УКРАИНСКАТА АВТОКЕФАЛИЯ ИЛИ КАК ИСТОРИЯТА НАКАЗВА ЗА ВСЯКА ПРОЯВЕНА СЛАБОСТ
Англосаксонството в едно с колективния Запад, изглежа са твърдо решени да закрият „проблема Русия”. Тя трябва да бъде лишена от доминирането върху „световната ос на историята”. Откровено е намерението Русия да бъде доведена до капитулация, до раздробяване и до лишаването й от нейните природни богатства. Сушата на планетата Земя 149 милиона км2, от която Руската Федерация притежава 11%. Тя трябва да се превърне в „московщина” с територия колкото съвременна Полша или Испания, да бъде стража на „Адската врата” и повече да не се бърка в европейските работи. Така тя ще се впише в схемата на Глобалния проект от алианс на транснационални компании и ще потъне в миксера на новото планетарно човечество. Преведено, това означава, че руският етнос трябва да изчезне, заедно с другите етноси.
Описаното до тук не е война между държави и не е война между коалиции от държави. Това е война между глобални проекти. Държавите може да се помирят, но глобалните проекти – никога! И слабостта на Русия е, че и до сега тя не се определила отностно своето бъдеще.
Цялата история започна с разпадането на СССР не по етнически признаци, а по административни граници. Така руският етнос загуби територия от един милион км2. Подобна картина не е нещо ново по руските земи – тя се наблюдава от началото на руската държавност.
През 1240 г. монголските орди превземат и разоряват Киев. Това е края на Киевска Русия. В пространството на запад от Урал се образуват множество малки самостоятелни княжества наричани по името на техните столици: Черниговско, Переславско, Муромско, Рязанско, Ростово-Суздалско, Смоленско, Галицко, Владимиро-Волинско, Полоцко, Турово-Пинско, Тмутараканско, Новгородско и Псковско. Тези княжества са притиснати от запад от набиращата мощ Реч Посполита (поляци, пруси и литовци) и от унгарското кралство; от изток – от остатъците от Златната орда. От тук води началото си идеята за „руския свят”, т.е. че великорусите, малорусите (украинци) и белоруси са един етнос, един народ, една история. По-късно тази идея е подхваната от Руската империя и става основа на новото славянство. Допълнително в темелите на „руския свят” е втъкана православната религия.
Това обяснява защо в днешната „студена война”, произлязла от нусогенната криза на човечеството като консциентална война (за подробности виж Евгени Гиндев, „Световната конспирация”. София, „Пропелер”, 268 страници), усилията на интегралния Запад са насочени не само в материалната област, чрез санкции, но и в менталната област (срещу руското православие). Сломявайки руската религия Западът е убеден, че лесно ще се разправи с самата Русия.
Предполага се, че останалата моноетническа държава Московия (Московщина), заедно с Украйна и Полша (всяка една с население 30-50 милиона) ще бъдат враждуващи помежду си тройка славянски държави, намиращи се под пълен западен контрол и достатъчни за затварянето на северно-източната „Адска врата”.
Да погледнем днешната карта на Украйна
Вижда се, че днешна Украйна е изкуствена държава и е съществувала като такава само като част на Съветския съюз. Идентификацията й като самостоятелна държава може да се търси само чрез някакво „незначително” различие в религията. Така се стигна до прословутата автокефалия на украинската православна църква.
На Украйна няма русофобия, има антирусизъм. Антирусизмът не е етнически или културен. Антирусизмът е отказа да бъдеш руснак, отказ да участваш в руския цивилизационно-исторически процес. Антирусистите са убедени, че оставайки в руската цивилизация те не могат да съградят своята съдба. Украинският въпрос не трябва да се свежда само до противопоставянето Русия-Запад или Запад (Европа) – Изток (Русия).
Тук трябва да припомним, че известни исторически предпоставки за провъзгласяване на украинска православна автокефалия има.Трябва да се търсят в известния за историята „шмалкалденския компромис” според Аугсбургския мирен договор (1555 г.) между католическия император Карл V и германските протестанти, провъзгласяваше принципа „cujus regio, ejus religio” - „който властвува, негова е и религията”. С други думи, вярата можело да избират само князете, докато поданиците е трябвало да следват религията на своя сюзерен.
От тук е само крачка до Византийският принцип: ”Imperium sine Patiarcha non stareti” (Царство без Патриарх не бива!) или „Единство на престол и олтар!”. Става дума за традиции, но само с традиции в днешния свят не може, защото отказът от традициите е самата същност на днешния свят.
Тогава кой е този Константинополски патриарх и какво е това Константинополски патриархат? Някой знае ли по света да има днес град с името Константинопол?
От историческа гледна точка Константинополският патриарх е турски чиновник, назначен от султан Мехмед ІІ (завоевателят на Константинопол) да се грижи за правата на православните в Османската империя. След изчезването на Османската империя (1922 г.), изчезва в небитието и „Константинополският патриарх”. Но тук се срещаме с един друг предразсъдък, останал и на Запад, и на Изток – твърдението, че днешните гърци са наследниците на Византийската империя.
След падането на православните държави и Константинопол под турско владичество, в действие остава византийското църковно, гражданско и обичайно право. И от тогава Вселенският патриарх става духовен глава на целия православен „милет“, което води до ново обединение на Вселенската църква. Султански берат от 1454 г. закрепва неприкосновеността на Източната църква, гарантирайки на Вселенския патриарх в Константинопол неприкосновеност на личността, данъчна необлагаемост, свобода на разпространение и обезпечение на православното учение. Светият синод продължава да носи отговорност по всички отнасящи се до догмата въпроси. Патриаршеските съдилища получават правото да отсъждат по църковни и светски дела, засягащи християните. Източноправославните християни и патриаршии, доколкото още съществуват, запазват своята литургия, но се намират под юрисдикцията на Цариград, което не винаги е било във византийско време.
Израз на единството на Вселенската Църква е Вселенският патриарх в Константинопол, чийто диоцез е малък на брой, но който се почита като пръв между равни, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския Изток.
Ето какво казва Гиоргос Папафанасопулос, журналист и експерт по църковните въпроси, бил свещеник в Османската империя : „Константинопол е нашата душа, нашата история. Това е новия елинизъм. Ние обичаме този град, защото в него живее духът на хилядолетната византийска цивилизация. Ние просто сме сантиментални”. („Второе падение Константинополя или как Запад разжигает войну в православном мире”– Даря Асламова – „переводика. Ру”, 16.12.2018 г.).
Подобен „елинизъм без граници” няма никакви обективни основания. Днешните гърци не са елини. Достатъчно е да се прочете известното изследване на Якоб Фалмерайер “За произхода на днешните гърци” (българско издание на фондация ВМРО. Варна, 2012 г.), както и книгата на Макс Фасмер „Славяните в Гърция” от 1941 г. Наследниците на императорите от последната Византийска империя твърдят, че наследник на Византийското православие е Българското православие.
След октомврийската революция, когато в Русия побеждава атеизмът, Константинополският патриархат се курира от САЩ.
Трябва да отдадем дължимото на Сталин, който разбира грешката на СССР спрямо религията и прави опити да я поправи. През 1948 г. по негова инициатива в Москва се провежда Общоправославно съвещание на главите и представителите на автокефалните православни църкви по повод 500-годишнина от фактическата независимост на Руската църква. По плана на Сталин, това е трябвало да бъде Вселенски събор, който да присвои на Московския патриарх титлата Вселенски. Основанията за подобно решение са били повече от достатъчни: Съветския съюз току-що беше освободил Европа от нацистката чума, спасявайки православието от изчезване, докато Константинополската патриаршия тихичко се скътавала в Цариград. Планът пропада, тъй като Вселенският събор предполага задължителното присъствие на всички църкви, а в Москва липсва именно Константинополският Патриарх. Затова събирането е наречено просто съвещание.
Не ни е известно, защо тогава Сталин не е решил кардинално този въпрос. В онова сурово време елементарна задача за чекистите би било да доставят по телици Патриарха от Константинопол направо в Лубянка. И там да му припомнят, че страхът е страшен християнски грях. След като Московската патриаршия най-законно би получила статуса на Вселенска. Вместо това участниците в съвещанието приемат две важни решения: осъждат Ватикана като съучастник на Хитлер в престъпленията срещу човечеството и отказват участие в създаването на икуменическия Световен съвет на църквите, в който доминация щяха да имат протестантите.
Ако тогава Сталин беше действал с присъщата си твърдост, именно Москва щеше с пълно право да раздава днес автокефалии, а не нищожният и продажен фантомен Константинопол.
Има тежък „емоционален” проблем. Гръцката православна църква и до днес няма патриарх и се управлява от архиепископ (Изроним). Налага се въпросът –защо?
Причината е, че „новите елини“ могат да имат за патриарх само патриарха на Константинопол! Да, но такъв може да бъде само турски гражданин. И ето ти и дилемата, която от историческа гледна точка е съвсем справедлива.
Ние българите, също си имахме проблем с Цариградския патриарх. През 1870 г. църковно-народен събор, свикан по силата на султански ферман, създава (за първи път от падането на България под турско робство) Българска екзархия като официален представител на българската народност в Османската империя. За първи екзарх е избран Антим І. През май 1872 г. Българската екзархия се обявява за автокефална, а не за автономна, както е според султанския ферман. Това нарушение на каноните е използвано от Цариградската патриаршия като повод да обяви на 16 септември 1872 година Българската православна църква за схизматична. Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира от православния свят. Това продължава до 1945 г., когато е избран новият български екзарх Стефан. На 22.02.1945 г. Цариградската патриаршия сваля схизмата и признава автокефалията на Българската православна църква. Но тогава на българо-турската граница стоеше победоносната Червена армия и само едно позвъняване на Сталин в Цариград разреши проблема – турският Истанбулски патриарх нямаше къде да мърда. Така че хомосексуалните изцепки на Вартоломей са напълно очаквани, та дори закъснели. Но днес Сталин го няма и турският ибрикчия се нахвърли срещу руския свят. Нещо повече и Македонската православна църква пожела автокефалия. Това показва, че историята не търпи мекушавост. Тя винаги отмъщава за проявената слабост. И по отношение и на българите и на руснаците, тя го осъществи, заради липсата на принципна и твърда външна политика. Ако един народ не осъзнава националния си интерес няма оптимистичните прогнози за неговото бъдеще са хилави и най-често несъстоятелни.
Единственият начин да покажеш своето уважение към подвизите на дедите си, е да извършиш нов подвиг. Уважението към кръвта и огъня е кръв и огън! Там вярата в чудеса не помага; падането ничком пред икони – също; както и разнасянето на хоругви.
Бог помага, но в кошара не вкарва.
Амин.
