ФОРМИРА СЕ
НОВ ТИП ДЪРЖАВА
Последното (ще кажа: предсмъртното) убежище на капитала и буржоазията е ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални и трансджендъри) идеологията и нейната зараждаща се политическа практика!
След това световната ядрена война е неизбежна. Капитализмът няма повече възможности да избира и предлага. Неговата изобретателност и съзидателност са напълно изчерпани – останали са тези две възможности.
Кризата на буржоазно-капиталистическата социално-икономическа и политическа система е толкова дълбока, за да бъде решавана и преодолявана. Нито дори забавяна, за да се даде време, в което да се потърсят и приложат някакви успешни мерки за спиране на разпада й. С икономически подходи вече е немислимо да се открие рационална идея, която да се изпълни в някакви икономически реформи, за да се постигне положително развитие.
Това вече породи сериозно социално недоволство, приемащо все повече политически характер и претенции, които властта и системата не могат да изпълнят. Напрежението се засилва, а държавата все повече отслабва. Това проличава дори в държавите от Европейския съюз, но и в САЩ. Слабият Запад е негоден да решава проблемите на Европа и света, появили се с кризата. А това вече е сътресение за целия свят, който досега е разчитал именно на колективния Запад. Светът започва да осъзнава безсилието на колективния Запад и че няма смисъл да очаква от него каквато и да било помощ, а още по-малко да продължи да ръководи световните дела. Защото настъпва ново време и разположението на силите в геополитиката се променя драстично. Геополитическите пластове се разместват, а при такова разместване, състоянието на света е нестабилно и е опасно. Дори страшно.
Страшно е за света, но и за колективния Запад: той губи най-много и дори всичко. Но още повече губи капиталът, където и да е, понеже няма вече надеждната си опора и трябва да търси нови сили и нови форми, за да заздрави своето господство над човечеството. Западът е изместен от позициите си, защото преди него капиталът е навлязъл в безизходица и е заплашен с реално поражение.
Естествената реакция на засегнатите и поразени сили е да търсят средства, с които да забавят разпада. Те сами не са в състояние да се преобразят и да й предложат нещо ефикасно, за да продължи системата да функционира в предишния си ритъм и производителност.
Но да изобретят политически грим за погрознялото и набръчкано лице, изразяващо вече не младост и сила, а немощ и наближаваща смърт, те умеят.
Умеят не само да поразкрасят уродливия й лик, но и да й придадат сили за нова агресия срещу предчувстващите вече отпускането на нейния „вълчи капан“. Нищо не може да спре капитала и буржоазията да искат да получават още и още от света, който владеят и от който не се канят да излизат. Макар да усещат, че това време е настъпило.
Джендър идеологията бе тежкият удар на системата в нейния залез. Тази идеология и изобщо разбирането за дадената по природа свобода на човека да разполага със своето тяло и да го възприема и вижда било като мъжко, било като женско. Поради което е допустимо полът да бъде сменян и физически. И това право да се даде дори на невръстните деца, като се забрани на родителите им да им пречат. Различните като сексуална ориентация човеци дори се поставят в привилегировано положение и дръзко да изповядват публично себе си като различни от всички останали. И дори да сключват еднополови бракове. По тяхна повеля се отменят родовите названия „майка“ и „баща“, защото в еднополовите бракове такива различия не е възможно да съществуват. А именно те определят от тук насетне характера на семейството и отношенията вътре в него.
Тази идеология е най-гнусното отрицание на Бога и християнството.
Но това отрицание не остава само в рамките на семейството, в което се изпълнява възпроизводството на човека, отглеждат се деца и се формира личността. Всичко, според новата идеология, бива изпълвано с нея. Това е голямата политическа и геополитическа революция на ЛГБТИ идеологията в устройството на обществото, държавата и света. Прави се опит да се преодолее правилото, че държавното управление се основава и се възлага съобразно съотношението вътре в обществото между класите и съсловия и политическите субекти, които ги изразяват и представят в политическия живот. Вместо този традиционен принцип се прилага онова, което съдържа в себе си новата идеология. Властта се поема от трансджендъри, гейове, живеещи в еднополови бракове, и на тях се повелява да ръководят държавата и нейните дела. Това обаче още означава, че обществото намира за напълно естествено хора, които приемат да се откажат само от функциите си на мъже и жени, на бащи и майки, на живеещи в традиционни семейства, да организират държавата и обществото, да управляват образованието и здравеопазването, възпитанието на подрастващите… В такова общество и държава постепенно, ала достатъчно бързо рязко ще спадне раждаемостта и те няма да могат да се възпроизвеждат. Освен ако не се въведе някаква индустрия за изкуствено зачевана, износване и раждане на човешките същества. Т. е. на „инкубатори“ за хора, раждани по изкуствен начин. А не както Бог е отредил.
Но това ще са други хора и държавата им ще е друга. И всъщност няма да са хора и държавата им няма да е държава!
В крайна сметка днес се формира и нов тип човек, различен от този, който Бог е създал по Свой образ и подобие. Този процес е в напреднала фаза, което позволява да се пристъпи към избистряне на образа на новия тип държава и да се включи в служение на новия тип държавници и политици.
Джендър (гендър) държавата е силно изопачаване на познатия тип буржоазна държава, който организира, охранява и ръководи буржоазното общество с неговото разслоение на класи и съсловия, които са еднакви по своя природен статус мъже или жени и чрез това си разделение се събират в семейства, за да се възпроизвеждат демографски. Когато раждаемостта намалее или в семейството отслабнат връзките между родители и деца, това е сигнал за нарушени отношения и съотношения, които пречат болезнено на нормалния живот.
Постепенно демографският проблем във всички „джендър държави“ ще се превърне в крещящ, но този път той няма да предизвика бурния ефект, който предизвиква днес в повечето европейски страни. Защото за този тип държава това няма е трагедия, нито драма, нито изобщо ще се отчита като някаква трудност или заплаха за бъдещето й.
Джендър идеологията не е разпространена навсякъде по света и не всички нации и държави са я приели или разрешили. Затова е налагането на новия тип държава не става бързо. Но активно се подготвя „офанзивата“ по утвърждаването й. И скоро ще видим държавно управление, осъществявано преди всичко от хора с двойна сексуална ориентация, трансджендъри, гейове. Те ще започнат да въвеждат и новите принципи на държавно и обществено устройство. Примерът с Франция, САЩ, Естония, Финландия и в още няколко други европейски държави се отчита като успешен и започва да се прилага все по-смело и по-често.
Западът няма, както вече стана дума по-горе, никакъв полезен ход, за да възстанови господството си. В безизходицата, в която е потънал, единственият изход е войната. На друго не е способен, ала войната е твърде радикален ход, на който той не е достатъчно готов. Още повече че срещу него неминуемо ще се изправят поне Китай и Русия. Затова и ще опита с „меки средства“ да възстанови собственото си равновесие и задържи в ръцете си измъкващия й се днешен свят.
Светът обаче ще трябва да реши кое е по-малкото зло и от кой избор ще има повече полза за бъдещето.
Най-добре е да събере сили и да изхвърли разложения труп на капиталистическата система и повече да не се занимава нито с джендър държава, нито с войни.
Ала новият тип държава се формира и скоро ще се покаже в целия си ръст и сила. Който не е готов за това бъдеще, ще бере ядове, но и ще е отговорен за света!
Темата за „споделеното родителство“ само на пръв поглед е тема за родителя, лишен от родителски права след развод или раздяла. Погледнато национално, това е разговор за трагичното състояние на семейството и децата, за демографската трагедия в България. Погледнато личностно, това е изключително остър, комплексен и труден за решаване личен и социален проблем. Засяга болезнено огромна част от българските граждани и влияе върху техното психическо състояние, жизненост и работоспособност.
През последните десетилетия българското родителство е мишена на мощна външна атака. Ясната и безспорно доскоро правна концепция за родителство, закрепена в Конституцията на Република България и Семейния кодекс, стана обект на упорити опити за ревизия в областта на процесуалното и материалното право. Колкото и парадоксално да звучи, след хилядолетия семейна традиция на българския етнос днес в българското общество няма единна представа за родителството като биологично предопределена категория. Всепризнатата дефиниция, почиваща на анатомична даденост, бе изоставена и доведена пропагандно до абсурдна ситуация да отрече човешката биология. Днес родител може да бъде чиновникът, който получава пари за отглеждане на чуждо дете („приемен родител“), хомосексуалният партньор на единия родител, няколко партньори на единия родител без значение на сексуалната им ориентация. Може да бъде сурогатната майка. Може да бъде френски, британски или испански хомосексуалист или гей-дама, сключил хомосексуален брак с български партньори в чужбина, осиновил българското дете на своя партньор (не е изключено срещу заплащане), и след това устроен временно в България, претендиращ за правен статут на родител. Може да бъде и трансджендър с флуидна сексуална идентичност. А защо не в близко бъдеще - и трансхуманоид.
Затова броят на родителите в резултат на тези ултрасъвременни концепции за родителство е повече от два пъти по- голям от броя на децата, т. е. едно дете може вече да има повече от двама родители.
Възниква логичният въпрос: готово ли е българското общество да приеме една нова ултраконцепция за родителството, готова ли е експертната правна общност да дискутира върху споделеното родителство, без да е дефинирала правния термин „родител“, готов ли е българският законодател да приеме ново законодателство, без да е определил кръга на субектите на родителски права, готов ли е българският съд да тълкува разширително понятието „родител“ към флуидни трансджендъри и сурогатни майки. Кои са субектите на родителски права – приемният родител, сурогатната майка, трансджендърът? Или човешките същества, създали нов живот, както е било хилядолетия преди нас. Докато законодателят не даде еднозначен отговор на тези въпроси, солидната правна регулация на споделеното родителство остава фикция.
РОД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ и родителското движение не може да дадат принципно съгласие за законодателно решение на споделеното родителство без изработване на легална дефиниция на правната категория „родител“.
Инициативата за провеждане на кръглата маса като продължение на социалния диалог по тази тема от 2016 г. все пак заслужава уважение и подкрепа. Това може да бъде крачка в правилна посока, ако не е параван за реализиране на други цели, например предоставяне в бъдеще на родителски правен статут на лица, които не отговарят на традиционните представи на българина за родител. Ние сме готови да участваме в сериозен и открит диалог по съществото на проблема, но не и в параванни преговори.
Изненадващо прозвуча заявеното от министъра на труда и социалната политика, че неговото ведомство работи по създаване на Държавна агенция за правата на детето. Предвижда се това да бъде втората агенция за децата след Държавната агенция на закрила на детето. Тази новина буди повече въпроси, отколкото дава отговори.
Темата за споделеното родителство е обсъждана неколкократно през годините, но без практически резултат. Причината е очевидна – несъответствие между провъзгласените цели и предлаганите законодателни мерки. На конкретни социални и икономически проблеми се търси техническо решение, без да се потърсят причините. Законът не е вездесъщ. Той е само инструмент за легитимиране на съществуващи социални отношения. Той не е в състояние сам да създава обществени отношения. Опитите за приемане на подобни закони винаги раждат мъртва правна норма.
Адекватно решение на проблемите в упражняването на родителските права не може да се намери, ако бъде търсено в рамките само на един отделен правен институт. Проблемите на родителството не са изолирано явление, а една от проявите на цялостната криза на семейните отношения. Те са резултат от сериозни социални дефицити в тази област, които имат съкрушително въздействие върху демографията.
Тривиална истина е, че все пак и най-лошият диалог е по- добър от всяка конфронтация, така както и най-лошият мир е по-добър от всяка война.
Кръглата маса бе достатъчно представителна. В нея взеха участие МП, МВР, МТСП, АСП, ДАЗД, СРС и СГСС, депутати от ПП и ДБ, ИТН, бивши министри на правосъдието и външните работи. Техните изказвания обаче бяха общи, лаконични, изчакващи, съзнателно пестеливи.
Ние имахме по-различна представа за този диалог. Очаквахме дискусии както по техническите аспекти, така и по философията на закона. Очаквахме от поканените държавни институции статистика и експертни изследвания за ситуацията на семейните и извънбрачните двойки в страната. Очаквахме информация за количествените и качествените измерения на проблема с разделеното родителство, за броя на разводите и разделите, за броя на децата от такива разтрогнати бракове и развалени извънбрачни съжителства, обобщена оценка на съществуващата правна регулация и оценка за ефективността на предлаганата правна регулация. Очаквахме идеи за промяна на законодателството с разписани предложения на законодателни промени, с адекватна обосновка и експертна оценка на ефекта от законодателната промяна. Такива не бяха представени. Получи се една правно-техническа дискусия, без анализ на причините на явлението и без конкретни текстове. Техническите аспекти изцяло изместиха философията на закона.
Липсата на конкретна информация беше сериозна слабост на кръглата маса. Получи се полудиалог, полудискусия в полуинформационна среда. Заявленията, че необходимата информация и законодателни предложения ще получим в следващи дискусии, дойдоха едва при закриване на кръглата маса, което беше безполезно.
РОД и останалите родителски организации не могат да изразят цялостно становище по толкова комплексен социален проблем без информация и обосновка. Това би било равносилно да подценим задачата.
На този предварителен етап РОД не може нито да отхвърли, нито да подкрепи предложение за промяна на СК в частта „споделено родителство“. За нас общественият диалог е едва стартирал. Сегашната кръгла маса поставя само началото на тази дискусия как се зараждат и развиват съвременните семейни отношения. От това как ще се развие по-нататъшния процес на обсъждане на темата ще си проличат истинските намерения на организаторите.
Ако държавата действително търси решения на този остър социален въпрос, от изпълнителната власт следва да се вземат незабавни мерки за прилагане на действащото законодателство от собствените й органи – изпълнение на съдебните решения в срок, отговорност за неизпълнение на закона и съдебното решение, за медиация и разширяване възможностите за извънсъдебни решения между родителите на децата и др.
В заключение искам да разсея всякакви съмнения или опити за манипулативни интерпретации. Нашето участие в първата кръгла маса по споделеното родителство не означава съгласие в аванс за предложенията. РОД ИНТЪРНЕШЪНЪЛ и останалите родителски организации ще се противопоставят категорично на евентуални опити за инструментално използване на споделеното родителство за постепенно вграждане на елементите на детското правосъдие в нашето законодателство. Ако доловим подобни намерения и тенденции, ще действаме съответно. Ще разкрием пред българското общество лобистките интереси на определени политически сили и НПО от детското правосъдие у нас. Ще разясним на обществеността катастрофалните последиците от детското правосъдие за българските деца и техните демографски измерения.
Ние внимателно ще анализираме дискусиите на тази кръгла маса и ще вземем отношение по философията на предлаганите законодателни промени. Когато ни бъдат предоставени текстовете на новите законови предложения заедно с мотиви към тях, тогава ще представим своя експертен анализ.
|
Уверявам ви, че няма да отида на пътуване, което не си струва по отношение на съдържанието на разговорите. Аз съм министър-председател на България и ще пътувам като такъв. Отивам в САЩ да представя приоритетите и резултатите от управлението на България. Когато се реализира тази командировка и се върна - ще се отчета. Когато някой е казал нещо, което не е на база на правителствената информация, няма как да вляза в такава дискусия. За първи път чувам, че официалното посещение на един министър-председател в партньорска държава може да се нарече екскурзия. Има опити едно такова пътуване да се блокира със слухове. Това може да се нарече опит за манипулация. Отчет ще ви дам, след като мине съответната командировка.“
Тъй нареждаше премиерът Денков в кулоарите и залата на Народното събрание на 2 февруари, в деня за парламентарен контрол, в отговор на питанията за предстоящата му визита в САЩ. Визита, квалифицирана от опозицията като туристическа разходка, за която Денков твърдеше, че още не е уточнена дата. Въпреки публикуваната на сайта на МС информация, че посещението е насрочено за 9-10 февруари, което според него било предварителен, а не окончателен вариант. Не сме сигурни дали визитата „си е струвала“, но беше абсолютно ясно, че ако в правителствения самолет се бяха натоварили всичките първоначално предвидени 40 персони, „политическият туризъм“ щеше да излезе доста скъпичко на данъкоплатците. След разразилия се скандал, когато дори некоалиционният партньор на Денков, Бойко Борисов, реагира че в САЩ ще отидат министри, които преди една-две седмици са се върнали оттам, от туристическата група отпадна министърът на отбраната Тодор Тагарев. В социалните медии се появи информация, че от Пентагона са отказвали да разговарят с него, но дали това е причината той да си остане в България, ние не знаем. Шефът му Николай Денков също не се радва на особена почит в САЩ, щом МС е наел лобистка фирма, която да изпроси от Байдън поне една снимка с българския министър-председател. В Белия дом отдавна са уведомени, че на 6 март в България ще се извърши ротация ако не на целия кабинет, то поне на Денков и Габриел. Би трябвало да знаят и, че ще им гостува човек, който скоро ще мине „на друга отговорна работа“. Очевидно е, че не му се връща в МОН, щом заговори за минимални промени в състава на МС. И като сигурен напускащ посочи само името на здравния министър професор Христо Хинков, който обяви че не желае да продължи работата си като министър. От ПП-ДБ заговориха, че Денков може да оглави МВнР. Защо да не оглави и здравното и земеделското министерство? Александър Стамболийски е бил едновременно министър председател и министър на войната, нали? Обаче (не)коалиционният партньор Бойко Борисов е на мнение, че ротация трябва да има на всяка цена. Защото редица министри на ПП-ДБ не си гледали работата, а обикаляли като партийни секретари в навечерието на европейските избори. Новото правителство след ротацията щяло да бъде излъчено с мандата на ГЕРБ и Борисов нямало да позволи партията да се унижава, отивайки при президента с празен лист. Що се отнася до екскурзията на Денков до Щатите, Борисов каза: „Когато от ПП-ДБ седнат пред камината на Белия дом, тогава ще могат да се мерят с мене“. Един вид: „Къде съм аз, къде сте вие!“ Все едно, че чуваме Алековия Бай Ганьо да казва: „Ти ще целунеш ръка, аз по-надолу. Ти по- надолу, аз още по-надолу. Че ти с мене ли ще се мериш, бе кьорпе!“. Борисов не успя да целуне Доналд Тръмп, който отблъсна с лакът жалкия му опит за интимничене, но поне водеше своя пиар, който го фотографира зад гърба на тогавашния американски президент. А пък той заяви, че българите били отлични партньори, които купували изтребители F-35. Ние всъщност бяхме предплатили 8 броя от още не нарисуваните F-16 Block 70, но карай да върви. Другите 8 ги предплати служебното правителство на Румен Радев. Докато „кабинетът на промяната“ ни „купи“ като котка в чувал 100 броя БТР „Страйкър“, почти връстници като модел на 100-те БТР 60 ПБ „с отпаднала необходимост“, които Тагарев обеща да подари на Украйна. Разходите по превозването на тези антики до Украйна уж щяла да ги поеме Великобритания. Доказателство за това, разбира се, все още няма. Затова пък около първата въздушна линейка, която долетя преди две седмици от Италия, се вдигна такава шумотевица, все едно че сме си купили летяща чиния. А през първата година този хеликоптер ще лети само по светло, половин час преди зазоряване и половин час след залез слънце. Което означава, че планинските спасители ще си останат последната надежда на изпадналите в беда планинари. Не се знае и кога БДЖ ще се „модернизират“ с обещаните от министър Гвоздейков 70 германски жп вагона втора употреба. В сравнение с нашите, които дерайлират дори по гарите, те наистина са като нови.
А историята с американския воаяж на нашия злополучен премиер претърпя (не) очаквано развитие. Лично той обяви на 4 февруари, че ще остане в София, за да подпише евентуален меморандум с протестиращите фермери и да довърши преговорите с аграрния сектор. Междувременно пред Министерството на земеделието горяха бали слама, запалени от протестиращите фермери. А някакъв животновъд беше завел там цяло теленце… Ако можеше, горкото, да говори, какво ли би казало на двукраките „политически животни“?
„Утре заминават в командировка в САЩ министрите на финансите, на енергетиката и икономиката, нареждаше Денков пред камерите. Когато се върнат от САЩ, ще дадат пред медиите информация какво са свършили и ще се отчетат пред Народното събрание“. „Sic transit gloria mundi”(„Тъй отминава световната слава”) - гласи една римска поговорка. Междувременно научихме, че Денков все пак се е уредил с командировка в чужбина. Но не във Вашингтон, а в Хага, където щял да се срещне с Марк Рюте, друг премиер в оставка. Цял един академик изпадна в положението на Великия комбинатор Остап Бендер, който след провала на всичките си мошеничества накрая приел възможността да стане счетоводител! Какво приземяване само!
Но с какво нашият „премиер-пътник“- в буквалния и преносния смисъл на думата, разчиташе да впечатли Белия дом и различните общности в САЩ, с които щеше да се срещне? Приоритетите на неговия отиващ си кабинет са известни и на глухия султан в Египет: продължаване на подкрепата за Украйна, влизане и по суша в Шенген, влизане в Еврозоната, гарантиране на енергийната и друга независимост от Русия, борба с корупцията и руската дезинформация и шпионаж. Обаче какви „резултати“ от управлението на България щеше да отчете той, ако изобщо беше приет от Белия дом? Защо трябваше той и министрите му да се отчетат първо там, а после при завръщането си пред народните представители тук? Така постъпват само васали, когато отиват при своя сюзерен. Не беше ли „целта на занятието“ премиерът на промяната да получи одобрението на Байдън за една ротация „не на всяка цена“. Тоест на такава, при която Денков да си остане премиер или поне вицепремиер, Василев - министър на финансите, а Тагарев - министър на отбраната? И по този начин да бъдат охладени евроатлантическите изблици и властовите амбиции на Борисов и Пеевски, като им се размаха пак камшикът със санкциите по закона „Магнитски“. И като им се напомни, че имат доста дебели досиета от времената на сенчестия им бизнес. Дали екзекутирането на Мартин Божанов- Нотариуса, предшествано от разстрела на Алексей Петров, не е било ход за пресичане на някои неудобни разкрития, засягащи не само магистрати, а и политици с тъмно минало? Като горепосочените двама новоизпечени говорители на евроатлантическото мнозинство и пропагандатори на „евроатлантическите ценности“. Ако „дълбоката държава“ е тръгнала да се чисти от неудобни свидетели, ще има и други показни екзекуции. Най-добрият свидетел е мъртвият свидетел! Ето защо „размагнитизираният“ Пеевски отвлича общественото внимание, размахвайки пръст на президента и президентството като централа на бъдеща проруска партия „3 март“. Докато той, Пеевски, е новата звезда на евроатлантическия политически небосклон, непримирим враг на корупцията, в която не участва. Ти да видиш…
Странно е, че и ръководството на БСП тръгна да си гради предизборно имидж на борци с корупцията, търсейки я, подобно на Пеевски, в президентството. Президентът Радев може и да е сгрешил, назначавайки за служебни министри хора като Кирил Петков, Асен Василев и Николай Денков, но той си остава поне през първия си мандат единствената изборна победа на БСП и Корнелия Нинова в републикански мащаб. Втория си мандат Радев спечели въпреки неохотата на Нинова и кръга около нея. Кръг, изпокарал се с редица ценни партийни кадри и довел Столетницата до предпоследното място в НС. Ако Радев има вина, че направи известни шарлатаните Петков и Василев, не по-малка вина има и ръководството на БСП, което се съгласи на коалиционно управление с ПП-ДБ. И след вота на недоверие, когато от коалицията се оттеглиха министрите на ИТН, ръководството на БСП начело с Нинова подкрепи Асен Василев като вероятен премиер вместо Кирил Петков. Ето защо на последните предсрочни парламентарни избори избирателите отредиха на БСП незавидното предпоследно място в парламента. А успехът на Ваня Григорова на местните избори в София, когато тя изхвърли от балотажа кандидата на ГЕРБ Антон Хекимян, се дължи както на нея самата, така и на подкрепата й от Софийската организация на БСП. Нинова беше на път да се отрече и от тази си условна победа. За каква кражба на леви избиратели и за какво завръщане на БСП в местната власт говори тя? Избирателите да не са крепостни селяни? Ако бяха сити и осигурени, нямаше да ги купуват с дърва за огрев или други дребни подаяния. Бедността и несигурността, това е причината за отказа от урните на 60% от имащите право на глас. С мизерията, а не с президента Радев трябва да се борят левите сили, включително БСП.
При настоящата „криво-лява“ и „криво-дясна“ политика съвсем естествено е отвратените от „промяната“ леви и десни избиратели да потърсят алтернатива. И тя непременно ще се появи, независимо от съпротивата на т.нар. системни партии. Не защото я искат Радев и хората от президентството, а защото не я искат тези, които предадоха своите избиратели, членове и симпатизанти. Тези, които предизборно се обвиняваха, отхвърляха и „изчегъртваха“ за корупция, а накрая се „изпраха“ и опростиха взаимно. И взеха, че се „сглобиха“: в името на стабилността, конституционната и съдебната реформа, ограничаването на президентските пълномощия върху служебните правителства и службите. И най-вече в името на „евроатлантическия цивилизационен избор“ на България. Понеже, ако дойде Путин, те ще трябва или да извадят старите си съветски дипломи и партийни членски книжки от БКП, или да се запилеят по островите при офшорките, с които „нямат нищо общо“. Както нямат нищо общо с далаверата на „Чаталджа“-3 и с винетните 7 процента на Станислава Арнаудова. Нито пък с корупцията, която според бившия финансов министър на ГЕРБ Владислав Горанов е субективно усещане.
Само че народа можеш да го излъжеш няколко пъти, но не можеш да го лъжеш непрекъснато. Ще поживеем, ще видим.
ИСТОРИЧЕСКА ЛИ БЕШЕ 2023 г.?
2024-а ЩЕ БЪДЕ СЪДБОНОСНА!
ядко хората осъзнават цялата сериозност и епохално значение на историческото време, в което живеят, освен когато ги засегне пряко и лично, както за съжаление това се случва с хората в Украйна, ивицата Газа и граничните руски региони днес. Дълго време, от 1989 година и това, което се случи край Малта, та до 2001 година светът изглеждаше сякаш навлиза в епоха на пълна либерална доминация, или както Фукуяма твърдеше, че историята е свършила. После, когато започна поредицата от американски войни, интервенции и цветни революции, разбрахме, че на този свят има и други сили и обективни исторически процеси, които не се подчиняват на политическата конюнктура или пожелателното мислене на неолибералите. Разбира се, историческа беше 2022 година, защото през нея започна войната в Украйна, която е първото директно предизвикателство срещу Запада и САЩ. Но още по-значима ще бъде именно 2023 година. Ето защо.
Първо, окончателно стана ясно, че еднополюсният свят си е отишъл. Вероятно безвъзвратно. Дори държави като Саудитска Арабия, която винаги е била зависима от Съединените щати, особено военно, вече показват независимо, суверенно и многовекторно международно поведение. Достатъчно е само да припомним, че саудитците накараха държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен да чака принц Мохамед бин Салман почти цяло денонощие при уговорена среща.
И не е само Саудитска Арабия. Още по-показателно е поведението на съседната ни Турция, която през 2023 година затвърди многовекторната си политика. От една страна, Анкара остава интегрална и стратегически важна част от НАТО, без която алиансът надали ще може да провежда пълноценно политиките и да следва целите си в Средиземноморието, Кавказ и в други региони. Известни на всеки българин са и примерите на натовски и европейски Унгария и Словакия, които успяват да водят политика, която е обърната не само на Запад, но и на Изток.
Нещо повече, показателно за отслабването на еднополюсната хегемония е, че изборите в Словакия бяха изгубени от либералните и антинационални сили, а лявопатриотичният Фицо отново взе властта. Все пак говорим за държава с пет милиона население, която не би трябвало да може да устои на мощта на един еднополюсен трансконтинентален хегемон. Същото ни показват и скорошните избори в Сърбия, където хегемонът се опита да организира сръбски “Майдан”, но не му се получи. Преди десет години Вучич щеше да е паднал още на третия ден, а по улиците на Белград щеше да се лее кръв. Но днес хегемонът, макар и безспорно все още много могъщ, не е това, което беше някога.
Същите тенденции се наблюдават и в Азия, а и в Африка, където Америка и Франция губят все повече почва под краката на неоколониалните си ботуши, докато Русия и Китай засилват влиянието си, възползвайки се от антиколониалните и суверенистки движения, особено в централните части на Западна Африка.
Второ, Руската федерация, която воюва днес с колективния Запад по бойните полета на Запорожие и Донбас, не е онази Русия, която действа като реакция през февруари 2022 година и започна една не съвсем подготвена операция, в която имаше множество грешки, отстъпления, проблеми с логистиката и най-вече проблеми със самия руски елит - както олигархията, така и художествено-творческата интелигенция, които открито подкрепяха Украйна и Запада.
За две години военни действия Русия се промени кардинално. На първо място, разбира се, тези промени се виждат по бойните полета. Руснаците, които изоставаха с производството на безпилотни летателни апарати, днес са един от водещите световни производители. Те създават в пъти повече дронове с военно приложение не просто от Украйна, а от колективния Запад. Бяха изпипани и изчистени логистичните вериги на армията, а координацията между различните родове войски и военни части беше значително подобрена. Командирите и войниците на ВС на РФ са получили безценен опит, какъвто впрочем няма нито една натовска армия.
Но по-важното е, че самото руско общество и държава се променят. Вече не е прието и приемливо някой да говори по национаната телевизия, че Русия трябва да бъде буквално разпадната на отделни части “в името на демокрацията”. Не се приема добре вече и да финансираш вражеската армия, докато печелиш парите си от недрата на руската земя. Или пък открито да заплашваш с „Майдан“ в Москва. Това е една коренно нова Русия, която не е превита на две с надеждата благосклонният западен сахиб да й позволи да седне на масата до него. Тази нова Русия се разпорежда като основен балансьор, военен и дипломатически фактор в Близкия изток, Централна Азия и Африка (заедно с Китай, разбира се).
Руснаците се разделиха през 2023 окончателно с илюзиите си, че може да има връщане назад към “славната епоха” на либерализма, която за обикновените хора е по-известна като “лошите 1990-е”. Няма да има връщане назад. Русия почва да живее отново по свой собствен и самобитен начин на живот, съобразявайки се само с волята и нуждите на собствения си народ, както и с националните си интереси.
Промените там, както винаги в руската история, са бавни и тежки. Все още има неолиберали в Централната банка, във финансовите институции, сред олигархата и интелигенцията. Петата и шестата колона продължават да се опитват да саботират президента Путин и Въоръжените сили на Русия. На места дори има скандални ситуации, като например директор на училище да забранява “възхваляване на СВО” или шеф на научен институт да не допуска коментиране на войната сред учени, студенти и докторанти по международни отношения...
Но всичко това постепенно си отива. И новата Русия, която се ражда пред очите ни, ще трябва да си намери нова идеология. Защото Русия е от този тип държави, които не могат да живеят само заради попълването на бюджета и поддържането на нисък дефицит. Руската държава-цивилизация може да съществува само в идеологически рамки. Дали тази нова идеология ще е лява или дясна, консервативна, социалистическа, националистическа или нещо между всичко това, предстои да видим. Но тя със сигурност ще е суверенистка и в известен смисъл имперска. Тя се ражда по бойните полета на Украйна, където се формира и новият руски елит, както каза Владимир Путин.
Трето, за първи път от тридесет години не САЩ са основният арбитър в отношенията между държавите. Китайската народна република освен най- голямата икономика в света (по БВП ППП) вече е и този геополитически фактор, който е дотолкова влиятелен и уважаван, че може да помири непомиримите саудитци и иранци.
Китай се превърна не просто в най-желания търговско-икономически партньор по целия свят. Което е нормално предвид факта, че той не налага своите политически и идеологически възгледи на другите, а търси просто взаимноизгодни икономически, културни и дипломатически връзки. Той се превърна и в най-желания дипломатически партньор. Където и да има ескалация, проблем или сериозна международна ситуация, страните се обръщат към Пекин като към основен арбитър. Китай се опита да предложи мирен план дори за войната в Украйна, който реално можеше да адресира притесненията както на Русия, така и на Украйна.
Естествено Западът не допусна Китай да омиротвори Украйна, защото украинският конфликт е рожба на англосаксонските тайни служби, които се надяваха, че чрез него ще тласнат Русия в бездната на хаоса, недоволството, гражданската война и „Майдана“, който евентуално ще свали Путин.
Четвърто, окончателно се видя, че има алтернатива на неолибералния икономически модел, който по своята същност е зле прикрит неоколониализъм, но този път не просто в полза на западните държави и монархически династии като през 19 и 20 век, а преди всичко в полза на транснационалните корпорации. Тази алтернатива се изразява засега в “социализма с китайски характеристики”, който успя да повдигне Китай от относително бедна и изостанала селска страна до позицията на световния гигант, който е не просто най-голяма икономика, но и водеща научно-технологична сила, с най-голямата средна класа в света.
Видя се, че може да има икономически модел, при който да има частна собственост, пазарни отношения и въпреки това не всичко да се доминира от частния интерес, а напротив, да се запази в центъра на системата държавният и общественият интерес.
Пето, видя се, че хегемонът САЩ и целият колективен Запад с тях не могат да водят война на два фронта - в Украйна и Палестина, да не говорим за евентуално избухване на конфликт в Тайванския проток.
Въпреки вече стотиците милиарди евро под формата на оръжия, пари, наемници, инструктори, сателити и още какво ли не за Украйна, украинците не само че не печелят срещу уж разложената и изостанала Русия, но се случва точно обратното. Вече всички западни реномирани издания като “Уолстрийт Джърнъл”, “Уошингтън Пост”, “Таймс” и други пишат, че Украйна започва да губи и дори ще се наложи да се откаже от някои свои искания (нереалистичните планове за “връщане” на четирите нови руски провинции под украински контрол).
С всеки изминал момент, в който руските войски отблъскват украинските атаки и напредват бавно, но методично, се отброяват сетните часове на НАТО, за което Украйна може да стане смъртоносен удар.
Какво ще ни очаква през 2024?
В международен план през 2024 година вероятно ни очаква продължаването на украинския конфликт, който ще стигне до една решителна фаза, изразена в голямо руско настъпление. Оставям на военните експерти да кажат накъде може да се насочи то. Според разбиращите военната логика експерти подобно настъпление може да бъде насочено в цели три стратегически направления.
Първото и най-вероятно е към Николаев и Одеса - черноморските пристанища, без контрол над които Черноморският флот на Русия и Крим ще са винаги застрашени от украинците и настанилите се в региона британци, които често режисират и дирижират удари по Кримския полуостров.
Второто възможно направление е Харковското. Харков все пак е вторият по големина град в Украйна, индустриален едномилионник, който седи като кост в гърлото на Русия. Именно от Харков украинците застрашават и удрят редовно приграничните руски райони като Белгород.
Третото възможно направление е северното, а именно към Суми и Чернигов, за да се обезопасят руските граници, както и да може в перспектива или да се застраши самият Киев, или поне да се установи стабилна граница по река Днепър.
През идната година, и то съвсем скоро, предстои да разберем какво може да стане и в Тайванския проток. През януари ще има избори на бунтовния китайски остров Тайван. Ако старата националистическа партия Гуоминдан спечели, то островът ще балансира между Китай и САЩ и ще избягва конфронтация с Пекин.
Но ако спечелят местните “демократи”, то Тайван вероятно ще обяви официалната си независимост от Китай, което вероятно ще доведе до военен конфликт. Пекин просто не може да допусне такъв сценарий, който би дал прецедент и сигнал за центробежните и сепаратистки сили в Тибет и Синдзян. Америка ще се опита да разиграе именно такъв украински сценарий за Тайван. Вече от доста време насам САЩ отпускат значителни суми за превъоръжаването на местните военни сили, за да ги подготвят за война с Китай.
Нещо повече, американците задължиха японците да се съгласят, че при война ще помагат на Тайван. За да се създаде количествено преимущество срещу иначе по-големия китайски флот, американците формираха и съюзите QUAD и Аукус (първият представлява формата САЩ, Япония, Индия и Австралия, а вторият е изцяло англосаксонски - САЩ, Великобритания и Австралия).
Друго вероятно развитие през 2024 година, за съжаление, е ескалация на конфликта в Близкия изток, който заплашва да надскочи границите на ивицата Газа. Израел засилва операцията си срещу палестинците, а организации като Хамас ще засилят атаките си срещу еврейската държава от своя страна. Има опасност в ситуацията да бъдат намесени Хизбула, а косвено дори и Иран.
През 2024-а може да видим и още по-големи икономически и социални сътресения в Европейския съюз, където рецесията вече е съвсем неприкрита, а скоро ще се усетят и социалните последствия от нея. Нещо повече, има сериозно съмнение, че САЩ планират да оставят войната в Украйна на ЕС, което допълнително ще засили процесите на икономически разложение на Европа. Изсмукването на европейски капитали, технологии, фирми и кадри от американците ще продължи с пълна сила. Както Алексей Вандам е написал преди повече от един век, зле е да си враг на англосаксонците, но още по-зле е да си им съюзник.
С други думи, това, което ни очаква през 2024 г., са още конфликти, съдбоносно пренареждане на международната ситуация и решителна развръзка на започнатите многоходови операции от двата основни блока в конфронтацията (САЩ и Запада срещу блока на Русия, Китай и Иран). Що се отнася до България, опасявам се, че режимът на „сглобката“, който вече не крие желанието си да премахне свободата на словото и да наложи криптофашистки начин на действие, вероятно ще се опита да вкара страната ни в кървавата война. Но това, което те извършват от сервилност и заради “Магнитски”, може да се обърне срещу самите тях и да доведе до края на сегашната ни политическа класа като такава.
|