Нова Зора

През 2018 година Вашингтонският Атлантически съвет публикува доклад, озаглавен „Балканите, напред, нова американска стратегия за региона“. Внимателният прочит на стратегията, която има претенциите да е „нова“, показва, че в нея нови идеи няма. Тя само е част и продължение на известната американска стратегия за Европа от началото на новото хилядолетие, която бе инициирана след идването на власт в Русия на Владимир Путин и много скоро след това стана ясно, че той се стреми да ликвидира последствията от голямото предателство на Горбачов и разрухата на Елцин. Усилията на Путин в голяма степен се увенчаха с успех и, за неудоволствие на хегемона, върнаха страната в ролята на решаващ играч на международната сцена.

Но и САЩ не бездействаха. Сменени бяха, по един или друг начин, основни политически фигури: Шрьодер – в ФРГ, Ширак – във Франция, Берлускони – в Италия. На сцената се възкачиха уж правилни и по-сигурни играчи, но след знаменитата реч на Путин на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Мюнхен през 2007 г. се забелязаха, телодвижения в Европейската политика, които говореха за известно отрезвяване на западните ръководители, въпреки разрастването на НАТО и увеличаване броя на държавите в ЕС. Говореше се за единство, за пълен консенсус, но

като вода под слама

течеше всъщност една негласна съпротива на страните, оформящи гръбнака на военния съюз извън САЩ. Видим израз на това бе тяхното нежелание да милитаризират своите икономики и да изострят отношенията си с Русия.

Доказателство за тази обяснявана по много начини съпротива е, че разходите на Германия, Италия и Франция и до днес не са достигнали изискваните два процента от брутния вътрешен продукт въпреки настоятелните напомняния на Съединените Американски Щати. Към Европа, обаче, напираше с укрепнали и все по-мощни криле Китайският дракон и Пътят на коприната, само очертаваше  контурите на една нова, непозната, но вече все по-осезаема заплаха, за сега все още под формата на мирно икономическо присъствие.

Спорадичните известия и изказвания за необходимостта от Европейски въоръжени сили, а напоследък и от френско-германски военен съюз, само потвърждават нарастващите опасения, че пряко волята на водещите западни държави Европа отново може да бъде превърната в театър на въоръжените действия, както е бивало вече два пъти през миналия век.

На този фон САЩ избраха, а всъщност продължиха стратегическата инициатива да бъдат обвързани в двустранни договори  т. нар. нови демокрации от Източна и Югоизточна Европа.

Целта, стара и непроменима, бе да се създаде и укрепи необходимата верига за сдържане, а и за заплаха към Русия. В това отношение американските военни стратези, може да се каже, че дори преуспяха. Те с лекота прехвърлиха тежестта от Франция, Германия и Италия към страните от Източна Европа и в случая, който е тема, към вечно взривоопасните Балкани. Това налагаше да бъде ликвидирано традиционното руско влияние в страните от региона и те да бъдат превърнати в съюзници и опорен пункт в една мобилизационна експанзия срещу Русия.

Друг е въпросът, какво разбира под съюз Колективния Запад. И дали това не означава просто заложници, и още по-точно жертви, които с лекота могат да бъдат отписани, какъвто ще е резултатът в един евентуален военен конфликт.

И се започна - под формата на съюзнически задължения с прехвърлянето на войски и въоръжения, с формирането на нови военни структури - като изнесени командни пунктове и обединени щабове. Заизникваха бази на противо-ракетната отбрана, уж за защита от ракетите на Иран и Северна Корея, но напоследък се оказва, че тези про са с двойно предназначение и „военни съоръжения за съвместно използване“, какъвто е случаят с четири българо-американски военни обекта в България. Паралелно с военнополитическите метаморфози страните от региона задължително преминаваха през смяна на неудобните за плановете на САЩ режими. Действаше се по американски открито, понякога безпардонно и грубо. Организираха се икономически и финансови сътресения, сатанизираха се неудобните правителства... Медиите бяха под контрол и макар че Ноам Чомски бе наброил цели 10 способа, с които те превръщат хората в глупаци и тълпа, нямаше кой да слуша. Течеше времето на „цветните революции“ и всякакви възможни „пролети“, чието благородно мото най-често беше ликвидиране на корупцията. Този реален обществен проблем, обаче, все си оставаше неизкореним, колкото и по-шумна да ставаше борбата с него, колкото и нови структури и служби за борба с корупцията да създаваха изпратените във властта. Никой обаче не казваше на масовката, че корупцията е неотменяема част на налагания тип общества, в които моралът на Тартюф може да бъде клеймен на сцената, но зад завесата репликите са съвършено различни.

Бастард, роден от нагона на властта,

съблазнен от личната изгода, корупцията е същото за т. нар. демократични общества, каквото е маслото за двигателя с вътрешно горене. Никой в масовката не подозираше дори, че смисълът на борбата с нея е да бъдат поставени на власт удобните и послушните.

И защото щатът на ангелите в политиката на отрицателна селекция по разбираеми причини остава все непопълнен, негласен критерий за заемане на място във властта оставаха биографиите на хора с натрупани с години компромати, необявени, но събирани грижливо от когото трябва, за когото трябва и за каквото трябва. Хваната в прочутата технология за завземане на властта, изобретена от г-н Дийн Шарп, масовката имаше за главна задача да вдига гневен юмрук, да дава „отпор“, подир което се случваше това, което трябва да се случи.

През подобни протуберанси на демокрацията преминаха и всички балкански държави. Първият, заслепяващ с блясъка си погледа към  бъдещето протуберанс, както се полага, беше у нас, през студените януарски дни на 1997г. Сини ленти и сини знамена и под скъпи кожени палта, голи знойни бедра на млади момичета! Иди че не вярвай на тази витрина на  щастието, което, както се казва, е само на една ръка разстояние. Как да не си за Иван Костов и за светлото демократично бъдеще!

И площадите оживяваха от подскачащи хора, оглушаваха от нечленоразделни възгласи, най-креативните от които бяха: „Кой не скача е червен!“ и „Няма да работиме за червените!“...

В самия пик на погрома на Народното събрание на 10 януари, едни по-досетливи момчета изтарашиха стаите на най-горния етаж на хотел Радисън (тогава май че все още беше София) и закопчаха шестима англоезични юначаги, като им прибраха сложните станции и излъчватели, за които по-късно под сурдинка се разбра, че били психотронни генератори. Момчетата бяха от съответните български служби и разбира се си платиха за дързостта да превишат правата си. Още с първата заповед на служебния министър-председател, Стефан Софиянски, те бяха уволнени и низвергнати. Нейсе!...

Целта, както винаги, е нещо друго

В наше време, буквално пред очите ни, заради правилната кауза, наскоро бе овладяна и Македония. Там най-безцеремонно бе свален неправилният Никола Груевски и на власт бе възкачена марионетката на Сорос - Зоран Заев. Този факт създаде известни илюзии в нечии демократични глави, че се задава подобряване на отношенията ни с иначе братската страна. Но целта, както винаги се случва, е може би нещо съвсем друго, което ни предстои да узнаем.

Подобни протести текат в момента и в съседна Сърбия – последното звено на веригата, както е посочено в новата американска стратегия. Наскоро президентът Тръмп, по всичко изглежда, форсира нейното прилагане и се започна, каквато е американската практика - без прокламирането на някакви нови идеи и подходи. Както и в Македония, и в Сърбия се разчита пак на прилагането на т. нар. „мека сила“. Вече повече от два месеца, не без подкрепата на съответните централи, чрез НПО и парите на Сорос, в големите градове на Сърбия се организират спонтанни, според правилната преса, протести срещу управлението на най-популярния политик в страната – президента Александър Вучич. Както на времето при Милошевич, и сега са вдигнати на крак всички НПО-та. По шаблона на цветните пучове Вучич, разбира се, е обвинен в корупция. Истината, макар прозрачна, е необявена: Президентът не иска да играе правилната игра. А тази игра е проста. Сърбия трябва да купува втечнения шистов газ на Съединените Американски Щати от терминала в Хърватия. Добре, казва Вучич, но неговата цена е двойна. Да оголваш обаче така истината, означава да имаш неправилно поведение. От двойната цена, както ни уверява Вучич, веднага го заболява главата. Но неразбиращите къде е заровено кучето млади хора вече повече от два месеца демонстрират, мотивирани от „меката сила“. Те надуват свирки по улиците на Белград, Нови Сад, Крагуевац и Крушевац и издигат несменяемия плакат с юмрук – емблемата на всички цветни революции.

Дори лозунгите са както при свалянето на Милошевич: „Надигни се Сърбия!“; „Готов е!“, „Започна се!“...

Стратегията е в ход

Голяма част от сърбите разбират какво става в страната им и все по-тревожно коментират, че се повтаря сценария, по който след бомбардировките бе свален президентът Слободан Милошевич.

Неговият най-голям грях бе, че се противопоставяше на колективния западен диктат, че разобличаваше целта на тяхното занятие в Косово, че защитаваше сръбския национален интерес и поради тази причина мъченически заплати  по най-високата възможна тарифа с живота си в килията на затвора в Хага. Нещо което, както казват, му бил обещал при срещата им Ричард Холбрук.

Днес всички признаци показват, че в Белград грубо и под индиго е в ход успешния скопски сценарий, с който бе свален Никола Груевски и властта стана притежание на Зоран Заев. Макар и божем социалист, той беше стажувал при Сорос, което означава, че отдавна е  бил подготвен за главното – Македония да поеме по правилния път – към НАТО и ЕС!

Важно е да се отбележи също, че кампанията в Сърбия бе форсирана веднага след като стана известна датата на визитата на руския президент Владимир Путин в Белград. Тази е и причината, поради която се налага да се върнем отново към темата и да припомним основните акценти от т. нар. Нова стратегия на САЩ, за да сме по-наясно с логиката на събитията, които произтичат от нея, както и опасностите за региона от нейното прилагане.

Доскоро ние, българите, бяхме нащрек, особено когато на власт във Вашингтон бяха изявени хуманисти като семейство Клинтън, г-жа Мадлин Олбрайт и 44-ят президент на САЩ -  Обама. Тези, меко казано, най-ревностни пиромани от Демократическата партия, които са известни със своето любимо занимание да си играят с огъня покрай разсъхнатото барутно буре на Балканите, за взрива на което дори няма нужда от Бикфордов шнур. Събитията напоследък показват, че, въпреки надеждите, особена разлика не се забелязва в региона и при управлението на Републиканците. С други думи, става въпрос за Стратегия. И тревожното, а и страшното е, че тя се изпълнява. В случая, по отношение на Сърбия, тя се осъществява чрез любимия похват спрямо лабилните и колебаещи се страни. Този подход е известен като „морков“ и „тояга“ или обратното. И е стар като света.

Самата същност на този подход още през миналата година стана достояние чрез сръбските средства за масова информация. Документът бе подминат у нас с разбираемо мълчание, но той така развълнува сръбската общественост, че се наложи посолството на САЩ в Белград да дава разяснения, макар и да е известно, че Рим само по един единствен начин винаги е успокоявал и укротявал провинциите. Последвалото витиевато обяснение бе всъщност опит да бъдат завоалирани истинските цели на авторите на Стратегията и пряката им връзка с американския истаблишмент. Посолството на САЩ в Белград се опита да убеди сръбската общественост, че Атлантическият съвет е само един от „академичните изследователски институти в САЩ“, които „постоянно участват в публични дискусии по външнополитически въпроси“, но такива „академични изследователски институти не играят официална роля в официалната американска политика“.

Тонът и декларираните цели и императивно поставените въпроси в „Новата стратегия“, обаче, както и последвалото писмо на президента Доналд Тръмп до сръбския президент Александър Вучич, просто обезсилиха усилията на посолството в Белград.

В Стратегията се говори за „историческото сближаване със Сърбия“ и „историческото възраждане на американо-сръбския съюз“. След по-внимателен прочит се разбира, че всъщност става въпрос за ултиматум, изискващ пълната капитулация на Сърбия, като незаобиколимо условие за това сближаване. От документа става ясно, че това е необходимо, за да могат „в бъдеще Балканите да станат част от Европа и трансатлантическата общност“, а също и, за да бъдат те „интегрирани в институциите на трансатлантическата общност“, т. е. НАТО. За тази цел се предлага „да се създаде постоянно американско военно присъствие в Югоизточна Европа“, за да „се укрепи способността на САЩ да влияят върху развитието на събитията в Югоизточна Европа.“ Посочено е и друго незаобиколимо условие: „Сърбия трябва да се дистанцира значително от Русия“. И, за да стане ясно кой на кого е роднина и кой всъщност коли кучето, се пояснява, че „САЩ и Европейския съюз не могат да направят компромис по този въпрос“.

Морковът на Тръмп

Що се отнася до моркова в Стратегията той е използван като примамка за сръбските управляващи и в личното послание на американския президент Доналд Тръмп. Преди две седмици той изпрати писма с почти идентично съдържание до своите колеги от Сърбия и Косово – Александър Вучич и Хашим Тачи. В това послание президентът Тръмп предложи да стане главен авторитетен посредник в спора между Белград и Прищина, въпреки че за техните преговори досега все още официално отговаря ЕС. Тръмп призова „двете страни, да постигнат споразумение за нормализиране възможно най-скоро“. „Колкото е възможно по-скоро!“. И какво съвпадение! - същото изискване за бързина се съдържа и в Стратегията на Атлантическия съвет! Там е записано, че очакванията са „тази година (бр. 2018) не само Скопие и Атина да стигнат до споразумение, но и Белград и Прищина“.

Тръмп отправи покана и до президентите на двете държави да „посетят Белия дом и да отпразнуват заедно историческия договор“. Тази покана е всъщност червената нишка от идеята на Атлантическия съвет: САЩ трябва да бъдат главния авторитетен посредник между Белград и Прищина. И още: Атлантическият съвет открито подкрепя „размяната на територии между Сърбия и Косово“. Мотивировката, разбира се, е повече от благородна – това щяло да „освободи Балканите от вредното влияние на Москва!“

В случая страхът на американската страна от влиянието на Москва в региона е определящ. Топлите отношения на руския президент Владимир Путин и сръбския му колега Александър Вучич, обаче, само усилват този страх. И това е видно дори с невъоръжено око. Искам да подчертая  този момент, защото не е маловажен. Той откроява декларираната решимост на Вучич да се облегне на авторитета на Путин и Русия за запазване на стабилността в региона.

Булдозерите на държавния департамент

Очевидно е, и нещо друго: Стратегията не успя да сработи до 17-ти януари – датата на която се очакваше грандиозното посрещане на руския президент в Сърбия. И то се състоя, и, по всичко изглежда, ехото от него ще създава допълнителни трудности за предписаните в Стратегията тактики на осъществяване. Стратегията, разбира се, не е отменена и нейното изпълнение сигурно ще продължи, макар че засега тя видимо понесе, макар и временен ущърб, на фона на неописуемите всенародни тържества при посещението на президента на Русия – Владимир Путин.

Хвърляйки поглед назад във времето ще трябва да си спомним, че още при Югославската криза стана ясно, че Вашингтон не се доверява особено на Брюксел. И тогава, а вижда се, и сега, според Държавния департамент, европейците работят бавно и неефективно. И се наложи да бъде изпратен „булдозерът“ Ричард Холбрук – Светла му памет! В по-ново време все същата оценка на Държавния департамент най-ясно бе изразена от Виктория Нюланд по време на преврата в Киев. (Разбираемо е, че се чувствам  неудобно да изпиша нейните думи).

Във въпросното писмо до Вучич Тръмп написа дословно следното: „Съединените щати високо оценяват вашето ръководство, особено за осигуряване на пълна нормализация на отношенията с Косово“. Бързам да кажа, че би било грешка този пасаж да се тълкува само като протоколен комплимент. Той просто е пълното смислово покритие на направените от вицепрезидента на Атлантическия съвет Деймън Уилсън изявления: “При сегашното Белградско ръководство има шанс да помогнем за приключването на преговорите с Прищина, да внесем в тези отношения елемент на сигурност и неизбежност от гледна точка на бъдещето на Сърбия...Всичко това са трудни решения за президента Вучич и сръбското правителство, но те ясно показаха интерес и воля.“

След моркова, обаче, в края на писмото на Тръмп, се показва и

дебелия край на американската тояга.

Президентът Тръмп пише на Вучич следното: „Ние ви призоваваме да използвате момента и политическото ръководство, за да вземете решения, които да задоволят интересите и на двете страни. Би било недопустимо да пропуснете този единствен шанс за мир, сигурност и икономически растеж. Ако не се възползвате от този единствен шанс, тогава ще бъде направена трагична стъпка назад, тъй като шансът за постигане на всеобщ мир вероятно скоро няма да се повтори. Призовавам вас и останалите лидерите на Косово да се възползвате от този шанс“.

Съдържанието на писмата на Тръмп, адресирани до Вучич и Тачи, само още веднъж доказва, че администрацията на Вашингтон действа в съответствие с разработките и препоръките на своите спецове от Атлантическия съвет.

Въпреки, че се пази в тайна, в планираното цветно превземане на Сърбия може да се види, че се разчита главно на известния Център за ненасилствени акции и стратегии „Center for Applied Nonviolent Action and Strategies \CANVAS\ на Сърджан Попович и Слободан Джинович, който контролира и групировката „Отпор“. „Юмрукът“, който и сега е разнасян, и който свали навремето Милошевич от власт. Тогава начело бяха активистите на „Отпор“, а спонсорът нима можеше да е друг, освен Сорос! Засега, обаче, Центърът за ненасилствени акции действия и стратегии CANVAS на Сърджан Попович и Слободан Джинович не излиза на преден план. Това, което издава заверата е, че протестиращите, по правило, се събират пред Белградския философски факултет, който е доминиран от „филантропа“ Сорос и съответните координатори на „меката сила“.

И въпреки че президентът Вучич е наясно с това, досега не е забелязано някакво особено отстъпление: „Аз няма да плащам двойна цена за втечнен газ, за да се хареса това на някого на Запад“, заяви той в ефира на TV Белград. Същата декларация Вучич направи и по време на визитата на руския президент Владимир Путин в Белград на 17-ти януари, където темата за природния газ бе една от най-важните и най-дълго обсъждани между двете страни. Вучич даде уверение на Владимир Путин, че Сърбия е завършила всички инфраструктурни промени в съоръженията на своя територия, за да получи руски газ. А Путин от своя страна декларира, че Русия е готова да инвестира 1,4 млрд., за да стигне Турски поток до Сърбия. Бяха подписани общо 21 търговски споразумения на стойност надхвърляща 200 милиона евро с потенциал те да нараснат до над 600 милиона евро.

“Хвала, Путин!”

Обсъдена бе ситуацията на Балканите и военно-техническото сътрудничество между двете страни. Александър Вучич благодари за военната помощ, оказвана от Русия, а Владимир Путин го увери, че и в бъдеще Русия ще подпомага Сърбия в това отношение. Той също декларира, че твърдо подкрепя Сърбия в спора с Прищина, че не признава статуквото, наложено от външни сили, както и, че Русия не признава Косово и е против намерението на косовските лидери да узаконят своя собствена армия. И въпреки, че външният министър Ивица Дачич заяви, че Владимир Путин не е донесъл ключ за разрешение на проблема с Косово, визитата на руския президент в Белград бе възприета с огромна надежда от обикновените сърби. Владимир Путин в техните очи бе едва ли не като пратеник на Бога. По телевизионните канали бяха излъчени покъртителни сцени на всенародното преклонение и обич. Видя се и се чу благодарността на хиляди хора: „Хвала!“, „Хвала!“. Всичко това е невъзможно да бъде в резултат на някаква предварителна режисура, както се опитват да намекват правилните медии. Възторгът беше истински. Путин олицетворяваше надеждата, а православна Сърбия приветстваше в негово лице неизтребимата вяра, че братска православна Русия няма да забрави своите братя, попаднали между камъните на една сатанинска мелница от неволи и неправди. Всичко това няма как да не дава кураж на политици като Александър Вучич, че те ще съумеят да защитя националния интерес на своята родина. В отговор на тези топли чувства на митинга пред десетките хиляди сърби от цялата страна, дошли да видят руския президент и да го приветстват, Путин отправи поздрав на родния им сръбски език, цитирайки националната максима: „Когато сме заедно ни очаква победа“! От своя страна Александър Вучич увери Владимир Путин, че Сърбия е надежден партньор и искрен приятел на Русия.

Времето ще покаже дали сръбските народни очаквания ще бъдат осъществени. Но след всичко, което се случи на запад от Драгоман, въвличането на Сърбия във все по-прозрачните агресивни планове спрямо Русия, поне за сега, ще е твърде сложна и трудно изпълнима задача. Що се отнася до ролята на Русия в противостоенето на тази задача, тя е исторически известна: Русия винаги и безкористно е помагала на своите искрени приятели и съюзници.

Притиснат до стената от външните сили и собствената си опозиция, Александър Вучич досега се опитваше да играе един твърде сложен танц с Европейския съюз, който идейно и практически е в неразривна връзка с ролята на САЩ в НАТО. Този танц спечели достатъчно време за Сърбия, но след 17-ти януари е абсолютно невъзможно да продължи да бъде танцуван. Ако Вучич вярва, че Сърбия може да стане член на ЕС, без да е член на НАТО, значи не познава хората, с които си има работа. По отношение на страните от Източна Европа хегемонът никога не е допускал такава схема. И едва ли ще допусне. Не съществува такава източноевропейска страна, която да е станала член на ЕС, преди да бъде вкарана в НАТО.

По отношение на Сърбия това, дори като теоретична възможност, не бива да бъде допускано, защото тя е липсващото звено на веригата за пълно обкръжаване на Русия. Борбата за нейното овладяване ще бъде люта и безкомпромисна. И тази борба ще се води, както ни учи историята, с всички възможни средства. Руснаците казват, че когато се сече наоколо хвърчат трески. Държавите са студенокръвни чудовища, които държат брадви. Може би не случайно в САЩ и до днес са на почит състезания за бързо отсичане на дървета. По тайните пътеки на националната традиция и характер, тази дървосекаческа страст, изглежда, е залегнала като принцип и в американската политика. Всички знаем какво означава това и как се осъществява.

Дано не са кървави уроците по брадва, които предстои да учим и усвояваме.