Нова Зора

Генерал Доминик Делавард, бивш авторитетен ръководен служител на френското разузнаване и експерт по проблемите на кибервойната, коментира декларацията на НАТО, приета в началото на декември м.г. на срещата на страните-членки в Лондон. Той счита за невярно твърдението, че НАТО се била придържала към целите и принципите на ООН. След Студената война действията на пакта се характеризират с неспирна разрушителна намеса във вътрешните работи на суверенни държави в нарушение на международните правила, определени от ООН. В периода 1995-2019 г. са хвърлени над милион бомби и е причинена смъртта на няколко милиона души в различни места по света с единствената цел да се установи хегемония над т.нар. „международна общност“. Затова не отговаря на истината съдържащата се в Лондонската декларация претенция, че НАТО бил отбранителен съюз, който не създава заплаха за никоя държава. Страните, които са бомбардирани вече 25 години знаят това.

По повод формулираното в Лондонската декларация положение за увеличение на военните разходи на страните-членки на НАТО ген. Делавард счита, че то няма да бъде изпълнено поради икономическите и социалните проблеми на главните натовски държави. Според него НАТО няма да е в състояние да се конкурира с Организацията за шанхайско сътрудничество. Съвкупният военен бюджет на натовските страни-членки е 100 милиарда долара – сума, която страните-членки на Организацията за шанхайско сътрудничество ще достигнат още през 2020 г. Организацията за шанхайско сътрудничество има по-големи възможности за разширяване с големи държави като Иран и Турция в сравнение с пакта НАТО, който може да се разшири със Северна Македония, Босна и Грузия. Като става дума за Турция, трябва да се знае, че двойното членство в НАТО и Организацията за шанхайско сътрудничество не е забранено. През 2005 г. САЩ кандидатстваха за член на Организацията за шанхайско сътрудничество, но по понятни причини молбата им беше единодушно отхвърлена от страните-членки.

В Лондонската декларация се поддържа познатата западна антируска позиция. Ген. Делавард счита, че непрестанните закани и обвинения против Русия, която бива представяна за източник на агресия и заплаха, са претекст, който е необходим, за да се оправдае самото съществувание на НАТО. В действителност именно страните-членки на НАТО, а не Русия, са тези, които хвърлиха над милион бомби и причиниха смъртта на няколко милиона души. Именно те нарушават правилата на ООН като продължават незаконната военна окупация на част от сирийската територия. Към това трябва да се прибавят превратът, организиран в Украйна, разчленяването на бивша Югославия, постоянното настъпление към границите на Русия в пълно незачитане на обещанията, дадени някога на Горбачов. Според генерала НАТО не действа „разумно и отговорно“ по отношение на Русия. Обратно на обичайните натовски твърдения той посочва, че не Русия (или Китай), а САЩ са главната киберзаплаха в света, а за това свидетелстват разкритията на разобличителите Сноудън, Асанж и Манинг. Вашингтон е инсталирал подслушвателни устройства на всички западни политически и икономически лидери и сега разполага с козове, посредством които да шантажира и да печели икономически предимства.

НАТО изразява загриженост от тероризма и нестабилността, наблюдавани в различни страни, но, както изтъква ген. Делавард, НАТО пропуска да припомни, че тези явления са породени от натовските многопосочни намеси във вътрешните работи на суверенни държави. Тероризмът и нестабилността са резултат от незаконните натовски бомбардировки, от униженията, понесени от граждани на тези страни в американските военни затвори Абу Граиб и Гуантанамо, от това, че силни светски лидери бяха насилствено свалени от власт и настъпи хаосът, който наблюдаваме днес, от това, че под лъжливи предлози са водени войни против Сърбия, Ирак, Либия, Сирия. Друг резултат е възникналата масова миграция. Разнебитването на международния ред е резултат главно от действията на представители на Запада и НАТО. Така, че като казват, че се борят срещу тероризма, страните от НАТО вземат другите за абсолютни глупаци, казва ген. Делавард. С действията си НАТО всъщност предизвиква хаос, миграционна криза, взрив на тероризма и омраза към Запада.

В Лондонската декларация на НАТО се говори за необходимостта да се се опази „нашата енергийна сигурност“. Това отразява една мания на САЩ и означава, че НАТО се противопоставя на строителството на газопровода „Северен поток-2“, за да се навреди на лошите руснаци и да се облагодетелства газовият пазар на добрите американци. А изтъкването в декларацията на значението на „сигурността на нашите телекомуникаци, включително 5G” означава да се предпочетат американските технологии пред технологията на китайския гигант „Хуауей“. САЩ отдавна шпионират европейските телекомуникации, а същевременно обвиняват Китай, че „възнамерява“ да шпионира страните-членки на НАТО посредством своята система 5G. Ген. Делавард посочва, че характеризирането на Китай като „предизвикателство“ в Лондонската декларация означава, че НАТО стъпва на пътя на конфронтацията с Китай, което е изгодно единствено за САЩ.

НАТО е инструмент на американската хегемония. Ето защо разпускането на пакта или поне оттеглянето на Франция е най-доброто решение доколкото организацията непрестанно си съчинява нови заплахи, които да служат като лъжливи претексти за да се оправдаят войните и интервенциите, насочени към това да се поддържа западното господство над планетата.

В заключение ген. Делавард изказва мнението, че нещата не опират само до това, че НАТО е в състояние на „мозъчна смърт“ (както се изрази преди време френският президент Макрон). Според него пактът може и да не надживее задаващата се глобална икономическа криза, която експертите предвиждат. Просперитетът на Запада и финансирането на неговите въоръжени сили почиват днес върху цял океан от дългове, посочва мрачно ген. Делавард. Бъдещето ще покаже дали неговият песимизъм е оправдан.

(NATO: General Delawarde assesses final London Declaration, The Duran, January 1, 2020 - редактиран превод със значителни съкращения)

Човекът, тази светла вселена от мисли, чувства и воля, в своя исторически бяг, често затъмнява божествения си образ. Нашето битие не е победоносен ход, животът на малцина всред нас оставя трайна метеорна светлина и светла диря. Достатъчно е, ако се осъзнаваме като братя, добруваме по между си и се подкрепяме, ако сме внимателни и нежни един към друг. Но ние не правим и това.

Макар и заложници на политически конюнктури и чуждо статукво, ние винаги имаме възможност да бъдем добри един към друг и по този начин, давайки пример, да издигаме ценностите и морала в обществото ни, защото личният пример е този, който възпитава истински. Вместо това ние сме заобиколени от насилие, а разединението между братя – най-трагичният конфликт, задължително води до войни.

Нашите водачи винаги прокламират мир и разбирателство, свят без граници, права и свободи… Но обратно на това, обръщайки поглед към който и да било исторически отрязък, ние ще съзрем предимно зверско въоръжаване, войни, интриги и насилие от човек към човека. Великите миротворци на този свят са малко. Един от тях е, честваният на 30 януари (12. 02 – ст.ст.), св. цар Петър български. (927-969 г.) Той е син на цар Симеон и внук на нашия покръстител, св. цар Борис-Михаил.

Св. цар Петър е най-дълго управлявалият български владетел, а властта му се обуславя от траен дълбок мир с Византия: цели четиридесет и три години. Именно тогава българската архиепископия е канонично издигната в самостоятелна Българска патриаршия, архиепископът на Дръстър (Силистра) – Дамян, става първият български патриарх, а Петър – първият официално признат български цар.

Мирът през време на управлението на светеца е запомнен и описан от тогавашните летописци. В същите писания се казва, че титлата му „василевс“, била втора в света след тази на императора. По цялата българска земя текли „мед и масло“, но за жалост точно тогава се появили богомилите.

Бракът на св. цар Петър е сключен в Цариград, в храма на св. Богородица при „Живоносния Източник“. Негова съпруга е византийската принцеса. Това е първият исторически случай, в който византийска принцеса се жени извън Империята.

Св. Петър бил съвременник на св. Иван Рилски и питаел голямо благоговение към този велик пустинник. Когато пристигнал в Средец, царят пратил петима опитни ловци да намерят духовното убежище на светеца. Те го открили чак на петия ден. Само непристъпните скали и срутищата спрели царят да отиде лично до това място. Като се изкачили на планината Книшава, ловците посочили на царя непристъпната канара, дето обитавал св. Иван. Царят веднага изпратил две момчета от свитата си да стигнат непременно до пустинното място, за да изпросят благословията на преподобния, която и получили.

„Твоят труд и твоите приноси като благовонен тамян се издигнаха към Бога.“ Пустинникът му казал, че в този живот не ще се видят, но утешавайки го, му отвърнал, че ще бъдат заедно в бъдещия, ако принесат достойни покайни плодове. Светецът цар изпратил на светеца отшелник много дарове: злато и храна.

След като в уважение св. Иван приел даровете и похапнал, той върнал златото на царя, защото нему не било потребно. То, казал св. Иван, е нужно на царете за оръжие и войска. Но най-напред посъветвал царя да бъде щедър като Небесния Отец, князете му да не носят самохвалството на езика си, а царската му багреница да сияе най-вече с добродетели и смирение.

В края на царуването си Петър имал и доста изпитания, а най-големите му притеснения били свързани с бързо разпространяващото се Богомилство, както и с нападението на военолюбивия руски княз Светослав, което и довело до смъртта на царя светец на 30-ти януари 969 г.

На същата дата – 30-ти януари 1894 г., се ражда един друг миротворец, Н. В. Цар Борис III.

Всеки е чувал за спасяването на българските евреи… по нещо. Но каква е истината и как ние допускаме важните събития от нашата история да остават забулени в неясноти и неизвестни на съвременния свят? Почти 50 000 евреи, живеещи на територията на Царство България не са депортирани и не заминават за лагерите на смъртта, при положение, че ние сме в документален съюз с Германия. Такъв героизъм не проявява нито един друг европейски народ. Известно е, че в това дело участва Българската Православна Църква в лицето на своите отявлени архиереи – Софийския – Стефан и Пловдивския – Кирил. В момента, в който из Европа, срещу евреите започват масови гонения, Ватиканът мълчи. Но в България Църквата застава твърдо на страната на зверски преследваните. При първото събиране на ешалони с хора, зам.-председателят на 25-то Народното събрание Димитър Пешев, чрез вътрешния министър Габровски, не позволява влакът в Кюстендил да тръгне. Спасени са всички. Много бързо се оформя подписка в защита на българските евреи, подписана от мнозинството народни представители. Въпреки това на 25 май 1943 г. евреите отново са събрани и подготвени за депортиране. В същия ден митрополит Кирил (по-късно – български патриарх) изпраща телеграма на царя, но тя не остава голословна, защото точно в този момент архиереят прескача портата, влиза при събраните хора и казва: „Където отивате вие, идвам и аз“. Това е моментът, когато цар Борис се превръща в спасител, въпреки, че месец по-рано той убеждава Хитлер, евреите в България да не бъдат депортирани. До този момент за българските евреи се застъпват множество хора от политическите и църковни кръгове, различни съсловия на адвокати, писатели, работнически и занаятчийски организации, но последната дума е негова, на царя. Излишно е да се споменава, че върху него многократно е осъществяван натиск по изпълнение на германската политика. Но се случва друго: Цар Борис III издава заповед, с която планираната депортация на евреите, е завинаги спряна.

Преди да се задейства народът и държавата, от т. нар. Стари предели са депортирани около 11 000 евреи, които заминават в известните концентрационни лагери в Катовице и Аушвиц. Истина е, че всеки човешки живот е еднакво цѐнен, но тази загуба не лишава от смисъл и от стойност великото дело по спасяването на останалите 50 000. То има един единствен аналог: спасените Шиндлерови евреи, които възлизат едва на 1200 човека, но за това знае целия свят.

В края на 90-те години, край Йерусалим бе посадена гора с български дървета. Точно там бяха поставени четири паметни плочи: на цар Борис и царица Йоана, на Българската Църква и на Димитър Пешев. Само няколко години по-късно от Израел беше изпратено писмо до българската държава, в което се питаше, дали наистина лицата от паметните плочи са спасителите на петдесетте хиляди евреи. Тогава, през 2000-та година, трима български депутати – Благовест Сендов, Илчо Димитров и Анжел Вагенщайн, отговарят, че не са.

Дали по тази или по друга причина, но по-късно паметните плочи са премахнати.