На 2 май през 2014 г. в украинския град Одеса тълпа десни радикали извършиха брутално масово убийство. Според официалните данни жертвите са 48 – но още много се водят безследно изчезнали.
На първата годишнина от клането в Одеса „Десен сектор” и подобните неофашисти отпразнуваха 2 май като „победа над окупантите” – т.е. над техните съграждани, които бяха изгорени живи, застреляни или довършени със сопи. Въпреки благосклонното мълчание на толкова много интелектуални съучастници по целия свят, все някой ден идва и денят за възмездие.
Забравихте ли как българите в Украйна бяха тормозени и тероризирани?
1. Българинът инж. Иван Милев – жив изгорен в Одеса на 2 май 2014 г., деец на българската общност;
2. Българинът Александър Николов – мирен протестиращ, разстрелян в Одеса на 2 май 2014 г.;
3. Опожареният Български културен дом в Одеса на 2 май 2014 г.;
4. Разкъсаните 15 български знамена в Киев на 7 юли 2015 г. преди посещението на българския президент;
5. Оскверненият преди 3 март Паметник на българските опълченци 1877-1878 г. в Болград – поруганите им имена омазани с жълта и синя боя на 29 февруари 2017 и написаната върху паметника закана към местните българи „чемодан-вокзал-София“;
6. Българинът Василий Кащи – публично жестоко пребит и залят в очите с антисептична течност пред залата на общинския съвет в Белгород на 30 май 2017 г.;
7. Първият акт на преврата през 2014 г. – отмяната на законите, гарантиращи права на българския език.
8. Прекрояването на Болградските общини през 2020 г., за да изгубят българите мнозинството си в тях, международно осъден акт с Декларация на Народното събрание на България от 20 май 2020 г.;
9. „Законът за коренните народи“ от 1 юли 2021 г. грубо дискриминиращ живеещите от векове там българи.
ПИТАМ, ПОМНИТЕ ЛИ?
И днес, когато Путин за един ден е на път да унищожи ВПК на Украйна, в който американците за последните 8 години са вложили над 20 млрд.долара, той всъщност унищожава американските военни бази, наричани за благозвучие украински и използвани в последните 8 години за нацификация на тази държава и за издевателства върху руското население в източната част на Украйна.
Затова целият този европейски вой за нападение върху суверенна държава е отвратително лицемерен. Украйна не е суверенна държава, а плацдарм за военни действия срещу друга суверенна държава от трета страна и погледнато от този ъгъл, действияна на Путин дори са закъснели. Базите на Злото отдавна трябваше да бъдат изгорени, и ето че това най-после се случи. Всеки от приятелите, който е забравил масовите убийства на Майдана и в Одеса през 2014 г., хилядите убити в Донбас за 8 години, нацистките бандеровски формирования като „Азов“ и пр., които станаха част от украинската армия, спирането на водата за Крим за 8 години, това, че Зеленски наричаше жителите на Донбас „организми“, всеки такъв глупак, който си е поставил украинското знаме на профилната снимка, да не забравя, че подкрепя бандеровци и фашисти, подкрепя геноцида, правейки се на хуманист.
Източник: Искра.бг
След като се намеси директно във войната в Сирия през септември 2015 г., в подкрепа на режима в Дамаск, Русия се превърна в незаобиколима сила в Близкия изток. Всички големи играчи в района (Иран, Израел, Турция, Египет и дори Саудитска Арабия...) все повече се обръщат към Москва. Владимир Путин изглежда е новият миров съдия в региона.
Това казва в интервю за френското списание „Atlantico” Ролан Ломбарди, геополитолог, редактор и геополитически колумнист на сайта GlobalGeoNews. Признат като един от най-далновидните специалисти по близкоизточните въпроси, Ломбарди беше един от малкото изследователи, които още през 2013 г. обявиха, че Русия ще се намеси, за да подкрепи Асад, че руската политика в Сирия и Близкия изток ще се увенчае с успех и, че това би белязало голямото й завръщане на международната сцена. Тази година той издаде последната си книга „Путин Арабски, как и защо Русия стана незаобиколима в Средиземноморието и Близкия изток“.
ATLANTICO: Озаглавихте последната си книга „Путин Арабски“. Защо избрахте това доста провокативно заглавие, когато знаем сложната история на отношенията между Русия и Саудитска Арабия?
Ролан Ломбарди: Първо, това е намигване към Лоурънс Арабски, известен като фин познавач на арабския свят. С това заглавие разкривам причините, поради които Путин, неговите съветници и неговите дипломати, за разлика от своите западни колеги и „експерти“, са истинските специалисти по региона и защо изглеждат винаги с една крачка пред американците и особено пред европейците в Близкия изток.
Всъщност Путин е бивш полковник от КГБ. Въпреки че е бил разположен в ГДР по време на Студената война, не е за пренебрегване факта, че е бил много добре обучен относно световните дела. Нещо повече, за разлика от западняците, които пренебрегват и изоставят дисциплини като история и география, руснаците (подобно на своя президент, запален по тази дисциплина) винаги са с нос, забит в картата на планетата. Следователно те са „планетарни“, със забележителни езикови възможности, които познават истинския ред на нещата и света такъв, какъвто е, без идеология или догма, в най-добрите институти и училища на планетата, наследници на върховите постижения на съветското образование като Института по изтокознание (първоначално създаден през 18 век!), Московския държавен институт за международни отношения или Военната академия на въоръжените сили на Руската федерация (старата академия Фрунзе). В Русия няма висше учебно заведени по администрация и следователно няма фабрика за извънземни технократи. И затова в най-блестящите изследователски и мисловни центрове по света, се намира целият елит на руските лидери като Сергей Лавров, Михаил Богданов, заместник-министър на външните работи и специален представител на президента Путин за Близкия изток и, разбира се, бившият велик ориенталист Евгени Примаков - съветник на Путин до смъртта си през 2015 г., както и неговият ученик, големият учен Виталий Наумкин, настоящ директор на Института по ориенталистика и днес много ангажиран в преговорите между Русия и всички страни в сирийския конфликт.
За разлика от Запада, който често се втурва към еднократното събитие, руските служители като шахматисти (национална игра в Русия), винаги остават предпазливи и търпеливо анализират ситуацията, както впрочем го доказват и последните позиции на Кремъл за ситуацията в Алжир. Те знаят много добре, че прибързаното преместване на фигура на голямата международна или близкоизточна шахматна дъска, може да има катастрофални последици в другия край на подиума. Ето защо никога не действат и не рискуват ако нямат добре обмислен план и стратегия. Но веднъж започнали да „играят“, както в Сирия, те действат много бързо и силно, и през повечето време, с няколко хода напред!
И накрая, Путин Арабски също е препратка към дълга глава от книгата, която описва голямото геостратегическо сътресение, случило се през есента на 2017 г., когато Русия и Саудитска Арабия, след дълго години на регионално съперничество, най-накрая се сближиха (относно Сирия, споразумението ОПЕК + Русия...), и което обяснява защо днес Путин остава един от редките поддръжници на саудитския наследник принц Мохамед Бин Салман (MBS) ...
ATLANTICO: Докато повечето наблюдатели прогнозираха фиаско за Русия в Сирия, като се започне от подкрепата й за Асад и се стигне до прякото й участие в конфликта, за Вас, напротив, тази намеса беше повратна точка и щеше да подпише завръщането на Русия в Близкия Изток. Поради какви причини Москва подкрепи Дамаск и защо това беше успешен ход?
Р. Ломбарди: За да обяснят намесата на Русия в Сирия, различни наблюдатели посочиха като една от стратегическите й цели пристанище Тартус в Сирия. Трябва да се признае, че тези геополитически съображения бяха много реални, но аз съм убеден, че руснаците подкрепиха Асад, защото не искаха Мюсюлмански братя да дойдат на власт в Дамаск или Ислямска държава на прага си, което би могло да даде добри идеи и да послужи за модел на определени групи в Кавказ и в бившите мюсюлмански републики в Централна Азия. Ако погледнем картата, по пряка линия Северна Сирия е на по-малко от 1000 км от Кавказ...
Що се отнася до военните и дипломатическите успехи на Москва, те произтичат главно от емпиричните познания на руснаците за арабо-мюсюлманския свят, които имат здрави корени в реалността. Следователно те са в услуга на една глобална политика, при която сигурността, националните и геостратегическите интереси се припокриват и сливат. Освен това, за разлика от западняците, тези познания имат предимство пред всички други философски, интелектуални или морални съображения и по никакъв начин не са предмет, както за съжаление на френската политика в този регион, на търговията, на емоционалната или на каквато и да е идеология.
ATLANTICO: Защо Русия на Путин е толкова заинтересована от този регион?
Р. Ломбарди: Трябва да разберете, че това, което ние лицемерно наричаме „сложният Изток“, за руснаците е само тяхната детска площадка или дори любимото им ловно поле от векове. Евразийска сила, но считайки себе си за трети Рим, наследник на Византия и Източната Римска империя, Русия винаги е обръщала специално внимание на този регион.
От Петър Велики и желанието му да получи достъп до топли морета, до наши дни, чрез „Великата игра“ на 19 век, известните споразумения Сайкс-Пико-Сазонов (с одобрението на Руската империя) от 1916 г. и съветския период, руските агенти и шпиони винаги са пресичали и „обработвали“ териториите на Леванта. Например, не забравяйте, че през 1830 г. руски наблюдатели също бяха изпратени в Алжир, за да проучат (и сравнят със собствените си завладени мюсюлмански земи в южна и източна Русия), френското завладяване на територията!
ATLANTICO: В книгата си, и това е сърцевината на Вашата теза, Вие твърдите, че Русия е не само водеща държава в православието, но че тя е и мюсюлманска сила. Защо?
Р. Ломбарди: Голямата разлика по отношение на исляма между Русия и например САЩ, Франция или други европейски страни е, че мюсюлманските общности в Русия не са произлезли от имиграцията. Това са популации, които присъстват в Русия от векове. Както често ни напомня самият Владимир Путин, по-голямата част от руските автономни области са мюсюлмански и, което е по-изненадващо - ислямът е присъствал в Русия преди християнството. Всъщност проникването на мюсюлманите на днешната руска територия се е случило в средата на 7-ми век (Дагестан), докато християнската евангелизация на Русия и русите започва едва в края на 9-ти век. Истинска мюсюлманска сила (близо 15% от руското население е мюсюлманско, т.е. между 20 и 22 милиона - най-голямото от коренните малцинства от 146 милиона жители), Русия има много древна история и близост до исляма, който е налаган от близо 1300 години в определени региони като Северен Кавказ, Урал и близо до Волга. В Русия има около 10 000 джамии и най-голямата в Европа, открита през 2015 г., се намира в Москва (1 милион мюсюлмани от общо 8 милиона жители). Следователно ислямът се радва на статут на традиционна религия.
Руският ислям е „многостранен“, но предимно ханафитски, шафиитски и суфистки. Тази религия обаче е преживяла бурни и амбивалентни отношения с руската централна власт през цялата история. Също така, нека си припомним, че именно срещу „татарското иго“ и мюсюлманските армии, е частично изкована руската идентичност, например с победата на руснаците в битката при Куликово през 1380 г. или превземането на Казанското ханство от Иван Грозни през 1552 г.
През 18 век, под влиянието на реформите на Царица Екатерина II, руският ислям (главно при татарите, които са мнозинство), се реформира в джадидизъм. За мнозина този „модел на Казан“ (столица на Татарстан, основана 150 години преди Москва) представлява пример за модерен ислям, либерален и просветен от една ерудирана традиция. Нещо повече, татарите и башкирите се смятат за един от историческите стълбове на Русия.
Следователно руските мюсюлмани са сунити, главно от три области: Република Татарстан, спомената по-горе, след това Република Башкирия (или Башкортостан), чиято столица е Уфа и накрая републиките от Северен Кавказ (Чечения, Ингушетия, Дагестан). Татарстан и Башкортостан принадлежат към ханафитската правна школа, най-либералната, както видяхме, защото те легитимират определена рационална интерпретация при изясняването на правни казуси. Северен Кавказ, от своя страна, е предимно от шафиитската школа, оставяйки по-малко възможности за лична интерпретация, но преди всичко е пропит от суфистките традиции (поклонение на светците и пиетизъм като цяло, свързани с религиозните пътища тарикат, по-скоро считани за кланови принадлежности).
Факт е, че днес руският ислям, въпреки че няма централна власт, е сравнително дисциплиниран, йерархичен и организиран. Той има редица представителни институции като една от най-големите и най-старите е Духовното събрание на мюсюлманите в Русия, създадено през 1788 г. и, което е административен орган, отговорен за назначаването на молла и осигуряването на съответствие с руското законодателство. Тази институция се развива през вековете и се умножава на регионално ниво. Всъщност всеки регион има своя собствена организация, която е естественият събеседник на властите: Съветът на мюфтиите на Русия за татарите, Централната духовна дирекция на башкирите, Координационният център за мюсюлманите от Северен Кавказ.
Въпреки че все още са под строго наблюдение от руските власти, както в епохата на царете или Съветите, различните мюсюлмански организации и религиозните власти на страната като цяло остават относително лоялни и верни на родината.
Ето защо Русия е разработила суверенна политика по отношение на „своя ислям“ и това е една от причините от началото на 90-те години чуждестранните имами да бъдат изгонени и всяко финансиране, както и всяко външно влияние, особено от страните от Персийския залив, са забранени. Освен това уахабизмът (салафизмът), както и „Мюсюлмански братя”, са забранени от държавата! Руските имами се обучават в мюсюлмански университети (в Казан, Москва...). Имамите, обучени в Близкия изток, не са добре дошли и ако се допускат изключения, за да се практикува в руска джамия, разрешения се предоставят едва след обширни разследвания и дълъг, внимателно наблюдаван преходен период. Тази тромава и драстична процедура обаче в крайна сметка разубеждава не един...
ATLANTICO: И така, за Вас борбата срещу политическия ислям и тероризма би ли могла да се превърне в крайъгълния камък на руската политика в Близкия изток?
Р. Ломбарди: Абсолютно! Руската федерация не е пощадена от същия феномен на радикализация, който засяга мюсюлманите и новоповярвалите от западните страни. Смята се, че над 5000 руснаци и близо 7000 граждани на бившите съветски републики в Централна Азия, са се присъединили към редиците на джихадистите в Сирия. Трябва да се отбележи, че официално московските власти са забранили тези заминавания. Но всъщност те не ги и предотвратиха. Може би дори понякога са ги улеснявали, за да премахнат опасността от националната територия, като същевременно се надяват да „поправят“ тези „предатели“ навън, за да могат по-късно да ги „третират“ с по-голяма ефективност, какъвто беше случаят със Сирия.
В момента в Русия имамите, мюфтиите, теолозите, учените и всички религиозни организации, като Ислямския университет в Москва, са мобилизирани на най-високо ниво, за да се опитат да пресекат религиозния екстремизъм и да преоткрият исляма, традиционен за младите руски мюсюлмани. В същото време властта и религиозните власти работят ръка за ръка за примиряване на исляма и патриотизма. През 2015 г. Съветът на мюфтиите на Русия стартира „социалната доктрина на руските мюсюлмани“, документ от патриотичен характер, уточняващ мястото и ролята на мюсюлманите в живота на Русия от гледна точка на източниците на мюсюлманското право. Що се отнася до мощната ФСБ (бивша КГБ), руската служба за вътрешна сигурност (подобно на SVR, руската служба за външно разузнаване), тя от години е активна в безмилостната борба с тероризма. Тъй като Русия е като Франция, една от основните цели на тази напаст. Тази заплаха от ислямистки тероризъм винаги е присъствала на руска земя и Кремъл отдавна е признал проблема. Както видяхме по-рано, след войните в Чечения (асиметрични войни, които Русия в крайна сметка спечели), Москва е имала горчивия опит с този сериозен проблем и е преживяла дълга поредица от атаки и атентати. Сред най-забележителните са вземането на заложници в московския театър през октомври 2002 г. (128 мъртви заложници), нападението над училището в Беслан през септември 2004 г. (334 цивилни загинали, включително 186 деца), атентатите във Волгоград през декември 2013 г. (30 жертви) и през октомври 2015 г. атаката срещу самолета на руската компания Metrojet над Синайския полуостров (224 жертви). Ако ФСБ е известна със своя опит в борбата с тероризма, по-специално благодарение на разузнаването си, проникването и дори понякога интригите, триковете (разцеплението на чеченските бунтовници) и манипулациите (стари, но не по-малко ефективни методи на КГБ), руските власти са напълно наясно, че нулев риск не съществува в тази област. Въпреки това Русия изглежда по-добре въоръжена от западните демокрации срещу подобни атаки. На първо място, защото вече руските служители почти не се придържат към правата на човека и върховенството на закона. Така че в ситуация на „война“ човек лесно може да си помисли, че не ги притесняват никакви подобни съображения. В Русия властите имат по-малко скрупули от френските, например...
Както грузинския тиранин Сталин казваше: „Важното е не че юмрукът удря, а че винаги виси над всички...“!
ATLANTICO: Иран е друг важен играч в сирийския конфликт. Какво беше сътрудничеството между Москва и Техеран? Какви са отношенията им днес?
Р. Ломбарди: Партньорството (а не алиансът, настоявам на това) между Москва и Техеран в Сирия, беше от съществено значение за победата на Асад, тъй като иранските войски и техните пълномощници бяха много ефективни в сухопътните операции. Това партньорство е валидно и днес. Но нека не се заблуждаваме, руснаците, както и Асад впрочем (но и Турция!), не са много ентусиазирани от силното и трайно иранско присъствие в Сирия. Ето защо Путин все още позволява на израелците да нанасят удари, както сметнат за добре, по ирански бази и войски в Сирия ...
Руската военна полиция, присъстваща там и съставена главно от чеченците на Кадиров, не е кротка с шиитските милиции, подкрепяни от иранците и напрежението става все по-очевидно. Историята също ни напомня за това: Русия винаги е имала много сложни отношения със своя голям съсед на юг (унизителни договори от 1813 и 1828 г., които означават загубата на Кавказ за Персия). Без да се стига до разрив, иранците, въпреки легендарната си устойчивост, сега са в големи трудности поради израелския натиск и най-вече американските санкции. Да не говорим за коронавируса, който значително влоши ситуацията. Разбира се, руснаците все още се нуждаят от иранците в Сирия, както и в целия регион, но повече от всякога, Персия сега се нуждае от Русия и Русия го знае много добре!
ATLANTICO: Ердоган е мюсюлмански брат и той е все по-агресивен в региона със своята неоосманска и панислямистка политика. Как руснаците подхождат към тази заплаха?
Р. Ломбарди: Турция остава най-голямото камъче в обувките на руските дипломати в Сирия. Очевидно е обаче, че руснаците напълно са очаквали това, дори след „примирието“ им в края на 2016 г. (по тяхна инициатива) и диалога им след сирийския конфликт с турците. Историята (близо двадесет конфликта между царете и Османската империя за три века!) отново ги научи да се пазят от този съвсем скорошен „партньор“, ненадежден и заслужил майстор в измамата! Без съмнение, дори и да се очакват все по-малко сериозни сблъсъци, руснаците със сигурност ще запазят хладнокръвие. Те ще избягват, доколкото е възможно, директния отговор на турските войски, за да запазят вратата за преговори отворена, както видяхме наскоро в Идлиб, където пренебрегнаха турските заплахи и продължиха мащабните си бомбардировки в последното укритие на ислямистите. Така или иначе, въпреки че Ердоган се хвали с това, важно е да се разбере, че той е в голяма слабост (вътрешно и външно), а руснаците в силна позиция. И накрая, нека не забравяме факта, че Ердоган мами. В шаха измамата се състои в опит да се обърне позиция или предварително загубена игра като се играе всичко за всичко и се опитват да се поставят капани или да се залага на неочаквани ходове. Тази тактика понякога може да обърка млади, начинаещи играчи. Малко вероятно е да сработи с руснаците!
Междувременно, ако руснаците възприемат много позитивно сегашните раздори в НАТО, когато вече не се нуждаят от турците в Сирия, Москва със сигурност ще се опита да осуети по-открито, отколкото днес, амбициите на Ердоган, особено в Кавказ, срещу Гърция (православна и с много силни връзки с Русия) или дори в Либия...
ATLANTICO: Нека поговорим за Либия. Каква е позицията на Русия в този конфликт?
Р. Ломбарди: Либия е символ на сегашното вътрешносунитско разделение в арабския свят. От една страна имате правителството на националното единство (GNA) на Файез ас-Сарадж в Триполи, подкрепено от либийските Мюсюлмански братя, и от Турция, и Катар. От друга страна, маршал Хафтар, който до 2019 г. беше превзел 90% от либийската територия, се поддържа от контрареволюционната ос, съставена от Египет на Сиси, ОАЕ и Саудитска Арабия. Москва очевидно е в рамките на своята политика за борба с политическия ислям и ислямисткия тероризъм в региона, на същата дължина на вълната като Кайро, Абу Даби и Рияд. Всъщност, дори ако руснаците все още играят посредници между Сарадж и Хафтар, те ще продължат силно и дискретно да подкрепят Хафтар (изпращайки оръжия, наемници и съветници) или евентуално някой от неговите лейтенанти, за да смаже всеки противник, свързан отблизо или от далеч с Мюсюлмански братя...
ATLANTICO: Какви са отношенията между Русия и Израел и как Москва прие новината за нов мирен договор между еврейската държава и Обединените арабски емирства?
Р. Ломбарди: Въпреки някои епизоди на „студенина“ в отношенията между Русия и Израел, руско-израелските отношения са много по-дълбоки, отколкото изглежда отстрани. От септември 2015 г. и началото на руската интервенция в Сирия и до днес, израелските и руските генерали се консултират редовно, ако не и почти ежедневно. Израелците и руснаците дори са създали механизъм за „деконфликт“, за да избегнат сблъсъци между техните армии в Сирия. Освен това вече не броим пътуванията на премиера Нетаняху до Москва. Това е и причината, поради която от началото на сирийската криза, Израел бе в състояние да нанесе безнаказано и с мълчаливото съгласие на Русия повече от 200 удара по иранските сили и силите на Хизбулла, присъстващи на територията на Сирия. Освен това много наблюдатели наивно подценяват връзката между еврейската държава и Москва. Защото отново те са много по-дълбоки и по-силни, отколкото изглеждат. И много стари!
Всъщност от началото на 2000-та година и встъпването в длъжност на Владимир Путин (първият руски държавен глава, който посети официално Израел през 2005 г.), дипломатическите и най-вече търговските отношения между Израел и Русия не са престанали да се развиват: повече от половината израелски внос идва от Русия; суровини срещу високотехнологични продукти; бум на туризма в двете посоки; космическо сътрудничество (пускане в орбита на израелски спътници от руската космическа агенция); продажба на израелски радарни системи и дронове... От 12 млн. долара през 1991 г. търговията се е увеличила до 2,5 млрд. долара през 2017 г.
В тези много важни икономически и търговски връзки между двете страни, голямата общност от израелци, родом от Русия (повече от един милион души или 20% от цялото израелско население), е добре представена сред елитите както политически, така и икономически. Руският президент също е много популярен там, а депутатите в Кнесета от тази общност, както и рускоезичните израелски медии (няколко „руски“ телевизионни канала), са съществена подкрепа за израелските политици. Освен това военното, технологично и разузнавателно сътрудничество между Москва и Йерусалим, се засили само през последните години.
В момента израелското военно и конвенционално надмощие над всички арабски или регионални сили остава повече от всякога неоспоримо. Благодарение на своята огнева мощ и технологично превъзходство, независимо дали ни харесва или не, еврейската държава е стратегическата опорна точка на Близкия изток. Майстори на прагматизма, руснаците много добре осъзнават това. Когато влезете в един училищен двор, не елиминирате малкия „шеф“ с големите ръце, а го използвате (както в Сирия срещу Иран)! Със сигурност тогава, въпреки някои надежди, отношенията между Израел и Русия изглежда имат светло бъдеще пред себе си.
По отношение на неотдавнашния израелско-емирски мирен договор, Русия, която поддържа много добри отношения с всички действащи лица и по-специално с еврейската държава, далеч не е враждебна към тази нормализация, която предстои. Повече от всеки друг участник, чужд на зоната, Москва иска стабилизиране на региона поради вътрешни и геостратегически причини, които споменах по-горе.
Що се отнася до израелско-палестинския конфликт, руснаците винаги са имали много тесни връзки с палестинските движения от времето на СССР. Например, нека не забравяме, че Махмуд Аббас е бил в младостта си ученик на Евгени Примаков и, че последният е бил негов научен ръководител! Всъщност, когато беше обявена „Сделката на века“, изолираният президент на Палестинската автономия се втурна в Москва, за да получи подкрепата на Путин. Той обаче остана много разочарован, тъй като руският президент го посъветва да остане на масата за преговори. Господарят на Кремъл имаше личен интерес от преизбирането на Тръмп.
ATLANTICO: И накрая, къде са границите на руската политика в Средиземноморието и Близкия изток?
Р. Ломбарди: От 2011 г. и либийската намеса, където се почувстваха измамени, руснаците на практика направиха перфектен мач! В международните отношения това е голяма рядкост! Наистина, досега, при цялата обективност, трябва да признаем, че те са показали неоспорима виртуозност в резултата си. Въпреки това, дори най-големите музиканти никога не са застраховани от изсвирването на фалшива нота и пътят към Pax russica в региона все още може да е осеян с много клопки... Освен това математическата логика казва, че след този дълъг период без грешки, правенето на първата погрешна стъпка става неизбежно.
Междувременно Русия успя да възвърне позициите си в регион, от който беше отстранена. Тя дори се превърна в незаобиколим и истински „миров съдия“, към който сега се обръщат всички важни играчи в региона като иранците, турците, египтяните, израелците и дори саудитците... Европейците са извън играта и със сигурност ще има един вид „регионална Ялта“ с Америка на Тръмп, която също иска постепенно да се изтегли от зоната.
Основният проблем за Москва е възстановяването на Сирия и икономическото развитие на този регион като цяло (руснаците са може би единствените, които искат стабилност). Въпреки значителните си активи като площ и неизброимите и извънредни природни ресурси, все още неизползвани в Сибир, Русия не е в състояние сама да отговори на всички изисквания и нужди (тя заема 12-то място в класацията на страните според техния БВП, след Италия).
Въпреки че Русия има близо 2500 км граници с исляма, самата еволюция на идентичността на мюсюлманите в Русия е това, което занимава Кремъл. Избягването на социалната фрагментация и запазването на мира в едно от най-старите мултикултурни общества в света, ще бъде основното предизвикателство за Москва през следващите десетилетия. Така или иначе, благодарение на своята безпрепятствена политика на надмощие в Близкия изток, неподатлива на вътрешните съперничества в региона, Путин говори с всички и посланието му е ясно: „Управлявайте страните си, както сметнете за добре, но ние не искаме ислямистите, „умерени“ или не, на власт. В случай на нужда, винаги можете да разчитате на нашата лоялност и подкрепа!“ Това обаче един глух не може да го чуе и всички нови (и бъдещи) арабски автократи (президентът Сиси, маршал Хафтар в Либия, алжирската армия и дори принц Мохамед Бин Салман в Рияд), сега са вперили очи в „Цар“ Путин, последният демонстрирал с Асад, че е надежден, солиден и сериозен съюзник.
Източник Нюз.бг
|
Слово на Корнелия Нинова произнесено на митинга „Бузлуджа 2020“ на жълтите павета, проведен в София на 25 юли т.г.
Скъпи социалисти,
Скъпи партньори,
Скъпи симпатизанти,
Скъпи българи,
Добре дошли от Варна, Бургас, Стара Загора, Шумен, Ямбол, Пловдив, Пазарджик, Враца, Габрово, Ловеч, Симеоновград... Тук има хора от всички области на България. Тук има по една частица от всяко българско кътче. Тук сме събрани млади, средно поколение и възрастни. Тук сме лекари и учители, работници и служители, инженери и земеделци, ИТ специалисти и поети, писатели и дейци на културата и образованието. Ето ни, различни по възраст и по занятие, събрани любовта към България. Тук сме заедно да я спасим от мафията.
Тук ни събра грижата за хората. Заедно сме, за да защитим децата си, семействата си, родителите си от грабежа. За десет години управление на Борисов, ГЕРБ и присъдружните им партии ограбиха настоящето ни. Тук сме, за да им попречим да ограбят и бъдещето ни.
Помните ли 1 май преди две години? Бяхме пак на това място и с много висок глас казахме: “В България има паралелна държава. В България задкулисието, скрито в сенките, в съдружие с официалната власт, разграждат държавността”. Те ни направиха най-бедните европейци. Те ни сложиха петно на най-корумпираната държава в Европа. Те превърнаха красивото ни отечество в сметище. Такава власт има един образ. Г-н Борисов, ще останете в политическата история с една емблема - едно чекмежде, пълно с пари, и един пистолет до главата Ви, за да ги пазите. Това са парите, ограбени от народа. И тази власт се пази по един начин - с бухалка. Бухалка, която 10 години се стоварваше върху главите на всеки непокорен и на всеки, който имаше свободата и смелостта да се изправи срещу тях. Такава власт се храни от страха.
Скъпи българи, те поробиха страната ни. Те държаха народа в страх и апатия. Те се опитаха да го пречупят, да му отнемат духа. Но не можаха да оковат и пречупят нас, българските социалисти. Опитаха се да ни купят с постове и пари. Не се продадохме. И не се продаваме. Опитаха се да ни пречупят с натиск, със заплахи, с компромати. Не се прeдадохме и няма да се предадем. Опитаха се да пуснат пипалата си сред нас и да ни разединят. Вие, скъпи членове и симпатизанти на БСП, сте силата и партията. И аз ви питам днес - ние, партията, разединени ли сме? Ние, членовете на БСП, разделени ли сме?
Чухте ли, платени глашатаи на едноличната власт? Чухте ли гласа на българските социалисти? Ние сме единни! Ние сме заедно! Ние сме силни и сме тук да ви кажем - Оставка!
Четири години давахме кураж на обезверените. Четири години давахме смелост на уплашените. И, скъпи социалисти, постигнахме най-голямата победа - смелостта победи страха и хиляди българи днес са по площадите на България, свободни и смели. Нека днес, от тук, ние, десетки хилядите социалисти, да поздравим всеки един от тях. Нека им кажем, че сме заедно в общата битка за отвоюване на държавата от мафията и за свободата от задкулисието. Заедно сме българи във всяко кътче на България и извън нея.
Но ние сме заедно не само да ги свалим от власт. По-важното - ние сме заедно, за да градим България отново. Ние имаме план за България. Ние можем. Ние знаем как. Ние имаме почтените и честните хора, с които да го направим. Защото, скъпи социалисти, скъпи българи, днес борбата е за морал - битката по улиците е за морала. Но битката е и за хляба, за работните места, за това-всяко дете да може да се образова. Да може всеки от нас да има достъп до здравеопазване. Да има справедливи доходи и достойни пенсии. Да има чиста природа и да пазим плодородната си земя. Това е нашата клетва към България. Това е нашият ангажимент към нашите сънародници. Това е нашият план за възстановяване на страната и за градежа й отначало. Победа за този план!
Но днес е и битка за справедливост. Справедливост чрез солидарност. Нека да бъдем солидарни с всеки ляво мислещ и честен родолюбец, но не само. Нека подадем ръка на всеки българин, който милее за род и отечество. Нека да гарантираме, че всеки българин ще бъде свободен да говори и твори, и прави това, в което вярва и мисли. Всеки, който иска условия за почтен бизнес - ще ги получи. Всеки, който иска да се развива според качествата си - ще има условия за това. Това е нашата кауза - нов път за България. Сега, когато се върнете по родните си места, подайте ръка на всеки до вас, дайте им още вяра и смелост.
Скъпи социалисти, наша е длъжността да бъдем отговорни, особено в този труден момент за България и за Европа. Ние можем и трябва да бъдем водачи на своя народ. Като го обединим и го поведем по пътя, по който можем да начертаем. Със силата, която имаме. С достойнството на българи. Единни и заедно за децата ни, за семействата ни, за родителите ни и за България!
По традиция честването на Осми март повсеместно се свързва единствено с идеята за революционните борби на жените-работнички от средата на XIX век в САЩ и други капиталистически страни, а в социалистическите страни – с участието им в социалния живот на обществото. По същество се пренебрегва огромната роля на жената в условията на матриархата, през който в продължение на 35-40 хиляди години жените играят господстваща роля в живота на хората. Освен това по същото време, в митологията преобладават жени-богини, чиито имена са известни. Някои от тях играят съществена роля в духовния живот на човечеството и днес.
В историческите източници се споменават имена на жени като царицата Нефертити. В онези далечни времена хората вярвали, че светът и всичката красота на земята е събрана в нейния образ. Славата й изпълвала света на изкуството от неговата зора. Семирамида (Шамурамат), е представена като скъпоценно украшение на древния Вавилон (Вратата на Бога) и негова върховна владетелка. Тя е истинският вдъхновител на „Висящите градини на Семирамида“, служили за храна на безброй легенди за силата на творческия дух на човека, най-пищната и пъстра хубост на тогавашния свят. Сафо е останала в паметта на поколенията като легенда за първата и най-мощна съпротива срещу безправието на жените и робите. Това противодействие идва с нейния образ, съчетал в себе си физическа хубост и душевна светлина, които прозират в нейната талантлива поезия, както и в образа на Езоп. Той е презрян, грозен и ненадминат дотогава извор на безсмъртни басни, които се появяват дръзки и неотразими сред скучаещите аристократи на остров Лесбос от първата четвърт на VI век пр.н.е. Техният бунт дава тласък на народния гняв. Тези два образа идват от два различни свята. Езоп е от света на робите, а Сафо – от залите на пиршествата, от господстващата аристократична класа. Двамата с еднаква сила символизират народния стремеж, който разчиства пътя на идеала за едно справедливо и демократично общество и равенство на половете. Хипатия е вечно живият образ на светлината на духа и мъдростта, най-скъпата жертва на сблъсъка между античната наука и възходящото християнство. Антигона вероятно е първият положителен герой в античната литература. Тя показва активната жизнена позиция, която мотивира целеполагането и необходимостта от борба, воля за стремеж към целта. В едноименната трагедия на Софокъл образът й въплъщава борбата, насочена към защита на един свещен дълг, а не към преследващата я съдба.
Историческата памет е съхранила за следващите поколения спомена за Анна Комнина, Жана Д`Арк, Катерина Медичи, Баба Тонка, Мария Ковалевска, руската баронеса Юлия Вревская и десетки други имена на жени, озарили историята на човечеството със своята слава. Техният пример, подвиг и величие, придават смисъл на миналото и представляват безценен урок за безброй поколения. Макар и измъчена, дори в епохата на Ренесанса и Просвещението, жената проявява непрекъснато, в една или друга форма, стремеж към знание и научно развитие. Мария Кюри – единствената жена, включена в списъка „100 личности, променили света“, поради откритията в областта на физиката заедно с мъжа си Пиер Кюри, и първа от жените получила през 1911 г. Нобелова награда „За откриването на елементите радий и полоний, за изолирането на радия и изучаването на природата на този забележителен елемент“.
Всичко това е свързано с истината, че около 10 000 г. пр. н.е., заедно с климатичните сътресения се извършва и първата неолитна революция, в течение на която към ловните дейности на мъжете, свързани с изхранването, се нарежда и работата на жените за събирачество и земеделие. В степента, в която бивакът ставал по-уседнал, дивечът – по-рядък, а първостепенно значение придобивали събирачеството и реколтата от диви житни растения, постепенно жените се превръщали в откриватели на неизвестни дотогава техники, все по-важен фактор за живота на рода: създаване на по-големи и по-тежки воденични камъни за смилане на зърното, изготвяне на по-сигурни съдове за неговото съхраняване, създаване на първите керамични изделия и т. н. С времето към това се прибавило ново превъзходство на жените при изобретяване на предачеството и тъкачеството.
Жените са господствали по-дълго от мъжете. Матриархатът продължава 35-40 000 години от културната история на човечеството. Оттук и вярата за сътворяването била обявена за божествена привилегия на жените. Едва с преминаването към патриархата, се появяват богове в мъжки образи. Настъпилите драматични промени с последици оттогава до наши дни, са намерили отражение в трудовете на Мерлин Стоун, авторката на разчупилата леда от предразсъдъци през вековете „Когато Бог беше жена“; „Богинята и боговете на Европа“ от Мария Гимбутас; „Тайната на жените“ от Хали Иглехарт; „Женска енциклопедия на митовете и тайнствата“ и др. великолепни произведения.
С прехода към патриархата, при установяването на мъжкото право, жените-божества изчезват, а техните наследници стават покорни васали на новия господар. Ограничена в своята плът, в своя дом, жената се чувства безсилна пред тези богове в мъжки образ. Поради това Фридрих Енгелс смята, че „Събарянето на майчинското право е било световноисторическо поражение на женския пол. Мъжът поел ръководната роля и вкъщи, жената била унизена и потисната, станала робиня на неговата похот и инструмент на раждане на деца. Това унизително положение на жената е било постепенно лицемерно разкрасявано, на места и обличано в по-меки форми, но в никой случай не е било отстранено“ (Енгелс, Фр. „Произход на семейството, частната собственост и държавата”. – В: Маркс/Енгелс. Съч. Т. 21, с. 62).
В епохите на своя разцвет човешката култура е стигнала до заключение с неизчерпаем хуманистичен заряд, издигайки тезата, че отношението към жената е показател с първостепенно значение за зрелостта и равнището на общото духовно развитие. По същия начин в българската народопсихология жената не е само първият, но и постоянният възпитател на човешкия род. Без нейното благотворно присъствие човешката еволюция би се лишила от могъщ двигател. Тя е тъй многолика, тъй разноцветна, както и пролетните багри, раздвижващи всяка струна на душата. Няма друго същество, за което да се произнасят най-възторжени и прекрасни слова. Тя е неизчерпаемо вдъхновение на мъжките подвизи. Енергията, с която изпълва мъжките души, е мощна и плодотворна и, без нея историята би обедняла, би се лишила от могъщия стимул за героични подвизи на човека.
В българската народопсихология жената е вестителка и на съвършенството. Тя е земното божество на човешкия род. Затова в същността си тя е божествена, което означава съвършена. За разлика от небесните божества, които искат от своите последователи силна вяра и страхопочитание, стигащо до фанатизъм, жената иска любов, искрена любов, стигаща до саможертва. Тя гледа на света с очите на любовта. Любовта е единствената сила, на която тя е подвластна. Дори недодяланите мъжки натури, които я унижават, се прекланят смирено пред образа на майката. Жената притежава мистериозна власт, защото пред нейната красота и нежност се покоряват най-суровите мъжки сърца. Владетели, князе и благородници, търсят в нейните обятия смирение и покорство. „Истински царствена е само прекрасната женственост. Където тя съществува, там тя и царува и тя царува само затова, защото съществува“, пише Фридрих Шилер. А В. Г. Белински е още по-категоричен. „Призванието на жената е да пробужда у мъжа духовна енергия, порив на благородни страсти, да поддържа чувство за дълг и стремеж към възвишеното и великото – ето нейното предназначение, а то е голямо и свещено”. Ж. Ж. Русо е убеден, че хората винаги ще бъдат такива, каквито ги направят жените, затова, ако искате да бъдете велики и добродетелни хора, внушете на жените какво е величие и добродетел. Жената е цветето на природата и, който иска да се радва на нейния разкош и великолепие, трябва постоянно да се грижи да го прави по-пищно. Който не умее и не е способен да го направи, той остава сляп за красота на жената.
Никой не бива да забравя, че докато мъжът е отнел първенството на жената в обществения живот, природата я е дарила с великолепие и красота. Трябва да се учим от наследеното през вековете внушение и да предадем на идните поколения свято отношение към жената. За българина физическата хубост винаги е свързана с богати душевни качества. Идеалът на българина за жена включва качества, които определят най-пълноценното изпълнение на ролята й като жена, майка, дъщеря, сестра, снаха, приятелка, съратничка, работничка, колега. Това са основни нейни културни и социални роли в миналото и днес. За да ги изпълнява, тя трябва да е трудолюбива, здрава, хубава, скромна, физически издръжлива, добра майка и домакиня, да уважава съпруга си и възрастните (Енциклопедия на България. Т. I. С. 1985 г., с. 66).
Религията също има своя идеал за женска хубост. През Средновековието образът за жена, носителка на всички добродетели, който отразява идеала за женска красота е Богородица: тиха, мълчалива, послушна, негневлива, срамежлива, благоприветлива, спокойна, почитаща и кланяща се на всички. Този образ е посочвал модела на поведение на жената. Но житейската необходимост в българската история налагала тя да изпълнява и други роли, което предполагало и възпитател на поколенията с качества, необходими за съпротива срещу робството. Нужно било тя да се превърне във фактор с огромно значение за победата на идеите на Възраждането на българското национално самосъзнание. Трябвало е не само да ражда, но и да отглежда бъдещи бойци като четници, бойци на хайдушкото движение, създатели и защитници на националната идеология, част от които са посветили живота си за освобождението на родината от османското робство. Израз на тази мисия на българката ни показва патриархът на българската литература Иван Вазов, който се обръща към майка си в стихотворението „Майка ми“:
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде –
ти два пъти ми майка беше!
Този мотив се среща в изповедите на почти всички герои от славната епоха, наречена Българско Възраждане. Това прави българката борец за свобода и разцвет на българския дух. Времето изисква от жените силен характер, за да могат да понесат много трудности. Тази сила и твърдост са особено ценни качества, които се проявяват в тежки моменти. „Не ме упреквайте, пише Григорий Цамблак, - че на женската немощ отдавам мъжко име: цени се крепостта на разума, а не външния образ на (човешката) природа“. Неслучайно и в наши дни често се използва мъдростта, която гласи: зад всеки преуспяващ мъж стои умна жена и зад всяка преуспяваща жена стои солидно семейство.
Когато честваме международния ден на жената Осми март, не бива да пренебрегваме светлите образи на много българки, които наравно с мъжете, през вековете на робство, дават пример на поколенията за героизъм и себеотрицание в името на свободата. Борбата след това продължава и в други проявления, като партизанското движение срещу монархофашизма, в годините на социалистическото строителство, както и до днес, в стремежа за създаване на един по-добър, по-справедлив, по-красив, по-човечен свят, който да остане за идните поколения.
|
