Тази публикация на писателя Петко Тотев трябваше да се появи преди година, когато на 12 януари се навършиха 90 години от неговото рождение. Той не дочака този завиден юбилей, отиде си през шумното и тягостно лято на 2017 г. Бихме добавили – отиде си с отворени очи, за онази България, в която вярваше, която обичаше, историята и хората на която изучаваше и описваше с удивително преклонение.
Роден в Габрово, завършил легендарната Априловска гимназия и българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, специализирал в „Литературная газета“ в Москва, Петко Тотев премина пътя си на литературен изследовател през почти всички най-важни редакции, свързани с българското слово и култура. Особен и може би най-плодотворен период в неговия живот бе времето от 1973 до 1990 г., през което заемаше длъжността на първи зам.-главен редактор на в. „Антени“ и неговия знаменит главен редактор Веселин Йосифов. В тази редакция, както би казал Хайтов, духът на патриотизма беше постоянното и „нормално агрегатно състояние“. През този период Петко Тотев написа студии за романтиката и реализма в националното освободително движение, за критичността в многовековната българска духовна приемственост, за нейната последователна и безкомпромисна градивност, отразена в творчеството на най-големите български писатели и личности, стожери на непоколебимия и неизтребим български дух.
Сега е сложно да се обяснява, пък и е ненужно, как се случи така, че и след внезапната му смърт през 2017 г., и през отминалия негов юбилей, „Нова Зора“ не успя да отдаде дължимото за създаденото от него значимо литературно дело. Не, не сме го забравили, публикували сме многократно негови текстове или откъси от тях най-вече, по разбираеми причини, за делото на Поп Минчо Кънчев, и за творчеството на поета Никола Вапцаров. И все пак остана ни горчивината от един неизпълнен дълг – като част от дълга към толкова много хора, заслужили не само нашата почит и уважение. Между тях е и големият приятел на България акад. Дмитрий Лихачов, който според Петко Тотев, първи разбира и осмисля българската духовна държавност като съпротива срещу превратностите на историята и нарича България „Държава на духа“.
Петко ТОТЕВ
Ако се вгледаме в писмата на Дмитрий Сергеевич Лихачов до децата и юношите, ще видим зад тяхната достъпност и привлекателност, простота и кристална яснота, продължаваща изследователска работа около три основни понятия – нравствена уседналост, екология на културата, Държава на духа. Най-голямо предизвикателство за академика е да разсъждава пред деца по съдбоносни философски проблеми. Големият хуманист никога не „популяризира“, а продължава най-съсредоточено свои основни разработки, освобождава ги от тежък научен апарат, за да ги види и в общуване сред започващи да мислят млади съвременници. Педагогът не само изпробва възгледи в беседи, въпроси и отговори, но и усъвършенства чувствителността си при „племето младо и непознато“, сцеплението на основни мисли в дългогодишни изследвания.
„Писма за доброто и прекрасното“ (1986) съдържат най- дълго обмисляни и изпитвани в общувания научни резултати на хуманиста, изследователя, педагога Д. С. Лихачов. Тук е доведена до своята завършена форма и вече споменатата триада. Поясняваните думи (уседналост, култура, дух) и поясняващите определения (нравственост, екологичност, държавност) образуват, така да се каже, двойна хромозомна спирала – както в ДНК. Нищо не може да се отнеме, отдели, изолира без генетични последици. Д. С. Лихачов внушава на своите млади читатели и слушатели да застават с отворени очи пред неизвестното, непознатото. То заедно с ясното, познаваемото предизвиква общо удивление – „удивление миром“, както съвършено се изразява старобългарският писател Йоан Екзарх в X в. По този начин вътрешните взори се освобождават от страхове и фобии. Започва лекуване на душата от последиците на загубени равновесия.
Прилагането на
екологическия принцип в културата
възстановява естествените връзки на епохите, защитава се и останалото извън временни приоритети, разширява се полезрението от господстващи тенденции, моди, увлечения към изпитано устойчиви сфери на човешкия опит да се твори по законите на красотата.
В книгата „Писма за доброто и прекрасното“ културно екологичната мисъл е обръщение към младите, пропита е с вяра, надежда и любов сред изобилни прокоби за край на културата и цивилизациите. Сега повече от всякога доброто и прекрасното се нуждаят от подкрепата на човешкото у човека, което няма да изчезне въпреки всички победи и триумфи на злото. Начинът, по който Д. С. Лихачов окуражава младите си читатели, има общочовешка перспектива и не ще остане без продължения.
Културноекологичните възможности се коренят в природата на човека. Той не само се приспособява към условията за живот като участник във вътрешновидови и междувидови борби, но и създава духовност. Тя никога не ще изчезне, а по свои неведоми пътища ще пази умове и сърца за общия и най-интимния дом, тъй като екология означава домознание.
Всяка победа над духовността е пирова. Изтласквано встрани от практиката на оцеляването, доброто и прекрасното укрепва и съсредоточава силите си. Книгата на Д. С. Лихачов учи младите, че съзидателността е единственият избор на човека, който е в състояние да се противопостави на разрушителните инерции, на ограбването на бъдещето заради комфорта на настоящето.
Екологията на културата разширява обхвата на възловото средоточие екология, въведено в широка употреба след появата на Римския клуб през 1968 г. Настъпва прелом в отношението към природата: тя не се схваща само като източник на суровини за производство и потребление, а като дом на цялото човечество; не е „среда“ (още по-малко околна среда), а неделимост на всяко битие от вечните кръговрати на материи и енергии. Висока култура, екологизмът бавно прониква във все повече сфери, където гласно или негласно, откровено или прикрито господства девизът: „След мен потоп!“.
В културата се „изпробваха“ възгледи и практики за отделяне на сегашното от миналото и бъдещето; в изкуствата бе експериментирана свобода и независимост от предходници и следовници; „преодоляването“ на нещо сътворено до момента се поставяше над всичко друго.
Много умове са предупреждавали, че така не ще може, че изкуството не ще търпи изолация в някаква временно предпочитана посока. Екологизмът даде силен тласък на хуманизма. Същевременно се разбра още при първите стъпки на екомисленето, че съпротивата срещу производствено-потребителския безпредел ще бъде отчаяна, жестока, безогледна.
Всяко действие ражда противодействие. Стремежът на интереса да подчини и екологията на себизма предизвиква разширение и задълбочаване на домознанието. Природата като дом и за идните поколения подсеща да се възражда културата, събрала плодове на известни и неизвестни имена от много етноси, религии и цивилизации.
Нищо в културата не може да се отнеме, без да обеднява целият дом.
Възможна ли е защита на доброто и прекрасното в наши дни сред тракане на челюсти, взаимоизяждане и самоизяждане? Въпреки господстващия скептицизъм вече трето десетилетие писмата на Д. С. Лихачов се четат и препрочитат, в много семейни библиотеки се пазят от синовете за внуците. Пред нас е явление толкова значително, че е потребна съпоставка за съизмерение, за долавяне на мащаба.
Романът на Ф. Достоевски „Престъпление и наказание“ (1866) е написан в криминална форма, която и досега е на първо място по четивност. Продължават да съблазняват „свободите“ на всепозволеността. Но читателите на „Престъпление и наказание“ не засядат в тази „свобода“. Изключителен талант и хуманистично вдъхновение приближават юношата до най-сложните човешки проблеми, сред които е и неизбежното наказание вътре във всяко престъпление. Съдът на съвестта е неизбежен. Нравственият закон не познава „разкриваемост“ и „неразкриваемост“. Веднъж извършено, всяко престъпление остава със своя извършител докрай. Дори когато „хитрецът“ е заживял уютно в своя цинизъм, недостъпен за „сантименти“, подсъзнателно започват самонаказания неизказани и неизразими.
Трудно е да се каже, че романната форма, открита от Ф. Достоевски с „Престъпление и наказание“, има добра съдба. Криминалните сюжети и екшъните най-често утвърждават „правото“ на силния. Но в по-голям цикъл и тази романна форма навярно ще навлезе в хуманистична орбита, очертана ясно от началата на Ф. Достоевски.
Колкото и да сме отдалечени още от точката на преломèния себизъм и цинизъм, доброто и прекрасното ще имат безброй защитници и перспективи. В една велика литература, прославяща милостта към слабия, падналия, продължават да се натрупват резерви за защита на човешкото у човека. Развитието на руската хуманитаристика през два века има ясен адрес: младежта. Достоевски шокиращо показва
последиците на „наполеонизма“.
Щом всеки войник започва да напипва в раницата си маршалски жезъл, там се появява топор за криминални убийства, за унищожение на някое „ненужно“ човешко същество. След безпощадно проникновение в модерното самоамнистиране започва велико навлизане в неизбежния самосъд – полуосъзнат или изцяло подсъзнателен.
Ако се вслушаме в бащинските интонации на писмата за доброто и прекрасното, ще почувстваме как те се освобождават от вековни разочарования, от безброй опити да се унищожават човеколюбивите идеи, вярвания, мечти. Първозданна е чистотата на бащата в грижата да бъдат чедата човеци. След всички възможни блуждения синовете ще се върнат в човещината. Авторът на „Писма за доброто и прекрасното“ знае, че бащата, който ще продължава да посреща и приема блудното чедо, ще изминава много по-трънливи пътища. Въпреки всички закъснения, влошавания, усложнявания на отношенията между дома и чедата, ходенето по мъките ще открива и по-други пътища от пътищата за никъде.
Хуманистичната традиция е борба срещу всепозволеността,
срещу безразличието или самоожесточението при нравствената разруха-саморазруха. Чрез опита на човеколюбеца Д. С. Лихачов тя се готви за нов далечен път с достатъчно запаси от търпение и благородство.
При инсценировката на „Престъпление и наказание“ в московския Театър на Таганка (в ролята на Разколников – Владимир Висоцки) при входа имаше ученически чин. Ако се сравни училищната скамейка като метафора с писмото като обръщение към подрастващите, ще се усети необходимостта към ученичеството непрекъснато да се прибавя бащинство – и то толкова търпеливо, колкото го е почувствал Дмитрий Сергеевич след Фьодор Достоевски.
Писмата за доброто и прекрасното преливат от неизчерпаема, растяща щедрост. При всяко следващо затягане на конфликтите със злото и грозното хуманистът открива не само допълнителни източници на енергия, но и някакво „маратонство“ на волята за изграждане на човешкото у човека. Не става дума нито за „силата на слабите“, нито за героичната отбрана на обсадени изключения. Съвременният хуманизъм има много повече средства, оръдия, оръжия, отколкото се предполага – това именно внушение се излъчва от всеки ред на Д. С. Лихачов, от цялата му личност, събрала благородства от много векове, за да ги пренесе в най-уязвимото място и най-застрашеното време. Велико търпение и съзидателна воля!
Колкото и да изглежда странно за самонадеяни пирови победители, отпразнували пищни триумфи, тихо и безшумно е извършена колосална „черна“ работа през най-жестокия от жестоките ХХ век. Положени са основи на траен, продължителен, конфликтен, но и надконфликтен градеж. И ако се разритват току-що положените темелни камъни, то и с просто око се вижда как и съсипаните основи си остават основи, как над основоположното започват да се появяват следващи строители. И гласът не преминава като през пустиня, и погледът не остава забит в земята, а се вдига към небето и обхваща не само злото, грозното и престъпното, а открива и преоткрива просторите на доброто и прекрасното. Докато свят светува, колкото още разгули на човека звяр да дават облик на векове и системи, отнякъде все ще пристигат писма за доброто и прекрасното. Ще се четат и при най-големи отливи от четенето.
* * *
Държавата на духа е България.
Нейната история е много ясен, всеразбираем пример как в „чревото адово“ на противоборстващи и унищожаващи се империи е непрекъсваема приемствеността на културата. Ето в какъв контекст се ражда едно удивително понятие на съвременния хуманизъм: „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейният Дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази Държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата“.
Точното посочване коя е Държавата на духа под перото на хуманиста Д. С. Лихачов проектира азбучна истина върху всяка геополитическа заплетеност. Така или иначе, политическата държавност се съобразява с геополитическия лидер. Така или иначе, при всички приказки за единство в разнообразието, едни културни ценности получават преднина, а други отстъпват на по-задни планове. Явлението „културна експанзия“ не е снето от въоръжение при продължаваща конфронтация на сили, велики сили, суперсили.
Едно е свободното и равноправно общуване на културни ценности, друго е тяхното йерархизиране в интерес на политически, конфесионални, цивилизационни претенции за първенство.
Въвеждането на понятие за духовност, което не е зависимо от интересите на победителите, окуражава не само българите на този ветровит кръстопът, пълен с превратности и непредсказуемости. Държавата в политическия смисъл на думата под натиска на по-силния често е принуждавана да преглъща понятия като „ограничен суверенитет“ или – в по-късна „дипломатизирана“ редакция – „споделен суверенитет“. За щастие Държавата на духа няма подобна проблематика. Държавата на духа има вековен, хилядолетен опит за взаимно културно обогатяване и на враждуващите. Държавата на духа е избавена от един-единствен политически или какъвто и да било друг смисъл и винаги има повече значения , които действат по свои, не налагани закони.
Българолюбецът Д. С. Лихачов, дълбоко навлязъл в същността на старобългарската литература, разбира нейната духовна държавност в съпротива срещу превратностите на историята, извън преначертаванията на политико-географските карти и амбициите на победителите да господстват и там, където ясно чувстват, че нямат преднина.
Държавата на духа – конкретно название на България и универсална метафора – е надежда. Надежда, основана върху многовековна традиция, която в края на краищата ще оплоди и съвременната културна недостатъчност със семената на вечния, животворящия Дух. Не е закрит излазът на човека към достойни цели. Самото учленяване на понятие като Държава на духа е преломен момент в едно поле, което ни се струва безпредел на бездуховността.
* * *
Защо понятията Държава на духа и екология на културата се появяват едновременно и под едно и също перо? Екологизмът като критерий се разширява от природните към културните ценности. Както съществуването на природен вид не бива да бъде зависимо от търсенето и предлагането (например на скъпи кожи, слонова кост, абаносово дърво), така културното богатство се налага да се предпазва от пазарния натиск на контракултурата, вместо културата, ерзацкултурата. Екологичният принцип не е пожелателен, а категоричен: или се спазва съзнателно на всички равнища, или природни и културни богатства изчезват завинаги и безвъзвратно.
Дмитрий Лихачов е хуманистът, който сред първите посочи, че екологията на културата е толкова съдбоносна за общочовешкия дом, колкото и грижата следващите поколения да имат вода за пиене, въздух за дишане, атмосфера за съществуване. Не става дума за преносни значения, усилени изразни средства, а за неизбежен проблем, от чието решаване зависи животът на планетата, животът във всякакъв смисъл на думата – от биологическия до цивилизационния.
Екологичният първозавет да се пази богатството на видовете, да не се осакатява генофондът на флората и фауната прозвучава в същия момент, когато поредна идеологическопропагандна експанзия чрез глобализирания пазар пряко застрашава много национални, регионални, континентални култури, свива ги в собствения им ъгъл, ограничава контактите им и изобщо, както се казва сега, маргинализира ги, изтласква ги в периферията и извън полезрението. Първите защити на национални, регионални, зонални култури, попаднали под желязната пета на пазарната медийност, съвпадат по време с провъзгласяването на екологизма и в културата като категоричен императив на нашето време, като последна редакция на въпроса да бъдем или да не бъдем.
* * *
Държава на духа и екология на културата са сравнително популярни. Не е така с понятието нравствена уседналост. Очевидно за него се изисква повече време. Когато четем в писмата за доброто и прекрасното съветите на хуманиста как да се пази паметта за най-близките, за родния край, за отечеството, възприемаме като цялост триадата на Д. С. Лихачов. И се питаме: къде още може да се намери тази хармонична цялост? Спомняме си индианския вожд Сиатъл. През 1854 г. в отговор на предложението да продаде земята си на американското правителство Сиатъл казва: „Ние знаем, че белият човек не разбира нашите пътища. Едно парче земя за него е същото, както и следващото, защото той е странник, идва от нощта и взема каквото си иска. Земята не е негов брат, а негов враг и когато я победи, продължава да търси нови земи. Той оставя гробовете на своите бащи назад, без да го е грижа за тях. Заграбва земите на своите деца, без да мисли. Гробът на бащата и рождените права на децата са забравени. Той се отнася към своята майка – Земята, и към своя баща – Небето, като към предмети, които могат да бъдат купувани, плячкосвани, продавани като овце или скъпоценни камъни. Неговият апетит ще погълне Земята и ще остави след себе си само пустиня“ („Съвременник”, 2005, бр. 3, с. 435–436).
Нравственото номадство на „цивилизования“ човек, уви, продължава, глобализира се, стои като злокобен призрак зад прословутото „свободно движение на капитали, стоки и хора“. В никакъв случай не бива да се мисли, че срещу нравственото номадство няма и няма да има съпротива. Гробът бащин, плачът майчин, зовът на изоставения дом, привличането на напуснатото отечество рано или късно ще предизвикат други промени – не сегашните.
Казаното на американския президент от Сиатъл е навярно сред най-достъпните подстъпи към онова, което Д. С. Лихачов нарича нравствена уседналост. Тя става ясна и поради изненадата, че е изразена толкова дълбоко от името на хора, наричани аборигени и... номади.
* * *
Още в началото на общуването с Д. С. Лихачов можеше да се забележи, че академикът се отнася към публицистиката като към Слово. Журналисти могат да бъдат разпространители на доброто и прекрасното.
Световноизвестният учен Д. С. Лихачов отделяше много време за подкрепа на журналистика, която в края на ХХ век се изтласкваше встрани. Пазарът на новините е ненаситен за извършени престъпления, за наводнения, пожари, земетресения. Не е никаква случайност понятието „злободневна новина“. Когато изгодно продаваната злоба на деня чрез мощни технически средства, чрез образ и звук банализира сензацията, свежда и съобщителността до сергиите, до алъш-вериша, какво да се предприеме?
Д. С. Лихачов не можеше да се помири със слабата и отслабващата позиция на доброто и прекрасното, положителното, градивното. Той се радваше при запознанство с всеки съвременен журналист, тръгнал срещу течението на всеповличащите жълти и черни вълни.
Като познавач на много култури и цивилизации авторът на „Писма за доброто и прекрасното“ бе убеден, че унижението на Словото не може да бъде дълготрайно. Неизбежно ще започне поврат към следващата фаза на развойния цикъл. Но това няма да стане „от само себе си“. Често се казва, че ще изтече и тази мътна вода... Несъмнено за градивността в държавите на духа ще са необходими дарби и посвещения, непреклонни воли, самоотвержен труд. За да стане привлекателен положителният пример, предстои необозрима работа. Мисията е толкова сложна, колкото се вижда от сегашните усилия и резултати. Очовечаването на човека е много по-трудно от искреното му – къде по-искрено? – признание, че е звяр и че единственият му „закон“ е „правото“ на силния. В онова, което предстои, подчертаваше Д. С. Лихачов, все по-голяма роля ще има християнството – религия на слабите, унижените, оскърбените. Всички сили на хуманизма ще се обединяват в защита на човешкото у човека. Религии, култури, цивилизации имат скрити възможности за разгръщане срещу агресивната състезателност на алчността.
„Държавата на духа. Четвърта национална конференция с международно участие”. София, 1 ноември 2006.
С., 2007, с. 77–85
