През 1957 г. в Държавно военно издателство излиза първата стихосбирка на Евстати Бурнаски “Песни по пътя”. Тогава той е на 35 години. Последната му поетична книга, която получи наградата на Управителния съвета на Съюза на българските писатели, “Майка майчица”, излезе през 2014 г. Тогава той беше на 92 години.
В последния ден на юли 2015 г. големият поет си отиде от Белия свят. В този тежък ден решихме да поднесем в ново издание прозаичната му книга “Личности и коне”.
Поезията на Евстати Бурнаски е вградена във вътрешния духовен мир не само на нашето, но и на няколко следващи поколения. Вярваме, че тя ще остане в националната, в патриотичната съкровищница на България.
Защото е поетична история на живота на мъжете под пагон, и не само на тях.
Още първата му книга “Песни по пътя” внася своя аромат и оригинална музика на стиха. Последваха стихосбирките “Бреговете са стръмни” (1960), “Лирика” (1963), “Данковият взвод” (1964), “Обич” (1965), Събудени очи” (1965), “Шеста алея” (1967), “Легенда за България” (1969), “Вик на тишината” (1970), “Стенопис от куршуми” (1970), “Любовта на лейтенанта” (1971), “Кипарисова сянка” (1975), “Между два сезона” (1977), “Стълба от лъчи”( 1977), “В часа на пpoливния дъжд” (1979), “Подземният вятър” (роман в стихове, 1980, 2013), “Елегична есен” (1982), “Вечерница-Деница” (1985), “Внезапни признания” (1988), “Гореща слана” (1989), “Окована нежност” (1995), “Вечерни теменуги” (1997), “До следващия ден” (2000), “Рецитал пред ангели” (2004), “Билет за надежда” (2006), “Свирепо пълнолуние” (2007), “Шепот на трева” (2012), “Горещини” (2014).
Ние обичаме не само лириката, но и епичните произведения на този поет. Те докосват сърцето на читателя, изострят сетивата, тревожат ума, отварят очите, за да видим живота такъв какъвто е.
Бурнаски винаги е бил като барометър, обличал е в поезия вълненията и настроенията на хората. Защо това е така? Защото като изграден български офицер, интелектуалец и честен човек той гледаше критично несъвършенствата в общественото устройство в живота и в армията.
Благодарение на дългогодишната ни съвместна военна служба и дружба ние можем да свидетелстваме, че поетът не беше безразличен към нищо от онова, което ни заобикаля. Никога не остана неутрален към миязмите на действителноста, непримирим бе към разложителните процеси в обществото и разпада на държавността днес. Измъчваха го покушението върху достойнството на човека, унижаван всекидневно и смазван от бедност, беззаконие и безправие.
Потвърждение на това беше поетичния му роман “Подземният вятър” и много други негови граждански стихотворения. През осемдесетте години на миналия век романът в стихове предизвика раздвижване в спокойните води на самодоволството в офицерските среди. Към това епично произведение се насочиха стрелите на пазителите на статуквото. То попадна под обстрела на отделни млади критици, изпълняващи стражеви задачи.
Дори и сега се питаме кой единоначалник – и то командир на полк – ще понесе факта, че любимата му дъщеря му нанася тежък морален удар? Тя се влюбва точно в офицер, когото той не харесва, не приема поведението му и неговото отношение му към службата. В житейския сблъсък подполковник Донев е покосен. Сърцето му не издържа. А нима сърцето на Росица – дъщерята, би понесло удара, ако баща й беше я разделил с нейния любим? Всичко това е драматичният възел в поемата “Любовта на лейтенанта”.
След девет години Бурнаски направи още по-широк опит в епоса с романа в стихове “Подземният вятър”. Сега център бе образът на младия офицер Драгичев. Той по своему е съвременен Дон Жуан. Като магнит привлича женските погледи и желания, но съдбата му е сложна.
Чрез този роман Бурнаски дообогати с нови багри и сложни психологически обрисовки образа на мъжете, посветили се на воинския дълг. Неслучайно драматични състави към домовете на Народната армия направиха сценични постановки по “Любовта на лейтенанта” и “Подземният вятър”.
В своята поезия даровитият ваятел на стиха съумяваше да въплъти личните вълнения на лирическия герой в единство със служебното и общественото му поведение.
Ще приведа оценка на проф. Симеон Хаджикосев, дадена в нарочна анкета на Георги Георгиев през 1988 г. “Бурнаски е директен, откровено патетичен поет. Той владее отлично класическия стих... Стиховете са оркестрирани с половин октава над обикновените човешки чувства, но това не дразни, защото поетът е много искрен дори когато е патетичен. Най-значителната му сполука като военен поет е доказаното умение да споява в едно интимното и гражданско начало. Безспорно е умението му да превръща конкретния детайл в символ – обобщение на по-значими идеи”.
Бурнаски носеше в душата си, всяка своя творба, както се носи рожба. Единствен цензор за него бе вътрешния му глас, художествените критерии, хуманизмът на творбата.
Поетът следва кауза:
Един войник,
дори да е оловен,
остава в битката до старини!
Той сам си отговаря защо това е така. Защото ако си държал знамето е една ръка, губиш правото да вдигаш двете!
Ние проявяваме пристрастие към творчеството на Бурнаски, което и днес има своите съвременни послания, изразени не само във “Вечерница-Деница”, но и в много други негови стихотворения.
Той ратуваше за човещина, разбирателство между държавите и доверие между народите. Затова предупреждаваше:
Тежи над нас убийствена омраза,
Отровен облак над света кръжи...
Искаше всичко да опазим, и себе си да опазим от лъжи. Днес тези му призиви важат с още по-голяма сила.
Що се отнася до предложената в ново издание книга “Личности и коне”, ще кажем, че тя е поетична проза, творба, създадена от талантлив, оригинален, чувствителен офицер, чието перо се движи от пулсиращо обичливо сърце.
За българина конят е не само красиво, но и много умно животно. Той е боен другар, основа на специален род войска, която има своя тактика и играе определена роля във вихрени атаки и контраатаки. Години конят е жива тяга на артилерията.
Своята военна служба младият офицер Евстати Бурнаски започва като ветеринарен лекар в бойно поделение на Българската армия. Той е завършил с отличие висше образование по ветеринарна медицина.
Ето защо създава книгата “Личности и коне”. Това е талантлив прозаичен опит на доказал се поет. Тя е свидетелство за отминало време, но носи аромата, хуманизма на мъжете под пагон, които са готови със сабя и опушка да водят бой с противника, нахлул в български земи.
Поетът ниже своята проза с обич към офицерите, войниците и техните бойни другари – конете от товарното артилерийско отделение в град Разлог. Това е далечното време на 1948 г., когато министерска заповед го изпраща в този гарнизон.
Днес живеем в друго време. Шеметно се развива техниката. Тя навлиза и в армейските поделения, но човекът, независимо от модернизацията и автоматизацията, си остава основен фактор в боя. Той носи душа на човек, докато не го измести роботът. Неговият движещ мотив е хуманизмът.
Читателите, които обичат поезията на Евстати Бурнаски, ще приемат и неговата проза от далечното време, когато в артилерийското отделение до човека е заставал и конят. Който също е боец. Майсторът на перото е изваял както образите на личности, така и поведението, характера, нрава на животните. Те са обгрижвани от боеца, сержанта и офицера и са негови бойни другари.
Вълнуващи страници е посветил на коня Евстати Бурнаски. Те ще докоснат душевните струни на днешния читател, който все по-често търси досег със света на автентичните, на простите човешки преживявания, които предават аромата на естеството на живота.
Не е за учудване известният от историята епизод как впряг от шест коня, без команда от човек, само след кратък отдих и по сигнал от водещия кон с име Храбри измъква от пропастта ракла със снаряди, колесника и оръдието.
Трогателни са случаите, когато бракуван военен кон трябва да бъде разстрелян и от големите му очи потичат едри сълзи. Преди това обаче офицерът е облякъл парадната си униформа. Така той отдава почит към обречения кон.
Всеизвестен е епизодът, който описва ротмистър Атанас Бендерев през време на боевете при Сливница през 1885 г. Героят е военен кон, който внезапно се изправя на задните си крака и не мръдва ни крачка в тъмната нощ. Чак при зазоряване се вижда, че двамата – воин и кон, са “на 4–5 крачки от пропаст с отвесни стени, около 10–15 аршина високи...”
И още един случай: “Конят наказва лошо яздещия го следовател, като ляга в р. Струма срещу с. Бобошево, макар че е декември и бреговете са заледени”.
Всяка страница от “Личности и коне” доказва, че творбата е писана от поет, чийто перо изповядва: “И ние /като всички крачим тежко,/ и с грешките на хората грешим./ Но ако в мерника допуснем грешка,/ не друг – / България ще нараним!”
Георги Й. Георгиев
Димитър Копривленски
