Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЕДИНЕНИЕТО Е ВРАТАТА КЪМ БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

ДО ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР НА В-К „НОВА ЗОРА”

 

Във връзка с откритото писмо на Инициативния комитет на Национално движение „Помирение за възход на България” и програмата на движението, публикувани във в-к „Нова Зора”, бр. 37 от 9 октомври 2018 г., искам да споделя някои  свои виждания по проблема Единение. Мисля, че Единението е като врата, заключена с няколко ключалки и за всяка една е необходим точния ключ. Нека наречем

Откриването на пътя

ПЪРВИ ключ

Инициативният комитет правилно оценява, че разединението е непрекъснатите  дребнави боричкания между партии, държавни институции и различни социални групи е пагубно, не само за  просперитета на народа, но и за бъдещето на българската държава. Тревожни призиви за единение се изказват  и от отделни трезво мислещи политици, учени, дейци на културата и хора от бизнеса. В тази връзка проблемът е откриването на пътя към така жадуваното единение.

Представяните до сега виждания,  как да се постигне, макар и частично  обединение, са повърхностни, разнопосочни и като цяло утопични.

Обединителни призиви като:  Оставете вашите виждания и елате при нас, са неработещи и водят до  още по-голямо задълбочаване на разединението и конфронтацията. Няма как да се обединим, когато няма разбиране за компромиси и отстъпки. Неработеща, непродуктивна е и инициативата за единение на групата учени от БАН. Основната им идея, че е възможно единение само въз основа на  цели и приоритети за бъдещо развитие и просперитета на България, без да има помирение във връзка с близкото политическо минало са утопични. Не е възможно единение, без помирение и взаимно опрощаване на „греховете”. Също така и вижданията за бъдещето, към което трябва да се стремим, са мъгляви и като цяло погрешни. Това което е сега, трябва да се промени коренно, изцяло. Не се предлагат „здравословни“  виждания за държавата, икономиката, образованието, здравеопазването, културата, сигурност, а се „дъвчат” идеи и „научни” постановки, доказали своята погрешност.

ВТОРИ ключ  бих нарекъл

Единението на водачите

да се мисли за  обединение на цялата нация, на осъзнато и активно единодействие на народа като цяло, е илюзорно. Огромното мнозинство от хората няма да разберат и мотивите и същността на съдържанието на тези идеи. Това не е и необходимо. Същото се отнася и за политическите и управленски програми на партиите. Хората оценяват не това, което се говори и пише какво ще се прави, а по резултатите от  политическата и всяка друга дейност в държавата. Реалистично е да има стремеж и да се работи за единение, дори само по отделни проблеми, между водачите на народа. Това са ръководствата на политическите партии, основните държавни институции и на научните и културните организации.

ТРЕТИ ключ – особено важен е

Единство на властта

За да се върви успешно към единение, е необходимо да се работи целенасочено срещу  причините, пораждащи и задълбочаващи разединението. Възможността за единение зависи  на първо място от качествата на водачите на народа, от техните разбирания, стремежи и действия. Качествата на хората, каквито се явяват мисловните способности, нивото на знание, притежаването на  мъдрост и морал, са решаващи за характера на деятелните изяви на човека. Състоянието на тези качества е обективна даденост за всеки индивид и много трудно се подава на външни въздействия. Затова водачите на народа трябва да бъдат хора,  притежаващи добри мисловни способности и развито съзнание, съчетани с мъдрост, морал и чувство за реализъм. Алчността, себелюбието, гордостта и егоизма, са противопоказни в тази насока. За ръководителя на хора, са необходими още и организационни способности и обща култура.

 


Не може да се говори за  единство на властта в държавата и едновременно с това да се  утвърждава някаква „хвърчаща” независимост на трите основни власти! А също и че тези власти – законодателна, изпълнителна и съдебна щели взаимно да се контролират. Как ще се контролират след като  са независими една от друга ? Че това е една утопия, е видно от практическото прилагане на тези схващания. Взаимният контрол между трите власти се е изродил в непримирими сблъсъци между тях. Освен това, липсата на контрол върху тези власти води до  разединение, вражда и сблъсъци вътре във всяка от тези три власти. За единството на властта в държавата е необходим реален обединяващ фактор, а не празно говорене. Очевидно е, че тази форма на държавно устройство не е много сполучлива. Всичко това може да се поправи и да се изгради единна и силна държава. Но за да стане това са необходими  желание, воля и „стъпване” на истинно знание.

ЧЕТВЪРТИ ключ

Отговорност и честност

За притежаването на каквато и да е власт в държавата, трябва да се носи отговорност за  използването на властта или за бездействието с нея. Така наречената политическа отговорност е мъглява работа. За изпълнение на управленските функции в държавата на всички нива, трябва да се носи  лична административна отговорност, а при нанасяне на гелеми вреди – наказателна отговорност. За 30 години България бе съсипана – разорена, разграбена, обезлюдена. Също така и българите с голямо безочие и наглост са лъгани и унижавани – но за това виновни няма! Защо?

ПЕТИ ключ, това е

Личният пример

Пречка за единението е и моралното гниене на много от представителите на трите власти, от върховете им, до най- низшите нива.

Ежедневие са изявите на слугинаж, малодушие и  продажничество от страна на висши държавни служители. Откритото и безскруполно обслужване на  чужди интереси е не само вредно за България и то не само руши националния ни суверенитет. То е и унизително за народа! Широко разпространени са също корупцията и всевъзможните далавери, с цел лично облагодетелстване. Всичко това се чувства и вижда. То угнетява, отвращава и обезверява обикновените хора. Как тогава да повярват на призивите  за единение и да тръгнат след такива водачи ? Конфуций ни е оставил голяма мъдрост в която се казва, че владетелят трябва да възпитава поданиците си преди всичко с личен пример, а не с говорене и насилие. Този съвет важи и за властниците в държавата на всички нива. Къде е личният пример на сегашните ни управляващи ?

ШЕСТИ ключ е може би най-фината ключалка на вратата към народното единение. Той се нарича

възход чрез знание

Липсата на истинно и работещо знание за устройството  и управлението на държавата е основополагаща причина за сегашната  материална, интелектуална, културна, демографска и морална разруха, в която  е затънала България. Да се върви към възход без знание, ще бъде пътуване, изпълнено с  горчивина и неуспехи. Необходимото знание трябва да го даде науката, а тя за жалост, се занимава със себе си, със своите дребнички спрямо бъдещето на държавата интереси и проблеми. Българската наука все още не е осъзнала своето  място, не е осмислила своя дълг и не функционира целенасочено, организирано и ефективно.

До единение не е възможно да се стигне, ако не е на лице знание, мъдрост, морал и воля за постигането му. Единението не е възможно и когато се върви с рогата напред. За да се постигне успех при  усилията за единение е необходимо и взаимно опрощаване на греховете от миналото и отправяне на поглед напред към бъдещето. Раните трябва да се лекуват

с въздържаност и доброта.

Тогава не скърца вратат, която води към единение.

Защото злото не се отстранява със зло, а с добро, ни съветва Мъдростта ! Предпоставки за Единение са  взаимното уважение, добронамереността, сътрудничеството и взаимопомощта. До единение трудно ще се стигне, ако не се върви към хармонизиране и  уравновесяване във всички сфери на обществения живот. Ако не е на лице видима, осезаема справедливост в обществото и особено при икономическите отношения, единението на народа е проблематично. Справедливостта е сестра на  равновесието и хармонията, а това с това и на Единението !

За всеки проблем, голям или малък и от каквото и да е естество – има само едно най-вярно решение. И ако водачите на народа са разумно мислещи, ще намерят това решение и ще се споразумеят за съвместни действия. А ако не са мъдри, както е сега, ще воюват ежедневно помежду си. Народът  ще бъде единен, когато се постигне единодействие между неговите водачи!

Единението е врата към бъдещето, заключена с тези 6 ключалки, които водачите на народа са призвани да намерят!

От тях зависи и бъдещето на народа и бъдещето на държавата!

 

полк. о.з. Цано Цанов


 

 

МАРИН ДРИНОВ И НОВА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Личността на Марин Дринов е предпазена от крайни противопоставяния и отрицания, но не са много и безпристрастните оценки за делото му. И това е, защото Марин Дринов онаследява най-чистите и безкористни черти на първите наши възрожденци. Той им издига неразрушим пиедестал, поставя ги в началото на възраждащата се българска слава, превръща ги в зарева и пътеводители през вековечните робски тъмноти.

Роден на 20 октомври 1838 г. в обвеяното със слава Панагюрище, Марин Дринов учи при възрожденците Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненов. Още е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или календар вечний“, в който е записано, че датата 11 май трябва да се чества като особен празник, защото тогава са родени едноутробните братя Кирил и Методий, родом българи и създатели на българската азбука. Заедно с приятеля и съученика си Нешо Бончев стават подидаскали, а малко по-късно са избрани за главни учители на Панагюрското мъжко училище. Те обучават на българопис и любородие малките панагюрчета, станали по-късно безстрашни въстаници и опълченци от охраната на Самарското знаме.

На 1 септември 1858 г. Дринов заминава като стипендиант от родния си град в Киевската духовна семинария, станала начало на дългогодишното му систематично обучение в Русия. Узнал в детайли тайнствата на православието, четири години по-късно младият панагюрец вече е редовен студент в Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет.

Първият учебен ден за Дринов като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет е 1 септември 1863 г. Особено въздействие му оказват лекциите по древноруска словесност на проф. Фьодор Буслаев, който е филолог с неоспорим авторитет и усилията му са насочени в сферата на лингвистичната компартивистика, изследваща родствата между езиците чрез проследяване на произтичащите от екзистенцията на общия праезик историко-генетически фактори. Важно значение за изграждането на бъдещия български-учен историк имат и лекциите на проф. Степан Ешевски, проф. Сергей Соловьов и проф. Николай Тихонравов, автор на двутомника „Паметници на отречената руска литература“, изобилстваща с текстове, представляващи неотменима част от апокрифната старобългарска книжнина.

След защита на кандидатската си дисертация заминава като възпитател в семейството на княз Голицин за Швейцария, Франция, Италия, Германия, Австро-Унгария… Пет години продължава това знаменателно запознанство с историята и настоящето на изисканата Западна Европа. В Женева, Париж, Неапол, Рим, Прага и Виена през първата половина от деня преподава на княжеските деца, а след това потъва в тайнствата на европейските библиотеки, търсейки свидетелства за достолепието на Българските царства.

Запознал се в достатъчна степен с интелектуалното развитие на Русия, Швейцария и Австро-Унгария, българският учен използва познанията си по история, богословие, сравнително езикознание и обществознание, за да направи важната равносметка за задачите, които стоят пред родната ни интелигенция. И през декември 1868 г. публикува в излизащия в Букурещ вестник „Народност“ своето знаменито „Писмо до българската интелигенция“. Обръщението към сънародниците ни Марин Дринов обмисля продължително, защото знае, че всяка негова дума ще бъде атакувана от зложелатели, а онези, които му вярват, ще приемат неговите послания като сакрална истина.

Българският учен предупреждава съотечествениците си да не вярват на всичко в пътеписите, сътворени от чужденци. Не трябва да се вярва на голи предсказания и на безпочвени пророчества за някакво безметежно бъдеще. Подобен оптимизъм би донесъл на народа ни повече вреди и злочестини, отколкото ползи. Ето защо Дринов призовава умствено извисените българи да насочат всичките си усилия за постигане на най-важните национални нравствени интереси, заключени в няколко конкретни понятия: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение.

За семантика и лингвиста Марин Дринов

езикът е първата и най-значима нравствена сила,

която превръща милиони индивидуални човешки същества в народност. Книжовният ни език притежава божествена сила и непомръкваща слава, но българите не го усъвършенстват и обогатяват, нито правят усилия да го изучат. Не съществуват дори речници и обстоятелствена граматика. В това необозримо интелектуално поле трябва да се насочат усилията на българската интелигенция. Тя трябва да се погрижи и за диалектното богатство на езика ни, закодирал филологически и генеалогични закономерности при обособяването на българския етнос като народност и нация.

Друг важен стимул за духовния живот на една нация е олицетворен в религията. Публицистът Марин Дринов окачествява варварското невежество на фанариотите като най-страшна преграда за възвисението на българската църква, която се готви да отбележи своята хилядагодишнина без официалното признание от страна на османската власт. Той смята, че народът ни все още не е създал своите истински духовни предводители, които да възкресят божествената мисия на Българската патриаршия.

Като трета по ред предпоставка, не по-маловажна от езика и религията, панагюрският учен посочва

образованието.

Констатира с горест онова, което българите са постигнали за умственото развитие на децата, ала то е дело на предишните поколения родолюбиви и безкористни педагози. Той призовава днешната интелигенция да продължи делото на своите бащи и деди, защото родните ни училища обучават децата едва ли не само да четат и да пишат, а пътят към високите европейски науки стои затворен.

Марин Дринов определя

литературата

като морална сила, възвисяваща човешката личност, придавайки й  благороден и сияен образ. Художественото мислене, обогатено със силата на въображението и фантазията, разкрива слабостите на отделната личност и на цялото общество, ето защо излъчваните от истинските литературни творби нравствени послания са най-кратък и лесен път за постигане на възвишени помисли и дела. „А ние още си нямаме литература“ (13; 15), с огорчение отбелязва българският учен, макар тази строга оценка да не отговаря напълно на историческата истина, защото, въпреки вековете чуждоземно иго, творбите на Черноризец Храбър, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак и много още средновековни писатели са остават неподражаеми литературни шедьоври. Ала миналото си остава в миналото, а за настоящето трябва жертвоготовно да се даряват средства и интелектуални усилия.

Общественото мнение

представлява петата нравствена сила, призвана да пробужда националното самочувствие на народа ни. Това непобедимо духовно оръжие също подхранва корените на запустението и българският учен призовава към необратимо настъпление в името на народностното благоденствие. Той знае, че дори най-възвишените слова не биха донесли жадуваната обществена полза. Необходим е пример, затова търси и намира конкретните измерения на възрожденския идеал.

На 23 март 1869 г. българският историк прави корекциите на последните страници от историческото си изследване „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история“. В него Дринов си поставя сложната задача да докаже със силата на научните аргументи отечественото минало и съдбата на племената и народите, населяващи през древността Балканския полуостров.  Дринов приема за свой дълг да разкрие забуленото в тайнственост и заблуди минало на България, за да се почувстват нейните чеда като наследници на безстрашни царе, премъдри патриарси и безценна книжовност. Верен на вродената си скромност и почтеност, той моли читателите да бъдат снизходителни към написаното от него, защото е само „поглед“ към сложната и разностранна историческа проблематика. Уверява ги, че се е постарал да избегне всяко своеволно мъдруване, че се е придържал към свидетелствата на отминалото време и към тълкуванията на уважавани от него професори. И се надява тези негови надежди да оправдаят очакванията на добронравния читател.

Посветено на българската древност е и друго теоретично изследване на Марин Дринов, онасловено „Исторически преглед на Българската църква от самото и начало до днес“ и отпечатано също през 1869 г. Младият български учен установява с неприкрит гняв колко тенденциозно и провокативно гръцкото духовенство изкривява православната ни история и как пренебрежително се отнася към българската църква. Приема за свой дълг да проследи точно и обосновано посредством исторически свидетелства славното хилядолетие на родното православие, започнало своя път в далечната 870 година. Авторът определя писаното до тогава за нейната история в много случаи като повърхностно и тенденциозно. Той не скрива и усилията на редица автори да скриват неопровержими факти, за да се омаловажи приносът на българските църковни дейци в цялостното народностно развитие. Детайлно запознат с процесите, които влияят върху възникването и разпространението на християнската религия, Дринов също приема извоюването на църковна независимост като значителна крачка към пълното освобождение на Отечеството. Той приветства борбите на цариградските българи срещу гръцката експанзия и критикува съотечествениците си, които не използват в достатъчна степен най-силния аргумент – историческите факти. Това е причината да се заеме със силата на неопровержими свидетелства да опише зараждането на християнството в пределите на Балканския полуостров. Паралелното съпоставяне на тези два теоретични труда създава впечатление за необозрима панорама от събития и предопределености, чрез която читателят се възприема едновременно за свидетел и демиург на общественото битие.

Историографските сведения, необходими за реставрационните процеси в битието на българската църковна история и извеждането й до най-значим духовен предводител в постъпателното движение към национален просперитет Марин Дринов използва като мощно интелектуално оръжие. Няма никакво съмнение, че теоретичните съчинения на панагюрския учен притежават мощен публицистичен заряд. Авторът им знае, че хиляда годишнината от създаването на Българската патриаршия е нужно да се използва за постигането на важни духовни цели. И те наистина са постигнати. На 28 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава специален ферман, който разрешава възстановяването на Българската православна църква. Тя е с ранг на Екзархия, а в устава й са посочени две основополагащи начала: съборност и изборност. По такъв начин продължилата близо четири десетилетия борба на народа ни за църковна независимост се увенчава с победа.

Девет дни преди издаването на султанския ферман за самостоятелна Екзархия, във в-к „Македония“ Марин Дринов публикува кратка публицистична статия със заглавие „Тъйсечелетието на народната Българска черква“. Тя напомня на всички българи за извършения от княз Борис духовен подвиг – превръщането на християнството в официална държавна религия. Авторът припомня случилото се на Църковния събор в Цариград от 3 март 870 г., когато българският посланик Петър поставя решително въпроса за създаване на самостоятелна църковна институция. „ОТ З МАРТА НА 870 ГОДИНА – пише възторжено Дринов – ИМА НАЧАЛОТО СИ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ЧЕРКВА. От този ден и Източната Христова Черква си присвои и въплоти идеята за народни черкви, която идея е най-хубавото украшение и най-красивата опора на православието и на която, рано или късно, предстои да излекува най-главния недъг на Римския католицизъм.“

Марин Дринов е въхновителят и пръв председател на основаното в Браила през 1869 година Българското книжовно дружество, което става обществено обединение за нравственото и умствено издигане на българската народност през последните години от робството, а след Освобождението и до днес – най-авторитетната обществено-научна институция (Българската академия на науките).


Следва


 

БЪДЕЩЕТО НИ Е ЕНЕРГИЙНАТА ПРОСИЯ

Е-поща Печат PDF

За народните представители, гласували позорното решение (ГЕРБ, СДС и ДСБ) не ми се говори, защото ще трябва да употребя многократно нецензурни квалификации. Тежката русофобия генерира особена порода хора, очевидно неадекватни по отношение на теми като православие, СССР, КГБ и техните агенти на влияние в България.
Помня времето, когато за 65 000 стари лева прокуратурата искаше смъртно наказание. Сега за 1 млрд. евро неустойка, които ще платим на Русия като попове, Бойко Борисов и неговите министри, Мартин Димитров и Иван Костов не само няма да отидат на съд като украинския експремиер Юлия Тимошенко, но и известно време ще се тупат в гърдите и ще се сравняват с министър-председателя Константин Стоилов (1897), който насочил железния път към Европа вместо към Москва.

 

Как САЩ печелят от гибелта на Украйна

Е-поща Печат PDF

САЩ, които заедно със съучастниците си от НАТО разпалиха огъня в Украйна, успяха добре да си стоплят ръцете.

Има един стар, но много точен израз: „Кому война, кому майчица родна“. И докато десетки и стотици украинци, мобилизирани, хванати на улицата, биват всеки ден вкарвани в гробовете; докато Европа се гърчи от собствените си антируски санкции, наложени й от същите американци, бизнесмени и политици, отвъд океана едва смогват да пресметнат огромните си печалби, които попадат в техните сметки и в джобовете им.

Златните“ оръжия

Само от март до ноември миналата година американците са предали на киевския режим 47 000 тона всякакви оръжия и боеприпаси. Още до юни американските военни корпорации успяха да спечелят почти 30 милиарда долара от тези доставки - два пъти повече от всички останали западни страни, взети заедно! Цените на акциите на най-големите американски военнопромишлени компании изхвърчаха в небето като американски орел.

Буквално месец след началото на CBO, цената на една акция на Lockheed Martin се повиши от $354 на $453, което е ръст от 28%. Акциите на Raytheon Technologies, Northrop Grumman и General Dynamics добавиха 14 до 20 процента за същия кратък период.

Отвъд океана се надяват, че конфликтът в Украйна ще накара членовете на НАТО да модернизират собствените си оръжия, което вече се случва. Но тъй като огромен брой нови системи идват от Съединените щати, то парите от Европа ще потекат натам. Politico съобщава, че високопоставени европейски служители в лични разговори директно казват: „Америка печели от нас“.

Друга схема за печелене на пари е, че помощта на САЩ за Украйна не се разпределя в „истински пари“, които Киев би могъл да харчи, както намери за добре. „Това са виртуални пари. Те се дават под формата на определени стоки, закупени от американски производители“, обяснява политическият анализатор Дмитрий Леви, който е специалист по военните въпроси.

В частност това са оръжейни системи, чиято цена е значително завишена. Така САЩ инвестират в собствената си икономика. Благодарение на такива инвестиции предприятията произвеждат оръжия на по-ниски цени, след което ги продават на прекомерно високи цени на други страни.

Отделно стои законът за ленд-лизинг за Украйна, подписан от Байдън и одобрен от Конгреса на САЩ през май миналата година. За него могат да бъдат отделени до $53 млрд. Киев едва ли някога ще може да плати дори една пета от тази сума. Ала рано или късно Вашингтон ще поиска обезщетение. Формите ще се окажат най-различни: предоставяне на територии за военни бази, реализиране на изгодни за САЩ проекти. И най-важното и срамното е прехвърлянето на плодородната украинска земя на задграничните собственици.

Евтиният газ не е за вас

Доскоро тръбопроводният газ от Русия беше основният енергиен ресурс в Европа. Всички в Стария свят бяха щастливи. Но това никак не се хареса на Съединените щати. Първо, много пари отидоха в омразната Москва, и второ, Европа, според Вашингтон, ставаше все по-пристрастена към „руската енергийна игла“. А това е политическо престъпление!

Истинското престъпление обаче не беше политическо, а съвсем реално, извършено от самия Вашингтон. Когато взе и направо взриви руските тръбопроводи в Балтика „Северен поток-1“ и „Северен поток-2“. Известният американски журналист Сиймор Хърш описа всичко това подробно. Имаме много да кажем за неговото разследване. Но в САЩ - гробна тишина. Това е разбираемо, защото всъщност именно американска терористична атака сложи край на доставките на руски суровини за Европа.

Ами в замяна? Моля, скъпи европейски съюзници, вземете американски шистов втечнен газ, 2,5 пъти по-скъп от руския. Руснаците са го доставяли по дългосрочни договори, сключени преди много години? Това са техни проблеми. А сега ще се пазарим на сегашните цени - 1200 долара за хиляда кубически метра.

Но внимание, американските шистови играчи признаха, че вече са достигнали тавана и няма да могат да увеличат производството, за да покрият дефицита. Директорът на Pioneer Natural Resources Скот Шефилд Мол каза, че американците са увеличили енергийните доставки само, за да се възползват от високите цени в Европа. Така че това са само спекулации.

Беше ваше – стана наше

Ето още една нагла печалба на американците от украинските събития, каквато няма да намерите в историята. САЩ замразиха или блокираха руски активи в чужбина на стойност 330 милиарда долара. САЩ дори създадоха специална работна група, наречена „Руски елити, подставени лица и олигарси“, която ще се занимава с конфискацията на руски активи.

Вашингтон обяви (за първи път в историята, в нарушение на основната капиталистическа заповед) конфискацията от Константин Малофеев, руски бизнесмен и, между другото, истински патриот на Русия, 5,4 милиона долара, които той е държал в чужбина преди 2014 г., вярвайки в международните финансови задължения.

Одобрих първото прехвърляне на конфискувани руски активи за използване в Украйна“, каза главният прокурор на САЩ Мерик Гарланд. Вярно, Киев определено няма да види и цент от тези пари - те ще отидат да платят американските доставки за Незалежная.

Превод: ЕС

 

 

 

ВИЕ НИ ВОДИТЕ КЪМ НОВ НЬОЙСКИ ДОГОВОР

Е-поща Печат PDF

Отново сме в празник, този път - Денят на Освобождението ни от турско робство. И отново батални сцени – не като на Шипка, но достатъчно „кървави” се разиграват по високите етажи на управлението.

Темата на века, пардон, на последните седмици, отново е дългът – чудовищен, непосилен, невъзръщаем, дълг като кръст, „забит в живо тело”...

На същите банки и в същата зала, където законодателите наши ще отбележат с преклонена главица Освобождението, в същата зала, на същите банки, решиха да нахлузят бетонен ярем на България и Българско. Решиха го в „спешен порядък”, решиха го всички, с малки изключения. Защото на чужд гръб и сто тояги са малко. А чуждият гръб е нашият гръб, на българина.

Има толкова горчива ирония във факта – хем да празнуваш Освобождението, сиреч победата на руското оръжие и славянското съпричастие, а с другата ръка да взимаш фантастични заеми, чиято крайна равносметка ще бъде удар върху... Освободителката. Лесно ли се вземат милиарди заем? Това пари за икономическо развитие ли са, за социални плащания или за друго? Логичният отговор е – за друго.

Публичната тайна никой досега не озвучи. Дългът ни трябва за нови самолети, може би дори не Ф-16, а Ф-15, понеже са по-съвършени..., и които робски и търпеливо да обслужват натовските ни ангажименти във въздуха; дългът ни трябва за цялостната издръжка (каквото и да означава това) на военните контингенти (не наши!), базирани да речем в Ново село; дългът ни трябва, защото сценарият ни хвърля в котела на прифронтовите държави; и най-вече – дългът трябва да циментира статуквото тук, и сега, на туземната неоколониална територия, каквато вече представляваме за жалост. И ще ни трябват много, ама много пари, не за хляб – за оръжие!

 


Страница 510 от 631