Нова Зора

Демографска криза или геноцидно насилие?

Откъс от доклад, изнесен на 23.10.2021 г. на академичната конференция на тема „Демографският срив на България: Възможни решения и практически стъпки за изход“, изд. „Мултипринт“, С., 2022 г.

Към 1989 г. България наброява 9 милиона жители. С политическата промяна, наречена „преход”, населението започва да се топи.

Проблемът възниква още през 70-те години на XX век. Раждаемостта от предходните три десетилетия чувствително намалява.¹ През 1980-1989 г. естественият прираст постъпателно спада от +3,4% през 1980 г. на +0,6‰ през 1989 г., докато за същия период естествената смъртност е между 11,1% и 12,0‰.² За туширане на тази негативна тенденция бе разработена цялостна, ресурсно обезпечена държавна политика. През 1986 г. бе приет и нов Семеен кодекс. Целта бе да се постигне и поддържа естествен прираст на населението в рамките на 2-3‰ годишно.

Осъществяването на тази програма на практика се прекрати с началото на „прехода“. „Голямата екскурзия“ и последвалата масова емиграция предимно на млади хора доведе до бърз спад на населението. У нас започва да се говори за „демографска криза”.

Справочните издания определят понятието „демографска криза” като съвкупност от възникващи проблеми в населението на дадено общество, които водят до сериозни икономически и политически последици. В повечето развиващи се страни рязкото увеличение на населението води до излишък от млади хора, безработица, социални проблеми. В т. нар. трети свят високата раждаемост е тази, която най-вече поражда демографска криза.

Обратен процес се наблюдава в редица държави – предимно в Западна и Северна Европа: под влияние на философията на консумеризма, на други идейни или социални тенденции, млади хора не желаят да раждат или ако създават семейства, не желаят да имат деца, въпреки високия си жизнен стандарт. Това те вършат съзнателно и доброволно. Числеността на населението намалява поради ниска раждаемост, средни стойности на смъртност, без естествен (нулев) или с отрицателен естествен прираст. Иначе казано, в тези страни демографската криза е следствие от ниското равнище на раждаемост. Докато у нас – наред с резкия спад на икономическия растеж, възрастовото, професионалното и социално деструктуриране на населението, масовата емиграция и др., главният фактор за демографския срив е високото равнище на смъртност.

Фактите

С настъпването на „прехода” населението ни започва да намалява с изключително високи темпове, за да достигне – от 9 милиона жители към 1989 г. – до 7 101 510 души към м. юли 2017 г. по данни на The World Factbook – справочника на ЦРУ на САЩ.³ Сходни данни сочат НСИ; Докладът за състоянието на националната сигурност от 2017 г., приет от Народното събрание; прогнозата на „Евростат“.

През 2019 г. вече е 7 052 532 души – 0.91% спад в сравнение с 2018 г.; през 2020 г. е 6 979 175 души – 1.04% спад спрямо 2019 г.; през 2021 г. е 6 885 868 души – 1.34% спад спрямо 2020 г. Прогнозата за 2022 г. е за 6 781 953 души със спад от 1.51% спрямо 2021 г.⁴

В публикация в бр.7/2023 г. на „Нова зора“ посочихме, че според прогнозата на ООН за 2022 г. България е загубила близо 2 166 696 души, или сривът на населението ни е към 27%, съпоставен с данните от последното преброяване преди „прехода“ (8 948 649 души през 1985 г.)!⁵ Иначе казано, само за три десетилетия 27% от българското население „се е изпарило”, пратено е в отвъдното! Такъв висок темп на физическо елиминиране историята не познава за страна, която не е преживяла катастрофални природни бедствия, епидемии или войни.

За сравнение, академични учени сочат между 25% и 48% загуба на българския етнос през първия век на османското иго. Според изследване на проф. Христо Гандев от 1972 г. българското население към края на XIV в. е около 1,4 милиона, приблизително колкото на Англия.⁶ Oценката му е за 680 720 души обща загуба cтолетие след падането на България под властта на османските завоеватели.⁷ Изследването предизвика оживена дискусия в историческата периодика: възхваляван от едни, открито следван като изследователски модел от други, критикуван от трети. Наложи се проф. Гандев да извърши поправки в последващо издание: сигурните загуби на българската народност през XV в. са сведени до 25% или на 360 000 души. Като основание за тази корекция е изтъкнато обстоятелството, че в изчислителните операции не е обхванато населението на Беломорската, Македонската и Родопската област. Според други академични автори, към 1500 г. – столетие след османското нашествие, населението в днешните граници на България е сведено до 1,179 милиона,⁸ 980 хиляди,⁹ 800 хиляди.¹⁰ Каквито и да са различията в оценките, безспорно е че биологичното свиване на българската народност се отразява негативно на развитието й през следващите векове.

Днешният темп – при 27% срив на българското население за 33 години, е повече от три пъти по-ускорен от темпа на загуба през първите 100 години на османското иго. Според оценка от 2015 г. на Института за модерна политика, в следващите години между 630 000 и 650 000 от най-застрашените, социално изхвърлени българи, са на път да минат в отвъдното.¹¹ Основателно ли е да говорим за геноцид тогава?

Що е геноцид?

През последните години се натрупват все повече и повече факти, свидетелстващи за действия и/или бездействия срещу българската нация, които обосновано попадат в дефинитивното поле на понятието „геноцид”. Прекъсва се положителния прираст на населението и по официални данни започва трайна отрицателна тенденция: -0,4‰ за 1990 г., -6,0‰ за 2016 г.,¹² за да достигне -13,2‰ през 2021 г.¹³ Смъртността започва да нараства, достигайки общо за страната 21,7‰ към 2021 г.,¹⁴ при 8,5‰ раждаемост.¹⁵

Изследвайки тази свръхвисока смъртност, доц. Пенчо Пенчев от катедра „Национална и регионална сигурност“ в УНСС пита: как и защо населението ни намалява с такъв темп, след като не сме претърпели катастрофални природни бедствия, епидемии или войни? И формулира хипотеза за наличието на „форми на геноцидно насилие.”¹⁶ Академични автори като Марин Деведжиев, Пенка Найденова, Петър Славейков, Петър Иванов, Трендафил Митев, Нако Стефанов, Валери Стефанов, Петър Атанасов, Надежда Илиева.

Авторитетни журналисти като Кеворк Кеворкян и други, също бият тревога за демографска катастрофа надвиснала над българската нация.¹⁷ Очевидно хипотезата за „форми на геноцидно насилие” не е неоснователна. Кои са факторите обаче, които водят до „добре планираната смъртност”, както се изрази с мрачна ирония медиен коментатор?¹⁸

Като основни социално-икономически фактори на риска научните изследвания у нас сочат безработицата, ниските доходи, социалната несигурност, замърсената почва и питейна вода, замърсения атмосферен въздух, наднормения шум.¹⁹ Посочихме вече, че СЗО отдавна бие тревога за скокообразен ръст на незаразните хронични заболявания (НХЗ), които се отключват най-вече от рискови и стресови фактори, породени от външни дразнители, нагнетяване на страх, неблагоприятна социална среда и пр. За възникването на стрес решаващо значение има начина на живот и социалната среда, които са независими фактори на индивидуалното здраве. Здравето, според дефиницията на СЗО, е „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, не просто отсъствието на болест или недъг.“²⁰ Но точно тези съставки от дефиницията на СЗО изцяло или отчасти отсъстват в българските реалии през последните три десетилетия.

По показателя „смъртност” сме в първата десетка в света. Доклад на Евросъюза сочи, че България надвишава средната за ЕС смъртност по 17 показатели, като при пет от причините за фатален изход (злокачествени образувания; болести на кръвообращението; на сърцето; мозъчно-съдова болест; състояния, възникващи по време на бременност и раждане) страната ни е на първо място.²¹ Директорът на Специализираната болница по онкология проф. Здравка Валерианова алармира, че България води и по смъртност от рак и болести на сърцето в Европа.²² Страната ни е на 210-то място от общо 224 държави по раждаемост на 1000 души от населението.

Особено сериозен фактор на риск и стрес е т.нар. енергийна бедност: според официалните (чувствително занижени!) данни, 30% от българските граждани не могат да покриват сметките си за ток, парно или твърдо гориво. И по този показател сме на първо място в Евросъюза.²³ Пак по занижени данни, в края на 2021 г. Евростат сочи, че 33.6% от населението ни е в състояние на бедност и социално изключване.²⁴ Преценката на Евростат е за тези – между 4,5 и 4,7 милиона, които постоянно са на територията на страната и не включва ония два или повече милиона български граждани, емигрирали временно или за постоянно.

Несъмнено обоснована е констатацията, че именно изкуствено създаваните и насилствено налагани против волята на хората рискови и стресогенни фактори водят до скокообразен ръст на НХЗ. Оттук и изключително високата смъртност, която поставя България сред държавите с най-мащабно лишаване от правото на живот на собственото си население. Което навежда на извода, че наложеният на страната ни модел в най-висока степен убива хора.²⁵ Може ли да говорим за демографска криза тогава? Или по-точното е демографска катастрофа? Но когато българското население отчасти или изцяло насилствено е поставено в такива условия на живот, които да водят към неговото пълно или частично физическо елиминиране, обосновано ли е да се твърди, че това е деяние, което попада в дефинитивното поле (чл. 416 от НК) на понятието геноцид?

И така, научните изследвания назовават факторите, които отключват заболявания, водещи към ускорено физическо елиминиране на част от българското население. Кой обаче дирижира политиката на рискови фактори, така че да се отключват сериозни здравословни поражения у милиони български граждани, водещи до смъртта на 27% от населението? Кой нагнетява страх у българите, принуждавайки ги да се въздържат от действия в своя защита? Кой препятства българските власти да предприемат действия за защита на българското население?

Кой?

Едва ли може да се спори, че това е следствие от мафиотизиране на всички сфери на държавното управление през годините на т.нар. преход. Престъпността не само се инфилтрира, но напълно се е сляла с трите власти. Няма област в обществено-политическия живот, в която да не властва организирана престъпност. В разговорния език, а и в медиите, често я назовават чрез конкретните й проявления: енергийна мафия, здравна мафия, фарма мафия, имотна мафия, банкова мафия, дървена мафия, медийна мафия, чиновническа мафия, съдебна мафия... Именно тези мафиотизирани структури или „октоподът” са рупорът на незаконни практики, узаконявани с протекцията или бездействието на длъжностни лица в най-високите етажи на властта. Случаят „Мишо Бирата” е само един от емблематичните.

Как влизат тоновете базови вещества (прекурсори) за производство на наркотици у нас, ако не с действие или бездействие на висши длъжностни лица? Кой позволява на монополистите да се вихрят безнаказано, ако не е действието или бездействието на длъжностни лица в законодателната, изпълнителната и съдебната власт? Как да обясним загубата на 27% от населението на България през годините на „прехода”, ако не е действието или бездействието на цялата „политическа класа”? Може ли да се твърди тогава, че проявленията на престъпността у нас са институционализирани?

„Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително върху парламента, правителството и съдебната власт. В резултат на това, организираната престъпност е увеличила влиянието си и е в състояние да действа буквално безнаказано!”, сочи в доклад още през 2005 г. Джеймс Пардю, екс-посланик на САЩ в София.²⁶

Последващ доклад на Държавният департамент на САЩ за България от март 2019 г. съдържа още по-смазващи констатации за задълбочаващи се злоупотреби и корупция във всички правителствени институции; неефикасност и липсата на отчетност в съдебната система; безнаказаност на длъжностите лица в най-високите етажи на властта; и т.н.²⁷ Очевидно, 14 години след доклада на посланик Пардю, управлението не само не се е подобрило, а драстично се е влошило. Впрочем, и в доклада на еврокомисаря Йоханес Хан от 2013 г. българските политици и бизнесмени се сочат като корупционери, безмилостно изстискващи силите, живота и здравето на своите съграждани. Онова, което премълчава еврокомисарят обаче е, че технологията на голямата корупция и методите за осъществяването й бяха наложени от днешните ни европартньори и станаха задължителни под лицеприятното наименование „добри европейски практики“; също, че именно голямата корупция неизбежно доведе до днешното състояние на постъпателни форми на геноцидно насилие, които, според https://www.eurochicago.com/ – сайт, считан за глас на българската емиграция в САЩ, са „официално ратифицирано дело на българската власт, одобрено от бюрократите в Брюксел“.²⁸

Едно от проявленията му, усещано най-зловещо, е енергийният октопод, доколкото последиците от социално-екстерминистичните му деяния достигат до всеки български дом. Още през 2006 г., преждевременно споминалият се Илия Божинов – тогава член на ВС на БСП, – разкри колосалните мащаби на престъпния конкубинат на енергийните монополисти с „компетентните органи”, политици, магистрати, медии и „енергийни експерти”, организирани в щедро финансирани от чужбина „експертни институти”; назова го „енергийна мафия.”²⁹ Налице е „нарастваща заплаха от енергиен фашизъм”, бие тревога и журналистът от в. “Труд” Георги Великов.³⁰

Може ли да твърдим, че добре планираната смъртност е трайна политика, която се провежда постъпателно и в координация между законодателната, изпълнителната и съдебната власти с мълчаливото одобрение на бюрократите в Брюксел? Както и, че трите власти по същество са инструменти на престъпното задкулисие, което фактически властва в държавата?