Според някои от многобройните биографи на Александър Македонски в своя кратък живот той се ръководел от максимата: „Животът е кратък, изкуството дълговечно, мисленето сложно, сгодният случай бързо си отива”. Сигурно е така, след като от историята знаем, че е бил ученик на Аристотел, а пък великият пълководец успял да завоюва половината от тогавашния свят. Тази мисъл ми допадна и я записах веднага в специалната папка ЦММВ („Ценни мисли и мъдрости от вековете”), която до този момент е в скромния обем от 132 КБ. Имам и друга специална папка, озаглавена ПБББ („Простотиите и брътвежите на Б.Б.”). Например на 4 февруари т.г. ни в клин, ни в ръкав, Б. Б. обвърза поведението на новото гръцко правителство с това, че трябва да си платим високите сметки за „зеления” ток по следния начин: “Много бързо смениха курса. Вече говорим за "европейски партньори", че ще си плащаме дълга. Едно е да бърбориш преди избори, съвсем друго е реално да се изправиш пред инкасатора, когато трябва да си платиш вода, тока и всичко останало.
Дали и аз не съм подвластен на жестокото, на тоталното българско отрицание, което всекидневно разрушава вярата ни, че е останало нещо добро и свято? Дали и аз не идеализирам някои страници от историята, в които се възправят могъщи духове и тигани на националноосвободителните борби, наши велики предшественици на мисълта и делото, заслужили всенародно признание?
Защо днес уморените ни от взиране очи не могат да съзрат „ни жив светец, ни пример, ни гepoй”? Каква разрушителна буря е преминала през България? Каква слана е осланила нейния съвременен живот? Какво се случи с нашия народ? Откъде се навъдиха толкова много държавни лилипути и палячовци; толкова хитреци, крадци, криминалисти, пладнешки убийци – все неразкрити или разкрити, но неосъден?
Къде изчезнаха родените от майка големи мъже? Утробите на тези, които зачеват, ли са виновни или една огромна част от мъжкия полов род сякаш е продукт не на онова здраво българско семе, а на някаква мочка, оцветена от газирани напитки и менте ракии.
От време на време електронните медии и някои вестници съобщават как в Япония или в най-престижните американски университети наши момчета заемат първите световни места по логическо мислене и надареност, а сетне, само няколко години след това, отново се оказва, че нямаме държавни мъже, способни да управляват една малка държава и един смущаващо послушен, смущаващо покорен народ.
През последните години този голям дефицит на реални, на действителни държавни мъже и политически лидери се усеща много по-осезателно и тревожно, защото ако не всяка година, то през година се налага да избираме я народни представители, я правителство и президент, я кметове и съветници за местното управление. И изведнъж става тревожно ясно какво натрапчиво безличие се предлага за политически елит на държавата и народа. В такива моменти се питаме къде са големите философи, юристи, учени, икономисти; къде е българската научна и творческа интелигенция? Такава безспорно има и никой, дори и иай-черногледият не може да отрече, че тя реално съществува, но и реално не обединява своя висок интелект и научния си потенциал и не предлага, не излъчва от своите среди личности за управление на нашата нещастна държава и още по-нещастен народ.
Дефицитът на национално-спасителни личности се усеща най-осезателно, когато пламнат предизборните страсти по всички краища на нашето Отечество. Вместо да осъзнаем националните си интереси и на тяx да посветим всички свои сили, преди и по време на избори превръщаме държавата в джунгла с взаимно унищожаващи се партийни животински видове. И нито един от „големите хищници“ не е поставен зад решетките, за да не напада хората. Вместо това – всеки е захапал по един голям кокал, огризва го, а след това го превръща в бухалка за разчистване на лични сметки или бие с него държавния тъпан, под чиито тежки удари бедният български народ играе своето тежко хоро, а отстрани на това хоро Ахмед Доган премята топчетата на кехлибарената си броеница, усмихва се присмехулно и прави ибрикчии останалите политически вождове и управляващите министри воглаве с министър-председателя.
Машалла, Доган ефенди! Кой казва, че нямаме големи държавни мъже и политически лидери? Koй? Но щом наближат изборите, всяко партийно племе издига по един свой кандидат, развява една или друга партийна политическа дрипа като национален флаг и ние, уж много образовани и интелигентни, къде от инат, къде от политически далтонизъм, влизаме в битките. Точно в тази суматоха хитреците грабят, продават и препродават, трупат богатства, прехвърлят капитали и дърпат конците на политическите кукли и на целия ни държавен живот със сенчеста икономика и лобита в парламента и със заплахи към всеки, който се опита да им попречи, да им противостои. И никой не смее не само да ги осъди, но и да спомене имената им. Това все било работа на съда, а съдът седи с превързани очи и няма как да види престъпния свят.
Ако съвременният избирател вземе в ръцете си фенера на Диоген и тръгне да търси не човек, а конкретен мъж, в когото да припознае своя кмет, депутат или министър; мъжа, на когото си струва да се довери, че може да управлява общинските и държавни дела, ще стигне до велико отчаяние.
Защо повече от три десетилетия не може да се формира национален управленски отбор с няколко резервни играчи, способни да приемат всички предизвикателства на времето и на нашия престъпен преход от една форма на собственост към друга такава? Сега отново се разнася предизборна политическа воня. Пред тежките порти на националната избирателна комисия пръв застава не кой да е, а Кире Либерало. След него се нарежда дълга опашка от безлично партийно войнство. На площад „Народно събрание” звучи химнът на България, която е „земен рай”, а само стотина метра встрани от него народният поет Иван Вазов, видял най-линеещото българско поколение, пита героите от епичните битки на отечеството:
Но що паднахте тук,
деца бурливи?
За трон ли злат?
За някой ли кумир?...
Когато разбойникът Индже от едиоименния разказ на Йовков застава пред стареца, останал сам на нивата, пита: „Ти виждал ли си Индже, старче?”, старецът отговаря: „Де ще го видя, синко. Онзи, които го е видял, не е оживял... Не те познавам... Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то какво е сега...
– Какво е сега?
– Кой отде иде – коли, кой отде иде – граби и пали. А ний сме прости хора. Ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!“...
Отчаяният народ търси и днес своя Индже, който може да го дои, да го стриже, но и от вълци да го пази, защото вече е нетърпимо. А глутниците нямат наяждане.
|
146 години от гибелта на Апостола на свободата
 Преди сто години на това място е обесен Васил Левски. На това място „почива скромно славата на България“, пише Захарий Стоянов. Апостола преминава с последни стъпки оттук към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния поробител, прекъсва светлия живот на великия син на България, ала той остава навеки в народната памет, в народната душа. Левски заживя в песни и предания, в легенди и мечти. Защото няма смърт за човека, който изцяло се е посветил на отечеството. Няма смърт за българина, който събира в своя обаятелен образ всички драгоценни черти на нашия храбър и мъдър народ. Ето защо тук е българският кръст.
Много неща се промениха оттогава, от оня мразовит февруарски ден на 1873-та, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна скръб и покруса. Но през всичките времена и превратности на българската съдба Васил Левски живее с пулса на отечеството. За нас Апостола е светъл пример за нравственост и достолепие, основание за гордост.
Левски е ненадминат и далновиден организатор на националноосвободителната ни борба. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални изводи за изхода от петвековната робия. Вътрешната революционна организация, която Апостола създава, е уникално дело, което не рухва и след бесилката.
Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види победата на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на отечеството е и ще остане неугасващ факел по вековния път на България.
Васил Левски е гениално излъчване на народния дух. Той е слънчево явление в българското Възраждане. И ако обърнем очи назад – към мрака на османската тирания, ще видим, че в този исполин на градежа и мисълта, в действията на великия революционер, демократ и народен трибун са съчетани най-добрите качества на възрожденската българска личност: родолюбие, смелост, издръжливост, скромност, трудолюбие, нравствена чистота, човещина...
Храбростта на Васил Левски е пословична. А неговият „весел нрав“ и „нечут характер“ те карат, по думите на Ботев, „да забравиш всички тъги и страдания“.
Житейският път на Апостола е непрежалимо кратък. Той загива едва на 35 години. Но величието на неговия живот се измерва не с преживените години, а със сътворения исторически подвиг. Всеки ден на Левски крие невероятни опасности. Но въпреки изпитанията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред смъртта, не се отбива от пътя си на саможертвена вярност към народното дело. „Без свобода няма живот“ – казва той. Това убеждение, превърнало се във вътрешна природа на духа му, обяснява неговата решителност и смелост и в легиите в Белград, и когато носи зеления байрак на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато сам броди по пътищата на поробеното отечество, за да сее в сърцата на своите братя вяра и упование.
Има някакво сбъднато пророчество в това, че обикновеният, не дотам учен младеж, карловският Дякон, само за десетина години израства като гениален стратег, тактик и идеолог, като всепризнат народен вожд. Обяснението трябва да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, чувства, страдания и стремления. Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както пише Вазов, „всички врати нему отворени бяха“.
Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста любов. И с вяра в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя вяра у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и прости, с крилатите си дела, с личния си пример. Хората знаят, че когато Апостола казва: „Аз съм се обрекъл на отечеството си“, не изрича декларация, а изразява непреклонна готовност за саможертва.
Апостола проповядва пълно сливане с духа на епохата, с духа на българското време: „Времето е в нас и ние сме във времето“. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под различни стрехи и с различни имена. Цял погълнат от „народните работи“, той е като светец за поробените.
Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската свобода.
За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото присъствие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като великолепен синтез от идеи и подвиг надживява епохи. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на руските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата защита, да възкръсва в образа на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 г.
Затова и днес всичко, което характеризира нашата действителност, ни дава основания да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, продължават да бъдат с нас в най-горещите и трудни места на съзиданието и творчеството.
Той и днес ни учи на предана любов към отечеството. Учи ни на безкористност, на постоянство, на делови размах, на честност към службата в името на народа. Неговата нравствена възвишеност е сърцевина, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са постоянно изричаните и изписани думи на Апостола: „Все за тебе мисля, мамо…“
И сега, изправени с преклонение пред скромния паметник на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е дълбоко в нас. И чрез нас, чрез нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чедо на майка България.
19 февруари 1973 г.
Бях си наумила да изгледам поне и втория епизод от сериала „Войната на буквите“, който ще бъде излъчен неделя, т.е. утре вечерта - преди да опиша впечатленията си от началото на филма. Но редакцията на „Нова Зора“ ме подтикнаха да го направя още сега - на базата на първия епизод. Той, разбира се, е извънредно важен, защото от неговото качество зависи дали зрителите на БНТ ще превключват на друг канал след новините в неделя вечер, когато по изключение приключваше новият брой, или с нетърпение ще очакват следващите серии. И бяха прави: талантливата творба грабва зрителя още с първите кадри - и обратно, лошата го отблъсква още в началните сцени.
Бог ми е свидетел, че имах искреното желание да напиша положителна рецензия за някой от създадените напоследък български исторически филми, гръмогласно рекламирани в медиите. Но продукцията е отчайваща. Подир квазимодото на Максим Генчев, БНТ заразповива пред очите ни пелените на още едно недъгаво недоносче.
Някога в Камено поле, Врачанско, селото на моя баща, днес напълно циганизирано, в което са останали десетина осемдесетгодишни българи на доизживяване, но което някога бе чист извор на старинна българска реч, изгубена в другите части на областта и на България, съществуваше славният глагол „да опърпелкям“. Баща ми все още го употребява в преносен смисъл и на смях. Първоначалното значение на това древно слово е „да опека чушки“, да ги поопърля, да ги овалям надве-натри в жарта, печени-недопечени.
Но каменополци, известни като безмилостни присмехулници, бяха вложили в него особен смисъл. Те се сговаряха да „опърпелкят“ попревтасалите - „заодили се“ ергени и моми - сиреч набързо да им намерят еш, жених или невеста, без да пробират, през куп за грош - само и само да ги прехвърлят в кюпа на вече женените, „да ги отметнат от грижа“.
Тъкмо по този начин днешните нашенски кинаджии са решили „да опърпелкят“ цялата българска история. Първият епизод от „Войната на буквите“ ми напомня илюстрация от букварче за първо отделение. Нищета духовна, материална и всяческая нищета. Детско-юношеско приключенско филмче със закачлив привкус на инцест - отношенията между царицата и брат й Сурсувул, недокументирани никъде в историческите извори, явно дан, платена на задължителния за нашата епоха неолиберализъм. Не съм чела книгата на Людмила Филипова и не мога да кажа дали крайната примитивност на диалога се дължи на литературната основа или на сценария, но репликите на героите са заимствани от словесния арсенал на сегашните прогимназисти. Авторката Филипова минава за спец в езотеричните учения (според рекламите на романа й), но езотериката трудно се съчетава с пошлостта.
Вече четох отзиви за невежественото амбиентиране на историческия сюжет, за мизерната сценография, за комичните псевдоисторически атрибути. Създателите би трябвало да прочетат поне два реда от „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, описващ величието на Симеоновата столица Велики Преслав и разкоша на царския палат, който е могъл да съперничи по блясък с двореца на византийския император. А вместо това във филмчето текат кадри с нелеп тапет с криво изрисувани тухли, врати от нескопосано сковани дъски със зирки между тях - които трябва да представляват чертога на владетеля - и някакво дървено бунгало или руска избушка в тайгата - като част от „столичния декор“ на Първата българска държава! Препоръчителни са сценките „В кръчмата“, в която леките моми друсат маане (липсват само пилонът и стриптизьорката), „В Магнаурската школа“, по чийто стъпала се провеждат учебните занятия „досущ като в древността“, но във филма кулисите напомнят по-скоро селско даскало - и „цариградските улици“, по-мизерни от „трущобите“ в Бурунди. Средновековие, да! - но в главите на сценариста и режисьора!
Много се смях и на абсурдния сценичен и режисьорски щрих, в който Боян Магесникът, придружен само от един телохранител (явно поради липса на статисти и коне), влиза в Константинопол и първото лице, което случайно среща в града, е василевсът Роман Лакапин, накачулен с корона и всичките му там императорски регалии. В Преслав наставникът на престолонаследника Петър и княз Боян - вече брадати мъже - ги учи на проста аритметика. Колкото до белия лист, на който Черноризец Храбър бе написал „О писменех“, той прилича на стандартен лист формат А4, нежели на пергамент. За перуката на Деян Донков - Симеон - дори не ща да споменавам.
Едно от най-злополучните неща в тоя кинаджийски субпродукт е отново дървената декламаторска актьорска игра. Героите се гневят и страдат, но прекалено „наужким“, актьорските гласове и лица са студени, равнодушни. Никакъв порив не идва от сърцето. Няма покритие между историческата личност и екранния й аватар. Липсва аура, харизма. И отново - незначителни, нищожни физиономии. Това е обликът на съвременния българин и на бездарното му актьорско съсловие. Днес ние сме грозни, защото са грозни и смачкани душите ни. А в стари времена българите са били чудно красиви. Всъщност - до неотдавна.
Защо все едни и същи актьори са абонирани за главните роли във всички филми? Толкова ли безбрежно е „амплоато“ им? Или - както винаги - става дума за „реализиране на приходи“ от „наши хора“? Не може един и същи актьор вчера да се превъплъщава в „мутра“, а утре - в аристократ. Дори и в това е нужен карантинен срок, минимална хигиена.
Като сравнявам участниците във „Войната на буквите“ с подписалите се в защита на Велислава Кръстева в Народния театър, неминуемо ми хрумва, че работните ангажименти идват при тях по линия на „неизвестна политическа сила“. А другите актьори стоят незабелязани и безпарични. Наистина съм удивена колко дълбоко е навлязло ДПС в кино- и театралните среди, докато съм била в емиграция.
Защо кинотворба, която трябва да внушава гордост българска от най-величавата епоха в историята на нашата държавност, предизвиква само неловък смях и унижение? Защо се финансират само „проекти“ на нечии храненици и некадърници?
Тази гавра с историята и изкуството няма да бъде прекратена, докато българската държава не вземе в ръцете си културната политика и стратегия. Говоря за бъдещата независима българска държава, която ще възкръсне - сигурна съм в това! Сега нямаме държава или ако имаме някакво подобие на държавно образувание, то не е българско. А филм за епохата на Симеон Велики и неговите наследници, може да бъде създаден и финансиран само с всенационални усилия и общодържавни средства. Финансирането на недоносчета „на парче“ е предизвестен провал. Разхищаването на пари - за облагодетелстване на бездарници в „мътна вода“, е престъпление. Остана ми само да добавя, че резултатът ще е „опърпелкяне“ на всичко свято за българския народ, когато погледът ми се спря на публикация в новия брой на в. „Уикенд“. Вцепених се направо като поразена от гръм. За участието си в сериала „Войната на буквите“, Захари Бахаров щял да получи 100 000 лева; Теодора Духовникова – 60 000, а Деян Донков „само“ 25 000, защото „ролята му била малка“ и „умирал“ още в началните епизоди.
Не война на буквите, а война за пари!
Послепис
Каква е тази паралелна реалност, се питах? Как се пръска такава грамада пари за една пародия, осмяна още подир първите кадри, която утре ще бъде напълно забравена? Ако актьорите ще приберат (или вече са прибрали) такива грандиозни суми, какви тогава са хонорарите на режисьора и сценаристите? Каква арт-каста от високоплатени бездарници се формира в Отечеството? Искаме да си създадем „филмов Олимп“ от богоизбрани - подобно на Холивуд? Още ли не сме наясно, че Холивуд е световна банка, че е перачница на мръсни пари, люпилня и разпространител на античовешки идеи, а не гнездо на гениални артисти! Напротив, заетите в холивудската киноиндустрия, са комично посредствени, въпреки колосалната пропаганда, целяща да ги превърне в „суперзвезди“, въпреки фалшивите пиедестали, въпреки Оскарите! Въпреки естетическите операции! Брад Пит неотдавна го огласи - продукцията на филми там е страничен ефект от основната банкова и престъпна дейност!
На тези ли фалшиви идоли трябва да приличат нашите актьорчета? Що за безсрамно разхищение на средства? Що за пагубно разглезване на неколцина храненици - на фона на нищетата, в която са принудени да съществуват 99% от хората, заети с творчески и интелектуален труд в България? Та литературните вестници и списания вече 30 години не плащат нито грош хонорар - символичен - на авторите! Изключение правят само изданията благородно финансирани от „благодетеля“ Сорос.
Никой „културен проект“, който плаща лесни пари на участниците в него, не е замислен „на ползу роду“. Той е създаден като таран срещу българската свяст и срещу истинското изкуство. Кой велик творец, откак свят светува, е вземал огромни пари за своето творчество? Огромните пари винаги са били хонорар за предателство. Огромните пари и днес се дават на културните „еничари“.
Защо трябва да позлатяваме разни театрални и филмови еднодневки? Ако не са съгласни на 300 лева хонорар за снимачен ден - майната им! Ще се намерят други актьорски попълнения - почти сигурно по-талантливи! Малко ли са 3000 за 10 дни работа?
Кое на Явор Бахаров му струва сто бона? Красотата? Геният? Сто хиляди лева! - това значи, че всяка негова дума, произнесена пред камерата, тежи 500 лева! Златоуст да беше, бисери да капеха от устата му, пак не би заслужил толкова!
Неотдавна прочетох, че Захари Бахаров, Асен Блатечки и Деян Донков били „секссимволите на българската сцена“! „О, мой Боже, правий Боже!“ Една бабка от село Рогозен, Врачанско, думаше нявга такива думи: „Трън да е (такъв левент), нема и да го препикая“! Не че имам нещо лично против изброените господа, но нека не се правим на идиоти! Някога имахме красавци в българското кино - Стефан Данаилов, Антоний Генов... А днес сме пълни с тръни!
Същото важи и за жените - актриси.
Някой ще ми изсъска: „Ти па си много убава“! Да ги нямаме такива! Аз и яйца не снасям, но виждам кое е запъртък!
Но какво пък! Всичко вече е подменено в България и света, всичко е наопаки! Ценоразписът няма нищо общо с предлаганата стока! Щом мошеничета като Кънчо и Тренчо от NEXO ограбиха милиарди от балъците, продавайки им въздух и изнесоха куфар с диаманти и 200 кила злато в Дубай, защо пък „Войната на буквите“ да не се приравни до обикновена „Война за пари!“
|
