С този текст на Израел Шамир отбелязваме светлата памет на Благовеста Дончева, преводач, публицист и непримирим борец за социална справедливост. „Предаденият социализъм” и „Капитализмът днес” са сред онези книги, които и занапред неизменно ще се свързват с нейното име.
Благовеста си отиде от този свят на 11 юни 2016 г., отиде си в нищета, някак „анонимно”, каквато е съдбата на стотици хиляди българи, една пета от гражданите на републиката, предвидени за „лузъри”; същите, които бяха застигнати от съдбата на онези нидерландски ядачи на картофи, обезсмъртени от Ван Гог в прочутата му едноименна творба...
Ядачите на картофи са сред нас и днес и стават все повече. Трагичната им съдба обаче ще тегне като дамоклев меч над експериментаторите, които по примера на безчовечния на Нейно (британско) величество Капитал, посадиха и у нас отровните плевели на уродливия капитализъм и го нарекоха миловидно „преход”.
Светла й памет на Благовеста Дончева!
Светла памет и на онези безименни жертви, които без време оставиха кости в изстрадалата българска земя. Но Видовден идва...
Отново е 19 февруари и отново се сещаме за мъченическия подвиг на Апостола на свободата Васил Левски, величавия син на многострадална Майка България. В тия тревожни и заредени с неизвестност времена, в които живеем, отново се взираме в паметната дума „Народе!?!”, написана в бележника на Апостола. Една кратка реплика-възклицание, завършена с удивителна и останала да кънти като самотно ехо на манастирска камбана в глухата планинска пустош.
Какво се крие в тая дума „Народе!?!”, изповядана като стон в бележника на Левски? Защо точно нея е избрал и какво е искал да каже в онова робско време на своя отруден, измъчен народ? Ето отговорът! Скрит е в страниците на Псалтира - настолната книга на всеки вярващ православен християнин през Възраждането пък и в наши дни, както и на всеки свещенослужител. Там, на страници 89-90, псалом № 61, стихове 6-9 четем: „Само в Бога се успокоявай, душо моя, защото на Него ми е надеждата. Само Той е моя твърдиня, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая. В Бога е моето спасение и моята слава; крепостта на силата ми и моето упование са в Бога. Народе! Нему се надявайте във всяко време: пред Него изливайте сърцето си: Бог е нам прибежище”.
В целия Псалтир само тук, в този стих, присъства знаменитото обръщение на Св. пророк цар Давид към народа, страдащ от чужди потисници. Това обръщение е пренесъл от Псалтира в тефтера си и дяконът Васил Кунчев, като го е сторил зов към българския народ.
През 1872 г. тревожни са самотните часове на бродещия карловски странник по горски пътеки, в безлунни нощи, в снежни виелици и дъждовни порои. Влачи той морни нозе през кални угари, замръква в пустеещи воденици и осъмва в планински къшли.
Дъждовните капки от ямурлука му се отцеждат и смесват със солената пот по лицето му: „На кого да се довери, кому да вярва, кому да повери заклятийната тайна?” Естествено, първо на Бога, защото Той е неговата пътеводна светлина в мрачни нощи и в светли дни. Бог никому няма да измени, защото единствен Той е истински защитник и утешител на човека в скърби и неволи. В съзвучие с Давидовия псалом кънтят страшните, но пламенни слова на старозаветния пророк Йеремия: „Проклет е оня човек, който се надява на човека!”
Ден след ден Апостола Левски продължава да крачи към своята земна Голгота от този към бъдещия век. Преметнал през рамо торбата с Евангелието, кръста и револвера върви замислен, а стъпките му отекват в пустинните нощи, сред мъгливите планински върхове, в безмълвни горски усои, по кални друмища, пущинаци, урви и сипеи. Многократно се връща молитвеното ехо на морния му глас: „Господи, дай ми мъдрост и сили да претърпя докрай и да остана верен на святото дело...”. За него, бездомния скиталец и син на сиротната ни Родина, подхождат евангелските слова на Спасителя: „горските птици и зверове имат гнезда,... а Син Човеческий няма къде глава да подслони...” Затова и Вазов пише в своята „Епопея” за Левски: „Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой...”.
Колко сходна и близка е участта на дякона Левски с тази на нашия Спасител от Витлеем!
Защото Господ е прибежище в усилни дни на всеки скиталец, мълвящ молитва към Бога. Затова Васил Кунчев продължава да върви и днес, съвсем сам, към отдалечаващата се далнина на сегашните поколения. Възкликва той отново от далечната 1873 г. с думата „Народе”, за да ободри униващите, да подкрепи слабите и плахите, да убеди колебаещите се, да вдигне падналите.
Левски знае опасността, вижда нейната пълзяща, навсякъде притаена сянка. Понякога усеща колебанието, плахата нерешителност и страх у мнозина комитетски люде по села и градове. Защото по петите им непрестанно върви тайната османска полиция, а и предатели не малко - изроди и черни души, както ги нарича в записките си Апостола. Зад жълтото перденце на сарафската и търговската кантора зорко наднича юдино око на верен храненик на бейския конак и кафеджи кардаш на каймакамина. В народностно разноликата турска империя доносници има всякакви. Те са измежду гърци, българи, власи, арменци, цигани, евреи, и са все космополитни и безродни люде, ала прилепени единствено към сладкия звън на тридесетте фарисейски сребърника.
Същият звън, който гали и днес ухото на пресметливия лихвар и разтяга сервилната му усмивка като кожен ковашки мех. Затова всяко влизане и излизане от град или село, всяка уговорена среща и подаден знак са изпитание велико за самотния бродник, носещ огромния тежък товар на народното дело...
И Левски отново къта грижливо комитетските архиви под самара на коня. Навсякъде го дебне многолико предателство: по ханове и тържища, по гостилници и кафенета, в дюкяни и берберници, сред гълчавата на селски панаири, по калдаръмени чаршии, огласени от чаткащи копита на заптийски коне, край тропота на кираджийски каруци, в смълчаните и глухи сокаци, по които се приплъзва сянката на верния човек на конака. Тази сянка по-късно не можа да избегне и приемникът на Левски - Атанас Узунов, наследил след гибелта на Апостола ръководството на комитетските дела и след т. нар. хасковско приключение поел пътя на заточеник към Диарбекир и зловещата крепост Сен-Жан Д’Акр (Акра калеси, в Палестина).
„Народе!?!” - изписаното в тефтера слово е загадка велика и днес.
От него обаче не се интересуват драскачите на пасквили, повече известни като архиварите от боклучийското сметище на историята. Те обичат настойчиво да човъркат с дребнаво махленско любопитство биографиите на ярките личности в националния пантеон на Отечеството. Търсят на всяка цена сензационни пикантерии и ако не ги намерят, лесно ги измислят. Проявяват апетит към скандални „разкрития” от личния им живот: гледат през лупа, ровичкат, чоплят, нищят, за да „открият” някоя лютива интрижка за публично разгласяване в жълтите медии. Санким, сензацията около битието на великите ни личности е сладко нещо, пък и жълтият хонорарец, и грантовите премии на фондации и НПО-та никак не са малки... С това нашенските култур-либерали обезсмислят и окарикатуряват делото на свети личности от националната ни история и внушават на българския читател и зрител да не търси нищо свято и стойностно в националното ни Възраждане.
Така постъпиха някога и с Иван Вазов, като на връх юбилея му през 1920 г. го декласираха от листа на поетите-нобелисти, защото твърде много обичаше своя народ и бранеше от хулители благозвучния български език. Днес жълтите вестници продължават да го карикатурят с безсрамни измислици за последните часове от неговия живот...
Подобно нихилистично отношение лъха и към живота и делото на Васил Левски, за когото в някои книги се поднасят нечистоплътни намеци за сътрудничеството му в революционното дело с монахиня Евгения от Калофер. Тази безкористна самарянка в монашеска дреха неотлъчно стои до болничното му легло в Белград, когато той е участник в Сръбската легия, а после, в Отечеството, му помага в съхраняването на комитетските книжа.
Знае се, че Васил Кунчев е постриган за монах под името Игнатий на 7.ХII.1858 г. в сопотския манастир „Св. Спас”, а две години преди това, през 1856 г., е ръкоположен за йеродякон и църковен певец в храма „Св. Богородица” в Карлово.
Но днешните архиварски боклукчии забравят да видят, че монахът йеродякон Игнатий е намирал убежище в подземията на много манастири и метоси – мъжки и девически. Забравят да си спомнят, че през Българското Възраждане народът ни е много повече религиозен и богобоязлив, отколкото са днешните поколения. И още нещо, че с отрязаните си коси пред Божия олтар възрожденските монаси и монахини полагат и великия монашески обет за безбрачие, доброволна бедност и послушание, с което поемат кръстния си път в служба на Бога. Затова, отричайки се от света, те не могат да бъдат нищо повече от духовни воини на Христа - мъртви за плътския мъдруващ свят и той за тях...
Днес портретът на Апостола Левски е удостоен с честта да краси комфортни кабинети на висши държавници, бизнесмени, спортни деятели, където се вземат важни и съдбоносни решения: как например от спорта да се печелят пари... Удобно са забравени знаменателните думи на Апостола: „Ако спечеля – печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”. За него остава само пасивът от сметките в тефтера му със скромните разходи, направени с народни пари: за симид – 3 гроша, зехтин - 5 гроша, чифт цървули – 10 гроша, барут - 15 гроша, за револвер – 80 гроша, самар на коня – 40 гроша, ямурлук – 20 гроша, за вощеници – 4 гроша, за въжето на бесилката - 2 гроша, на палача – 5 гроша...
Води Дяконът точно и съвестно сметките си, защото не знае кой ден от живота му е последен и кога ще прекрачи вратата на смъртта. Съзнава той голямата си отговорност пред Бога и жива е християнската му съвест дори и в най-изкусителните мигове на звънтящата кесия с народни пари, откъснати за делото от сиромашкия залък на бедняци, вдовици и сираци.
През тревожната 1872 г. Васил Кунчев не украсява с портрета си нито манастирските килии, нито влажните стени на подземните скривалища, където заспива прав от умора, с мисълта, че отминалият ден е последен от живота му... Затова и не дарява образа си нито на приятели, нито на душмани...
Вечер събува прашните цървули, запалва кандилцето и слага пред себе си само иконите на своите небесни защитници, към които отправя шепотната си молитва с пресъхнала морна уста. Преоблечен ту като просяк, ту в дрипите на кюмюрджия и кираджия, на прост орач и копач, Дяконът изкачва калните друмища, преметнал на рамо торбата с кръста, камата и револвера. Пристига в глуха среднощна доба, влиза в сиромашките сламени колиби, за да ободри и окуражи своите верни люде. Там – в смълчаната среднощна тишина, в притуления под земята Божи храм, беден и прегърбен свещеник - бос и с овехтяло расо, шепне пред пламъка на вощеница огнения Символ на вярата и молитвените слова на защитния деветдесети псалом. Полагала се клетвата. Ала каква клетва?! Страшна клетва – пред Бога, скрепена с кървавия печат от Голготския Му кръст.
А те - мълчаливи, отрудени и прости селяци, кръстосали на гърди морни ръце, пристъпват с трепетен страх към Кръста, Евангелието и потира със Светото причастие. Полагат напуканите си длани върху револвера и камата и се венчават за свободата и смъртта... Отдясно – Свободата, отляво – Смъртта, а те по средата…
Две невести – един избор: свобода или смърт!
А Левски стои отстрани и ги наблюдава как минават край него един подир друг - „всякоя възраст, класа, пол, занятье, взимаше участье в това предприятье: богатий с парите, сиромахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той ...беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен, дал си бе животът!”
След Априлското въстание дойде най-сетне и Свободата през 1878 г. – милувана в робските сънища, лъчезарна в народния блян. И тогава, по Божия милост, лежащият на мрачното дъно български Лазар дочу евангелския зов: „Лазаре, излез от гроба!”. И излезе той от тъмния кладенец, възкръснал за новия си ден и новата си държава.
Днес Апостолът отново завръща коня и се прибира обратно в пожълтелите страници на историята. И продължава там несретното си скиталчество назад във времето, където никой вече не го чака...Глухо кънтят копитата на коня му по прашните и студени пътища на България, монотонно скърца самарът, а мразовитият вятър фучи в керемидите на изоставените села и къщи със зеещи мъртви прозорци. И така село подир село – пустош подир пустош, без да срещне и една жива душа.
Къде е България?
На страничката от тефтера му продължава сиротно да стои знаменателното слово „Народе!?!”, като тревожно-предупредителен зов за поколенията на обезлюденото ни и обезкръвено Отечество.
И само в забравената Вазова „Епопея на забравените” от овехтелите страници дочуваме угрижения шепот на самотния Апостол: „Народе”... накъде отиваш?!?!
„Към Европа!”..
Ала гласът на Паисий еква от мрака: „Ти болгарино, не прелащай ся, знай свой род и язик!”
|
 Разумът все по-властно налага необходимостта човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis”. (Една идея за световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност; ликвидиране на държавния суверенитет на народите! Поставени в колониална зависимост, те са обречени на дълбоката пропаст между богатството и бедността, а съдбата им се превръща в най- ярката проява на социалната несправедливост и тоталната корупция.
На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология представена като демокрация. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство. Ф.М.Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати.* Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ **
И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна
американска глобална хегемония е без конкуренция.
(пак там, с.38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденсквието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред“.(По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)
Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално „превъзходство.“*** След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за главно препятствие пред себе си националната идеология, основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси. Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки или по-точно с големи изключения - Русия, Унгария, Сърбия и др.
Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти.
Кокошата слепота на самозабравата
им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“ които те са длъжни да защитават в другия край на света.
Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.
В същото време в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те чрез ръководното си тяло са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.
Атаките срещу националните държави имат многобройни „мотиви“. Преди всичко противниците на националната държава изтъкват, че генетично тя носела в себе си насилието, насочено навътре – към малцинствените – етнически, религиозни, езикови и културни групи и криела опасност за многобразието и различието. Те обаче, упорито премълчават, че новият „световен ред“, който ни натрапват, представлява „нов глобален тоталитаризъм“ с диктатура, обърната и навън, в който са заложени не по-малко опасности отколкото при националната държава.
Най-накрая противниците на националната държава се противопоставят на смяната на системата, като премълчават истината, че това е налагане на друга, още по - порочна, още по - несъвършена, несправедлива, античовешка, алчна е бездухавна, агресивна и корумпирана цивилизация. Националната държава е призвана да осъществи действително радикална промяна в цялостното устройство на света, в който ще тържествува една нова цивилизация, основана на универсални ценности като: справедливост, свобода, хуманизъм, братско единение на народите. Наш дълг е да подготвим нашите деца и внуци за тази нова цивилизация. Това, впрочем, ни повелява и логиката на собствената ни морална философия, определяща съдържанието на българската национална идентичност. В това истинските родолюбци в миналото и днес виждат и смисъла на усилията за изграждане на гражданско общество.
Срещу националната държава се използва
още един аргумент.
Същността му се състои в това, че националната идеология и националното съзнание били причинили многобройни кръвопролитни сблъсъци между народите през последните няколко века, когато нациите и свързаните с тях държави воювали за независимост и свобода. Известно е, че до появата на националните държави в Европа, доминиращата идеология бяха монархическа, колониална и реваншистка, империалистическа. И без националните държави предходният период е изпъстрен с далеч по-жестоки и безсмислени кръвопролитни сблъсъци. Сега това го вършат „силите за бързо реагиране на НАТО“ навсякъде, където народите се съпротивляват на налагането на модел на развитие, който противоречи на националните им традициии.
Само през периода след Втората световна война (1945 г.) до наши дни са водени около 150 войни. Причините за тях в повечето случаи са наднационални и са резултат от амбицията на големите държави за световно господство. Така че, нациите и националните държави сами по себе си не са неизбежен източник на военни сблъсъци мужду народите. Същото се отнася и до религията. Затова е прав американският политолог Майкъл Барън, когато пише: „Проблемът не е в изживяването на национализма, а в изграждането на световни общества и свят без войни. Историческият опит на човечеството показва, че войни, дори геноцид, могат да родят и верският фанатизъм, и либералните, и социалистическите идеи, изродили се във фанатизъм и човеконенавистничество.“
Робърт Рейч от Харвард (САЩ) предупреждава в началото на 1992 г., че идва краят на националните икономики, че задачата на нацията и държавата в световната икономика се променя, че патриотизмът в неговия традиционен смисъл, губи своето значение. Главният недостатък в разсъжденията на Робърт Рейч се изразява в това, че и тук американската действителност се пренася върху Европа и света. А те са различни. Това прави уязвими обобщените изводи на автора.
Всъщност действията на САЩ и техните слуги в Европа са мотивирани от
рефлекторния страх,
че народите от перифериите неизбежно ще въстанат и един ден ще обявят война. Това ще бъде безпрецедентна за днешно време война, подобна на варварските набези през VII и VIII век, когато Европа бе победена и потънала в тъмните векове. (Атали, Ж. Хилядолетие; С., 1992, с. 23) Жак Атали предупреждава: „Борбата за овладяване на настъпващия световен ред бледнее пред потенциалните конфликти, между двете очертаващи се пространства. Капитализмът ще бъде пропаст между богати и бедни номади. За да се избегне тава, глобализмът, като доктрина за световно господство на една - единствена и първа суперсила, има нужда от възраждане на племенния строй във всичките му варианти.“
Очевидно е, че в случая става дума за установяване на империум, който предполага ограничен или нулев суверенитет за перифериите и неограничена власт (политическа, икономическа, социална, държавно-идеологическа, геополитическа, военно-стратегическа) на метрополиите.
Идеологическите корени на глобалното зло се виждат пределно ясно, от една страна, в предпочитанията към либерализма с неговите основни политически пороци като индивидуализъм, космополитизъм, глобализъм, трибализъм, и от друга – в отричането и отхвърлянето на националната идентичност и идеята за хуманистична цивилизация с нейните принципи като колективизъм и благоденствие за всички, солидарност и социална справедливост. А историята недвусмислено потвърждава, че в държава, където обедняването и обезличаването застрашават основните права на хиляди хора, не може да се говори нито за демокрация, нито за национално единство, нито за гражданско общество, нито пък за национална сигурност.
Съвременният човек е обект на постоянно въздействие на всевъзможни източници на смляна и натрапена информация. Това ни отнема способността да мислим и анализираме самостоятелно, превръщайки ни в личности без лично мнение, без собствени ценности, без твърда позиция, от която да възприемем света. В резултат на това много млади хора нямат кауза, на която са готови да се посветят. Те са във властта на първичната наслада от живота, но не познават същността на усещането да живееш като човек, да мислиш самостоятелно, да се бориш за справедливостта. В редица случаи в това състояние изпада цялото общество.
Технология на приспиването
Още Монтескьо предупреждава, че всяко робство започва с приспиване. От своя страна американският философ и есеист Ноам Чомски най-добре е формулирал десетте начина за манипулация на общественото мнение, сиреч за „приспиване“, с които се моделират гражданина тъпа, послушна и безопасна маса. В условията на „прехода“ у нас, особено когато корупцията, духовното падение, начинът на индоктриниране придобиват характер на всекидневна политика, прилагането на тези принципи е политика прераснала в престъпление срещу съвестта и разума.
На първо място Н. Чомски посочва „отвличане на вниманието, което намира израз в „постоянно отклоняване на съзнанието на хората от реалните социални проблеми, насочвайки ги към теми, които нямат реално значение. Това авторът нарича „тихо оръжие за тихи войни“. Пресен пример: Елена Йончева се изказа пред конгреса на БСП в събота (26 януари 2019 г.) и каза съществени неща, посочвайки как управляващите днес прилагат посочените от Чомски „10 начина да ви направят тъпи, послушни, безопасни“.Следващият ден (неделя) в. „24 часа“ на челно място на първа страница пише: „Елена Йончева – звездата на левия конгрес.“ А на с. 3-та за конгреса на най-голямата опозиционна партия със стогодишна предистория, всичко за форума се представя по ироничен начин (24 часа, 27.01.2019, с. 1,13).
На второ място Чомски посочва как изкуствено се „създават проблеми, а след това се предлага начин за решаването им.“ У нас този начин по презумция се предоставя на „шефа“.
На трето е „методът на постоянното прилагане.“ Кокто споменава световно известният философ, този начин у нас най-често е прилаган особено през периода 2010 – 2012 г. Най-характерните примери се отнасят до законопроектите, предложени от правителството във връзка с предоставяне на чужденци правото да купуват българска обработваема земя, с т.нар. Истанбулска конвенция. И двата примера са фундаментално опасни за бъдещето на българската нация и държава. Срещу тях се обяви огромното мнозинство от населението на страната. Но налице са очевидни индикатори, че правителството, за съжаление, не се отказва от своите намерения. Очевидно тук са налице две възможности за настоятелно осъществяване на тези намерения: или не разбира естеството на опасността или преднамерено служи срещу интересите на народа. Други обяснения за действията му са неприемливи, защото чрез отлагането на изпълнението на непопулярни решения, представени като „болезнени и необходими“ въпросът остава открит. И се започват увещания и заобиколни маневри за проникване в други закони. Додето обстоятелствата станат до толкова неудържими, че правят съпротивата на гражданите безсмислена. Така побеждава силата на капката, която дълбае скалата не със сила, а с постоянство.
Другите начини за постигане на определена цел са третирането на хората като инфантилни, демонстрирането на свръхболезнена реакция на властта, по повод всяко неодобрение на действията й с цел емоционалното смазване на опонента. Най-чудовищният и антихуманен способ е държането на хората в неведение с цел култивиране на посредственост. Най-тежки последици за националната психология са начините: насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Смята се че целта, в този случай, е достигната, когато всеки глупак намира друг по - голям глупак от себе си, за да му се възхищава. Както специално подчертава и проф. Чомски, в това отношение щедро се финансират ТВ формати, като Биг Брадър, Фермата, Сървайвър, Смени жена си, както и нескончаеми сериали с убийства и насилие, които заемат най-гледаното телевизионно време, което значи, че най-ефектиено действат за интензивното раложително въздействие върху младите зрители. Тук не трябва да се пропуска и надпреварата на жълтата преса, рекламните клипове и музикалните телевизионни канали, които буквално превръщат ефира в опасна зона за младите хора.
Особено силно ударението на такъв тип пропаганда се забелязва в бившите социалистически страни. Тук акцента е в засилването на чувството за вина у 90% от населението, което открито се обявява срещу приемането на този тип уродливи порядки, натрапвани през последните три десетилетия. Обвиняват тези хора най-вече в носталгия по придобивките през социалистическия период, или че не искат да приемат фалшивите ценности на неолиберализма. В това отношение се разчита на старанието и престараването на разни ренегати, деривати, демагози, соросоиди и особен тип идеологически еничери превърнали се в главни рупори на лишения от всякаква логика парадокс, наречен деидеологизация. Но влизайки в противоречие със себе си, те проповядват в същото време скверната идеология на неолиберализма, на религиозния фундаментализъм, на мултикултурализма и т.н.
Използвайки средства, характерни за най-мрачните времена на тоталитаризъм, деспотизъм и фанатизъм в човешката история властта продължава „да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си“,. (виж: Чомски, Н. 10 начина да ви направят тъпи, послушни и безопасни, Нова зора, бр. 46, 11.12.2018, с. 12).
*(Платнър, Ф.М. демократичният момент.-„Спектър“ № 79, 1992.)
**(Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви. С., 1997, с. 7, 19)
следва
Защото народ, който не помни и не зачита историята си, се самообрича на изчезване!
В навечерието на 145 годишнината от Освобождението на България от Турско робство, си заслужава да си спомним как през годините, независимо от превратностите на времето е празнуван 3 март 1878 г. (19 февруари, стар стил) денят, в който е подписан предварителния Санстефански мирен договор, с който се слага край на Освободителната за българския народ война 1877-1878 г., водена от Русия срещу Турция. Този ден е обявен за празничен ден и народен празник, а по-късно за Национален празник. Срещу него през последните години се води упорита борба за смяната му с 24 май, Деня на славянската култура и писменост, от представители на различни политици, журналисти и политически партии, обявили се за „евроатлантически“ и поставили себе си в услуга на чуждестранни политически, икономически и военни интереси. Целта е да се заличи паметта на поколенията за извоюваната свобода на България, благодарение на пролятата кръв от доблестното руско войнство и българските опълченци.
В новите разломи на геполитеческото пространство, държавните и политически ръководители са задължени да помнят и зачитат историята ни, както и да разберат, че се борят напразно с една вековна и непоклатима народна и държавна традиция. Това е много актуално в днешните дни, защото неблагодарността е най-унизяващото качество не само на човека, политика и държавника, а и за цял един народ. И българите разбират това и не забравят чувството за благодарност. Те знаят, че в противен случай сме обречени да претърпим поредната национална катастрофа. За да не се случи това, считам за изключително полезна информацията в сборника „3 март празникът на освобождението, на страниците на българските вестници 1885-1944 г.“, изд. „Захари Стоянов“, 2019 г., съставен от Лидия Чолпанова от БАН, с фототипно представените дописки в различните български вестници от следващия ден, отразяващо честването на празника 3 март в периода 1885-1944 г.
Независимо, че вестниците са органи на различни политически партии и през този период отношенията с Русия на държавно ниво са търпели сътресения, признателността към братята руси, освободители от петвековното робство, е неизменна и показателна. Вярвам, че за читателите на вестника ще представлява интерес отношението на държавното ръководство и институциите, както и на политическите партии и обществените организации, а също така и на населението на страната, през посочения исторически период. Спирам се на три сравнително равноотдалечени дати, което потвърждава непреходността на признателността и любовта към братята освободители. Позволявам си да цитирам написаното във вестниците като доказателство за тези твърдения, като използвам сегашния правопис.
Във вестник „Средец“, бр. 98 от 20 февруари 1885 г., орган на Либералната партия пише: „Вчерашният народен празник, 19 февруари, се отпразнува, както всяка година, с голям блясък. Подир тържеството имаше преглед на войските, където се отличиха особено юнкерите. Вечерта имаше осветление и увеселителна вечеринка в Славянска беседа“. Отпразнуването е в Княжество България във времето преди Сръбско-Българската война 1885 г. Във в-к „Свобода“, бр. 461 от 21 февруари 1891 г. четем: „Знаменитият в Българската история ден, 19 февруари, се отпразнува тази година в столицата с всичкото подобаващо тържество. Негово Царско Височество и Августейшата му майка благоволиха да присъстват на молебена, отслужен от Веисокопреосвещенския Григорий Доростоло-Червенски. След него Господаря проведе парад на войските, строени на Съборния площад и поздрави войниците със знаменития празник.“.
Във следващите години празникът наричан вече „Освобождението на България“, продължава да се чества винаги с молебен, параден строй на войските от Софийския гарнизон и народно веселие, в окичения със знамена град. Съобщава се, че празника се отбелязва тържествено и в провинцията. Събитието се отразява от всички ежедневни и периодични вестници, независимо от партийната им принадлежност. Но празника не е подминат и от започналите партийни борби, напомнящи днешното положение. Във в-к „Мир“, органа на Народната партия, бр.500 от 21 февруари 1898 г. четем: „С тържественото честване на такива дни, като 19 февруари, Българският народ доказва още пред лицето на целия свят, че той умее да цени своята свобода, своето достойнство, своето величие, толкова великодушно създадени от оная земя, с която той всякога е живял в най-голям акорд на мислите и чувствата, и че ни най-малко не симпатизира на ония жалки единици, които политическите страсти са завладели до там, че търсят мрака и зложелателството на народа и страната ни именно там, от където иде светлината, най-големото самопожертвование за създаване на бъдещето ни, и най-искрена обич и любов, извикани от братски чувства, в искреността на които нищо не ни дава право да се съмняваме.“ Народната признателност към освободителката Русия, намира особена проява в изграждането на „Паметника на освободителите“, увенчан с бронзовата фигура на руския император Александър Втори. Той е дело на италианския скулптор Арнолдо Дзоки, който и днес краси площада пред Народното събрание в София. Той е открит тържествено на 30 август 1907 г. Във в-к „Мир“, бр.2219 от 1 септември 1907 г., орган на Народната партия, четем: “Признателна България дава израз на своето чувство, свято и велико, като делото на освобождението. Подвизите на братския руски народ, благородното сърце на Царя-Освободител, не може да не повдигнат благочестиво и благоговейно чувство за почитание, близко до един култ, който нравственото очарование на един признателен народ създава, а неговия дух крепи и слави. Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвованието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца“. Интересно е описана обстановката около паметника, която дава представа за мащаба и тържествеността на единственото по рода си мероприятие: “На специално приготвените естради седят дамите от висшето общество, висшите чиновници в столицата и поканените гости от провинцията.В 10.30 ч.всички места са вече заети. Пред лицето на Народното събрание са наредени: от едната страна опълченците с форма, с пушки в ръце, а от друга страна, от към министерството на външните работи, стоят руските унтерофицери, участници в освободителната война. Пред лицето на паметника са: министрите, бившите министри, дипломатическото тяло, комитета Цар Освободител и др. На една от страните на паметника стоят наредени опълченците, без форма. Войската заема околовръст трите останали страни на площада... В 1.30 ч. започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си ген. Столетов, подпиращ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци. Отиде по-напред при групата, облечени със своята опълченска униформа, наредени войнишки с пушки в ръце. Спря се, изгледа ги продължително и след това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му“...
Откриването на паметника е предшествано от тържествен молебен, отслужен от Софийският митрополит Партений, в съслужение със Старозагорския архимандрит Йосиф, Русенския митрополит Партений и цялото столично духовенство. Освен руските генерали от Освободителната война, на тържеството присъства и Великия руски княз, син на Царя Освободител, придружен от българския княз Фердинад Първи. Проведен е парад на войските от гарнизона, в който вземат участие и опълченците.
Традицията за честването на 3 март продължава и през трийсетте години на ХХ в. Като показателни за неговата непреходност са размирните години 1922-1925 г. Във в-к „Независимост“, бр. 168 от 8 март 1922 г., орган на Национал-либералната партия четем: „По случай 44-годишнина от освобождението на България в църквата „Св. Неделя“.... се отслужи панихида и благодарствен молебен от видинския митрополит Неофит и столичното духовенство. Присъстваха представителите на Н.В. Царя г-н Груев и полк. Калфов, министрите г.г. Турлаков, Р. Даскалов и Обов, чехословашкия пълномощен министър г-н Кюнц Изерски с госпожата си, руския представител г-н Петряев, бившите министри С.С. Бобчев, Т. Тодоров, П. Абрашев, професорите В. Ганев, П.Стоянов, началника на гарнизона полк. Личев, много висши офицери от софийския гарнизон и чиновници, опълченците със Самарското знаме и Сливнишките доброволци“.
Тържествено е отбелязана и 45 годишнина, през бунтовната 1923 г. Обширен материал за това е поместен във в-к „Мир“, бр. 6821 от 5 март. Ето неговото начало: „Освобождението на България биде отпразнувано в София по бляскав начин. В България е още жива паметта към Цар Александър Втори, който освободи България от турското иго, и признателността към великия руски народ“.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.), когато на 3 мрт 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт – Германия Италия и Япония, с което по същество влиза във война с т.нар. Велики сили САЩ, Англия и СССР, отбелязването на празника продължава! Със заглавие на материал „Освобождението на България вчера бе чествано в цялата страна“, в-к „Дневник“, бр.13231 от 4 март 1944 г. съобщава на читателите си за честването на празника, с молебен и панихида в Храм паметника „Св. Александър Невски“ гр. София. На него присъстват: единия от тримата регенти, проф. Д-р Богдан Филов, министър-председателя Добри Божилов, председателя на Народното събрание Христо Калфов, членовете на Министерския съвет, пълномощни министри, народни представители, генералитета, ветерани от Освободителната война, членове на родолюбивите, културните и професионалните организации и много граждани. След молебена началникът на Столичния гарнизон генерал Наков е извършил преглед и е отправил поздравления към строените представителни взводове, на родовете войски от Столичния гарнизон. Благодарствени молебени са отслужени в цялата страна. В приложението на сборника са публикувани няколко основни документа, които подчертават приемствеността за честване на празника, следвана от държавните глави на българската държава: С Указ II-ра 5, на Княз Александър Първи, издаден на 9 януари 1880 г., публикуван в „Държавен вестник“ от 19 януари 1880 г., в „Разписанието на празниците и високо-тържествените дни, в които войската и Военноучебните заведения не се занимават“, датата 19 февруари е записана като „Възшествието на престола на Император Александър Втори и сключването на Сан-Стефанския мир“.
В „Държавен вестник“ бр. 4 от 12 януари 1888 г. е публикуван нов списък за неприсъствените (празнични) дни в България. В трите празнични дни през м. февруари, датата 19 февруари е посочена като „Освобождението на България“. Празникът със същото наименование е потвърден и в Указ № 9 на Княз Фердинанд Първи, на приетия Закон за празничните дни в Княжеството, публикуван в „Държавен вестник“ бр.35 от 16 февруари 1900 г.
През 1986 г., с Указ № 27 от 14 януари 1988 г. на Държавния съвет на Народна Република България, е допълнен чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, където 3 март се посочва като неприсъствен и официален празник, „Ден на Освобождението на България от турско робство“ (Д.В. бр. 6/22 януари 1988 г.). След т.нар. „демократични промени“, с Указ № 236 от 27 февруари 1990 г. на Държавния съвет на Народна Република България, се постановява: „Изразявайки волята на българския народ, обявява 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго, за национален празник“ (Д.В. бр.18/ 2 март 1990 г.).
Всичко това доказва по един категоричен начин последователната държавна политика на признателност от България, към освободителното дело на Русия, през изминалите 145 години от Руско-Турска война 1877-1878 г., приключила със сключения на 3 март (19 февруари 1878 г., стар стил) предварителен мирен договор, поставил началото на Третото българско царство, след пет вековното турско иго. Цитирам написаното във вестниците и официалните документи, свързани с тази знаменита дата, заслужила основателно и безапелационно да бъде нашия национален празник, за да се знае, тачи и помни.
И още нещо, цитирам по памет прочетени в различни източници думи, произнесена от У. Чърчил, министър-председател на Англия по време на Втората световна война, след ожесточените бомбардировки на англо-американската авиация през 1943-1944 г., по време на т.нар. „символична война“ обявена от тогавашните управляващи: „Народ, който не помни и тачи своите освободители, заслужава това“ и дава заповеди да се бомбардира София, в която фактически няма военни обекти, за назидание, и препоръка „да се срине със земята, където после да се садят картофи“.
Днес България е съюзник с Англия и САЩ, и като членове на НАТО сме обявили Русия за неприятелска държава! Не ми се мисли какво би станало, ако „Специалната военна операция“ на Русия в Украйна, превърнала се по същество във война на НАТО срещу Русия, водена на територията на бившата съветска република Украйна, напусне нейните предели и достигне до България. Не зная как ще бъдем защитени от „колективния Запад“ и НАТО с прословутия чл. 5 от договора ни, и от безпрецедентно намаления състав на армията и нейното тежко въоръжение. В тази връзка ми се струва, че заслужава да си спомним един израз от миналото, често повтарян и дори изсичан на гурта на български сребърни парични единици: „Боже, пази България“. Изглежда само тази надежда ни остава, българският народ, загърбил своето минало и избрал емоционално своите нови политици и държавни ръководители, не е в състояние да я опази в сложните превратности на времето.
14 февруари 2023 г.
|
