Победата на всяка лъжа е само временна
Фронтът на истината чака непримирими сърца
Уважаема редакция,
В бр. 7 и 8 на вестника от тази година поместихте материалите на инж. Радославка Казанджиева и на инж. Енчо Енев, които намирам, че са правдиви свидетелства за истината на едно време, което 28-те години на прехода, въпреки старанието на платени агитатори, не успяха да го затъмнят и отрекат. Поводът да ги представите като свидетели на историята, ме накара и аз да разкажа, макар и накратко, за възхода на икономиката и производствата в Пловдив, както и да споделя своята болка и покруса от разрухата, от грабежа, от недалновидността и отсъствието на загриженост не само към хляба на хората от моя град, но и към бъдещето на народа на България. Искам да добавя и друго. Щастлива бях да се уверя, че в битката за каузата на правдата няма да се свършат непримиримите сърца на честните хора. Приемете това мое свидетелство като малък ручей, който се влива в голямата река на истината за съзиданието на народа ни. Убедена съм, че тази река ще отмие саждите на лъжата в учебниците по история за 10 клас, с които поръчителите възнамеряват да отровят душите и умовете на нашите деца и внуци. Дерзайте!
Моят разказ е за икономиката наПловдив, но бих призовала всички, които имат какво да споделят, да го направят час по-скоро. Фронтът на истината чака непримирими към лъжата сърца.
С тези две понятия се срещнах за първи път, слушайки фамилните легенди от бащиния ми род… Сега си давам сметка, че те са като гроб – преливаш го, навестяваш го, пазиш го от троскота, обхождаш го, за да не стъпиш върху него… Уважението към покойниците в нашата религия е доведено до нравствен закон… А фамилните истории разказваха за малкия бежанец от с. Главан. Знаете ли къде е Главан? На педя място е от оная култова българска чешма на Белоногата на южната ни граница. Там е родното място на бащиния ми род, обитавано до 1828 г. Закрила им бил Войводата на Сакар Големият Жеко. После – поредната Кримска война. И нахлул башибозукът… Решили: ще подпалят къщите си и ще бягат на север, пък… докъдето стигнат. И тук се появява малкият бежанец – мой прапрадядо (не знам колко пъти е това „пра“) изиграл голяма роля. Спуснали го в Слепия кладенец – горе, до старата черква. Жив бил още дюлгеринът, градил кладенеца. Момчето трябвало да скрие главанската тайна – една тетрадка, изписана от Дядо Даскал, обвита в мушама и натопена във восък. В нея – цялата история на Главан, имената на всички, нещо като родословно дърво… Взели най-ценното, децата и старците и подкарали стадата нагоре към Балкана. От ножа бягали. Малкият укривател на тайната – с тях. Някои стигнали чак до Бесарабия…
Младежът израснал буен, буден и ученолюбив. Късметът го отвел във Военното училище на Руската империя – Санкт Петербург. Достига до чин офицер от лейбгвардията и егерските части, изучавали тактиките на силовото разузнаване. Така го заварва Руско-турската война през 1878 г. И той тръгва с войската обратно към България… За да търси по пътищата на родния си край двете думи: „Отечество“ и „Свобода“. Намира ги из многохълмието на с. Главан малко преди Освобождението. Тогава идва заповед от главнокомандващия на оттеглящите се османски части: „Да бъдат украсени с мъжки тела брястовете пред Одрин.“ (Най-често се давят добрите плувци, нали?) Хващат го. Сред 45-те обесени главанци на Петковден е и той – Иван Минков Гочев, някогашният малък бежанец, съхранил родовата ни история. Преди години с тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев открихме паметника на обесените главанци… Това е накратко историята, която като малка още научих и която ме срещна с тази мъчна за обяснение дума – „СВОБОДА“… И сега, каквото и да ми говорят, каквито и мантри да ми повтарят, аз виждам оня малък бежанец, който вади камък от градежа на Слепия кладенец и крие в тайника оная тетрадка… Виждам го и като офицер вече, как се сражава за моята свобода… Присънва ми се и гробът му, който не бива да тъпча, а да спасявам… От всичко…
Спасявам го всеки ден – от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредния самозабравил се политик, който с фелдфебелска безпардонност си позволява да разговаря с народа си... Спасявам го от разпенените фобии на дементната Г-жа Неблагодарност, която тъпче по гробовете на българската история… Спасявам го от гузните мълчания на оратори и сценаристи, ненаучили една от най-важните думи в живота: БЛАГОдаря. Спасявам този гроб на обесения главанец – от празното говорене, от лицемерните самозванци, от новопокръстените историци и месии, които и на Апостолите на свободата гледат като на електорат… Спасявам го от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили се отново за дълъг път… А в тях една грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата – и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете…
Спасявам онзи гроб и името на лейбгвардейския офицер и от себе си, когато си разреша да рухна пред лицемерието и нихилизма... Само си мисля, обаче, че спасявам оная дума, дето трудно се обяснява… Всъщност, тя нас спасява…
Защото... националната гордост и достолепие не са стока – да я сложиш на кантара и да я претеглиш – колко тежи... Достойнството ни минава през избора, направен в едно Ганково кафене, през една вяра и надежда, че няма да сме сами по стръмното нагоре; през едно Черешово топче, което така и не гръмна както трябва, но светът го чу и изохка от болките на България; минава през Самара и Шипка... И защото честта ни на българи ни повелява да не забравяме КАК се стигна до възмечтаната свобода! Каквото и да говорят днес някои, преминали през бакалските семинари на „новата политическа реалност“... Не, Свободата, както е известно, е състояние на духа. Тя се изразява в духовната сила, да можеш да кажеш: „Благодаря!“ Свободата е и в онази дълга минута мълчание, когато кръвта бучи в ушите ни и е толкова тихо..., че се чуват стъпките на историята. Виковете на настоящето не са в състояние да заглушат тази тишина! Българинът, мерил открай време чело с Балкана, знае, че Животът и Смъртта в историята на един народ се срещат и догонват, но оставят своите неопровержими знаци за потомците; знае, че гробовете на падналите за свобода не бива да се прекрачват и стъпкват!... Затова нека сторим широк православен кръст и да поменем с благодарност онези руски, румънски, украински, финландски воини и български опълченци, чиито бели кости легнаха в земята ни като триангулачни знаци – за да не се изгубим в историята ние, потомците...
|
В дни, когато всеки си задава въпроса, как ще се живее занапред, в условията на една вирусна зараза предизвикваща всевъзможни съмнения, двама професори – Орлин Загоров и Мюмюн Тахиров, са си поставили задачата да намерят отговора на въпроса, който от древността до днес вълнува хората: човекът и неговото бъдеще! Такова е и заглавието на книгата излязла със съвместните усилия на Фондация „Земята и хората“ и издателство „Мултипринт“ – София.
От двамата автори, проф. Орлин Загоров е много по-чест гост на страниците на „Нова Зора“. На читателите ни са известни много страници от крупни негови научни трудове през годините като „Духът“, „Идеалът“, „Модерният национализъм“, „Българската национална идея“, „Душата и нейните послания“, „България в Европа на нациите“, „Оптимистичните терзания“ и много други. Философът Орлин Загоров е посветил множество от своите изследвания на културния код на славянската духовност. Той е редовен член на Международната Славянска академия и е значимо име сред философските и научни среди в чужбина. Неговите трудове се радват на просветеното внимание не само на специализиран читателски интерес, но и на все по-широк кръг от мислещи хора. Книгите му се намират в най-известните библиотеки на САЩ, Русия, Англия и пр.
Другият съавтор на забележителния труд „Човекът и неговото бъдеще“, проф. Мюмюн Тахиров, има забележителни постижения в областта на философия на историята и изкуството, културно-историческото наследство, етнодемографията и духовните аспекти на сигурността. Автор е на 30 научни и белетристични книги: „Идентичност и толерантност“, „Времена и културно общуване“, „Въведение във философията на изкуството“, „Неолибералното общество и мултикултурното общуване“, романът „Бране на диви пчели“ и др. Носител е на литературната награда на името на Николай Хайтов; на Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели; на националните литературни награди „Дядо Йоцо гледа“ и на името на поета „Георги Братанов“, както и на най-високото отличие на Съюза на българските журналисти – грамота и почетна значка „Златно перо“. В кръга на шегата можем да кажем, че ако за Омир са спорили седем града, то е твърде показателно, че три български престижни университета се съревновават техните студенти да слушат лекции и да полагат изпити при проф. Мюмюн Тахиров – УниБИТ, УНСС и Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
В книгата „Човекът и неговото бъдеще“ (480 стр.) разделени в 5 глави, двамата автори са разгледали такива теми като: „Човекът в огледалото на еволюцията“ и „Човекът като смисъл на смисъла“. Те са дали отговор на значими и нееднозначни въпроси като: „Сътворение или еволюция“, „Що е човек?“ и „Човекът като творение на природата“.
В глава 3-та е потърсен отговор на въпроса: „Защо светът, в който живеем не е такъв, какъвто го желаем?“, „Божие проклятие или човешко неблагоразумие?“. Разгледана е и диспозицията „Човек и свръхчовек“, и се преминава към темата за общото човешко бъдеще и хуманистичния обществен идеал.
Особено място в книгата заема глава 5-та, която носи надслова: „Битката за по-добър живот на човечеството“. В нея са разгледани въпроси като: „Живата етика“, „Високо качество на живот за всички“. Предложени са оптимистична визия за бъдещето на човечеството и нова светогледна парадигма. Направена е и сполучлива разшифровка и за тезата за диалектическият хуманизъм на Маркс. Изключително ценна е озаглавената като финал на книгата тема какво ще спаси света? Красотата или изкуствения интелект?
Известната мисъл на Достоевски от романа му „Идиот“ е всъщност въпрос, зададен от героя на романа Иполит Терентиев. Но в героите Княз Мишкин и Иполит Терентиев, е превъплътен самият гениален дух на писателя, който сам За себе си и чрез своите герои се опитва да намери отговора на въпроса: Възможно ли е красотата да обуздае разрушителните човешки страсти, да умъртви егоизма, злобата, омразата и да премахне злото в неразумния, в безумния И ненаситен свят? Да победи цинизма, егоизма, потребителския нагон, корИстолюбието, хедонизма, коравосърдечието и пр. И къде в тези битки се намесват любовта, доброто, истината?...
Може би не е необходимо да пояснявам, че на тази многопосочна дилема отговорът на авторите е в смисъла на взаимодействието на понятия като „свят“ и „красота“. А може би това е и причината, поради която Достоевски не проповядва формула за спасение, а само задава въпроса, на който читателят трябва да намери своя си отговор, както и причините, които го обуславят в живота. Такава всъщност е и позицията на авторите на тази книга, която с високите карати на мъдростта и опита, на познанието и добродетелността, припомня и усилията на други умове, които са се опитвали да надникнат зад привидната прозрачност на злото и доброто вървейки по моста на човешкото знание от миналото към бъдещетето и обратно. Но всичко това в пълнота може да проумее читателят, при срещата с този забележителен труд.
Практиката на „Нова Зора“ е, когато препоръчва заглавия на своите читатели, е да се опитва да улесни достъпа до тях. И в случая е така: разполагаме с ограничени бройки от тиража, предоставени ни от двете издателства. Цената на книгата е 20 лева. И ако някой пожелае да я получи, трябва да прибави още 2,50 лева за пощенски услуги и да изпрати сумата с пощенски запис, с пълния си и точен адрес за получаване – трите имена и телефон за обратна връзка. Адресът е: София 1000, ул. „Пиротска“ № 3, за Минчо Мънчев Минчев, главен редактор на вестник „Нова Зора“. За допълнителна информация, на разположение са и редакционните телефони: 02 985 23 07 и 0894 66 49 00.
Има ръкописи, които патината на времето прави още по-ценнни, а тяхното отпечатване превръща в истинско събитие. Такъв безспорно е случаят с книгата на Симеон Радев “Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия”.
Книгата е първата от поредицата творби на видния български историк, изследовател, публицист, журналист, дипломат и интелектуалец, които са писани след 1946 г. Нейната поява на книжния пазар половин век след завършването й е резултат от съвместните усилия на Агенция БГНЕС и издателство “Св. Климент Охридски” (да не се бърка с Университетското издателство “Св. Кл. Охридски”, бел. ред.). Преди три години благодарение на същия този тандем многобройните почитатели на Симеон Радев бяха зарадвани с излизането на том трети на неговото ненадминато и досега изследване “Строители на съвременна България”.
|
