Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Недомлъвките на несвободата

Е-поща Печат PDF

На 4 януари т.г. бе отбелязана 145-годишнината от Освобождението на София. Празник на паметта, на благодарността на народа български към саможертвата на онези, които през бури, снежни виелици, куршумен дъжд и шрапнелен огън, проправяха пътя на свободата за България. Към онези, които повториха чутовния подвиг на гренадирите на Суворов през Алпите и през Арабаконак, в настръхналия зимен Балкан, увенчаха с непомръкваща слава великата воля и всеотдайност на руския човек, тръгнал да освободи от петвековен гнет своя брат – славянин.

След заупокойната молитва в патриаршеския храм „Св. Неделя“, след цветята поставени в знак на признателност пред паметника на ген. Гурко, кулминацията на събитието, както и друг път се е случвало, бе пред Паметника на Опълченеца. Пред него, на почетна стража, “с пушка при нозе“, бяха застанали гвардейци, а зад тях като неизтляващ аргумент на българската бойна слава – опълченците от неуморната дружина на Национално обединение „Традиция“. Маршова музика, глъч, грейнали погледи и цветя добавяха онзи щрих към празника, който винаги е карал всяко българско сърце да потръпва от величието и трагизма на българската участ. Някой би нарекъл това атавизъм на паметта и би се позовал на „ценностите на новото време“, на „новия цивилизационен избор“ и реалностите, с които той предопределя принадлежността ни към Европейския съюз и неговото истинско милитаристично измерение – НАТО, в пропагандния смисъл на понятието „страж на мира“.

Хората се суетяха, шушукаха помежду си, че се очакват високи гости и тъй като в първите редици не се забелязваха официални представители на посолството на Руската федерация, умозаключаваха с надежда, че закъснението според оповестения сценарий, е заради тях. Малко по-късно обаче се разбра каква е причината. Високият гост се оказа вицепрезидентът Илияна Йотова. При нейното появяване се забеляза известно оживление и в двете групи социалисти, които присъстваха на тържеството, почти единствени от политическия ни елит. Тук бе цялата парламентарна група на „БСП за България“, както и групата, начело с председателя на Стратегическия институт за национални политики и идеи – Калоян Паргов, който държеше в попремръзналите си ръце разкошен букет от бели хризантеми.

Председателят на СБЖ Снежана Тодорова откри тържеството и съвсем естествено даде първо думата на г-жа Илияна Йотова. И се понесе реч, вярна, и бих добавил аргументирана, та чак армирана, за приноса... на българските опълченци за осъществяването на българската свобода! От тази реч можеше да се запомни как ординарец докладва на ген. Гурко, че „турците бягат“, и че това се е случило на 4 януари, „ден в който София става свободна“, но че скоро „свободна ще бъде и България, и тя ще се появи на политическата карта на Европа и света“. И че „Днес сме пред този чудесен паметник, където са вградени 12 бронзови капсули с имената на 12 000 опълченци, които не пожалиха живота си, защото за тях най-важна бе родината и свободата“. Посочи се също, че „тук и е една кутия с пръст от Шипка, напоена с кръвта на опълченците. Тук е и една скала, от онзи чутовен връх, за да помним и ние, и следващите след нас, онези дни на безпримерен героизъм, в името на любовта към Родината“.

По-нататък, поелият накриво в своята иначе правилна реч вицепрезидент на Република България уточни, че сме се събрали, „за да отпразнуваме тази свобода и да сведем глави пред тези, които се жертваха“...

На това място множеството вече шумеше. Женски глас високо и дръзко попита кои са Тези, които са се жертвали? И защо не споменаваме Русия? Защо говорим за опълченците, които нямат конкретни заслуги за освобождението на София? Друг попита „докога ще премълчаваме истината и на кого е бил офицер ген. Гурко? И отряд от чия армия освободителна е командвал?“ Протестиращ мъжки глас подкрепи и двамата: „Правилно, правилно!“ Множеството се развълнува, а г-жа Йотова набързо обобщи, че „свободата нито може да се купи, нито да се подари. Да си свободен означава нещо друго!“ „Какво, какво, означава?“ – попита друг глас от множеството. „Преди ума там се нагласява сърцето“, - уточни г-жа Йотова, а тези думи бяха сякаш в отговор на онзи, който някак не на място, може би според нея, зададе въпроса: „Какво, какво?“

Разбира се, и за най-неизкушения в политическото говорене навярно в този миг ще да е било ясно, че така един вицепрезидент на Републиката не може да приключи своята реч. И тъкмо това чу множеството: „Свободата или я носиш в душата си, или оставаш роб. Тези българи я носеха и в сърцето, и в ума си, и затова я направиха възможна. ... Повече от всякога, продължи г-жа Йотова – имаме нужда от техния пример“.

Последното изречение ми се стори може би най-съществено и навременно. Вече от дълги години тече процес, в който грубо се пренаписва българската история, в която децата и внуците ни утре все по-трудно ще съзират истината и правдата за своя народ и неговия път през вековете.

Това обаче е дълга тема, а в случая бих искал да уточня, че преразказът на речта на г-жа Илияна Йотова не е заради някакво предпоставено неуважение към нея, нито към нейното важно участие в „Празника на София“, игнориран напълно от правилните властови фактори на Столична община. Нещо повече, допускам, че именно тя е воювала с конюнктурата на криворазбраните евроатлантически аргументи, че именно нейна е заслугата за „отпуснатата“ за участие гвардейска част, както и за самото провеждане на тържеството пред Паметника на Опълченеца. Но, Бога ми, лично аз бях наивно повярвал, че сградата на „Дондуков“ 2 отдавна вече е „проветрена“, че отдавна вече са „изчегъртани“ от нея дъха и духа на Петър Стоянов и на „ирландската пастирка“ Росен Плевнелиев, които така и не разбраха, че историята се е състояла, и че човешкото ни и национално достойнство изисква да бъдем честни към фактите и събитията в нея.

Да не споменеш Русия, да премълчиш саможертвата на нейните синове, да загърбиш истината, заради която става възможна българската свобода, да не уточниш кому е офицер ген. Гурко и отряд от коя освободителна армия е командвал, когато на 4 януари 1878 г. освобождава бъдещата българска столица на възкръсваща България, означава да бъдеш доброволен продължител на скудоумието и фалшификациите на Плевнелиев и на цялото презряно наемничество, отхранено от Сорос и от „Америка за България“, което не е спряло да воюва с правдата.

Иначе всичко казано от г-жа Йотова и за Шипка, и за Опълченците, и за паметника, и за капсулите с имената, и за ума, и за сърцето, са неща все верни, но те имат един съществен недостатък – осакатяват истината, правят я половинчата, отклоняват преднамерено паметта, защото са изречени не на място и не на време. И причината за това е пак в пустата тази Свобода, която или я носиш в душата си, или оставаш... не свободен, макар и вицепрезидент! А това е непростително. И е обидно и за паметта на народа, и за държавата! И може само да предизвика зле прикритото презрително одобрение на коолонизатора, но непременно ще наскърби честния човек и правдата.

Изглежда това разбираха и ораторите след г-жа Йотова, защото и Боян Ангелов, председател на СБП, (словото му публикуваме отделно) и Иван Таков, от името на градската организация на БСП, изказаха верни и правилни съждения, относно истината за този ден. Но както е казал поетът – „Народ е това! Не можеш сърцето му в шепа да хванеш!“

Той така и се разотиде – огорчен. Защото, не може и да има съмнение, по-добре от всички разбира, че във времена като днешните, истината не бива да бъде осакатявана с недомлъвките на несвободата и криворазбираната политкоректност.

 

 

Несполучилата атака срещу Сбербанк: ИЗПРОБВАНО В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Не е тайна, че в ролята на един от крайъгълните камъни на всяка съвременна икономика са едрите системообразуващи банки. Това се отнася и за Европа, и за САЩ, и за бързоразвиващите се страни в Азия. Още помним събитията от 2008 г., когато в САЩ се срина “Лемън брадърс” и американските топбанкери се обърнаха към правителството и Федералния резерв с молба да бъдат спасени, като им бъдат отпуснати гигантски ресурси за санация и купиране на рисковете.

Американците, които по отношение на финасовите операции са безспорна нация-лидер, разбират по-добре от всеки друг, че от стабилността на банковия сектор и от способността му да кредитира икономиката и физическите лица зависи социално-политическата и икономическата ситуация като цяло. Съществуват основателни подозрения, че това свое знание относно механизмите на функциониране на финансовите институции понастоящем Западът активно прилага срещу най-едрите руски банки и преди всичко – срещу Сбербанк.

Струва си да разнищим механизмите на възникналата паника и да се опитаме да разберем кой стои зад нея на фона на преминалата по цялата страна уж „стихийна“ вълна, изразила се в панически набези от страна на населението върху банкоматите и разпространяващите се открито провокационни слухове за „спиране“ на кредитирането на гражданите и дори за „отказ от обслужване“ на сбербанковските карти от международните платежни системи.

 

ТАЙНОТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ РУСИЯ И ГЕРМАНИЯ

Е-поща Печат PDF

Александър ХалдейВсички водещи политици и политически изследователи са единодушни, че настъпилата 2019 година ще бъде арена на жестока борба за бъдещето на Германия. Защото има достатъчно, уж нeзначителни факти, които говорят, че крен във външната си политика на Германия към Русия е забележим и значим. Илюстрация на това е неспиращата шумотевица около проекта „Северен поток -2”. Стара истина е, че за Великобритания няма по-страшен кошмар от осъществяването на геополитически съюз между Германия и Руската Федерация. Един такъв съюз неминуемо би сложил карай на англосаксонската доминация по планетата и би освободил човечеството от мъртвата хватка на морските разбойници. Тук ни идва на ум едно знаменателно и малко известно изказване на Сталин след края на Втората световна война: "Опитът от последната война, заявява Йосиф Висарионович  показа, че най-много жертви дадоха немския и съветския народ. Показа, че тези два народа имат най-големи възможности за велики дела от световен мащаб».

Да, Сталин е наш съвременник. Според генерал де Гол, Сталин не изчезна в небитието. Той се разтвори в бъдещето !

Това е, може би основанието изследователи, като Жан Териар и Андрей Фурсов, да твърдят, че отговорите на всички въпроси за бъдещето на човечеството могат да бъдат намерени в сталинското време.

Й.Сталин» (Жан Териар - “Сверчеловеческий комунизм” ---http://arcto.ru/modules.php?name=News&file=article&sid=521).

 

Свеждайки глобалния конфликт между Европа и САЩ до ниво, по-ниско с няколко степени, Германия защити своя проект за постепенното си превръщане в суверенен център на силата и постигна междинна победа над победителя си. Германия не позволява трактовката за газопроводите да се натрапва като политически проблем и настоява за чисто търговската му трактовка. При това дори усилвайки антируската реторика.

По такъв начин между Русия и Германия възникна таен сговор, при който привидно те имитират борба, а по същество си помагат взаимно ни повече, ни по-малко да се освободят от глобалното господство на САЩ или съществено да го ограничат – засега нямат сили за нещо повече. При това нито Русия, нито Германия  си поставят за цел да унищожат САЩ изобщо. Тяхната цел е самите да засилят влиянието си. Това, че САЩ автоматично отслабва по този начин, е страничен ефект, а не цел на цялостната стратегия на тайното взаимодействие.

Германия зае предизвикващата възмущение у руснаци и у немци позиция, подкрепяща откъсването на Украйна от Русия и за участие в нейната окупацията. Защо  го прави? Създава се впечатление, че Германия си има свои интереси относно Украйна и се стреми да я включи в сферата си на влияние. Да, такъв стремеж съществува, но за какво й е това на Германия? Та нали Украйна не е в състояние да стане пазар за реализиране на немска продукция, а и като обект на някакви немски инвестиции също не представлява интерес за Германия. Сиреч, Украйна не е обект на експанзия за немския капитал. Тогава за какво й е на Германия контролът върху пристанището в Мариупол и на правителството в Киев?

Германия се стреми да увеличи точките на влияние върху Русия единствено с цел да запази позициите си по газовия въпрос. Германия се интересува от украинската газова тръба в качеството й на противовес на твърде набиращия сила Газпром. Та нали Русия направи пробив  в Европа – със съгласието на пусналата я Германия – по две важни за САЩ направления – южното на Черно море и северното на Балтика. Там, където беше планирано Русия да бъде отрязана от Европа.

Русия прегърна Европа с две ръце и Европа не само че не се дърпа от тази прегръдка, а дори самата, така да се каже, отваря прозорци и врати  – разбира се, като уж крещи, че е дама, омъжена за САЩ и дори в мислите си не допуска каквито и да било извънбрачни отношения. Важното е тези викове непрекъснато да чува американският й мъж.

Е, той ги чува, като не вярва на нито една дума, обаче не може да направи нищо. Разбира, че го мамят, казва го, но Европа отрича всичко и за доказателство отправя заплашителните си изявления. Като по този начин позволява на Русия да й прави такива подаръци, които превръщат Европа не само в по-богата, но и в по-независима. По никакъв начин Европа не иска да отхвърли подобно предложение, дори с цената на някой кухненски скандал.

Вашингтон, Лондон, Варшава, Киев и Прибалтика прекрасно разбират, че стават свидетели на германски европейски спектакъл, при който въздигналата се благодарение  на руския газ Германия, споразумявайки се с Франция, утре ще предприеме съвсем други разговори и действия. В тази схема всички днешни васали на САЩ в Европа ще загубят в залагането, равнозначно на живот. Германия неведнъж е показвала на поляците, украинците и прибалтийците за какви ги смята. И когато силите й укрепнат, отново ще им го покаже. И тогава тежко им.

Най-страшната причина за негодуване у Полша, Англия и днешна Украйна е тази, че те разбират  – Русия си играе с Германия като с кукла на конци. Влязла в схватка със САЩ и света на политическите й слуги, Русия печели време, понасяйки малки плесници в името на най-главното – приближаването на момента, когато ще вкопчи  зъби в англо-саксонското гърло и ще го разкъса. И най-обидното е, че тези зъби няма да са руски, а ще са немски.

Но у американо-британските лимитрофи * това буди още по-голям страх. Колко безпощадни могат да бъдат немците те помнят с генетичната си памет. Немската овчарка е порода, селекционирана не за лов на вълци, а за охраняване на концлагери. И  един от тях беше построен на полска земя, напълнен включително и с поляци. Когато немците напомнят на поляците, прибалтийците и бандеровците всички онези години, през които те са търпели мизериите им спрямо немския проект, никакви молби за пощада няма да помогнат. Въздигналите се благодарение на руския газ немци просто няма да обърнат никакво внимание на днешните американски помияри. Когато привършат дотациите от ЕС, немците ще заговорят с Полша на друг език.

Трябва да кажем, че немците винаги са се отнасяли с крайно презрение към поляците, което те са го знаели и не са могли да го простят на Германия. Франция пък изобщо смята за варвари всички, живеещи на изток от Аахен, града на границата на Германия с Франция. Ако французите възприемат как да е, макар и с ирония, западните немци, отказвайки им европейска изтънченост, то цяла Източна Европа, като започнем от границата на бившата ГДР, за Франция просто не съществува. Колкото и толерантни да са на думи политиците,  многовековните представи са вкоренени в подсъзнанието им във вид на някакво колективно безсъзнателно и влияят върху решенията, които те вземат.

В този смисъл, Русия и Германия за своеобразни съвременни Монтеки и Капулети на Европа, които денем участват в семейни разпри, а нощем си правят тайни срещи и обмислят съвместното си бъдеще. Това няма да е общо семейство, не, ценностите ще си останат различни, тук ще си „общуват къщите”, по-конкретно – търговските къщи, но този „брак по сметка” ще превъзхожда по здравина много от браковете по любов (бившите „братушки”) или браковете по принуда (неравния брак на Германия и САЩ). Германия и Русия нямат никакви ирационални емоции. Прекалено много дава на всяка от страните техният алианс, за да се откажат от него.

По такъв начин, антируската публична реторика на Германия е отвличаща маневра, целта на която е със 70% да успокои САЩ относно главните им страхове в стил „Скъпи, сега ще ти обясня всичко, не е това, което си мислиш!”, и с 30% да изтъргуват от Русия един независим от нея канал за получаване на същия този руски газ – „Извинявай, но имам още един ухажор”. Като същевременно успокоят Главния Американски Съпруг относно плановете му по отношение на Русия.

Цялото нещастие на Германия е в това, че нейната игра е шита с бели конци и всички я виждат. Това я прави уязвима. И само настоятелността на Русия дава на Германия надежда за получаване на желания европейски статут – заможна и независима гранд-дама, а не американско момиче на повикване.

 

 

Русия ще помогне на Германия да се откупи от американския плен. Докато Русия напира, Германия се държи. И двете страни търпят.

Но газопроводите се строят и  все по-малко време остава да се търпи. След пускането в действие на двата Потока светът ще стане свидетел на съвсем друга ситуация в Европа. Когато вече бившият американски съпруг със своето СПГ** чука на германската врата с молба да го пуснат, а на прага се появява огромен мужик и с руски акцент пита: „Кой е тоя, дето се е довлякъл?”, на което получава отговор: „А, това е бившият ми, не може да се кротне след развода. Не го изритвай на улицата, нека да отиде в кухнята, там ще го нахранят”.

Разбира се, Америка  все още е в състояние да разруши Европейския дом със сила. Но колкото по-късно тя предприеме това, толкова по-скъпо ще ѝ струва и толкова по-малко ще са реалните ѝ шансове да реализира онова,  което каза някога съветникът на Буш-старши на Сергей Курягин, формулирайки повода за ядрена война в Европа. След 30 години няма да има вече какво да се противопостави на стремежа на Китай към Европа при свързващата роля на Русия плюс руския газ.

Възниква огледална ситуация – когато вече не САЩ ще организира провокации на Европа, а Европа ще организира провокации на САЩ, предизвиквайки ги към грубост, след което Европа спокойно може да си „стяга куфарите” и да се отдалечи от структурите на САЩ при всеобща подкрепа от страна на бизнеса и населението. По това време всички необходими приготовления вече ще са приключили. Започнали от газопроводите, нещата ще завършат с разделянето на американските и европейските военни и счетоводно-финансови системи.

Всичко това става възможно само благодарение на Русия. Така Русия ще върне историческия си дълг на САЩ за СССР. Щатите разбират това прекрасно и виждат накъде отиват нещата. И тъй като светът се движи именно в тази посока, то неприязънта на САЩ към Русия ще расте все повече. Но няма какво да се прави. Ще го преживеем някак си. А как да живеят САЩ с такава психотравма е тема, която няма как да бъде решена без добър психолог. В Русия има един такъв – казва се Шойгу. Лекува с „Авангарди” и „Посейдони”. Казват, че помагало. Добре успокоявало. Понякога завинаги – по желание на пациента. Така че експертите са прави, когато казват, че в Европа руският газ няма алтернатива. Наистина няма. Най-важното е да се свикне с тази мисъл и да не се нервничи. Нервните клетки не се възстановяват.

 

Превод от руски:

Надя Попова

Източник: ИА REX

 

*(термин, означаващ съвкупност от държави, образували се след  1917 година на територията, влизаща в състава на Руската империя, а после, в началото на 1990-те – в състава на СССР)

 

**Втечнен шистов газ


 

 

КОЙТО СЕЕ ВЕТРОВЕ, ЩЕ ЖЪНЕ БУРИ

Е-поща Печат PDF

В 43-ото народно събрание предстои второ четене и приемане на закон, който цели утвърждаване на такива фалшификации и лъжи и прилагане на репресивни мерки. Това не бива да се допуска. Там, във всички парламентарни групи, има достатъчно разумни хора, които трябва да предотвратят подобно негативно петно.

 

Служебната ми дейност – административна, научна, преподавателска, изискваше познаване на документите за събитията от българската история (и не само от българската) през въпросния период. А документите от времето на Втората световна война са страшни. Те налагат искане за едно цялостно извинение от народа, но не от тези, които вие, господа депутати, се готвите да наказвате, а от управляващите страната дотогава. Затова е по-добре да се спре дотук.

Предложен е закон, с който се осъжда антифашистката съпротива в България по време на войната, с който не се признават участниците в тази съпротива като участници във войната, с който се забраняват символите на съпротивата.

Това означава отново посягане и върху паметниците. Тази оценка на участието на българския народ в едно от най-характерните събития на миналия век – Втората световна война, е не само учудваща, не само недостойна и осъдителна, тя е антинационална. Тя характеризира и злепоставя българското Народно събрание, защото интерпретира превратно събитията и фактите.

 

145 години свободна София

Е-поща Печат PDF

Слово на Боян Ангелов, председател на СБП, произнесено на 4 януари 2023 г. на празничния митинг-тържество, пред Паметника на Българския Опълченец в София

В многовековната история на България има дни, години и векове на горести и погроми, но има и величествени векове и години. На европейската интерактивна карта, която виждаме в смартфоните си и където, във времево измерение, една секунда се равнява на век историческо време, бихме могли да проследим как държавата ни ту свети, ту потъва в мрак. През 681 година България възлезе в своето величие и нейните духовни великани създадоха глаголицата и кирилицата – графичните знаци на старобългарската писменост, станала основа на множество литературни езици. Днес на тази свещена кирилица четат и пишат над 250 милиона човешки същества, а тя е една от трите азбуки на Европейския съюз.

От 1018 до 1285 година България потъва в политическия и административен мрак на византийското потисничество, но тази тъмнота е привидност, защото духовно родината ни не е поробена. Охридската българска патриаршия, макар и принизена до ранг архиепископия, остава покровител на всички наши църкви и манастири, а богослуженията там се извършват на роден български език. Второто българско царство достига до три морета – Черно, Бяло и Синьо (Адриатическо). Територията му е толкова обширна, че от северната до южната граница се е стигало за тридесет дни на кон, а от западната до източната – за двадесет дни.

Второто отечествено затъмнение е от горестната 1396 година до 3 март 1878, когато Санстефанска България отново възкръсва върху политическата карта на Европа.

След десетки бунтове и въстания, след неизброими жертви, след отчаяния и надежди руският император Александър II решава, че ще освободи православните българи. През април 1877 г. 280 000 руски войници и 7500 български опълченци преминават река Дунав при Свищов. За вицегубернатор на Свищов е избран Марко Балабанов, който преди това заедно с Драган Цанков месеци наред обикаля европейските столици, за да моли да бъде подкрепен народът ни по пътя към своето освобождение. Помощници на вицегубернатора са Иван Вазов – бъдещият патриарх на българската литература, и четиринадесетгодишният Алеко Константинов.

Единствено Русия тръгва с войските си, подкрепена от 50 000 румънска армия, начело с Карол I. Битката на връх Шипка остава в историята като нечуван апотеоз на саможертвата. След победата на руските войски при Плевен към София се придвижва Западният отряд на Дунавската руска армия, предвождан от генерал-лейтенант Йосиф В. Гурко. Руските войски извършват отново невиждан и нечуван във военната история подвиг. Преминават мразовития непристъпен Балкан, за да освободят София. Самият Гурко признава, че без помощта на гордите и снажни българи, които са давали подслон и хляб на войниците му и са впрягали своите волове, за да преведат оръдията през опасните планински проходи, този зимен преход не би успял. На 4 януари 1878 година София е свободна!

А за да бъде столицата ни запазена унищожение, ние дължим почит на още трима смели мъже: на гарибалдийския офицер Виторио Позитано – вицеконсул на Италия, на Леандър Леге – вицеконсул на Франция, и на Йозеф Валдхард – консул в Букурещ и вицеконсул на Австро-Унгария в София. Именно те заявяват, че няма да напуснат София, дори тя да бъде опожарена, и заедно с руските войски спасяват града. Турците бягат, защото срещу тях застават четири велики сили: Русия, Италия, Франция и Австро-Унгария.

Ние трябва да се преклоним и пред още двама мъже: това са губернаторът на София Пьотър Алабин, който спасява Софийския санджак от турските войски и башибозушките орди. Другият велик мъж е проф. Марин Дринов, който пръв посочва Паисий за основоположник на новата българска история. Той успява да внуши на Аксаков, Черкаски и Алабин, че София трябва да бъде столица на България, защото е най-близо до македонските земи, останали под турска власт.

Нека се поклоним пред чутовния подвиг на хилядите руски воини, дошли от северните степи, за да дарят София и нейните жители с най-висшата човешка ценност – свободата!

 

 


Страница 580 от 606