Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Оръжие или безнадеждност за Украйна!?

Е-поща Печат PDF

На 16 декември 2022 г. Българското Народно събрание ратифицира с 166 гласа „за“ и 48 гласа „против“, внесеното от Министерския съвет Споразумение между Министерството на отбраната на Република България и Министерството на отбраната на Украйна относно безвъзмездно предоставяне на въоръжение, техника и боеприпаси на Украйна. БСП и ПП „Възраждане” се противопоставиха, изтъквайки две основания: текстът на Споразумението противоречи на българската Конституция, а предоставянето на оръжие на Украйна въвлича България във войната, започнала със Специална военна операция от Русия срещу Украйна.

Налага се да припомним, че в ранните часове на 21 февруари 2022 г. президентът Путин обявява „военна операция“, имаща за цел – по негови думи – да демилитаризира и денацифицира Украйна; три дни по-късно – на 24 февруари 2022 г., Русия предприе пълномащабно военно нахлуване в района на Донбас в Източна Украйна.

На 10 октомври 2022 г. експлозии разтърсиха Киев и други украински градове. САЩ и повечето европейски държави нарекоха случващото се война и обявиха Русия за агресор. Самата Русия увери, че Специалната военна операция, ще приключи, когато НАТО спре да използва украинска територия, за да заплашва Русия и когато преследваните задачи бъдат изпълнени. А те са: защита на мирното население на Донбас; демилитаризация и денацификация на Украйна, както и премахване на заплахите за Русия, идващи от украинска територия поради превземането й от държави-членки на НАТО.

Посочените основания за предприемане на Специалната военна операция налагат внимателен прочит на изтъкнатите причини предизвикали я и анализ на интересите на пряко ангажираните и евентуално потенциалните заинтересовани от резултатите при търсене на решения на конфликта страни.

На пръв поглед Специалната военна операция е срещу Украйна, съсед на Русия. Но обявената цел не е завладяване, освобождаване или ликвидиране на Украйна, чиято територия в продължение на няколко хилядолетия е била обект на нашествия и завладяване от хуни, монголци, поляци, руснаци и др.; която е била център на Киевската Рус; за известен период от време - на полско-литовско владение; съставна част на СССР, където с Русия образува единно етно-политическо пространство. Заслужава да припомним, че на два пъти през 20 век Украйна обявява независимост: през 1918 под името Украинска народна република, която през 1922 г. става част от СССР; и през 1991 г., когато Върховната рада със закон провъзгласява независимостта на Украйна, по-късно утвърдена с референдум.

На този фон и предвид целите, които Руската федерация обяви, че преследва и чието постигане бе определено като условие за евентуално прекратяване на операцията, ни се струва, че причините за започването й следва да се търсят някъде отвъд думите. Частичен отговор на този въпрос предлага доклад на американския изследователски център РАНД от 2019 г., в който сред основните приоритети във външната политика на Вашингтон по отношение на Русия, с обичайните за времето безцеремонност и цинизъм, са обявени: да се отслаби и унищожи Русия.

Като плацдарм за организиране и провеждане на набелязаната политика е избрана Украйна. С цел намаляване съпротивителни сили на Русия и улесняване на евентуално физическо приближаване на САЩ и евроатлантическите им съюзници до западната й граница и създаване на благоприятна обстановка за действие са предприети поредица от мерки: намаляване цените на петрола на световния пазар; спиране строителството на „Северен поток”-2; предлагане на европейския пазар на американски петрол, за да се намалят приходите на Русия от износ на петрол и газ; санкции срещу Русия и трети страни с интереси в Русия; откъсване на Украйна от руската сфера на влияние и насищане на Украйна със западно оръжие; евентуално членство на Украйна в НАТО; въвличане на Русия във въоръжен конфликт в Донбас; предизвикване на вътрешно напрежение в Русия, което да доведе до разпад на страната; разширяване на НАТО с включване на Финландия и Швеция и осигуряване достъп до Арктика; привличане в орбитата на Вашингтон на Грузия, Молдова и други страни от Централна Азия; смяна на властта в Беларус; атаки срещу руските газопроводи; организиране на цветни революции в постсъветските републики; пропаганда в центъра на която да се свързва името на Путин с корупцията и всички евентуални неудачи във вътрешната и външна политика на страната; организиране на протести в самата Русия по различни поводи, които да доведат до нейното разпадане.

Руснаците, обитаващи Украйна като коренно население в навечерието на обявяване на независимостта през 1989 г., съставляват над 22% от населението на страната. Към 1 ноември 2017 г. населението на Украйна наброява 42 418 235 души, от които над 8 330 000 души се идентифицират като руснаци; 0.4% или около 220 000 се самоопределят като българи; останалата част от населението е съставено от около 20 малцинствени групи.

Краткият преглед на събитията, предшестващи обявяването на Специалната руска операция в Украйна и последвалите квалификации от колективния Запад на случващото като агресия поставя

въпроса за легитимността на операцията

от гледна точка на действащото международно право. Руската военна интервенция в Украйна, без видима причина, която би могла да се квалифицира като casus belli, е на пръв поглед нарушение на международното право. Посочената от Русия причина за предприемане на военна операция – нарушаване правата на рускоезичното население обитаващо Украйна, от украинските власти, е основание за протест по установените от международното право механизми и ред, чрез ангажиране на международните организации, чрез двустранни и многостранни контакти и преговори до изчерпване на възможностите за намиране на мирно решение на спорните въпроси. Използването на военна сила не се изключва като средство за решаване на сериозни хуманитарни конфликти, но след изчерпване на възможностите за намиране на мирно решение или до представянето на доказателства за извършени нарушения, представляващи престъпления срещу човечеството и мира.

Между изброените от Русия основания за предприемането на Специалната военна операция в Украйна фигурират и обвинения срещу украински физически и юридически лица и административни структури в извършване на престъпления срещу мира и човечеството, без да се сочат конкретни доказателства. Повече яснота предоставя предупреждението на Русия, с формулиране на условията за възможно преустановяване на военната интервенция, както посочихме по-горе: НАТО и отделни държави-членки на пакта да преустановят използването на украинска територия, за да заплашват Русия, мирното население на Донбас да бъде защитено от произвола на украинските власти, да се демилитаризира и денацифицира Украйна.

Развитието на събитията към края 2022 г. показва, че САЩ не успяват да организират действащ съюз от държави срещу Русия в Европа и в света. Русия успя да минира и да разруши Евроатлантическата хегемония и да намали оръжейните запаси на Съюзниците, като унищожава предоставената на Украйна военна помощ, запазвайки до голяма степен собствените си военни опции. При това развитие на събитията, за да се измъкнат от Украйна без изрично да признаят поражението си, САЩ ще бъдат принудени да преговарят с Русия, а не да продължават войната чрез прокси-формации. А дали ще успеят и този път, по наша преценка не зависи само от тяхната воля. Ще се наложи Украйна не само да осъзнае, но и да рационализира своето географско положение и да приеме факта, че докато съществува, ще остане съсед на Русия и не само…

На терена се появи, наблюдаващата до сега в поза

„готова за скок върху плячката“,

подкрепяна от Запада кандидатка за украински земи, Полша. През декември 2022 г. печатът съобщи, че по внушение на президента Анджей Дуда, на някои специализирани национални полски служби е възложено да разработят официален претекст/оправдание за анексиране на западните райони на Украйна, включващи Волинска, Ровенска и северните части на Тернополска област. Съобщава се, че се подготвя провеждането на плебисцит в района на Лвов за отделяне от Украйна. Кое дава основание на Полша в настоящия момент да възроди идеята, в основата на плановете за изграждане на Велика Полша? Няколко са споменаваните мотиви, но един е в основата на трайната полска източна политика: „защита от руска агресия“! Не случайно т.нар. Специална руска операция в Украйна бе незабавно квалифицирана като агресия. Въпросът, на който ще очакваме най-близкото бъдеще да предложи някакъв отговор е има ли обективно основание да се твърди, че Русия планира продължаване на Специалната военна операция на запад – в частност в Полша, държава член на НАТО или Полша се възползва от обстановката, за да възроди и легализира амбициите да си „върне“ отнетите или загубени през годините между двете световни войни територии. Внушенията, идващи от държави-членки на НАТО, че доставяйки оръжия на Украйна, „въпросът за изпращане на войски на НАТО е изключен“ трудно биха могли да се приемат като доказателство, че Полша провежда украинската си политика единствено в качеството си на национална държава. Външният министър на Русия, Сергей Лавров, през април 2022 г. посочи, че Полша е изключение от заявените добри намерения за не намеса на НАТО в Украйна, тъй като тя планира такава намеса и действията й не биха могли да се отделят от пакета военна помощ, която НАТО изпраща в Украйна. Пенсионираният американски полковник Дъглас Макгрегър, в статия, с дата 20.12.2022 г., добави, че НАТО би могъл да разчита в случая и на благоразположението на Румъния.

Полша провежда паралелна национална и регионална блокова политика по отношение на Украйна, изразяваща се в приобщаване на определени райони от Украйна и изграждане на блокова структура чрез обединение с или поглъщане на остатъчна Украйна и разширяване на тази структура на север от Литва до района на Балканите на юг или реализиране на идеята за създаване на мултинационално обединение на територии разположени между Балтийско, Черно и Адриатическо морета – Интермариум - инициатива лансирана от Анджей Дуда „Три морета“. Първите стъпки за реализиране на тази идея са факт: през май 2022, украинският президент Володимир Зеленски, говорейки в Радата заедно с полския лидер Анджей Дуда, обяви предоставянето на специален правен статут на полски граждани в Украйна. Полша се превърна в основна база за обучение на 10 000 украински военни в рамките на специалната военна мисия на ЕС. По неопровергана информация през последните осем години 50 000 млади украинци са получили образование в Полша. Повечето от тези хора са от Западна Украйна. Допуска се че това ще е състава на бъдещата полска администрация в присъединените територии.

Доколко оповестените полско-украински намерения ще се реализират в Западна Украйна едва ли зависи единствено от Полша и Украйна. Трудно предвидима е промяна в обстановката без да се отчитат руските планове и възможности за присъствие и влияние в тези райони и в Европа. Рускоетническите и рускоговорещи жители на Украйна в продължение на столетия са формирали естествен териториален ареал, който административно е бил част от руската империя. При тези естествени предпоставки да се очаква, че Русия ще се лиши от своето историческо наследство, за да го предостави на американските си съперници, би било наивно. Специалната военна операция не е приключила. Нещо повече – тя все по ясно

прераства в открита война.

Липсата на далновиден анализ на възможното развитие на събитията от страна на украинското ръководство и на план за приемливо за руската страна решение, което да отчита и трайния украински интерес в условията на без алтернативното териториално съседство с Русия.

Което да разчита главно на враждебно настроени към Русия вътрешни сили, гарантира трайното руско присъствие във вече завзетите територии с площ от около 110 000 кв. км. Под руски контрол са Херсонска и Запорожка област, Донецката и Луганска народни републики, крайбрежието на Азовско море с пристанища Мариупол и Бердянск, Крим. Едва ли би могъл да се търси алтернативен прочит на ясно формулираните от президента Путин условия за сериозен диалог с Украйна за търсене на решение на настъпилите в резултат на СВО промени в района, а те са: „киевските власти да изпълнят познатите изисквания и да вземат предвид новите териториални реалности“. Към тези реалности следва да споменем официалното признаване на Донецката и Луганска народни републики от Русия през февруари 2022 г.; провеждането на референдум в Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие за присъединяване към Русия с впечатляващи резултати: за присъединяване към Русия в Крим са гласували 97,47% от избирателите, в Севастопол - 96,59%, в ДНР - 99,23%, в ЛНР - 98,42%, в Херсонска област - 87,05%, в Запорожка област - 93,11%. На 30 септември 2022 президента Путин подписа документ, с който четирите области се обявяват за част от Руската федерация, както и договори с ръководителите им за анексирането на тези територии от Русия.

По наша оценка, в началото на 2023 г. едва ли би могло да се очаква връщане назад и възстановяване на статуквото от преди началото на военните събития в зоната на руско-украинската граница. Събитията акумулираха свой заряд и би било логично да се очаква той да ги тласка и развива във вече очерталата се насока, ако страните не успеят да договорят нови разделителни линии, узаконяващи настъпилите промени и съотношение на силите. А това ще зависи от далновидността на техните ръководители, ако намерят сили и кураж затова.

Не са необходими специални знания, оракулска дарба и необикновено въображение, за да се определи

евентуалното следващо направление на СВО,

ако тя не бъде преустановена със споразумение, а то е Николаев-Одеса и района на Харков в направление Суми - Чернигов. Целта е очевидна – пълна изолация на Украйна от останалия свят и установяване на максимален контрол върху териториите, формиращи Триморието.

Остава открит трудният въпрос – къде и кога руските и полски интереси в Украйна ще достигнат водораздела на търпимост и ще се опита ли някоя от страните да го пресече? Въпрос на време е да разберем отговора и в този период от време се очаква всяка от ангажираните страни да мобилизира и да разгъне целия свой военен потенциал, за да доказва правотата си.

Паралелно с действията, предприемани от страните на терен, Международният наказателен съд (МНС) в Хага започна разследване за извършени евентуални военни престъпления след руското нахлуване в Украйна на 24 февруари 2022 г. Известно е, че този съд няма юрисдикция да инициира съдебни преследвания и, че разглежда спорове между държави, а не между физически лица.

В искане до МНС, Украйна твърди, че Руската федерация я е нападнала под фалшив претекст – да защити рускоезичното население на Донбас, срещу което Киев извършвал геноцид. Украйна твърди, че Русия е нарушила международното право и в частност Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, като е започнала неоправдана война и извършва геноцид срещу украинския народ.

Руската страна, от своя страна се позовава на принципа „отговорност за защита“ („the responsibility to protect“), формулиран от ООН във връзка с конфликт в Руанда, според който когато едно население е подложено на издевателства, международната общност или съседите са длъжни да се намесят, за да предотвратят случващото се.

На този фон, на 18 ноември 2022 г., България, на основание член 63 от Статута на Съда, регистрира декларация за встъпване в делото Унгария-Русия, касаещо обвинения в геноцид съгласно Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид.

Възникна въпросът

защо България се включва, има ли собствен интерес и какъв е той?

На пръв поглед не виждаме пряк национален интерес, който да налага включването на България в делото. В декларацията за встъпване в делото българската страна се позовава на желанието си да наблюдава процедурата по внесения от Украйна иск в МНС! И още нещо – да наблюдава развитието на конфликта между Украйна и Русия в конкретния случай, без да взема страна, което не изключва, разбира се формирането на собствена оценка и квалификация за случващото се на терен.

За да легитимира интереса си към случващото се в Украйна, България предостави доброволна вноска в размер на Ђ50 000 в Доверителния фонд за събиране на средства за подпомагане дейността на Службата на прокурора на Международния наказателен съд (МНС) в Хага, разследващ руските военни престъпления в Украйна. Това се разбира от отчета за дейността на българското Министерството на правосъдието под ръководството на Надежда Йорданова.

От гореописаните инициативи на българската администрация обикновеният български гражданин би останал с впечатление, че наистина се касае за действия за придобиване на достоверна информация за случващото се в Украйна. Така ли е, каква е цената и какво следва?

С решение от 9 декември 2022 г., Българското Народно събрание разреши да се предостави военно имущество на Украйна, по силата на споразумение между двете страни, както и в бъдеще да се предоставя подобно имущество по искане на украинската страна; разреши също участието на военнослужещи от българските въоръжени сили в мисията на ЕС за подпомагане на Украйна; пое задължение да подготвя украински бойни санитари на територията на България.

На 77-та сесия на Общото събрание на ООН, постоянният представител на Украйна депозира писмо, адресирано до председателя на Съвета за Сигурност, до Генералния Секретар на ООН и до председателя на 77-та сесия на ОС на ООН, към което приложи изявление на Министерството на външните работи на Украйна относно „нелегитимността на присъствието на Руската федерация в Съвета за сигурност на ООН и в ООН като цяло“  по повод събитията в Украйна. За първи път в историята на ООН официално се оспорва членството в Организацията и в СС на един от петте му постоянни членове. Трудно е да се очаква от тази инициатива да последва нещо реално, тъй като с подобни, безспорно пропагандни искания, по същество се оспорва съществуването и дейността на самата организация, като се пренебрегва факта, че създаването й бе продиктуване от необходимостта да се хармонизират, балансират и преодоляват различията между формиралите се основни идеологически лагери в света, за да се избегнат противопоставяния, довели до избухването на две световни войни в продължение само на три десетилетия през ХХ век. Без постоянните членове на Съвета за Сигурност на ООН, съществуването на самата организация би се обезсмислило.

Изводът ни се струва безспорен: решение за изход от конфликта трябва да се търси в района, с участие на всички пряко засегнати и потенциални жертви, като се ограничи присъствието и влиянието на държави извън района, опитващи се да променят в свой интерес установеното геополитическо равновесие.

Дали решението на Народното събрание за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна е в съответствие с българската декларацията за встъпване в делото и с посоченото затова основание - желанието да наблюдава процедурата, без да взема страна, ни се струва безспорно – не е!

България престъпва границите, които сама си е поставила

и на практика се включва като участник в конфликта на страната на Украйна, в нарушение на вече прието решение на законодателя и на конституцията.

Какво следва и какво реално може да се очаква? Българската общественост спешно и решително да се намеси, за да спре изпълнението и да се дерогира решението за предоставяне на военна помощ на Украйна. Струва ни се, че първата стъпка в тази посока е направена. По искане на 50 народни представители Конституционният съд образува дело №1/2023 г. за обявяване за противоконституционно Решението на Народното събрание за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, прието от Народното събрание на 9 декември 2022 г. Предстои втората стъпка. И от нея българският народ е в правото си да очаква, по предложение на докладчика по делото Янаки Стоилов, Конституционният съд да обяви въпросното Решението на НС за противоконституционно и да напомни на българския политически полу-елит, че българският интерес може да бъде защитен единствено при спазване на националното законодателство и на международното право, при съблюдаване принципите на справедливост, реципрочност, баланс на интереси чрез отхвърляне на решения и политики, мотивирани от преследване на чужди на България интереси.

Бихме искали да вярваме, че предлагания анализ ще съдейства на мислещите и загрижени за бъдещето и благополучието на българската народност специалисти и професионалисти да изградят необходимите критерии и стандарти за оценка и отстояване на мнения и позиции, утвърждаващи българския национален интерес. Това не е по силите на непросветени, политически неграмотни и национално неориентирани службогонци. Време е те да отстъпят от политическата сцена, да предоставят местата, които са узурпирали в българската държавна администрация, на доказали се професионалисти, с каквито България разполага, но безотговорно пренебрегва.

12 януари 2023 г.

 

 

ПРЕДСРОЧНИТЕ ИЗБОРИ В ГЪРЦИЯ

Е-поща Печат PDF

• БИТКА МЕЖДУ УЛТИМАТУМИТЕ НА „ТРОЙКАТА” И ГНЕВЪТ НА ГЪРЦИТЕ СРЕЩУ СТРОГИТЕ ИКОНОМИИ

Резултатът от окончателното гласуване в гръцкия парламент за избор на президент на Републиката, два дни преди новата 2015 г., който доведе до предсрочни парламентарни избори на 25 януари, обиколи света с главоломна скорост. И очаквано предизвика гневни реакции, страх и несигурност у кредиторите, че с евентуалното идване на левицата СИРИЗА на власт, могат да загубят планираните печалби от отпуснатите при грабителски условия заеми.

Не помогнаха и предупрежденията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и германският финансов министър Волфганг Шойбле в деня преди решаващото гласуване „гърците да не променят курса и да не се отказват от реформите”. Техният избраник за президент на Гърция, бившият еврокомисар Ставрос Димас, се провали главоломно на три пъти, като не успя да събере необходимата подкрепа от 180 депутати в 300-местния еднокамарен парламент, а получи само 168 гласа. Така, съгласно гръцката конституция, страната отива на предсрочни избори за парламент, който да избере новия гръцки президент и който най-вероятно, за ужас на кредиторите, също ще бъде от средите на левицата.

 

България: ТАМАГОЧИ НА ПОВИКВАНЕ..

Е-поща Печат PDF

Само три седмици от Новата година стигнаха на проповедниците на „евроатлантическите ценности“ да се убедят, че такова животно няма. Има американски интереси, интерпретирани от американофилите в Европа като евроатлантически. Поради което ЕС в очите на американската общественост изглежда като един по-голям американски щат. Лично президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че не му пука за европейците, понеже е избран от американските гласоподаватели, и отмени своето участие в Световния икономически форум в Давос. След като оттегли САЩ от Парижкото споразумение за климата, ядрената сделка с Иран и Договора за ракетите с малък и среден радиус, Тръмп сложи край и на американското участие в ЮНЕСКО. По този повод иранският министър на външните работи Зариф попита: „Остана ли нещо, от което Тръмп и неговият чирак Нетаняху да не са излезли?“

 

Но „приятелският огън“, с който Тръмп засипва своите съюзници и партньори не спира. Предавайки посланието на своя президент, американският посланик в Берлин заплаши със санкции немските компании, които участват в проекта „Северен поток-2“. В Русия нарекоха това „икономически тероризъм“. В края на по-миналата седмица, вбесен от отказа на Реджеп Ердоган да приеме съветника по националната сигурност Джон Болтън, който беше препратен да разговаря с говорителя на турския президент, Ибрахим Калън, Тръмп заплаши в Туитър Турция с икономическо унищожение, ако след изтеглянето на американските войски от Сирия Анкара атакува кюрдите на източния бряг на река Ефрат. На тази заплаха турското министерство на националната отбрана отговори с цитат от Ердоган, който през юни 2016 г. обяви, че Турция никога няма да позволи създаването на кюрдско държавно формирование в Северна Сирия. Между впрочем, през 2016 г. Джон Болтън беше изразил съжаление, че превратът от 15 юли в Турция не е успял да отстрани Ердоган от властта.

Либералстващите „елити“ в Европа и у нас могат да обвиняват Тръмп във всички земни грехове, но не могат да отрекат, че той е последователен в изпълнението на предизборното си обещание „Америка на първо място!“. Ако някои в Европа са се почувствали прелъстени и изоставени, това е техен проблем. След ерата Обама, когато глобализмът шестваше по света и изглеждаше неизбежен, както изгревите на Слънцето и Луната, днес ЕС трябва или да се научи да се справя сам с предизвикателствата, или да умре, отстъпвайки терена на националните държави. Европа или ще създаде свои въоръжени сили, независими от НАТО, или ще остави националните държави да се погрижат за своята сигурност и отбрана. Само една силна икономически и военно Европа ще престане да зависи от капризите на управляващите в Белия дом. Макрон е прав, когато казва, че Европа трябва да може да се защити и срещу Русия, и срещу САЩ.

 


Управляващите в София обаче са на друго мнение не само по пакета „Мобилност“ на Макрон, а и по въпроса за независимостта от САЩ. Специално в сферата на отбраната те обслужват не европейските и националните, а американските интереси. Не правят изключение и коалиционните съдружници на ГЕРБ в лицето на ВМРО, чийто лидер е вицепремиер и министър на отбраната в правителството на Борисов. А депутати от ГЕРБ като ор.ген. Константин Попов буквално са се превърнали в амбулантни търговци, рекламиращи американския изтребител F-16 Block 70, който още е на чертожната дъска, следователно не е летял и не е бил изпитан в нито една въздушна битка. Заводът, който ще произвежда този „нероден Петко“ също не е построен, за разлика от завода на шведската СААБ, произвеждаща изтребителя „Грипен“.

Това не пречи на нашите геополитически праматарки да изтъкват предимствата на американския изтребител и без никакъв свян да твърдят, че процедурата за избор на нов боен самолет не била опорочена, както твърди президентът Радев. Понеже, според бившия началник на отбраната, същия Константин Попов, не ставало въпрос за конкурс, а за избор. А според Цветан Цветанов изборът бил прозрачен, но политически. И за какво бяха сформирани експертни комисии, които да предложат решение? За какъв дявол правителството формулира 7 условия, на които трябва да отговарят офертите на кандидат доставчиците на изтребители, щом в последния вариант на решение, предложено на НС иска от парламента да го упълномощи да преговаря точно със страната, която не отговаря на три от тези условия. А те са цена, срок на доставяне и начин на плащане. За разлика от СААБ, американците не предвиждат нито намаляване на цената, нито разсрочено плащане. Що се отнася до срока за доставяне на новите изтребители, България ще трябва да изчака да бъдат изпълнени поръчките на Бахрейн и Словакия, които са си платили предварително. Няма съмнение, че България ще брои парите наведнъж и те ще са повече, отколкото беше решило НС. Ако правителството беше започнало преговори и със СААБ, можеше чрез тях да притиска американската страна, но при очертаващото се състезание с един кон, ясно е кой ще спечели.

Константин Попов уверява, че американците щели да прехвърлят технологията за производство на F-16 в новопостроения завод за F-16 Block-70. Вярно е, че F-16 е на въоръжение в повечето натовски армии, но запитал ли се е генералът колко такива самолети са се сгромолясали досега? Отворете сайта F-16. net. и ще видите по страни и по години защо някои наричат този самолет „летящ ковчег“. В САЩ са паднали 510 изтребителя F-16, в Белгия -54, в Турция -33 и т.н. Колко ли пилоти ще загинат, докато се отстранят кусурите на F-16 Block-70? България, изглежда „котка в чувал“. А и обсъждането на правителственото предложение в парламентарните комисии по отбрана и по бюджет и финанси, протече при закрити врати. Ерго, има какво да се крие от обществеността. Говори се дори, че правителството има намерение да тегли нов заем от СБ, която временно се управлява от Кристалина Георгиева. Очевидно е, че правителството се готви да симулира преговори, изходът от които е предизвестен.

Президентът Радев, когото лобистите за американския изтребител обвиняват в лобизъм в полза на „Грипен“, беше прав, когато на Йордановден заяви, че процедурата е опорочена; и че това ни е опозорило пред партньорите в ЕС. Нещо повече, злепоставена е и американската страна, обявена априори за победител по политически съображения. Бидейки член на ЕС, България в лицето на своето правителство се държи като американски васал. Или, както каза Татяна Дончева пред Би Ти Ви на 14.01.2019 г. <<Всички имат нужда от тамагочита, на които като им натиснат копчето да казват „да“>>.

Белият дом държи на каишка управляващите в София гербери и патриоти от ВМРО и те се съгласяват с всичко, стига да не се бърка в техните джобове. А „присъдружните“ им медии твърдят, че президентът Радев бил искал милиардите за самолети да отидат за пенсии. Всъщност Радев само изтъкна противоречието между казаното преди време от Борисов, че преди да купува самолети, България трябва да осигури по-високи доходи на населението. И запита как ще стане това, когато правителството се готви да даде още няколко стотин милиона за американските изтребители, които можеше да спести, ако се беше ориентирало към „Грипен“. Без никой да е виждал офертите на „Грипен“, „Юрофайтър“ и „F-16 Block-70“, рекламата на последния върви с пълна сила. Не е известно какво сервират на молитвените закуски в Белия дом, но майче всеки избор след това задължително вече е политически. За тамагочита на повикване, няма какво да добавим, освен отчайващия факт, че процедурата за избор на нов боен самолет наистина бе опорочена. Но както се казва безплатен обяд няма. Българският военнопромишлен комплекс или това, което е останало от него са реализирани близо 3 млрд.лева. можеше ли това да стане без американското одобрение? Тогава е напълно ясно, защо решението е политическо. Тояга и морков, защото може и друго – тояга без морков! До там сме я докарали, нека си го кажем направо.

Добре е все пак, че българските ВВС ще се модернизират някога. На първо време ще си купим 8 изтребителя (Швеция щеше да ни даде 10 за същите пари, б.а.), а след това още 8. Остава ни да си купим „само“ 290, за да достигнем броя на самолетите по времето на Варшавския договор. Оптимистично, нали?!

За другите „успехи“ на правителството да не говорим. Достатъчно е да погледнем правителствената криза в Атина по повод на договора със Скопие, за да оценим един от ефектите на българското европредседателство. Така стои и въпросът с отлагането за следващия ЕП на пакета „Мобилност“, както и отказът на САЩ да вдигнат визите за български граждани. Въпреки ходатайството на Борисов, Турция, Косово, Македония, Албания и Сърбия са все така далеч от членство в ЕС и ако някои бъдат приети в НАТО, това ще е по политически съображения. Впрочем нито един съюз не е прокопсал след влизането в него на България, пък тя се напъва да вкара целите Западни Балкани в евроатлантическите структури. Но и да се сгромоляса и този съюз, тия дето ги подлъгахме, никога няма да ни простят, че изиграхме ролята на мюрета.

Мъдри хора са казали, че всяко пътуване започва с една крачка. Други обаче предупреждават, че когато не знаеш накъде вървиш, стигаш там, където не искаш. Така е и с прословутата модернизация на нашите ВВС. Преди да купуваме каквито и да било изтребители, трябваше да решим за какво ще ги използваме. Ако е за патрулиране в нашето въздушно пространство, и „Грипен“ щеше да ни свърши работа. Ако пък ще купуваме скъпите F-16 Block-70 за да участваме с тях в трансгранични операции, благодарим за честта! Но нали, Америка фърст – чичо Дончо не прощава, дреме му на него за сиромасите българи: за това скачайте според тоягата. Ще плащате в аванс и фул! И да не сте посмели да напомняте, че САЩ ползват напълно безплатно четири военни бази в България – „Ново село“ край Сливен, летищата „Граф Игнатиево“ и „Безмер“ и складовата база край Айтос. Горко на победените.


 

 

ДА СЕ ОСВОБОДИ ИДЛИБ СЛЕД ИЗТОЧЕН АЛЕПО

Е-поща Печат PDF

Освобождаването на Източен Алепо ознаменува края на неуспешния опит за свалянето на президента на Сирийската арабска република Башар Асад. Това стана възможно благодарение на излизането на Катар от играта и на частичната промяна в позицията на Турция. Но една част от страната си остава както и досега под властта на джихадистите, действащи по заповед на НАТО. Затова краят на войната зависи пряко от започналите преговори с държавите от Северноатлантическия алианс.

Източен Алепо бе освободен благодарение на прекратяване подкрепата за джихадистите от страна на чуждестранните спонсори. Голяма заслуга тук има най-вече Руската федерация, която успя да постигне излизането на джихадистите от района чрез преговори.

Москва успя да промени и становището на Катар и го направи свой съюзник. В началото на декември 2016 г. този поврат бе затвърден с продажбата на една пета от акциите на „Роснефт” на Доха, а пък „Роснефт” - брилянтът на Русия, е най-голямата нефтена компания в света. Транзакцията елиминира и бюджетния дефицит на Русия, от една страна, а от друга Игор Сечин и Владимир Путин тясно сближиха енергийната политика на двете държави, които са и най-големите световни износители на газ. Катар преустанови подкрепата за джихадистите, въпреки че от май 2015 г. откри свое представителство в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел.

 

Факторът енергийна сигурност

Е-поща Печат PDF

Един от най-важните уроци за изминалата 2022 г. беше, че най-накрая въпросът за енергийната сигурност беше поставен на централно място в енергийната политика.

Доскоро опорните точки в енергийното планиране в Европейския съюз бяха подчинени на намаляването на въглеродните емисии (CO2) и утопичната вяра за противодействие на климатичните промени. В резултат на тези амбиции, в ЕС бяха приети редица стратегически документи и планове като „Чиста енергия за всички европейци“, „Зелена сделка“ и пакет „Готови за 55“, които изискват драстично намаляване на CO2 в енергетиката, по начин, който създаде предпоставки за огромни структурни дисбаланси в енергийната система на Общността.

Постепенно целите за намаляване на CO2 бяха драстично завишавани от Европейската комисия – от първоначално приетите мерки за 20% намаление на CO2 до 2030 г., вече официалната цел на ЕК е за намаление от 55%, а през 2050 г. Европа трябва да се превърне във „въглеродно неутрален континент“. Това, което се пропуска, обаче, е фактът, че глобалният дял на Европа е само 9%, т.е. дори те да бъдат напълно елиминирани, това едва ли ще има някакъв съществен ефект върху общото количество CO2 в световен мащаб. Ето защо такава инициатива за „въглеродна неутралност“ би сработила само, ако в нея бъдат привлечени икономиките с най-голяма въглеродна интензивност.

Вместо усилията да са насочени към реална енергийна дипломация, лидерите на ЕК по административен път завишават и без това нереалистичните цели за намаляване на CO2. Нещо повече, схемата за търговия с емисии създава огромни структурни дисбаланси в европейската енергетика. Чрез този механизъм въглищните електроцентрали бяха поставени в режим на икономическа несъстоятелност.

Средната цена на въглеродните емисии за 2022 г. се очаква да бъде около 81 евро/t.CO2, което ще бъде ръст от 50% спрямо предходната 2021 г. Това означава, че въглищните централи са принудени да калкулират един своеобразен „въглероден данък“ в производствените си разходи, което значително оскъпява себестойността на произвежданата енергия.

Така например, през 2022 г., държавната ТЕЦ „Марица Изток 2“ съгласно Ценово решение №Ц-19 от 01.07.2022 г. на КЕВР е предложила разходи за квоти за парникови газове на стойност 1,460 млрд. лв., при планирано производство на нетна електрическа енергия от 7 250 804 MWh. Със същите оперативни разходи се сблъскват почти всички останали въглищни централи в рамките на ЕС, които трябва да закупуват емисии.

Световната енергийна криза започна още от средата на 2021 г.

Тя предизвика значителен ръст на цените на електроенергията на борсите, но наред с това се затвърди нуждата от сигурни доставки на електричество. Високите цени на борсите на практика минимизираха (а в някои случаи дори елиминираха) пагубния ефект от огромните разходи, правени за закупуване на въглеродни квоти. А през 2022 г. въглищата се завръщат като основен енергиен източник в световен мащаб.

По данните на Международната агенция по енергетика (МАЕ) през 2022 г. потреблението на въглища в света ще достигне абсолютен връх от 8 млрд. тона, което е ръст от 1,2% спрямо предходната година. В ЕС, който от поне десетилетие има амбицията ускорено да затваря въглищни ТЕЦ, търсенето през 2022 г. се очаква да се увеличи с 6%, или +29 Mt.

За енергийната диверсификация като част от енергийната сигурност.
Мястото на ядрената енергетика

Енергийната диверсификация, като интегрална част от поддържането на адекватност и сигурност на енергийните доставки, трябва да бъде в основата на всяка една стратегическа рамка в европейската общност. ЕС е нетен вносител на енергия, като процента на енергийна зависимост съгласно данните на Евростат за 2020 г. е 57,5%. Повече от 70% от този внос са петролни продукти, около 25% е природен газ (вкл. и втечнен природен газ), а делът на вносните въглища е само 5%. Това показва, че Общността продължава да разчита на външни доставчици на енергийни ресурси. За да бъде намалена импортната зависимост, ЕС трябва да подчини политиката си на едно просто правило: да работи за увеличаване дела на местните енергийни ресурси. Това означава комбинация от мерки по:

Първо, запазване на въглищата като сигурен и надежден източник на енергия;

Второ, запазване и увеличаване дела на ядрената енергия в електропроизводството;

Трето, проучвания за нови находища на въглеводороди.

Както стана ясно в анализа до тук, въглищата увеличават дела си през 2022 г. предимно заради форсмажорните обстоятелства в енергетиката. Но по отношение развитието на ядрената енергетика в рамките на Общността стратегическата рамка продължава да бъде неясна.

През 2022 г. ядрената енергия има дял от около 25% при електропроизводството в рамките на ЕС, но дела й сред ниско емисионните енергийни източници често надхвърля 50%. Да, в началото на годината ЕК включи ядрената енергия в Допълващия Делегиран акт по Регламента за таксономия на ЕС, признавайки инвестициите в нея за устойчиви. Но това далеч не означава, че предизвикателствата пред развитието на ядрено енергийния отрасъл са решени. Съществуват много неясни моменти в разписаните критерии за достъп до финансиране на ядрени проекти като част от Таксономията.

Не е предприет диференциран подход по отношение изискването за използването на т.нар. гориво, устойчиво на инциденти, след като такова към настоящия момент не е лицензирано от нито един ядрен регулатор по света. По-нататък, изискванията за представянето на проекти или изграждането на хранилища за погребване на ВАО (високо активни радиоактивни отпадъци) до 2050 г. не кореспондира с конкретните специфики на ядрено енергийните съоръжения, без значение дали те се намират в експлоатация или са в проект.

Наблюдават се и опити за изземването на функции, които са в изключителните компетенции и правомощия на националните ядрени регулатори, както и заобикалянето на клаузи от основополагащия за Общността Договор за ЕВРАТОМ. Може би единствената добра новина относно този допълващ Делегиран акт е, че включването на ядрената енергия в него дава устойчив пазарен и имиджов сигнал към потенциалните кредитори на проекти за нови ядрени мощности в рамките на ЕС.

Развитието на ядрената енергетика в Европа,

обаче, зависи повече от състоянието на отрасъла във водещите ядрени държави в Общността. След напускането на Великобритания и оттеглянето на Германия от ядрената енергетика, Франция остана единствения „ядрен лидер“ в Европа, който има значителен „ноу-хау“ и технологични възможности във всеки един етап на ядрено-горивния цикъл.

През последната година, обаче, ядрената енергетика във Франция премина през доста изпитания. През пролетта и лятото на 2022 г. няколко ядрени блока бяха временно спрени от експлоатация поради открита корозия в близост до заварките на охлаждащите кръгове, а други блокове бяха принудени да ограничат мощността си, заради сушата и ниското ниво на реките.

Към края на 2022 г. по данни на EDF в експлоатация се намират по-малко от 70% от инсталираните ядрени мощности в страната. Това е крайно недостатъчно, имайки предвид огромния дял на ядрената енергия в електроенергийния баланс в страната. Проектите в процес на изграждане или в опитна експлоатация също се вървят по план – трети енергоблок (френски EPR) на финландската ядрена централа в „Олкилуото“ беше неколкократно спиран за отстраняване на дефекти в конвенционалната част на съоръжението. Същият модел на реакторна инсталация се строи във Франция, в централата „Фламанвил“, където преди няколко дни стана ясно, че ще има поредно отлагане на пусковия срок и допълнително оскъпяване.

Строителството на нови ядрени мощности,

паралелно с дългосрочната експлоатация на съществуващите такива, са един от устойчивите начини за поддържането на енергийната сигурност.

В момента като лидери в проектите за изграждане на нови ядрени мощности се обособяват страните от Централна и Източна Европа. През месец август 2022 г. националният ядрен регулатор в Унгария даде разрешение за започване строителството на „Пакш-2“; ядреният регулатор на Словакия даде разрешение за зареждане с ядрено гориво на новия трети енергоблок в централата в „Моховце“, а през ноември Чехия официално обяви, че в търга за разширението на АЕЦ „Дуковани“ до момента са постъпили първоначални оферти от френската EDF, корейската KEPCO и американската Westinghouse.

Полша също напредва с плановете си за изграждане на ядрената си програма – през декември стана ясно, че Westinghouse ще изгради първата ядрена централа в страната, като се очаква сътрудничество и с KEPCO. Освен проектите, базирани на ядрени реактори с голяма мощност, интерес има и към изграждането на малки модулни реактори. Ядрената енергия има потенциал да изиграе централна роля в енергийния преход и увеличаването степента на енергийна сигурност, защото освен производството на електроенергия, тя може да има множество други приложения като: снабдяване на домакинствата с топлинна енергия, снабдяване на индустрията с топлинна енергия и технологична пара, производство на „чист водород“ и др.

Повече енергийна сигурност, по-малко „Зелена сделка“

Изминалата 2022 г. определено бе турболентна за енергийната система на Европа. Корените на енергийната криза, обаче, се крият далеч преди започналата война в Украйна през февруари 2022 г. Търговията с въглеродни емисии, непрестанното и нереалистично завишаване на целите за намаляване на CO2, бързото извеждане от експлоатация на сигурни, предвидими, диспечируеми и доказано надеждни електропроизводствени мощности за сметка на бързото навлизане на непредвидими и непостоянни такива, са само част от примерите за грешната енергийна политика на Брюксел.

Желанието за още по-голям политически контрол върху енергетиката намери израз и чрез въвеждането на т.нар. „таван на цената“ на природния газ. Такъв командно-административен метод няма как да проработи, особено когато я налага играч, който е изключително зависим от доставката на природен газ от трети страни.

По данни на МАЕ, ако през 2023 г. търсенето на природен газ в Китай се завърне на нивата от 2021 г. и едновременно с това физическите доставки от Русия за Европа бъдат напълно прекратени, то в ЕС може да се оформи дефицит от порядъка на 27 млрд. куб. м. Това е огромно предизвикателство за европейските „полиси-мейкъри“, които вместо да губят време в „зелени планове”, трябва бързо да намерят адекватни и работещи алтернативи за доставка, ако гореописания сценарий се случи.

По отношение развитието на електроенергетиката ЕС трябва да обърне по-сериозно внимание на инвестициите в мрежата, ядрената енергетика, запазването потенциала на въглищата и не на последно място – развитието на човешките ресурси. Разбираемо, за „полиси-мейкърите“ такива действия са политически неприемливи, защото цялата им концепция за развитие на енергетиката през последните десетилетия бе базирана на отказ от въглищата и все по-малко ядрена енергия.

26.12.2022 г.

 

 

 


Страница 573 от 636