Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НОВИЯТ ЛИБЕРАЛЕН ФЕТИШ

Е-поща Печат PDF

Според официално оповестения график преговорите за ТПТИ трябва да приключат през настоящата 2015 г. После подлежат на ратификация от Съвета на Европа и Европейския парламент, а след това и от националните парламенти на страните, ако конституцията им го изисква.

Споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) между Европейския съюз и САЩ безусловно поставя интересите на корпорациите над държавите и дори над самия Евросъюз.

В многобройни статии и анализи на експерти бе установено категорично, че споразумението крие огромни рискове за по-малките икономики и че ще е в интерес единствено на големите транснационални компании. До пълната документация на споразумението имат достъп малцина представители на международните корпорации, сред които американските представители от компанията „Филип Морис“ са повече от 600 души - корпоративни адвокати и лобисти. Сред целите на ТПТИ е не само отпадането на митата от двете страни на Атлантическия океан, образно казано, което ще доведе до загуби за националните бюджети и бюджета на Европейския съюз, но и предоставяне на изключителни привилегии за транснационалните компании (ТНК).

 

ОБИЧТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА…

Е-поща Печат PDF

Георги Н. Николов„Сбогуване със себе си“ е нарекъл своя нов роман Кънчо Атанасов, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2018 г. Заглавието, без никакво преувеличение, звучи прощално и малко плашещо. Веднага възниква въпроса какво внушава с него авторът – емоционално отдалечаване от света, в който живеем? Отрицание на личностното „аз“ в матрицата на ронещите се от календара години? Или извеждане на индивида – архетип от потока на гражданското развитие, в което той не открива полагаемата му се достойна роля?

Всъщност книгата, спояваща в сюжета елементи на автобиографичното, мемоаристичното и социално-политическия коментар, е летопис на своето време. Долавящо ехото на отшумели в историята войни, смяна на граждански модели, въжделения и очаквания, част от които останали неосъществени. Тук, у нас, в България, видяла и опитите за човешко равенство чрез отрицание на частната собственост в името на масовото добруване.

 

 

И на отрицанието на това бъдеще в лоното на европейски ценности, идващи до „адресата“ често пъти в причудлива, дистанцирана от реалностите на делника форма…

Център на света е малкото дряновско селце Маноя, в което двадесетина застарели жители нищят политиката. Занимават се с обичайните си дневни задачи и посрещат всяко утро като даденост, полагаща им се от самото естество на битието. В Маноя, верен събирателен образ на българското село в ХХI век, няма училище, затворени са читалището, църквата, магазинът, детската градина – практически всичко, показващо, че населеното място все още диша. Че функционира и човеците в него имат своите потреби – индивидуални и обществени. Че очакват да им се случи нещо хубаво, което да прогони самотата и отключи заглъхналите домове, печално „украсени“ с провесени на вратника катинари. Символ на смъртта, отчуждението, забвението, разрухата. Затова пък шепата обитатели на това българско Макондо са удивително жизнени и всеки от тях носи печата на бившата си професия. Изповядва собствено мнение за случващото се на планетата и у нас чрез новините, пристигащи с хляба и омачканите стари вестници. Героите изглеждат сиви, объхтани и обезцветени от годините, митарствата и собствената им орис. Но и Даскала, Цеца Панделката, бай Георги Шмайзера, Митьо Макензен, Пена на Борю, Стефан Кмета, баба Марийка и пр., са по своему колоритни и неповторими. Всеки представлява в същността си тиха вселена от страсти, постепенно приглушавани от напредващата възраст. И пак всеки е цветен образ от обществото на Маноя, епизодично допълвано от странни птици като Бяла Бона, от търсещи себе си млади люде – Лалето, или пък правещи добрини бизнесмени – Макарона, доведен до самоубийство. Център на тази селска вселена е застаряващият автомонтьор Тотьо Тенекето, бивш Тотьо Таксито, бивш Киро Факира – майстор със златни ръце и с голямо сърце, откликващо на болките на хората, които го заобикалят. Той е избран от автора да води разказа от първо лице, в диалог по скайпа с непозната наша сънародничка, живееща в чужбина. Така сюжетът се допълва с все нови и нови случки, привидно случайни, но всички имащи един общ корен – за смисъла на живота, който водим в нашенския хаос. За неговите социални механизми, водещи държавата към опустошение и провал. Тотьо също е уж обикновен пътник през годините. Работяга, постигнал каквото има със собствените си ръце. Но той е надарен с изключителна наблюдателност за източника на събитията, стигащи до неговия праг. Тълкува ги вярно, извеждайки от частния случай мащабната същност на ставащото с народа. С неговите традиции, вяра и надежда за бъдещото време: „Злото никога не идва само… Нищо няма да ни отмине. Може да сме най-дълбоката провинция и от нас по-дълбока да не може да се намери никъде, но нищо няма да ни отмине. Върлува някаква несправедливост по големия свят, позавърти се в столицата, пообиколи градовете ни, спусне се изневиделица из по-малките градчета и… току вземе, че се стовари върху нас в селото! Не сме очаквали такава подлост. И… затова толкова силно ни удря. Като плесница трясва – не по лицето, а по душата. Внезапно. Нито да се отместиш си успял, нито да се предпазиш можеш. Шамарът отдавна е отекнал, а тебе те боли отвътре и продължава да те диви въпросът: защо на най-добрите хора се случват най-калпавите и най-мизерни нещастия?“

В книгата си Кънчо Атанасов, чрез планетата Маноя, е успял да моделира същността на държавата България такава, каквато е била. Каквато е сега и може би – онова, което я очаква в загатнатия от перото му Музей на бъдещето. Безрадостен, изтърбушен полигон на ялови политически експерименти. На измрели заводи и фабрики в сиви, обезлюдени градчета. И на села, над покривите на които звучат страшно песните на мъртвата тишина. Който може, заминава зад граница – щастието каца веднъж на рамото! Понякога синовете и дъщерите ще се връщат. Да продадат станалата вече ненужна бащина къща и да се върнат обратно там, където се чувстват полезни и оценени по достойнство. Понякога и внуците, но все по-рядко, ще се усмихват на баби и дядовци от компютърния екран. В странство заминават дори осиновените от чужденци Светла и Иванчо. Радвали преди това селото, което отдавна не е чувало детски смях. Защо стана така? Та нали преди три десетилетия пълнихме улиците и площадите на София и големите центрове на митинги за демокрация? Знаехме ли, предполагахме ли как ще изглежда тя по нашенски? Разбира се – не! Още тогава сме се разделили, незабелязано от едни и много видимо – от други, на наивници и тарикати. На практични, бързо пребоядисали се нови управници и на тълпа. Смешна във въжделенията си, че някой ще помисли за обикновения човек. За неговите болки, потребности и очаквания. Става ясно, че в това разделение на свои и чужди не е пожален никой. Нито обикновените бачкатори, вградили себе си в съзиданието на една вече бивша родина, останала все още не много назад в родната история. Нито младите поколения, изправени пред неумолимия избор да бедстват и гладуват „тук“, или да търсят щастието си „там“, пък каквото сабя покаже. Още повече, че младостта е веднъж в живота… „Сбогуване със себе си“ на Кънчо Атанасов е безпощадна сага за наистина време разделно, в което личността у нас е изправена пред неумолимия избор. Или да се остави на течението от безизходица, апатия, неверие и се слее с човешката градобитнина (определението е на Йордан Радичков) около себе си. Или да се бори за смислено оцеляване, отсичайки веднъж завинаги родовия корен, поемайки по широкия свят, докато е време. А може би има и друг път? Трудно е да се каже със сигурност. Героите на Атанасов в малкото дряновско селце оцеляват по силата на житейската традиция, която следват. Изтъкани от плът и кръв, те извървяват своя ден от изгрева до залеза. Срещат се при Тотьо Тенекето, бистрят политиката, спорят, разпределят си задачите и ги изпълняват по силата на отдавна утвърдения навик. И взаимно се обичат, без да афишират чувствата си един към друг, може би и без да ги съзнават. Малката им общност се противопоставя на щенията на света, отпорът им пък се крие в силата на традицията, изтъкана от неизброими поколения преди тях. Докога? Докато остане един от тях – последният! Казват, че човек е жив дотогава, докато има кой да го помни. А какъв по-добър спомен от извършените приживе дела на ползу роду? В книгата си писателят отбелязва: „Не можем да направим толкова добро, колкото сме получили от живота, но е хубаво все пак да опитаме…“ За жалост, отчуждението у нас става все по-силно и по-силно. И се сещаме, че обичта към ближния ще спаси света едва тогава, когато сами изпаднем в беда. А дарили ли сме преди това топли чувства някому, протегнали ли сме ръка за помощ, преди бедата да сполети и нас? Замисляме се, когато неволята потропа и на нашата врата. Защо ли?

Новият роман на Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“ е мащабна картина на българското общество, „уловено“ в няколко социално-исторически ракурса. Много са темите, докоснати в дълбочина от таланта му: за националната памет и за реалностите на делника. За обществената дисхармония и негативните граждански процеси, водещи страната до разруха, обезлюдяване и обезличаване. За доброто и злото на този фон и за променящите се стойности на моралните ценности в различните групи от хора. За духовното богатство и нравствеността, без които всяка материална придобивка губи своето значение и за следваните от нас избрани цели. За прекъснатата пъпна връв на традициите между млади и стари и може ли, в името на какво, да бъде тя възстановена и опазена. Романът е увлекателно написан и по страниците му откриваме и себе си; мястото си между героите и начините, по които бихме постъпили в тази или онази ситуация.

Реализмът в книгата е изключително силен и въздействащ. Като какво ли? Като истината за смисъла на живота, разбира се…


 

 

КРЕДИТЪТ Е КАТО ОПИАТ

Е-поща Печат PDF

• НО ЩЕ СЕ СЪБУДИМ И ЩЕ БЪДЕ СТРАШНО

Отдавна ми е трудно да разбера начина на управление на днешното, пък и на предходното правителство. Напоследък наблюдавам, че действията на властта са много бързи и спешни - вземат се стратегически решения едва ли не за 2 минути, а седмица след това се оказва, че са грешни. Помните, миналата година за една седмица ликвидираха втория стълб на пенсионната система, като приеха закона за национализиране на универсалните пенсионни фондове.

Сега се замълча и не е ясно ще се прилага ли законът, или не. А днес решават бързо, че трябва да се вземат едни 8 млрд. евро дълг, независимо как го наричат - емисионна програма или кредит. Даже и договори вече са подписали с четири банки.

Странно е поведението и на коалиционните партньори на ГЕРБ. Лично съм направо отвратен от политически фигури, които говореха толкова много срещу партията на Борисов, а впоследствие се обърнаха и се запрегръщаха с тях.

 

НЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ, А МАРОДЕРИ

Е-поща Печат PDF

Ако искате да добиете представа как е изглеждал дивият капитализъм от епохата преди Маркс и Енгелс, не е нужно да четете техните трудове. Достатъчно е да се запознаете с реалността в “ГОРУБСО-Мадан”.

 

ПРОЛЕТ

Е-поща Печат PDF

Никола ВапцаровПролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!


 

 


Страница 520 от 580