Както казва Боян Ангелов в предговора на книгата си „Марин Дринов“ „трудно е да се пише за велики личности.“ Наистина е трудно, защото при великите личности винаги има противоречия. Мненията за тях също са противоречиви. Много често зависят от субективното отношение на изследователя.
Боян Ангелов е обективен изследовател на живота и делото на Марин Дринов. Като казвам обективен това не означава сух и скучен. Езикът е богат, на места емоционален. Но и не може да бъде другояче, защото книгата е написана с преклонение и признателност към личността на Марин Дринов. Тази книга трябва да бъде прочетена, защото ни разкрива облика на един вдъхновен учен и родолюбец.
Марин Дринов е достоен последовател на възрожденците. Неговата пламенна любов към род и Родина се проявява още по времето, когато е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или Календар вечний.“
Боян Ангелов търпеливо и упорито е издирил и ползвал много материали, свързани с живота и делото на Марин Дринов. Извършената изследователска работа и умението му да пише ясно и организирано, му дава възможност да изгради образа на големия учен, чийто интереси и приноси са в много области на историята, православието, обогатяването и утвърждаването на новобългарския книжовен език. В книгата си Боян Ангелов пресъздава обаче не само образа на учения, но и на последователния обществен деец и патриот.
Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в борческо Панагюрище. Не може да бъдем изненадани, че той е патриот и родолюбец, защото семейството, в което израства, го възпитава в любов и преклонение към Родината. Двамата му братя са участници в Априлското въстание. Найден Дринов е основател и член на местния таен революционен комитет и е сред основателите на читалище „Виделина“ в Панагюрище.
Освен живота и делото на Марин Дринов в книгата си за него Боян Ангелов много добре осветлява и обществените отношения през първата половина на 19 век, „слабият полъх на реформите огласени с „Гюлханския Хатишериф“ през 1839 г. Разказва ни за надеждите, които те са събудили и как всичко това се е отразило на живота на хората. Описва ни Панагюрище, неговите околности и историята му, съобщава ни много любознателни факти от историята на града, който през годините е носил различни имена. Запознава ни с видните българи родени в този революционен град.
Основно учебно помагало в тези години е „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон. И Боян Ангелов съобщава, че в Панагюрище от учебника достигат 160 екземпляра, като един от тях попада в ръцете на Марин Дринов. Така любознателното момче открива сияйния прозореца към науката, а заедно с това и към родинознанието. От изследването на живота на учения и общественика научаваме и кои са учителите в Панагюрище в онези години. Животът и делото на Сава Радулов, на Йордан Ненов, на Атанасий Чолаков, душевността им, скромността им тяхната обществена дейност, формират характера на Марин Дринов. Той е един от най-любознателните ученици и не случайно, заедно с приятеля му Нешо Бончев, са избрани от Йордан Ненов за подидаскали в мъжкото класно училище, в което учат близо 500 деца.
След като завършва училище в Панагюрище на 1 септември 1858 г. Марин Дринов заминава да учи като стипендиант в Киевската духовна семинария. Подкрепа и съдействие получава от руския вицеконсул в Пловдив - Найден Геров, а общината в Панагюрище му определя годишна стипендия от 3000 гроша. Особено вълнуващо е описанието на Боян Ангелов при изпращането на Марин Дринов за Русия, когато едва ли не цялото население се събира в края на града, за да изпроводи ученолюбивия младеж.
В Киевската духовна семинария младият Марин Дринов се записва в класа по философия. Подготвя се и за изпити в Московския университет. Нараства интереса му и към българската история и православието. Средновековните ръкописи, до които се докосва му разкриват връзките между България и Русия. И когато на 1 септември 1861 г. става студент в Историко-философският факултет на Московския университет Марин Дринов вече е подготвен да осмисли ролята на Москва като център като център на православието и защо руската интелигенция е приела като своя съдба облекчаването на живота на славянските народи.
В Москва сериозна дейност развива дружината на московските българи „Братски труд“, както и списанието със същото име, основано от Константин Миладинов.
Любознателният читател ще се запознае с дейността на много родолюбиви българи като Райко Жинзифов, братята Константин и Димитър Миладинови и много други. Списанието вече е публикувало стиховете на Васил Попович, на Константин Миладинов, както и поемата на Райко Жинзифов „Питане и отговор“. В последния брой е обнародвана и другата поема на Райко Жинзифов „Гуслар в собор“, която „звучи като апотеоз на българския национален идеал“. На това място е напълно уместно да бъде цитирана поне част от поемата, още повече, че тя е най-красноречивият отговор на всички жалки фалшификатори на историята.
„Я сум млада бугарка,
Име ми ет Милкана.
Я сум чиста славянка
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.
Майка ми ет бугарка,
Керка на чист бугарин.
Имам кума бугарка,
Вуйко ми ет бугарин
От бугарски род
и бугарски плод.“
Излишен и никому ненужен е спорът какъв е по народност Райко Жинзифов.
На много страници в книгата на Боян Ангелов, е засегната историята на Русия в този период, както и на балканските държави. Изяснява се идеята за създаване на дружества, които осветяват пред руското общество положението на славянските народи. В тези кръгове са Сергей Аксаков, философът Алексей Хомяков, публицистът Юрий Самарин и други. Авторът ни запознава с борбата между традиционализма на руското православие и новите хуманистични тенденции.
Тъкмо в тези години, според автора на изследването, Марин Дринов „избира пътищата за разгръщане на своите интелектуални търсения в сферата на историческата наука.“ Във факултета преподават едни от най-големите руски учени в тази област и някак естествено историческата наука става негова любов и упование.
Като редовен студент в Императорския университет, Марин Дринов съчетава обучението си и като частен учител в княжеското семейство Голицини. Като учител в семейството той получава покана да придружи благородническата фамилия през 1866 г. на пътешествие в Западна Европа. Марин Дринов не изпуска възможността да се запознае и с културата на Запада. Повече от година живее в Женева и там посещава редовно публичните и частни библиотеки, пише и първите си публицистични материали, които публикува в Цариградския вестник „Време“. В тях той посочва ясно и открито пагубната роля на фанариотството за българската народност.
Особено плодотворен е периодът на Марин Дринов в Прага, където се премества семейство Голицини от септември 1867 до октомври 1869 г. В Прага той усъвършенства чешкия език и изучава историята на Чехия. В същото време пише и последните страници от историческа студия. Тя излиза през април 1869 г. във Виена със заглавие „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история.“ Марин Дринов „приема за свой дълг да разкрие забравеното в тайнственост и заблуди минало на България.“
Боян Ангелов конкретно, задълбочено и емоционално, разглежда този научен труд на Марин Дринов, който има голямо значение за българската историография. В книгата се проследяват и възгледите на Раковски, на д-р Иван Селимински, на Любен Каравелов... Припомнят се важни събития от историята на Византия и Константинопол, защото българският учен Марин Дринов прави обстоен преглед на събитията, предхождащи образуването на българската държава.
Голям е интересът на учения към историята и развитието на българската църква. Той пише и публикува „Исторически преглед на българската църква от самото й начало да днес“, в който разкрива културния и държавно-творческия характер на факта за ранната поява на самостоятелната българска църква и нейната мисия в живота на православието. Богата историография, която Марин Дринов използва му позволява да посочи забравените имена на духовниците, които са били начело на Охридската патриаршия.
Повикът на Марин Дринов, макар и преди век и половина, е актуален и днес. Той призовава умствено извисените българи да насочат всичките си усилия за постигане и защита на най-важните български интереси: позоваването на езика, на вярата, на народното образование и нравствеността. Ученият разглежда подробно тези отговорности в своето великолепно „Писмо до българската интелигенция“. Не остават встрани от неговото внимание и проблемите на българските читалища, които той разглежда в друго „Писмо до българските читалища“, в което конкретизира идеала за народностния обществен възход. Боян Ангелов се спира подробно на това писмо и разглежда историята на българските читалища, както и създаването на Цариградското читалище.
През октомври 1869 г. Голицини заминават за Италия, придружени от Марин Дринов. В същата година, без да може да присъства, Марин Дринов е избран за председател на Българското книжовно дружество. То е основано в Браила. Това е сегашната Българска академия на науките. В Италия Дринов усилено работи в архивите и открива много документи, свързани с българската история.
Завръща се в Москва през есента на 1870 г., където получава магистърска степен с научния си труд „Заселение Балканскаго полуострова славянами“. В него той проследява появата на славяните на Балканския полуостров. Прави критични анализи на други автори относно произхода на българската народност.
Боян Ангелов отбелязва и друг важен проблем, с който се занимава Марин Дринов - причините за възникването на Българското Възраждане. През 1871 г. в кн. 4 на „Периодическо списание“ той публикува студията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учението му“. Студията е написана с много патос и има голям емоционален отзвук. С тази и други свои публикации Марин Дринов има голяма заслуга за утвърждаването на „Периодическо списание“ като орган на Българското книжовно дружество, с неговия научен стил и налагана тематика.
През тези години Марин Дринов публикува множество студии и изследвания свързани с началото на Самуиловата държава, за отношението между Българската и Сръбската църква, както и за това дали ние, българите, сме хуни. Един от най-важните му трудове, за които получава докторска степен е „Южните славяни и Византия пре Х век“.
В книгата си Боян Ангелов отделя голямо внимание на обществената дейност на Марин Дринов, на неговата грижа за българския фолклор и особено за развитието на българския език, за създаването на новобългарска писменост и книжовност. По този повод той публикува пак в „Периодическо списание“ статията „За новобългарското азбуке“. В нея отбелязва, че „Една от най-главните грижи на Българското книжовно дружество ще е изучаването на българския език, най-първата ни национална опора“. Това негово мнение не е изгубило своето значение и днес, когато в българския език се използват много чуждици, за които имат български думи.
След Руско-турската освободителна война Марин Дринов, вече професор в Харковския университет, се завръща в България. На 23 декември 1877 г. е назначен за вицегубернатор на Софийска област. По негово предложение София става столица на освободена България. Княз Дондуков го кани да стане член на Съвета за управление като поеме отговорността за просвещението и духовните дела. И Марин Дринов поема тази две направления като отделя голямо внимание за съхраняването на българските православни храмове и манастири, за развитието на образователното дело и читалищата. Негова е идеята за създаване на Народната библиотека. Неоспорим е приносът му за създаване на Търновската конституция.
След завръщането си в Русия Марин Дринов изнася много лекции и публикува редица трудове, свързани с историята на България и славяните.
В заключение трябва да се каже, че тази книга не може да не бъде написана именно от Боян Ангелов. Още от дете той се възхищава от Марин Дринов, а като творец и общественик ясно разбира, че днешна България има нужда от точно такъв тип действено родолюбие. Тази книга е написана с голямо уважение към делото на Марин Дринов, към неговите заслуги в развитието на историческата наука, на българското образование и култура. Само ерудит и поет, с познания във философията, историята и литературата като Боян Ангелов, може да оцени размаха и родолюбието на Марин Дринов. И той умело, и с лекота внася в книгата си философски размисли и част от историята на други страни и народи, свързва ги с основната си тема - живота и дейността на Марин Дринов, съпоставя ги и така открива значението на един голям учен и родолюбив общественик като него.
Книгата е написана с богат език, с пламенно и родолюбиво чувство. Многото поетични образи и картини, лирични моменти, както и високият емоционален градус, издават че тя е писана от поет. Тази книга предава особено достойнство на таланта на един от най-даровитите поети на нашето време. И тя трябва да бъде прочетена! - не само като негова най-значима изява, но и за да бъде възкресен и обновен в съзнанието ни образът на един от най-заслужилите за род и Отечество българин – Марин Дринов.
Казионната пропаганда ни залива с помия насочена срещу патриотични организации като Националния Фронт във Франция, немската Алтернатива за Германия, срещу държавници като унгарския премиер Виктор Орбан, както и против лидерите на Чехия и Полша. Ударите са към всеки, който защитава националната държава и интересите на своя народ от безконтролното и незаконно нахлуване на бежанци от други страни, мнозинството от които не бягат от войни или бедствия, а просто искат да се настанят в чужд добре подреден дом и да ползват блага, като социални помощи и т.п., при това без да са се трудили или борили за тях. 
