Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СЪНИЩА ЗА СНИМКА ДО КАМИНАТА С БАЙДЪН

Е-поща Печат PDF

 

Уверявам ви, че няма да отида на пътуване, кое­то не си струва по от­ношение на съдържание­то на разговорите. Аз съм минис­тър-председател на България и ще пътувам като такъв. Отивам в САЩ да представя приоритети­те и резултатите от управление­то на България. Когато се реали­зира тази командировка и се вър­на - ще се отчета. Когато някой е казал нещо, което не е на база на правителствената информация, няма как да вляза в такава дис­кусия. За първи път чувам, че официалното посещение на един ми­нистър-председател в партньорска държава може да се нарече екс­курзия. Има опити едно такова пътуване да се блокира със слухове. Това може да се нарече опит за манипулация. Отчет ще ви дам, след като мине съответната командировка.“

Тъй нареждаше премиерът Денков в кулоарите и залата на Народното събрание на 2 февруари, в деня за парламентарен контрол, в отговор на питанията за предстоящата му визита в САЩ. Визита, квалифицирана от опозицията като туристиче­ска разходка, за която Денков твърдеше, че още не е уточнена дата. Въпреки публикуваната на сайта на МС информация, че по­сещението е насрочено за 9-10 февруари, което според него било предварителен, а не окончателен вариант. Не сме сигурни дали ви­зитата „си е струвала“, но беше абсолютно ясно, че ако в правител­ствения самолет се бяха натоварили всичките първоначално предвидени 40 персони, „политическият туризъм“ щеше да из­лезе доста скъпичко на данъкоплатците. След разразилия се скандал, когато дори некоалиционният партньор на Денков, Бойко Бо­рисов, реагира че в САЩ ще отидат министри, които пре­ди една-две седмици са се вър­нали оттам, от туристическа­та група отпадна министърът на отбраната Тодор Тагарев. В социалните медии се появи информация, че от Пентагона са отказвали да разговарят с него, но дали това е причина­та той да си остане в България, ние не знаем. Шефът му Нико­лай Денков също не се радва на особена почит в САЩ, щом МС е наел лобистка фирма, коя­то да изпроси от Байдън поне една снимка с българския ми­нистър-председател. В Белия дом отдавна са уведомени, че на 6 март в България ще се из­върши ротация ако не на це­лия кабинет, то поне на Ден­ков и Габриел. Би трябвало да знаят и, че ще им гостува човек, който скоро ще мине „на друга отговорна работа“. Очевидно е, че не му се връща в МОН, щом заговори за минимални проме­ни в състава на МС. И като сигу­рен напускащ посочи само име­то на здравния министър про­фесор Христо Хинков, който обяви че не желае да продъл­жи работата си като минис­тър. От ПП-ДБ заговориха, че Денков може да оглави МВнР. Защо да не оглави и здравното и земеделското министерство? Александър Стамболийски е бил едновременно министър председател и министър на войната, нали? Обаче (не)ко­алиционният партньор Бой­ко Борисов е на мнение, че ро­тация трябва да има на всяка цена. Защото редица минист­ри на ПП-ДБ не си гледали ра­ботата, а обикаляли като пар­тийни секретари в навечерието на европейските избори. Ново­то правителство след ротация­та щяло да бъде излъчено с ман­дата на ГЕРБ и Борисов нямало да позволи партията да се уни­жава, отивайки при президента с празен лист. Що се отнася до екскурзията на Денков до Ща­тите, Борисов каза: „Когато от ПП-ДБ седнат пред камина­та на Белия дом, тогава ще мо­гат да се мерят с мене“. Един вид: „Къде съм аз, къде сте вие!“ Все едно, че чуваме Алековия Бай Ганьо да казва: „Ти ще це­лунеш ръка, аз по-надолу. Ти по- надолу, аз още по-надолу. Че ти с мене ли ще се мериш, бе кьор­пе!“. Борисов не успя да целу­не Доналд Тръмп, който от­блъсна с лакът жалкия му опит за интимничене, но поне водеше своя пиар, който го фотографи­ра зад гърба на тогавашния аме­рикански президент. А пък той заяви, че българите били от­лични партньори, които ку­пували изтребители F-35. Ние всъщност бяхме предплатили 8 броя от още не нарисувани­те F-16 Block 70, но карай да върви. Другите 8 ги предплати служебното правителство на Румен Радев. Докато „кабине­тът на промяната“ ни „купи“ като котка в чувал 100 броя БТР „Страйкър“, почти връст­ници като модел на 100-те БТР 60 ПБ „с отпаднала необходи­мост“, които Тагарев обеща да подари на Украйна. Разходите по превозването на тези антики до Украйна уж щяла да ги пое­ме Великобритания. Доказател­ство за това, разбира се, все още няма. Затова пък около първа­та въздушна линейка, която долетя преди две седмици от Италия, се вдигна такава шу­мотевица, все едно че сме си купили летяща чиния. А през първата година този хеликоп­тер ще лети само по светло, по­ловин час преди зазоряване и половин час след залез слънце. Което означава, че планински­те спасители ще си останат по­следната надежда на изпаднали­те в беда планинари. Не се знае и кога БДЖ ще се „модернизират“ с обещаните от министър Гвоз­дейков 70 германски жп вагона втора употреба. В сравнение с нашите, които дерайлират дори по гарите, те наистина са като нови.

А историята с американ­ския воаяж на нашия злопо­лучен премиер претърпя (не) очаквано развитие. Лично той обяви на 4 февруари, че ще ос­тане в София, за да подпише евентуален меморандум с про­тестиращите фермери и да до­върши преговорите с аграрния сектор. Междувременно пред Министерството на земеде­лието горяха бали слама, за­палени от протестиращите фермери. А някакъв животно­въд беше завел там цяло телен­це… Ако можеше, горкото, да говори, какво ли би казало на двукраките „политически жи­вотни“?

„Утре заминават в коман­дировка в САЩ министрите на финансите, на енергетиката и икономиката, нареждаше Ден­ков пред камерите. Когато се върнат от САЩ, ще дадат пред медиите информация какво са свършили и ще се отчетат пред Народното събрание“. „Sic tran­sit gloria mundi”(„Тъй отминава световната слава”) - гласи една римска поговорка. Междувре­менно научихме, че Денков все пак се е уредил с командиров­ка в чужбина. Но не във Ва­шингтон, а в Хага, където щял да се срещне с Марк Рюте, друг премиер в оставка. Цял един академик изпадна в положе­нието на Великия комбинатор Остап Бендер, който след про­вала на всичките си мошени­чества накрая приел възмож­ността да стане счетоводител! Какво приземяване само!

Но с какво нашият „преми­ер-пътник“- в буквалния и преносния смисъл на дума­та, разчиташе да впечатли Бе­лия дом и различните общно­сти в САЩ, с които щеше да се срещне? Приоритетите на неговия отиващ си кабинет са известни и на глухия султан в Египет: продължаване на под­крепата за Украйна, влизане и по суша в Шенген, влиза­не в Еврозоната, гарантира­не на енергийната и друга не­зависимост от Русия, борба с корупцията и руската дезин­формация и шпионаж. Обаче какви „резултати“ от управле­нието на България щеше да от­чете той, ако изобщо беше при­ет от Белия дом? Защо трябва­ше той и министрите му да се отчетат първо там, а после при завръщането си пред народ­ните представители тук? Така постъпват само васали, кога­то отиват при своя сюзерен. Не беше ли „целта на заняти­ето“ премиерът на промяна­та да получи одобрението на Байдън за една ротация „не на всяка цена“. Тоест на такава, при която Денков да си остане пре­миер или поне вицепремиер, Василев - министър на финан­сите, а Тагарев - министър на отбраната? И по този начин да бъдат охладени евроатланти­ческите изблици и властови­те амбиции на Борисов и Пе­евски, като им се размаха пак камшикът със санкциите по за­кона „Магнитски“. И като им се напомни, че имат доста дебели досиета от времената на сенчес­тия им бизнес. Дали екзекути­рането на Мартин Божанов- Нотариуса, предшествано от разстрела на Алексей Петров, не е било ход за пресичане на някои неудобни разкрития, засягащи не само магистрати, а и политици с тъмно минало? Като горепосочените двама но­воизпечени говорители на ев­роатлантическото мнозинство и пропагандатори на „евроат­лантическите ценности“. Ако „дълбоката държава“ е тръгна­ла да се чисти от неудобни сви­детели, ще има и други показ­ни екзекуции. Най-добрият сви­детел е мъртвият свидетел! Ето защо „размагнитизираният“ Пеевски отвлича общественото внимание, размахвайки пръст на президента и президентство­то като централа на бъдеща про­руска партия „3 март“. Докато той, Пеевски, е новата звез­да на евроатлантическия по­литически небосклон, непри­мирим враг на корупцията, в която не участва. Ти да ви­диш…

Странно е, че и ръковод­ството на БСП тръгна да си гра­ди предизборно имидж на бор­ци с корупцията, търсейки я, подобно на Пеевски, в прези­дентството. Президентът Ра­дев може и да е сгрешил, на­значавайки за служебни мини­стри хора като Кирил Петков, Асен Василев и Николай Ден­ков, но той си остава поне през първия си мандат единстве­ната изборна победа на БСП и Корнелия Нинова в републи­кански мащаб. Втория си ман­дат Радев спечели въпреки не­охотата на Нинова и кръга око­ло нея. Кръг, изпокарал се с ре­дица ценни партийни кадри и довел Столетницата до предпо­следното място в НС. Ако Радев има вина, че направи извест­ни шарлатаните Петков и Ва­силев, не по-малка вина има и ръководството на БСП, кое­то се съгласи на коалицион­но управление с ПП-ДБ. И след вота на недоверие, когато от ко­алицията се оттеглиха минист­рите на ИТН, ръководството на БСП начело с Нинова подкрепи Асен Василев като вероятен пре­миер вместо Кирил Петков. Ето защо на последните предсроч­ни парламентарни избори из­бирателите отредиха на БСП незавидното предпоследно място в парламента. А успехът на Ваня Григорова на местни­те избори в София, когато тя из­хвърли от балотажа кандидата на ГЕРБ Антон Хекимян, се дъл­жи както на нея самата, така и на подкрепата й от Софийска­та организация на БСП. Нино­ва беше на път да се отрече и от тази си условна победа. За каква кражба на леви избира­тели и за какво завръщане на БСП в местната власт говори тя? Избирателите да не са кре­постни селяни? Ако бяха сити и осигурени, нямаше да ги ку­пуват с дърва за огрев или дру­ги дребни подаяния. Бедността и несигурността, това е при­чината за отказа от урните на 60% от имащите право на глас. С мизерията, а не с президента Радев трябва да се борят левите сили, включително БСП.

При настоящата „криво-ля­ва“ и „криво-дясна“ политика съвсем естествено е отвратени­те от „промяната“ леви и десни избиратели да потърсят алтер­натива. И тя непременно ще се появи, независимо от съпроти­вата на т.нар. системни партии. Не защото я искат Радев и хора­та от президентството, а защото не я искат тези, които предадо­ха своите избиратели, членове и симпатизанти. Тези, които пре­дизборно се обвиняваха, от­хвърляха и „изчегъртваха“ за корупция, а накрая се „изпраха“ и опростиха взаимно. И взеха, че се „сглобиха“: в името на ста­билността, конституционната и съдебната реформа, ограни­чаването на президентските пълномощия върху служебни­те правителства и службите. И най-вече в името на „евроат­лантическия цивилизационен избор“ на България. Понеже, ако дойде Путин, те ще тряб­ва или да извадят старите си съветски дипломи и партийни членски книжки от БКП, или да се запилеят по островите при офшорките, с които „ня­мат нищо общо“. Както нямат нищо общо с далаверата на „Ча­талджа“-3 и с винетните 7 про­цента на Станислава Арнаудова. Нито пък с корупцията, която според бившия финансов ми­нистър на ГЕРБ Владислав Гора­нов е субективно усещане.

Само че народа можеш да го излъжеш няколко пъти, но не можеш да го лъжеш непре­къснато. Ще поживеем, ще ви­дим.

 

СПОДЕЛЕНО РОДИТЕЛСТВО ИЛИ ОТНОВО ДЕТСКО ПРАВОСЪДИЕ

Е-поща Печат PDF

 

Темата за „споделеното родителство“ само на пръв поглед е тема за родителя, лишен от ро­дителски права след развод или раздяла. Погледнато национал­но, това е разговор за трагич­ното състояние на семейство­то и децата, за демографската трагедия в България. Погле­днато личностно, това е из­ключително остър, комплек­сен и труден за решаване ли­чен и социален проблем. За­сяга болезнено огромна част от българските граждани и влияе върху техното психи­ческо състояние, жизненост и работоспособност.

През последните десетиле­тия българското родителство е мишена на мощна външна атака. Ясната и безспорно дос­коро правна концепция за ро­дителство, закрепена в Консти­туцията на Република България и Семейния кодекс, стана обект на упорити опити за ревизия в областта на процесуалното и материалното право. Колкото и парадоксално да звучи, след хилядолетия семейна тра­диция на българския ет­нос днес в българското об­щество няма единна пред­става за родителството като биологично предопределена категория. Всепризнатата де­финиция, почиваща на анато­мична даденост, бе изоставена и доведена пропагандно до аб­сурдна ситуация да отрече чо­вешката биология. Днес роди­тел може да бъде чиновникът, който получава пари за отглеж­дане на чуждо дете („приемен родител“), хомосексуалният партньор на единия роди­тел, няколко партньори на единия родител без значение на сексуалната им ориента­ция. Може да бъде сурогатна­та майка. Може да бъде френ­ски, британски или испански хомосексуалист или гей-да­ма, сключил хомосексуален брак с български партньори в чужбина, осиновил българ­ското дете на своя партньор (не е изключено срещу за­плащане), и след това устро­ен временно в България, пре­тендиращ за правен статут на родител. Може да бъде и трансджендър с флуидна сек­суална идентичност. А защо не в близко бъдеще - и тран­схуманоид.

Затова броят на родителите в резултат на тези ултрасъвре­менни концепции за родител­ство е повече от два пъти по- голям от броя на децата, т. е. едно дете може вече да има повече от двама родители.

Възниква логичният въ­прос: готово ли е българско­то общество да приеме една нова ултраконцепция за ро­дителството, готова ли е екс­пертната правна общност да дискутира върху споделено­то родителство, без да е де­финирала правния термин „родител“, готов ли е българ­ският законодател да прие­ме ново законодателство, без да е определил кръга на субе­ктите на родителски права, готов ли е българският съд да тълкува разширително поня­тието „родител“ към флуид­ни трансджендъри и сурогатни майки. Кои са субектите на ро­дителски права – приемният родител, сурогатната майка, трансджендърът? Или човеш­ките същества, създали нов живот, както е било хилядо­летия преди нас. Докато законодателят не даде еднозначен отговор на тези въпроси, солидната прав­на регулация на споделеното родителство остава фикция.

РОД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ и ро­дителското движение не може да дадат принципно съгласие за законодателно решение на споделеното родителство без изработване на легална дефи­ниция на правната категория „родител“.

Инициативата за провежда­не на кръглата маса като про­дължение на социалния диа­лог по тази тема от 2016 г. все пак заслужава уважение и под­крепа. Това може да бъде крач­ка в правилна посока, ако не е параван за реализиране на дру­ги цели, например предоставяне в бъдеще на родителски правен статут на лица, които не отгова­рят на традиционните предста­ви на българина за родител. Ние сме готови да участваме в сери­озен и открит диалог по съще­ството на проблема, но не и в па­раванни преговори.

Изненадващо прозвуча за­явеното от министъра на тру­да и социалната политика, че неговото ведомство рабо­ти по създаване на Държавна агенция за правата на детето. Предвижда се това да бъде вто­рата агенция за децата след Дър­жавната агенция на закрила на детето. Тази новина буди пове­че въпроси, отколкото дава от­говори.

Темата за споделеното ро­дителство е обсъждана некол­кократно през годините, но без практически резултат. Причи­ната е очевидна – несъответ­ствие между провъзгласените цели и предлаганите законо­дателни мерки. На конкрет­ни социални и икономически проблеми се търси техническо решение, без да се потърсят причините. Законът не е вез­десъщ. Той е само инструмент за легитимиране на съществу­ващи социални отношения. Той не е в състояние сам да създава обществени отноше­ния. Опитите за приемане на подобни закони винаги раж­дат мъртва правна норма.

Адекватно решение на проблемите в упражняване­то на родителските права не може да се намери, ако бъде търсено в рамките само на един отделен правен институт. Про­блемите на родителството не са изолирано явление, а една от проявите на цялостната криза на семейните отношения. Те са резултат от сериозни социални дефицити в тази област, които имат съкрушително въздейст­вие върху демографията.

Тривиална истина е, че все пак и най-лошият диалог е по- добър от всяка конфронта­ция, така както и най-лошият мир е по-добър от всяка вой­на.

Кръглата маса бе достатъч­но представителна. В нея взе­ха участие МП, МВР, МТСП, АСП, ДАЗД, СРС и СГСС, депу­тати от ПП и ДБ, ИТН, бивши министри на правосъдието и външните работи. Техните из­казвания обаче бяха общи, ла­конични, изчакващи, съзна­телно пестеливи.

Ние имахме по-различна представа за този диалог. Очак­вахме дискусии както по техни­ческите аспекти, така и по фило­софията на закона. Очаквахме от поканените държавни ин­ституции статистика и експерт­ни изследвания за ситуацията на семейните и извънбрачни­те двойки в страната. Очаква­хме информация за количестве­ните и качествените измерения на проблема с разделеното ро­дителство, за броя на разводи­те и разделите, за броя на деца­та от такива разтрогнати брако­ве и развалени извънбрачни съ­жителства, обобщена оценка на съществуващата правна регула­ция и оценка за ефективността на предлаганата правна регула­ция. Очаквахме идеи за промяна на законодателството с разпи­сани предложения на законода­телни промени, с адекватна обо­сновка и експертна оценка на ефекта от законодателната про­мяна. Такива не бяха представе­ни. Получи се една правно-тех­ническа дискусия, без анализ на причините на явлението и без конкретни текстове. Тех­ническите аспекти изцяло из­местиха философията на за­кона.

Липсата на конкретна ин­формация беше сериозна сла­бост на кръглата маса. Получи се полудиалог, полудискусия в полуинформационна среда. Заявленията, че необходимата информация и законодател­ни предложения ще получим в следващи дискусии, дойдоха едва при закриване на кръгла­та маса, което беше безполез­но.

РОД и останалите родител­ски организации не могат да изразят цялостно становище по толкова комплексен социа­лен проблем без информация и обосновка. Това би било равно­силно да подценим задачата.

На този предварителен етап РОД не може нито да отхвър­ли, нито да подкрепи пред­ложение за промяна на СК в частта „споделено родител­ство“. За нас общественият ди­алог е едва стартирал. Сегашна­та кръгла маса поставя само началото на тази дискусия как се зараждат и развиват съвре­менните семейни отношения. От това как ще се развие по-на­татъшния процес на обсъжда­не на темата ще си проличат ис­тинските намерения на органи­заторите.

Ако държавата действително търси решения на този остър со­циален въпрос, от изпълнител­ната власт следва да се вземат незабавни мерки за прилага­не на действащото законода­телство от собствените й ор­гани – изпълнение на съдебни­те решения в срок, отговорност за неизпълнение на закона и съ­дебното решение, за медиация и разширяване възможностите за извънсъдебни решения между родителите на децата и др.

В заключение искам да раз­сея всякакви съмнения или оп­ити за манипулативни интер­претации. Нашето участие в първата кръгла маса по споде­леното родителство не означа­ва съгласие в аванс за предло­женията. РОД ИНТЪРНЕШЪ­НЪЛ и останалите родителски организации ще се противо­поставят категорично на евен­туални опити за инструмен­тално използване на споделе­ното родителство за постепен­но вграждане на елементите на детското правосъдие в нашето законодателство. Ако доловим подобни намерения и тенден­ции, ще действаме съответно. Ще разкрием пред българско­то общество лобистките ин­тереси на определени поли­тически сили и НПО от дет­ското правосъдие у нас. Ще разясним на обществеността катастрофалните последици­те от детското правосъдие за българските деца и техните демографски измерения.

Ние внимателно ще ана­лизираме дискусиите на тази кръгла маса и ще вземем от­ношение по философията на предлаганите законодателни промени. Когато ни бъдат пре­доставени текстовете на но­вите законови предложения заедно с мотиви към тях, то­гава ще представим своя екс­пертен анализ.

 

ПРЕДИ ДА ИЗБУХНЕ БОМБАТА

Е-поща Печат PDF

Съвсем скоро ще напра­вим интервю с Влади­мир Путин. Замисляме това от няколко месеца. Ето защо ще го направим.

Първо: Ние сме журналисти и наша работа и дълг е да ин­формираме хората. Вече две го­дини тече война, която променя целия свят, а множеството аме­риканци остават неинформи­рани. Те нямат никаква предста­ва за случващото се в Украйна и Русия. А те трябва да знаят, тъй като плащат за войната толкова много, че не могат да го осъзна­ят напълно.

Войната в Украйна е ката­строфа за човечеството. В нея загинаха стотици хиляди хора, загина цяло поколение млади украинци, съкрати се населе­нието на най-голямата европей­ска държава. Но дългосрочните последствия са още по-ужася­ващи. Тази война напълно про­мени глобалните и търговски съюзи (алианси), а също и пос­ледвалите ги след започването й санкции. Световната иконо­мика беше преобърната изцяло, а икономическият ред, устано­вен след Втората световна вой­на, който осигури процъфтя­ване на Запада цели 80 години, скоропостижно се разпада, а за­едно с нея отпада и господство­то на американския долар. Това са събития, които променят ис­торията. Те ще определят живо­та на нашите внуци. По-голяма­та част от хората по света добре осъзнава това, което става пред очите им.

Попитайте обаче кой да е чо­век от Азия и Близкия изток как си представя бъдещето. И по-го­лямата част от населяващите ги ще ви кажат, че не са наясно. Те мислят така, защото никой до този момент не им е казвал ис­тината. Медиите са корумпира­ни. Те заблуждават своите чи­татели и зрители с недомлъвки и полуистини. От деня, в кой­то започна войната в Украйна, американските медии направи­ха множество интервюта с ук­раинци и със самия Зеленски. Ние също дадохме заявка за ин­тервю със Зеленски и се надява­хме, че той ще се съгласи да даде отговор на нашите въпроси. Но интервюто, което той даде вече за САЩ, не е традиционно. То бе изпълнено със специално под­готвени бодряшки твърдения, които целяха единствено усил­ване настояването на Зеленски за по-категорично ангажиране на САЩ във войната в Източ­на Европа и, разбира се, неиз­бежното заплащане за тази со­лидарност. Това не е журналис­тика, а държавна пропаганда. При това уродлива пропаганда, от която загиват хора. В също­то време нашите политици и средства за масова информация се занимават с представяне на чуждестранния лидер като нов политически продукт.

Нито един западен журна­лист не се осмели да вземе ин­тервю от президента на САЩ. Другата страна от конфликта е Владимир Путин. По-голяма­та част от американците нямат понятие защо и с каква цел Пу­тин нахлу в Украйна. Те никога не са чували неговия глас. Това е неправилно. Американците имат право да знаят всичко за войната, в която участват. И ние имаме правото да им го кажем, защото също сме американци. Свободата на словото е наше не­отменимо право, независимо от това кой е в Белия дом. Но уп­равляващите все пак се опит­ват да го нарушават. Преди поч­ти три години администрация­та на Байдън незаконно следеше нашите публикации и след цен­зура ги предоставяше на слу­гинските новинарски медии. Те вършеха това, за да попречат на нашето планирано интервю от Путин. Сигурни сме, че през ми­налия месец те са направили съ­щото. Но този път ние наистина пристигнахме в Москва.

Ние сме тук не защото оби­чаме Владимир Путин. Ние сме тук, защото обичаме Съедине­ните щати и искаме те да оста­нат просперираща и свободна страна. Ние сами си заплатихме за нашето пътуване. Не сме взе­ли пари нито от правителството, нито от финансова група. Наше­то видео с интервюто ще бъде напълно безплатно. Всеки жела­ещ ще може да го изгледа открай докрай. Благодарни сме на Илон Мъск, който обеща да качи виде­ото в неговата социална мрежа и да не го блокира.

Западните правителства най- вероятно ще направят всичко възможно, за да цензурират ви­деото в други не толкова прин­ципиални медии. Те се боят от информация, която не могат да контролират. Но вие нямате при­чина да се боите. Вие не сте длъж­ни да се съгласите с това, което ще каже в интервюто, но препо­ръчваме да го видите. Вие трябва да сте максимално информира­ни. И тогава като свободни граж­дани, а не като роби да решавате сами. Благодаря!

 

ИСТОРИЧЕСКА ЛИ БЕШЕ 2023 г.? 2024-а ЩЕ БЪДЕ СЪДБОНОСНА!

Е-поща Печат PDF

ИСТОРИЧЕСКА ЛИ БЕШЕ 2023 г.?

2024-а ЩЕ БЪДЕ СЪДБОНОСНА!

ядко хората осъзнават цялата сериозност и епо­хално значение на исто­рическото време, в което живеят, освен когато ги засегне пряко и лично, както за съжале­ние това се случва с хората в Ук­райна, ивицата Газа и гранич­ните руски региони днес. Дъл­го време, от 1989 година и това, което се случи край Малта, та до 2001 година светът изглеждаше сякаш навлиза в епоха на пълна либерална доминация, или как­то Фукуяма твърдеше, че исто­рията е свършила. После, кога­то започна поредицата от аме­рикански войни, интервенции и цветни революции, разбрахме, че на този свят има и други сили и обективни исторически про­цеси, които не се подчиняват на политическата конюнктура или пожелателното мислене на нео­либералите. Разбира се, истори­ческа беше 2022 година, защото през нея започна войната в Ук­райна, която е първото директ­но предизвикателство срещу За­пада и САЩ. Но още по-значима ще бъде именно 2023 година. Ето защо.

Първо, окончателно стана ясно, че еднополюсният свят си е отишъл. Вероятно безвъзврат­но. Дори държави като Саудит­ска Арабия, която винаги е била зависима от Съединените щати, особено военно, вече показват независимо, суверенно и много­векторно международно поведе­ние. Достатъчно е само да при­помним, че саудитците накара­ха държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен да чака принц Мохамед бин Салман почти цяло денонощие при уговорена сре­ща.

И не е само Саудитска Ара­бия. Още по-показателно е пове­дението на съседната ни Турция, която през 2023 година затвър­ди многовекторната си полити­ка. От една страна, Анкара остава интегрална и стратегически ва­жна част от НАТО, без която али­ансът надали ще може да про­вежда пълноценно политиките и да следва целите си в Средизем­номорието, Кавказ и в други ре­гиони. Известни на всеки бълга­рин са и примерите на натовски и европейски Унгария и Слова­кия, които успяват да водят по­литика, която е обърната не само на Запад, но и на Изток.

Нещо повече, показателно за отслабването на еднополюсната хегемония е, че изборите в Сло­вакия бяха изгубени от либерал­ните и антинационални сили, а лявопатриотичният Фицо отно­во взе властта. Все пак говорим за държава с пет милиона насе­ление, която не би трябвало да може да устои на мощта на един еднополюсен трансконтинента­лен хегемон. Същото ни показ­ват и скорошните избори в Сър­бия, където хегемонът се опи­та да организира сръбски “Май­дан”, но не му се получи. Преди десет години Вучич щеше да е паднал още на третия ден, а по улиците на Белград щеше да се лее кръв. Но днес хегемонът, ма­кар и безспорно все още много могъщ, не е това, което беше ня­кога.

Същите тенденции се на­блюдават и в Азия, а и в Африка, където Америка и Франция гу­бят все повече почва под крака­та на неоколониалните си боту­ши, докато Русия и Китай засил­ват влиянието си, възползвайки се от антиколониалните и суве­ренистки движения, особено в централните части на Западна Африка.

Второ, Руската федерация, която воюва днес с колектив­ния Запад по бойните полета на Запорожие и Донбас, не е онази Русия, която действа като реак­ция през февруари 2022 година и започна една не съвсем под­готвена операция, в която има­ше множество грешки, отстъ­пления, проблеми с логистиката и най-вече проблеми със самия руски елит - както олигархията, така и художествено-творческа­та интелигенция, които открито подкрепяха Украйна и Запада.

За две години военни дейст­вия Русия се промени кардинал­но. На първо място, разбира се, тези промени се виждат по бой­ните полета. Руснаците, които изоставаха с производството на безпилотни летателни апарати, днес са един от водещите светов­ни производители. Те създават в пъти повече дронове с военно приложение не просто от Украй­на, а от колективния Запад. Бяха изпипани и изчистени логистич­ните вериги на армията, а коор­динацията между различните родове войски и военни части беше значително подобрена. Ко­мандирите и войниците на ВС на РФ са получили безценен опит, какъвто впрочем няма нито една натовска армия.

Но по-важното е, че само­то руско общество и държава се променят. Вече не е прието и приемливо някой да говори по национаната телевизия, че Русия трябва да бъде буквално разпад­ната на отделни части “в името на демокрацията”. Не се прие­ма добре вече и да финансираш вражеската армия, докато пече­лиш парите си от недрата на ру­ската земя. Или пък открито да заплашваш с „Майдан“ в Мос­ква. Това е една коренно нова Ру­сия, която не е превита на две с надеждата благосклонният запа­ден сахиб да й позволи да седне на масата до него. Тази нова Ру­сия се разпорежда като основен балансьор, военен и дипломати­чески фактор в Близкия изток, Централна Азия и Африка (заед­но с Китай, разбира се).

Руснаците се разделиха през 2023 окончателно с илюзиите си, че може да има връщане назад към “славната епоха” на либе­рализма, която за обикновените хора е по-известна като “лоши­те 1990-е”. Няма да има връща­не назад. Русия почва да живее отново по свой собствен и само­битен начин на живот, съобразя­вайки се само с волята и нуждите на собствения си народ, както и с националните си интереси.

Промените там, както вина­ги в руската история, са бавни и тежки. Все още има неолибера­ли в Централната банка, във фи­нансовите институции, сред оли­гархата и интелигенцията. Пета­та и шестата колона продължа­ват да се опитват да саботират президента Путин и Въоръжени­те сили на Русия. На места дори има скандални ситуации, като например директор на училище да забранява “възхваляване на СВО” или шеф на научен инсти­тут да не допуска коментиране на войната сред учени, студенти и докторанти по международни отношения...

Но всичко това постепенно си отива. И новата Русия, която се ражда пред очите ни, ще тряб­ва да си намери нова идеология. Защото Русия е от този тип дър­жави, които не могат да живеят само заради попълването на бю­джета и поддържането на нисък дефицит. Руската държава-ци­вилизация може да съществу­ва само в идеологически рамки. Дали тази нова идеология ще е лява или дясна, консервативна, социалистическа, националис­тическа или нещо между всичко това, предстои да видим. Но тя със сигурност ще е суверенистка и в известен смисъл имперска. Тя се ражда по бойните полета на Украйна, където се формира и новият руски елит, както каза Владимир Путин.

Трето, за първи път от три­десет години не САЩ са основ­ният арбитър в отношенията между държавите. Китайската народна република освен най- голямата икономика в света (по БВП ППП) вече е и този геополи­тически фактор, който е дотол­кова влиятелен и уважаван, че може да помири непомиримите саудитци и иранци.

Китай се превърна не просто в най-желания търговско-ико­номически партньор по целия свят. Което е нормално предвид факта, че той не налага свои­те политически и идеологиче­ски възгледи на другите, а търси просто взаимноизгодни иконо­мически, културни и дипломати­чески връзки. Той се превърна и в най-желания дипломатически партньор. Където и да има ес­калация, проблем или сериозна международна ситуация, стра­ните се обръщат към Пекин като към основен арбитър. Китай се опита да предложи мирен план дори за войната в Украйна, кой­то реално можеше да адресира притесненията както на Русия, така и на Украйна.

Естествено Западът не до­пусна Китай да омиротвори Ук­райна, защото украинският кон­фликт е рожба на англосаксон­ските тайни служби, които се на­дяваха, че чрез него ще тласнат Русия в бездната на хаоса, недо­волството, гражданската война и „Майдана“, който евентуално ще свали Путин.

Четвърто, окончателно се видя, че има алтернатива на не­олибералния икономически мо­дел, който по своята същност е зле прикрит неоколониализъм, но този път не просто в полза на западните държави и монар­хически династии като през 19 и 20 век, а преди всичко в полза на транснационалните корпора­ции. Тази алтернатива се изра­зява засега в “социализма с ки­тайски характеристики”, който успя да повдигне Китай от отно­сително бедна и изостанала сел­ска страна до позицията на све­товния гигант, който е не просто най-голяма икономика, но и во­деща научно-технологична сила, с най-голямата средна класа в света.

Видя се, че може да има ико­номически модел, при който да има частна собственост, пазар­ни отношения и въпреки това не всичко да се доминира от част­ния интерес, а напротив, да се запази в центъра на системата държавният и общественият ин­терес.

Пето, видя се, че хегемонът САЩ и целият колективен Запад с тях не могат да водят война на два фронта - в Украйна и Палес­тина, да не говорим за евентуал­но избухване на конфликт в Тай­ванския проток.

Въпреки вече стотиците ми­лиарди евро под формата на оръжия, пари, наемници, ин­структори, сателити и още как­во ли не за Украйна, украинците не само че не печелят срещу уж разложената и изостанала Ру­сия, но се случва точно обратно­то. Вече всички западни реноми­рани издания като “Уолстрийт Джърнъл”, “Уошингтън Пост”, “Таймс” и други пишат, че Ук­райна започва да губи и дори ще се наложи да се откаже от някои свои искания (нереалистичните планове за “връщане” на чети­рите нови руски провинции под украински контрол).

С всеки изминал момент, в който руските войски отблъск­ват украинските атаки и напред­ват бавно, но методично, се от­брояват сетните часове на НАТО, за което Украйна може да стане смъртоносен удар.

Какво ще ни очаква през 2024?

В международен план през 2024 година вероятно ни очаква продължаването на украинския конфликт, който ще стигне до една решителна фаза, изразена в голямо руско настъпление. Ос­тавям на военните експерти да кажат накъде може да се насочи то. Според разбиращите военна­та логика експерти подобно на­стъпление може да бъде насоче­но в цели три стратегически на­правления.

Първото и най-вероятно е към Николаев и Одеса - черно­морските пристанища, без кон­трол над които Черноморският флот на Русия и Крим ще са ви­наги застрашени от украинците и настанилите се в региона бри­танци, които често режисират и дирижират удари по Кримския полуостров.

Второто възможно направ­ление е Харковското. Харков все пак е вторият по големина град в Украйна, индустриален едноми­лионник, който седи като кост в гърлото на Русия. Именно от Харков украинците застрашават и удрят редовно приграничните руски райони като Белгород.

Третото възможно направ­ление е северното, а именно към Суми и Чернигов, за да се обезо­пасят руските граници, както и да може в перспектива или да се застраши самият Киев, или поне да се установи стабилна граница по река Днепър.

През идната година, и то съв­сем скоро, предстои да разберем какво може да стане и в Тайван­ския проток. През януари ще има избори на бунтовния ки­тайски остров Тайван. Ако ста­рата националистическа партия Гуоминдан спечели, то остро­вът ще балансира между Китай и САЩ и ще избягва конфронта­ция с Пекин.

Но ако спечелят местните “демократи”, то Тайван вероят­но ще обяви официалната си не­зависимост от Китай, което ве­роятно ще доведе до военен кон­фликт. Пекин просто не може да допусне такъв сценарий, кой­то би дал прецедент и сигнал за центробежните и сепаратистки сили в Тибет и Синдзян. Амери­ка ще се опита да разиграе имен­но такъв украински сценарий за Тайван. Вече от доста време на­сам САЩ отпускат значителни суми за превъоръжаването на местните военни сили, за да ги подготвят за война с Китай.

Нещо повече, американците задължиха японците да се съ­гласят, че при война ще помагат на Тайван. За да се създаде ко­личествено преимущество сре­щу иначе по-големия китайски флот, американците формираха и съюзите QUAD и Аукус (първи­ят представлява формата САЩ, Япония, Индия и Австралия, а вторият е изцяло англосаксон­ски - САЩ, Великобритания и Австралия).

Друго вероятно развитие през 2024 година, за съжаление, е ескалация на конфликта в Близ­кия изток, който заплашва да надскочи границите на ивицата Газа. Израел засилва операция­та си срещу палестинците, а ор­ганизации като Хамас ще заси­лят атаките си срещу еврейска­та държава от своя страна. Има опасност в ситуацията да бъ­дат намесени Хизбула, а косвено дори и Иран.

През 2024-а може да видим и още по-големи икономически и социални сътресения в Евро­пейския съюз, където рецесия­та вече е съвсем неприкрита, а скоро ще се усетят и социални­те последствия от нея. Нещо по­вече, има сериозно съмнение, че САЩ планират да оставят вой­ната в Украйна на ЕС, което до­пълнително ще засили процеси­те на икономически разложение на Европа. Изсмукването на ев­ропейски капитали, технологии, фирми и кадри от американците ще продължи с пълна сила. Как­то Алексей Вандам е написал преди повече от един век, зле е да си враг на англосаксонците, но още по-зле е да си им съюзник.

С други думи, това, което ни очаква през 2024 г., са още кон­фликти, съдбоносно пренареж­дане на международната ситу­ация и решителна развръзка на започнатите многоходови опе­рации от двата основни блока в конфронтацията (САЩ и Запа­да срещу блока на Русия, Китай и Иран). Що се отнася до Бълга­рия, опасявам се, че режимът на „сглобката“, който вече не крие желанието си да премахне сво­бодата на словото и да нало­жи криптофашистки начин на действие, вероятно ще се опи­та да вкара страната ни в кърва­вата война. Но това, което те из­вършват от сервилност и заради “Магнитски”, може да се обърне срещу самите тях и да доведе до края на сегашната ни политиче­ска класа като такава.

 

 

Асът на българското небе

Е-поща Печат PDF

 

На 6 февруари в Цен­тралния военен клуб в столицата се състоя тържествено събрание-концерт, на което бе отбелязана 120-годишни­ната от рождението на гене­рал-полковник Захари Заха­риев.

Честването бе под патро­нажа на президента и вър­ховен главнокомандващ Въ­оръжените сили на Републи­ка България ген.-майора от запаса Румен Радев, бивш ко­мандир на ВВС.

Генерал Захариев беше убеден български патриот и републиканец, който рабо­ти за издигане авторитета на родната авиационна шко­ла, бе посочено в поздрави­телния адрес на държавния глава до организаторите на проявата, прочетен от неговия съветник по отбраната и си­гурността военния пилот пол­ковник от запаса Илия Милу­шев. Без усилията на генерал Захариев, бе подчертал прези­дентът в поздравлението си, бе немислимо изграждането в кратък срок в България на Военновъздушни сили след 9 септември 1944 г.

Наричаха го патриарха на българската авиация, каза полк. проф. Мануш Христов от ВВВУ „Георги Бенковски“, който проследи жизнения и професионален път на генерал Захариев. Той припомни някои негови мисли: „Станах летец не когато се научих да летя, а когато обикнах авиацията“; или „От скъсаното копче на униформата до летателното произшествие има само една крачка“.

За приноса на генерала в развитието на родната воен­на и гражданска авиация го­вориха още командирът на ВВС генерал-майор Димитър Петров и първият българ­ски космонавт генерал-лей­тенант от запаса Георги Ива­нов. Във военното училище го посрещаха като татко на воен­ната авиация, спомни си бри­гаден генерал от запаса Спас Спасов, председател на фонда­ция „Български ВВС“, под чието ръководство се проведе чества­нето.

Свои мисли за генерала като общественик, сподели и проф. Захари Захариев. Орга­низаторите бяха поздраве­ни още от председателя на СОСЗР ген. от запаса Златан Стойков, председателя на СВВБ доц. д-р Иван Сечанов, началника на катедра „Воен­новъздушни сили и противо­въздушна отбрана“ във Во­енната академия полк. доц. д-р Росен Димитров, предсе­дателя на БАС Евгени Белий и кмета на Разград Добрин Добрев.

В честването взеха участие още съветникът на президен­та по сигурност и отбрана Сте­фан Годжевъргов, началникът на ВВВУ „Георги Бенковски“ бригаден генерал Юлиян Ра­дойски, бившият началник на ГЩ и командващ ВВС ге­нералът от запаса Михо Ми­хов, председателят на БАА бригаден генерал от запаса Пламен Богданов, Румен Пе­тков от партия АБВ, десетки офицери и цивилни служите­ли, свързани с бойната ни авиа­ция, представители на над 20 обществени и военно-патри­отични организации от На­ционалния инициативен ко­митет.

Концертът бе с участие­то на проф. Жени Захариева – негова дъщеря, известна пианистка, педагог, лауреат на национални и международни звания и премии; проф. Ан­гел Станков, и Дарина Мале­ева. Представено бе и второто издание на книгата на генерал Захариев „Моят живот в ави­ацията“.

Генерал-полковник Заха­ри Захариев е роден на 6 фев­руари 1904 г. в с. Басарбово, Русенско, в учителско семей­ство. Летец е от 1925 г. Поли­темигрант в СССР в периода 1931-1944 г. В съветската ави­ация е бил летец-инструктор, командир на звена, авиоотряд, на ескадрила, началник на Там­бовската авиационна школа, началник-отдел “Бойна подго­товка” на Гражданския аероф­лот на СССР и др. Като интер­бригадист се сражава в небе­то на Испания. Той е първият българин и първият чуждес­транен гражданин - Герой на Съветския съюз. Участник е във Великата отечествена вой­на на СССР. Бил е два мандата депутат във Върховния съвет на СССР. Сред неговите учени­ци има 27 герои на Съветския съюз, 16 герои на социалис­тическия труд и 18 заслужи­ли летци.

Бил е заместник-команд­ващ Народните въздуш­ни войски (1945-1947 г.), ко­мандващ ВВС (1947-1955 г.), командващ ПВО и ВВС (1957- 1959 г.), заместник-министър на народната отбрана (1954- 1956 г.), военен, военновъзду­шен и военноморски аташе в посолството на НР България в СССР. Дългогодишен народен представител и зам.-предсе­дател на Общонародния ко­митет за българо-съветска дружба.

Велик патриот и раде­тел за дружба между наро­дите. Общественик, посветил живота си на просперитета на българската авиация до сет­ния си час, публицист. Издал е книгите “Вярност”, “Доверие”, “Върнете се”, “Образите, които са в мене”, “Доблест”.

Заслужил летец №1 на НРБ, Герой на НРБ. Носител на множество български и чуждестранни отличия и на­гради. Ген.-полк. умира на 25 април 1987 г., за да остане на­веки в небесните простори на своята родина.

 


Страница 601 от 631