й са нужни пет века. Разликата със случващото се днес е, че проме­ните се случват с много по-бър­зи темпове, отколкото в римско време.

- Кога ще се появи импери­ята на изкуствения интелект според вас?

- Задавате ми все по-слож­ни въпроси. За да ви отговоря, трябва да съм експерт по голе­ми числа, големи бази данни и изкуствен интелект. Човечест­вото е изправено пред много за­плахи днес. С генетиката днес е възможно да създадем “свръх­човек” или човешко същество със специфична цел - генетично проектиран атлет, учен, войник. Говори се, че Илон Мъск успеш­но е внедрил чип в мозъка на чо­век в САЩ.

- Какво мислите за това?

- Смятам, че Илон Мъск няма спиране. Ще прави как­вото реши. Въпреки това с него трябва да се намери обща осно­ва, да се търсят начини да бъде придуман - смятам, че е умен чо­век - да се постигне споразуме­ние, защото този процес трябва да се формализира и регулира чрез определени правила. Чове­чеството трябва да помисли как­во ще се случи вследствие разви­тието в сферите на генетиката и изкуствения интелект. Може до­някъде да се предвиди какво ще се случи. Когато в миналото чо­вечеството усеща екзистенциал­на заплаха от ядрените оръжия, ядрените държави започват да помиряват, осъзнавайки, че не­брежната употреба на ядрени оръжия може да го унищожи. Невъзможно е да се спрат из­следванията в сферите на гене­тиката или ИИ днес, както е било невъзможно да се спре употре­бата на барута. Но щом осъзна­ем, че заплахата идва от липса­та на контрол върху ИИ, генети­ката или друга сфера, ще дойде моментът да сключим междуна­родно споразумение за регули­рането им.

- Благодаря ви за отделено­то време. Ще ви задам един по­следен въпрос, свързан с чо­век, който е известен в САЩ, но може би не толкова тук. Еван Гершкович, репортера на “Уолстрийт джърнъл”, кой­то е на 32 години и е в затвора от почти година. В САЩ се го­вори много за това и искам да ви попитам директно, без да навлизате в подробности, за вашата версия на случилото се и дали в знак на добра воля бихте го освободили, за да го върнем в САЩ?

- Толкова жестове на добра воля направихме, че май ги из­черпахме. Не сме видели някой да ни отговаря по реципрочен начин. Мога да кажа, че на тео­рия не изключвам да се случи. Стига партньорите ни да пред­приемат реципрочни стъпки. Под “партньори” имам предвид основно специалните служби. Специалните служби си общу­ват и по този въпрос. Няма табу­та за уреждането му, готови сме да го решим. Но по каналите на специалните служби се обсъж­дат определени условия. Мисля, че можем да се договорим.

- Разбира се, такива неща се случват от векове - една дър­жава залавя шпионин, разме­ня го за свой човек. Не че е моя работа, но мисля, че по-раз­личното тук е, че очевидно той не е шпионин, а някакво хла­пе. Може да е нарушил закона, но не е супершпионин, всеки го знае. И да се иска размяна­та му... Но е в различна катего­рия. Може би Русия се унижа­ва, като го прави?

- Може да имаме различно тълкуване на определението за шпионин, но законът описва оп­ределени характеристики. Ако някой получава секретна ин­формация и го прави по конс­пиративен начин, това се опре­деля като шпионаж. Точно това е правил. Получавал е секретна, поверителна информация и го е правил тайно. Може да го е на­правил от небрежност или по своя инициатива. Но фактът е, че действията му се определят като шпионаж. Доказано е. Хва­нат е, когато получава инфор­мацията. Ако имаше нещо пре­силено, изфабрикувано, недока­зано, историята би била съвсем различна. Но е заловен, когато тайно получава поверителна ин­формация. Какво тогава?

- Казвате, че е работил за американската държава или НАТО, или че просто е репор­тер, хванат с материали, които не е трябвало да има? Това са две различни неща.

- Не знам за кого е работил. Но искам да подчертая, че да по­лучаваш секретна информация по таен начин се нарича шпио­наж. Работил е за някакви аме­рикански специални служби. Едва ли е работил за Монако, тъй като едва ли Монако се ин­тересува от тази информация. Спецслужбите трябва да се раз­берат. Има положени някакви основи. Има хора, които според нас не са свързани със спецслуж­би и сега ще ви разкажа за такъв човек, който излежава присъда в съюзна на САЩ държава. От па­триотични чувства този човек е убил един бандит в една евро­пейска столица. Знаете ли как­во е правил бандитът по време на събитията в Кавказ? Не ми се ще да ви го казвам, но ще го направя. Полагал е на пътя взе­ти в плен наши войници и е ми­навал с кола през главите им. Що за човек е това? Може ли дори да се нарече човек? И един патриот е убил този бандит в една евро­пейска столица. Дали го е напра­вил по своя инициатива или не, е друг въпрос.

- Но Еван Гершкович не е правил нищо такова. Това е съвсем различно. Той е 32-го­дишен вестникарски репор­тер.

- Но е извършил нещо друго. Не е просто журналист. Подчер­тавам: журналист, който тайно получава поверителна инфор­мация. По-различно е, но пак въпросът опира до хора, които са на практика под контрола на американските власти, незави­симо къде излежават присъди. Диалогът между спецслужбите продължава. Въпросът трябва да се реши спокойно, отговорно и професионално. Във връзка са, така че нека си свършат ра­ботата. Не изключвам човекът, за когото говорите, г-н Герш­кович, да се върне в родината си. В крайна сметка няма голям смисъл да го държим в руски затвор. Искаме американски­те спецслужби да помислят как могат да допринесат за целите, които нашите спецслужби пре­следват. Готови сме да говорим, а и вече има разговори. Много такива разговори са се увенча­вали с успех в миналото. Веро­ятно и този случай ще се развие успешно. Но трябва да се дого­ворим.

- Надявам се да го пуснете. Благодаря ви, г-н президент.

- Аз също искам да се върне в родината си. Казвам го искрено. Нека кажа отново: диало­гът продължава. Колкото пове­че разгласяваме подобни неща, толкова по-трудно е да ги раз­решим. Всичко трябва да стане спокойно.

- Дали същото важи и за войната? Явно ще ви задам още един въпрос. Може би няма да отговорите от страте­гически съображения. Но тре­вожи ли ви, че случващото се в Украйна може да доведе до нещо много по-голямо и по- ужасно? Доколко мотивирани сте да се обадите на американ­ското правителство и да поис­кате да се разберете?

- Вече казах, че не отказва­ме разговори. Искаме да прего­варяме. Западът и Украйна оче­видно са сателити на Съедине­ните щати. Не го приемайте, ся­каш искам да обидя някого. Но и двамата разбираме какво става. Беше предоставена финансова помощ от 72 милиарда долара. Германия е втора по дадена по­мощ, после са други европейски страни. Десетки милиарди дола­ри се вляха в Украйна. Има огро­мен приток на оръжия. В този случай трябва да се каже на ук­раинското ръководство да от­мени абсурдния указ и да дойде на масата за преговори. Не сме отказвали нищо.

- Казахте го и не смятам, че сте искали да обиждате. Каза­хте и за записа, в който се го­вори, че Украйна е била спря­на да договори мирно спо­разумение от бившия бри­тански премиер, действащ от името на правителството на Байдън. Това, че големи дър­жави контролират малки, не е нещо ново. Затова ви питам за директна връзка с правител­ството на Байдън, което взема решенията, а не украинския президент Зеленски.

- Ако правителството на Зе­ленски е отказало да преговаря, предполагам, че го е направи­ло по нареждане на Вашингтон. Ако Вашингтон мисли, че реше­нието е било погрешно, да наме­ри деликатно извинение, което да не обиди никого. Да измис­ли изход. Не ние сме взели та­кова решение, а те. Нека го ко­ригират. Те взеха погрешното решение, а ние да търсим изход от положението, за да коригира­ме грешките им. Те си го взеха, нека те се поправят. Ще ги под­крепим.

- Нека се уверя, че разби­рам правилно казаното. Ми­сля, че казвате, че искате до­говаряне на споразумение на случващото се в Украйна?

- Правилно. И такова има­ше. В Истанбул бяхме подгот­вили огромен документ, кой­то бе подписан от оглавяващия украинската делегация. Под­писа се под някои от клаузите, макар и не под всички. Подпи­са се и каза: “Готови сме да по­дпишем целия.” Войната щеше да свърши много отдавна, преди година и половина. Но се появи премиерът Джонсън, разубеди ги и пропуснахме възможност­та. Пропуснали сте я, допусна­ли сте грешка, сега се кориги­райте, това е. Защо ние да по­правяме нечии чужди грешки? Някой ще каже, че грешката е наша. Ние сме ескалирали по­ложението, като сме решили да сложим край на войната, започ­нала в Донбас през 2014 г., как­то вече казах, с военни средства. Нека преговорим. Казах ви тези неща, преди малко ги обсъжда­хме. Да се върнем на 1991 г., ко­гато ни обещаха НАТО да не се разширява. Да се върнем на 2008 г., когато се отвориха вратите на НАТО за Украйна. Да се върнем на декларацията за независи­мост на Украйна, където пише, че тя ще бъде неутрална страна. Да се върнем на факта, че НАТО и американски военни бази за­почнаха да се появяват на тери­торията на Украйна, създавай­ки заплаха за нас. Да се върнем на преврата в Украйна през 2014 г. Безсмислено е, нали? Можем да се люшкаме напред-назад безкрайно, но те са тези, които спряха преговорите. Грешка ли беше? Да. Поправете я, ние сме готови. Какво друго ви трябва?

- Може би е унизително в този момент НАТО да приеме руския контрол върху терито­рия, която преди две години беше украинска.

- Казах: Нека си помислят как да го направят с достойн­ство. Има ли желание, има и ва­рианти. Досега имаше само пи­съци за това, как да се постигне стратегическо поражение за Ру­сия на бойното поле. Днес явно вече осъзнават, че е трудно да се направи, ако въобще е възмож­но. Според мен е невъзможно по дефиниция. Никога няма да се случи. Изглежда ми, че сега властимащите на Запад започ­ват също да го осъзнават. Ако са го осъзнали, трябва да помислят какво да сторят. Ние сме готови за този разговор.

- Готови ли сте да кажете “Поздравления, НАТО, ти по­беди”, и да запазите сегашно­то положение?

- Това е предмет на разговор. Никой не е готов на такъв. Каза­но по-точно, искат, но не знаят как да го направят. Знам, че ис­кат. Не просто го виждам, знам, че искат. Но се мъчат да разбе­рат как да го направят. Те ни до­караха до днешното положение. Не ние го направихме, а нашите “партньори”, нашите противни­ци. Нека сега те мислят как да обърнат положението. Нямаме против. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Неспирната мо­билизация в Украйна, истерия­та, вътрешните проблеми рано или късно ще доведат до някак­во споразумение. Може да проз­вучи странно на фона на днеш­ното положение, но отношени­ята между двата народа ще се възстановят. Ще е нужно много време, но раните ще зараснат. Ще ви дам няколко необичайни примера. При битка на бойното поле. Конкретен пример. Укра­ински войници са обкръжени. Истинска случка. Нашите вой­ници викат: “Нямате шанс, пре­дайте се! Излезте и ще остане­те живи!” Украинските войни­ци им отговарят на чист руски: “Руснаците не се предават!” И всички загиват. Все още се смя­тат за руснаци. В известна сте­пен наблюдаваме елемент на гражданска война. Всеки на За­пад смята, че руският народ вече е завинаги разделен. Не, той от­ново ще се обедини. Единението си е там. Защо украинските вла­сти рушат Руската православ­на църква? Защото обединява не само територията, но и ду­шите ни. Никой не може да раз­дели душата. Да завършим ли с това, или има и друго?

- Не, мисля, че е идеално. Благодаря ви, г-н президент.

 

Истината или демократите като наемници

Е-поща Печат PDF

 

Навършиха се две го­дини от специална­та военна операция, която Русия беше принудена да започне след „византийските номера“, кои­то Украйна и колективният Запад приложиха срещу нея. Българските средства за масова дезинформация, които в про­дължение на 8 години премъл­чаваха какво действително се случва, се нахвърлиха, и про­дължават да го правят, върху Русия, определяйки я като „аг­ресор“, „окупатор“, „нашестве­ник“, непредизвикано нахлул на територията на Украйна и т. н., и т. н. Можем да ги наречем „сред­ства за масово окепазяване“, СМО, защото умишлено забра­виха хронологията на съби­тията, разчитайки евентуално на късата памет на слушатели и зрители. Забравиха, че още по времето на президента Ба­рак Обама на Украйна усилено се помагаше за въоръжаване. След като сумата нарасна значи­телно, а все още не се случваше това, което Големият брат го­рещо желаеше въпреки Май­дана, в интервю пред извест­ния американски журналист Стив Крофт президентът Оба­ма определи украинските по­литици като „пълни идиоти“. И добави, че не би наел дори да почистват поляната пред Бе­лия дом от фекалиите на пре­зидентското куче Бо. „Велика­та радост“ на украинските вла­сти бе, че те повярваха, че щом американците вече са тук, ще потече мед и масло. След кое­то се започна обстрелване­то на Донбас от Украинските въоръжени сили (УСВ). УСВ обстрелваше собствените си граждани, жители на Донбас, които си бяха „позволили“ да искат автономия в състава на Украйна и да четат Толстой, Чехов, Гогол на руски, а не на украински, както изискваше украинското държавно ръко­водство. Някои казват, че стиг­нало дотам, на плажа в Оде­са да бъде поставен следни­ят надпис: „Граждани давещи се, тъй като у нас (в Украйна) официален език е украинският, то викове и вопли за помощ на всички други езици няма да бъ­дат разглеждани“. Звучи като виц, но знае ли човек къде зи­муват раците? И така след го­дина обстрел на Донбас от УСВ Западът реши да се наме­си и се стигна до подписване­то на известните Мински спо­разумения, които още веднъж трябва да припомним. Мин­ските споразумения включ­ваха: незабавно прекратява­не на огъня; оттегляне на 50 километра до 14 дни от лини­ята на съприкосновение на всички тежки едрокалибрени артилерийски въоръжения и ракетни системи. Под наблю­дение на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – ОССЕ, бе записано да се изтеглят всички чуждес­транни въоръжени формиро­вания, военна техника и на­емници от територията на Ук­райна. И още - до края на 2015 г. в Украйна да се приеме нова конституция, като ключов мо­мент е децентрализацията на страната с отчитане особено­стите на ДНР и ЛНР и др.

Осем години Русия търпе­ливо изчакваше и напомня­ше за спазването на Минските споразумения, подписани от държавните ръководи­тели на Русия, Украйна, Германия и Франция. И осем години Украинските въоръжени сили обстрел­ваха в Донбас училища, болници, административ­ни сгради, докато убити­те граждани от руски про­изход достигнаха 14 000. Колко още трябваше да чака президентът Путин?! Да влязат в Русия ли? „През тези 8 години официал­ните български СМО бяха глухи и слепи. След датата 24 февруари 2024 г. се съ­будиха и медии, и журна­листи, политици-атланти­ци, политолози, историци, про­фесори, дори и писатели, всич­ки с будна гражданска съвест. Особено чувствителна на тема­та Русия бе професорката от Югозападния, да си го кажем направо – Американския уни­верситет. Как й беше името ли – абе на келявия Бечо внучката. Тя никога не можа да се прими­ри с „дългата ръка на Кремъл“. Ще попитате защо. Много прос­то – защото получава запла­тата плюс бонусите, разбира се, от „късата ръка на Вашинг­тон“. Професорката подобно не други нейни колеги също е дала своя „принос“ за развитието на нашата най-нова история: „Съветската армия, казва тя, е окупирала България от 1944 г. до края на 1947 г. с 600-хилядна армия на наша територия, кое­то е коствало на България 130 млрд. лв.“; „Сталин и Хитлер са били приятели и са си разменяли поздравления по повод офици­ални празници и рождени дни“; „Поделили са си Полша“; „Не ни се признава, че сме участвали във втората фаза на войната!“ Изобщо нови „открития“, из­вестни само на нея и някои дру­ги нейни колеги. Всъщност на по-заинтересованите читатели е известно, че най-новата ни ис­тория се пише най-вече в Юго­западния, НБУ и отчасти в Ве­ликотърновския университет. Сиреч, професорката ни каз­ва, че Сталин е оставил 600-хи­лядна армия да си почива в България, преди да стигне до Берлин! А дали е имало толко­ва казарми в България…? Или са били на палатки по поляните – кой ще я пита нея! Пък и тя да не би да е длъжна да отгова­ря на плебса? Колкото до 130-те милиарда лева – тук съм съгла­сен. Защото след като германци­те влязоха в България, извадиха машинките и печатаха левче­та, докато цената на един ки­брит например стана 1 000 000 лева. А обмяната на парите бе извършена чак след 1947 г. Така че сметката на професорката е вярна. Известно е, че ген. Стой­чев е единствен генерал от чужда армия, поканен и участ­вал в Парада на победата на Червения площад в Москва. И това ако не е признание?!

В предаване на БНР говори­телка заяви, че бомбените за­плахи в училищата идват от Русия, както бил казал ми­нистър Иван Демерджиев. Министърът опроверга каза­ното от говорителката, но ва­жното е, че тя също вече бе дала своя „принос“ в атаката срещу Русия и „Посолството“ няма да забрави това. Не остана назад и г-н Мирослав Севлиевски: „Руската пропаганда в Бълга­рия обърква нещата.“ Вижда се, и той не иска да е забра­вен! А с какво ли да го пом­ним?!

Редовният коментар на Велизар Шаламанов гласи: „Всички беди на България се дължат на руското влияние, руската пропаганда, руската пета колона и руското посол­ство!“

В атаката срещу Русия се включи и българският „ин­телектуален елит“ в лицето на Теодора Димова. Ето какво сподели тя пред микрофона на Радио Хоризонт: „В България има руска пропаганда, която убива нашия цивилизационен избор, руши нашето общество, неговия покрив!“ Отделно от това подобно на други колеги „интелектуалци“ Димова при­помня, че „разговорът за кому­нистическия режим не е завър­шен“.

Ами че завършете го най- после, нали затова ви ка­нят. Стига сте повтаряли това тъпо клише, без да можете да кажете нещо повече. Но тя продължа­ва: „Вили Лилков бил ини­циирал някаква подписка, която трябвало да бъде подкрепена, „интелектуал­ците се захващат“ с „лов на вещици“, защото пре­чат на „цивилизационния им избор“! Интелектуалци­те обаче не продължават разговора за комунисти­ческия режим, защото фа­ктите са против тях. Защо­то именно през комунисти­ческия режим България от една от най-бедните страни в Европа преди 1944 г. (въпреки четирите фабрики за грамофон­ни плочи – както твърди г-н Ва­сил Върбанов в свояплейлист), само за тридесет години се превърна в развита индустри­ална страна благодарение на Русия, тогава СССР. Благода­рение на руските технологии, руските специалисти, които ги внедряваха. Благодарение на заемите, които отпускаха и които изплащахме чрез изно­са на произведенията на лека­та и не само леката промиш­леност, построена пак от тях. Теодора Димова няма как да „шашне“ никого с нейните пи­еси, за които не съм чувал да са свършили билетите пред те­атралните каси, както свърш­ваха за „Римска баня“, „Сако от велур“, „Рейс“, „Човекоядката“ и др. по времето на омразния со­циализъм. Все пак, за да ни се де­монстрира нейната висока „кла­са“ на писател, за нея беше съз­даден специално тв филм, в който, представете си, „извест­ната“ писателка изпадна в ро­лята на екскурзовод, който се разхожда из Струга, родния град на Братя Миладинови. И ни разказва със самочувствие на откривател на нас „с гайдите“ за тяхното дело и творчество, за­щото ние не знаем и не сме чели. Прелюбопитно беше как в един момент Теодора Димова из­чезна зад някакъв ъгъл и от ек­рана зазвуча почти тържествен тембър на говорител зад кадър, който в продължение на дълги минути възхваляваше нейно­то „велико творчество“. С което стана напълно ясно защо е съз­даден и целият филм. Читате­лите обаче трябва да знаят, че в нейните „Ороци“ чрез примери и цитати от Библията, Кора­на тя обвинява нас, българите, в убога бездуховност. Някои съвременни писатели и поети като Теодора Димова, Вл. Лев­чев и други сигурно вярват или си мислят, че талантът се пре­дава по наследство. Но къде е „Тютюн“, къде са „Ороци“, къде е творчеството на Любомир Левчев - „Работническа кръв“, „Бавен марш“, „Метроном“, и къде е синът му Владимир Лев­чев с „Къде“? Или както казваше навремето дядо ми: „Къде е на магарето туй, къде е на камила­та онуй?“

На обругателите на Русия, прегърнали Запада с две ръце, ще припомня само един следде­сетоноемврийски факт. През ля­тото на 2008 г. гората на Аязмото край Стара Загора гореше цяла обхваната в пожар и наближава­ше кварталите на града. Бяхме се видели в чудо. Тогава минис­тър на вътрешните работи беше Румен Петков, който от името на правителството се обърна за помощ към новите ни приятели от Европейския съюз. Нали от 1.1.2007 вече бяхме негови чле­нове и плащахме в пълен раз­мер членския си внос. От Герма­ния пристигна отговор, че раз­полагат със специализирани самолети за гасене на пожари, но ще ни струва 165 хил. евро на летателен час! Надеждите ни за помощ от новите ни „при­ятели“ бяха попарени. Тогава пак се отзоваха „лошите“ об­ругавани братушки, онези, дето рушат нашия цивилизационен избор и неговия „покрив“, уга­сиха пожарите и си заминаха обратно по живо, по здраво. Не е известно дали официално по­лучиха поне едно „спасибо“. Аз лично не знам и не съм прочел в нашите медии за такова епохал­но изсключение. Вероятно рано или късно евроатлантиците ще намерят начин да извър­тят нещата по друг начин. Но както беше казал един по-мъдър човек: Фактите са свещени, ко­ментарите са свободни!

В заключение. Наясно съм, че ненавистта ви към Русия идва не от родителите на на­шите доморасли евроатлан­тици, а от онези, които са ги наели и осигуряват тлъстите им хонорари и щедро снабдя­ват Украйна с оръжие. Голяма­та победа за тях е, че да се из­биват два братски славянски народа. Иначе те знаят кому принадлежи победата.

 

За истината, илюзиите и предизвикателствата

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 9

На 14 ноември 1878 г., че­тири месеца след края на Бер­линския конгрес, румънският крал Карол I отправя до доб­руджанското население след­ното послание на български език:

„С Берлинския договор евро­пейските велики сили присъеди­ниха вашата родина към Румъ­ния. Ние няма да влезем като за­воеватели във вашите граници така определени от Европа...” Какъв пример за природна ще­дрост към коронована глава!

Румънска признателност и благодарност

До Балканската война през 1912 година България не пов­дига въпроса за Северна Доб­руджа и съдбата на българско­то население, заменило турско­то с румънско робство. Прояве­ната от заетите с вътрешните си проблеми български политиче­ски среди през този период ло­ялност към договореното в Бер­лин подхранва румънските апе­тити към пладнешки грабеж. Враждебна риторика, дрънкане на оръжия и открити заплахи за окупация на българска земя в Добруджа от страна на Румъния съпътстват всяко по-значител­но събитие във вътрешния жи­вот на България от Съединение­то през 1885 до Първата Балкан­ска война, когато лешоядът от север съзира мърша на юг през Дунава. Раздразнен от българ­ските успехи в Балканската вой­на, още през ноември 1912 го­дина Карол I предявява претен­ции за участие при разпределе­ние на плячката чрез корекции на българо-румънската граница в Добруджа. Предизвиканата от Румъния криза в района налага свикването на конференция на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 година под пред­седателството на Сергей Сазо­нов, руски министър на външ­ните работи, с участието на Гер­мания, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, но без учас­тието на България. Решава се България да отстъпи Силистра на Румъния, но да не се кориги­ра сухопътната граница. Румъ­ния е недоволна и изчаква удоб­ния момент.

Междусъюзническата вой­на започва на 16 юни 1913 г. Ця­лата българска армия е на юг срещу обединените сили на би­вшите съюзници Сърбия, Чер­на гора, Гърция и общия враг - Турция. На 29 юни, само две седмици след началото на вой­ната, румънските войски нахлу­ват в България през Добруджа и Дунава. Без никаква съпротива стигат до околностите на София, където ги очакват български войски за решително сражение. Не се решават да нападнат града – лешоядът налита само на мър­ша. Румънските войски разграб­ват беззащитна Варна, безчин­стват в Плевен и Плевенско. Цар Фердинанд моли за мир Карол I и изразява готовност да при­еме всички негови условия. На 17 юли е подписано примирие и се открива пътят към поредна­та национална катастрофа, пре­дизвикана от безотговорност­та на Кобургготската монархия. На 10 август 1913 година е по­дписан Букурещкият мирен до­говор. Член 2 на Договора очер­тава новата граница между Бъл­гария и Румъния, която започва от Тутракан на Дунав до Екрене (Кранево) на Черно море. Така България губи и Южна Добру­джа. Годината е 1913!

Трудно би могло да се прие­ме, че 45 години след като и две­те съседни държави получават своята независимост в резултат на една кървава война срещу об­щия поробител, в която участ­ват рамо до рамо двата народа, коварството и безцеремонната алчност на румънската полити­ческа върхушка не биха предиз­викали гняв, разочарования, ре­ваншизъм и желание за мъст у българите. Въпросът е не дали, а кога ще настъпи удобният мо­мент за ответен удар, за реванш. И той не закъснява.

Първа световна война

България се включва в Пър­вата световна война на 14 ок­томври 1915 година с обявява­нето на война на Сърбия. Бъл­гарската общественост именува войната Освободителна. Форма­лен повод за началото на вой­ната е убийството на австро- унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. В продължение на година България изчаква, за да се ориентира към коя коа­лиция ще се включат съседни­те държави и да прецени дали Антантата (Франция, Русия, Ве­ликобритания, Сърбия и други) или Централните сили (Герма­ния, Австро-Унгария, Турция) ще удовлетворят в по-голяма степен претенциите й към съсе­дите, заграбили български земи. В крайна сметка не избира Ан­тантата и воюва на два фронта – югозападен срещу Сърбия и Гърция и Северен срещу Румъ­ния и Русия. За целите на насто­ящото изследване ще се спрем на Северния фронт. През август 1916 година Румъния се присъ­единява към Антантата и на 27 август обявява война на Австро- Унгария. Четири дни по-късно, на 1 септември, България обявя­ва война на Румъния и на след­ващия ден българската войска настъпва в Добруджа. За четири месеци е освободена цяла Доб­руджа и се установява българ­ска администрация. В началото на януари 1917 година е освобо­ден последният град в Северна Добруджа - Исакча. Българската войска окупира и Букурещ, като по-голяма част от територията на страна е окупирана от Австро- Унгария и България. Румънският министър председател Братия­ну, въпреки ангажиментите към Антантата, по румънски, излиза от войната и започва преговори с четирите държави от Централ­ните сили за сепаративен мир. На 18 март 1918 година в Буфтея е подписан т. нар. Предварителен Буфтейски мирен договор, спо­ред член 1 на който Румъния се отказва от цяла Добруджа в пол­за на Централните сили. В прего­ворите се проявяват и различия­та между съюзниците във връзка с бъдещето на Добруджа. Герма­ния, мотивирана от егоистичен интерес, а не от съюзническа ло­ялност, настоява за оставането на Северна Добруджа в граници­те на Румъния, което би улесни­ло превръщането на Кюстенджа в свободно пристанище и коло­низацията на града от Германия чрез поставянето му под нем­ско управление. Връщането на Северна Добруджа на България, което е основен мотив за присъ­единяването й към Централните сили, би затруднило осъществя­ването на немската колониална схема, тъй като ще се наложи да я приложи по отношение на съ­юзник! Турция на свой ред на­стоява да получи компенсации от България в Тракия, ако Север­на Добруджа премине под ней­но управление. Австро-Унгария е за връщане на цяла Добруджа на България.

Окончателният договор за излизане на Румъния от вой­ната е подписан в Букурещ на 7 май 1918 година. Според пър­воначалния вариант само Южна Добруджа е върната на Бълга­рия с поправка на границата на север, а Северна Добруджа по настояване на Турция оста­ва под управлението на кондо­миниум на съюзничките. Бъл­гария е недоволна и възразява срещу уредбата на Букурещкия договор. Проведени са допълни­телни преговори в резултат, на които е подписан Берлинският протокол от 25 септември 1918 г. Според неговите клаузи цяла Добруджа остава в пределите на България, която от своя страна се задължава да отстъпи земите по левия бряг на Марица на Ос­манската империя.

Така допълнен, Букурещки­ят договор остава в сила до при­ключване на войната с подпис­ване на мирните договори от Версайската система, при коя­то България отново е от страна­та на губещите. Приключва пе­риодът от три години, когато за първи път след Освобождението от турско робство Северна Доб­руджа и нейното българско на­селение също са освободени от поредното робство, без съдба­та на тази българска земя да се свързва със съдбата на Южна Бесарабия.

Но войната продължава, българските войски търпят по­ражения при Добро поле и Дой­ран на югозападния фронт, вой­ската е изтощена и недоволна от управляващата върхушка, избухва Владайското въстание, което логично води до капиту­лацията на България, излизане от войната и подписване на Со­лунското примирие на 29 сеп­тември 1918 г. Цер Фердинанд абдикира, но династията и по­следиците от разгрома остават да тегнат върху българския на­род. Годината е 1918!

Край на Първата световна война - Ньойският „мирен” договор

Член 27 на договора отде­ля два реда на границата между България и Румъния: „От Черно море до Дунава: Границата, как­то е била на 1 август 1914 г.” Така великите сили наказаха Бълга­рия за нарушаването на догово­ра за присъединяване към Ан­тантата чрез подписването на се­паративен мир и санкционираха резултатите от Междусъюзниче­ската война. Годината е 1919!

Според румънско преброява­не от 1930 г. населението на Доб­руджа е 378 344 души, от които 143 209, или 37,9% българи, 129 025, или 34,1% турци и 77 726, или 20,6% румънци.

Въпросът за връщането на Добруджа в пределите на страна­та се превръща в основен външ­нополитически приоритет за по­литическите върхушки в Бълга­рия в периода между двете све­товни войни. Той ще определи до голяма степен и ориентацията на България към силите, стремящи се към ревизия на договорите от Версайската система. През април 1939 година Георги Кьосеиванов, министър-председател на Бълга­рия, поставя като основен външ­нополитически въпрос връщане­то на Южна Добруджа.

СССР дава да се разбере, че ще подкрепи връщането не само на Южна, но и цяла Доб­руджа на България до делтата на Дунава, където двете държа­ви да установят обща граница. Тази позиция на Москва остава непроменена и след 1 септември 1939 година.

През януари 1939 година цар Борис III поставя Добруджан­ския въпрос в Рим, но по такъв начин, че никой да не му обърне внимание.

В Берлин също са резерви­рани към българските искания, тъй като държат на безпрепят­ствените доставки на румънски петрол от Трансилвания.

Германия проявява актив­ност в подкрепа на български­те искания едва когато започ­ва ухажването на България от страна на англо-френския блок с цел да я задържи в своята ор­бита при очертаващия се не­избежен конфликт. Германия оказва натиск върху Румъния да уреди отношенията си с Бъл­гария, като върне Южна Добру­джа. Румъния си прави оглушки, но не за дълго.

На 26 юни 1940 година Мос­ква връчва нота на румънския пълномощен министър с иска­не да бъде опразнена Бесарабия и Северна Буковина в срок от 24 часа. С изтичане на дадения ул­тиматум Червената армия зав­зема двете области и установя­ва нова граница с Румъния. Ун­гария съзира звездния си миг за връщане на заграбената от Ру­мъния Трансилвания – моби­лизира армията и я струпва на унгаро-румънската граница. Ру­мъния е на колене и бързо се съ­гласява с връщането на Южна Добруджа на България с цел да освободи войските си и да ги прехвърли на унгарската грани­ца. Започва шумна манифеста­ция на българо-унгарско сбли­жение.

Липсата на външнополити­ческа концепция за решаване на Добруджанския въпрос, страх­ливостта и нерешителността на монарха, който не дръзва да ос­пори германското предложе­ние само за Южна Добруджа, водят до пропускане на уникал­ния шанс да се върне и Северна Добруджа без пушка да гръм­не. И това на фона на изрични­те внушения, идващи от Москва чрез българското военен аташе, че моментът е благоприятен да се помисли и за Северна Добру­джа, и за излаз на делтата на Ду­нав. Вместо да заиграе на тази струна, монархът оценява пози­цията на Москва като агресив­на! За чест на двама български политици от това време - Богдан Филов и Иван Попов, министър на външните работи, по приме­ра на Унгария обявяват военна мобилизация на добруджанския фронт на своя глава. Борис III Кобургготски, който единствено се интересува да съхрани коро­ната си, обявява плана за аван­тюристичен, за „нов 16 юни”! Но верен на заешката си приро­да, не поема дори отговорността да спре мобилизацията, а съвет­ва правителството да съгласува намеренията си с Рим и Берлин, преди да предприеме действия. Отговорът е очакван – съветът е България да се въздържа от упо­треба на сила по Добруджанския въпрос.

През юли 1940 година Бълга­рия и Румъния се опитват да ан­гажират Хитлер с посредниче­ска роля по решавана на Добру­джанския въпрос. Хитлер отказ­ва да е арбитър, но изрично дава да се разбере, че подкрепя бъл­гарските искания, включително за Силистра.

При тези ясни позиции на двете съперничещи си в района сили – Германия и СССР, на Ру­мъния не й остава нищо друго, освен да предприеме маневри за бавене и разтакаване, разчитай­ки на няколко фактора: на пър­во място на пасивността и нере­шителността на българския мо­нарх. На второ място на подкре­пата, която получава от Англия и Франция, които се опитват да внушат на Карол I, че трябва да уреди висящите въпроси с Бъл­гария, но когато той отказва, те подкрепят Румъния и остават плътно зад нея до присъединя­ването й към Тристранния пакт през пролетта на 1940 година.

Обстановката на Балкани­те обаче динамично се проме­ня. Наддаването за България да се присъедини към единия или другия военен блок се засилва и Германия решава да не я из­пусне да излети извън орбита­та й. Тя подема инициативата за решаване на въпроса за Южна Добруджа по две причини – едната е да обвърже България към Оста и втората, може би по- важна, да охлади апетитите към Северна Добруджа, подхранва­ни от СССР.

Притиснати от обстоятел­ствата, Англия и Франция при­знават законността на българ­ските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 година.

Разбирайки накъде духа вя­търът, цар Борис III решава да шантажира великите сили – главно Германия и Италия. На 29 юни 1940 година декларира, че България е заплашена от про­летарска революция и съюз със СССР, ако не получи Южна Доб­руджа! Трикът оказва необходи­мия ефект в Берлин. Дори изгна­никът в Германия, Фердинанд, се обръща с писмо към Хитлер, уверявайки го колко е важно България да получи Южна Доб­руджа по мирен начин чрез по­средничеството на Германия!

Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Герман­ците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за урежда­не на Добруджанския и Тран­силванския въпрос.

При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предла­га да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издева­телства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възме­зди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Доб­руджа след връщане на областта на България.

Следва

 


Страница 607 от 631