Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Стратегическият провал на ЕС

Е-поща Печат PDF

Стратегическият провал на ЕС

Европейският съюз днес ще трябва да се справя с големите последствия от него

превърне в независима глобал­на сила и погрешните му дейст­вия в миналото сега се връщат да го преследват.

Независимо дали много от нас в Русия са готови да го признаят или не, мястото на Европейския съюз в между­народната политика неизбеж­но ще се превърне във важен въпрос както от теоретическа така и от практическа гледна точки. За великите сили важ­ността на този въпрос се опре­деля от мястото на Западна Европа в собствените им пла­нове и следователно - от това да знаят от какво могат да бъ­дат разочаровани. В случая със САЩ стратегическото значение на блока ЕС се определя от спо­собността му да сдържа Русия (поне частично) самостоятел­но.

От гледна точка на Русия ЕС е потенциално „слабо звено” в единната коалиция на Запа­да, водена от САЩ, което зве­но застрашава интересите и оцеляването на руската дър­жава. Подобна позиция има и Китай, чиито власти също оч­акват американското влия­ние в Европа да намалее с те­чение на времето, позволявай­ки на Пекин да запази достъпа до някои западни технологии и пазари след неизбежния им „развод“ с американците. От гледна точка на Индия ЕС е по-малко взискателен парт­ньор от САЩ както по отноше­ние модернизацията на индий­ската икономика, така и при ре­шаването на някои от нейните национални проблеми.

В същото време е трудно да се говори за истинска симпа­тия към западноевропейците от страна на някои от техни­те глобални партньори. При днешните външнополитически обстоятелства водещите страни на ЕС са изправени пред перс­пективата постепенно да се превърнат в гранични тери­тории, които глобалните играчи няма да разглеждат като нещо повече от политическа или икономическа ресурсна база. Въпросът е дали западноевро­пейците могат да спрат разви­тието в тази посока и което е по-важно - дали е необходимо да проявяват повече индиви­дуализъм в световните дела.

На думи, както знаем, наме­ренията на водещите страни от ЕС (на първо място Германия и Франция) не са се променили много в сравнение със „златни­те“ години на развитие на тех­ния независим стратегически проект за европейска инте­грация. Както през 90-те и 2000- те, и Берлин, и Париж продъл­жават да говорят с различна ин­тензивност за желанието си да играят независима роля в све­товните дела. Но днес дори и те признават, че шансовете за реа­лизиране на подобни планове са значително по-малки. Скоро ще стане ясно дали Западна Ев­ропа ще се окаже в ситуация, прогнозирана и от най-голе­мите скептици. С други думи, действителната позиция на ЕС в световната политика все повече съответства на тази, по­лучена въз основа на абстрактни оценки - и за отношенията му със САЩ, и за способността му да действа независимо.

Ситуацията обаче се услож­нява от няколко важни факто­ра. ПЪРВО, като водеща поли­тическа сила в континентална Западна Европа Франция все още запазва мястото си на по­стоянен член в Съвета за си­гурност на ООН. Това я поставя формално на едно ниво с крал­ските фигури на международ­ната общност. ВТОРО, иконо­мическата мощ и потенциал на ЕС са изключителни. Гер­мания остава една от воде­щите световни икономически сили. ТРЕТО, представители на Западна Европа участват в работата на повечето големи международни институции и заемат водещи позиции при оформянето на техните про­грами. Всичко това, а и мно­го повече не ни позволява да се отнасяме с пренебрежение към блока, както и да трети­раме ЕС и отделните му члено­ве като младши партньори на САЩ.

Все пак за горното мнение има сериозни основания. Дра­матичният изход от Втората световна война установи днеш­ния международен ред, в който Западна Европа загуби роля­та си на глобална сила заедно с възможността нейните дър­жави да определят собствена­та си външна политика. Може да се каже, че всички западно­европейски страни претърпя­ха сериозно военно пораже­ние в резултат на събитията от 1939-1945 г., включително и тези, които бяха сред фор­малните победители, както е случаят с Франция. С изклю­чение на Великобритания и СССР всички големи европей­ски държави претърпяха во­енно поражение – сред тях ня­маше победители.

Крахът на колониалната система през следващите десе­тилетия беше следствие от дра­матичното отслабване на роля­та на Европа в световната йе­рархия. Загубили потенциал по отношение на собствените си позиции, европейските коло­ниални империи вече не могат да поддържат предишното си господството над другите на­роди. Този процес беше посте­пенен и в някои случаи смекчен чрез формите на неоколониал­на зависимост. Въпреки това, както можем да видим от при­мера на френското влияние в Африка, замяната на колони­алния режим от 60-те и 70-те години на миналия век с нови форми, оказали се временни, неизбежно са последвани от пълна загуба на контрол от страна на бившите господари.

Дори Великобритания, която не беше победена, но значително отслабена от Вто­рата световна война, беше силно засегната, а водещата икономическа сила в региона - Германия, загуби дори фор­мален суверенитет над външ­ната си политика. Франция се съпротивляваше известно време, но от средата на 70-те години постепенно започна да се отказва от независима роля в световната политика. Фина­лът беше завръщането на стра­ната във военните структури на НАТО преди 15 години, след кое­то френското военно планиране беше интегрирано в ръководе­ната от САЩ система.

В резултат на горните про­мени в края на 2000-те години стана ясно, че всякакви мечти за независим ЕС в световните дела трябва да бъдат напълно забравени. Последният опит за възстановяване на суверенитет във външната политика беше френско-германската пози­ция срещу плановете на САЩ за Ирак през 2002-2003 г., но това не доведе до никакви задоволи­телни за тях резултати. Остана­лото беше довършено от поч­ти постоянните икономиче­ски проблеми след кризата от 2008-2009 г. Плюс започналите по същото време политически кризи в повечето държави от ЕС.

Обобщавайки, можем да кажем, че действията на дър­жавите от ЕС по време на ост­рата криза в отношенията с Русия през 2021-2022 г. вече напълно съответстваха на ис­тинската позиция на блока като несамостоятелен парт­ньор на САЩ и като територи­ална база за осъществяване на американските стратегически планове. Би било твърде наив­но да се оплакваме от факта, че лидерите на водещите стра­ни от ЕС, както и неговите ин­ституции напълно се подчи­ниха на събития, които не мо­жеха да контролират. Сериоз­ността на зараждащата се криза – на практика опосредствана от украинският военен сблъсък между Русия и САЩ – не ос­тави място за външнополити­чески маневри на ЕС в мащаб като този от периода на студена­та война (1949-1991).

Нещо повече, самата укра­инска криза беше до известна степен резултат от загубата на всякакъв капацитет на кон­тинентална Европа за страте­гическа независимост.

Както видяхме по-горе, това се случи в рамките на постепе­нен процес, съчетаващ после­диците от събитията от средата на миналия век, от провала на опитите за изграждане на ис­тински политически съюз на основата на европейската ин­теграция, плюс проблемите поради разширяването на ЕС и създаването на обща ико­номическа политика чрез фи­нансови инструменти в рам­ките на Еврозоната.

Допълнително доказател­ство за това е специфично­то поведение на институции­те на ЕС, които след февруари 2022 г. просто действаха като икономическа ръка на НАТО. Ако западноевропейските лиде­ри изглеждаха толкова безпо­мощни в началото на миналата година, това не беше, защото бяха некомпетентни. Истин­ската причина за тяхната не­способност да спрат свлича­нето на континента към най- тежката криза от средата на 20 век с последващото подчи­нение на политиката на САЩ спрямо Русия е, че блокът е из­черпан от възможности за ав­тономия.

Сега от нас зависи да видим колко сериозни ще бъдат после­диците от този процес, кой­то навлезе в последната си фаза през 2022 г. За разлика от Ве­ликобритания ЕС е твърде го­лям и разнообразен, за да бъде напълно подчинрн на амери­канското влияние. Западно­европейските компании имат мащаба да поддържат незави­сими връзки с руския и китай­ския пазар. Големите страни от ЕС следват своите интереси и се оказват в двойствена позиция: стратегически напълно са под­чинени на Вашингтон, но в съ­щото време имат известна авто­номия във външнополитиче­ските си контакти.

В резултат западноевро­пейските страни може да се окажат в състояние, в кое­то противниците на Амери­ка на световната сцена запаз­ват влияние върху тях, без по­следните да могат да вземат самостоятелни решения. Това ще превърне ЕС в арена за конкуренция между външни сили. Все още не е ясно как по­добна ситуация ще се отрази на способността на нейните държави членки да реагират на интересите на многоброй­ните конкуренти.

*Заглавието е ва редакци­ята.

Източник: https://www. rt.com/news/588995-eu-consequences-strategic-failure/

Превод от английски: Александър Гочев

 

Генерал Захари Захариев - Патриархът на българската авиация

Е-поща Печат PDF

Да се пише за генерал За­хариев е много приятно, лесно и много трудно.

Приятно – защото той е обаятелен образ.

Лесно – защото за него се знае много, като че ли всичко за него е разказано както в истори­ята на ВВС, в спомените за него­вите съратници и последовате­ли, така и в книгите, които сам той ни остави.

Трудно – защото неговият образ е един огромен океан, кой­то не може да се преплува така лесно.

А защо пиша сега за него:

От преклонение пред него­вото дело;

От това, че днешното по­коление в нашата авиация знае много малко или нищо за него;

Да браня неговата светла памет от клевета и завист.

Ето накратко контурите на неговата биографична справка:

Роден е на 6 февруари 1904 г. в село Басарбово. Син е на учи­тел с възрожденски дух. Летец от 1925 г. и остава такъв до ап­рил 1987 г., когато се простихме с него.

Антифашист от световен мащаб. Участва в Гражданска­та война в Испания срещу фа­шисткия преврат на Франко в защита на републиката като доброволец. Затова е удостоен със званието „Герой на СССР“ – първият чужд гражданин, удостоен с такова звание.

Авиационен ръководител от много висок и все още не­достигнат връх на авиацията. В СССР е изтъкнат авиацио­нен командир и ръководител:

Инструктор в Тамбовско­то авиационно училище (от 20 декември 1931 г.);

Командир на авиационен отряд (от 1934 г.);

Командир на авиационна ескадрила (от 1935 г.);

Началник на Тамбовското авиационно училище (от 1937 г.).

Участва във Втората све­товна война (Великата оте­чествена война) срещу хитле­ристка Германия, като ръко­води подготовката на хиляди авиационни кадри за участие във войната. От неговите уче­ници 27 носят званието „Ге­рой на СССР“, 16 са със зва­нието „Герой на социалисти­ческия труд“ и 18 – „Заслужил летец на СССР“.

Първостроител на новата българска авиация. Общест­веник, депутат на Върховния съвет на СССР и в НС на НРБ, заместник-председател на Об­щонародния комитет за Бъл­гаро-съветска дружба и пред­седател на Съюза на ветерани­те от БА.

Носител на престижните награди – Герой на СССР, Ге­рой на НРБ, Заслужил летец №1 на НРБ. Автор на редица художествени произведения на авиационна тема и худо­жествено-документални кни­ги за авиацията като „Доб­лест“, „Вярност“, „Върнете се“, „Образите, които са в мен“ и „Моят живот в авиацията“; командващ на ВВС, замест­ник-министър на отбраната и военен аташе на България в Москва. Това са контурите на неговата биография. Генерал Захариев е едно съкровище, с което може да се гордее Бъл­гария, без което нашата авиа­ция ще бъде бедна и ограбена.

Ето извадка от интервю, да­дено от генерал Захари Захариев на 17 септември 1982 г.:

Въпрос: Любимият ви девиз?

Отговор: Да обичам Оте­чеството.

Въпрос: Признат недоста­тък?

Отговор: „Добрината ми из­бива на добрящина.“

Въпрос: Желани повторения?

Отговор: Животът ми в ави­ацията, да летя.

Въпрос: Съвети към съвре­менниците?

Отговор: Да не престават да се възхищават и да изпълняват своите идеали. С горещо сърце да обичат Родината.

Другите за него

Ето само някои мнения за него от тези, които са имали щастието да работят с него:

Полковник Асен Марин­чевски, началник на Политот­дела на ВВС: „Неповторим като военачалник, педагог в обучение­то и възпитанието на военни­те летци, неповторим като ма­совик, обичащ и обичан от всич­ки. Със своето умение и такт, със своята емоционалност и богата душевност като човек, като прям другар, верен на своя народ и родина.“

Генерал Симеон Симеонов, командващ ВВС: „Войните от ВВС високо ценят неговия богат летателен и командирски опит. За тях той е един действащ и изпитан урок по авиация.“

Полковник Димитър Ме­дарски, командир на авиацио­нен полк, директор на транс­портната авиация към БГА, председател на Федерацията за въздушни спортове: „Аз и мои­те приятели, бивши летци от спортната, военната и граж­данската авиация, сме дълбоко убедени, че нашата мила родина е родила и отгледала такъв чо­век като генерал Захари Заха­риев.“

Полковник Ганчо Стари­братов, началник на Политот­дела на ВВС: „Пред нас говоре­ше авиационен ръководител с огромен опит, отличаващ се с умението да организира и про­вежда широкомащабна лета­телна дейност. Истинско щастие за българската авиация бе, че в тези трудни години начело на нея стоеше генерал Захари Заха­риев.“

Моите спомени за него

Аз съм от поколението в ави­ацията, което не е работило пря­ко с него, но бе щастливо под не­говото авиационно крило. През 50-те години на миналия век ние, младите офицери, го богот­воряхме, той остави в нашите сърца и памет незаличима следа. Запомнили сме го с бащинските грижи, които той полагаше за българските авиатори в онези трудни за страната ни години.

Познаваше лично всички български военни летци, обича­ше ги и те го обичаха и му вяр­ваха. Така например във воен­ното летище Габровница, когато трябваше да представим един летец да се учи във Въздушна­та академия в Монино, СССР, определеният от нас летец Пен­чо Пиринов отказваше да отиде. Генерал Захариев лично дойде в Габровница, за да убеди Пири­нов да отиде в академията.

В онези трудни за авиация­та ни години той успя да спло­ти авиационните кадри от три генерации – бранителите на не­бето на България с богат боен опит; дошлите от СССР летци с огромен опит от Втората светов­на война и първите наши след­военни летци, като се започне от партизанския випуск от ВНВВУ „Георги Бенковски“.

Генерал Захариев много страдаше, когато трябваше да се прости с изтъкнати военни ка­дри в изпълнение на т. нар. Же­невско споразумение. Спомням си, когато той обяви решение­то за съкращенията пред ръко­водния състав на ВВС, говореше с мъка и каза бащински: „Изпра­тете ги по достойнство, помог­нете им да си намерят работа, грижете се за тях след съкраща­ването.“

Когато бях извикан от него като временно изпълняващ длъжността ЗКПЧ на 11-и изтре­бителен авиационен полк, той каза: „И вашият командир Сте­фан Ножаров е в списъка“. Аз бу­рно, емоционално, с младежка невъздържаност, реагирах. „На кого ни оставяте, та ние сме неговите заместници на по 23- 26 години, без опит“. Тогава той застана пред мен с думите: „Ка­питане, аз по-добре от теб по­знавам подполковник Ножаров, ако не знаеш, аз съм му кум, но разбери, че не мога да не изпълня решението“. Видях в очите му мъка, а той се обърна с гръб да не видя напиращите му сълзи.

По-късно, когато гостуваше на нашия 1-ви учебно-боен полк в Каменец, той се обърна към ко­мандването с думите: „Искам от вас да подготвите хубави летци и с професията, и с поведението, и с външната си красота“.

По-късно имах възможност да работя с него като председа­тел на Съюза на ветераните от БА и тук той беше цяла школа, от която се учехме.

Имал съм възможност да се срещна с неговата дъщеря, про­фесор Жени Захариева, именита пианистка със световна извест­ност. Тя се гордееше със своя баща, чувстваше нашата обич към него, възприе всичко хуба­во от своя баща и остана голям приятел на тази авиация, която създаде баща й.

От какво искам да браня паметта на генерал Захариев и има ли нужда от защита?

Та нали се знае, че чистата пара ръжда не хваща. Но за оне­зи, които не го познават лично, четат клеветнически статии за него и се объркват, за тях пиша сега. Ето някои неистини и кле­вети през последните години:

Във вестник „Минаха годи­ни“, брой 14 от 6 април 2015 г., пише, че „генерал Захари За­хариев се е завърнал в България едва през 1946 г., с други думи, в онези трудни за страната ни години той е лежал на топло като герой на Съветския съюз и депутат на ВС на СССР и идва, когато най-трудното е мина­ло“. риев, Борис Ганев, Кръстю До­брев и Август Кабакчиев идват в България на 5 октомври 1944 г., след по-малко от месец от про­мените на 9 септември.

Какъв герой на България е човек, който я е загърбил, той е герой на друга страна, там да го почитат?

Истината е, че на 1 май 1931 г. пред строя се чете заповед: „Уволняват се дисциплинарно за демонстрация във войската следните фелдфебел-школници: Кръстю Атанасов, Въльо Бож­ков, Никола Ватев, Борис Ганев, Никола Дюлгеров, Захари Заха­риев и Георги Стоев“. Така те ос­тават без работа, уволнени, а не дезертирали от авиацията на България. Останали без работа, Никола Ватев, Захари Захариев и Борис Ганев, а след тях и Ки­рил Кирилов, емигрират в СССР. Участват активно във Велика­та отечествена война на Съвет­ския съюз в състава на антихит­леристката коалиция срещу фа­шистка Германия. В коя страна те се наричат предатели?

Поставено е званието първо­строител на ВВС в кавички – или невярно.

Истината е, че през цялата втора половина на ХХ век бъл­гарската авиация се изгражда под ръководството на генерал Захариев и това не подлежи на преоценка.

Неистина е и това, че генерал Захариев е държал в сянка дош­лите от СССР генерали Кирилов, Кабакчиев и Дечев.

Истината е, че той се отнася­ше към тях с изключително до­верие, а те към него - с уважение.

В невярна светлина се дава отношението на генерал Захари­ев към бранителите на небето на България през Втората световна война и се внушава мнението, че той е виновен за репресиите, на които незаслужено бяха подло­жени някои от тях.

Истината я казват сами­те бранители на българско­то небе, например ето какво пише за него ас №1 на бъл­гарската авиация Стоян Стоя­нов: „Генерал Захариев казваше, че само истински патриоти са способни да изградят и развият високи морално-боеви качества като смелост, мъжество и са­можертва в името на отечест­вото и това са бранителите на България“.

Генерал Захари Захариев като командващ ВВС остави на най-отговорни длъжности мно­зина от бранителите на Бъл­гария, от командир на полк до заместник-командващ на ВВС – Стоян Стоянов, Иван Деми­рев, Михаил Григоров, Кръстьо Атанасов. Отнасяше се с дълбо­ко уважение към Чудомир Топ­лодолски, Борис Дамев, Стефан Конзов, Тодор Розев, Петър Ма­нолев и др.

В невярна светлина с показ­ва и отношението му към така наречените „царски“ офицери. Той смяташе, че тези, които са служили на отечеството, заслу­жават нашата признателност и уважение. Не признаваше мне­нието, че царски офицер е ра­вносилно на фашистки офицер. Не може на никого да се налагат незаслужени оценки. Друго е от­ношението му към онези, кои­то имаха лични престъпления пред родината. Към тях той бе справедливо безжалостен – има се предвид случаите на измяна на родината при изпълнение на летателна задача и преминава­не на страната на противника, за тях няма друго определение освен „Измяна на Родината“ – капитан Савов на 9 септември 1944 г., поручик Владимир Алек­сандров на 12 септември 1944 г. и след това на 25 юни 1946 г., както и терористичният акт, из­вършен от капитан Михалаки­ев на 30 юни 1948 г. Безпощад­но е било и отношението му към онези, които лично са участвали в разстрел и доубиване на пар­тизани при Балванската битка.

Разбира се, генерал Захари­ев като всички смъртни не е без­грешен, не е икона и не му е мяс­тото в криптата на храм-памет­ника „Св. Александър Невски“. Той е в сърцата на всички, които са имали щастието да живеят и работят с него. Той живя в свое­то време и не може да излезе от същността на промените, които се случиха на 9 септември 1944 г. в България – при нова систе­ма, нови командири, нова ави­ационна техника, нови летци, ново място на България в све­товните процеси.

Цялото майсторство на гене­рал Захариев се състоеше в това да намери баланс, който най-до­бре отговаряше на интересите на България, и той го постигна.

Историята с оценка за ге­нерал Захари Захариев

Оценката за генерал Заха­риев даде вече историята. Той е всепризнат командир, наречен с обич Патриарх на българската авиация. Цялата втора поло­вина на ХХ век мина под зна­мето на този талант, педагог, родолюбец и човеколюбец.

Слава на този велик бълга­рин!

Полк. о. з. Иван ПЕТКОВ

 

МИНИСТЪР ТАГАРЕВ И ФАЛШИВИТЕ НОВИНИ

Е-поща Печат PDF

При участието си в “Па­норама” на БНТ от 19.1.2024 г. министър Тагарев отново даде простор на крайната си русо­фобия. Въпреки че дискусията, която се водеше пред камерите, предполагаше съвсем различни позиции и аргументи, господин министърът потърси (и измисли) повод, за да покаже (и докаже), че е краен русофоб. Той разпалено изрази становище, че в страна­та ни се разпространяват лъжли­ви новини. И какво посочи като пример?

„В България се говори, че Русия ни е правила само добро, а от За­пада сме видели само зло.“

За да докаже, че това е фал­шива новина, миинстър Тагарев посочи, че преди началото но Ру­ско-турската освободителна вой­на 1877-1878 г. руският импера­тор е сключил спрозумение с им­ператора на Австро-Унгария, че след войната ще се създаде “мал­ка” славянска държава. Това е споразумение между двама им­ператори - настоява министъ­рът, което е потвърдено от Бер­линския конгрес. И с какво опро­вергава, господин Тагарев, “фал­шивата новина”?

След Априлското въстание и жестокото му потушаване репор­тажите от събитията, разпрос­транените гравюри, разкриващи жестоките убийства на мирни хора от българските села и град­чета - старци, деца, пеленачета, гаври с български жени и моми­чета, предизвикват справедли­вото възмущение и гняв на ев­ропейската общественост. Осо­бена съпричастност към бълга­рите проявява руският народ. И след провала на Цариградската посланическа конференция им­ператор Александър ІІ взема решение да постигне освобож­дение на братския народ с во­енна сила. И тук се намесват по­следствията от Кримската война (1853-1856) и Австро-Унгария се възползва от случая да догово­ри анексията на Босна и Херце­говина. И така се появява усло­вието за “малка” славянска дър­жава. Даже Австро-Унгария по­казва решителност - мобилизира запасни части, които държи раз­положени на грницата с Руската империя през цялото врементра­ене на войната.

Е, г-н Тагарев, кое не е ло­шото в поведението на Запада в лицето на Австро-Унгарската империя?

След успешното и победонос­но завършване на Освободител­ната война, въпреки нежеланието и протакането от турска страна, на 19 февруари (3 март) 1878 г. се стига до подписване на Сан­стефанския договор.

Договорът не третира само Българския въпрос - определя границите и обявява незави­симостта на Черна гора (чл.1 и чл. 2), на Сърбия (чл. 3) и на Румъния (чл. 5). За разлика, съ­гласно чл. 6, “България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.” Границите на територията на княжеството са определени в съответствие с признатите земи, влизащи в Българската Екзархия съглас­но фермана от 1870 г. на Висо­ката порта, и признатите гра­ници на Цариградската посла­ническа конференцция за две български държави (чл. 6).

Какво значи “малка” или го­ляма държава. Защото Сансте­фанска България е по-малка от Испанското кралство от Френс­ката република, от Германската и Австро-Унгарската империя. Да, вярно е, Великите сили обичат да създават малки държави по принципа “разделяй и владей”, както Белгия например.

Често се говори за предвари­телния характер на Санстефан­ския мирен договор. Да, вярно е, че той не е подписан от двама­та владетели: руския император и султана на Турция. И това не може да стане при условията на водена война. Но нека видим как­во съдържа самият Санстефан­ски мирен договор:

“Негово величество руският император и Негово величество императорът на отоманите, въ­одушевени от желанието да да­дат и осигурят на своите стра­ни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят вся­ко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уго­ворят, сключат и подпишат пре­лиминериите на мира:

Негово величество руският иператор от една страна –граф Николай Игнатиев, генерал-адю­тант на Негово императорско величество, генерал-лейтенат, член на имперския съвет, награ­ден с ордена “Св.Александър Нев­ски” с брилянти и с много дру­ги руски и чеждестранни ордени, Александър Нелидов, шамбелан на императорския двор, действи­телен държавен съветник, награ­ден с ордена “Св.Анна”, І-ва сте­пен с мечове, и с много други руски и чуждестранни ордени.

И негово величество импера­торът на отоманите, от дру­га - Сафвет паша, министър на външните работи, награден с ор­дена „Османие“ с брилянти и с ор­дена „Меджидие“, І-ва степен, и с много чуждестранни ордени, и Саадулах бей, посланик на Негово величество при германския импе­раторски двор, награден с ордена “Меджидие” от І-ва степен и с ор­дена “Османие” от втора степен и много други чуждестранни ор­дени.

Които, след като разменихе своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, угово­риха следното:

Следват текстовете на 28 члена от договора…

Чл. 29. Настоящият акт ще бъде ратифициран от техни императорски величества ру­ския император и императора на отоманите и ратификации­те ще бъдат разменени в петна­десет дни и по-скоро, ако това е възможно, в Санкт Петербург, където ще се уговори времето и мястото, когато постановлени­ята на настоящия акт ще бъдат облечени в обичайните тър­жествени форми за мир.

Разбира се, във всеки слу­чай, че високите договорящи страни остават да се смятат като формално свързани чрез настоящия акт от момента на неговата ратификация.

В удостоверение на което респективните пълномощни­ци облякоха настоящия акт със своите подписи и сложиха там своите печати.

Направен в Сан Стефано на деветнадесетия февруари (трети март) хиляда осемсто­тин и седемдесет и осма го­дин.

(п) Граф Н. Игнатиев, (п) Нелидов

(п) Сафвет, (п) Садулах” .

(http: www.omda.bg/BULG/ hystory/San stefano_.htm)

Ратификациите на договора са били разменени в Санкт Пе­тербург през м. март 1878 г.

И какво виждаме? Това е договор между две империи. Никъде не е споменато, че подлежи на одобрение от ня­какъв международен конгрес. Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г. е незаконна намеса на великите сили, за да дикту­ват своите интерси. Това е по­ведението на Запада, министър Тагарев. Лъжливата новина е, че Санстефанският мирен до­говор е предварителен, нещо, с което се спекулира от години от определени историци.

И „без да пролеят капчица собствена кръв Британската империя си взела възнагражде­нието - остров Кипър, а Австро- Унгария задържала Далмация, окупирала Босна и Херциговина и навлязла в Новопазарския сан­джак.” (акад. Георги Марков).

Ето това е Западът за нас, българите. Какъв е за минис­тър Тагарев, е друг въпрос.

Но Историята рано или къс­но поставя нещата на местата им.

Тази окупирана от Австро- Унгария Босна и Херциговина става причина 40 години по- късно за ликвидиране на им­перията. Този урок трябва да го научи и министърът.

 

НУЖЕН ЛИ НИ Е ТАКЪВ ПРОГРЕС

Е-поща Печат PDF

Голяма заблуда е да се говори, че Русия няма особен път, че всич­ки народи се стремят към една точка. При това мно­го опасна, а от гледна точка на “изкуството на борбата за жи­вот” на световната арена - по­раженческо и капитулантско. Цялата геокултурна игра на За­пада, на англосаксонците в част­ност, през последните 250 го­дини се заключва в това уни­калното развитие на една ци­вилизация да се представи за универсален модел, към който трябва да се стремят всички останали. То няма универсален исторически път на развитие.

Стремежът да вкарат някол­ко системно-исторически ва­рианта за развитие под един, провъзгласен за универса­лен, главен и прогресивен, не е нищо друго освен идейно-кул­турно отражение на стреме­жа на западната буржоазия да установи политико-икономи­чески контрол над света. “Кул­турната хегемония” отразява политическо-икономическата хегемония и е средство за ус­тановяването є.

Не ни стига адекватно зна­ние за съвременния свят, за све­товната (а от границата на 70-те и 80-те години - за глобал­ната) система, в която тя плът­но се включва през “50-те удъл­жени години” на ХIX век (1848- 1867 г.). Ние сме прекомерно концентрирани върху своите проблеми, често разглеждаме нашата история откъсната от това, което се случва в Евра­зия и по света. В резултат изпус­каме от поглед най-важни све­товни промени. И губим.

Да, Русия често бяга преди другите общества. Но се случ­ва и обратното. И днес в край­на сметка в един от аспектите на развитие на РФ ситуацията изглежда именно така. Сега за първи път за доста дълъг пе­риод от руската история рус­наците имат възможност да изградят нация-държава въз основа на характерните за ру­ския народ принципи и цен­ности, преди всичко на соци­алната справедливост.

По света епохата на дър­жавите-нации оти­ва в миналото. На­там ги тласка глоба­лизацията, за която е адекватен друг тип държавност. Нари­чам това държава- корпорация - това е национална държа­ва, започваща да се държи като корпора­ция, тоест въз осно­ва изключително на пазарноикономиче­ската рационалност, отхвърляйки общо­националните и со­циални функции и задължения или се стреми да ги сведе до минимум. През 90-те години възниква про­тиворечива ситуа­ция: когато основната маса от населението на страната обектив­но е готова да строи нация-държава вър­ху руините на кому­нистическото наследство, а бившата комунистическа вър­хушка заедно с криминалните среди и чуждестранния капи­тал започва да гради държа­ва-корпорация. Причината е, че държавата-корпорация е по- адекватна за “глобалния финан­сов Франкенщайн“ - глобалната икономика, която не е просто криминална и в която грани­цата между криминалната и легалната сфери е изтрита.

„Отслабването“ и „напуска­нето“ на националната дър­жава се представят като неиз­бежни, като елемент на глобализацията, идентифицирана с прогреса. Но въпро­сът е дали руснаците и другите народи на Русия се нуждаят от такъв прогрес? Мно­го по-важна е нацио­нална държава, из­градена върху исто­рически традиции. Ако глобализацията не отговаря на наши­те интереси, защо да не я спънем, защо да не поработим вър­ху нея заедно с тези, които тя обрича на незначителност - а такива са 80% по све­та!

Но такава рабо­та изисква адекват­ни познания за све­та и за нашето място и положение в него, за уязвимите точки на света, за това къде е неговата „игла на Кошчей Безсмъртни“.

Превод: В. Сергеев

 

КОЙ РАЗМЕНИ МАКЕДОНИЯ СРЕЩУ КИПЪР?

Е-поща Печат PDF

Макар че (както се изразяват някои) „Гугъл всичко знае“, чрез него не намираме ин­формация кога и как ос­тров Кипър става английска колония. Воювала ли е Великобритания, за да го присвои? Кога е воювала и срещу кого?

Че тази любопитна и пазена в тай­на подробност е свързана с българска­та история, аз открих случайно при посещение на английската база на ос­тров Кипър преди няколко години. Нас­коро обаче проучих как това е описано подробно в английската преса в пери­ода от март до август 1878 година – то­ест времето между подписването на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес.

В интернет може да се срещне инфор­мация, че до 1878 година остров Кипър е бил владение на Османската импе­рия. Може да откриете и факта, че от 1878 година става английска колония. Нооо... как става тази трансформация няма да откриете никъде!

Нима Англия е воювала срещу Тур­ция за да го завземе? Напротив! Ан­глия винаги е стояла зад Османската империя, винаги я е подпомагала во­енно. Лондон е пълен с паметници в чест на Кримската война, която война Османската империя печели благодаре­ние участието на британски войски на нейна страна.

Нещо повече – по време на Крим­ската война Великобритания разпола­га превантивно свои войски в Добру­джа с цел недопускане руските войски да преминат Дунава и освободят Бъл­гария. Така пише в Британската енци­клопедия. А в околностите на Варна са били изградени и военно-полеви бол­ници, които се считат за пър­вите военни болници в чо­вешката история, което е обя­вено принос във военното дело.

Известният потомък на ди­настията Рюрик (основатели на някогашна Русия), княз Ни­кита Дмитриевич Лобанов- Ростовски, често в изказвани­ята си твърди, че истинският победител в освободителна­та ни Руско-турска война от 1877-1878 г. е не Русия, а Вели­кобритания. Защото победа­та на Русия на бойното поле е сведена до минимум на орга­низирания от Великобрита­ния Берлински конгрес. А Ве­ликобритания придобива ос­тров Кипър и ред други при­вилегии, без да вземе пряко участие във войната и без да загине нито един британски войник.

На упоменатия Берлински конгрес, когато се решава набо­лелият по онова време „Изто­чен въпрос“ или по-точно бъл­гарският въпрос, не само, че не са допуснати представите­ли на българите, но и участието на Ру­сия е сведено до формалност. Защото както ни уведомява тогавашната ан­глийска преса, там всичко диктуват англичаните. Тогава Великобритания е най-мощната империя в света и никой не смее да оспорва намеренията й.

Проучвайки публикациите в ан­глийската преса от онова време, мен силно ме впечатли фактът, че англий­ският дипломат е ползвал стара ан­глийска карта като доказателство защо българската държава не бивало да минава на юг от Стара планина. За него най-важен бил фактът, че на кар­тата думичката „България“ била напи­сана между Дунава и Стара планина и нито една буквичка от нея не излиза­ла извън този район. А докъде се прос­тират земите, населени с българи, не считал за нужно да се взема под внима­ние. А княз Владимир Черкаски, кой­то е упълномощен от руския импера­тор по време на войната да оглави вре­менно руско управление в български­те земи, считал за най-важен именно този факт – къде живеят българите! Той организира гражданска администра­ция, въвежда селско и градско самоупра­вление, привлича изявени и авторитетни българи в управленската система. Извър­шил е изследвания и подготвил карта на населените с българи земи, но Ве­ликобритания и нейните западни съ­юзници изобщо не са пожелали да взе­мат под внимание факта и са отхвър­лили всички руски претенции по вре­ме на Берлинския конгрес.

Княз Черкаски умира в Сан Стефано на 19 февруари 1878 г., когато е подписването на договора. Неговите запис­ки обаче по-късно са взети под внимание при изработването и приемането на Търновската конституция на Княжество България през 1879.

Известно е, че християни­те на Балканския полуостров са били наричани от турците „рум миллиет“ народ, което обикно­вено се превежда като „гръц­ки народ“. Именно заради това, че изповядват християнската вяра, в Берлин обособили земи­те южно от Стара планина като Източна Румелия. А западната „Румелия“, или по-точно насе­лената най-вече с българи тери­тория на Македония – връщат на Османската империя. В за­мяна на това султанът предос­тавя на благодетелите си остров Кипър.

В почти всеки брой на „Илюстрейтед Лондон Нюз“, а и на всички останали англий­ски вестници по това време се коментира този султански подарък остров Кипър срещу Маке­дония. По този повод се хвали правител­ството и въобще мъдрата политика на управляващите за това тяхно постиже­ние. А когато всичко вече е извършено, с подобаващи тържества в главния град на остров Кипър – Никозия, тържест­вено се издига знамето на Великобри­тания! И нито един английски вест­ник не пропуска да илюстрира това на първата си страница. Ето така Кипър става английска колония. Другото се знае!

 


Страница 602 от 636