Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ВЕДРОТО, ОТ КОЕТО ЩЕ ПИЕМ ВЕЧНО

Е-поща Печат PDF

Да си спомним отново за “Видрица”

 

Здравко НедковПрез пролетта на 1983 г. се появи една книга, която раздвижи позастоялите води на тогавашния литературен живот, където всяко творение на литературно-партийните началници беше "пореден творчески успех" (ако си послужим със заглавието на рецензия за един от тях). Естествено, тя идваше от далечното минало с близо 100-годишно закъснение. Носеше странното заглавие "Видрица", а неин автор беше арабаджиевският поп Минчо Кънчев. Сред многото й достойнства най-напред ни порази в нея усещането за свобода. Един човек от мрачните времена на турското робство ни показваше какво значи да бъдеш свободен и че свободата е не толкова белег на дадено историческо време, колкото на вътрешно самоусещане и самочувствие на личността. "Видрица" ни донесе посланието, от което имахме най-голяма нужда в момента.

Демонстрирайки завидно за времето си жанрово самосъзнание, поп Минчо Кънчев схваща много широко и свободно понятието жанр във време на икономическа скованост на литературата. Очевидно по своя замисъл прозата му трябва да излиза извън границите на традиционните конвенции: "Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, която може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочее, и прочее, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох "видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее."

Тук самото изброяване има самостоятелна смислова роля. В по-ново време за това явление, определяно от критиката като "разчупване на жанровите граници", "смесване на жанровете", "есеистичен роман", "безсюжетна проза", "документален роман" и т.н., се заговори у нас едва през втората половина на 60-те и началото на 70-те години на 20 век.

Авторът предлага едно виждане на света, което включва цялото богатство от случки, събития, човешки характери, битови взаимоотношения, настроения, психически нагласи по онова време; виждане, обогатяващо нашите знания и емоционалното ни отношение към епохата. С други думи, той се явява родоначалник на амбициозна и новаторска естетика, която за съжаление не е могла да допринесе за възраждането на прозата ни, тъй като ръкописът му е останал неиздаден и неизвестен.

Поп Минчовият летопис се отличава с необикновено лексикално богатство, включва думи от най-различни области на живота, социални групи и географски територии - от старозагорското село Арабаджиево до турската граница с Ирак. Демонстриран е откровен начин на назоваване на предмети и явления - от "долницата" до най-възвишените пориви на душата и на революционното съзнание. Изразителният "плебейски" език приляга свободно към всички подеми, изненади и страхотии на тогавашния свят. Богатият речник дава възможност да бъде нарисувана с размах широка панорама на народния живот и народните борби и страдания.

Много са незабравимите сцени, ситуации и образи във "Видрица". Да споменем някои от тях. Такава е картината на революционния подем през Възраждането, който Вазов нарече "пиянството на един народ", а поп Минчо Кънчев с присъщото му желание да конкретизира нещата като свидетел и участник, дава така: при пореден гуляй той става и пийнал, в попските си дрехи, с гола сабя в ръка повежда хорото. За цял живот остава в паметта ни описанието на случайната среща в гората с пиян турчин, който иска от попа или шише ракия, или главата му, и поп Минчо е принуден, подмамвайки го с хитрост, да го убие. Литературният портрет, преодолявайки абстрактността на словото, винаги се е стремил, за разлика от живописния портрет, да се доближи до физическия образ, особено когато има за обект действително лице и още повече - историческа личност.

Усилията на безплътните думи са насочени към това - да предадат осезаемостта на плътта. В портретната характеристика на Атанас Узунов като следствен по хасковското покушение усещаме отвоюваната неповторимост на човешкото съществувание: "...опърпан, одран, бос, гологлав, рохнат в главата като бухал, бит, бит, недобит... Дреме като разпаресница или като ерменлия. И какво яйце ще снесе?" И малко по-нататък: "Сливков, Станча, Бойча и хасковлиите знам, че са затворени, но никого не съм видял освен Буюклу Кара Мустафа Узунов, който още е с кървавата риза, като мушама на гърба му, панталоните му от бой скъсани на гъза, бос, рохнат в главата като страшило; изсъхнал, та пожълтял като пачи крака." Незабравими са страниците, посветени на боледуването и смъртта на поп Еню, които имат вътрешната обемност на самостоятелна "диарбекирска повест". А какво да кажем за описанието на тържественото посрещане на амнистирания поп Минчо в родното му Арабаджиево, когато не може да види и познае децата си в навалицата и ги извиква по име: "Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна." Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. "Где е Пенка?" - и тя доде. "Где е Кънчо?" Мълчание. "Кънча убиха черкезите в Стара Загора." Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става." Тези думи могат да се сравнят само с други две крилати изречения в българската история: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си" и "Мила ми Венето, ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."

Първият том на "Видрица" беше посрещнат възторжено от читателите и критиката. Двадесетхилядният му тираж изчезна от книжарниците за броени дни, което наложи да бъде преиздаден още на следващата година в същия тираж, изчерпан отново за кратко време. Писатели и критици от различни поколения и с различна естетическа ориентация публикуваха отзиви с красноречиви заглавия: "Величественият звън на "Видрица", "Българска одисея" и т.н.


Поп Минчо Кънчев

 

За разлика от първата, втората книга на Поп Минчовата епопея беше посрещната почти с пълно мълчание. Решаващи се оказаха няколко причини. Тя излезе с голямо закъснение от 13 години поради настъпилите обществено-политически промени след 10 ноември 1989 г. Получи се разкъсване на едно живо тяло и тя беше възприета от мнозина едва ли не като мъртво копие на първата. Друга беше и обществено-политическата ситуация. "Най-варварското робство" на някогашните "турци кръвопийци", както пише авторът й, политическата конюнктура превърна в благородно "етно-културно присъствие". Освен това читателите, борещи се с бедността и глада, вече нямаха възможност да купуват книги, а и психологически не им беше до книги.

Все пак в първите седмици и месеци след излизането й можеше да се чуе в разговори между литератори, че не била така интересна, че в нея личала известна умора и обезличаване на рутинираното авторово перо.

Нищо подобно! Тя дори е по-единна и с по-хармонично разгърнат разказ, който не е така накъсван от хронологията на най-различни събития и случки; фокусирана е определено около ролята на публициста - моралист и общественик. Личи и по-голяма професионална сигурност, идваща от натрупания през десетилетията писателски опит. Линията на авторовото развитие е възходяща. Истината е, че вторият том на "Видрица" е много различен от първия по своята идейност, емоционалност и като последица от това - по своята стилистика.

Тук поп Минчо Кънчев е показал положението на доскорошния участник в националноосвободителните борби вече в условията на свободното отечество. Виждаме, че за него няма място в новата действителност, той няма какво да прави и е излишен, макар че поп Минчо поради своята жизненост и инициативност върши и сега много полезни неща. Той продължава да се вълнува страстно от проблемите на хората, особено на изпадналите в беда, и не би могло да бъде иначе за един поборник за свободата. Енергичен и деятелен по природа, не остава със скръстени ръце, а преодолява всякакви пречки, за да помогне на хората.Продължава да се грижи особено ревностно за своите съселяни, чиито домове и имоти са разорени и опожарени от отстъпващите турски войски и има изгледи да посрещнат зимата без храна и покрив над главата си. С качествата си на организатор им помага да се снабдяват със строителни материали, за да струпат някакъв покрив над главата си преди наближаващата зима.

Използвайки останките от своя авторитет и предишните си широки връзки, той спасява мнозина, станали жертва на беззаконията на правителството по време на Стамболовия режим, когато арестуват и бият всеки, де кого срещнат, подозирайки го в някакъв "заговор". Без да споменава поименно диктатора сопаджия, дава много примери на жестоки репресии срещу бедните и прости селяни за незначителни или мними престъпления. Но всичко това върши като частно лице, а новата власт гледа на делата му с недобро око, тълкувайки ги като незаконно своеволие. Често го привикват в общината да дава обяснения пред кмета, и изобщо му се налага да припомня на множеството или на новоизлюпените управници, че е участник в революционната борба, бил е осъден на "вечно заточение" и е лежал пет години в диарбекирските тъмници. Обаче неговият властен глас, който приковаваше вниманието и събираше волите в едно желание за свободен живот, сега вече е само спомен. Никой не иска да го слуша. Това понякога става при комични и дори пародийни обстоятелства, тъй като думите му все повече губят своето въздействие върху околните и най-често са израз на дълбоко разочарование от новото, на ирония и сарказъм към настоящето.

Виждаме как Освобождението разклаща нравствените устои на населението.

Поп Минчо Кънчев

 

Започват да се ширят егоизмът, неуважението, пиянството, развратът, алчността, жаждата за забогатяване - неща, които причиняват истинско страдание на стария поборник. Религиозен човек, който не познава смирението, поп Минчо отново е смел и непримирим към неправдата, глупостта, подлостта; заклеймява с болка упадъка на нравите, пиянството, кражбите, безпътицата, които проникват дори в собственото му семейство.

Отношението му към новата власт до известна степен е отражение на отношението му към Русия. Той помни, че българската държава се ражда повторно благодарение на руското оръжие и руските жертви, че и своя втори живот той дължи на тях. Ето защо запазва докрай почит и благодарност към Русия, за него това е въпрос на морал и лична чест. (Имало е и такива хора!). Но по времето на Стамболов привържениците на Русия изпадат в немилост.

В основни линии идеята за разочарованието на някогашните борци от следосвобожденската действителност е добре позната в нашата историография и художествената литература, най-вече от редица творби на Вазов. Пословични са станали думите му от повестта "Немили-недраги": "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин!..." Но в книгата на поп Минчо я преоткриваме вече като убедително и достоверно свидетелство от първа ръка на документална основа.

Никъде другаде разочарованието не е дадено така убедително като лична съдба и лична драма, както при поп Минчо Кънчев. Никъде този въпрос не придобива такава изразителност, не е толкова болезнен, защото засяга всичко, с което авторът е живял досега като човек, неговата душевност и светоглед, неговата природа и култура на поборник за свободата на отечеството. Разочарованието е дадено в този вид, в който е преживявано, дадено е като процес. В това отношение "Видрица" няма равна на себе си.

Разбира се, авторът не знае, че това се нарича "разочарование от новата действителност", но болката му е автентична и дълбока точно защото не умува над нея и не знае какво име да й даде.

Мисълта на поп Минчо Кънчев и душевните му състояния не са еднозначни, а твърде противоречиви и сложни. Неговият жив ум и неспокоен характер го карат да не приема ставащото в свободното отечество. Но от друга страна, като непреклонен противник на турското робство и поробителите, той не може да намери изход в носталгичния копнеж по миналото, когато са били на почит храбростта, жаждата за свобода, уважението към здравите семейни връзки и традиции. Тази безизходност предопределя съдържанието, атмосферата и начина на изображение във втората част на Поп Минчовия летопис.

Всъщност поп Минчо изживява истинска духовна и социална драма не когато го арестуват и съдят, не когато го карат при нечовешки условия като добитък за Диарбекир, не и във влажните зандани, а сега - в свободното отечество!...

Особено показателно в първия том беше описанието на пътуването за Диарбекир; дори това пътуване е описано така, че в него се усеща красотата на приключението и риска, удивлението на човека, чийто живот е протичал в монотонното всекидневие на едно село и за първи път изтръгнат от това всекидневие, той открива света. Втората книга не е така живописна и вдъхновена, емоционалното виждане на действителността е друго. В нея липсват широкия размах на изображението и високия патос, тя е по-делнична и приземена, а патосът на борбата е заменен от приглушените нотки на иронията, самоиронията и сарказма. Причина за всичко това е самата отегчителна действителност в малкото тракийско селище, в чието мизерно и неуютно всекидневие авторът е потопен. Но книгата му, свързана с местния колорит, в крайна сметка израства до обемен общонационален символ на промяната, на новото, което за нас винаги е нещо тежко, криещо заплаха и принуждаващо ни да съжаляваме за миналото.

Когато обаче авторът се изправи пред разтърсващите загадки на битието, перото му отново възвръща своя блясък. Най-яркият момент във втората книга е описанието на смъртта на бащата на поп Минчо - столетника Кънчо Стоянов, под заглавие "Рождество Христово".

Критичното си отношение към редица явления на живота след Освобождението поп Минчо Кънчев изразява най-често чрез иронията. Той е прибегнал до една естетическа категория, която не е била характерна за неговото време. Ще припомним, че двамата му велики съвременници, Каравелов и Ботев, използват за целите на сатирическото изображение един типичен за онази епоха похват - натрупването на отрицателни физически черти в обрисуването на персонажа. Иронията е стилова особеност, която се опира на несъответствието между буквалното значение на речта и нейното същинско значение; същинско значение - прикривано от автора, но отгатвано от читателя. Сигнал за ироничност във "Видрица" най-често е несъответствието между героичните думи и жестове, ехо от близкото минало, и мизерните обстоятелства на настоящето, при които те биват изричани. Той не щади и себе си, когато си признава с лукава усмивка как се е измъквал от клопките, които му устройват новите управници, за да го сблъскат с някой млад пияница и станат свидетели на саморазправа със стария поборник, за когото преди знаехме, че не се спира пред никаква опасност. Иронията, макар и родена в античността, се свързва с модерното естетическо съзнание. Така че поп Минчо Кънчев е революцонер не само в прекия смисъл, но той осъществява и една естетическа революция като писател.

Ние все още сме в дълг към неговата памет. Назряла е необходимостта от пълно академично издание на огромния ръкопис на "Видрица", наброяващ повече от 2000 страници, който стигна до нас със значителни съкращения. Това е книгата, от която ще имаме нужда винаги; книгата, която още дълго време ще лекува българската психика от страха.


 

 

БАЛАДА ЗА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ

Е-поща Печат PDF

Те не знаеха френски, не танцуваха полка.

Бяха слушали само тръбата на полка.


И не бяха облечени в празнични кители.

Даже чаша шампанско не бяха опитали.

С преброени сухари в окопа закусваха

и със мокри шинели в атака се впускаха –


неизвестни, безбройни, от бога забравени,

те вървяха след свойте майори прославени,

за да свършат на подвига черната работа.

Те не търсеха славата. Искаха правдата.


И за тях не достигаха златните ордени.

А оловни куршуми посрещаха гордо те.

И потъваха в ниви и храсти къпинови –

към смъртта се издигаха низшите чинове.


И макар че не бяха от графски фамилии,

най-високи са техните

братски могили.

 

ОТКАЗЪТ ОТ „БЕЛЕНЕ” - АКТ НА НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО

Е-поща Печат PDF

Акт на национално предателство! Само така може да се окачестви отказът на правителството на ГЕРБ да строи АЕЦ „Белене”. По време на правителството на тройната коалиция в. „Земя” „оцени” по същия начин решението да се разкрият съставите на разузнаването и контраразузнаването на националната сигурност на България. Консултирайки се с историята, тогава установихме, че подобно предателство не си е позволила дотогава нито една друга държава в света. Но ние затова сме и уникални, защото за двайсетина години превърнахме една цветуща високоразвита държава в страна на колониално равнище.

 

Въпроси, които будят недоумение

Е-поща Печат PDF

В Украйна повече от година се води война. Съюзниците ни от САЩ и ЕС активно подпомагат с пари и оръжие украинското профашистко правителство. И нашита евроатлантически депутати гласуваха за изпращане на оръжие за Украйна. Същевременно знаем, че украинското държавно ръководство дава зелена светлина на неофашистката и антисемитска идеология. И това не са единични случаи на скинари, които издигат нацистки лозунги и поздрави. Това е официална държавна политика! Например военнопрестъпникът Степан Бандера е обявен официално за национален герой на Украйна. По този повод в редица украински градове като Лвов, Тернопол, Ивано-Франковск, Кременец и др. има открити паметници на „украинския герой” Степан Бандера. Това е човекът, който през Втората световна война организира масовото избиване на десетки хиляди поляци и евреи.*

Една от основните цели на Бандеровската организация, които са приети на Големия събор на Организация на Украинските Националисти (ОУН) през лятото на 1941 г., е ликвидацията на поляци, руснаци и евреи на териториите, контролирани от тях. Германското нападение над СССР дава началото на този план. След навлизането на Вермахта бандеровци участват в избиването на евреите в град Лвов. Според историческите оценки от групите на ОУН и германците, там са избити около 8 хиляди евреи. На 29 и 30 септември 1941 г. с участието на отрядите на ОУН в покрайнините на Киев са разстреляни 33 771 души! Сред тях е имало евреи, роми и съветски военнопленници. Но броят на евреите е най-голям – над 30 000 души. Разстрелите в Бабий Яр са една от най-масовите екзекуции през Втората световна война.

По време операциите по прочистване на полското население украинските фашисти избиват между 50 и 100 хиляди поляци и евреи. Украинската въстаническа армия на Бандера е отговорна за Волинското клане през 1943-1944 г., при което украински отряди избиват около 100 000 поляци и евреи в областите Волиния и Източна Галиция, които преди войната са част от Полша. Според официални данни само в 16 района от територията на Украйна от 1941 до 1944 г. са избити над 42 000 души, повечето евреи. Еврейското население в тези райони е изтребено почти напълно. Например, в Немировския район от 2480 евреи живи са останали само 9 души.

Съвременните последователи на Степан Бандера - бойците от военни структури като батальоните „Азов”, „Айдар” и други подобни формирования, открито прокламират своя антисемитизъм, носейки символи от времето на Адолф Хитлер – свастики, знаци на СС и т.п.

Сега, когато българските официални власти, чрез парламента, решиха да изпращат военна помощ за правителството в Украйна, което подкрепя антисемитизма и реабилитира нацистките военнопрестъпници, като Степан Бандера, в мен неволно възниква въпросът – защо мълчат и не протестират българските еврейски организации? Защо мълчи организацията на евреите „Шалом”, която иначе е особено активна в протестите си срещу патриотичния БНС „Еделвайс” и организирания от него „Луков марш”, въпреки че ген. Хр. Луков не е отговорен за смъртта дори на един евреин.

Защо мълчат еврейските организации от САЩ, Канада и европейските страни? Защо не протестират срещу изпращането на оръжие и пари за украинските неофашисти, които прокламират открита омраза към евреите? Защо не протестират енергично и световните Еврейски организации, които само плахо изразяват несъгласие с прославянето на палача на евреите в Украйна Степан Бандера? Защо уж силното еврейско лоби в САЩ допуска такава щедра военна и финансова помощ, която Америка непрекъснато дава за пронацисткия антисемитски режим в Киев?

Държавата Израел не се включи в антируската истерия на колективния Запад. Не подкрепи санкциите срещу Русия, както и неонацистите в Украйна**. Но и еврейската държава не протестира открито срещу реабилитиране на антисемитизма в Украйна. Или може би евреите чакат украинския антисемитизъм да се приведе в действие и тогава отново да се надяват на спасение от Русия?!

*Андрес Умланд, експерт от стокхолмския Институт за изучаване на Източна Европа, смята, че култът към Бандера е „проява на селективна историческа памет“. Според него в Украйна Бандера се помни най-вече като борец за независимост, който е бил в полски затвор, в германски концлагер и убит от КГБ. „В същото време те си затварят очите пред факта, че както в началото, така и в края на Втората световна война движението, което Бандера е ръководил - ОУН, е сътрудничило на нацистите“, казва Умланд пред Дойче веле. Според Умланд култът към Бандера е проблематичен за украинците, защото усложняват отношенията им с Полша и Израел. Експертът смята, че сдържаните реакции на Израел относно войната в Украйна се дължат не на последно място и на култа към Бандера.

 

**През 2016 г. президентът на Израел Реувен Ривлин пристига в Киев на възпоменателна церемония по повод годишнина на екзекуциите в Бабий Яр и заявява пред Върховната рада, цитиран от пресцентъра на израелското външно министерство в съобщение на израелските дипломатически мисии (embassies.gov.il): „По време на Втората световна война на територията на днешна Украйна са избити около 1,5 милиона евреи - в Бабий Яр и на много други места. Разстрелвали са ги в долините, в горите, в масови гробове. Много от колаборационистите са украинци, сред най-известните от тях са членовете на ОУН, които извършват погроми и кланета над евреите и в много случаи ги предават на германците”. Експерти отбелязват, че хората в Украйна предпочитат да не си спомнят за една тъмна страница от тяхната история, в която главна роля играе движението на Бандера: става дума за Волинската трагедия - масовите убийства на поляци и евреи в областта Волиния.

 

 

137 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ОСМАНСКО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

„Избива се един народ! Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят! Правителствата виждат ли го? Не!” Виктор Юго

Априлското въстание от 1876 г. е потопено в кръв. Всеизвестни са кланетата в Перущица, Клисура, Панагюрище и Батак, където зверствата на Тосун бей надминават дори и тези на Ксеркс при Термопилите... Училището е натъпкано с хора и подпалено, а в черквата са отсичани главиците и на 6-месечни бебета.

Кръвта на закланите още не е попила в обгорената земя, когато от Париж проехтява по цялата планета вълнуващата реч на великия френски писател и хуманист Виктор Юго - „Избива се един народ! Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят! Правителствата виждат ли го? Не!”.

Английският министър-председател лорд Дизраели Биконсфилд заявява цинично: „Какво са дванадесет хиляди изклани българи пред нашите чудесни отношения с Турция?!..”

По същото време в центъра на Европа канцлерът Ото Бисмарк (който според гениалния Христо Ботев „е възседнал земното кълбо и точи пелин за здравето на Германия”) смята, че непокорните славяни не могат да се усмирят по друг начин освен с репресии и заявява надменно в Райхстага: „Аз не бих пожертвал живота на нито един померански гренадир за тези диваци и варвари”.

 


Страница 512 от 628