В беседата, която проведе с американския журналист Тъкър Карлсън, президентът на Русия Владимир Путин оцени войната Украйна-Русия като гражданска война.
Засягайки историята, Путин каза, че украинците и руснаците са един етнос. Посочвайки, че идеята за украинска идентичност е специална политика на разделяне, прилагана повече през периода, когато Полша e владеела земите на днешна Западна Украйна. Путин каза: „В началото думата „украинец“е означавала някой, който живее в покрайнините на държавата или охранява границата“.
Тръгвайки оттук, Путин направи една прогноза за бъдещето: „Каквото и да стане, рано или късно ще се споразумеем. И знаете ли, може при настоящата ситуация това да звучи странно, но отношенията между народите ще се върнат към предишното си състояние“.
В продължението Путин каза, че по време на преживяваната война отказалите да се предадат украинци, предпочели смъртта, викайки: „Руснаците не се предават!“ и подхвърли тази много любопитна теза: „Те все още гледат на себе си като на руснаци. В този смисъл всички преживявани неща могат да се представят като гражданска война. На Запад мислят, че тази война завинаги е откъснала една част от руския народ от другата. Не, отново ще има обединяване“.
Войната започна през 2014 година
Друго любопитно послание беше тезата, която Путин спомена по-рано: „Войната започна не през 2022 г., а през 2014 г. Превратът, който беше извършен в Украйна през 2014 г., се осъществи от въоръжената опозиция с подкрепата на ЦРУ. Конфликта в Украйна го раздуха държавният преврат в тази страна. Украинското ръководство започна войната през 2014 г. Нашата цел е да спрем тази война. През 2022 г. не започнахме война, мъчехме се да я прекратим.”
Тази истина, която атлантическите медии се мъчат да държат далеч от очите, е много важна с оглед на това да се разберат истинските причини и целта на САЩ. Само два дни след започването от Русия на 24 февруари 2022 г. на „специалната военна операция“ в Украйна, в тази колона посочих тази истина: „Военната операция на Русия може да се коментира и като защитна атака с цел да се приключи „истинската война“. Защото, впрочем, от осем години в Донбас имаше война. Когато през 2014 г. с проамериканския преврат бе свалено правителството, Крим, Донецк и Лугански заеха позиция против преврата. Крим обяви независимост, с референдум се присъедини към Русия. Украйна атакува Донецк и Луганск. През 2015 г. с Минското споразумение беше решено на тези два района да се предостави автономия, но Украйна не го спази и в продължение на осем години обстрелва Донецк и Луганск, тоест района на Донбас. Дори и западните медии да го прикриват, в края на тези осем години в Донбас бяха убити 2600 цивилни (според данните на някои организации са били убити общо 14 000 души, от които 13 000 цивилни, включително 3000 деца), а десетки хиляди бяха принудени да напуснат домовете си.“ („Джумхуриет“, 26.2.2022).
Целта е Русия да се изтласка до старите си граници
Всъщност и Украйна знае тази истина. Уволненият преди три дни началник на ГЩ на Украйна Залужни беше посочил тази истина в широко обсъжданото си интервю за сп. „Икономист“: „За нас, за армията, войната започна през 2014 г. (...) Всички тези неща станаха с прехвърлянето на мярата на 22 февруари 2022 г. Преди това имахме един фронт от 403 км и 232 укрепени пункта. На 24 февруари този фронт стана 2500 км.“ („Икономист“, 15.12.2022).
Да, САЩ бяха онези, които всъщност започнаха тази война през 2014 г. За причината да цитираме Джордж Фридман, основателя на „Стратфор“, която „изготвя стратегия“ за официалните институции на САЩ: “Ако Западът можеше да задържи под контрола си Украйна, Русия щеше да остане беззащитна. Южните граници с Беларус и югозападната граница на Русия щяха да останат отворени. Разстоянието между Украйна и Западен Казахстан е близо 400 мили и Русия от този район показваше мощта си на кавказците. При това положение Русия щеше да загуби мощта си да контролира Кавказ и щеше да се изтегли по-на север от Чечения. Руснаците ще излязат от някои части на Руската федерация, южните граници на Русия щяха да отслабнат много. По този начин разпокъсването щеше да продължи, докато Русия се оттегли до много старите си граници. („Идните 100 години“, изд. „Пегас“, 2009, стр.103).
„Джумхуриет“, 12.2.2024
Узунов и Бойчо Русев от Гюрюджий отидоха с Узунов двамата да разгледат барон Хиршовата желязна линия, между Търново - Сеймен да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях беше и Дойчо Д. Аладжов. Ходиха и донесоха восъка, взет (като) мярка, за да направим железни нахтаре. Между атиловците се намери железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи през нощта на 26 януарий четири железни ключа согласно восъчения отпечатък. На 26-й същия месец, през нощта, Узунов и Бойчо Русев отидоха да опитат нахтарите дали ще уйдисат в бурмите. Нахтарите уйдисаха. Третата бурма се развъртя, двете релси една от друга се разкопчаха. Радостта беше велика! Сърцата силно затупаха. Бойчо и Атанас се спогледаха и очно си проговориха: “Свършено! Левски ще бъде спасен, само да го прекарат през това място...” Разкопчаха два чифта релси, можеха да разкопчат още шест, ако искаха, но нямаше защо: сега се правеше опит само с ключовете. За сполучното изработвание на ключовете Узунов заповяда да се даде парично вознаграждение на железарят. Железарят не прие вознаграждението, а помоли Коля Ганчева да му се издаде квитанция срещу пет- шест лири, които бяха му определени като заслуга: “Комитета има нужда от пари. Аз съм член от комитета, но съм беден. Вместо парична помощ ще давам своя труд” - отговори честния работник лично Узунову, когато последния го попита защо не приема вознаграждението.
Стефан Сливков и Георги Хаджидечев изработиха турските облекла за юнаците и ги принесоха.
На 1 февруарий Узунов заповяда да се сформира четата, която ще задържи тренът и освободи Левски. Заповедта гласеше: четирима конника от с. Хайнето; трима конника от с. Елхово; трима конника от с. Махалата; двама от с. Дервеня; четирима от с. Арабаджиево, в числото на които влазя поп Минчо; трима от с. Гюрюджий - с Бойча Русев; четирима от с. Гюнелийска махала; петима от Стара Загора начело с Коля Райнов: командующи сам Узунов - всичко с началника 25 души съзаклятници-революционери. Заповяда се на атилци да приготвят 35 ката турски костюми. В тях ще се облечат юнаците в денят на нападението.
Високата заповед на Узунова се изпълни. Хайничани, елховци, дервенчани и махленчани заедно с конете си се явиха в Стара Загора - Гюнелийци, гюрюджийци додоха и се установиха в село Арабаджиево. В качеството си на гости те се разположиха по къщята на созаклятниците от същото село. По советът на Ганчева Узунов отмени разпорежданието си по направата на чирпанската засада. Заповяда, щото Филипов, заедно с десет боричани да се яви в Гурбетито и там да чака неговите заповеди. Филипов изпълни заповедта. С боричани числото на четата стана 40 души. Моля, това е половин ескадрон конници-созаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой.
На 5 февруарий всичко беше готово. Юнаците чакаха. Чакаха и конете им, като ядяха болджа-ечемик в плевниците и яхърите на созаклятниците. Чакаха и турските костюми, за да изиграят ролята, която им се предназначаваше. Узунов и Колю Райнов Пантата по цели нощи сновяха между Арабаджиево и Стара Загора. Събираха повиканите на оръжие юнаци и ги учеха как да действуват и какви неща да си приготвят за нападение.
От село Арабаджиево бях назначил: Мънчо Гергев, Вълчо Славов Сийреков, Добря Пехливанина-Палата и негова грешност поп Минча. Мънчо Гергев на никакво оръжие няма вяра и упование освен на пищовите, които ги взе от циганите.
Опитвам юнаците:
- Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?
- Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само Левски - защото нямаме втори Левски на света!
Острят камите, изтриват и мажат револвери и кобур-пищови и пушки шишанета и чифтя: “А-а-ах! Кога ще се мерне Левски, на очи да кажем на агата: как се кара Левски? Дано се случат някои и от българските шпиони, черни души потурнаци...”
Узунов с напрегнатост и безпокойствие чакаше известие от пратеникът си в София, когото проводи от Търново. Изминаха се около 15 дни от денят, когато той тръгна за София, а никакви известия не пращаше. Пратеникът, заподозрян в Орхание, турските власти го втрапарчили и под конвой го откарали в София и го хвърлили в “магарешкий рай” при другите созаклятници. Това Узунов не знаеше, затова се и сърдеше на пратеникът си. Дълго време да стоят юнаците по къщите беше непрактично: може да се предизвика подозрение. Трябваше пак да се чака известие, а никакво известие отникъде не дохожда. Трябваше да се прати нов пратеник. Проводи се такъв.
На 8 февруарий излезе пътник-юнак из Атила и замина за към Борич. Това беше Дончо Фесчията. Дончо отиваше в Дилян да узнае как стои делото на Левски и скоро ли той ще бъде прекаран за Цариград. Ако дилянци не знаят това, ще отиде в Докум. Ако и там не знаят, ще отиде чак в Роман (София) и оттам ще телеграфира така: “Стара Загора - Кундураджи Никола. Кьоселето е скъпо. Подпис: Фесчи”. Значи: Левски е обесен. Или: “Пращам ти днес или утре заръчаното кьоселе.” Значи: Левски ще бъде откаран за Цариград известно в кой ден.
На 12 февруарий в къщата на поп Минча в село Арабаджиево разговаряхме се с Узунов за нападението на тренът и освобождението на Левски. Илюзии: Как подхвъркат конвой и (с) усилен маршрут ще прехвръкнем оттатък Балканът с освободения, а оттам - в румънската територия... В това време пред нас се изпречи Райнов Колю - Пантата и подаде телеграма Узунову. Телеграмата носеше подписът на Дончо Фесчията, подаден от Пловдив. В нея се говореше, че Левски е обесен на 9 февруарий в София.
Новината произведе потресающе впечатление в душата на Узунова: той заплака, заплака и поп Минчо, а Пантата скръцна със зъби и строго се закани да отмъсти за обесения. Не оставаше друго, освен да се разформира четата, а юнаците да си разотидат там, кой отгдето е дошел. За да утешим юнаците от скръбта, която като гръмотевици ненадейно падна и удари юнашките им сърца, като им казахме, че Левски обесили на 9 февруар в София (за когото бяха решили - имот и живот, само Левски да се избави, хиляди българи да се изгубят, само Левски нека е жив - казваха те, - защото без него България няма да се освободи...), поканихме юнаците в училищните стаи, та ги нагостихме. И Узунов им даде наставления, като ги насърчи: на Левски на място(то) той остава в прегнатий хомот против турците кръвопийци.
Наскърбени и ядосани, те се завърнаха по домовете си и отново се заловиха за своите домашни работи.
С турските костюми се случи едно голямо нещастие: захвърлени в една празна бъчва в избата на Стефана Сливков, бидоха изпоедени от молците и мишките. Ключовете на релсите бидоха турени в една смазана кошничка и захвърлени върху поп Минчовия таван. И те ръждясаха, защото не станаха нужда за втори път.
Узунов и това направи: с окръжно към работниците на освобождението той извести за смъртта на Левски и ги насърчи с примери от историята на гръцко(то) и сръбското освобождение. Окръжното му насърчи работниците: отвсякъде се получиха отговори с обещание, че дело(то) ще се поддържа.
Атанас Узунов, чорбаджи Цвяткова син, от с. Арабаджиево стана и с Коля Райнов отидоха в Стара Загора: ще повика членовете съзаклятници на комитета на заседание в Стара Загора през настоящий февруарий.
- Кой ви й учителя? - попита Узунов.
- Учителя в село Арабаджиево е Минко Минев, млад, красив и интелигентен момък, трудолюбив, обичлив към всекиго, строг, деятелен; съзаклятник и пръв работник в комитета. Помощник и кандилавтин - Сивчо Широв, който хем помага на даскал Минка в училището и учи при него, та се приготвюва за свещеник.
|
Убийството на Навални не е приемливо по никакви правила. В това няма никакво съмнение. Но това агнешко преклонение и създаване на култ към личността, лицемерието и двойните стандарти ми идват в повече. Въпросът ми е, знаете ли кой е Навални?
Забравихте ли, че той е съорганизатор на прословутите неофашистки „Руски маршове“, в които се събираха неонацисти с голи глави, крещящи антиимигрантски и античеченски лозунги? Самият Навални се описваше като националист, обявяваше Крим за руски, твърдеше, че Украйна, Беларус и Русия са едно цяло. Сравняваше чеченците и мюсюлманите с насекоми, настояваше да им се отнеме гражданството и да бъдат изгонени. Силно подкрепяше войните в Чечения. Беше против ЛГБТ общностите. Изведнъж всичко се обърна и той се превърна в розов либерал, борец против „корупцията“, против режима на Путин и поддръжник на еднополовите бракове. Когато популярността му спадна до 2 %, от привърженик на Путин в Чечения той се превърна в светец-герой, „символ“, герой от комиксите на атлантици и либерали. Особено нашите. Може би виждат в него себе си - от най-тъмните комунисти станаха най-истеричните либерали. Това, че големите империи елиминират журналисти, не е изключение за никоя от тях. Но искрен ли е ревът на тези хора, които палят свещички с тъжни физиономии и вият с фалшиви ревове? Къде са ревовете им, когато Джулиан Асанж, който разкри именно убийства на журналисти в Ирак, бе буквално отвлечен и хвърлен в затвора? Журналист, който разкри изнасилвания и гаври на американски войници в Ирак? Къде бяха воплите им, когато искаха да отвлекат Едуард Сноудън? Защо не пророниха и дума за Даниел Хейл, бивш анализатор от разузнаването, арестуван, защото издаде убийствата на цивилни с дронове? Къде бяха тези хора, когато американският журналист Гонзало Лира бе отвлечен и убит от украинските власти? Това са същите хора, които празнуваха убийствата на журналисти сложени в сайта „Миротворец“ - като Дугина, и които насърчаваха други убийства като това на лицето на Пинк Флойд Роджър Уотърс, както и на редица други журналисти като Джими Дор. Насърчаваха затварянето и отнемането на правата на Тъкър Карлсън. Къде бяха, когато християнката журналистка от палестински произход Ширийн Абу Акле, също американка по паспорт, беше застреляна като куче? Това ли е тяхната хуманност, борба за справедливост и демокрация? Погледнете злобата, която извира от тях. Лицемерието. Малоумната им сервилност. Те стават и лягат с мисълта за империята на злото - Русия, всичко, цялото им съществуване, писане, мислене се базира на това. Не могат да напишат и изречение, без да споменат Русия и пушек извира от ушите им, ако не се подчиниш. Добри ли са тези хора? За универсални ценности ли се борят? Не трябва ли да се запитат дали те не са същите, умножени по 1000, срещу които те пищят? Изблиците за морал и свобода само етикет ли са, който да си залепиш на челото, а в същото време да си отявлен деградирал човечец, който си нагажда „морала“ спрямо спонсорите? Това честни хора ли са, със собствено мислене? Какво ще стане, ако политическите етикети паднат и се появяват нови? Нищо, пак същото, те са с къса памет и разчитат всички също да сме такива и да не помним какви са били те преди 90-а, или какви са били родителите им. И въобще - питат ли се, че за да докажеш концепцията за свобода на словото, трябва то да бъде приложено навсякъде, независимо дали ти изнася или не. А не да крещиш и да създаваш фалшиви идоли, за да не те канселират и да намажеш нещо от ситуацията.
В историята на България има една дата – 3 март, която е синоним на святата дума Свобода.
Тираните не обичат тази дума, защото тя векове наред е раждала герои, мъченици и будители, които със слово и меч са творили историята и със златни букви са изписвали категоричната воля на поробените – Свобода или смърт. И Свободата е идвала със смелостта на велики герои, с апостолското дело на Дякона, с бунтовните стихове на Ботев, с кръвта на априлци, с безстрашието на опълченците, с вярата на батачани и с подвига и саможертвата на хиляди руски воини.
Нашата свобода беше защитена и с перото на Виктор Юго, на Толстой и Достоевски, на Гладстон, Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд. Те не само възславиха българската кауза, но се бориха за нея и оставиха заветни мисли към днешния ден – да не забравяме, че свободата отлита, ако не я пазим и тачим.
Колко съвременно звучат думите на Уолт Уитман: “Когато Свободата си отива, тя не си отива първа, нито втора, нито трета. Тя чака всичко друго да си иде – тя остава последна. Когато вече няма помен от герои и мъченици и когато всичко живо в душите на всички хора изчезне от някой край на света, едва тогава Свободата ще изчезне от този край на света и неверник и тиран ще го завладеят”.
Датата 3 март е повратна в българската история, защото ражда свободата на България, защото, макар и за 100 дни, ражда Санстефанска България. В същото време страхът от свободния Български лъв изковава и клетката, и веригите на Берлинския конгрес, където дипломати и държавници с манталитет на касапи определят Санстефанския мир като едно “недоразумение” Задкулисието на дипломацията и натискът върху Русия довеждат до несправедливости и жестокости единствено за българите, докато в същото време, по силата на “недоразумението” в Сан Стефано от 3 март 1878 г. птицата на свободата се заселва завинаги и в Белград и Цетина, и в Букурещ и в Атина.
Това е истината за освободителната Руско-турска война и за датата 3 март. Когато славим победоносната 1878 г. и националния празник 3 март, отбелязващ възкресението на България за държавен и обществен живот, не трябва да забравяме първата Берлинска стена за Отечеството ни, която разпокъса земите му и начерта жертвения кръст на поколения българи в борбата за обединение на народа ни в Македония и Тракия. Която предопредели и трагедията на една геополитическа и цивилизационна катастрофа.
Днес не трябва да се страхуваме да наричаме времето преди 3 март с истинското име, така както патриархът на българската литература Иван Вазов е назовал робското тегло на българския народ – под игото.
Не трябва да съдим и руските генерали, че са ни освободили или че не са се върнали да защитят завоеванията на своите победи в освободителната война. Още по-греховно е да се примиряваме с твърденията, че те са ни заробили. Трябва да сме благодарни, че нашето освобождение е пример, неповторен в световната история, защото няма друг случай, когато народът на една държава се вдига, за да помогне и освободи друг народ, оставя костите на хиляди свои синове по далечни бойни полета, възкресява за нов живот държавността и институциите на освободения народ и се оттегля само със славата на освободител.
Затова нека на 3 март сведем чела, нека се поклоним пред мъчениците на свободата, нека си спомним за кръста, който носим, за вярата и борбата, за книжовниците и будителите, съхранили духовното ни богатство и запалили огъня на националното пробуждане и възраждане. И да не забравяме, че саможертвата на братята освободители, техният подвиг е кървавото измерение за нашето национално достойнство и бъдеще.
|
