Необходим ли е референдум за смъртното наказание?
За тази принцип едни казват, че идва от библейски времена, други от времето на вавилонския цар Хамураби. Има най-различни тълкувания, но основният смисъл остава неизменен: „Възмездието за едно престъпление е адекватното наказание.“
За да не се превръща наказанието само в отмъщение, то: • не трябва да надвишава престъплението;
• и трябва да се определя от съд или висш орган (управител, цар, владетел).
Дискусията „за“ или „против“ изпълнението на смъртното наказание не е преставала. Тя става излишна само по време на война (вкл. гражданска) и след революционна смяна на властта.
След кървавата ВСВ на 10 декември 1948 г., от ООН (без участие на България) бе приета Всеобща Харта за правата на човека (The Universal Declaration of Human Rights), според която човешкият живот е висша ценност. Той не трябва да бъде прекъсван дори от държавата. Но в края на 20 век човечеството се удвои, а престъпността нарасна в геометрична прогресия. Междувременно се оказа, че концепцията за човешки права е удобен инструмент за борбата на Запада с идеологическия си противник – социалистическия лагер, начело със СССР. И че той затова е създаден.
Либералната демокрация на еднополюсния свят след 1990 г. замени солидарността на гражданите и приоритета на държавата с господството на парите и индивидуализма. За да станат членки на Съвета на Европа всички бивши социалистически страни вкупом, най-безкритично, изключиха налагането на смъртното наказание от правораздаването или обявиха мораториум върху неговото изпълнение.
Но вместо да намалеят тежките престъпления се получи точно обратното. Оказа се, че либералната демокрация перфектно обслужва криминалния контингент. „Всичко, което не е изрично забранено със закон е допустимо“ е мантрата на високо платените адвокати на нарушителите. Компютъризирането на обществото разкри за престъпния свят неограничени възможности за кражби, измами и предумишлени убийства. Когато през 1948 г. беше изготвена Международната Харта за правата на човека (МХПЧ), редица от днешните тежки престъпления в България или не съществуваха, или бяха рядкост. Става въпрос за наркотрафик, тероризъм, отвличания, педофилия, измами с крипто валута, кражби на луксозни автомобили, изключителна корупция, „прихватизация“ на цели държавни предприятия и др. След 1989 г. станахме безпомощни свидетели на невиждано и незапомнено разграбване на държавната собственост. В законите имаше толкова вратички, че някои наши сънародници се изкушаваха да минават през тях, вместо да преживяват като „работещи бедни“. Корупцията направи някои овластени хора „по равни от другите“. Мечтаната независима съдебна система се оказа неефективна в борбата с престъпния свят.
Още през април 1996 г. (бр.13) в. “Нова Зора“ удари камбаната на тревогата и предупреди затъващото в тресавището на мнимата свобода българско общество: „В България либералната демокрация увеличи убийствата от 150 на 400-500-годишно. В България патологични типове изнасилват невръстни момичета. В България негодяи зарибяват децата ни с наркотици. А по шосетата при тежки катастрофи гинат по 1500 души годишно. Или общо налице са към 2000 екзекуции без съд и присъда.“
В същото време многобройни филми, изпълнени с насилие по всички телевизионни канали, ставаха безплатен наръчник за убийци и убийства. И такъв са досега. При либералната демокрация човешкият живот престава да бъде висша ценност, а адвокатите на убийците продължават да твърдят, че „в света нямало страна, в която прилагането на смъртното наказание да е намалило престъпността“. Оказа се наистина, че живеем в общество, в което убийството на един човек е трагедия, а смъртта на стотици - статистика. Но клакьорите на либерализма най-усърдно продължават да пропагандират, че присъдата „доживотен затвор“ била по-тежка от „смъртно наказание“. На това твърдение мъдрецът Александър Зиновиев веднага би казал: „Щом сте такива хуманисти, защо не избирате по-леката присъда!“
През 1989 г. като правозащитници от НДЗПЧ заварихме в затворите на тоталитарна България само 12 000 осъдени нарушители. Т.нар. доброволни отряди и мрежата информатори на правозащитните органи бяха отлична профилактика за извършителите на тежки престъпления. Българите живееха без решетки на прозорците си, при незаключени врати, и се прибираха по тъмно без страх за живота си. Сега местата за изтърпяване на наказания са запълнени и няма свободни места. Никой обаче не се замисля защо в страни като Сингапур и Китай липсва хаос в обществото? И излиза, че някой има твърде голям интерес от продължаване на обстановката, в която битовият терор и всевъзможната престъпност са му необходими. И няма интерес държавата да намалява ентропията, да въвежда ред включително и да прилага смъртното наказание. В Сингапур и Китай човешките права на гражданина са неизменно свързани с неговите задължения. И прошка, и чадъри над престъпника и престъпността, са недопустими и немислими.
През 2020 г. смъртното наказание оставаше разрешено в законодателството на 56 страни. Разбира се, тенденцията е към неговата постепенна отмяна. В известен смисъл това наказание е като барометър за състоянието на обществото. Престъпността е социално явление и се обуславя от различни фактори, повечето от които икономически, но не на последно място и от ниската нравственост и срива на моралните ценности.
В последно време в България сме буквално затрупани от вести от такива ужасяващи престъпления, за които дори наказанието „доживотен затвор“ изглежда твърде хуманно. Смъртното наказание е един от древните начини за наказване на жестоки и непоправими престъпници. То винаги е било и психотерапия за останалите граждани. Човешката природа е такава, че за порядъчните хора престъпниците са еднакви. Те са изметта на обществото и пет пари не дават за неговите правила. И милост към тях не трябва да има.
Резултатите от повечето социологически допитвания показват, че преобладаващото мнозинство (до 80%) от гражданите подкрепят възможността смъртното наказание да остане част от арсенала на държавата.
Лишавайки престъпника от живот държавата запазва своите порядъчни граждани и в същото време показва на потенциалния престъпник какъв може да бъде краят на противоправното му поведение. Всички останали разсъждения не касаят самата смъртна присъда, а само механизмите на изпълнението и ефективността на съдебната власт.
Държава като Съединените щати може да си позволи разходите за един доживотен затворник да бъдат до 2 млн. долара годишно. Формално смъртното наказание в САЩ е разрешено в 46 щата, но се изпълнява само в половината от тях. България не може да си позволи лукса да пилее парите на данъкоплатците за масови убийци като Брейвик (Норвегия) или за маниак-педофил, който да изяжда средствата за петима пенсионери.
Има ли приемлив изход?
Спорът „за“ и „против“ смъртното наказание остава неразрешен. Европа залязва заедно със спомените за хуманност и толерантност, Женевски конвенции и пазарна икономика. Настъпва обаче нов многополюсен свят с нов световен ред, който от своя страна ще доведе до нов европейски ред. Още повече, че Европа вече не е същата. С променен етнически състав на основни държави като Франция (34% с мюсюлмански корени) и Германия (с повече от 5 млн гастербайтери), намаляването на престъпността, без въвеждане на смъртно наказание, изглежда илюзорно.
Има няколко престъпления, които могат да бъдат класифицирани като „нови смъртни грехове“ и, които изискват прекъсване на контакта на престъпника с другите граждани. Те са:
• национално предателство,
• тероризъм,
• наркотрафик,
• жестоки убийства
• и педофилия.
Заразителен е примерът на Русия и Беларус. В Беларус проведоха референдум за смъртното наказание (1996 г.) и хората се изказаха за неговото прилагане. В Русия интелектуалци като Александър Зиновиев и Николай Стариков, както и лидери на политически партии като Сергей Миронов (Справедливая Россия), Владимир Жириновски (ЛДПР) и Дмитрий Медведев (Единая Россия) отдавна надигат глас за отмяна на мораториума от 1999 г. върху изпълнението на смъртното наказание. Техният аргумент е: „Народът на РФ е носителят на властта на нейната територия и има пълното право да въведе такава наказателна система, каквато смята за адекватна и нужна без да се съобразява с други организации и страни“.
Сега във войната с колективния Запад ръцете на правосъдието в РФ сякаш се поразвързват. Русия вече не е член на Съвета на Европа, а това означава, че всички европейски ратификации и подписи на документи приети от Руската Дума стават невалидни. Трябва да очакваме възстановяване на изпълнението на смъртното наказание в РФ още през 2023 г.
Къде сме ние?
Нашите законодатели трябва без много резки движения да се проникнат отново от убеждението, че смъртното наказание има своето възпитателно въздействие и ще въздържа израсналите в „демократичния“ преход млади българи от невъздържани и необмислени постъпки.
Нека да бъде проведен нарочен референдум за смъртното наказание! Нека да се чуе мнението на гражданите, за да има България готовност веднага, след като други европейски страни започнат да го практикуват, то да бъде макар и временно, и у нас.
Защо временно? - биха запитали грантаджиите от Български Хелзинкски комитет. Защото ако успеем да възстановим нравствеността и толерантността в българското общество, смъртното наказание отново и съвсем естествено ще отпадне. И новите поколения българи ще ни бъдат благодарни, защото както е казал руският държавник Столипин (1907-1912), ще „различат кръвта по ръцете на престъпниците от кръвта по ръцете на добросъвестните хирурзи“.
