Не е „руска дезинформация“, а грозна действителност скандалът, който разтърси наскоро феновете на „промяната“. А именно, че двама видни представители на „демократичната общност“ у нас - настоящият министър на финансите, съпредседател на ПП и бъдещ вицепремиер след ротацията на „сглобката“ Асен Василев и бившият министър на иновациите в кабинета „Петков“ Даниел Лорер, са се оплели в съмнителни имотни сделки и фиктивни покупко-продажби на фирми. Естествено, за да извлекат персонални облаги, осигурявайки щедри комисиони на приближени до тях фирми.
Според разследване на Bird. bg. мястото на далаверите била сграда на ул. „Чаталджа 3“ в центъра на София, купена на 19 юни 2019 г. и ремонтирана от фирмата „СТВ Консълтинг“ ЕООД на Асен Василев. Фирмата няколко пъти е продавана и откупувана обратно за 99 лева между Асен Василев и Марио Сотиров, а няколко дена преди да обяви неплатежоспособност и да й бъдат запорирани сметките по иска на американеца Себастиан Бретшнайдер, на 7 септември 2023 г. СТВ „Консълтинг“ и Лорер продават горепосочената сграда. Не на кого да е, а на действителния собственик на фирмата „Информационни Трафик Системи“(ИТС) Станислава Арнаудова, представяна като кралицата на винетките заради привилегированото си положение при продажбата на винетки за тежкотоварния транспорт. И респективно заради получаваните комисиони за тази услуга. Цената от 1 858 038,5 лв., , или 7940 лв. на квадрат, на която Лорер продава намиращите се вътре собствен офис от 113,61 кв. м и още три помещения от общо 234 кв. м, купени окончателно на 6 април 2022 г. за 351950 лв., е 5 пъти по-висока от тази при закупуването на имота. Цялата останала част от сградата е продадена на 7 септември 2023 г. на фирма „Си Трейдинг 2016“, днес собственост на Арнаудова, за 3 096 730,18 лв. Тоест Лорер получава за своя имот много повече от сумата, за която го е придобил, без даже да е платил за направения преди това ремонт от фирмата на Асен Василев. А пък Станислава Арнаудова се е съгласила да му изплати тази неприлично висока цена - 7940 лв. на квадрат, при много по-ниски цени на имотите в съседните сгради. Обяснението на тази й разточителност е тривиално: седемпроцентните комисиони от продажбите на винетки си заслужават! И това става само 3 месеца след замразяването от ПП-ДБ на готвената неблагоприятна за Арнаудова промяна в Закона за обществените поръчки, която не позволява на АПИ да заобикаля неговите изисквания. От ПП изтъкват, че договорът с ИТС е от времето на ГЕРБ и че именно при кабинета „Денков“ на пазара на винетки е допусната и трета фирма, но не обясняват защо това не е направено при кабинета „Петков“. Дребна подробност е, че въпросната сграда е била използвана временно и като офис на ПП. Напомням, че още при свалянето на кабинета на Кирил Петков от ИТН споменаха, че един от инвеститорите в основаната от Асен Василев фирма „Евърбред Лимитид Великобритания“ - Мортен Лунд, е обвинил Асен Василев в измама. Спорът между съдружниците бе разрешен с извънсъдебно споразумение, но съмненията в почтеността на днешния ни финансов министър останаха. Още повече че иск към него за над 5 млн. лева предяви и гражданинът на САЩ Себастиян Бретшнайдер, който успя да защити пред арбитражен съд обезпечителна заповед за над 730 000 лв. като част от бъдещо вземане. Преди фирмата на Василев да обяви неплатежоспособност и сметките й да бъдат запорирани, той и Лорер продават въпросния имот на ул. „Чаталджа“3. А наличието на специален асансьор в сградата буди асоциации с асансьора до апартамента на някога видния гербер Цветан Цветанов, днес лидер на „Републиканци за България“ и яростен критик на Борисов.
И какво излиза? Че тези, които щяха да разграждат модела „Борисов и Пеевски“, не само се прегърнаха с тях за съвместно управление, ами са усвоили и корупционните им схеми и практики. Финалът на тяхната „борба с корупцията“ е повече от комичен: прокуратурата отпрати казуса „Лорер“ за погребване в КПКОНПИ, а Борисов и Петков взаимно си простиха и прекратиха заведените преди това дела за оскърбление. Пито-платено! Само Слави Трифонов успя да осъди Петков на първа инстанция за 50 000 лв. за това, че го беше нарекъл мафиот, когато с подкрепата на ИТН бе гласуван вотът на недоверие срещу кабинета на „промяната“. Никой не осъди Киро за потъпкването на Конституцията, когато, за да стане служебен министър в кабинета на Стефан Янев, излъга, че се е отказал от канадското си гражданство. Днес „правилните“ медии и „политолъзи“ упрекват президента, че е защитил Петков от атаките на ДПС по въпроса за гражданството, но пропускат, че те подчертаваха като гаранция за почтеност одобрението на Байдън към миналия покрай Харвард Петков. И удобно забравят, че изтъквайки предполагаемия патриотизъм на същия, Радев отговори на изявлението на Мустафа, че Турция е неговата Анаватан. Термин, който в турския език означава не прародина, а родина майка, или основна родина. Освен това президентът призна, че се е излъгал в избора си на служебни министри и каза: „Ще преживеем и тази шарлатания!“ Ето защо политици, които се коалираха, „некоалираха“, или „сглобиха“ с ПП, нямат право да атакуват държавния глава със задна дата.
Защо евробюрократите, които години наред сочеха България като най-корумпираната държава в Европа, мълчат за имотния скандал в София? Ако Лорер се беше уредил с еврокомисарски пост, пак ли щяха да мълчат? Продължаващата българска оръжейна помощ за Украйна оправдава ли корупционните афери на „сглобката“? Или в ЕС смятат да ни накажат, като ни прехвърлят тежестта на мигрантската криза в Европа? Ако след година ни пуснат в Шенген и по суша срещу ангажимента да се превърнем в концлагер за нелегални мигранти от Азия и Африка, управляващите в София пак ли ще козируват? Пак ли ще ни баламосват и тогава със самохвални твърдения за невероятните си дипломатически успехи и засилената евроатлантическа интеграция на България?
Засега само от българската редакция на радио „Свободна Европа“ предлагат да махнем „Аз съм българче“ от учебниците, за да не се чувствали дискриминирани децата на 100 000 мигранти. Имало на какво да научат и те своите български връстници. Но ако това е чуждо внушение, с което се пробва националното ни самочувствие, какво да кажем за предложението на министъра на отбраната Тагарев от учебниците да се премахнат всички текстове, които подхранват признателността към Русия? Този български министър ли е, или наемник на Вашингтон и Киев, щом предлага у нас да бъдат разположени чужди войски? И след като прокара в НС решение за предоставянето на Украйна на 100 БТР 60 ПБ „с изтекла необходимост“, казва, че се търсели съюзници, които да финансират транспортирането им до Украйна. В САЩ естествено го похвалиха за оръжейната помощ на Украйна, а пък той ни уведоми, че там сглобяват предплатените от България изтребители F-16 Block 70 „като за себе си“. Имайки предвид как в САЩ приземиха самолетите „Боинг 737 Мах“ след поредната авария, при която изхвърча вратата на аварийния изход на един от тях, по-добре да сглобяват нашите „като хората“! Що се отнася до историческите препоръки на военния ни министър, ако зависеше от него, щяхме вече да учим историята си не такава, каквато е, а във варианта, продиктуван не от Кремъл, а от Вашингтон. Но ако вместо за Альоша в Пловдив заговорим за героя летец Димитър Списаревски, ще трябва да кажем и че той е загинал в бой не със съветски или руски, а с американски и английски изтребители и бомбардировачи, засипали София с бомбен килим. Въпреки че днес са ни съюзници, през 1944 г. американци и британци са щели да превърнат София в картофена нива, както искал Уинстън Чърчил. Обаче американските летци, свалени от патриоти като Списаревски, имат паметник в двора на американското посолство в София и никой не възнамерява да го демонтира и изпрати в музея. А като ни опяват за „окупаторската“ Съветска армия, да напомним, че това беше Трети украински фронт. Сиреч онези, които плюскаха тортата с отрязаните детски главички и други човешки крайници, оскверниха и паметта на загиналите във войната с хитлеризма украински войници. Ако украинците са били окупатори, защо им помагате днес с оръжия и боеприпаси?
За да бъде абсурдът пълен, миналата седмица научихме, че бившият британски премиер Тони Блеър, с когото Николай Денков се фотографира на световния икономически форум в Давос, щял да ни помага да влезем в Еврозоната и Шенген. Собствената му държава излезе с референдум от ЕС, а в Шенген и Еврозоната така и не е влизала никога, но Тони ще ни учи как да се шмугнем там! Да не забравяме как през 2003 г. той подготви военното нахлуване в Ирак с измислицата, че Саддам Хюсеин разработвал оръжия за масово поразяване, включително ядрени. Когато такива не бяха намерени, Блеър се оправда с британското разузнаване. Друг британски премиер, Борис Джонсън, отишъл си заради присъствие на партита в МС по време на коронакризата и карантинирането на цяла Англия, накара Киев да се отметне от договореното на 29.3.2022 в Истанбул мирно споразумение с Русия. По този повод турският всекидневник вестник „Миллиет“ (17.1.2024) цитира изявление на Владимир Путин, според когото преговорите са минали конструктивно, а украинската страна гарантирала, че няма да се присъединява към военни съюзи, ще запази неутралния си статут и иска да види Турция като гарант. Украйна освен това е предложила да се създаде една постоянна структура за сигурност, която да включва и страните гаранти. Путин казва още: „Искам да напомня, че в Истанбул се договорихме по всички въпроси. Това вече трябва да знаят всички наши съграждани. Дори председателят на украинската делегация положи подписа си под съвместна декларация. Този документ е у нас. За да покажем, че сме за мир, изтеглихме войските си от Киев, но отсрещната страна не се присъедини към това.“
Накрая, визирайки Борис Джонсън, руският президент казва: „Ако се бяхме договорили, войната щеше да приключи преди година и половина, глупаци!“
Да се върнем на нашите овни, както казват французите. Ако трябва с едно изречение да опишем нашата „сглобка“, която се готви за ротация, ще използваме написаното от Шатобриан за внезапно избухналото приятелство по интереси между смъртно ненавиждащите се „републикански монархисти“ Талейран и Фуше. Талейран, който вече се бил уредил с министерски пост в кралското правителство, предложил за министър на полицията да бъде назначен политическият хамелеон Фуше. Тоест човека, с чийто подпис е бил екзекутиран Луи 16- ти, братът на Луи 18-ти. Понеже бившият владика Талейран се нуждаел от по-черен от себе си фон в двореца. Двамата влезли при краля, като куцият Талейран се бил опрял на рамото на Фуше. Комичната гледка Шатобриан обобщил така: „Порокът, опрян на предателството!“. Всяка прилика с кадруването на „сглобката“ у нас е (не)случайна…
Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание: ... помощ не иде, отникъде взора надежда не види... Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик. Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря? Това чувства всеки. Това чака всеки. * Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа... „В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа. * Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване. И възврат към светлите завети на миналото. Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение. Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието? Не. Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия. Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност. Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“. Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ. Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете). Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд. С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България.
Една нова партия – целият народ – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането а българския народ. Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване.
Гео Милев, сп. „Везни“, бр. 3, 30.10.1921 г. „Съчинения“, том 2.
|
Войната срещу българската национална памет, срещу българската история, срещу българското национално самосъзнание и срещу българската народност продължава. При своето посещение в САЩ, министърът на отбраната Тагарев заяви, че трябва да се променят българските учебници по история, така че от тях трябва да се изхвърлят, цитирам, всички факти, които внушавали и напомняли на българите за признателност към Русия. Няколко дни по-късно неговите думи бях потвърдени от лицето Денков, временно назначен за министър-председател на Република България, което каза същото нещо, развивайки го вече с това, че трябва да се представят нови документи и факти за истинската роля на Русия в българския исторически процес, иначе казано, можем да четем в бъдещи учебници по история, писани от специалиста по производство на сапуни, шампоани и прах за пране, че Русия не е освободила България, а всъщност я е окупирала и поробила, каза от трибуната на Народното събрание Костадин Костадинов.
Според него всичко това е намерило своя достоен завършек в една фундаментална програмна статия в официоза на американското посолство - радиоточката “Свободна Европа”, в която пише, че стихотворението “Аз съм българче” трябва да се махне от българската образователна система, защото нямало как да бъдат интегрирани децата на мигрантите в България. Той подчерта, че се говори за една много интересна бройка от бъдещи 100 000 деца мигранти в българската образователна система.
Очевидно е, че това не е изолирано явление, тази политика, както отбелязахме миналата седмица, както казваме и сега, ще продължи да се спазва, защото промяната на учебниците, пък и най-вече на учебниците по история е стара идея на всички неолиберални български правителства след 1989 година. Войната срещу българската национална памет няма да спре. Има една масивна плоча в музейната част във вътрешността на Паметника на Свободата на Шипка. На нея пише - “Българино, склони чело на това свято място, заветен паметник на вечна дружба между българи и руснаци, увенчали с кръвта си твоята свобода.” А както знаем, “българското” правителство иска да ремонтира този паметник и според записаното в плана за реставрация целият музей вътре и музейната експозиция ще бъдат премахнати, защото, както твърди директорът на музея, не им било мястото там. Не е ясно какво ще се случи с този паметник, подозираме, че с оглед на политиката да се премахват всякакви факти, свързани с признателност на българския народ към Русия за нейната освободителна роля за Освобождението на България от турско робство, очевидно е, че имаме всички основания да смятаме, че тази паметна плоча ще бъде унищожена и премахната. Най-вероятно същото нещо ще сполети и известната народна песен “Топчето пукна”. Най-вероятно очакваме да бъдат и наказвани хората, които ще пеят тази песен, било на официални или неофициални тържества. Може би ще бъдат заличени и думите на Георги Бенковски, описани от Захари Стоянов като пряк свидетел. Георги Бенковски казва така: “Моята цел е постигната вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия - нека заповяда.”
В момента евроатлантическата тълпа я тормози българската историческа памет, тормози я историческата истина, тормози я истината, като цяло, защото това е управление на лъжата. Дали ще изтрият и Вазов от учебниците? Ще завърша с думите на един велик български национален герой - капитан Петко Войвода, той казва така и навярно и той ще бъде изтрит от българската история - нещо, което няма да допуснем - “Няма сопа, която да избие Русия от сърцето на българина. Пет века алемани, французи, ингелизи дружаха с падишаха, сал Дядо Иван дойде да помогне на българите. Хвала на Бога и свята Русия, допълни Костадин Костадинов в декларация прочетена от парламентарната трбуна на Народното събрание.
Като си помисли само човек: в нашата история журналистиката е основана, създавана и утвърждавана от толкова светли и неповторими имена на писатели, борци за свобода и справедливост, майстори на словото: Иван Богоров, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев. Те влагаха в своето журналистическо творчество всичката си любов към народа и с цялата си същност призоваваха народа да извоюва своята свобода, за да заживее достойно, почтено, самостоятелно. И така го въздигаха, възвишаваха го, възвръщаха достойнството му и му вдъхваха самочувствие и себеуважение. Те знаеха, че вестникът е създаден, за да информира читателите си за достоверни факти, процеси и явления, за постиженията и провалите на хора, държави, общества; за пропаганда и идеология. Но и да възпитава в морал и нравственост, в естетически вкус, социална чувствителност, любов към народа и отечеството.
Тогавашните образовани хора, които са четели вестници, са знаели и вярвали, че във вестника могат да намерят отговорите на въпросите, които ги измъчват; но и да прочетат истината за живота, за да вървят след нея. Те не са били наивни, а душевно чисти, изпълнени с пориви и желания за промяна и духовен възход.
Когато те информират хора от ранга на вече споменатите; когато за тебе пишат най-големите български писатели и интелектуалци, най-образованите хора, най-великите българи, нямаш основание да се съмняваш нито в достоверността на информацията, нито в чистотата на словото, нито в силата на идеята за национално обединение и освобождение. повече източници на информация, защото този, който са имали образованите хора, е бил достоверен, точен, проверен. И достатъчен! Не е било нужно друго мнение, защото българинът е бил убеден, че това, което му дават великите български журналисти, е достатъчно, за да получава от истината на вестника знания какво става по света и в отечеството и какво трябва да се направи, за да бъде народът свободен.
Да те информират достоверно, е истинската свобода. Дори и от един източник. Заблуда е, че когато имаш повече източници, ще знаеш повече. Повече източници съвсем не означава повече истина и достоверност, а още илюзии, съмнения, колебания и лутания в дебрите на фактите.
Първомайсторите на българската журналистика са и творците на българския книжовен език. В своите статии и вестникарски публикации те създадоха образци на българското слово, богато на думи и понятия, на смисъл и дълбоко мислене. Нима можеш да се съмняваш в такива хора и да ги подозираш в користни манипулации, лъжи, измами, издевателства над словото?!
Много време изтече от това велико начало на българската журналистика. Промениха се нравите; друг стана вестникът и неговите събратя, наречени средства за масово осведомяване. Други са и хората, които ги списват и които се наричат журналисти.
Медиите днес не толкова осведомяват, колкото обсебват човешкото съзнание и превръщат в свой раб всеки, който ги чете, слуша и гледа. Силата им е невиждана, непозната преди. Днес да ги владееш и управляваш трябва да си не майстор на словото, почтен човек, ярка и авторитетна личност, а владеещ уменията на масовата психология и поведението на тълпата.
Да владееш подобни умения не означава, че пишеш красиво, точно, ясно, вдъхновено, а притъпяваш съзнанието на хората, елементаризираш посланията, освобождаваш от мисъл фразите и посланията си. Когато те четат, читателите трябва да се предават в твоята власт, а не да разсъждават. Могат да се смеят, да повтарят до втръсване банални думи и изрази, да се опиват от „успехите“ на новите герои на нашето време и да мечтаят да станат един ден като тях. И толкова. Тяхното мислене е в рамките на стилистиката на медиите и толкова. А броят на думите, с които да си служат, не надхвърля броя на думите, употребявани от медиите.
Пиша това с искрена и неутешима болка. Това катастрофално отдалечаване на днешната журналистика от нейното светло и гордо начало не е по желание и настояване на самата журналистика.
ХХ век направи много благодарение на триумфа на т. нар. „масова култура“ за профанацията на личността и за потискане на нейните съпротивителни сили и творчески заложби. За постигането на тази пъклена цел успешно бе използвана журналистиката и средствата за масово осведомяване. Днес виждаме резултата от тази грандиозна инженерингова операция върху човечеството, за да се запази непокътната нито за миг властта на капитала и окончателно да се освободи светът от волята на революцията, недоволството, желанието за радикална промяна на обществената система. Успехът е зашеметяващ.
Журналистиката и журналистите, дори и тези, които са от най-висок ранг, не можаха да устоят на коварното настъпление на новата идеология и рухнаха под товара на огромното социално и идеологическо изпитание.
Сега настъпва ново време, което ще направи цялостна ревизия на миналото и ще установи нов световен ред. Това ще се отрази и върху журналистиката и средствата за масово осведомяване като глобална и национална система на формиране на общественото мнение. Да се надяваме, че рецидивите на миналото ще бъдат бързо отстранени и ще заживеем отново в нормална и почтена медийна среда. Тогава отново трябва да се проявяват уменията и дарованията на истинските журналисти, толкова жестоко потискани и отнемани от уродливата система.
Когато това стане, ще придобием и ние, читателите, самочувствието да претендираме журналистът да си възвърне предишното положение на съвест на обществото. Защото това ще помогне и на нашия народ да поеме верния път и да го извърви с високо вдигната глава, уверено и без неудобства и комплекси за малоценност.
Но това ще бъде после, в друго време!
|
