Според официално оповестения график преговорите за ТПТИ трябва да приключат през настоящата 2015 г. После подлежат на ратификация от Съвета на Европа и Европейския парламент, а след това и от националните парламенти на страните, ако конституцията им го изисква.
Споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) между Европейския съюз и САЩ безусловно поставя интересите на корпорациите над държавите и дори над самия Евросъюз.
В многобройни статии и анализи на експерти бе установено категорично, че споразумението крие огромни рискове за по-малките икономики и че ще е в интерес единствено на големите транснационални компании. До пълната документация на споразумението имат достъп малцина представители на международните корпорации, сред които американските представители от компанията „Филип Морис“ са повече от 600 души - корпоративни адвокати и лобисти. Сред целите на ТПТИ е не само отпадането на митата от двете страни на Атлантическия океан, образно казано, което ще доведе до загуби за националните бюджети и бюджета на Европейския съюз, но и предоставяне на изключителни привилегии за транснационалните компании (ТНК).
НЯКАКВА СИ ДАНА СПИНАНТ ЗАЯВИЛА: „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК Е НАЙ-ИЗПОЛЗВАНИЯТ ЗА ФАЛШИВИ НОВИНИ, СВЪРЗАНИ С КРЕМЪЛ“
Въпросната Дана е дошла у нас с ясната цел да ни дърпа ушите и да ни налага свирепа цензура. Кака Данка е „заместник-директор на говорителите на Европейската комисия“! С колко много безсмислени думи е нагизден рангът на тази чиновничка, за да се прикрие смисълът му - цензор. И колко много приживалци - цял щаб говорители на ЕК с директори и сюрия заместници - лапат нашите пари на брюкселската трапеза!
Кака Данка „стояла близо до Урсула фон дер Лайен и често формулирала това, което Лайен трябва да говори“! Все едно че става дума за дворцовия протокол на мандарините в Забранения град! По това колко близо стоят мандарините до императорския престол, може да се съди за тяхното влияние. Същото е било при Хитлер, същото беше при Брежнев, че и при бай Тошо дори.
Не се разбира само Лайен ли налага какво да каже говорителката Спинант или обратното.
Щом Дана Спинант е позиционирана „близо до Урсула“, значи влиянието й не е за пренебрегване. Впрочем, като гледах снимката на кака Данка, ми се стори, че тя е не само близка подчинена на Лайнен, а неин клонинг. Майка и дъщеря не си приличат толкова. Същата невзрачна женица с нагло личице. Същата ухилена, триумфираща, размахваща пръст посредственост. Кака Данка е комшийка от братска Румъния. Не открих нейна подробна биография, но съдейки по общия случай в бившите соц. държави, в които всички тъмносини са бивши тъмночервени, лесно е да предположа, че тейко й усърдно е близал чепика на Чаушеску или на по-нижестоящите местни „чауши“.
Кака Данче била е дошла да ни спасява от „дезинформацията“! И да запушва с гърди амбразурата, бълваща „кремълски фейкове“. Тази амбразура според ЕК била България. Българите. Българският език!...
Днес „дезинформация“ се нарича истината, а „информация“ - плоският, арогантен фейк. Зеленски и Белият дом били най-чистите извори на „информация“. Черното е бяло. Злото е добро. Аморалното е морално. Понятията отдавна са обърнати с главата надолу.
Кака Данка е дошла в България да изрази мрачното недоволство на световните лъжци от факта, че българите все още са нормални хора и разсъждават със собствените си глави. Кака Данка инкриминира българския език, чрез който истината за войната на НАТО срещу Русия в Украйна стига до нашия народ, а чрез него и до другите европейски народи. Кака Данка е готова да внуши на акушерката Лайнен да бъде забранен този политНЕкоректен български език, толкова близък до руския! Кака Данка иска да ни го изтръгне и да го забоде като кървава мръвка на позорния стълб. Като престъпен инструмент на правдата в един свят, завладян от мракобесието!
Езикът! Да, езикът винаги е бил най-опасният враг на тоталитаризма, фашизма, глобализма! И на всяка престъпна власт! Затова робите са били неми - господарите са им режели езиците или са заплашвали да ги отрежат! Свободата на човека се изразява чрез свободния език, а робията чрез мълчанието и лъжата! Езикът никога не се е харесвал на завоевателите и техните колониални хрантутници! И ето, днес кака Данка ни казва, че нашият език прекалено глаголства, шуми, скандализира, буни и нарушава мълчанието на сведените робски главици. Или да си го глътнем сами или ще ни го отрежат. Също като в максимата „език мой, враг мой“. Така разбирам аз посланията на чиновничката на ЕК. Те са съвсем прозрачни.
Отвратителното е, че мисирката от bTV раболепно изслушваше тия Данкини констатации и закани - без апостроф. Дори без елементарна вметка поне за „честта на пагона“, както е думата - за честта на журналистическата професия, която е призвана да служи на истината и да брани свободния език. Българския език! Не се учудвам - езикът на мисирките отдавна е отрязан. А в bTV постъпват преди всичко неми по рождение мисири.
Ето защо аз ще кажа това, което оная мисирка на момента трябваше да заяви - в очите на нахалницата:
- Како Данче, що не литнеш на майната си влашка и евроатлантическа?! Това, в което ти си се домъкнала да обвиняваш българите, е повод за най-голяма българска гордост! Чест и достойнство за България е, че българският език разпространява истината в Европа и света! Чест и достойнство е, че той помага на другите народи да осъзнаят и отхвърлят заблудите, с които вие ги затрупахте! Чест и достойнство е, че той разобличава сатанизма! Чест и достойнство е, че той е славянски език и защитава славянската правда в концлагера ЕС!
И..., како Данче, ако ти беше по-образована, щеше да знаеш, че българският език е и твой език. Защото до 1859 г. всички официални документи на новоогласената държава Румъния, са писани на български език!
Твоят гняв - гневът на ЕК - е радостен знак, че България ще премине жива през мрачните времена и ще пребъде във вековете! Древната ни мисия на духовни учители на човечеството продължава в настоящето и бъдещето!
Поклон пред теб, ЕЗИК БЪЛГАРСКИ! Език майчин и бащин! Език на Ботев и Левски! Език на децата ни! ЕЗИК ГОСПОДЕН!
Нине и присно и во веки веков!
|
 „Сбогуване със себе си“ е нарекъл своя нов роман Кънчо Атанасов, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2018 г. Заглавието, без никакво преувеличение, звучи прощално и малко плашещо. Веднага възниква въпроса какво внушава с него авторът – емоционално отдалечаване от света, в който живеем? Отрицание на личностното „аз“ в матрицата на ронещите се от календара години? Или извеждане на индивида – архетип от потока на гражданското развитие, в което той не открива полагаемата му се достойна роля?
Всъщност книгата, спояваща в сюжета елементи на автобиографичното, мемоаристичното и социално-политическия коментар, е летопис на своето време. Долавящо ехото на отшумели в историята войни, смяна на граждански модели, въжделения и очаквания, част от които останали неосъществени. Тук, у нас, в България, видяла и опитите за човешко равенство чрез отрицание на частната собственост в името на масовото добруване.
И на отрицанието на това бъдеще в лоното на европейски ценности, идващи до „адресата“ често пъти в причудлива, дистанцирана от реалностите на делника форма…
Център на света е малкото дряновско селце Маноя, в което двадесетина застарели жители нищят политиката. Занимават се с обичайните си дневни задачи и посрещат всяко утро като даденост, полагаща им се от самото естество на битието. В Маноя, верен събирателен образ на българското село в ХХI век, няма училище, затворени са читалището, църквата, магазинът, детската градина – практически всичко, показващо, че населеното място все още диша. Че функционира и човеците в него имат своите потреби – индивидуални и обществени. Че очакват да им се случи нещо хубаво, което да прогони самотата и отключи заглъхналите домове, печално „украсени“ с провесени на вратника катинари. Символ на смъртта, отчуждението, забвението, разрухата. Затова пък шепата обитатели на това българско Макондо са удивително жизнени и всеки от тях носи печата на бившата си професия. Изповядва собствено мнение за случващото се на планетата и у нас чрез новините, пристигащи с хляба и омачканите стари вестници. Героите изглеждат сиви, объхтани и обезцветени от годините, митарствата и собствената им орис. Но и Даскала, Цеца Панделката, бай Георги Шмайзера, Митьо Макензен, Пена на Борю, Стефан Кмета, баба Марийка и пр., са по своему колоритни и неповторими. Всеки представлява в същността си тиха вселена от страсти, постепенно приглушавани от напредващата възраст. И пак всеки е цветен образ от обществото на Маноя, епизодично допълвано от странни птици като Бяла Бона, от търсещи себе си млади люде – Лалето, или пък правещи добрини бизнесмени – Макарона, доведен до самоубийство. Център на тази селска вселена е застаряващият автомонтьор Тотьо Тенекето, бивш Тотьо Таксито, бивш Киро Факира – майстор със златни ръце и с голямо сърце, откликващо на болките на хората, които го заобикалят. Той е избран от автора да води разказа от първо лице, в диалог по скайпа с непозната наша сънародничка, живееща в чужбина. Така сюжетът се допълва с все нови и нови случки, привидно случайни, но всички имащи един общ корен – за смисъла на живота, който водим в нашенския хаос. За неговите социални механизми, водещи държавата към опустошение и провал. Тотьо също е уж обикновен пътник през годините. Работяга, постигнал каквото има със собствените си ръце. Но той е надарен с изключителна наблюдателност за източника на събитията, стигащи до неговия праг. Тълкува ги вярно, извеждайки от частния случай мащабната същност на ставащото с народа. С неговите традиции, вяра и надежда за бъдещото време: „Злото никога не идва само… Нищо няма да ни отмине. Може да сме най-дълбоката провинция и от нас по-дълбока да не може да се намери никъде, но нищо няма да ни отмине. Върлува някаква несправедливост по големия свят, позавърти се в столицата, пообиколи градовете ни, спусне се изневиделица из по-малките градчета и… току вземе, че се стовари върху нас в селото! Не сме очаквали такава подлост. И… затова толкова силно ни удря. Като плесница трясва – не по лицето, а по душата. Внезапно. Нито да се отместиш си успял, нито да се предпазиш можеш. Шамарът отдавна е отекнал, а тебе те боли отвътре и продължава да те диви въпросът: защо на най-добрите хора се случват най-калпавите и най-мизерни нещастия?“
В книгата си Кънчо Атанасов, чрез планетата Маноя, е успял да моделира същността на държавата България такава, каквато е била. Каквато е сега и може би – онова, което я очаква в загатнатия от перото му Музей на бъдещето. Безрадостен, изтърбушен полигон на ялови политически експерименти. На измрели заводи и фабрики в сиви, обезлюдени градчета. И на села, над покривите на които звучат страшно песните на мъртвата тишина. Който може, заминава зад граница – щастието каца веднъж на рамото! Понякога синовете и дъщерите ще се връщат. Да продадат станалата вече ненужна бащина къща и да се върнат обратно там, където се чувстват полезни и оценени по достойнство. Понякога и внуците, но все по-рядко, ще се усмихват на баби и дядовци от компютърния екран. В странство заминават дори осиновените от чужденци Светла и Иванчо. Радвали преди това селото, което отдавна не е чувало детски смях. Защо стана така? Та нали преди три десетилетия пълнихме улиците и площадите на София и големите центрове на митинги за демокрация? Знаехме ли, предполагахме ли как ще изглежда тя по нашенски? Разбира се – не! Още тогава сме се разделили, незабелязано от едни и много видимо – от други, на наивници и тарикати. На практични, бързо пребоядисали се нови управници и на тълпа. Смешна във въжделенията си, че някой ще помисли за обикновения човек. За неговите болки, потребности и очаквания. Става ясно, че в това разделение на свои и чужди не е пожален никой. Нито обикновените бачкатори, вградили себе си в съзиданието на една вече бивша родина, останала все още не много назад в родната история. Нито младите поколения, изправени пред неумолимия избор да бедстват и гладуват „тук“, или да търсят щастието си „там“, пък каквото сабя покаже. Още повече, че младостта е веднъж в живота… „Сбогуване със себе си“ на Кънчо Атанасов е безпощадна сага за наистина време разделно, в което личността у нас е изправена пред неумолимия избор. Или да се остави на течението от безизходица, апатия, неверие и се слее с човешката градобитнина (определението е на Йордан Радичков) около себе си. Или да се бори за смислено оцеляване, отсичайки веднъж завинаги родовия корен, поемайки по широкия свят, докато е време. А може би има и друг път? Трудно е да се каже със сигурност. Героите на Атанасов в малкото дряновско селце оцеляват по силата на житейската традиция, която следват. Изтъкани от плът и кръв, те извървяват своя ден от изгрева до залеза. Срещат се при Тотьо Тенекето, бистрят политиката, спорят, разпределят си задачите и ги изпълняват по силата на отдавна утвърдения навик. И взаимно се обичат, без да афишират чувствата си един към друг, може би и без да ги съзнават. Малката им общност се противопоставя на щенията на света, отпорът им пък се крие в силата на традицията, изтъкана от неизброими поколения преди тях. Докога? Докато остане един от тях – последният! Казват, че човек е жив дотогава, докато има кой да го помни. А какъв по-добър спомен от извършените приживе дела на ползу роду? В книгата си писателят отбелязва: „Не можем да направим толкова добро, колкото сме получили от живота, но е хубаво все пак да опитаме…“ За жалост, отчуждението у нас става все по-силно и по-силно. И се сещаме, че обичта към ближния ще спаси света едва тогава, когато сами изпаднем в беда. А дарили ли сме преди това топли чувства някому, протегнали ли сме ръка за помощ, преди бедата да сполети и нас? Замисляме се, когато неволята потропа и на нашата врата. Защо ли?
Новият роман на Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“ е мащабна картина на българското общество, „уловено“ в няколко социално-исторически ракурса. Много са темите, докоснати в дълбочина от таланта му: за националната памет и за реалностите на делника. За обществената дисхармония и негативните граждански процеси, водещи страната до разруха, обезлюдяване и обезличаване. За доброто и злото на този фон и за променящите се стойности на моралните ценности в различните групи от хора. За духовното богатство и нравствеността, без които всяка материална придобивка губи своето значение и за следваните от нас избрани цели. За прекъснатата пъпна връв на традициите между млади и стари и може ли, в името на какво, да бъде тя възстановена и опазена. Романът е увлекателно написан и по страниците му откриваме и себе си; мястото си между героите и начините, по които бихме постъпили в тази или онази ситуация.
Реализмът в книгата е изключително силен и въздействащ. Като какво ли? Като истината за смисъла на живота, разбира се…
Ако искате да добиете представа как е изглеждал дивият капитализъм от епохата преди Маркс и Енгелс, не е нужно да четете техните трудове. Достатъчно е да се запознаете с реалността в “ГОРУБСО-Мадан”.
|
