„Сбогуване със себе си“ е нарекъл своя нов роман Кънчо Атанасов, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2018 г. Заглавието, без никакво преувеличение, звучи прощално и малко плашещо. Веднага възниква въпроса какво внушава с него авторът – емоционално отдалечаване от света, в който живеем? Отрицание на личностното „аз“ в матрицата на ронещите се от календара години? Или извеждане на индивида – архетип от потока на гражданското развитие, в което той не открива полагаемата му се достойна роля?
Всъщност книгата, спояваща в сюжета елементи на автобиографичното, мемоаристичното и социално-политическия коментар, е летопис на своето време. Долавящо ехото на отшумели в историята войни, смяна на граждански модели, въжделения и очаквания, част от които останали неосъществени. Тук, у нас, в България, видяла и опитите за човешко равенство чрез отрицание на частната собственост в името на масовото добруване.
И на отрицанието на това бъдеще в лоното на европейски ценности, идващи до „адресата“ често пъти в причудлива, дистанцирана от реалностите на делника форма…
Център на света е малкото дряновско селце Маноя, в което двадесетина застарели жители нищят политиката. Занимават се с обичайните си дневни задачи и посрещат всяко утро като даденост, полагаща им се от самото естество на битието. В Маноя, верен събирателен образ на българското село в ХХI век, няма училище, затворени са читалището, църквата, магазинът, детската градина – практически всичко, показващо, че населеното място все още диша. Че функционира и човеците в него имат своите потреби – индивидуални и обществени. Че очакват да им се случи нещо хубаво, което да прогони самотата и отключи заглъхналите домове, печално „украсени“ с провесени на вратника катинари. Символ на смъртта, отчуждението, забвението, разрухата. Затова пък шепата обитатели на това българско Макондо са удивително жизнени и всеки от тях носи печата на бившата си професия. Изповядва собствено мнение за случващото се на планетата и у нас чрез новините, пристигащи с хляба и омачканите стари вестници. Героите изглеждат сиви, объхтани и обезцветени от годините, митарствата и собствената им орис. Но и Даскала, Цеца Панделката, бай Георги Шмайзера, Митьо Макензен, Пена на Борю, Стефан Кмета, баба Марийка и пр., са по своему колоритни и неповторими. Всеки представлява в същността си тиха вселена от страсти, постепенно приглушавани от напредващата възраст. И пак всеки е цветен образ от обществото на Маноя, епизодично допълвано от странни птици като Бяла Бона, от търсещи себе си млади люде – Лалето, или пък правещи добрини бизнесмени – Макарона, доведен до самоубийство. Център на тази селска вселена е застаряващият автомонтьор Тотьо Тенекето, бивш Тотьо Таксито, бивш Киро Факира – майстор със златни ръце и с голямо сърце, откликващо на болките на хората, които го заобикалят. Той е избран от автора да води разказа от първо лице, в диалог по скайпа с непозната наша сънародничка, живееща в чужбина. Така сюжетът се допълва с все нови и нови случки, привидно случайни, но всички имащи един общ корен – за смисъла на живота, който водим в нашенския хаос. За неговите социални механизми, водещи държавата към опустошение и провал. Тотьо също е уж обикновен пътник през годините. Работяга, постигнал каквото има със собствените си ръце. Но той е надарен с изключителна наблюдателност за източника на събитията, стигащи до неговия праг. Тълкува ги вярно, извеждайки от частния случай мащабната същност на ставащото с народа. С неговите традиции, вяра и надежда за бъдещото време: „Злото никога не идва само… Нищо няма да ни отмине. Може да сме най-дълбоката провинция и от нас по-дълбока да не може да се намери никъде, но нищо няма да ни отмине. Върлува някаква несправедливост по големия свят, позавърти се в столицата, пообиколи градовете ни, спусне се изневиделица из по-малките градчета и… току вземе, че се стовари върху нас в селото! Не сме очаквали такава подлост. И… затова толкова силно ни удря. Като плесница трясва – не по лицето, а по душата. Внезапно. Нито да се отместиш си успял, нито да се предпазиш можеш. Шамарът отдавна е отекнал, а тебе те боли отвътре и продължава да те диви въпросът: защо на най-добрите хора се случват най-калпавите и най-мизерни нещастия?“
В книгата си Кънчо Атанасов, чрез планетата Маноя, е успял да моделира същността на държавата България такава, каквато е била. Каквато е сега и може би – онова, което я очаква в загатнатия от перото му Музей на бъдещето. Безрадостен, изтърбушен полигон на ялови политически експерименти. На измрели заводи и фабрики в сиви, обезлюдени градчета. И на села, над покривите на които звучат страшно песните на мъртвата тишина. Който може, заминава зад граница – щастието каца веднъж на рамото! Понякога синовете и дъщерите ще се връщат. Да продадат станалата вече ненужна бащина къща и да се върнат обратно там, където се чувстват полезни и оценени по достойнство. Понякога и внуците, но все по-рядко, ще се усмихват на баби и дядовци от компютърния екран. В странство заминават дори осиновените от чужденци Светла и Иванчо. Радвали преди това селото, което отдавна не е чувало детски смях. Защо стана така? Та нали преди три десетилетия пълнихме улиците и площадите на София и големите центрове на митинги за демокрация? Знаехме ли, предполагахме ли как ще изглежда тя по нашенски? Разбира се – не! Още тогава сме се разделили, незабелязано от едни и много видимо – от други, на наивници и тарикати. На практични, бързо пребоядисали се нови управници и на тълпа. Смешна във въжделенията си, че някой ще помисли за обикновения човек. За неговите болки, потребности и очаквания. Става ясно, че в това разделение на свои и чужди не е пожален никой. Нито обикновените бачкатори, вградили себе си в съзиданието на една вече бивша родина, останала все още не много назад в родната история. Нито младите поколения, изправени пред неумолимия избор да бедстват и гладуват „тук“, или да търсят щастието си „там“, пък каквото сабя покаже. Още повече, че младостта е веднъж в живота… „Сбогуване със себе си“ на Кънчо Атанасов е безпощадна сага за наистина време разделно, в което личността у нас е изправена пред неумолимия избор. Или да се остави на течението от безизходица, апатия, неверие и се слее с човешката градобитнина (определението е на Йордан Радичков) около себе си. Или да се бори за смислено оцеляване, отсичайки веднъж завинаги родовия корен, поемайки по широкия свят, докато е време. А може би има и друг път? Трудно е да се каже със сигурност. Героите на Атанасов в малкото дряновско селце оцеляват по силата на житейската традиция, която следват. Изтъкани от плът и кръв, те извървяват своя ден от изгрева до залеза. Срещат се при Тотьо Тенекето, бистрят политиката, спорят, разпределят си задачите и ги изпълняват по силата на отдавна утвърдения навик. И взаимно се обичат, без да афишират чувствата си един към друг, може би и без да ги съзнават. Малката им общност се противопоставя на щенията на света, отпорът им пък се крие в силата на традицията, изтъкана от неизброими поколения преди тях. Докога? Докато остане един от тях – последният! Казват, че човек е жив дотогава, докато има кой да го помни. А какъв по-добър спомен от извършените приживе дела на ползу роду? В книгата си писателят отбелязва: „Не можем да направим толкова добро, колкото сме получили от живота, но е хубаво все пак да опитаме…“ За жалост, отчуждението у нас става все по-силно и по-силно. И се сещаме, че обичта към ближния ще спаси света едва тогава, когато сами изпаднем в беда. А дарили ли сме преди това топли чувства някому, протегнали ли сме ръка за помощ, преди бедата да сполети и нас? Замисляме се, когато неволята потропа и на нашата врата. Защо ли?
Новият роман на Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“ е мащабна картина на българското общество, „уловено“ в няколко социално-исторически ракурса. Много са темите, докоснати в дълбочина от таланта му: за националната памет и за реалностите на делника. За обществената дисхармония и негативните граждански процеси, водещи страната до разруха, обезлюдяване и обезличаване. За доброто и злото на този фон и за променящите се стойности на моралните ценности в различните групи от хора. За духовното богатство и нравствеността, без които всяка материална придобивка губи своето значение и за следваните от нас избрани цели. За прекъснатата пъпна връв на традициите между млади и стари и може ли, в името на какво, да бъде тя възстановена и опазена. Романът е увлекателно написан и по страниците му откриваме и себе си; мястото си между героите и начините, по които бихме постъпили в тази или онази ситуация.
Реализмът в книгата е изключително силен и въздействащ. Като какво ли? Като истината за смисъла на живота, разбира се…
Пролет моя, моя бяла пролет,
