Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

САНЪ-СТЕФАНСКИЯТЪ ПАРАДЪ

Е-поща Печат PDF

 

рието между Русия и Турция, 19 януарий 1878, руските вой­ски заеха демаркационна ли­ния почти до самите цариград­ски стени. Преговорите за миръ, обаче, се затегнаха, макар че не само по главните линии, но и в подробности договорътъ да беше готов.

Руската войска, след като ДОСТОЙНО БЕ ИЗПЪЛНИЛА СВОЯТА ЗАДАЧА, с нетърпе­ние очакваше подписването на мира, за да се завърне по свои­те родни места. Скоро настъ­пи отдушникъ на тая тежка ат­мосфера. На 17 февруарий в 11 ч. сутринта целиятъ Сан. Сте­фански гарнизонъ бе вдигнатъ по тревога. Бързо частите се съ­браха и построиха на сборното място вънъ от селището, до са­мия фаръ, от гдето на дланъ се виждаше Цариградъ съ своите минарета и куполи на прочути­те старинни джамии. Оттук де­маркационната линия отстоеше само на 10 клм., като се опира­ше да предградията Барутъ-Ха­не и Макри-Кьой, а зад нея на единъ изстрелъ бяха разположе­ни конусообразните турски па­латки и землянки, около които ясно се забелязваха групи тур­ски войници, видимо разтрево­жени от раздвижването на ру­ските части.

Скоро на плаца пристигна ГЛАВНОКОМАНДУВАЩИЯТЪ РУСКИТЕ ВОЙСКИ, заобико­ленъ от щаба и свитата си. След обичайното тържествено посре­щане, великиятъ князъ заповя­да да се произведе отрядно уче­ние посока на Цариградъ. Гъ­сти пехотни вериги запълниха цялото поле и като вълни се по­несоха право на изтокъ. Арти­лерията на галопъ зае позиции, докато конницата в облакъ от прахъ се изгуби напредъ. С ред­ко въодушевление, което види­мо се четеше в очите на всички, войските настъпваха къмъ набе­лязания и тъй отдавна мечтанъ обектъ. Отделни разезди и дори ескадрони, изчезнаха в предгра­дията отвъдъ демаркационна­та линия. Устремътъ беше така голем, че за малко щеше да бъде осъществена желаната от векове мечта на Русия - зав­ладяването на Цариградъ, ако не бе подаден от щабъ-тръбача сигнала „СТОЙ, ОСВОБОДИ СЕ“. Ефектътъ, обаче, бе произведен и още докато войските почи­ваха на достигнатите пунктове, съ извънреденъ влакъ пристиг­на ТУРСКИЯТЪ ПЪЛНОМОЩ­НИКЪ НАМИК ПАША, видимо разтревожен, и се отправи към дома на руския пълномощникъ графъ Игнатиевъ, където близо вече от месец заседаваше смесе­ната комисия по изработване на условията за миръ.

Частите, подиръ доста про­дължителна почивка, късно ве­черта с музика се завърнаха въ квартирите си. Навсекъде се чу­ваха поздравления за подписа­ния миръ, подъ угрозата на едно възможно настъпление в столи­цата, тържественото обявяване на което се запазвало да стане на големия праздникъ на руския народъ – 19 февруарий.

Многоочакваниятъ денъ на­стъпи, на който грандиозен па­радъ щеше да бъде произведе­нъ. В него щеха да взематъ учас­тие 2 ПЕХОТНИ ДИВИЗИИ, КОННА ДИВИЗИЯ И ЦЕЛАТА СВОБОДНА АРТИЛЕРИЯ.

Частите, за да успеят на време да заематъ местата си, требваше да извършат нощни походи.

Денътъ беше мраченъ и вет­ровитъ, дори завале редъкъ дъ­ждъ следъ пладне. В определе­ния часъ – 12 по обедъ, части­те, подтегнати, весели и радост­ни, не чувствувайки ни нужда за сънъ, ни умора, гордо заеха мес­тата си. Задъ техъ се трупаше це­лото население, дошло от окол­ностьта, за да присъствува на тържеството. средата на карето от вой­ски бе издигнатъ богато украсе­ниятъ съ зеленина и национал­ни руски знамена аналой. Тук бе вече и духовенството съ своите разкошни одежди, заобиколено от многоброенъ певчески хоръ. Липсваше само главнокоманду­ващиятъ, който за пръвъ пътъ въ своята служба остави подчи­нените си да го чакатъ. Неговата свита отдавна бе събрана пред дома му. Бързаше и Великиятъ князъ, но нерадостна вестъ го задържаше безъ време. Турски­те пълномощници въ последни­ятъ моментъ ОТЛОЖИХА ПОД­ПИСВАНЕТО НА МИРНИЯ ДО­ГОВОРЪ, като намериха целъ редъ уклончиви причини. Пре­нията бяха бурни, но турските представители останаха неот­стъпчиви дори и предъ заплаш­ванията на графа. Десантътъ на шепа английски моряци, пред­назначени за охрана на британ­ската легация, подхранваше на­деждата за интервенция от стра­на на Великите сили. Парадътъ се отложи за два часа, на войски­те се даде почивка и се заповя­да да се хранят. Към определе­ния часъ последва второ отлага­не за 3 ч. Мина 3 ч. и приближа­ваше вече 4 ч., когато пристигна ординарецъ, съобщаващъ на командуващия парада графъ Шуваловъ,че парадътъ се отла­га за неопределено време, но ча­стите да останат по местата си.

Мълкомъ измокрените до кости войски приеха извести­ето. Лека-полека привидното спокойствие изчезна и офице­рите и войниците се възбуди­ха. По едно време като гръмъ от ясно небе се разнесе мълва­та, че ТУРЦИТЕ ОТКАЗАЛИ ДА ПОДПИШАТ МИРА и затова войските право от парада щели да настъпятъ към Цариградъ. Светнаха очите, радость заиг­ра по лицата на всинца, и весе­лото настроение скоро се преле в бойни песни. Полето се огласи от този хиляденъ хоръ, отзвукът на който требва да е достигналъ до турските пълномощници, за­седаващи недалеко от войските, в дома на граф Игнатиев.

Между това наближаваше мръкване, а дъждътъ капка сле­дъ капка милваше ЗАГОРЕЛИТЕ СВЕТНАЛИ ЛИЦА НА ХРАБРЕ­ЦИТЕ, чиито бойни песни заглу­шаваха зелените пенести вълни на Мраморното море, една сле­дъ друга разбиващи се съ гръмъ в скалистия брегъ, които като­чели се се стараеха да поддър­жат басовата партия на гранди­озния хоръ. Западниятъ вятъръ, радостно нахвърлящъ се върху гвардейските светини, далеко разнасяше боевия напевъ.

Но ето в 5 и пол. часа велики­ятъ княз, заобиколенъ от своя­та блестяща свита, се показа на своя вранъ жребецъ при окрай­нината на Санъ-Стефано.

Войските се раздвижиха. Подадоха се тревожни коман­ди и човешкото море, като по знакъ от Бога, стихна и замръз­на. Погледите на всинца се ус­тремиха към любимия главно­командуващъ, но последниятъ, вместо да полети към техъ, спре и слезе от коня. Дълбока въз­дишка се откъсна отъ войниш­ките гърди. Минаватъ нови ми­нути.

Загриженостъ и досадли­ва нетърпеливостъ се проявя­ва вече и по лицата на висшите началници. Обща натегната ат­мосфера, за която стигаше само единъ гръмъ, за да се изсипе по­рой, обхвана всички присъству­ващи

И гръмътъ удари.

В далечината се появи кон­никъ, летящъ галопъ. Ско­ро ясно изпъкна ФИГУРАТА НА КРАСАВЕЦА ПОЛКОВНИ­КЪ ОРЛОВЪ, носящъ се на пъ­лен полски галопъ, прилегнал на шията на коня и от кариеръ на место спира предъ великия князъ, комуто съ радостъ от ви­соко отрапортува, че най-сетна турските делегати са подписали мирния договоръ, който след малко лично графъ Игнатиевъ ще донесе.

Само след неколко минути пристигна и графъ Игнатиев, стоящъ правъ въ открита ка­ляска, държащъ се съ една ръка за кочияша, а с другата висо­ко размахващъ свития на руло пергаментъ. Скачайки отъ ко­лата преди още последната да е спрела, той се затича къмъ главнокомандуващия и съ си­яюще лице поздрави Н. И. Ви­сочество с МИРЪ - ДОСТОЕНЪ ЗА РУСКОТО ОРЪЖИЕ.

Великиятъ князъ свали фу­ражката си и високо държейки я над главата си, извика пръвъ „ура“, което в същия мигъ бе по­дето от многобройната му сви­та. Ехото на това радостно „ура“ се понесе далечъ къмъ стройни­те редове на руските витязи, за да се разрази като буря от стра­шенъ нестихващъ боенъ викъ „ура“, което заглуши дори рева на морските талази. Гръмнаха и десетина военни музики, кои­то без заповедъ засвириха тър­жествения химнъ „Боже, Царя храни“. Сюблименъ моментъ, достоенъ за четката на худож­ника и за лирата на поета.

Главнокомандващият Им­ператорската войска, великия­тъ князъ, начело на своя щабъ и свита, на галопъ се понася към войските. РАЗДАВАТ СЕ НАПЕВНИ КОМАНДИ, но няма кой да ги чуе, а камо ли да ги изпълни. Всички, войска и на­родъ, продължаваха по-громко и по-громко да подемат нестих­ващия победенъ викъ „ура“ , който скоро се преле и смеси съ бойни песни.

При тая феерия отъ тър­жествени звукове пролете лю­бимиятъ и храбъръ вождъ по фронта и спре пред аналоя. Тук, заобиколенъ от висшите на­чалници, той успе да използ­ва едно затишие на „ура“, за да обяви радостната вестъ съ своя громъкъ гласъ – „ПОЗДРАВЯ­ВАМ ВИ, БОГАТИРИ. БОГЪ НИ БЛАГОСЛОВИ СЪ МИРЪ“. Ново „ура“, още по-възторжено, размесено с тържествените зву­ци на националния химнъ, се понесе и поде от тълпите на съ­бралия се народъ.

Между туй главнокоманду­ващиятъ успе на своите първи помощници и на началници­те на частите да изкаже своята гореща благодарност за техния трудъ, лишения и подвизи, като напълно са оправдали надеж­дите и вярата на Императора при освобождението на Бълга­рия. Напусто тръбачите повта­ряха „на молитва“, нестихващо­то „ура“ не спираше и требваше самите началници, подпомог­нати отъ ординарците отъ сви­тата, да се намесятъ, за да туря­тъ точка на това проявление но възторженъ ентусиазъмъ.

МОЛЕБСТВИЕТО БЕ ОТ­СЛУЖЕНО съ коленопреклоне­ние и възгласено многолетие за Царя Освободителя, престо­лонаследника, двамата вели­ки князе и царския домъ, след което бе изпето „Вечная памя­тъ“ за падналите войни и на края пакъ многолетие за побе­доносното войнство.

Вече бе настъпило мръква­не, когато почна церемониал­ниятъ маршъ. Пехотата мина­ваше в баталионни колони съ бърза, но твърда боева крачка. Артилерията по батарейно на тръсъ, а конницата, когато тя минаваше, бе вече тъмна нощ, по стара традиция по ескадрон­но на галопъ. И всички минава­ха, като викаха непрекъснато „ура“, като не даваха да се до­ловятъ поздравленията, благо­дарностите на великия князъ- гланокомандуващъ – те всич­ки чувствуваха, че минават от­лично.

Редко тържествена картина, може би единствена въ военна­та история, а за насъ особено мила и скъпа, понеже е свърза­на с нашето освобождение.

 

КОГАТО ГРЪМ УДАРИ, КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА

Е-поща Печат PDF

Интервю на Тъкър Карлсън с президента на Русия Владимир Путин.

Москва, Кремъл, 9 февруари 2024 г.

 

Продължение от бр 8

- Извинете ме, но какво ще рече „денацификация“?

- И аз исках да поговорим за това сега. Много важен въпрос. Денацификация. След като по­лучи независимост, Украйна за­почна да търси, както казват ня­кои западни анализатори, своя­та идентичност. Не можа да из­мисли нищо по-добро от това да я изгради около няколко фал­шиви герои, които са сътрудни­чили на Хитлер. Вече казах, че в началото на XIX век се появяват теоретици на украинския суве­ренитет и независимост. Според тях независима Украйна трябва да има добри отношения с Ру­сия. Но в един момент от исто­рията тези територии са част от Полско-литовското княжество, от Полша, където украинците са преследвани и третирани жес­токо. Има и опити да бъде уни­щожена тяхната идентичност. Всичко това остава в народна­та памет. Когато избухва Втора­та световна война, част от край­но националистическия елит съ­трудничи на Хитлер, смятайки, че той ще донесе свобода. Гер­манските войски, дори СС, карат тези колаборационисти да вър­шат най-мръсната работа - да изтребват полското и еврейско­то население. Има жестоки кла­нета на полско, еврейско и ру­ско население. Добре известни са водачите им - Бандера, Шу­хевич. Тези хора сега бяха из­дигнати до национални герои и това е проблемът. Постоянно ни повтарят, че и в други дър­жави има национализъм и нео­нацизъм. Да, има такива кълно­ве, но ги плевим. Други държа­ви също се борят срещу тях. Но не и Украйна. Там тези хора са възприети за национални герои. Издигат им се паметници. Сла­гат облика им по знамена. Тъл­пи с факли крещят имената им, подобно на нацистка Германия. Това са хората, изтребили по­ляци, евреи и руснаци. Нужно е да се спре тази практика и раз­пространението на тази идея. Казвам, че украинците са част от единния руски народ. Те казват: „Не, ние сме отделен народ.“ До­бре. Ако се смятат за отделен на­род, имат правото да го правят. Но не върху основите на нацист­ката идеология.

- Удовлетворяват ли ви те­риториите, които имате в мо­мента?

- Първо да отговоря на въ­проса за неонацизма и денаци­фикацията. Украинският прези­дент посети Канада. Историята е добре известна, но на Запад тя се премълча. Пред канадския пар­ламент се изправи човек, кой­то, както каза председателят на парламента, се е бил срещу рус­наците през Втората световна война. Е, кой е воювал срещу руснаците през Втората светов­на война? Хитлер и съучастни­ците му. Оказа се, че човекът е служил в СС и лично е убивал руснаци, поляци и евреи. В СС е имало украински националисти, които са вършили тази мръсна работа. И украинският прези­дент ръкопляскаше на крака за­едно с целия парламент. Може­те ли да си представите? Между другото самият украински пре­зидент е евреин.

- Но какво може да се на­прави по този въпрос? Хитлер е мъртъв от 80 години, нацист­ка Германия не съществува. Мисля, че се опитвате да ка­жете, че искате да унищожите или поне да контролирате ук­раинския национализъм. Как може да стане това?

- Вашият въпрос е много тъ­нък. Мога да ви кажа какво ми­сля аз. Но не се обиждайте.

- Няма, разбира се.

- Въпросът се оказва тънък и доста противен. Казвате, че Хит­лер е мъртъв от 80 години. Но делото му е живо. Има хора, из­требвали евреи, руснаци и поля­ци, които са още живи. И прези­дентът на днешна Украйна им ръкопляска в канадския парла­мент. Аплодира ги на крака. Мо­жем ли да кажем, че сме изкоре­нили тази идеология, щом виж­даме какво се случва днес? Това значи “денацификация” в на­шите разбирания. Трябва да се отървем от хората, които под­държат идеологията, подкрепят практиките й и се опитват да я съхранят. Това е денацифика­ция и това имаме предвид.

- Добре. Въпросът ми е по- конкретен. Разбира се, не в защита на нацисти, а чисто практичен. Не контролирате цялата страна, а изглежда и не искате. Как се премахва една идеология, чувства, възглед за историята в държава, която не контролирате?

- Може да ви се стори стран­но, но по време на преговори­те в Истанбул се договорихме - имаме го черно на бяло - Ук­райна да не култивира неона­цизма. Включително, че тряб­ва да го забрани със закони. Г-н Карлсън, бяхме се договорили за това. Оказа се, че може да се на­прави в процеса на преговорите. И тук няма нищо унизително за Украйна да го направи като мо­дерна и цивилизована държава. Има ли държава, която да позво­лява насърчаването на нацизма? Няма, нали?

- Ще има ли преговори и по-скоро защо няма такива за мирно разрешаване на кон­фликта в Украйна?

- Имаше и те достигнаха до висок етап на съгласуване на по­зициите. Един сложен процес, но въпреки това почти беше за­вършен. Но след като изтеглих­ме войските си от Киев, другата страна захвърли договореното и се подчини на инструктажа на западните държави - европей­ски и САЩ - да се бие с Русия до­край. Освен това украинският президент забрани преговорите с Русия. Подписа указ, който за­бранява на когото и да е да пре­говаря с Русия. Как да прегова­ряме, когато е забранил на всич­ки да го правят? Знаем, че той има някакви идеи за разрешава­не на конфликта, но за да се до­говорим за нещо, трябва да има­ме диалог, нали така?

- Но вие няма да разговаря­те с украинския президент, а с американския. Кога за послед­но разговаряхте с Джо Бай­дън?

- Не мога да си спомня. Не помня, трябва да проверим.

- Не помните?

- Не. И защо? Всичко ли тряб­ва да помня? Имам си работа за вършене, вътрешни въпроси за решаване.

- Той финансира страната, срещу която се биете, затова реших, че би трябвало да пом­ните тези разговори.

- Да, той я финансира. Гово­рихме преди началото на специ­алната военна операция. Отново няма да навлизам в подробнос­ти, но тогава му казах: “Смятам, че правите огромна грешка с исторически мащаби, като под­крепяте всичко, случващо се в Украйна, и отблъсквате Русия.” Казах му го няколко пъти. Смя­там, че ще бъде коректно да спра дотук.

- Той какво ви отговори?

- Попитайте него. По-лесно ви е като американски гражда­нин. Не е уместно аз да коменти­рам нашия разговор.

- Но след февруари 2022 г. не сте разговаряли?

- Не, не сме разговаряли. Но се поддържат определени кон­такти. Помните ли, като казах, че предложих да работим заед­но за обща система за противо­ракетна отбрана?

- Да.

- Можете да попитате всич­ки замесени, защото са живи и здрави, слава Богу. И бившият президент, и Кондолиза Райс, и г-н Гейтс, и сегашният директор на Централното разузнавател­но управление г-н Бърнс, кой­то тогава беше посланик в Ру­сия. По мое мнение беше мно­го успешен посланик. Всички те бяха свидетели на разговорите. Попитайте ги. Ако ви интересу­ва как е отговорил президентът Байдън, попитайте го. Но с него говорихме по въпроса.

- Разбирам. Но отстрани изглежда, че всичко това би могло да се развие така, че да завлече целия свят, да има яд­рени удари дори. Защо просто не се обадите на Байдън и да кажете: “Дайте да решим про­блема”?

- Какво да решим? Положе­нието е просто. Повтарям: дър­жим контакт чрез различни служби. Ще ви кажа какво казва­ме по този въпрос и какво пре­даваме на американското ръ­ководство: “Ако наистина иска­те да спрете бойните действия, спрете да доставяте оръжия. Всичко ще приключи за някол­ко седмици и това е. И тогава ще се споразумеем за някакви ус­ловия. Но преди това трябва да спрете.” Какво по-лесно? Защо да му звъня? За какво да говорим или за какво да мо­лим? „Ще доставяте ли такова и такова оръжие на Украйна? О, страхувам се, страхувам се, моля, не доставяйте.“ Какво има да го­ворим?

- Смятате ли, че НАТО се тревожи, че това може да се превърне в световна война или ядрен конфликт?

- Във всеки случай те гово­рят за това и се опитват да спла­шат населението си с въобража­ема руска заплаха. Това е очеви­ден факт. И мислещите хора - не обикновените хора, а мислещи­те хора, анализаторите, занима­ващите се с реална политика, просто умните хора - прекрасно разбират, че това е фейк. Руската заплаха се раздува.

- Заплахата, за която гово­рите, е руска инвазия на Пол­ша, Латвия. При какво поло­жение бихте изпратили руски войски в Полша?

- Само в един случай - ако Полша нападне Русия. Защо ли? Защото не ни интересуват Полша, Латвия или някой друг. Защо да го правим? Нямаме та­къв интерес. Просто развяват за­плахи.

- Сигурно сте чували този довод – той след като нахлу в Украйна, има териториални претенции по целия конти­нент. Еднозначно ли казвате, че нямате такива?

- Абсолютно. Човек не тряб­ва да е анализатор, за да го раз­бере. Не е здравомислие да се въвлечеш в световна война. А такава ще докара човечество­то на ръба на унищожението. Разбира се, имаме средства за сдържане. А Западът постоянно плаши: “Утре Русия ще използ­ва тактически ядрени оръжия.” “Утре Русия ще използва дру­го.” “Не, вдругиден ще е.” Защо? За да се изсмучат още пари от американските и европейски­те данъкоплатци за конфликта срещу Русия на украинския теа­тър на военните действия. Целта е да се отслаби Русия колкото се може повече.

- Един възрастен сенатор от Ню Йорк, Чък Шумър, каза, че трябва да продължим да финансираме украинските усилия, иначе може да се на­ложи американски войници да се бият там. Какво мислите за това?

- Провокация, при това мно­го евтина. Не разбирам защо американски войници да тряб­ва да се бият в Украйна. Сега там има наемници от САЩ. Най- много има от Полша, след това са наемниците от САЩ, а на тре­то място са тези от Грузия. Ако някой има желание да изпрати редовни войски, с това ще при­ближи човечеството до ръба на световния конфликт. Очевидно е. САЩ имат ли нужда от това? На хиляди километри от грани­ците ви. Нямате ли си друга ра­бота? Имате проблеми по гра­ницата, проблеми с миграция­та, проблеми с държавния дълг, който е над 33 трилиона долара. Нямате ли какво да правите, та ще се сражавате в Украйна? Не е ли по-добре да преговаряте с Ру­сия? Да се договорите, след като разбирате добре какво е поло­жението днес. Осъзнавайки, че Русия ще се бие за своя интерес докрай. Осъзнавайки и че тряб­ва да се върнете към здравия разум, да започнете да уважава­те страната ни и интересите й и да търсите решения. Изглежда ми като много по-умно и рацио­нално решение.

- Кой взриви “Северен по­ток”?

- Вие, разбира се.

- А, този ден бях зает... Не го взривих аз, но благодаря.

- Вие лично сигурно имате алиби, но ЦРУ няма.

- Имате ли доказателства, че НАТО или ЦРУ са го напра­вили?

- Няма да навлизам в под­робности, но за тези случаи се казва: Вижте кой има интерес. Но тук трябва не само да тър­сим кой има интерес, а и кой има възможността да го напра­ви. Може да има няколко заин­тересовани, но не всеки може да се потопи до дъното на Балтий­ско море и да го взриви. Тези два елемента трябва да са свързани: кой има интерес и възможност­та да го извърши.

- Но това е най-големият в историята акт на индустриа­лен тероризъм и най-голямо­то изхвърляне на емисии въ­глероден двуокис. Ако има­те доказателства - с вашите служби би трябвало да има­те, че НАТО, ЦРУ или Западът като цяло го е извършил, защо не ги покажете и да спечелите пропагандна победа?

- В света на пропагандата е много трудно да победиш Съе­динените щати, защото те кон­тролират световните и много ев­ропейски медии. Големите пече­ливши от големите европейски медии са американските финан­сови институции. Не го ли зна­ете? Можем да направим тако­ва нещо, но ще ни излезе скъпо. Ще осветлим източниците си на информация, а няма да постиг­нем нищо. Целият свят е наяс­но какво се случи и дори амери­кански анализатори го казват в прав текст.

- Да. Но ето въпрос, на кой­то може би ще отговорите. Ра­ботили сте в Германия. Гер­манците със сигурност знаят, че партньорът им в НАТО го е направил, а това сериозно навреди на икономиката им, може дори да не се възстано­ви. Защо мълчат? Това не ми е ясно. Защо германците не каз­ват нищо?

- И аз съм учуден. Но днеш­ното германско ръководство се води от интересите на колектив­ния Запад, а не от национални­те си интереси. Иначе е трудно да се обясни логиката на дейст­вията или бездействието му. В крайна сметка въпросът не опи­ра само до взривения “Северен поток 1” и повредения “Северен поток 2”. Една от тръбите си е здрава и по нея може да потече газ към Европа, но Германия не я отваря. Ние сме готови. Има и друг маршрут, през Полша, кой­то се казва “Ямал-Европа” и кой­то също позволява голям обем. Полша го затвори, а нея я храни Германия. Получава пари по ев­ропейски фондове, а Германия е основният донор в тези фондо­ве. До известна степен Германия храни Полша. А Полша затвори тръбопровода към Германия. Защо? Не разбирам. Украйна, на която германците дават оръжия и пари... Германия е вторият след САЩ спонсор на Украйна по отношение на финансовата помощ. През Украйна минават два тръбопровода. Украинците просто затвориха единия. От­ворете втория и ще получавате газ от Русия. Не го отварят. Защо германците не кажат, “Вижте, момчета, даваме ви пари и оръ­жия, отворете крана, за да идва до нас газ от Русия. В Европа купуваме втечнен газ на много високи цени, което прави кон­курентността на нашата ико­номика нулева. Искате ли да ви даваме пари? Нека живеем нор­мално, да изкарваме пари чрез икономиката си, защото оттам идват и парите, които ви дава­ме.” Отказват да го направят. Защо? Питайте ги. Тази маса и главите им са направени от един и същ материал. Много неком­петентни хора.

- Може би светът се разде­ля на две полукълба: едно с ев­тина енергия и друго със скъ­па. Искам да ви попитам, след като очевидно вече сме мно­гополюсен свят, можете ли да опишете съюзите и кой на чия страна е?

- Вижте, казахте, че светът се разделя на две полукълба. Чо­вешкият мозък също се състои от две полукълба. Едното отго­варя за един вид дейност, друго­то за креативността. Но и двете се намират в една и съща глава. Светът трябва да е едно цяло, си­гурността трябва да е обща, а не само за “елита”. Само при този сценарий светът може да е ста­билен, устойчив и предвидим. Докато главата остава разделе­на на две части, ще боледуваме. Светът преминава през етап на тежко заболяване. Но смятам, че благодарение на честните жур­налисти, които в тои случай иг­раят ролята на лекари, бихме могли да излекуваме болестта.

- Да дам пример с амери­канския долар, който един вид обедини света по мно­го начини. Може би не във ваша полза, но със сигурност в наша. Той ще изчезне ли като резервна и универсална валу­та? Как смятате, че санкции­те промениха положението на долара в света?

- Да се използва доларът като инструмент във външнополи­тическа борба е една от най-го­лемите стратегически грешки на американското политическо ръководство. Доларът е в осно­вата на силата на Съединените щати. Смятам, че всеки разби­ра добре, че без значение колко долари се печатат, те веднага се разпръсват по целия свят. Ин­флацията в САЩ е минимална, около 3-3,4%, което смятам, че е приемливо за там. Но не спират да печатат долари. Какво ни каз­ва външният дълг от 33 трили­она долара? Той също има връз­ка с печатането. Въпреки това е основното оръжие на Съеди­нените щати за съхраняване на властта им по света. Решение­то на политическото ръковод­ство да използва долара като инструмент за външнополити­ческа борба подкопава тази аме­риканска сила. Не искам да из­ползвам силен език, но е глупаво решение и огромна грешка. Как­во става днес в света? Дори съю­зници на Съединените щати на­маляват доларовите си резерви. Всеки търси начини да се подси­гури. Но фактът, че САЩ прила­гат ограничителни мерки за ня­кои държави, като ограничаване на трансакции, замразяване на активи и т.н., буди тревога и из­праща сигнал на целия свят.

Какво става при нас? До 2022 г. около 80% от разплащанията в руската външна търговия бяха в американски долари и евро. В американски долари извърш­вахме близо 50% от разплаща­нията си с трети държави. Днес са вече 13%. Не ние забранихме използването на американския долар. Нямахме такова намере­ние. Съединените щати реши­ха да ограничат разплащанията ни в долари. Мисля, че е пълна глупост от гледна точка на ин­тересите на самите Съединени щати и данъкоплатците им, за­щото това вреди на американ­ската икономика и подкопа­ва влиянието на САЩ по света. Между другото, разплащанията ни в юани съставляваха 3% от всички. Днес 34% от разплаща­нията ни са в рубли и горе-долу също толкова, малко над 34%, са в китайски юани. Защо Съеди­нените щати го правят? Един­ственото ми предположение е, че е от самонадеяност. Вероятно са смятали, че това ще ни срине, но няма нищо такова. Още пове­че, други държави, включително производителки на нефт, обмис­лят или вече приемат плащани­ята за нефт в юани. Въобще ос­ъзнавате ли какво се случва? Ня­кой в САЩ осъзнава ли? Какви ги вършите? Сами се отрязвате, всички експерти го казват. По­питайте който и да е умен и ми­слещ човек в САЩ какво значи доларът за Америка. Убивате го собственоръчно.

-Да, това е добра оценка, но въпросът е какво следва. Може би заменяте една ко­лониална сила с друга, много по-милостива. БРИКС напри­мер не се ли намира в опас­ност да бъде изцяло домини­ран от китайската икономика по начин, който не е добър за суверенитета на членовете му? Това тревожи ли ви?

- Чували сме тези приказки – истории на ужасите. Ние с Ки­тай сме съседи. Човек не си из­бира съседите, както и родни­ните. С Китай имаме граница от 1000 км. Това първо. Второ, имаме няколковековна история на съжителство. Свикнали сме. Трето, външнополитическата философия на Китай е неагре­сивна. Идеята й е винаги да тър­си компромиси. И го виждаме. Следващата точка е тази. Казват ни постоянно, и вие сега се опи­тахте да представите тази ужас­на история в мека форма, но въ­преки това това е същата ужасна история: обемът на сътрудни­чеството с Китай расте. Темпото, с което расте то с Европа, е дори по-високо, отколкото темпото на руско-китайското сътрудни­чество. Попитайте европейци­те дали не се боят. Може и да се боят, не зная. Но се опитват на всяка цена да се доберат до ки­тайския пазар. Особено сега, ко­гато имат икономически про­ блеми. Китайски компании про­учват европейския пазар. Слабо ли е присъствието на китайски компании в САЩ? Да, политиче­ските решения са такива, че се опитват да ограничат сътрудни­чеството с Китай. Във ваша вре­да е, г-н Тъкър, да го огранича­вате. Сами си вредите. Въпросът е деликатен и няма лесни реше­ния. Също както с долара. Преди да въвеждате незаконни санк­ции, незаконни на основа Уста­ва на ООН, трябва да се мисли много внимателно. А това май се оказва проблем за вземащите решенията.

- Преди малко казахте, че светът ще бъде много по-до­бро място, ако не е разделен на конкурентни съюзи, а це­лият свят си сътрудничи. Една от причините да няма такова нещо е, че сегашното амери­канско правителство е твър­до против вас. Смятате ли, че ако дойде на власт друго пра­вителство, ще възстановите общуването с американската власт? Или няма значение кой е президент?

- Ще ви кажа, но да завърша предишната си мисъл. Заедно с моя колега и приятел президен­та Си Дзинпин си поставихме за цел да достигнем 200 млрд. дола­ра търговски обем между двете държави тази година. Надхвър­лихме тази цел. Според изчисле­нията ни двустранната ни търго­вия с Китай вече е на обща стой­ност 230 милиарда долара. Ки­тайските изчисления показват, че е на стойност 240 млрд. Още нещо много важно. Търговия­та ни е балансирана и взаимно се допълва - в сферите на висо­ките технологии, енергетиката, научноизследователската и раз­войната дейност. Добре баланси­рана. Колкото до БРИКС, където тази година Русия ще е предсе­дател, неговите държави членки като цяло се развиват много бър­зо. Ако паметта не ми изневеря­ва, през 1992 г. икономиките на държавите от Г-7 са съставлява­ли 47% от световната икономика. През 2022 г. този дял е спаднал до малко над 30%. През 1992 г. дър­жавите от БРИКС са съставлява­ли едва 16%. Днес техният дял е по-голям от този на държави­те от Г-7. Това няма нищо общо със събитията в Украйна, а с тен­денциите в световното развитие и световната икономика, които споменах току-що. И е неизбеж­но. Сигурно е, че този процес ще продължи, както това, че слънце­то изгрява всеки ден. Не можете да спрете слънцето да изгрява, трябва да се адаптирате. Как се адаптират Съединените щати? С използването на сила - санкции, натиск, бомбардировки и из­ползването на войски. Самонаде­яност. Вашият политически елит не разбира, че светът се променя по обективни причини. За да за­пазите позицията си, когато ня­кой друг се издига до позицията на господство, трябва да вземете точните решения компетентно и навременно. Жестоките дейст­вия, включително спрямо Русия и други държави, са контрапро­дуктивни. Това е очевиден факт и става такъв за всички. Попита­хте ме дали ако дойде друг лидер, ще се промени нещо.

Въпросът не опира до лиде­ра и конкретната личност. Имах много добри отношения, напри­мер с Буш. Знам, че в САЩ е бил описван като “селски тип”, кой­то не разбира много. Уверявам ви, че не е така. Мисля, че допус­на много грешки, включително и спрямо Русия. Казах ви за 2008 г. и решението в Букурещ да се от­ворят вратите на НАТО за Ук­райна. Случи се по време на не­говия мандат. Дори той е упраж­нил натиска върху европейците. Но като цяло на лично, човешко ниво, имахме добри отношения. Не беше по-лош от друг амери­кански, европейски или руски политик. Уверявам ви, че разби­раше какво прави, както и дру­ги президенти. Имах добри лич­ни отношения и с Тръмп. Въпро­сът не опира до личността на ли­дера, а до настроенията на елита. Ако идеята за господство на вся­ка цена, основана и върху при­нудителни действия, е водеща в американското общество, нищо няма да се промени. Положение­то само ще се влошава. Но ако накрая човек стигне до осъзна­ването, че светът се променя по­ради обективни обстоятелства и че трябва да се адаптира навре­ме, особено с преимуществата, които САЩ все още имат днес, може би нещо ще се промени. Ето, икономиката на Китай стана първа в света по паритет на по­купателната способност. По обем Китай отдавна изпревари САЩ. САЩ са втори, после Индия с 1,5 млрд. души население, след това Япония и Русия е на пето място. Миналата година Русия бе пър­ва икономика в Европа въпре­ки всички санкции и ограниче­ния. Нормално ли е от ваша глед­на точка? Санкции, ограничения, невъзможност за разплащания в долари, отрязване от система­та SWIFT, санкции срещу нашите кораби, превозващи нефт, санк­ции срещу наши самолети - как­во ли не. Най-много санкции в света бяха наложени на Русия, а в този период ние станахме първа икономика в Европа. Инструмен­тите на САЩ не работят. Човек трябва да помисли какво да на­прави при това положение. Ако управляващите елити го осъзна­ят, тогава - да, първият човек в държавата ще действа според оч­акванията на гласоподавателите и на хората, които вземат реше­ния на различни нива. Може би тогава нещо ще се промени.

- Описвате две различни системи. Казвате, че лидерът действа в интерес на гласо­подавателите, но и че не той взема решенията, а управля­ващите класи. Вие сте начело на Русия отдавна и познава­те много президенти на САЩ. Какви са тези центрове на власт в САЩ според вас? Кой всъщност взема решенията?

- Не знам. Америка е сложна страна: консервативна, от една страна, бързо променяща се, от друга. Не ни е лесно да я разга­даем. Кой взема решенията за изборния процес? Възможно ли е да се разбере, когато всеки щат има свое законодателство, все­ки се саморегулира и някой щат може да забрани на свой жи­тел да гласува? Тя има двуетап­на изборна система и ни е мно­го трудно да я разберем. Да, има две основни партии - Републи­канска и Демократическа. В тази партийна система има центро­ве, които вземат решенията или подготвят такива. Затова според мен след рухването на Съвет­ския съюз беше водена жестока и неоправдана политика на на­тиск срещу Русия. Разширяване на НАТО, подкрепа за сепарати­сти в Кавказ, създаване на сис­тема за противоракетна отбра­на. Това са все инструменти за натиск. Всичко е натиск, натиск. Завличането на Украйна в НАТО също е натиск. Защо?

Следва

 

Живот по азимута на съзиданието

Е-поща Печат PDF

Паметта за Великия поход на съзидание­то на онази Бълга­рия, която загуби­хме, дълго ще пази имена­та на неговите възторжени строители. Родината ни из­вървя този път с изранени нозе от усилия и несгоди, но успя да покори върхове и при­облачни висини в своето разви­тие, които други народи за по- малко от половин век никога не са успявали да постигнат. Приближаваме се вече на поч­ти същите години, когато меч­тите и всеотдайността, без­сънието, себеотрицанието и дори умората от свършеното бяха красивият знак на оно­ва удовлетворение от себе си и от времето, което ни стиму­лираше да кажем с думите на поета:“Безсмъртно нека оста­не навеки построеното тук от мен.“

Вместо това днес ни дави болката и ни гнети тревогата от безизходицата, в която изпадна народът ни, от сумрачните хо­ризонти на бъдещето, в което ще живеят децата и внуците ни заради безсилието, че не можем да спрем разрухата, за която и в най-мрачните си помисли дори не сме се досещали.

Тези думи, които може би само приблизително обобщават душевния мир на цяло едно поколение, принадлежат на д-р инж. Марин Белоев, един от най-изявените съзидатели и строители на нова България. Не един път в нашите разгово­ри темата за днешния разгром на Отечеството и сътворено­то с мечти и надежди е слагала своето тъмно клеймо на наши­те разговори. Припомням това обстоятелство, за да прибавя и своята най-дълбока благодар­ност към онзи, който напът­ства дните и делата ни, заде­то ме срещна с такава забеле­жителна личност, чието верую, почерпано от мъдрата заръка на неговите родители, винаги е било: „Светът е мост, по-който преминават и доброто, и злото. Следвай стъпките на доброто - и непременно ще стигнеш там, за където си тръгнал!“

И Марин Георгиев Белоев, роден на 12.2.1939 г., достигна по този азимут на изстрадана­та мъдрост до своя забележи­телен 85-годишен юбилей. Път на машиностроител и изобре­тател, път на несъмнен автори­тет в една от най-сложните дис­циплини на човешката дейност – умението да обезпечаваш по­ставената цел с желязна воля и да спояваш в единно цяло раз­нородни души и характери. Ръ­ководител с повелителен размах, той изминава своя стремителен път нагоре от редови инженер в „Кремиковци“ до висотата на гла­вен директор през 1966 г. на На­учно-производствения комплекс по контрол на заваръчните ра­боти към ДСО „Монтажи“. Все още не е забравена онази, стана­ла легендарна негова фраза, коя­то най-пълно го изразява: „Аз не съм неуправляем. Аз съм самоу­правляем!“

В ония години на партийно- стопанска йерархия и подчине­ние това ще да е било като удар с ръкавица по носа на партий­но-стопанските величия и дръз­ка покана за професионален дуел. Но затова пък младият ръ­ководител може да запише в био­графията си невероятния за то­гавашните представи факт, че той е единственият, който докла­два пред страховитото Полит­бюро не прав като всички оста­нали, а седнал наравно с тях и го­тов без притеснения да влиза в спор с присъстващите авторите­ти. И както се оказа – има защо. Човек като него, който може да рационализира процеса по мон­тажа на цял един ядрен реак­тор и да осъществи, опрян на на­уката, най-сложните и отговор­ни заварки по него, няма шанс да не бъде оценен и подкрепен и от първия човек на държавата и партията, както беше формулата тогава. Тодор Живков високо е ценял докладите на инж. Ма­рин Белоев относно изгражда­нето на най-важните сектори в АЕЦ „Козлодуй“ от Първи до Шести блок. И справедливо е от­белязвал не само професионал­ната задълбоченост на този млад строител, който безпогрешно разпознавал не само всяко служебно манкира­не, но и хищническата веролом­ност на наши и световни уж авто­ритети.

Ако 10 ноември 1989 г. се беше забавил с година-две, Бъл­гария непременно щеше да има и АЕЦ „Белене“ в действие. И това е една от фантомните бол­ки в смисления живот на Марин Белоев. Защото всичко бе осуе­тено от хищническата природа и предателствата на перестро­ечния елит, който демонстри­ра пълна държавническа непри­годност и който откри пътя на разрушението и неизброими­те национални предателства. Технократът Марин Белоев по един удивителен начин бе от­крил за себе си формулата, коя­то ги обуславяше: „Народът ни може да преживее дори безраз­съдството на глупаците, кои­то го управляват, но предател­ството към Отечеството го съ­сипва напълно.“ И когато всич­ко това лъсна и България пое по пътя на нищетата, д-р инж. Марин Белоев без колебание направи своя избор в под­крепа на истината. Неприми­рим патриот и човек със само­чувствие, той още от далечна­та 1994 г. украсява с името си състава на редакционния съ­вет на в. „Зора“ и „Нова Зора“. В него той не само укрепи знаме­нитата пета кохорта от легиона на „Зора“, но добави със свое­то участие и онази връзка, коя­то даваше смисъл на делото ни през годините: свидетелства от първо лице за Великия съзи­дателен поход на Отечеството.

При нас той застана в реди­ците и на други непримирими с лъжата строители на България, като инж. Иван Пехливанов, Георги Карауланов, Стоил Фер­дов и много други, които съумя­ха да съберат своите свидетел­ства за истината в книги и да съх­ранят по този начин онова охул­вано и окаляно с лъжи време.

Има една прочута снимка на редакционния съвет от онези го­дини - д-р инж. Марин Белоев е застанал до големия писател и родолюбец Николай Хайтов. На снимката са и акад. Георги Близнаков, проф. Орлин Заго­ров, писателят Венцислав На­чев, посланик Христо Малеев, както и забележителният три­бун Румен Воденичаров. Там е и моя скромност като потвърж­дение на правилото, че който бие камбаната, не участва в шестви­ето. По това време инж. Бело­ев вече е председател на Бъл­гарския съюз по заваряване и генерален директор на КЗУ „Холдинг груп“; специалист с ог­ромен авторитет у нас и в чуж­бина, признат за любим ученик на световната знаменитост акад. Патон, със свой собствен принос в сложната наука на заваряване­то. Наблюдавал съм този човек, който умееше да бъде голям с го­лемите и равен с малките. И съм се радвал, и съм се чудил на не­говата „прочность“, както биха се изразили руските му прия­тели, непоклатим в своите раз­бирания и ценности, като оно­ва чудо, което беше изобретил и сътворил. Нито една заварка от стотиците километри газопрово­ди, изграждани на рулонен прин­цип, и до днес не е дефектира­ла! На иновациите ли, които ви­наги са били стихията на Марин Георгиевич, както с уважение и респект и до днес се обръщат към него специалистите от бив­шия Съветски съюз, ли се дължи това, или на високото относител­но тегло на българския талант и характер! Не знам, но тази отли­чителна черта на д-р инж. Марин Белоев се прояви и в една друга област. Всички изброени по-го­ре имена на несъмнени българ­ски патриоти признаваха онова, което го отличава от т. нар. все­силни бизнесмени на днешния ден - способността с ум, сърце и душа да осъзнава, че по-важно от всяко материално преуспя­ване е свещената компонента на родолюбието, посветено на отговорността за народа, дър­жавата и тяхното бъдеще.

На 12 февруари т. г. авторът на тези редове като един неволен Херодот бе радостен да види и запише измеренията на триум­фа на признанието и обичта на хора, с които Марин Белоев бе вървял и осъществявал истин­ския подвиг на своя съзидате­лен живот. Там бяха синовете му Георги и Александър и внуците му Виктория и Алекс, които слу­шаха и гледаха прехласнати ка­дрите, разказващи за чудото на съзиданието в една България да­лечна и непозната за тях, главен свидетел, аргумент и основание на истината за която бе животът на техния любим баща и дядо.

Поздравителните адреси следваха един след друг: от име­то на г-жа Руте Ферац – ръково­дител на Европейската федера­ция по заваряване; от прославе­ния институт на името на Евге­ний Оскарович Патон в Киев; от румънския и от сръбския съюз на заваръчните специалисти; от името на приятели и колеги от времето на онова знаменито КЗУ, измислено и осъществено от „самоуправляващия се“ Марин Белоев; от днешния, пак създа­ден от него, Български съюз по заваряване и Български цен­тър по квалификация на завар­чиците – една по характер чис­то маринбелоевска иновация, убийствена реплика към всич­ки, които способстваха или се съгласиха с деквалификацията на българската нация.

На автора на тези редове и на приятелите на Марин Бело­ев в „Нова Зора“ не ни остава друго, освен да пожелаем здра­ве, дълги и плодотворни дни на нашия обичан другар и съра­тник. И тъй като ни е известна онази тайна, която винаги е съ­грявала сърцето му, ще я под­скажем с думите на Г. С. Раков­ски, които вече 34 години стоят под главата на вестника: „Любо­вта към Отечеството превъзхо­ди сичките световни добрини“.

Да си жив и здрав, прияте­лю, и още дълги години да съ­зидаваш и да твориш неумор­но!

Дай Бог и ние да имаме сили и дни да поработим заед­но с теб за неумиращото слън­це на надеждата, което непре­менно ще стигне до своя зенит!

Минчо МИНЧЕВ, главен редактор на в. „Нова Зора“

 

Царство България като съюзник на Третия райх

Е-поща Печат PDF

Сключването на Тристран­ния пакт, известен като Оста „Рим, Берлин и То­кио”, бе естествено след­ствие от дотогавашното развитие в Европа и света.

През лятото на 1939 г. вели­ките западни сили - Великобри­тания и Франция, разбраха, че голямата война, от която всич­ки народи на Европа се страху­ваха, е неизбежна. На 1 септем­ври 1939 г. тази война става факт с нападението на нацистка Гер­мания срещу Полша. Надеждата, че А. Хитлер ще пусне в ход чудо­вищната си военна машина сре­щу СССР обаче, се изпари след подписването на пакта за ненапа­дение между нацистка Германия и СССР от 23 август 1939 г.

Полша бе разгромена от вой­ските на Вермахта за две седми­ци.

Гарантите на полския сувере­нитет Великобритания и Фран­ция обявяват на 3 септември 1939 година война на нацистка Гер­мания. Последва деветмесечно странно, невоенно поведение на тези гаранти. След този условно мирен период следва „внезапно­то“ и широкомащабно нападе­ние на Вермахта над Западна Ев­ропа. Първата жертва е Фран­ция. Тя е нападната на 10 май 1940 година и капитулира на 22 юни 1940 година.

След нея Вермахтът заема цялата северна част на Северна Европа с изключение на Шве­ция. Тези блестящи победи на Вермахта откриват най-широ­ка перспектива за разгръщане на нацистката дипломация.

Първият неин успех по това време е сключването на така на­речения Тристранен пакт меж­ду нацистка Германия, фа­шистка Италия и милитари­стична Япония. След подписва­нето му на 27 септември 1940 г. немската дипломация се насоч­ва към търсене на съюзници в Източна Европа.

На 20, 23 и 24 ноем­ври 1940 г. към Тристранния пакт се присъединяват по­следователно Унгария, Румъ­ния, Словакия. Извън пакта остават България и Югославия. Борбата за тяхното присъединя­ване към пакта продължава до началото на март 1941 година. За цар Борис нещата са предел­но ясни: България няма да ос­тане извън войната, каквито са надеждите и настоявания­та на буржоазнодемократич­ната опозиция. Впечатляващи­те победи на Вермахта са взети под внимание, но освен цар Бо­рис Сакскобургготски е и водач на прогерманската българска буржоазия, което предрешава избора му да включи България в този пакт  шава този избор: още със съз­даването на Тристранния пакт СССР отправя към България предложението да се подпи­ше двустранен широкообхва­тен договор. В страната се раз­гръща широко народно движе­ние за сключването му. В Бълга­рия пристига делегация начело с емисаря на съветското външно министерство А. Соболев. Съ­щевременно Съветският съюз е посетен от българска делега­ция по същия въпрос. Настъп­ва уникален момент за бъл­гарската дипломация. Бълга­рия е ухажвана от две велики държави, държащи тогава под контрол цяла Европа, с изклю­чение на Великобритания.

Адолф Хитлер предлага Румъния да върне на Бълга­рия заграбената от нея през 1913 година Южна Добруджа. С това предложение е съгла­сява и СССР. В румънския град Крайова е сключен договор за връщането на Южна Добруджа на България, съпроводен с раз­мяна на населението. Всъщ­ност е извършено етническо прочистване на остатъците от многобройното българско мал­цинство в Северна Добруджа и на румънското малцинство, на­станено в Южна Добруджа през 1913 година.

Този договор поправя една безспорна несправедливост, но в същото време прави и един съд­боносен компромис: Северна Добруджа, многовековна бъл­гарска земя, остава завинаги извън България.

Въпреки това Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година е най-успешното ди­пломатическо постижение на Царство България.

В сложната игра за военно­временната ориентация на Бъл­гария

решаваща роля изиграва Борис Сакскобургготски. Пър­вокласен политик във вътреш­ните дела на Царство България, той се проявява като виртуо­зен играч и във външната по­литика, несравним с който и да е европейски монарх от този пе­риод.

Какво бе тогава положението на България?

Заради авантюристичната политика на цар Фердинанд бе прекършен възходът на либе­ралнодемократичната буржо­азия, страната преживя две национални катастрофи, на­родът преживя един преврат и вдигна три въстания. Сло­жен бе кръст на мечтата за обединение на българите. За­почна траещата три десетиле­тия гражданска война.

Не бяха в ред и отношенията с всички непосредствени съседи на държавата ни.

След Първата световна вой­на бе създадена т. нар. Малка антанта, в която влязоха Чехо­словакия, Югославия, Румъ­ния и Гърция. Този военен съюз бе насочен срещу „реваншист­ката опасност” от Унгария и България, най-пострадали от парижките мирни договори. Затова и нашата страна се нами­раше в международна изолация до 1938 г., когато със Солунско­то споразумение бе сложен край на нейното 20-годишно унизи­телно положение. С това спора­зумение съседите на България й дадоха право да възстанови в пълен размер своята армия, очаквайки, че страната ни ще се примири със статуквото си на победена страна. А статук­вото на Югославия и Гърция като победители ги постави в антигерманския лагер. Ина­че, както на югославската, така и на гръцката буржоазия не бяха никак чужди антикомунисти­ческите и пронацистки настро­ения.

От великите сили, загуби­ли войната, най-пострадала беше Австро-Унгария. Тя се разпадна на съставните си час­ти. Върху нейните руини израс­наха четири по-малки държа­ви с много спорни етнически граници помежду си. От тези нови държави едни бяха сред победителите, други сред по­бедените. Вместо да се успо­кои след Първата световна война, Европа навлезе в пери­од на въоръжен, по- точно ус­корено въоръжаващ се мир.

Освен огромните матери­ални компенсации победени­те държави бяха подложени на жестоко национално униже­ние. Днес ни изглежда учуд­ващо, че Германия бе най-по­страдала в това отношение. Тя и най-бързо се съвзе след уни­зителния за нея Версайски до­говор. Шестнайсет години след него взелите властта в Германия най-реакционни националис­тически сили започнаха сис­темното премахване на уни­зителните клаузи от мирния договор. Само за четири годи­ни нацистка Германия, про­възгласила се за Трети герман­ски райх, върна в пределите си завзетите от Франция области и Судетите, принадлежащи дото­гава на Чехия. Постигнато бе ве­ковното желание на немците от Австрия и обединена Германия да заживеят в една държава.

Поради тези и много други обективни и субективни при­чини нацистка Германия въз­връщаше все по-бързо своето влияние в България. На 19 май 1934 година бе извършен вое­нен преврат, който ликвидира и без това окастрените либерал­нобуржоазни остатъци в бъл­гарския обществен живот.

През 1935 г. цар Борис III фактически извърши контра­преврат, без да върне отнети­те от българския народ буржо­азнодемократични права. Така откри път за налагане на мощ­ното нацисткото влияние в страната.

С това влияние се засилваше и обществената роля на герма­нофилската част от българската буржоазия, взела връх след Пър­вата световна война. След идва­нето на А. Хитлер на власт, тя с ускорени темпове започна да се фашизира. Фашизираше се и страната, т.е. почти целият об­ществен живот.

При това няма никакво съм­нение, че след Първата светов­на война над всички драма­тични колебания във вътреш­ната и външна политика на страната неизменно стоеше Кобургът – цар Борис III. Цар да, но не съвсем! Неговото про­възгласяване на 3 октомври 1918 г. бе в абсолютен разрез с Търновската конституция. Затова пък той бе реален ръко­водител – вожд /водач/ на гер­манофилската българска бур­жоазия. Борис III си беше бъл­гарският фюрер на една от раз­новидностите на европейския фашизъм. Може би ген. Жеков, ген. Х. Луков или проф. А. Цан­ков биха установили, ако бяха на власт, още по-кървав и още по- фашистки режим – повторение на нацизма, но самите немци не желаеха това. Монархиче­ският тип фашизъм съвсем оп­ределено ги задоволяваше. Ца­рят осигури на немците всич­ко, от което имаха нужда и всичко което поискаха от него до самата му смърт.

Есента на 1940 г.

е изключително напрег­нат, но и забележителен пери­од за Борис - потомъка на един от най-славните аристократич­ни родове на Европа – този на Кобургите. През тези няколко месеца, до самото начало на 1941 г., блестящо разиграва немско-фашистка диплома­ция. Това едва ли би станало, ако цар Борис знаеше от ня­къде, че великият фюрер на Третия райх е одобрил плана „Фридрих Барбароса“ срещу Съ­ветския съюз.

Какво става в този период и малко по-късно предстои да разгледаме подробно по-ната­тък.

Победоносният марш на Вермахта през 1939-1940 г. и доминиращото положение на германофилската буржоазия и нейните политически предста­вители в България спрямо ан­гло-френската убедиха царя да застане на страната на Герма­ния. Въпросът бе, как да стане това и кога. За по-нататъшна­та съдба на България събитията през 1940 г бяха не по-малко ва­жни от тези през 1941 г.

Годината 1940-а започна с парламентарни избори. Имен­но този факт се използва сега от недобросъвестни историци и политици, за да „доказват”, че Царство България била демо­кратична, а не фашистка държа­ва.

Съставено с активното учас­тие на полицията, при забрана на дейността на политическите партии, след мажоритарни из­бори XXV Обикновено народ­но събрание бе своеобразен парламентарен декор на мо­нархофашизма.

Малобройната опозиция в Народното събрание, състояща се от либералните англофилски кръгове, от известни земеделци, комунисти, и социалдемократи, изразяваше истинските инте­реси и настроения на мнозин­ството от българския народ. Не е никаква тайна, че опози­ционните депутати бяха подло­жени на постоянен груб натиск - на тях или им се отнемаше ду­мата, или изобщо не им се дава­ше в решаващите за страната дебати.

И тук отново опираме до

особеностите на българския фашизъм.

Вярно е, че той имаше свои­те специфики, но такива имаха и другите разновидности на фа­шизма - било то в Италия, Испа­ния, Португалия, Хърватско, Ун­гария, Словакия и т.н.

Откритите и безмозъчни подражатели на германския нацизъм у нас бяха свързани със своите покровители в Бер­лин и бяха негов политически резерв и средство за изнудва­не на „умерения” монархофа­шизъм. И нищо повече.

Но съществуваше и друг, прикрит и ръководен от дворе­ца фашизъм. Именно този фа­шизъм си имаше своя фюрер в лицето на монарха. Този фа­шизъм си имаше и своя пар­тия – това бе парламентарно­то правителствено мнозин­ство. То действаше като ръко­воден елит на тази партия без име. Но всичко това си беше фашизъм.

Това беше фашизъм с бъл­гарска специфика - монархо­фашизъм. Характерно за него беше, че всичко случващо се с него и чрез него бе все „симво­лично“ - наужким.

В управлението на страната на А. Хитлер не му бяха нужни истеричните български сурогат­ни нацисти, като „родните ни” легионери, ратници, отецпаис­иевци и пр. Със своите садист­ки маниери и лишени от каква­то и да е широка обществена подкрепа те неизбежно щяха да предизвикат масов кървав кон­фликт в страната и по този на­чин щяха съвсем ненужно да дестабилизират тила на Вермах­та.

Легионерите и ратниците настояваха България непре­менно да изпрати войски на Източния фронт. Царят бе ка­тегорично против това. Про­тив бе и самият А. Хитлер, кой­то отново потвърди тази си по­зиция в самия ден на подпис­ването на Тристранния пакт. А

 

когато фюрерът на „Легиона” ген. Луков организира под­писка за доброволци на Из­точния фронт, той събра едва 1500 души – измета на българ­ското общество. Днес потомци­те на тези доброволци учат бъл­гарския народ на демокрация и любов към „либералните цен­ности”.

Германското разузнава­не, особено след 1937 г., работе­ше в България на пълни оборо­ти. А. Хитлер знаеше за дълбо­ко вкоренените в българския народ русофилски чувства. Армията на такъв народ, из­пратена на Източния фронт, щеше да създаде огромни про­блеми на Вермахта.

След изборите за XXV Обик­новено народно събрание, на 15 февруари 1940 г. проф. Бог­дан Филов бе назначен от царя за премиер. Впоследствие той се оказа най-влиятелният (макар и не най-ярък) изразител на про­германската българска буржоа­зия.

Фашистките закони послед­ваха един след друг: Закон за извънредните разходи и обез­печаване сигурността на стра­ната, който даваше практи­чески неограничени права на полицията.

След него бе гласуван Закон за гражданската мобилиза­ция, който поставяше народ­ното стопанство на страната на военни релси.

На 1 юни 1940 г. бе създа­дена Дирекция на външната търговия, която пое задачата да ръководи изключително на­расналия износ само за Герма­ния.

А в средата на м. юни, за да няма никакви съмнения какъв е режимът, бе открит и първи­ят фашистки концлагер в с. Рибарица, Тетевенско.

През юни-юли А. Белев, чи­новник в МВР и член на прона­цистката младежка организа­ция „Ратник“, бе изпратен на обучение в Германия, за да се запознае с опита на нацистите в борбата срещу „еврейската опасност”.

И всичко това се вършеше месеци преди създаването на Тристранния пакт! Което по­казва, че монархофашистка България, с пакта или без па­кта, е била готова да следва нацистка Германия. Още пове­че че след разгрома на Франция и окупирането на почти цяла Се­верна Европа от нацистите за­почва дипломатическата (а и во­енна) битка за Балканите между Германия и СССР. В тази битка от особена важност бе ориен­тацията на България, на която и двете велики сили обещават връщането на Южна Добруджа.

На 26 юли 1940 г. Б. Филов е в Залцбург за среща с А. Хитлер. Там е уговорено връщането на Южна Добруджа да бъде пред­ставено изключително като дело на немците. И след спогодбата в Крайова на 7 септември, когато това става факт, в българските буржоазни медии започва бяс­на пропагандна кампания, ве­личаеща „великия Райх” и него­вия „гениален фюрер”.

В края на септември 1940 г. е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. Участието на Япония показва, че наближаващата вой­на ще прескочи границите на Европа и ще бъде отново све­товна.

Следва

 

АКО МОЖЕШЕ ХАН КУБРАТ ДА ВЪЗКРЪСНЕ…

Е-поща Печат PDF

 

Наскоро френският президент Ма­крон разлая кучетата с войнстве­ната изцепка след срещата на ев­ропейските лидери в Париж, сви­кана в подкрепа на Украйна. Той намекна, че в Украйна може да бъдат изпратени вой­ски на западни страни, което не означа­вало, че ще воюват с Русия. Изпращането им щяло да стане не веднага, а като вероят­ност, която не е изключена при определени обстоятелства. Бившият руски президент Дмитрий Медведев, днес заместник- председател на Съвета за национална си­гурност на РФ, му намекна, че се „изпуска“ и „мирише“. Но както обикновено прос­кубаните евроатлантически „ястреби“ приветстваха идеята, понеже нито те, нито децата и внуците им ще отидат да мрат по полята на Украйна. Трезво мислещите ев­ропейски лидери обаче започнаха да декла­рират един след друг, че нито НАТО и ЕС като цяло, нито страни като Чехия, Сло­вакия, Германия, САЩ или Полша въз­намеряват да изпратят войски в помощ на Зеленски. Така или иначе, темата за из­пращането на западни войски в Украйна влезе в дневния ред на Парижката сре­ща на европейските лидери. И президен­тът Румен Радев с основания разчете из­явлението на Макрон като подготовка на общественото мнение за ескалация на руско-украинския конфликт до светов­на ядрена война. Турският всекидневник вестник „Миллиет“ (27.2.2024) коментира форума в Париж под заглавие „Открехна се вратата към световната война“. Само нашите управляващи и присъдружните им медии ли не забелязват надвисналата над света заплаха от ядрен Апокалипсис, та продължават да си просят боя? Точно по това време бъл­гарска правителствена деле­гация беше на посещение в Киев, водена от премиера Ни­колай Денков, когото придру­жаваха министрите на иконо­миката и енергетиката. Отсъст­ваше министърът на отбраната Тодор Тагарев, който очевидно изпитва неудобство от факта, че събраните от МО 100 броя БТР 60 ПБ „с отпаднала необходи­мост“, които бяха извадени от складовете на МВР, все още са в София, чакайки някой да фи­нансира превозването им до Украйна. Вместо тях премиер­ът Денков се похвали, че е по­дарил на Украйна реплика на меча на хан Кубрат, забравяй­ки историческия факт, че ко­гато основателят на Велика България е управлявал днеш­ните земи на Украйна, там не е имало нито украинци, нито пък следа от юдейските пра­деди на Володимир Зеленски. Вместо благодарност за пода­ръка, Денков получи един зву­чен шамар от домакина си, който заяви: „Не съм видял ни­какъв меч!“ Възниква въпро­сът: на кого е връчил нашият премиер меча на хан Кубрат? И няма ли някой чевръст укра­ински оръжеен контрабандист да го продаде на друга държава, както става със западните оръ­жия, оказали се по чудо в страни от Африка? Без да си зададе тези въпроси, Николай Денков из­търси още една лъжа. А имен­но, че България била една от водещите страни по отноше­ние на оръжейната помощ за Украйна. Дали Зеленски не му натри носа за това изхвърля­не, казвайки, че не е виждал ни­какъв меч? А самият Денков, за да смекчи ехото от сканда­ла с меча на Кубрат, заяви, че агресията на Русия била ди­ректна заплаха за национал­ната сигурност на България. Може ли да бъде заплашено нещо, което го няма? В действи­телност най-голямата запла­ха за националната ни сигур­ност е фактът, че България се управлява от хора, събрали се „с отвращение“ в нещо, което 9 месеца не посмяха да нарекат коалиция. Народът го нарече „сглобка“, но „сглобените“ месе­ци наред се опитват да се изма­мят взаимно с преразпределяне, или „делкане“ на министерски постове и постове в регулатор­ните органи. Някои дори седят в скута на санкционирания по „Магнитски“ Делян Пеевски, пиейки мазно турско кафе, до­като умуват върху промените в Конституцията. Промени, кои­то самите им автори се опита­ха да променят чрез преходни­те и заключителни разпоредби на Закона за изменение на НПК, с което предизвикаха президен­та Радев да наложи вето. И за по­чуда ветото мина в НС с гласо­вете и на въпросните „законот­ворци“. За да бъде сеирът още по-голям, от ИТН предложиха две допълнения към преходни­те и заключителни разпоредби на Закона за фуражите, с които се въвежда президентска репу­блика и пряко избиране на глав­ния прокурор. Въпреки поди­гравката, 45 депутати гласу­ваха „за“ промените, включи­телно двама от ПП-ДБ и по един от ГЕРБ-СДС и ДПС. Докато „на­родните избраници“ законода­телстват на шега, мафията на­вън си разчиства сметките и заплашва със смърт съдии и прокурори. За да не изглеждат заплахите й безпочвени, от вре­ме на време организира и из­вършва покушения: едно „пре­дупредително“ срещу бившия главен прокурор Иван Гешев и две „разстрелни“ - срещу бив­шия съветник в ДАНС Алексей Петров, бабувал на (не)коали­цията в Самоковския манастир, и срещу „посредника“ между ре­кетираните имотни българи и продажни магистрати, Мартин Божанов-Нотариуса. За други­те убийства да не говорим. Ва­жното е, че както твърди преми­ерът Денков, 2/3 от българите живеят щастливо и по-бога­то от миналата година. Остава само да ни приемат и по суша в Шенген, и да се шмугнем в ев­розоната. За целта сме щели да решим дали да подпишем дву­странно споразумение за сигур­ност с Украйна, което естестве­но не предполага изпращането на български войски на фронта срещу Русия. Обаче премиер­ът на Словакия Роберт Фицо издаде четата, като заяви, че посредством двустранни спо­разумения с Украйна някои страни от НАТО и ЕС ще из­пратят свои войски в Украйна, без да ангажират съответните съюзи. Чехия и Словакия няма да са сред тях, българският пре­миер Денков също отхвърля та­кава възможност, но нали у нас всяко решение е предпоследно? До преди две седмица Петков и Денков рекламираха „муморан­дума“, който от ПП-ДБ предло­жиха на ГЕРБ, без да включат ДПС. Мария Габриел, насмете­на от Борисов, обяви, че няма да го подпише. После ГЕРБ- СДС предложиха коалицион­но споразумение за „паритет­на“ отговорност, сиреч превес на номинираните за след рота­цията гербави министри и чле­нове на регулаторните органи, което пък Денков не приемаше. Виж, по въпроса за военната по­мощ на Украйна между ГЕРБ- СДС, ПП-ДБ и ДПС кипи трес­кава надпревара кой е по-ве­рен евроатлантик и борец срещу руското влияние. Ако САЩ, Ве­ликобритания, Франция и Гер­мания вземат, че размислят и решат да изпратят войски в Ук­райна, току-виж и софийските „ястреби“ се накокошинили за бой. Само че нито те, нито деца­та им ще отидат да мрат в окопи­те на Украйна. Добре, че българ­ските младежи не ламтят за во­енна служба на чужда територия въпреки мизерията си. По-до­бре бедни, но живи, отколко­то бедни-богати мъртъвци! Да не говорим, че страна, която не може да придвижи 100 БТР до Украйна, не бива и да си поми­сля за война със световна ядре­на сила като Русия. Виж, оръжие и боеприпаси безусловно ще да­ваме на Зеленски с пълни шепи. Само че трябваше от германско­то списание „Дер Шпигел“ да ни светнат, че обещаните от Герма­ния на Украйна 120 000 снаря­да с калибър 122 мм, използва­ни от гаубиците Д-30 и самоход­ните гаубици СГ 2С1 „Гвоздика“, ще бъдат произведени в Бълга­рия. Нищо лично, просто биз­нес! Що се отнася до войнстве­ното изявление на Макрон, спо­ред чешкия журналист Иржи Вивадил (vasevec.c.z), чийто ко­ментар публикува сайтът Glaso­ve.com.(28.2.2024), заканата на френския президент да срази Путин е смешна. „Младите хора в Чехия, пише той, очевидно подкрепят Украйна, каквато е прогресистката мода днес, но в същото време не бързат да оти­ват на фронта срещу Русия. Са­мата Русия, както многократ­но повтаря Путин, е готова на спиране на огъня, но при руски­те условия. Нека да припомним, че Украйна имаше предимство, но тя отказа постигане на ба­лансирано примирие в началото на конфликта в Истанбул, по внушение на още по-големия не­нормалник и от нашия премиер Фиала – Борис Джонсън“.

Какво ли би направил хан Кубрат с „ненормалник“, кой­то подарява меча му на човек, който твърди, че не го е виждал изобщо? Ако беше хан Крум, щяха да се секат езици, глави и ръце, нали? Въпреки това той е останал в историята и като Крум Страшни, и като Крум Законодателят. А такива като Борисов, Петков, Васи­лев, Лорер и Денков ще бъдат запомнени с гейтове, чекме­джета, чаталджански афери и напъни да измамят исто­рията. Ако историята имаше правилна и неправилна страна, те щяха да са на втората. Как­то се само поставиха заедно с цялото задкулисие на първия ред на НС. Интересно е не дали, а кога бедният български на­род ще грабне „камъни и дър­ве“ и ще изхвърли от Народ­ното събрание и всички ор­гани на власт хора, които са по-противни и от дамгосания от Иржи Вивадил „ненормал­ник“ Борис Джонсън? Мечове и саби не бива да се подаряват на чужденци, ще потрябват за изпълнението на Ботевия завет: „Доброму добро да стру­ва, лошия – с ножа по глава!“

 


Страница 606 от 617