На 3 декември т.г., в 9.00 ч., удари парламентарният звънец и бе открито 47-то Народно събрание. За човек като мен, който като един небезпристрастен „Херодот на демокрацията“, и видял какво ли не, дрезгавият глас на парламентарния инвентар извика в съзнанието ми спомена много надежди още от времето на 7-то Велико Народно събрание. Какви трепети бяха, какви очаквания, какви обещаващи хоризонти и полети на прииждащото бъдеще! И как настоящето неумолимо вкаменяваше надеждите и ги превръщаше в някакъв особен атавизъм на живота ни! Като трамвай на кръстовище, припряно и сърдито, парламентарният звънец през годините звънеше и накъсваше тези надежди. И още тогава, във Великото народно събрание, някой зевзек успя да удостои достолепния академик Николай Тодоров с добродушния етикет „Бай Кольо Ватмана“. И никой не забеляза кога той удряше звънеца. Беше мъдър човек и посягаше към него, когато се опитваха да минират бъдещето на Отечеството.
Така или иначе, навръх 3 декември, петнадесетият рожден ден на партия ГЕРБ, „Трамваят на демокрацията“ потегли отново. Не му беше за първи път тази година. След три обиколки по нейните маршрути, мнозина слязоха от него през април, през юли се качиха отново, а на 14 ноември имаше и такива, за които навремето поетът Димитър Светлин бе създал своя прочут стих за неосъществената среща на две трепетни сърца, разделени от баналната причина на случая: „Трамваят мина между нас!“
И ако това в поезията може да бъде наречено причина за една неосъществена любов, днес „Залогът е съдбовен!“ И това бе ярко подчертано в словото на президента Румен Радев, което не възнамерявам да коментирам, тъй като го публикуваме отделно.
Не мога обаче да не кажа, че и аз мисля като президента. В това отношение, колкото и да избягвам да говоря ласкаво за когото и да е от властовия връх, не мога да не призная, че винаги ми е допадал стегнатия по военому стил на изложението на Румен Радев, умението му да придава многовекторност на иначе понятни истини и проблеми, както и способността му да ни накара да се замислиме над изводите, с които той обозначава очаквано и необходимо решение.
Някога го нарекох „Генерал на българската надежда“, и днес с убеденост твърдя, че това е президентът с най-съсредоточения изказ, който България е имала. Може би не във всичко и не всякога съм бил съгласен с него, въпреки че е била увличаща и убедително представена неговата позиция. И причината е една: очакванията ми за него той да се разгърне истински, винаги са били за времето, когато бъде преизбран. Това вече се случва на 21 ноември и всичко, което можеше да му попречи да осъществи втория си мандат, е зад гърба му. Сега пред него остават само две възможности: да потвърди основанията за надеждите на милион и половина българи, които потвърдиха само преди дни вярата си в звездата на великата отговорност, която осветява неговия път или да потвърди опорките от грубите наплевателства, с които още от първия ден го засипват неговите хулители.
След обръщението на държавния глава към народа и неговите представители в 47-то Народно събрание, д-р Силви Кирилов, депутат от ИТН, който като най-възрастен, председателстващ на откриването, даде думата на младия партиен лъв Кирил Петков от партията „Продължаваме промяната“. Нея още я няма в правния мир, но тя вече спечели парламентарните избори! Бързам да кажа обаче, че лично аз очаквах пламенна реч от този безкритично харесван и обдарен с доверието на 25.7% от българските избиратели, съпредседател на въпросната партия. Вместо това, ведно с народонаселението, и аз станах свидетел на едно трудно изчетено подобие на есе, за което авторът на „Железните икони“, поетът Ламар, с присъщата му Ламаровска прямост, навярно би казал: „Есето е като прасето!“
Ако това е високият таван на мисълта на този харвардски възпитаник, бих казал, че отново „Совите не са това, което са“. И че ако президентът Байдън, в приветствието си до държавния глава Румен Радев, домакин на конференцията за Триморието, във Варна, ни в клин, ни в ръкав, е споменал неговото име, то причината очевидно ще е някаква друга и значи, че може би пак сме изтеглили късата клечка.
Няма съмнение, че от страна на Хегемона, това беше недотам елегантен жест на подсещане на по-самонадеяните и пренебрегващи неговия успешен избор. И той бе осигурен със съвместните усилия на стратегическата компания CIY GLOBUL на бившия генерал от МОСАД – разузнаването на държавата Израел - Дани Ятом, неговият син Амир Ятом и пиар-групата на двамата гастролиращи спецове Офер Инбар и Нево Коен. Както се вижда операцията бе осъществена с международно участие, по причини, които скоро ще ни се изяснят. Така или иначе, огнедишащия дракон на властта в подмандатната територия България, е на път да бъде обязден от правилните хора – Кирил Петков и Асен Василев.
Историята понякога има навика да се шегува и да ни припомня народната мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Ситуацията сега е такава, че каквото и да говорим правителство трябва да бъде съставено. Проблемите са от такъв характер, че изискват концентрация на партийните воли и както е казано в Светото писание: „Смирение, паче гордости!“
Засега нагласите и преговорите са за 4-годишен мандат, но отделни телодвижения на обдарените с народното доверие партийни лидери будят размисли и съмнения. Не е ли заявеният от Христо Иванов, например, отказ да бъде министър на правосъдието, своеобразен резервен кон в надбягването на ДБ с ПП? Зер, може и да има второ действие на пиеската „Продължаваме промяната“, а Христо Иванов и ДБ също се ползват с доверието на Хегемона. Сега обаче Кирчо е по-удобен, като вече доказан хазартен тип и може да свърши някои твърде драстични и неприемливи за всеки българин действия. И после, при вече свършен факт, съвсем по Шекспировски „Маварът“ да стане ненужен.
Докато Кирчо сричаше своето измъчено полуесе, аз се забавлявах да гледам изражението на лицето на бившия президент Росен Плевнелиев. Имах усещането, че то изобразява едновременно едно голямо очакване и едно нескрито нетърпение. Дори и вялите му ръкопляскания, след като Кирчо свърши четенето, не можаха да скрият неудовлетворението на Роско. И очаквах всеки момент да извика: „Как пък не ти се превъртя езика бе, момче? Да беше дал едно рамо на президента Байдън; да беше заклеймил Русия, Путин и Лавров и разните там „червени линии“! Язък!“ И Роско поглеждаше към опразнената парламентарна трибуна, а на мен ми се струваше, че дотолкова е пораснал в собствените си очи, че ако не беше таванът на парламентарната зала, като един великан би извисил глава наравно с гръмоотводите.
Стара болка ми е на мен Роско. Докато беше президент съм му писал нарочни писма и във вестника, и на официална бланка на ПП „Нова Зора“. Опитвал съм се да го възпра, да запомни, че вървяла ли е срещу Русия, България винаги е губела. Но къде ти, Роско да се смири! Отнюд! Ирландската пастирка едно си знае, едно си бае.
Междувременно на трибуната се бяха изредили и Десислава Атанасова и Мустафа Карадайь, които като някакви аркашки, се опитваха да се вживеят в ролята на умряла лисица, белким се подлъже някой да ги хвърли отзад в талигата, при рибата. Не би! Бойко отсъстваше, но на първата редица, току до лидера Карадайъ седеше самият Делян Пеевски.
Пропуснах жуженето на залата покрай ушите си, защото на трибуната очаквах да застане Корнелия Нинова. Заслушах се в нейното слово. Говореше не за ГЕРБ и не за ДПС, а за най-големия противник на правдата и истината през тези 5 години – страхът и апатията на хората! Както винаги думите й бяха картинни, изказът убедителен и точен. Цялото й изказване, без протоколните обръщения, публикуваме отделно, защото знам, че няма да признаят неговите достойнства. Ако да биха го направили означава, че са били напразни усилията на платените хейтъри, които в синхрон с вътрешно-партийната опозиция, нито за час не й позволиха да си поеме спокойно дъх. Особено по време на преговорите, когато се заговори, че тя ще приеме поста председател на 47-то НС. Това обаче е тема за по-дълъг разговор, защото около Корнелия Нинова е завързана една от големите интриги за съдбата на БСП, на външната поръчка за нейното обезсилване, за синхрона между Европейските и Атлантическите усилия в това отношение, които доведоха до разултатите от последните избори, както и участието й сега в Коалицията. Светлина в това отношение в голяма степен, би ни дал отговорът на въпроса: Защо Корнелия Нинова не стана председател на 47-то Народно събрание? Но затова, в следващия брой.
Отделно публикуваме и словото на д-р Костадин Костадинов, председател на ПП „Възраждане“ и на нейната парламентарна група. Публикуваме го като пример за целеполагане. Защото макар и победител в това отделно взето сражение, той има куража да осъзнае, че истинската битка тепърва предстои. И Втори път - защото едва ли другаде извън стенографските протоколи на Народното събрание, някой би се решил да публикува негови разтърсващ всяка българска душа, текст.
Когато обявих това си решение, за моя изненада чух от хора, от които не се надявах да чуя това: „Волен Сидеров някога също обвиняваше народните представители, че вместо сърца в гърдите си носят лоени топки, после обаче предаде фронта, заради сладък живот в Париж и луксозните плажове на Варадеро.“
Не им се сърдя за недоверието на тези хора. И в голяма степен приемам упреците към самия себе си, защото Волен Сидеров е и мой грях. Аз знаех кой е той и твърде лековерно повярвах, че в святото народно дело няма място за духовни маломерници. Идеята на Коалиция на Национално обединение „Атака“ не е имала никога нищо общо с идеята да бъде партия за лично ползване, в каквато той я превърна, и която вече я няма.
Д-р Костадинов, създаде с голо сърце, ентусиазъм и непримиримост партия „Възраждане“. Създаде я като упование на волята на хиляди хора да има България; като доказателство, че тази земя винаги е раждала мъжете, за които Родината е била мироздание, земя за хляб, дом и гроб, и бъдеще на децата ни.
Надявам се, да не го напуска и куража да се вглежда в това, което върши и да осъзнава, че не всякога и не във всичко човек винаги може да бъде безпогрешен. Днес най-важното е, че той доказа със смелост и сърце, от уязвими, но непримирими позиции, че битката за Отечеството няма да стихне! Че тя заслужава всяка безкористна подкрепа и всяка изначална вяра, че България ще пребъде!
На добър час!
В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане на българската мечта – на куково лято. Знаем какво на книжовния ни език означава този израз.
И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски, бе осъществена. Преди това и след това, всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с „европейски ценности”.
Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива.
Просто тези, към които се стреми българската власт, не искат България, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) те ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.
Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им е все едно какво ще се случи с държавата – само, за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и да се укрепят във властта.
Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са отредени от господарите им, са на бунището на историята.
България не може да отиде там, докъдето се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не е въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.
България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до другата позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да ти подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.
Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия сиход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.
Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.
Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.
България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.
Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но то е само, за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.
Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.
Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазнокапиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.
Българският нов цивилизационен избор обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото държавата ни е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.
Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.
България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.
По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.
А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!
Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.
Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!
Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.
Нашата модерна история – особено тази след Освобождението, е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.
Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъдем нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.
Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.
|
Любима максима на политиците, особено на тези, чиито партии и идеи търпят поражение и намалява влиянието им в обществото, е, че политиката все пак има морал и те не пристъпват неговите норми („червени линии“, както сега се наричат позициите, които те не са склонни да отстъпват и предават!). Затова в грубото и болно общество побеждават тези, които са готови на всичко и плащат всякаква цена – стига само да побеждават на изборите и да упражняват властта.
А иначе никоя политическа сила или отделен политик не се замисля над моралната същност на политиката, защото такава трудно може да се открие. Задръжките, уговорките, съобразяването с обстоятелствата и закономерностите не са проявление на морал и не потвърждават морала в политиката.
Това не означава, че в политиката не се подвизават морални хора, които още с навлизането си в нея виждат къде са попаднали и колко трябва да търпят и понасят върху себе си нейната зловеща същност. Ако не намерят някаква що-годе приемлива за тях формула на съжителство в новата им реалност, те или се отказват бързо, или страдат до изнемога и погубват душите си. Или самата политика и другите политици ги изхвърлят от своя кръг като непригодни и пречещи на нормалния ход на политическите интриги.
Морал може да няма в политиката, но все пак е необходимо някакво приличие, някаква култура на общуването, възпитание, което да позволява на политика да различава глупостта от разума, красивото от грозното, доброто от злото, морала от „всичко позволеното“. Той трябва да умее да говори добре, правилно, съобразно законите на българския език; да се облича стилно; да не прави неприлични жестове и да знае кои жестове са прилични и кои присъщи на простака; да умее да общува, да слуша и да се образова малко от малко.
И други неща трябва да знае и да усвоява този „многострадален“ човечец, заел се да оправя родния свят и да води държавата ни към „светли бъднини“.
Но напоследък в родния политически живот се забелязва едно прекалено отвратително явление: доносничеството.
След като измислиха, практикуваха и най-накрая разобличиха явлението „задкулисие“, политическите партии в стремежа си да се покажат открити, почтени, говорещи винаги истината и настояващи всичко в политиката да става пред очите на обществото, за да нямало „паралелна държава“, започнаха да си служат доноси.
Понеже няма как да не се провеждат, ако не тайни, то поне конфиденциални разговори между водачите на партиите или техни представители, на които разговори да не се казват приказки „не за пред хората“ (напр. нелицеприятни оценки за политици, обещания за компромиси или дори удари в гърба на други партии или политици, та дори и да се правят заговори за промяна на управлението и други подобни), в един момент, ако не се изпълнят в пълна мяра уговорените мерки и механизми,тези приказки се правят публично достояние, за да се разобличат потъпкалите собствените си обещания.
През последния месец постоянно се обявяват подобни „разобличения“. Водили разговори дори „на четири очи“, казали си нещо, което е трябвало да си остане само между тях, а в един момент доносникът го избълва по телевизията. Иди се оправяй после, че не си го казал или си го казал по друг начин и не в това значение. Доносът е направен и рано или късно ще дойдат последствията.
Доносничеството се превърна в политическо оръжие на почти всички партии в сегашното Народно събрание, но най-често май то се използва то БСП. Доносите й се отнасят до политическите им партньори/противници, но вече и срещу президента.
Какъв надежден партньор може да бъде подобна политическа сила, която е готова, уж за да бъде почтена и извън „задкулисието“, да озвучава какво й предлагаш? За да те принуди тя самата да направиш отстъпки и да играеш по нейната свирка. Нима може да се вярва на хора, които бързат да доложат какво се готви от някакви злодеи, лъжци, мошеници, предатели, заговорници? На тях не им отговаряш, защото е по-ефектно да ги разобличиш публично. Но непременно при „определени условия“.
Доносите са любимо средство за очерняне и на другите партии. Няма никакви изключения. Защото това вече е стил на българската политика.
Такъв е моралът на борещите се срещу задкулисието и паралелната държава, понеже няма идеи. Този морал не може да обединява лявото и да печели привърженици.
Защото с доноси не се управлява. А още по-малко – с доносници!
народ! Да живее България!“чайвай! Да живее българскиятвеличие и дух ни зове: „Не се от-великият творец на българскотои погромено и днес Отечество,света, надвесен над посърналотоБога, от небесния балкон надТам, от дясната страна наотчайвайте, братя!“та на българската вечност: „Не секрива и ни завещава формула-България ще пребъде! Дори от-има в думите му и колко вяра, чеслово*. Колко покруса и скръбвото пространно и задъхващоТова е само извадка от него-България“!вее българският народ, да живеевярата си и любовта си: „Да жи-аз извиквам с всичката мощ наИ уверен в несъмнения успех,нени сили”!ти в братски сговор, със съеди-„Не се отчайвай! Вярвай! Рабо-щето, да извикам на моя народ:мата вяра, която имам в бъде-моя жизнен път, поради голя-та й… И мой дълг е в края налаци, пак ще изгрее над живо-България, сега затъмнена в об-нашия хубав народ. Звездата нанашия добър и честен народ, наДа, аз вярвам в бъдещето нане мислех…най-голямата награда. За другалезен на България, за мене бешеСъзнанието, че съм бил по-ламтя за венци…извърших някакъв подвиг, за дамога да очаквам одобрение. НеАз не изпълнявах дълг, за даите песни.И всичко това изразих в мо-душата на целия народ...радвах, аз плаках, аз трептях сне можех да остана хладен, аз севи духом и физически синове, азройски усилия на нейните здра-челото й чрез нечуваните и ге-безкрайната й слава, увенчалаби, на големите й страдания, наочевидец на страшните й бор-щото бяха свещени. Свидетел,Възпях нейните идеали, за-стигане на своите идеали.за своята независимост и за по-води вековна и гигантска борбака сравнително, трябваше даната на словото и макар мал-даде на славянския мир светли-епохи далечни, когато Българияето на нейния минал живот, вй, защото бях пленен от величи-Аз се вглъбявах в историятато бях очарован от нея.жествена хубава природа, защо-Аз прославих нейната бо-бях син на България.се блазним от чуждото, защотовяра и обич към своето, за да неАз насаждах в младите душиобичах.Аз пях за България, защото янапредък, празник на народа…”празник на българския духовен„Този юбилей не е само твой, а еНо един таен глас ми шепнеше:име в тия дни на народна тъга?шум от ликувание около моетоТрябва ли да допущам да се дигаимам ли право да празнувам?открито, аз дълго се питах,народ. И ето защо, нека го кажана кръста, който носи целияти аз съкрушителната тежестдял на човека, да почувствувамкаквито рядко се падат катотам нравствените страдания,дните ми до днес, за да изпи-Провидението продължикоято бе сломена.от жестоката и велика борба, вно, когато още зеят раните йгато България е облечена в чер-едно тържество в моя чест, ко-твувам дълбоко развълнуван наза отечеството часове. Присъс-писателски юбилей в скръбни„Празнувам своя 50-годишенмен ще расне над прахът“?!българска душа, когато „трева идумите му, разтърсващи всякасвоята кончина, как ще отекватдух, по-малко и от година дотой, първенецът на българскиясила да говори. Дали е съзнавалсена България, намира в себе сидаде духовния образ на възкре-заради това, поетът, който съз-зерия и мъка, но може би тъкмо„НЕ СЕ ОТЧАЙВАЙ! ВЯРВАЙ!”БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКОwww.zora-news.comЦена 2 лв.брой 4031 октомври 2023 г.Вторник,(XXXIV)Година XXVIСофияНЕЗАВИСИМ НАЦИОНАЛЕН СЕДМИЧНИКГ. С. Раковски: „Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини!“ВЕСТНИК „НОВА ЗОРА“ Е ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА В. „ЗОРА“, ИЗЛИЗАЛ ОТ 14 МАЙ 1990 Г. ДО 16 ЮЛИ 1996 Г.НОВАISSN 1310-8492ЗОРА Е !Народът ни е потопен в ми-клаузи в т.нар. мирен договор.ни при налаганите репарации ина бойното поле, са безмилост-Антантата, заради поражениятако на победените! Страните отстарите български предели. Гор-руджа, които търсят подслон вжанците от Македония и Доб-тешимо. Стотици хиляди са бе-знаме Отечеството скърби неу-гария. Без нито едно плененоност решава и съдбата на Бъл-бена от тях битка, която всъщ-Добро поле – единствената загу-на, при Каймакчалан и дори приДойран, при Завоя на река Чер-са нечуван героизъм и воля притогава Европейска. Показалита световна война, наричанапо бойните полета на Първа-воини са оставили костите сиНад 140 хиляди български- на 27 ноември 1919 г.крушаващия Ньойски диктатвестта за подписването на съ-балкона на неговата къща приност, плакала неутешимо подби същата софийска обществе-тралните балкони. Това е можехората, изпълнили залата и теа-отеква в покрусените души наму, като на библейски пророк,и енергия на думите. Словотомината по патриотичен зарядпламенна и мъдра реч, ненад-Вазов държи забележителнакойто днес носи неговото име,тържеството в Народния театър,нуван от народната почит наВисок, изправен и развъл-и званието „Народен поет”.тор, той получава официалнобългарски духовен триумфа-картини, барелеф, като все-богинята на победата, ордени,лира, сребърна мастилница сс лаврови венци, сребърнарил и Методий”. Тогава, наредрия - „Св. св. равноапостоли Ки-шия орден на Царство Бълга-нето на Иван Вазов с най-вис-ха 103 години от награждава-24 октомври т. г., се навърши-ното от народните будители, нарин дата на почит към сътворе-ващата и важна за всеки бълга-Само седмица преди вълну-Вазов и неговото дело?такъв празник без паметта занима е възможноните будители. Номе Денят на народ-На 1 ноември чества-
|
