В петък, 10 декември, бяха подписани коалиционните споразумения на партия „Продължаваме промяната“, с БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В събота, 11 декември, президентът Румен Радев връчи мандат за съставяне на правителство на председателя на ПП „Продължаваме промяната“ Кирил Петков. Папка с вече съгласувания проекто-състав и структура на министерски съвет, веднага бе получена от президента Румен Радев. На извънредно заседание на 47-То Народно събрание, в понеделник, 13 декември, се очаква да бъде утвърдено новото правителство на Република България. Ако то бъде гласувано и одобрено от народните представители, БСП ще отговаря за 4 министерства.
На Пленума на Националния съвет, в петък, със 138 гласа „за“ без „възрържали се“, и „против“, бяха утвърдени министрите от Коалиция „БСП за България“. Корнелия Нинова бе утвърдена за поста зам.-министър председател и министър на икономиката. Инж. Георги Гьоков - за министър на труда и социалната политика; Иван Иванов - за министър на земеделието; Христо Проданов - за министър на туризма.
„Нова Зора“ поздравява всички номинирани и им пожелава несекващи сили и всеотдайност към проблемите на Отечеството, в името на великата отговорност за бъдещето на българския народ и каузата на социалната солидарност.
Честито и на добър път!
Двудневната среща на високо равнище край Лондон, отбелязваща 70-тата годишнина от основаването на пакта през 1949 г., трябваше да представлява огромно тържество, но вместо това се получи огромен фарс. Въпреки цялата пищност и церемониалност, придавани на срещата от официалния прием на британската кралица в Бъкингамския дворец, тази среща слезе до нивото на кавги, подигравки и удари в гърба. Макар че НАТО обявява за своя мисия „поддържането на мира и сигурността“, спречкванията между натовските лидери демонстрираха една организация, която е във война със самата себе си.
Кулминацията на комедията настъпи когато американският президент гневно напусна срещата преди заключителната сесия след като откри, че съществува видеоклип, показващ други лидери, които му се подиграват за неговите объркани пресконференции. В клипа се виждаше как Джъстин Трюдо (Канада), Борис Джонсън (Великобритания) и Еманюел Макрон (Франция) сиразменят шеги за Тръмп. В отговор Тръмп нарече Трюдо „двуличен“. На следващия ден пресата отрази случилото се със заглавия на първа страница. „Таймс“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след като лидери са забелязани да се смеят“. „Гардиан“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след подигравки от страна на съюзници“. „Файненшъл таймс“: „Разединение опетнява срещата на високо равнище на НАТО“, „Ню Йорк таймс“: „Кавги и несигурност хвърлят сянка върху бъдещето на НАТО“.
Проблемите на НАТО не се свеждат само до стълкновения между отделни личности. Избирането на Тръмп за президент на САЩ само накара да изплуват на повърхността отдавна тлеещи структурни и стратегически напрежения в организацията. Накратко казано, проблемът на НАТО е, че ръководеният от САЩ военен съюз продължи да се разширява без да притежава своя убедителна спояваща цел. Когато беше създаден през 1949 г., четири години след края на Втората световна война, тогава беше провъзгласено, че Атлантическият съюз бил средство за защита на Европа от съветска агресия. Всъщност беше точно обратното. Организацията НАТО беше основана, за да тормози Съветския съюз. Ето защо през 1955 г., шест години след образуването на НАТО, беше създаден ръководеният от руснаците Варшавски договор.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г. се предполагаше, че е дошъл краят на Студената война. Но вместо да се саморазпусне, НАТО продължи да се разширява. През изминалите 30 години организацията добави към себе си 17 нови страни-членки, много от които са разположени в близост до границите на Русия. Въпреки своите официални претенции НАТО въобще не поддържа мира и сигурността в Европа. Организацията раздухва опасно напрежение с Русия, което би могло да доведе до гореща война между ядрените сили. Тези дни руският външен министър Сергей Лавров каза, че безразсъдната експанзия на НАТО поставя под заплаха международния мир. Според него организацията функционира като имперска машина за господство не само в евроатлантическото полукълбо, но и в Близкия изток.
Срещата на високо равнище на НАТО край Лондон премина под лозунга за „обновление на съюза“. Посред кавгите и неприязънта този лозунг показва отчаяния стремеж на организацията да определи своето правдоподобно предназначение в съвременния свят. Демонизирането на Русия с абсурдните твърдения, че Москва искала да нападне европейските страни, представлява опит за всяване на паника сред западната общественост.
На срещата си край Лондон НАТО обяви някои свои нововъведения. Генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг съобщи пред медиите, че освен, че „защищава Европа“ от Русия, НАТО за първи път определя Китай като свое „предизвикателство“. Освен това той обяви, че организацията гледа на космоса като на поле за своите действия. Всичко това показва, че сега повече от винаги НАТО е инструмент на американския империализъм. Организацията поставя пред глобалните цели на Вашингтон фасадата, че става дума за целите на една общност от държави. Именно това господство на САЩ над европейските държави причинява в голяма степен споровете в организацията. Думите на френския президент Макрон от миналия месец, че НАТО се намира в състояние на „мозъчна смърт“, изразяват нарастващото възмущение сред европейските лидери от - както те считат - арогантния американски надзорник.
Така както ръководеният от САЩ съюз НАТО се разшири на 29 членове, а се търсят и нови държави-членки в лицето на Грузия и Украйна, така се разшириха и неговите военни бюджети. Съвкупните военни разходи на пакта възлизат на над 1 билион долара годишно, което е 20 пъти повече от военния бюджет на Русия и 5 пъти повече от този на Китай. В съответствие с експанзията на НАТО е и увеличаването на натовските войни и на операциите за смяна на режима – от бивша Югославия на Балканите до Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и др. И в тези случаи НАТО служи като фасада на американските незаконни войни, придавайки им видимост на международна подкрепа и законност когато всъщност те са открити агресии в пълно нарушение на международното право. Така само дни преди да започне натовското шоу в Лондон, семейство от 5 души, включително и млада майка, беше взривено и разкъсано на парчета от американски дрон в Афганистан. Продължаващата 18 години война на САЩ в тази страна бива сякаш оневинена и оправдана посредством участието в нея на всички страни-членки на НАТО.
Блокът НАТО е надхвърлил своя срок на годност. Неговото продължаващо присъствие и действия са една от главните причини за това, че международните напрежения между САЩ, Европа, Русия и Китай се засилват, а не намаляват. Но неоправданият милитаризъм на НАТО само ускорява неговото излизане от употреба. Разточителните военни разходи са непоносими и вредни за страните-членки на пакта. А вътрешното възмущение от господстващия Вашингтон води до все повече кавги в публичното пространство. Като не притежава за своя истинска цел поддържането на действителна сигурност, а се ограничава с вяли опити да налага империалистическите войни, блокът НАТО се е отправил към забравата. Ето защо превърналата се в цирк среща на високо равнище в Лондон, посветена на 70-тата годишнина от основаването на пакта, е може би знак за вече настъпилата излишност на НАТО.
|
На 13 декември м.г. в. „Файненшъл Таймс“ публикува интервю с министър-председателя на Република България Кирил Петков, в което наред с присъщия на г-н Петков „харвардски“ оптимизъм, твърде наедро бяха прекрачени и някои „червени линии“, уточнени още в преговорния процес, преди съставяне на правителството. Последва и срещата с министър-председателя на Република Гърция Кириакос Мицотакис, при която конфузните моменти, отдадени на неопитността на г-н Кирил Петков, все по-настоятелно ни заставяха да се замислим над тяхната невинност.
Преди дни германското списание „Шпигел“ се позова на върховния главнокомандващ на силите на съюзниците в НАТО ген. Тод Уолтърс за „засилване на военното присъствие по източния фланг“. По този повод военният министър Стефан Янев изрази становището, че разполагането на допълнителни войски не е от национален интерес. „Не са налице необходимите обстоятелства, които могат да аргументират решение свързано с разполагането на допълнителни войски на наша територия“.
В профила си във фейсбук министър Янев уточни, че „такова решение не би кореспондирало нито със съюзните интереси, нито с националния интерес на Република България.“ По-късно публикацията във фейсбук бе изцяло премахната. Прави впечатление, че това се случи след като министър-председателят Кирил Петков обяви становището на министър Стефан Янев за „лично мнение“. „Съобщенията по тази тема са лично мнение на министъра, но това не е формална позиция на нашето правителство. Ние сме активен и ще бъдем активен член на Европейския съюз и НАТО, и този тип решения ще бъдат координирани с тази ни роля.“ – заяви министър-председателят. Няма да превеждаме на читателите ни какво означава това. Засега ще кажем само Боже, пази България!
Днес представяме на просветеното внимание на нашите читатели един достоен акт на човешката и гражданска съвест на един доказан български патриот – откритото писмо на г-н Иван Николов, директор на сп. „България-Македония“ до министър-председателя Кирил Петков.
Един от най-добрите познавачи на т.нар. македонски въпрос и на националните проблеми на Балканите, г-н Иван Николов несъмнено открива с този свой граждански акт винаги актуалната тема за защита на българския национален интерес, представата за която, поне за сега, е меко казано, неубедителна от страна на г-н Кирил Петков. Дано да не се окажем прави.
„ЗОРА“
Открито писмо до министър-председателя Кирил Петков от Иван Николов, директор на сп. „България-Македония“
Уважаеми
господин Премиер,
Обръщам се към Вас, провокиран от посланията Ви, изразени пред македонски медии, както и в интервюто за английския в. “Файненшъл таймс“ на 13 декември 2021 г.
Убеден съм, че като човек, завършил престижен Западен университет, Вие много добре познавате технологията, принципите и правилата за усвояване на една материя. И това Вие доказвате вече и на практика при решаването на възникващите кризи в нашето общество. И все пак, за разлика от подхода при намиране изход от икономическите, здравните, моралните и политическите проблеми, Македонският въпрос е доста сложен възел, към който Вие, както се разбира от изказването Ви във “Файненшъл таймс“, подхождате най-меко казано, романтично. Там Вие самоуверено заявявате: „Ще предложим нов процес за Северна Македония, много бърз, с ограничена времева рамка, само шест месеци…“
Не желая думите ми да звучат с дидактичен оттенък, затова ще се опитам да доказвам твърденията си чрез конкретни моменти от над 140-годишната история на Македонския въпрос. Подводните камъни при разрешаването, на който и да е негов аспект, са толкова много, че всяка необоснована самоувереност, води до изненади и разочарования.
А това не трябва да се допуска!
ПЪРВО.
По въпроса за жп връзката „София-Скопие“ и цялата инфраструктура по направлението на Коридор №8.
Това е мечта, завет и проклятие на няколко поколения български политици. И тук всяко лековерие, е осъдено на провал.
Ето една поучителна хронология!
На 3 юли 1880 г. Драган Цанков си подава оставката като външен министър, защото не е успял да защити българския национален интерес. А този интерес е: свързването на Източните железници с Цариград да стане не през Цариброд, а през Скопие. И до днес този интерес, господин Петков, не е защитен. Разбира се, не от липса на желание. Напротив.
Първи опит в условията на демокрация прави президентът Жельо Желев, който на 22 октомври 1995 г., по време на юбилейната сесия на ООН в Ню Йорк, успява да убеди заинтересованите страни за „Коридор №8“ да подпишат меморандум за „най-бързо възможно развитие на тази ос…“ За съжаление, това по различни причини не стана, но продължи да бъде приоритет на българските държавници.
В съвместната декларация след срещата на президентите на България и Р Македония Петър Стоянов и Борис Трайковски в Евксиноград, на 5 юли 2001 г. също се подчертава: “Беше изтъкнато значението на задълбочаване на сътрудничеството в областта на икономиката и инфраструктурната свързаност, с приоритет за завършване на изграждането на жп линията София-Скопие…“
Само една година по-късно, на форум в Страсбург, президентът Борис Трайковски с гняв и болка заяви пред журналисти: “За нас коридор №8 от Бургас през Скопие до Драч, в действителност е номер едно по своето значение… С течение на времето се появи интерес от определени държави, като Гърция, да се прикачат към този коридор чрез отклонения. ПОЛИТИЧЕСКИ И ИКОНОМИЧЕСКИ НАТИСК ДОВЕДЕ ДО ПРЕНЕБРЕГВАНЕ НА ОСНОВНАТА ИДЕЯ… Затова Македония е против…“ (в. „Сега“, 28 юни 2002 г.)
Място за стахановски ентусиазъм няма. И внимателно, да не се повтори историята от 6 септември 2017 г.! Тогава Алексис Ципрас, премиер на Гърция, чиято цел е осуетяването на Коридор №8, съживи стария проект на Атина за скоростната железница „Русе-Бургас-Александруполис“ и покани Бойко Борисов да подпишат меморандум за изграждането й. Това беше отговор на изявленията на Борисов и Заев от 1 август 2017 г., че жп връзката „София-Скопие“, е първостепенна задача и за двамата.
Това е проблемът. И без илюзии!
ВТОРО.
Уважаеми г-н Петков,
Да не забравяме, че словата „история“ и „спор“, когато става дума за отношенията между София-Скопие, са натоварени с много противоречиво съдържание. Световната историческа мисъл по този въпрос, от Скилица и Кедрин, през Павел Йожев Шафарик, Ами Буе, Гийом Лежан, Виктор Григорович, Макензи и Ърби до Жорж Буске, Анри Поззи, Генади Литаврин и Игор Калиганов, си е казала думата. И в твърденията на тези вещи познавачи на Балканското минало няма място за спор, всичко е ясно и точно.
В днешните отношения „София-Скопие“ напред излиза подправянето на изворовите исторически документи. А от Скопие не искат да разговаряме за това. Отказът да се обсъди този съществен проблем, македонските учени окачествяват като спор. Спорът, дискусията, са средство да се стигне по-бързо, ясно и точно до съответната истина. А в Скопие се страхуват от истината, защото при тях тя е деформирана и окарикатурена. Примери много. Последният е от 8 декември 2021 г., когато по повод годишнината от смъртта на Св. Климент Охридски, специално обръщение направи премиерът Заев, а и посолството на Русия не пропусна да се обърне по този повод към македонския народ.
А истината е толкова ясна и категорична. Един от най-автентичните изворови документи за живота на светеца е пространното житие от Теофилакт Охридски, агиографски документ от XI в. Заглавието е „Живот, дейност, изповедание и изложение на една част от чудесата на светия наш отец Климент БЪЛГАРСКИ епископ, написано от пресветия и славен архиепископ на Първа Юстинияна И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ, господин Теофилакт“…
Житието се състои от 29 глави и 79 параграфа и в тях думата „българин“,“български княз“, „български светец“ и т.н., се повтаря около 43 пъти. И нито веднъж не се среща думата „македонец“ или „македонски“…
Да, но в РС Македония и учени, и политици, и журналисти твърдят, че Св. Климент Охридски е македонец. Това не е история. Това е подмяна на съдържанието на изворовата фактология, което е проблем от компетенцията на съдебните органи.
Хайде сега господин Петков, Вие, с вашата бизнесменска подготовка и рационален ум, кажете, ще седнете ли да „спорите“ върху подобна тема!? И да намерите скоростно решение за шест месеца? Това може да стане само, ако Вие, в името на някаква имагинерна политическа целесъобразност, загърбите принципите на автентичната наука.
По същия начин там се подправят биографиите на всички възрожденци и революционери.
ТРЕТО.
Много „специалисти“, попаднали по силата на някакви обстоятелства в ролята да дават мнение и да решават проблемите около казуса РС Македония, ни сочат за пример отношенията между Франция и Германия. Как те от държави с много проблеми помежду им, днес се радват на хармония и взаимодействие? Същите тези „специалисти“ сочат още отношенията между Унгария и Словакия, между Румъния и Унгария и т.н.
И тук трябва да бъдем наясно в едно. В нито една държава от бившия соцлагер, тоталитаризмът не възпроизведе нова нация, какъвто е случаят с Македония. И за да се утвърди тази нация, от есента на 1944 г., там започна масовото сатанизиране на България, българите и всичко българско. Прозвището „бугараш“, т.е. човек, който симпатизира на България или се самоопределя като българин, се насищаше, от специално подготвени пропагандисти, със злоба, отвращение и омраза.
Ще дам един пример.
В края на юли 1946 г. ветеранът от Солунските атентати през април 1903 г. Павел Шатев, тогава току-що отстранен като правосъден министър на младата република, предава на втория секретар на Българското посолство в Белград Тома Мечков изложение, което разкрива точно този процес на дебългаризация. Предлагам няколко откъса от този текст:
„…В Македония се води борба против българите и българофилството. На всички, които по един или друг начин изразяват симпатиите си към България, се гледа с лошо око и към тях се хвърля едно подозрение, че са сепаратисти, михайловисти и фашисти…
Известни Ви са случаите с неоснователните масови разстрелвания, които станаха във Велес, Битоля и Щип…
…По решение на ЦК на ЮКП във Вардарска Македония е забранено разпространението на каквато и да е българска книжнина, включително и моята книга „Македония и балканските проблеми“, книгата на Христо Силянов за Македония и нито една друга българска книга…
…Изработването на македонската азбука стана по един такъв начин, че малцина от македонците могат да я приемат. Тя не е пригодена за македонския език, от нея са изхвърлени „Ъ“ и „Ь“ и поради това много македонски думи не могат да се напишат правилно. В оформянето на македонския език съзнателно се вмъкват много сърбизми…
…Втората главна причина за всичко това е сърбоманството и угодничеството към Белград на всички, които стоят начело на управлението в Македония. Тези хора толкова се приспособяват, че обичат повече да говорят на сръбски, напълно са послушни в това, което им нарежда Белград и се държат враждебно към България…“ и т.н.
Уважаеми господин Министър-председател,
Разбираме, че всяка аналогия с проблемите между Германия и Франция е изключена в нашия случай. Въпреки криминалната технология при създаването на новата идентичност в братската страна, днес България не я отрича. Тя е факт, но да се разпростира тази идентичност и върху възрожденците и революционерите, преселили се отдавна в отвъдното, както настояват учените и политиците в Скопие, е недопустимо. Тези великани на духа и борбата многократно са изявявали българската си национална принадлежност. И затова България няма как да се съгласи с тяхното прекръщаване днес.
ЧЕТВЪРТО.
Системно насажданата омраза към България продължава вече повече от 77 г. За съжаление, и след отделянето на Р Македония от Югославия и до днес, тази морална, политическа и идеологическа аномалия не е ликвидирана.
Ето и два примера.
В автобиографичната си книга „Тоа сум jас“ Любчо Георгиевски – премиер на Р Македония 1998-2002 г., в главата „Бугарското прашане“, на 159 страница прави следното самопризнание: „…Jас омразата кон Бугариja jа имав како омраза коjа jа има секоj Македонец по дифолт поради системот коj го има и до ден-денес. И мислам дека омразата спремо Бугариjа ми престана дори кога доjдов на студии. И во воjска jа носев затова што во Штип постоjно не полнеа со енергиjа дека треба да бидеме спремни дека Бугариjа ке не нападне…“
Подписаната съвместна Декларация от премиерите на България и Р Македония – Иван Костов и Любчо Георгиевски, през февруари 1999 г. в София, става повод за остър дебат в Македонския парламент.
Несъгласието на президента Киро Глигоров с принципите, залегнали в този документ, предизвика остра статия във вече несъществуващия в Скопие в. “Македонско дело“ от 26 февруари 1999 г. В нея авторът не скрива възмущението си от продължаващите вече при самостоятелната държава внушения за врага от Изток.
“Следното нещо, което бих казал на Глигоров е това, че е истинско злосторство да се създава омраза към който и да е народ. Особено към един съседен братски народ, който в повечето случаи показа своята благосклонност към нас. А сеенето на омраза към този съседен народ в Македония беше превърнато в доходен бизнес. В ТОЗИ СМИСЪЛ БЯХА СЪЗДАДЕНИ СПЕЦИАЛНИ ДЛЪЖНОСТИ, ЗАДЕЛЯНИ БЯХА ФИНАНСОВИ СРЕДСТВА И ДР. С ЕДНА ДУМА ОПЛЮВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВСИЧКО СТАНА НАЙ-ДОХОДНАТА ПРОФЕСИЯ…“
Това, Господин Петков, е практика, която внимателно, грижовно и целенасочено се поддържа и днес, защото и учителите, и учебниците, са същите. А елитите на държавата, въпреки клетвите на Заев, Пендаровски и компания, че спазват европейските принципи и ценности, продължават да бъдат последователни ученици на югокомунизма, т.е. промяна няма. Няма и желание да се осъществи тази кардинална за македонското общество промяна.
И това трябва да стане ясно и разбираемо за нашите евроатлантически партньори.
И ПЕТО
Нека настояването на София да бъдат вписани българите в Конституцията на РС Македония да не се възприема като създаване на някакво поредно, ново малцинство в страната. Смисълът на вписването им в основния закон е всъщност признаването на държавотворността на тези, които, въпреки геноцида и системно насажданата омраза към тях, днес са истинските преки наследници на възрожденците и революционерите, създали духовните основи на държавата.
Да обобщя.
1. Тенденцията за инфраструктурна обвързаност на Балканите по направлението Изток-Запад вече повече от век среща добре организираната и успешно реализираната тенденция за инфраструктура по направлението Север-Юг.
Пробивът в това статукво би имал епохални геоикономически измерения.
2. България не отрича съществуването на съвременна македонска идентичност.
Но!
България не може да приеме утвърждаването на тази идентичност да продължава да се осъществява чрез методите, наложени от Югославската комунистическа партия през 1944 г. и неревизирани и до днес:
а/ чрез фалшифициране на съществуващата оригинална историческа книжнина, разкриваща общото ни минало през вековете;
б/ чрез възпитаване на неистова омраза към България, българите и всичко българско у няколко поколения след Втората световна война.
Вписването на българите в Конституцията на РС Македония ще възстанови потъпканата истина за общото ни Възраждане и революционни борби, за общите ни традиции и култура. То ще разкрие органичната свързаност на миналото и съвремието, а не тяхното преиначаване и противопоставяне, според рецептите на югоидеологията.
Покойният македонски писател Миле Неделковски често повтаряше: “Миналото ни не е общо, то е ЕДИННО!“
Уважаеми господин Министър-председател на България,
Бях длъжен пред съвестта си да Ви напиша това писмо.
С уважение:
Иван Николов,
директор на сп. “България Македония“,
потомък на бежанци от гр. Ресен, Македония.
Продължение от брой 47
След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372), султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).
През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.
Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.
Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.
За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.
Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.
Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И добави към тях една фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.
Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.
В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.
Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.
През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в санджака Мараш - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.
По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).
От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.
С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него; дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.
Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.
Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.
Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.
Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му, поиска да го приеме добре.
Ето по това време силите на османлиите бяха толкова големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.
„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:
- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?
Падишахът дава следния отговор:
- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.
- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?
- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.
След това Хайреддин започва да се смее и казва:
- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.
Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.
Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.
Превод: Петко ПЕТКОВ
Следва
|
