Продължение от бр. 9
Но засега тя все още е само европейска – през октомври фашистка Италия напада Гърция, след като вече е „колонизирала” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена купонна система.
На 17 ноември царят заедно с външния си министър И. Попов е на посещение при А. Хитлер и въпреки че Кобургът де юре все още отказва да подпише Пакта, де факто и двамата са убедени в неизбежността от присъединяването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята уж съпротива, а И. Попов с непрестанните си заплахи, че ще подаде оставка, ако договорът бъде подписан.
На техните мними колебания е сложен край, когато на 20 ноември чрез българския пълномощен министър в Москва СССР предлага на България т. нар. гаранционен пакт.
Пет дни след това в България пристига главният секретар на Министерството на външните работи на СССР А. Соболев с предложение за Пакт за ненападение и взаимна помощ между двете страни.
Това предложение е отхвърлено и от монарха, и от правителството. То е отхвърлено и от буржоазнодемократичната опозиция, която е имала свой вариант – България да обяви последователен неутралитет и всяка намеса на великите сили с войски в страната да се смята за окупация. Но след срещите с А. Хитлер и А. Соболев, Борис III вече е решил какво да прави.
Това проличава от разговора му с тогавашния неформален лидер на буржоазно демократичната опозиция Никола Мушанов, състоял се на 11 декември 1940 г. На него монархът е подсказал на стария политик „единствения изход от положението” – съюз с Германия.
В случая има
едно любопитно съвпадение.
Пет дни след този разговор – на 16 декември 1940 г. А. Хитлер подписва плана „Барбароса” за война срещу СССР. На българските „колебания” е трябвало да се сложи край. И отвън, и отвътре!
И докато във външната си политика българският фашизъм е демонстрирал все пак някакви колебания, нищо подобно не е имало във вътрешната: на 24 декември е гласуван антиеврейският Закон за защита на нацията, а на 29 – Законът за организирането на българската младеж. Създава се поредната младежка фашистка организация „Бранник”. Разбира се и тя е изградена по нацистки образец.
Три дни след това – навръх новата 1941 г., Б. Филов отново е на среща с Адолф Хитлер и Йоахим фон Рибентроп и се връща напълно убеден в необходимостта от присъединяването на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва малък театър пред своя министър-председател.
Най-напред цяла седмица след завръщането на своя министър-председател цар Борис III не кани Б. Филов на задължителната в такива случаи аудиенция, а когато най-после на 8 януари тя се състоява, между двамата се разиграва драматична сцена.
Царят бурно реагира на изказаната от Б. Филов позиция за незабавно подписване на Пакта, но Б. Филов спокойно и - както сам казва - „аргументирано обяснява ,защо трябва да вървим с Германия”.
Професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вярвал в германската победа. Той не само е бил за включването в Пакта, но е искал на всяка цена това да стане с неговия подпис. Защо ли?
Отговорът е прост - така Б. Филов се е бетонирал на премиерския си пост и всеки опит за евентуалната му смяна би се изтълкувал от немците като враждебен акт срещу тях. Професорът си спечелва външна подкрепа, традиционно страстно желана от българските политици.
След разговора на царя с Богдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януари, скрито от обществеността, Министерският съвет с пълно мнозинство взема съдбоносното решение България отново да стане сателит на Германия. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.
Възползвайки се от това решение, цар Борис III в края на януари дава съгласието си в България да се настани т. нар. Дивизия за специални поръчки „Бранденбург”, директно подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.
За да предотврати включването на България в Тристранния пакт - чак през февруари, се активизира и англоамериканската дипломация. Но вече е много късно. Големият въпрос е - дали е било от неопитност?
Американците благосклонно приемат обяснението на монарха за невъзможността на страната да се противопостави с оръжие в ръка на немците. Но воюваща Великобритания е непреклонна и нейният дипломатически представител сър Джорд Рендел предупреждава, че българите скъпо ще платят за своята подкрепа на нацистка Германия.
Своето мнение изказва и буржоазно-демократичната опозиция – парламентарна и извънпарламентарна: като не може да се попречи на германците да минат през България и да се включат във войната на Италия срещу Гърция, това да станело, но без договорно обвързване с Райха.
Б. Филов сумира оформилите се три позиции спрямо настоятелното искане на немците. Според първата, тази на англичаните, България трябва да окаже военна съпротива на Вермахта, без оглед на преките последствия за нея. Богдан Филов категорично отхвърля подобен вариант.
Той отхвърля и втория вариант - този на легалната опозиция в страната. Да бъдат пуснати немците в страната без договор означава - според Б. Филов - окупация. Отхвърля го и цар Борис III, който в този случай не би бил нищо повече от фигурант, пленник в собствената си страна.
Остава третият, приет и от двамата, вариант: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съюзници.
Впрочем това е вариантът на прогерманската българска буржоазия и нейната пронацистка политическа клика.
И така, през февруари 1941 г. всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е завършена. Завършено е и превръщането на България във фашистка държава в пълния смисъл на думата. Следва самото подписване, което е планирано да стане на 1 март във Виена.
За този съдбоносен акт са поканени проф. Б. Филов - министър-председател, и И. Попов - министър на външните работи. Отива само Б. Филов, защото И. Попов се разболява от „дипломатически ишиас“.
За заминаването на българския премиер А. Хитлер изпраща личния си самолет.
В 12,30 часа на 1 март 1941 г. във Виена с подписа на Б. Филов България вече и де юре става член на Тристранния пакт, а с това и пълномащабен сателит на нацистка Германия. Един час преди това синеоките рицари на непобедимата хитлеристка армия са започнали преминаването си през територията на новия си съюзник - Царство България, за да помогнат на другия си съюзник – Италия, в нейната агресия срещу Гърция.
От 1 март нататък следват
три месеца на драматични събития
както в страната, така и в Европа. Всъщност те следват естествения си път.
В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от правителственото мнозинство, т. е. от депутатите-фашисти с овации, с „ура” и химна на Царството - „Шуми Марица”. Това мнозинство ще вика „ура” и пак хорово ще изпълнява този химн и на 13 декември 1941 г., когато се обявява война на Великобритания и на САЩ.
Против подписването на Пакта гласуват 17 депутати от иначе разноликата опозиция – демократи, земеделци и комунисти. На 6 март в своя декларация Българската работническа партия решително осъжда съдбовния акт на пронацисткото българско правителство.
Покрай влизането в Тристранния пакт са подписани две търговско-икономически спогодби за стопанско сътрудничество, чрез които Хитлерова Германия в следващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен център на хитлеристката военна машина на Балканите, който действа до 9.9.1944 г. в услуга на т. нар. „източна кампания” на Вермахта.
За да успокои общественото мнение и традиционно силните русофилски настроения на народа, монархофашисткото правителство пуска слуха, че скоро и СССР ще стане член на Тристранния пакт, въпреки че както СССР, така и САЩ и Великобритания реагират остро срещу българското членство в Пакта - на 3 март Великобритания скъсва дипломатическите си отношения с България.
По същото време – на 25 март, Югославия също подписва Тристранния пакт. Но в страната от военното командване е създадена силна група от агенти за влияние на английското военно разузнаване. На 6 април военните извършват държавен преврат и анулират членството си. Вермахтът незабавно нахлува в Югославия и за две седмици я ликвидира. На 17 април Югославия капитулира. На 19 април българската армия влиза във Вардарска Македония.
На 20 април, рождения ден на А. Хитлер, в Скопие, неофициалният глава на Българската православна църква архимандрит и митрополит Софийски архимандрит Стефан отслужва тържествен благодарствен молебен.
Югославия престава да съществува, но заедно със същевременната окупация на Гърция отклонява 600 000 немски войници от готвещото се в дълбока тайна нападение на Вермахта срещу Съветския съюз.
Това забавя хитлеристката агресия срещу СССР с 40 дни - безценна помощ за неговата защита.
Какво стана в света, в Европа и България след това, е известно. Известно е защо имаше Нюрнбергски процес, защо имаше процеси срещу фашистите в цяла Европа. И естествено, защо имаше Народен съд и в България.
Поставена на колене от Ньойския договор бе и България, обградена от държави, заграбили нейни земи с изконно българско население. В тази изключително тежка ситуация страната се нуждаеше от политици, способни на „висш дипломатически пилотаж”. Вместо това начело на държавата се сменяха царски подлоги с бездарни политически демагози и обратно. Такъв бе буржоазният политически елит на многострадална България, който успя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални катастрофи и над 300 000 жертви, паднали по бойните полета и загинали във вътрешните политически борби български граждани.
Некадърността на буржоазния политически елит на Царство България с пълна сила се прояви именно при подписването на Тристранния пакт, заради което държавата ни отново се оказа в лагера на победените. За това кой как спаси родината ни от трета национална катастрофа, превръщайки я от Царство в Народна република, сега няма да говорим. Не защото се страхуваме от хулите на новите ни демократи, а защото истината е отдавна известна и просто е обидно да бъде повтаряна или оспорвана.
Продължение от бр. 9
- Описвате две различни системи. Казвате, че лидерът действа в интерес на гласоподавателите, но и че не той взема решенията, а управляващите класи. Вие сте начело на Русия отдавна и познавате много президенти на САЩ. Какви са тези центрове на власт в САЩ според вас? Кой всъщност взема решенията?
- Не знам. Америка е сложна страна: консервативна, от една страна, бързо променяща се, от друга. Не ни е лесно да я разгадаем. Кой взема решенията за изборния процес? Възможно ли е да се разбере, когато всеки щат има свое законодателство, всеки се саморегулира и някой щат може да забрани на свой жител да гласува? Тя има двуетапна изборна система и ни е много трудно да я разберем. Да, има две основни партии - Републиканска и Демократическа. В тази партийна система има центрове, които вземат решенията или подготвят такива. Затова според мен след рухването на Съветския съюз беше водена жестока и неоправдана политика на натиск срещу Русия. Разширяване на НАТО, подкрепа за сепаратисти в Кавказ, създаване на система за противоракетна отбрана. Това са все инструменти за натиск. Всичко е натиск, натиск. Завличането на Украйна в НАТО също е натиск. Защо?
Мисля, че една от причините беше, че бе изграден, образно казано, прекомерен производствен капацитет. По време на сблъсъка със Съветския съюз бяха създадени множество центрове и специалисти по Съветския съюз, които не можеха да вършат нищо друго. Те са убедили политическото ръководство, че е нужно да продължат политиката срещу Русия, да се опитат да я разцепят, да създадат квазидържави тук и да ги подчинят на основата на разделение. Да използват общия им потенциал в бъдеща борба срещу Китай. Това е грешка, включително създаването на прекомерен капацитет за конфликта срещу Съветския съюз. Всичко това трябва да изчезне. Трябва да има нови, свежи сили. Хора, които гледат към бъдещето и разбират какво става в света. Вижте как се развива Индонезия. 600 милиона население. Къде ще избягаме от нея? Никъде. Трябва да предположим, че Индонезия ще влезе в клуба на водещите световни икономики, без значение дали на някой му харесва. Съзнаваме, че в Съединените щати, въпреки икономическите им проблеми, положението е нормално и икономиката расте с прилични темпове. БВП расте с 2,5%, ако не бъркам. Но ако искаме да подсигурим бъдещето, трябва да променим подхода си към промените. Както казах, светът се променя, без значение как ще завършат събитията в Украйна. Светът се променя. Американски експерти вече пишат, че въпреки всичко САЩ постепенно променят позицията си в света. Ваши експерти го пишат, аз просто ги чета. Единственият въпрос е как точно ще стане - бързо и болезнено или постепенно и безболезнено. И го пишат хора, които не са антиамерикански настроени. Просто следват тенденциите в световното развитие. За да направим добра оценка и да променим една политика, ни трябват мислещи хора, които гледат напред, могат да анализират и препоръчат определени решения на политическите лидери.
- Трябва да попитам. Ясно заявихте, че разширяването на НАТО на Изток е нарушение на обещание, което е било направено през 1990 г. и е заплаха за страната ви. Точно преди да изпратите войски в Украйна вицепрезидентът на САЩ беше на Мюнхенската конференция по сигурността и насърчи президента на Украйна за НАТО. Смятате ли, че беше опит да ви провокират към военни действия?
- Пак повтарям: многократно предлагахме да потърсим мирно решение на възникналите в Украйна проблеми след преврата от 2014 г. Никой не ни чу. Нещо повече, украинските лидери, които бяха под пълен американски контрол, изведнъж обявиха, че няма да спазват Минските споразумения. Не ги харесвали. И затова продължиха военните действия в Донбас. Паралелно с това територията се разработваше от военни структури на НАТО под прикритието на обучения и обучителни центрове. На практика започнаха да строят бази на НАТО там, това е. Украйна заяви, че руснаците не са един от коренните й народи, и прие закони, ограничаващи правата на некоренните народи. Същата Украйна, която получава всички югоизточни територии като дар от руския народ, изведнъж обяви, че руснаците не са един от коренните народи там. Нормално ли е? Всичко това заедно доведе до решението да сложим край на войната, която неонацисти започнаха през 2014 г.
- Смятате ли, че Зеленски има свободата да преговаря за мирно споразумение?
- Не знам подробности, трудно ми е да отсъдя. Но смятам, че има или поне имаше. Дядо му се е бил срещу фашистите, нацистите през Втората световна война. Веднъж говорихме за това. Попитах го: “Володя, какво правиш? Защо поддържаш неонацистите в Украйна? Дядо ти е воювал срещу фашизма. Бил е на фронта!“ Няма да кажа какво ми отговори. Това е отделна тема и не смятам за уместно да го направя. Колкото до свободата му, защо да няма? Дойде на власт с очакванията на украинския народ да поведе Украйна към мир. Така говореше и с това спечели изборите с голяма преднина. Но вече на власт, според мен, е осъзнал две неща. Първо, че е по-добре да не се кара с неонацистите и националистите, защото са агресивни и много активни - всичко може да се очаква от тях. И второ, воденият от САЩ Запад ги подкрепя и винаги ще подкрепя противниците на Русия. Затова зае такава изгодна и безопасна позиция, въпреки че обеща на народа си да сложи край на войната в Украйна. Измами избирателите си.
- Смятате ли, че към февруари 2022 г. е имал свободата да говори с вас или вашето правителство за край на войната? Защото явно конфликтът не е в полза на страната му и на света. Може ли да го направи?
- Защо не? Той се смята за държавен глава. Спечели изборите. Макар че в Русия смятаме, че превратаджиите са основният източник на власт и всичко случило се след 2014 г. В този смисъл дори днес управлението е пробито. Но се смята за президент, а и е признат от Съединените щати, цяла Европа и на практика от целия свят. Защо да не може? В Истанбул преговаряхме с Украйна. Бяхме се договорили и той беше наясно. Освен това основният им преговарящ, г-н Арахамия, който мисля, че още е председател на парламентарната група на партията на президента в парламента... Още е шеф на парламентарната група на президентската партия в Радата. Още е там. Подписът му стои под документа, за който ви разказах. Но после публично заяви пред целия свят: “Бяхме готови да подпишем документа, но г-н Джонсън, тогавашният премиер на Великобритания, ни убеди да не подписваме, като каза, че е по-добре да се бием срещу Русия и че ще ни възстановят всичко, което загубим по време на конфликта. И ние се съгласихме.” Изявлението му е публично, вижте го. Дали могат да се върнат към преговорите? Въпросът е дали искат да се върнат. След това президентът на Украйна издаде указа, който забранява преговорите с нас. Да отмени този указ и това е. Никога не сме отказвали преговори. Постоянно чуваме: “Русия готова ли е?” Да, не отказваме. Те отказват публично. Нека отмени указа и дойде на преговори. Никога не сме отказвали. Фактът, че са се подчинили на искане на г-н Джонсън, бившия британски премиер, ми изглежда смешен и тъжен. Както каза г-н Арахамия: “Можехме да спрем военните действия преди година и половина, но британците ни убедиха и отказахме.” Къде е сега г-н Джонсън? А войната продължава.
- Добър въпрос. А къде е той и защо го е направил?
- Знам ли… И аз не разбирам. Има едно общо настроение. По някаква причина всички си въобразяват, че Русия може да бъде победена на бойното поле. Смятат, че е така - арогантно, чистосърдечно, но не и умно.
- Описахте връзката между Русия и Украйна. Описахте и Русия като православна страна, което заема централна роля в разбирането ви за нея. Какво значи това за вас като християнски лидер? По ваше описание. Как ви влияе това?
- Както споменах, през 988 г. княз Владимир се покръства, следвайки примера на баба си, княгиня Олга. После той покръства своята свита и постепенно, в рамките на няколко години, покръства всички руси. Пътят от езичеството до християнството е дълъг. Отнема години. Но накрая източното православие се вкоренява дълбоко в съзнанието на руския народ. Когато Русия се разширява и поглъща други народи, които изповядват ислям, будизъм или юдаизъм, тя винаги се отнася почтено към тях въпреки рели гиите им. Това е силата на Русия. И е напълно ясно. Всъщност основните ценности във всички споменати религии са подобни, да не казвам едни и същи. Те са традиционни религии в Руската федерация. Между другото, руските власти винаги са били внимателни към културата и религиите на народите, които влизат в Руската империя. По мое мнение това изгражда основата на сигурността и стабилността на руската държавност. Всички народи, които живеят в Русия, я смятат за своя родина. Например онези, които се преместят в САЩ или Европа от Южна Америка - като един ясен и разбираем пример, считат за своя родина страната, от която са дошли. Хората в Русия с различна религия смятат нея, Русия, за своя родина. Те нямат друга. Ние живеем като едно голямо семейство и имаме сходни традиционни ценности. И въпреки че сме едно голямо семейство, в същото време всеки има и свое по- малко семейство. Това е основата на обществото ни. Родината и по-малкото семейство имат специфична връзка, това е точно така. Не можем да осигурим нормално бъдеще за семействата си, ако не осигурим нормално, устойчиво бъдеще за цялата родина. Затова патриотичните чувства са много силни в Русия.
- Но може ли само да кажа нещо? Ето как религиите се различават. Християнството е религия без насилие - то казва:”Обърни и другата буза”, “Не убивай”. Как един лидер на държава, на когото му се налага да убива, може да бъде в същото време християнин? Как се помирявате със себе си?
- Много е лесно. Когато става въпрос да защитиш себе си, семейството си и родината си. Ние не нападаме никого. Кога започнаха събитията в Украйна? С преврата и започването на военните действия в Донбас. Ние защитаваме нашия народ, себе си, родината си и бъдещето си. Колкото до религията като цяло, тя не е въпрос на външни прояви. Не е до ходене на църква всеки ден и удряне на главата в пода. Тя е в сърцето. В нашата култура религията е ориентирана към човека. Достоевски, който е добре познат на Запад, този гений на руската култура и литература, говори много за руската душа. Западните общества са по-прагматични. Руският народ мисли повече за вечното, за морални ценности. Може би няма да се съгласите с мен, но западната култура е по-прагматична. Не казвам, че е лошо. Това носи на елита големи успехи в производството, дори в науката и т.н. Няма лошо. Само казвам, че изглеждаме еднакво, но разсъждаваме различно.
- Виждате ли нещо свръхестествено по време на работа? Гледайки какво се случва в света днес, виждате ли Божията намеса? Мислите ли си: “Тук има висши сили”?
- Честно казано не. Според мен световната общност се развива по свои закони. Те са такива, каквито са. Винаги е било така в историята на човечеството. Държави са се издигали, стават по-силни и по-населени, но по някое време са губили своя статут на световната сцена. Вероятно няма нужда да давам примери, но можем да започнем с Чингиз хан, Златната орда, и да завършим с Римската империя. Римската империя може би няма аналог в историята. Но постепенно потенциалът на варварите се увеличава, както и населението им. Те стават по-силни и укрепват икономически, както днес бихме казали. Накрая това води до рухването на Римската империя и наложения от римляните режим. Но за рухването й са нужни пет века. Разликата със случващото се днес е, че промените се случват с много по-бързи темпове, отколкото в римско време.
- Кога ще се появи империята на изкуствения интелект според вас?
- Задавате ми все по-сложни въпроси. За да ви отговоря, трябва да съм експерт по големи числа, големи бази данни и изкуствен интелект. Човечеството е изправено пред много заплахи днес. С генетиката днес е възможно да създадем “свръхчовек” или човешко същество със специфична цел - генетично проектиран атлет, учен, войник. Говори се, че Илон Мъск успешно е внедрил чип в мозъка на човек в САЩ.
- Какво мислите за това?
- Смятам, че Илон Мъск няма спиране. Ще прави каквото реши. Въпреки това с него трябва да се намери обща основа, да се търсят начини да бъде придуман - смятам, че е умен човек - да се постигне споразумение, защото този процес трябва да се формализира и регулира чрез определени правила. Човечеството трябва да помисли какво ще се случи вследствие развитието в сферите на генетиката и изкуствения интелект. Може донякъде да се предвиди какво ще се случи. Когато в миналото човечеството усеща екзистенциална заплаха от ядрените оръжия, ядрените държави започват да помиряват, осъзнавайки, че небрежната употреба на ядрени оръжия може да го унищожи. Невъзможно е да се спрат изследванията в сферите на генетиката или ИИ днес, както е било невъзможно да се спре употребата на барута. Но щом осъзнаем, че заплахата идва от липсата на контрол върху ИИ, генетиката или друга сфера, ще дойде моментът да сключим международно споразумение за регулирането им.
- Благодаря ви за отделеното време. Ще ви задам един последен въпрос, свързан с човек, който е известен в САЩ, но може би не толкова тук. Еван Гершкович, репортера на “Уолстрийт джърнъл”, който е на 32 години и е в затвора от почти година. В САЩ се говори много за това и искам да ви попитам директно, без да навлизате в подробности, за вашата версия на случилото се и дали в знак на добра воля бихте го освободили, за да го върнем в САЩ?
- Толкова жестове на добра воля направихме, че май ги изчерпахме. Не сме видели някой да ни отговаря по реципрочен начин. Мога да кажа, че на теория не изключвам да се случи. Стига партньорите ни да предприемат реципрочни стъпки. Под “партньори” имам предвид основно специалните служби. Специалните служби си общуват и по този въпрос. Няма табута за уреждането му, готови сме да го решим. Но по каналите на специалните служби се обсъждат определени условия. Мисля, че можем да се договорим.
- Разбира се, такива неща се случват от векове - една държава залавя шпионин, разменя го за свой човек. Не че е моя работа, но мисля, че по-различното тук е, че очевидно той не е шпионин, а някакво хлапе. Може да е нарушил закона, но не е супершпионин, всеки го знае. И да се иска размяната му... Но е в различна категория. Може би Русия се унижава, като го прави?
- Може да имаме различно тълкуване на определението за шпионин, но законът описва определени характеристики. Ако някой получава секретна информация и го прави по конспиративен начин, това се определя като шпионаж. Точно това е правил. Получавал е секретна, поверителна информация и го е правил тайно. Може да го е направил от небрежност или по своя инициатива. Но фактът е, че действията му се определят като шпионаж. Доказано е. Хванат е, когато получава информацията. Ако имаше нещо пресилено, изфабрикувано, недоказано, историята би била съвсем различна. Но е заловен, когато тайно получава поверителна информация. Какво тогава?
- Казвате, че е работил за американската държава или НАТО, или че просто е репортер, хванат с материали, които не е трябвало да има? Това са две различни неща.
- Не знам за кого е работил. Но искам да подчертая, че да получаваш секретна информация по таен начин се нарича шпионаж. Работил е за някакви американски специални служби. Едва ли е работил за Монако, тъй като едва ли Монако се интересува от тази информация. Спецслужбите трябва да се разберат. Има положени някакви основи. Има хора, които според нас не са свързани със спецслужби и сега ще ви разкажа за такъв човек, който излежава присъда в съюзна на САЩ държава. От патриотични чувства този човек е убил един бандит в една европейска столица. Знаете ли какво е правил бандитът по време на събитията в Кавказ? Не ми се ще да ви го казвам, но ще го направя. Полагал е на пътя взети в плен наши войници и е минавал с кола през главите им. Що за човек е това? Може ли дори да се нарече човек? И един патриот е убил този бандит в една европейска столица. Дали го е направил по своя инициатива или не, е друг въпрос.
- Но Еван Гершкович не е правил нищо такова. Това е съвсем различно. Той е 32-годишен вестникарски репортер.
- Но е извършил нещо друго. Не е просто журналист. Подчертавам: журналист, който тайно получава поверителна информация. По-различно е, но пак въпросът опира до хора, които са на практика под контрола на американските власти, независимо къде излежават присъди. Диалогът между спецслужбите продължава. Въпросът трябва да се реши спокойно, отговорно и професионално. Във връзка са, така че нека си свършат работата. Не изключвам човекът, за когото говорите, г-н Гершкович, да се върне в родината си. В крайна сметка няма голям смисъл да го държим в руски затвор. Искаме американските спецслужби да помислят как могат да допринесат за целите, които нашите спецслужби преследват. Готови сме да говорим, а и вече има разговори. Много такива разговори са се увенчавали с успех в миналото. Вероятно и този случай ще се развие успешно. Но трябва да се договорим.
- Надявам се да го пуснете. Благодаря ви, г-н президент.
- Аз също искам да се върне в родината си. Казвам го искрено. Нека кажа отново: диалогът продължава. Колкото повече разгласяваме подобни неща, толкова по-трудно е да ги разрешим. Всичко трябва да стане спокойно.
- Дали същото важи и за войната? Явно ще ви задам още един въпрос. Може би няма да отговорите от стратегически съображения. Но тревожи ли ви, че случващото се в Украйна може да доведе до нещо много по-голямо и по- ужасно? Доколко мотивирани сте да се обадите на американското правителство и да поискате да се разберете?
- Вече казах, че не отказваме разговори. Искаме да преговаряме. Западът и Украйна очевидно са сателити на Съединените щати. Не го приемайте, сякаш искам да обидя някого. Но и двамата разбираме какво става. Беше предоставена финансова помощ от 72 милиарда долара. Германия е втора по дадена помощ, после са други европейски страни. Десетки милиарди долари се вляха в Украйна. Има огромен приток на оръжия. В този случай трябва да се каже на украинското ръководство да отмени абсурдния указ и да дойде на масата за преговори. Не сме отказвали нищо.
- Казахте го и не смятам, че сте искали да обиждате. Казахте и за записа, в който се говори, че Украйна е била спряна да договори мирно споразумение от бившия британски премиер, действащ от името на правителството на Байдън. Това, че големи държави контролират малки, не е нещо ново. Затова ви питам за директна връзка с правителството на Байдън, което взема решенията, а не украинския президент Зеленски.
- Ако правителството на Зеленски е отказало да преговаря, предполагам, че го е направило по нареждане на Вашингтон. Ако Вашингтон мисли, че решението е било погрешно, да намери деликатно извинение, което да не обиди никого. Да измисли изход. Не ние сме взели такова решение, а те. Нека го коригират. Те взеха погрешното решение, а ние да търсим изход от положението, за да коригираме грешките им. Те си го взеха, нека те се поправят. Ще ги подкрепим.
- Нека се уверя, че разбирам правилно казаното. Мисля, че казвате, че искате договаряне на споразумение на случващото се в Украйна?
- Правилно. И такова имаше. В Истанбул бяхме подготвили огромен документ, който бе подписан от оглавяващия украинската делегация. Подписа се под някои от клаузите, макар и не под всички. Подписа се и каза: “Готови сме да подпишем целия.” Войната щеше да свърши много отдавна, преди година и половина. Но се появи премиерът Джонсън, разубеди ги и пропуснахме възможността. Пропуснали сте я, допуснали сте грешка, сега се коригирайте, това е. Защо ние да поправяме нечии чужди грешки? Някой ще каже, че грешката е наша. Ние сме ескалирали положението, като сме решили да сложим край на войната, започнала в Донбас през 2014 г., както вече казах, с военни средства. Нека преговорим. Казах ви тези неща, преди малко ги обсъждахме. Да се върнем на 1991 г., когато ни обещаха НАТО да не се разширява. Да се върнем на 2008 г., когато се отвориха вратите на НАТО за Украйна. Да се върнем на декларацията за независимост на Украйна, където пише, че тя ще бъде неутрална страна. Да се върнем на факта, че НАТО и американски военни бази започнаха да се появяват на територията на Украйна, създавайки заплаха за нас. Да се върнем на преврата в Украйна през 2014 г. Безсмислено е, нали? Можем да се люшкаме напред-назад безкрайно, но те са тези, които спряха преговорите. Грешка ли беше? Да. Поправете я, ние сме готови. Какво друго ви трябва?
- Може би е унизително в този момент НАТО да приеме руския контрол върху територия, която преди две години беше украинска.
- Казах: Нека си помислят как да го направят с достойнство. Има ли желание, има и варианти. Досега имаше само писъци за това, как да се постигне стратегическо поражение за Русия на бойното поле. Днес явно вече осъзнават, че е трудно да се направи, ако въобще е възможно. Според мен е невъзможно по дефиниция. Никога няма да се случи. Изглежда ми, че сега властимащите на Запад започват също да го осъзнават. Ако са го осъзнали, трябва да помислят какво да сторят. Ние сме готови за този разговор.
- Готови ли сте да кажете “Поздравления, НАТО, ти победи”, и да запазите сегашното положение?
- Това е предмет на разговор. Никой не е готов на такъв. Казано по-точно, искат, но не знаят как да го направят. Знам, че искат. Не просто го виждам, знам, че искат. Но се мъчат да разберат как да го направят. Те ни докараха до днешното положение. Не ние го направихме, а нашите “партньори”, нашите противници. Нека сега те мислят как да обърнат положението. Нямаме против. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Неспирната мобилизация в Украйна, истерията, вътрешните проблеми рано или късно ще доведат до някакво споразумение. Може да прозвучи странно на фона на днешното положение, но отношенията между двата народа ще се възстановят. Ще е нужно много време, но раните ще зараснат. Ще ви дам няколко необичайни примера. При битка на бойното поле. Конкретен пример. Украински войници са обкръжени. Истинска случка. Нашите войници викат: “Нямате шанс, предайте се! Излезте и ще останете живи!” Украинските войници им отговарят на чист руски: “Руснаците не се предават!” И всички загиват. Все още се смятат за руснаци. В известна степен наблюдаваме елемент на гражданска война. Всеки на Запад смята, че руският народ вече е завинаги разделен. Не, той отново ще се обедини. Единението си е там. Защо украинските власти рушат Руската православна църква? Защото обединява не само територията, но и душите ни. Никой не може да раздели душата. Да завършим ли с това, или има и друго?
- Не, мисля, че е идеално. Благодаря ви, г-н президент.
|
Навършиха се две години от специалната военна операция, която Русия беше принудена да започне след „византийските номера“, които Украйна и колективният Запад приложиха срещу нея. Българските средства за масова дезинформация, които в продължение на 8 години премълчаваха какво действително се случва, се нахвърлиха, и продължават да го правят, върху Русия, определяйки я като „агресор“, „окупатор“, „нашественик“, непредизвикано нахлул на територията на Украйна и т. н., и т. н. Можем да ги наречем „средства за масово окепазяване“, СМО, защото умишлено забравиха хронологията на събитията, разчитайки евентуално на късата памет на слушатели и зрители. Забравиха, че още по времето на президента Барак Обама на Украйна усилено се помагаше за въоръжаване. След като сумата нарасна значително, а все още не се случваше това, което Големият брат горещо желаеше въпреки Майдана, в интервю пред известния американски журналист Стив Крофт президентът Обама определи украинските политици като „пълни идиоти“. И добави, че не би наел дори да почистват поляната пред Белия дом от фекалиите на президентското куче Бо. „Великата радост“ на украинските власти бе, че те повярваха, че щом американците вече са тук, ще потече мед и масло. След което се започна обстрелването на Донбас от Украинските въоръжени сили (УСВ). УСВ обстрелваше собствените си граждани, жители на Донбас, които си бяха „позволили“ да искат автономия в състава на Украйна и да четат Толстой, Чехов, Гогол на руски, а не на украински, както изискваше украинското държавно ръководство. Някои казват, че стигнало дотам, на плажа в Одеса да бъде поставен следният надпис: „Граждани давещи се, тъй като у нас (в Украйна) официален език е украинският, то викове и вопли за помощ на всички други езици няма да бъдат разглеждани“. Звучи като виц, но знае ли човек къде зимуват раците? И така след година обстрел на Донбас от УСВ Западът реши да се намеси и се стигна до подписването на известните Мински споразумения, които още веднъж трябва да припомним. Минските споразумения включваха: незабавно прекратяване на огъня; оттегляне на 50 километра до 14 дни от линията на съприкосновение на всички тежки едрокалибрени артилерийски въоръжения и ракетни системи. Под наблюдение на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – ОССЕ, бе записано да се изтеглят всички чуждестранни въоръжени формирования, военна техника и наемници от територията на Украйна. И още - до края на 2015 г. в Украйна да се приеме нова конституция, като ключов момент е децентрализацията на страната с отчитане особеностите на ДНР и ЛНР и др.
Осем години Русия търпеливо изчакваше и напомняше за спазването на Минските споразумения, подписани от държавните ръководители на Русия, Украйна, Германия и Франция. И осем години Украинските въоръжени сили обстрелваха в Донбас училища, болници, административни сгради, докато убитите граждани от руски произход достигнаха 14 000. Колко още трябваше да чака президентът Путин?! Да влязат в Русия ли? „През тези 8 години официалните български СМО бяха глухи и слепи. След датата 24 февруари 2024 г. се събудиха и медии, и журналисти, политици-атлантици, политолози, историци, професори, дори и писатели, всички с будна гражданска съвест. Особено чувствителна на темата Русия бе професорката от Югозападния, да си го кажем направо – Американския университет. Как й беше името ли – абе на келявия Бечо внучката. Тя никога не можа да се примири с „дългата ръка на Кремъл“. Ще попитате защо. Много просто – защото получава заплатата плюс бонусите, разбира се, от „късата ръка на Вашингтон“. Професорката подобно не други нейни колеги също е дала своя „принос“ за развитието на нашата най-нова история: „Съветската армия, казва тя, е окупирала България от 1944 г. до края на 1947 г. с 600-хилядна армия на наша територия, което е коствало на България 130 млрд. лв.“; „Сталин и Хитлер са били приятели и са си разменяли поздравления по повод официални празници и рождени дни“; „Поделили са си Полша“; „Не ни се признава, че сме участвали във втората фаза на войната!“ Изобщо нови „открития“, известни само на нея и някои други нейни колеги. Всъщност на по-заинтересованите читатели е известно, че най-новата ни история се пише най-вече в Югозападния, НБУ и отчасти в Великотърновския университет. Сиреч, професорката ни казва, че Сталин е оставил 600-хилядна армия да си почива в България, преди да стигне до Берлин! А дали е имало толкова казарми в България…? Или са били на палатки по поляните – кой ще я пита нея! Пък и тя да не би да е длъжна да отговаря на плебса? Колкото до 130-те милиарда лева – тук съм съгласен. Защото след като германците влязоха в България, извадиха машинките и печатаха левчета, докато цената на един кибрит например стана 1 000 000 лева. А обмяната на парите бе извършена чак след 1947 г. Така че сметката на професорката е вярна. Известно е, че ген. Стойчев е единствен генерал от чужда армия, поканен и участвал в Парада на победата на Червения площад в Москва. И това ако не е признание?!
В предаване на БНР говорителка заяви, че бомбените заплахи в училищата идват от Русия, както бил казал министър Иван Демерджиев. Министърът опроверга казаното от говорителката, но важното е, че тя също вече бе дала своя „принос“ в атаката срещу Русия и „Посолството“ няма да забрави това. Не остана назад и г-н Мирослав Севлиевски: „Руската пропаганда в България обърква нещата.“ Вижда се, и той не иска да е забравен! А с какво ли да го помним?!
Редовният коментар на Велизар Шаламанов гласи: „Всички беди на България се дължат на руското влияние, руската пропаганда, руската пета колона и руското посолство!“
В атаката срещу Русия се включи и българският „интелектуален елит“ в лицето на Теодора Димова. Ето какво сподели тя пред микрофона на Радио Хоризонт: „В България има руска пропаганда, която убива нашия цивилизационен избор, руши нашето общество, неговия покрив!“ Отделно от това подобно на други колеги „интелектуалци“ Димова припомня, че „разговорът за комунистическия режим не е завършен“.
Ами че завършете го най- после, нали затова ви канят. Стига сте повтаряли това тъпо клише, без да можете да кажете нещо повече. Но тя продължава: „Вили Лилков бил инициирал някаква подписка, която трябвало да бъде подкрепена, „интелектуалците се захващат“ с „лов на вещици“, защото пречат на „цивилизационния им избор“! Интелектуалците обаче не продължават разговора за комунистическия режим, защото фактите са против тях. Защото именно през комунистическия режим България от една от най-бедните страни в Европа преди 1944 г. (въпреки четирите фабрики за грамофонни плочи – както твърди г-н Васил Върбанов в свояплейлист), само за тридесет години се превърна в развита индустриална страна благодарение на Русия, тогава СССР. Благодарение на руските технологии, руските специалисти, които ги внедряваха. Благодарение на заемите, които отпускаха и които изплащахме чрез износа на произведенията на леката и не само леката промишленост, построена пак от тях. Теодора Димова няма как да „шашне“ никого с нейните пиеси, за които не съм чувал да са свършили билетите пред театралните каси, както свършваха за „Римска баня“, „Сако от велур“, „Рейс“, „Човекоядката“ и др. по времето на омразния социализъм. Все пак, за да ни се демонстрира нейната висока „класа“ на писател, за нея беше създаден специално тв филм, в който, представете си, „известната“ писателка изпадна в ролята на екскурзовод, който се разхожда из Струга, родния град на Братя Миладинови. И ни разказва със самочувствие на откривател на нас „с гайдите“ за тяхното дело и творчество, защото ние не знаем и не сме чели. Прелюбопитно беше как в един момент Теодора Димова изчезна зад някакъв ъгъл и от екрана зазвуча почти тържествен тембър на говорител зад кадър, който в продължение на дълги минути възхваляваше нейното „велико творчество“. С което стана напълно ясно защо е създаден и целият филм. Читателите обаче трябва да знаят, че в нейните „Ороци“ чрез примери и цитати от Библията, Корана тя обвинява нас, българите, в убога бездуховност. Някои съвременни писатели и поети като Теодора Димова, Вл. Левчев и други сигурно вярват или си мислят, че талантът се предава по наследство. Но къде е „Тютюн“, къде са „Ороци“, къде е творчеството на Любомир Левчев - „Работническа кръв“, „Бавен марш“, „Метроном“, и къде е синът му Владимир Левчев с „Къде“? Или както казваше навремето дядо ми: „Къде е на магарето туй, къде е на камилата онуй?“
На обругателите на Русия, прегърнали Запада с две ръце, ще припомня само един следдесетоноемврийски факт. През лятото на 2008 г. гората на Аязмото край Стара Загора гореше цяла обхваната в пожар и наближаваше кварталите на града. Бяхме се видели в чудо. Тогава министър на вътрешните работи беше Румен Петков, който от името на правителството се обърна за помощ към новите ни приятели от Европейския съюз. Нали от 1.1.2007 вече бяхме негови членове и плащахме в пълен размер членския си внос. От Германия пристигна отговор, че разполагат със специализирани самолети за гасене на пожари, но ще ни струва 165 хил. евро на летателен час! Надеждите ни за помощ от новите ни „приятели“ бяха попарени. Тогава пак се отзоваха „лошите“ обругавани братушки, онези, дето рушат нашия цивилизационен избор и неговия „покрив“, угасиха пожарите и си заминаха обратно по живо, по здраво. Не е известно дали официално получиха поне едно „спасибо“. Аз лично не знам и не съм прочел в нашите медии за такова епохално изсключение. Вероятно рано или късно евроатлантиците ще намерят начин да извъртят нещата по друг начин. Но както беше казал един по-мъдър човек: Фактите са свещени, коментарите са свободни!
В заключение. Наясно съм, че ненавистта ви към Русия идва не от родителите на нашите доморасли евроатлантици, а от онези, които са ги наели и осигуряват тлъстите им хонорари и щедро снабдяват Украйна с оръжие. Голямата победа за тях е, че да се избиват два братски славянски народа. Иначе те знаят кому принадлежи победата.
Продължение от брой 9
На 14 ноември 1878 г., четири месеца след края на Берлинския конгрес, румънският крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език:
„С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници така определени от Европа...” Какъв пример за природна щедрост към коронована глава!
Румънска признателност и благодарност
До Балканската война през 1912 година България не повдига въпроса за Северна Добруджа и съдбата на българското население, заменило турското с румънско робство. Проявената от заетите с вътрешните си проблеми български политически среди през този период лоялност към договореното в Берлин подхранва румънските апетити към пладнешки грабеж. Враждебна риторика, дрънкане на оръжия и открити заплахи за окупация на българска земя в Добруджа от страна на Румъния съпътстват всяко по-значително събитие във вътрешния живот на България от Съединението през 1885 до Първата Балканска война, когато лешоядът от север съзира мърша на юг през Дунава. Раздразнен от българските успехи в Балканската война, още през ноември 1912 година Карол I предявява претенции за участие при разпределение на плячката чрез корекции на българо-румънската граница в Добруджа. Предизвиканата от Румъния криза в района налага свикването на конференция на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 година под председателството на Сергей Сазонов, руски министър на външните работи, с участието на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, но без участието на България. Решава се България да отстъпи Силистра на Румъния, но да не се коригира сухопътната граница. Румъния е недоволна и изчаква удобния момент.
Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 г. Цялата българска армия е на юг срещу обединените сили на бившите съюзници Сърбия, Черна гора, Гърция и общия враг - Турция. На 29 юни, само две седмици след началото на войната, румънските войски нахлуват в България през Добруджа и Дунава. Без никаква съпротива стигат до околностите на София, където ги очакват български войски за решително сражение. Не се решават да нападнат града – лешоядът налита само на мърша. Румънските войски разграбват беззащитна Варна, безчинстват в Плевен и Плевенско. Цар Фердинанд моли за мир Карол I и изразява готовност да приеме всички негови условия. На 17 юли е подписано примирие и се открива пътят към поредната национална катастрофа, предизвикана от безотговорността на Кобургготската монархия. На 10 август 1913 година е подписан Букурещкият мирен договор. Член 2 на Договора очертава новата граница между България и Румъния, която започва от Тутракан на Дунав до Екрене (Кранево) на Черно море. Така България губи и Южна Добруджа. Годината е 1913!
Трудно би могло да се приеме, че 45 години след като и двете съседни държави получават своята независимост в резултат на една кървава война срещу общия поробител, в която участват рамо до рамо двата народа, коварството и безцеремонната алчност на румънската политическа върхушка не биха предизвикали гняв, разочарования, реваншизъм и желание за мъст у българите. Въпросът е не дали, а кога ще настъпи удобният момент за ответен удар, за реванш. И той не закъснява.
Първа световна война
България се включва в Първата световна война на 14 октомври 1915 година с обявяването на война на Сърбия. Българската общественост именува войната Освободителна. Формален повод за началото на войната е убийството на австро- унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. В продължение на година България изчаква, за да се ориентира към коя коалиция ще се включат съседните държави и да прецени дали Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и други) или Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция) ще удовлетворят в по-голяма степен претенциите й към съседите, заграбили български земи. В крайна сметка не избира Антантата и воюва на два фронта – югозападен срещу Сърбия и Гърция и Северен срещу Румъния и Русия. За целите на настоящото изследване ще се спрем на Северния фронт. През август 1916 година Румъния се присъединява към Антантата и на 27 август обявява война на Австро- Унгария. Четири дни по-късно, на 1 септември, България обявява война на Румъния и на следващия ден българската войска настъпва в Добруджа. За четири месеци е освободена цяла Добруджа и се установява българска администрация. В началото на януари 1917 година е освободен последният град в Северна Добруджа - Исакча. Българската войска окупира и Букурещ, като по-голяма част от територията на страна е окупирана от Австро- Унгария и България. Румънският министър председател Братияну, въпреки ангажиментите към Антантата, по румънски, излиза от войната и започва преговори с четирите държави от Централните сили за сепаративен мир. На 18 март 1918 година в Буфтея е подписан т. нар. Предварителен Буфтейски мирен договор, според член 1 на който Румъния се отказва от цяла Добруджа в полза на Централните сили. В преговорите се проявяват и различията между съюзниците във връзка с бъдещето на Добруджа. Германия, мотивирана от егоистичен интерес, а не от съюзническа лоялност, настоява за оставането на Северна Добруджа в границите на Румъния, което би улеснило превръщането на Кюстенджа в свободно пристанище и колонизацията на града от Германия чрез поставянето му под немско управление. Връщането на Северна Добруджа на България, което е основен мотив за присъединяването й към Централните сили, би затруднило осъществяването на немската колониална схема, тъй като ще се наложи да я приложи по отношение на съюзник! Турция на свой ред настоява да получи компенсации от България в Тракия, ако Северна Добруджа премине под нейно управление. Австро-Унгария е за връщане на цяла Добруджа на България.
Окончателният договор за излизане на Румъния от войната е подписан в Букурещ на 7 май 1918 година. Според първоначалния вариант само Южна Добруджа е върната на България с поправка на границата на север, а Северна Добруджа по настояване на Турция остава под управлението на кондоминиум на съюзничките. България е недоволна и възразява срещу уредбата на Букурещкия договор. Проведени са допълнителни преговори в резултат, на които е подписан Берлинският протокол от 25 септември 1918 г. Според неговите клаузи цяла Добруджа остава в пределите на България, която от своя страна се задължава да отстъпи земите по левия бряг на Марица на Османската империя.
Така допълнен, Букурещкият договор остава в сила до приключване на войната с подписване на мирните договори от Версайската система, при която България отново е от страната на губещите. Приключва периодът от три години, когато за първи път след Освобождението от турско робство Северна Добруджа и нейното българско население също са освободени от поредното робство, без съдбата на тази българска земя да се свързва със съдбата на Южна Бесарабия.
Но войната продължава, българските войски търпят поражения при Добро поле и Дойран на югозападния фронт, войската е изтощена и недоволна от управляващата върхушка, избухва Владайското въстание, което логично води до капитулацията на България, излизане от войната и подписване на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Цер Фердинанд абдикира, но династията и последиците от разгрома остават да тегнат върху българския народ. Годината е 1918!
Край на Първата световна война - Ньойският „мирен” договор
Член 27 на договора отделя два реда на границата между България и Румъния: „От Черно море до Дунава: Границата, както е била на 1 август 1914 г.” Така великите сили наказаха България за нарушаването на договора за присъединяване към Антантата чрез подписването на сепаративен мир и санкционираха резултатите от Междусъюзническата война. Годината е 1919!
Според румънско преброяване от 1930 г. населението на Добруджа е 378 344 души, от които 143 209, или 37,9% българи, 129 025, или 34,1% турци и 77 726, или 20,6% румънци.
Въпросът за връщането на Добруджа в пределите на страната се превръща в основен външнополитически приоритет за политическите върхушки в България в периода между двете световни войни. Той ще определи до голяма степен и ориентацията на България към силите, стремящи се към ревизия на договорите от Версайската система. През април 1939 година Георги Кьосеиванов, министър-председател на България, поставя като основен външнополитически въпрос връщането на Южна Добруджа.
СССР дава да се разбере, че ще подкрепи връщането не само на Южна, но и цяла Добруджа на България до делтата на Дунава, където двете държави да установят обща граница. Тази позиция на Москва остава непроменена и след 1 септември 1939 година.
През януари 1939 година цар Борис III поставя Добруджанския въпрос в Рим, но по такъв начин, че никой да не му обърне внимание.
В Берлин също са резервирани към българските искания, тъй като държат на безпрепятствените доставки на румънски петрол от Трансилвания.
Германия проявява активност в подкрепа на българските искания едва когато започва ухажването на България от страна на англо-френския блок с цел да я задържи в своята орбита при очертаващия се неизбежен конфликт. Германия оказва натиск върху Румъния да уреди отношенията си с България, като върне Южна Добруджа. Румъния си прави оглушки, но не за дълго.
На 26 юни 1940 година Москва връчва нота на румънския пълномощен министър с искане да бъде опразнена Бесарабия и Северна Буковина в срок от 24 часа. С изтичане на дадения ултиматум Червената армия завзема двете области и установява нова граница с Румъния. Унгария съзира звездния си миг за връщане на заграбената от Румъния Трансилвания – мобилизира армията и я струпва на унгаро-румънската граница. Румъния е на колене и бързо се съгласява с връщането на Южна Добруджа на България с цел да освободи войските си и да ги прехвърли на унгарската граница. Започва шумна манифестация на българо-унгарско сближение.
Липсата на външнополитическа концепция за решаване на Добруджанския въпрос, страхливостта и нерешителността на монарха, който не дръзва да оспори германското предложение само за Южна Добруджа, водят до пропускане на уникалния шанс да се върне и Северна Добруджа без пушка да гръмне. И това на фона на изричните внушения, идващи от Москва чрез българското военен аташе, че моментът е благоприятен да се помисли и за Северна Добруджа, и за излаз на делтата на Дунав. Вместо да заиграе на тази струна, монархът оценява позицията на Москва като агресивна! За чест на двама български политици от това време - Богдан Филов и Иван Попов, министър на външните работи, по примера на Унгария обявяват военна мобилизация на добруджанския фронт на своя глава. Борис III Кобургготски, който единствено се интересува да съхрани короната си, обявява плана за авантюристичен, за „нов 16 юни”! Но верен на заешката си природа, не поема дори отговорността да спре мобилизацията, а съветва правителството да съгласува намеренията си с Рим и Берлин, преди да предприеме действия. Отговорът е очакван – съветът е България да се въздържа от употреба на сила по Добруджанския въпрос.
През юли 1940 година България и Румъния се опитват да ангажират Хитлер с посредническа роля по решавана на Добруджанския въпрос. Хитлер отказва да е арбитър, но изрично дава да се разбере, че подкрепя българските искания, включително за Силистра.
При тези ясни позиции на двете съперничещи си в района сили – Германия и СССР, на Румъния не й остава нищо друго, освен да предприеме маневри за бавене и разтакаване, разчитайки на няколко фактора: на първо място на пасивността и нерешителността на българския монарх. На второ място на подкрепата, която получава от Англия и Франция, които се опитват да внушат на Карол I, че трябва да уреди висящите въпроси с България, но когато той отказва, те подкрепят Румъния и остават плътно зад нея до присъединяването й към Тристранния пакт през пролетта на 1940 година.
Обстановката на Балканите обаче динамично се променя. Наддаването за България да се присъедини към единия или другия военен блок се засилва и Германия решава да не я изпусне да излети извън орбитата й. Тя подема инициативата за решаване на въпроса за Южна Добруджа по две причини – едната е да обвърже България към Оста и втората, може би по- важна, да охлади апетитите към Северна Добруджа, подхранвани от СССР.
Притиснати от обстоятелствата, Англия и Франция признават законността на българските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 година.
Разбирайки накъде духа вятърът, цар Борис III решава да шантажира великите сили – главно Германия и Италия. На 29 юни 1940 година декларира, че България е заплашена от пролетарска революция и съюз със СССР, ако не получи Южна Добруджа! Трикът оказва необходимия ефект в Берлин. Дори изгнаникът в Германия, Фердинанд, се обръща с писмо към Хитлер, уверявайки го колко е важно България да получи Южна Добруджа по мирен начин чрез посредничеството на Германия!
Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Германците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за уреждане на Добруджанския и Трансилванския въпрос.
При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предлага да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издевателства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възмезди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Добруджа след връщане на областта на България.
Следва
|
