Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АБОНАМЕНТ 2021

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Тече абонаментната кампания за новата 2021 г. Ако ни вярвате, ако не сме ви разочаровали – подкрепете ни! Неизпълнената задача от миналата абонаментна кампания – 1000 годишни абонамента, остава. И фронтът, повече от всякога, очаква вашата подкрепа. Не само защото заедно ще бъдем по-силни, а защото, за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини е ограничено. Вие отдавна знаете защо. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен. Докажете тази истина!

Във всяка пощенска станция, до 14 декември т.г., може да осъществите вашата подкрепа за вестника.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Цената за един годишен абонамент от 52 броя, е 52 лв.

Приемат се абонаменти  и за един, и за три, и за шест, и за девет месеца.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

За абонамент можете да се обърнете и към офисите на ДОБИ ПРЕС, с които редакцията на „Нова Зора“ има договорни отношения.

Можете да се абонирате и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

„ЗАВЕЩАНИЕТО НА ХАЙДЕГЕР“: ВЕЧЕ САМО ЕДИН БОГ МОЖЕ ДА НИ СПАСИ

Е-поща Печат PDF

В далечната 1976 г., журналистите от германското списание „Der Spigel“ Рудолф Аугщайн и Георг Волф се срещат с философа Мартин Хайдегер, последният велик германски мислител на 20 век, автор на знаменитата книга „Битие и време“. Денят е 23 септември и макар, че само след три дни, на 26 септември, големият учен ще навърши 77 години, мотивът за срещата е пренеприятен. И още първият въпрос на журналистите от „Шпигел“ обозначава основната идея на разговора: „Да бъдат осветни някои не особено продължителни събития“, в живота на професора по философия, които „донякъде хвърлят сянка върху философското му дело“.

Не само тези неща, още много други ще бъдат изяснени в контекста на разговора и аз няма да ги преразказвам сега. Искам обаче да обърна внимание на читателя, само върху две констатации, изречени от Хайдегер: за човека, за обществото и историята.

„Изкореняването на човека е факт; лишаването на човека от корени е краят“, казва Хайдегер. И обяснявайки процеса, добавя: „От човешкия опит и историята знам едно: Всичко важно и голямо е възникнало само от това, че човекът е имал Родина и, че е бил вкоренен в традицията“.

По-нататък Хайдегер разсъждава за философията, която според него, няма да съумее да предизвика непосредствена промяна в сегашното състояние на света: „Вече само един Бог може да ни спаси. На нас ни остава единствената възможност да подготвим готовността за появата на Бога или за отсъствието на Бога в един упадък, че с оглед на отсъстващия Бог ние ще пропаднем“.

Но да се върнем към онези „не особено продължителни събития“, които обаче, оказва се, твърде продължително хвърлят сянка в живота на Хайдегер. И тази сянка не изсветлява, дори след неговата смърт, на 26 май 1976 г. „Сянката“ върви с името му, че и дори преди него, и на висок глас оповестява, че Мартин Хайдегер на 21 април 1933 г., е избран за ректор на Университета във Фрайбург и заема тази висока длъжност до 23 април 1934 г., когато се отказва от ректорството, но не се отказва от членството си в германската националсоциалистическа партия, в която членува от 1 май 1933 г.! Към греховете на философа изглежда особена тежест прибавят и такива факти: отказа да назначи двама евреи и сваления надслов в собствената му книга, посветена на неговия учител – Едмунд Хусерл – също от еврейски произход. Заради всичко това след края на Втората световна война му е забранено публично да преподава, но „безхарактерният гений“,  както го титулуват и след смъртта му, все пак се домогва до парчето хляб, през втората половина на 50-те години.

В същото време един Вернер фон Браун например, вече е открехнал янките за ракетите, които наследяват Фау-1 и Фау-2, създадени от него. Междувременно фон Браун ръководи и особено важния проект „Аполо“.

Ветеранът от шпионските операции на Източния фронт генерал Райнхард Гелен, вече на американска служба, стяга организацията известна с неговото име и дозавършва доизграждането на шпионските структури около СССР и страните от Източния блок;

И още нещо любопитно. През 2019 г. в няколко броя на „Нова Зора“ публикувахме откъси от книгата на Филип дьо Вилие „Голямата лъжа за Европа“. В бр. 35 поместихме откъса „Неудобният баща“, който осветяваше дейността на Валтер Холщайн – третият баща-основател на днешна обединена Европа. Същият Валтер Холщайн е висш нацистки офицер, юрист и деятел на националсоциалистическата партия на Германия!...

Няма да преразказваме известното, още повече че биографиите на споменатите дотук трима функционери на нацистката партия са озвучени, дори прекалено много. За никой от тях обаче, принадлежността им към нея не се представя като „Каинов грях“. За Мартин Хайдегер „този не тъй дълъг период“, винаги е бил повод за разтерзание. Сякаш изтъквайки този факт, неговите критици се стремят предварително да обезсилят максимите и прозренията му, които не ги устройват.

Смятан за основоположник на немския екзистенциализъм, оказал неоспоримо влияние на такива личности като Хана Аренд, Мишел Фуко, Карл Ясперс и др., Хайдегер, ще да се е домогнал до формулата за пагубната посока, в която се движат човекът, обществото и светът. А това очевидно не е по вкуса на генералната линия на  Министерство на истината. За умен човек като Хайдегер това не е останало тайна и той е пожелал разговорът с „Шпигел“ да бъде публикуван едва след неговата смърт. Списанието като важна трибуна на Министерството на истината, се съгласява с условието и изпълнява волята на учения. Нещо което става причина този текст да е по-известен като „Завещанието на Хайдегер“.

В редакцията той ни бе изпратен от дългогодишния сътрудник на вестника г-н Иван Ценов, който, нека да бъда докрай искрен и справедлив, винаги се е отличавал със своето ястребово око за Оруелската същност на света, в който живеем.

Като му благодаря още веднъж за сътрудничеството през годините, нека, защото случаят го изисква, да му пожелая да не сменя диоптрите.  Делото на „Зора“ е кауза!


Минчо Минчев



„Шпигел“: Господин професор Хайдегер, постоянно констатираме, че върху Вашето философско дело донякъде хвърлят сянка някои не особено продължителни събития от Вашия живот, които никога не са били осветлявани.

Хайдегер: Имате предвид тридесет и трета?

„Шпигел“: Да, преди и след това. Бихме искали да поставим нещата в по-широк контекст и оттам да стигнем до няколко въпроса, които ни се струват важни - например: Какви възможности съществуват чрез философията да се влияе върху действителността, включително и върху политическата действителност?

Хайдегер: Това са наистина важни въпроси, но дали ще мога да отговоря на всичките. Най-напред обаче трябва да кажа, че преди да стана ректор, по никакъв начин не съм се занимавал с политика. През зимния семестър на 1932/33 г. бях в отпуска и през по-голямата част от времето бях горе, в моята хижа.

„Шпигел“: Как тогава стана така, че станахте ректор на Университета във Фрайбург?

Хайдегер: През декември 1932 г. за ректор бе избран моят съсед - фон Мьолендорф - редовен професор по анатомия. Встъпването в длъжност в тукашния университет става на 15 април. През зимния семестър на 1932/33 г. ние често обсъждахме положението - не само политическото положение, но и по-специално това на университетите, донякъде безперспективното положение на студентите. Моята преценка беше: Доколкото мога да преценя нещата, остава възможността с градивните сили, които все още са живи, да се  опитаме да осуетим предстоящото развитие.

„Шпигел“: Значи Вие виждахте връзка между положението на немския университет и политическата ситуация в Германия изобщо?

Хайдегер: Разбира се, аз следях политическите процеси между януари и март 1933 г. и дори съм говорил за тях с по-млади колеги. Но тогава работех върху една обширна интерпретация на досократическото мислене. В началото на летния семестър се върнах във Фрайбург. Междувременно професор фон Мьолендорф беше встъпил в длъжност на 18 април. След по-малко от две седмици той беше освободен от тогавашния министър на културата на Баден. Предполагам, че желаният повод за това даде фактът, че ректорът беше забранил в университета да се разлепват т. нар. „еврейски плакати”.

„Шпигел“: Господин фон Мьолендорф беше социалдемократ. Какво направи той след като беше свален?

Хайдегер: Още в деня на свалянето му фон Мьолендорф дойде при мен и ми каза: „Хайдегер, сега ректорството трябва да поемете Вие.” Аз го помолих да вземе под внимание, че нямам никакъв опит в административната дейност. Тогавашният заместник-ректор Зауер (теолог) също ме подтикваше да се кандидатирам за ректор, защото иначе имало опасност за ректор да бъде обявен някой партиен функционер. По-млади колеги, с които години наред бях обсъждал въпроси на университетското устройство, също не ме оставяха на мира с желанието си да поема ректорската длъжност. Дълго се колебах. Накрая заявих, че съм готов да приема длъжността само в интерес на университета, при положение че мога да бъда сигурен в единодушното одобрение на общото събрание.

Междувременно продължавах да се съмнявам в моята годност да заема ректорския пост, така че още сутринта на обявения за изборен ден отидох в ректората и обявих пред намиращия се там свален ректор фон Мьолендорф и пред заместник-ректора Зауер, че не мога да поема длъжността. На това двамата колеги отговориха, че изборът е така подготвен, че сега вече не мога да оттегля кандидатурата си.

„Шпигел“: След това Вие окончателно обявихте съгласието си. Какво беше тогава Вашето отношение към националсоциалистите?

Хайдегер: На втория ден след встъпването ми в длъжност при мен, в ректората, се яви „студентският фюрер“ заедно с още двама души и поиска разрешение за разлепването на „еврейския плакат“. Аз отказах. Тримата студенти си тръгнаха със забележката, че ще съобщят за забраната на „имперското студентско ръководство“. След няколко дни по телефона ми се обади от службата за висше образование при централното ръководство на СА групенфюрерът от СА д-р Бауман. Той поиска да се разлепи споменатия плакат, както това е било направено в други университети. В случай на отказ трябвало да имам предвид, че мога да бъда свален и дори да бъде затворен университета. Аз се опитах да си осигуря подкрепата на баденския министър на културата. Той ми каза, че против СА не можа да се направи нищо. Въпреки това аз не отмених забраната.

„Шпигел“: Досега това не беше известно така.

Хайдегер: Мотивът, който ме накара да поема ректорската длъжност е назован в моята встъпителна лекция във Фрайбург през 1929 г. „Що е метафизика?”: „Областите на науките са много отдалечени една от друга. Начинът на разглеждане на техните предмети е коренно различен. Това разхвърляно многообразие от дисциплини днес се запазва единно по своето значение само чрез техническата организация на университетите и факултетите и чрез практическото разклоняване на специалности. Противно на това, вкоренеността на науките в тяхната същностна основа, е отмряла.” Това, което съм се опитал да направя във времето, през което изпълнявах тази длъжност от гледна точка на това междувременно до крайност изродено състояние на университета, е изложено в речта ми при встъпване в длъжност.

“Шпигел”: Ние се опитваме да открием дали и доколко това изказване от 1929 година се покрива с това, което сте казали в речта си при встъпване в длъжност като ректор ректор през 1933 г. Нека откъснем от контекста едно изречение: „Толкова възпяваната „академична свобода” се изгонва от немския университет, защото тази свобода е неистинска, защото тя е само отрицателна.” Мислим че би могло да се предположи, че това изречение изразява най-малкото отчасти възгледи, от които Вие и днес не сте много далече.

Хайдегер: Да, аз държа на него. Защото академичната „свобода” твърде често беше само негативна: свободата от усилието да се отдадеш на това, което изисква усвояването на науката като размишление и съзнателност. Впрочем взетото от Вас изречение съвсем не би трябвало да се чете само за себе си, а в неговия контекст, тогава става ясно какво съм имал предвид под „негативна свобода”.

“Шпигел”: Добре, това е ясно. Все пак обаче ни се струва, че във Вашата ректорска реч се долавя някакъв нов тон, когато там, четири месеца след обявяването на Хитлер за канцлер, говорите за величието и великолепието на това начало.

Хайдегер: Да, аз и бях убеден в това.

“Шпигел”: Бихте ли дали по-подробно обяснение?

Хайдегер: С удоволствие. Тогава не виждах никаква друга алтернатива. При всеобщото объркване на мненията и политическите ориентации на двадесет и двете партии, трябваше да се намери някаква национална и преди всичко социална нагласа приблизително в духа на Фридрих Науман. Бих могъл да дам за пример едно съчинение на Едуард Шпрангер, което далеч надминава моята ректорска реч.

“Шпигел”: Кога започнахте да се занимавате с актуалната политика? Двадесет и двете партии съществуваха отдавна. Милиони безработни имаше още през 1930 г.

Хайдегер: По това време бях погълнат изцяло от въпросите, развити в „Битие и време” (1927) и в публикациите, и докладите от следващите години - основни въпроси на мисленето, които засягат косвено също националните и социалните въпроси. Като университетски преподавател аз непосредствено си поставях въпроса за смисъла на науките и с това за определянето задачата на университета. Това е намерило отражение в заглавието на моята ректорска реч „Самоутвърждаването на немския университет”. Такова заглавие никой по онова време не се осмели да постави на ректорска реч. Но кой от онези, които полемизират с тази реч, я е чел и премислил основно и я е интерпретирал от гледна точка на тогавашната ситуация?

“Шпигел”: Самоутвърждаване на университета - не е ли това малко неуместно в такъв бурен свят?

Хайдегер: Защо? „Самоутвърждаването на немския университет” се противопоставя на изискваната тогава в средите на националсоциалистическото студентство т. нар. „политическа наука”. Тази формула имаше тогава съвсем друг смисъл: тя не означаваше като днес политология, а това, че науката като такава, нейният смисъл и ценност, се измерва с фактическата полза за народа. Противопоставянето на това политизиране на науката намира израз в ректорската реч.

“Шпигел”: Добре ли Ви разбираме: като включите и университета в това, което тогава сте схващали като начало, Вие сте искали да противопоставите университета на иначе свръхсилни течения, които не биха допуснали обособеност на университета?

Хайдегер: Така е, но самоутвърждаването трябваше заедно с това да си постави задачата, противно на само техническата организация на университета, да намери нов смисъл чрез спомена за традицията на европейското мислене.

“Шпигел”: Господин професор, трябва ли да разбираме това така: тогава Вие сте били на мнение, че може да се постигне оздравяване на университета заедно с националсоциалистите?

Хайдегер: Това е погрешно казано. Не заедно с националсоциалистите, университетът трябваше да се обнови чрез собственото си опомняне и с това да си създаде твърда позиция спрямо опасността от политизиране на науката в определения по-горе смисъл.

“Шпигел”: И затова във Вашата ректорска реч Вие прокламирахте следните три стълба: „служене на труда”, „служене на отбраната” и „служене на знанието”. Вие следователно сте мислели, че служенето на знанието трябва да бъде издигнато до равноправно положение, каквото националсоциалистите не са искали да му признаят?

Хайдегер: Не става дума за „стълбове”. Ако четете внимателно, служенето на знанието е поставено на трето място, но по смисъл то е на първо. Остава да се разбере, че трудът и отбраната на всяко човешко дело, са основани върху знанието и се осветяват от него.

“Шпигел”: Трябва обаче - и вече свършваме с това досадно цитиране - да споменем още едно изречение, под което не можем да си представим, че Вие бихте се подписали и днес. През есента на 1933 г. Вие казвате: „Не научни тези и идеи са правилата на вашето битие. Самият фюрер и единствено той е днешната и бъдеща немска действителност и нейният закон.”

Хайдегер: Тези изречения не са в ректорската реч, а в местния студентски вестник във Фрайбург в началото на семестър на 1933/34 г. Когато поех ректората бях наясно, че без компромиси няма да мина. Днес вече не бих написал приведените изречения. Подобни неща още през 1934 г. повече не съм казвал.

“Шпигел”: Може ли отново да вмъкнем един въпрос? От разговора досега стана ясно, че Вашето поведение през 1933 г. се е движило между два полюса. Първо: Вие е трябвало да кажете неща ad usum Dephini. Това е единият полюс. Другият полюс обаче е по-положителен. Вие изразявате това така: „Имах усещането, че тук има нещо ново, тук има едно начало.”

Хайдегер: Така е. Не бих говорил така само, за да се преструвам. Аз виждах такава възможност.

“Шпигел”: Вие знаете, че против Вас се отправят някои упреци, които засягат Вашето сътрудничество с НСРПГ и нейните съюзи, които все още публично се смятат за неоправдани. Така Вас Ви обвиняват, че сте участвали в изгарянето на книги от студентите или от Хитлеровата младеж.

Хайдегер: Аз забраних планираното горене на книги, което трябваше да се състои пред сградата на университета.

“Шпигел”: Обвиняват Ви освен това, че сте наредили да се изземат от библиотеката на университета или от философския семинар книги от автори евреи.

Хайдегер: Като директор на семинара можех да се разпореждам само с неговата библиотека. Не съм изпълнявал многократните нареждания да се изземат от библиотеката книги от автори евреи. Бивши участници в моите семинари днес биха могли да свидетелстват, че не само не са изземани книги от автори евреи, а тези автори, преди всичко Хусерл, са били цитирани и обсъждани, както и преди 1933 г.

“Шпигел”: Как си обяснявате появата на такива слухове? Злонамереност ли е това?

Хайдегер: Доколкото познавам източниците, бих искал да предположа това, но мотивите на клеветата са по-дълбоки. Приемането на ректорската длъжност вероятно е само поводът, но не и определящото основание. Затова тази полемика вероятно би се разгаряла винаги, когато има повод.

“Шпигел”: Вие сте имали и след 1933 г. студенти от еврейски произход. Вашето отношение към някои от тези студенти трябва да е било сърдечно.

Хайдегер: Моето поведение остана непроменено след 1933 година. Една от моите първи и най-надарени ученички Хелене Вайс, която по-късно емигрира в Шотландия, защити в Базел докторска дисертация „Каузалност и случайност във философията на Аристотел”, отпечатана в Базел през 1942 г., след като нейната защита в тукашния факултет вече не беше възможна. В края на предговора авторката пише: „Опитът за една феноменологическа интерпретация, който предлагаме в първата част, стана възможен благодарение на непубликуваните интерпретации на гръцката философия на М. Хайдегер.” Вие виждате екземпляра със собственоръчното посвещение от авторката. Преди смъртта й аз неведнъж съм посещавал госпожа д-р Вайс в Брюксел.

“Шпигел”: Дълго време сте били приятели с Ясперс. След 1933 г. отношенията ви започват да помръкват. Мълвата изисква да се знае дали това може да се свърже с факта, че жената на Ясперс е еврейка. Бихте ли казали нещо за това?

Хайдегер: От 1919 г. насетне бях приятел с Карл Ясперс. През летния семестър на 1933 г. посетих него и жена му в Хайделберг. К. Ясперс ми изпрати всичките си публикации между 1934 и 1938 г. „със сърдечни поздрави”.

“Шпигел”: Вие сте ученик на Вашия предшественик в катедрата по философия на Фрайбургския университет Едмунд Хусерл. Той Ви е препоръчал на факултета за свой наследник като редовен професор. Вашето отношение към него едва ли е било лишено от благодарност?

Хайдегер: Нали знаете какво е посвещението на „Битие и време”?

“Шпигел”: Естествено. Но по-късно, върху отношенията ви пада сянка. Можете ли, ако желаете, да ни кажете с какво се обяснява това?

Хайдегер: Изостриха се различията ни в съдържателно отношение. Хусерл си разчисти публично сметките с Макс Шелер и с мен в началото на 30-те години с една яснота по отношение на която не можеше да се желае повече. Кое е накарало Хусерл да се обяви публично срещу моето мислене, аз не можах да разбера.

“Шпигел”: По какъв повод стана това?

Хайдегер: Той е говорил пред студенти в двореца на спорта в Берлин. Ерих Мюзам писа за това в един от големите берлински вестници.

“Шпигел”: Като такъв конфликтът не ни интересува. Интерес представлява само, че това е конфликт, който няма нищо общо с 1933 г.

Хайдегер: Ни най-малко.

“Шпигел”: Обвиняват Ви, че при публикуването на петото издание на „Битие и време” през 1941 г. сте изпуснали първоначалното посвещение на Хусерл.

Хайдегер: Това е вярно. Аз обясних този факт в моята книга „На път към езика”. Там съм написал: „За да отговоря на многократно повтаряните неверни констатации, че споменатото в текста на разговора на 92 страница посвещение от „Битие и време” остана и в четвъртото издание на книгата от 1935 г. Когато през 1941 г. издателят видя, че е заплашено отпечатването на петото издание, респ., че е възможно книгата да бъде забранена, по предложение и желание на Нимайер беше договорено в това издание да се изпусне посвещението при спазване на изричното условие, че и сега ще остане бележката на 38-ма страница, с която се обосновава посвещението и, която гласи: „Ако следващото по-нататък изследване отиде няколко крачки по-напред в разкриването на „самите неща”, то авторът благодари преди всичко на Е. Хусерл, който по време на преподавателските си години във Фрайбург, чрез постоянно лично ръководство и най-свободно предоставяне на свои непубликувани изследвания, запозна автора с най-различни области на феноменологията.”

“Шпигел”: Тогава изобщо няма нужда да поставяме въпроса дали е вярно, че като ректор на университета във Фрайбург Вие сте забранили на пенсионирания професор Хусерл да посещава и използва университетската библиотека и библиотеката на философския семинар.

Хайдегер: Това е клевета.

“Шпигел”: Няма също така и писмо, в което да е отразена тази забрана по отношение на Хусерл? Как всъщност се е появил този слух?

Хайдегер: Аз също не знам, не намирам никакво обяснение за него. Невероятността на всичко това мога да демонстрирам със следния факт, който също не е познат. През времето на моето ректорство аз, застъпвайки се пред министъра, държах на работа директора на медицинската клиника професор Тенхаузер и професора по физико-химия фон Хефеси, по-късно Нобелов лауреат - и двамата са евреи, които министерството искаше да уволни. Да държа тези двама души и същевременно да постъпвам по раздухвания от слуха начин с пенсионера и мой собствен учител Хусерл? Аз попречих на студентите и преподавателите да организират демонстрация против професор Тенхаузер. Тогава имаше изостанали приватдоценти, които мислеха, че е дошло време да ги повишат. Аз връщах тези хора, когато идваха да ходатайстват пред мен.

“Шпигел”: Вие не сте присъствали на погребението на Хусерл през 1938 г.

Хайдегер: Бих искал да кажа следното. Упрекът, че аз съм прекъснал отношенята ни с Хусерл, е неоснователен.

През май 1933 г. жена ми написа едно писмо, от името на двама ни, до госпожа Хусерл, в което ние засвидетелствахме нашата неизменна благодарност и изпрати писмото с букет цветя. Госпожа Хусерл отговори с формална благодарност и написа, че връзките между нашите семейства са прекъснати. Това че не изразих моята благодарност и уважение до болничното легло на Хусерл и при неговата смърт е човешка слабост, за която в едно писмо помолих госпожа Хусерл за извинение.

“Шпигел”: Хусерл умира през 1938 г. Още през февруари 1934 г. Вие сте се отказали от ректорския пост. Как се стигна до там?

Хайдегер: Тук трябва да изтъкна нещо. Воден от намерението за преодоляване на техническата организация на университета, т. е за обновление на факултетите отвътре с оглед на техните конкретни задачи, аз предложих за зимния семестър на 1933/34 г. в отделните факултети да се изберат за декани по-млади, преди всичко изявени в своята специалност колеги, без оглед на тяхното отношение към партията. Така декани станаха в юридическия факултет професор Ерик Волф, във философския факултет професор Шадевалд, в природонаучния факултет професор Зьоргел, в медицинския факултет професор фон Мьолендорф, който през пролетта беше свален от ректорското място. Но още около Коледа на 1933 г. видях, че няма да успея да наложа замисленото обновление нито срещу съпротивата на колегите, нито срещу партията. Колегите например ми се сърдеха за това, че привлякох студенти в управлението на университета - точно както е сега. Един ден бях извикан в Карлсруе, където чрез своя съветник, в присъствието на областния студентски фюрер, министърът настоя да сменя деканите на юридическия и на медицинския факултет с други, удобни на партията колеги. Аз отхвърлих това неоснователно искане и обявих, че ще се оттегля, ако министърът настоява на своето желание. Такъв беше случаят. Това бе през февруари 1934 г. След десетмесечно ректорство аз си подадох оставката, докато по онова време ректорите оставаха на тази длъжност две или повече години. Докато немските и чуждестранните вестници коментираха по най-различен начин встъпването ми в ректорската длъжност, за моето оттегляне се мълчеше.

“Шпигел”: Имали ли сте случай да изложите своите мисли за университетската реформа пред тогавашния имперски министър?

Хайдегер: Кога тогава?

“Шпигел”: Става дума за едно посещение, което Руст е направил тук, във Фрайбург, през 1933 г.

Хайдегер: Става въпрос за две различни събития. По повод на един празник в Шьонау, аз кратко и официално поздравих министъра. Второ, през ноември 1933 г. говорих с министъра в Берлин. Изложих му моето схващане за науката и за възможната организация на факултетите. Той изслуша всичко много внимателно, така че се надявах изложеното да има ефект. Но не стана нищо. Не разбирам защо ме упрекват за разговора с тогавашния имперски министър на образованието, докато по същото време всички чужди правителства бързаха да засвидетелстват на Хитлер международно приетото уважение.

“Шпигел”: Промени ли се Вашето отношение към НСРПГ след като се оттеглихте от ректорството?

Хайдегер: След оттеглянето ми от ректорството аз се ограничих само върху преподавателските си задачи. През летния семестър на 1934/35 г. четох първите лекции върху Хьолдерлин. През 1936 г. започнаха лекциите върху Ницше. Всички, които можеха да слушат, чуха, че това е полемика с националсоциализма.

“Шпигел”: Как стана предаването на длъжността? Вие не взехте участие в тържеството.

Хайдегер: Да, отказах да участвам в тържественото предаване на ректорската длъжност.

“Шпигел”: Вашият наследник партиен член ли беше?

Хайдегер: Той беше юрист. Партийният вестник „Алемания” съобщи за неговото обявяване за ректор с голямото заглавие „Първият националсоциалистически ректор на университета”.

“Шпигел”: Как се отнасяше партията към Вас?

Хайдегер: Непрекъснато бях под наблюдение.

“Шпигел”: Забелязвахте ли това?

Хайдегер: Да, случаят с д-р Ханке.

“Шпигел”: Как стигнахте до него?

Хайдегер: Той сам дойде при мен. Вече беше защитил дисертация през зимния семестър на 1936/37 г., а през летния семестър на 1936/37 г. беше член на моя семинар. Той беше пратен от СД да ме надзирава.

“Шпигел”: Как така той изведнъж дойде при Вас?

Хайдегер: Във връзка с моя семинар върху Ницше през летния семестър на 1937 г. и с начина, по който вървеше работата той ми призна, че повече не може да изпълнява възложената му задача да ме наблюдава и искаше да ми каже това с оглед на моята по-нататъшна преподавателска дейност.

“Шпигел”: Значи партията Ви е държала под зоркото си око?

Хайдегер: Знаех само, че моите съчинения не бива да се обсъждат, например „Платоновото учение за истината”. Изнесеният от мен през пролетта на 1936 г. в Немския институт в Рим доклад за Хьолдерлин, беше атакуван много злонамерено в списанието на Хитлеровата младеж „Воля и власт”.


 

ИСТОРИЯТА НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 47


След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.


В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.


Превод: Петко ПЕТКОВ


Следва


 

РАЗНОГЛАСИЯТА В НАТО ПОКАЗВАТ, ЧЕ ПАКТЪТ Е ИЗЛИШЕН

Е-поща Печат PDF

Двудневната среща на високо равнище край Лондон, отбелязваща 70-тата годишнина от основаването на пакта през 1949 г., трябваше да представлява огромно тържество, но вместо това се получи огромен фарс. Въпреки цялата пищност и церемониалност, придавани на срещата от официалния прием на британската кралица в Бъкингамския дворец, тази среща слезе до нивото на кавги, подигравки и удари в гърба. Макар че НАТО обявява за своя мисия „поддържането на мира и сигурността“, спречкванията между натовските лидери демонстрираха една организация, която е във война със самата себе си.

Кулминацията на комедията настъпи когато американският президент гневно напусна срещата преди заключителната сесия след като откри, че съществува видеоклип, показващ други лидери, които му се подиграват за неговите объркани пресконференции. В клипа се виждаше как Джъстин Трюдо (Канада), Борис Джонсън (Великобритания) и Еманюел Макрон (Франция) сиразменят шеги за Тръмп. В отговор Тръмп нарече Трюдо „двуличен“. На следващия ден пресата отрази случилото се със заглавия на първа страница. „Таймс“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след като лидери са забелязани да се смеят“. „Гардиан“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след подигравки от страна на съюзници“. „Файненшъл таймс“: „Разединение опетнява срещата на високо равнище на НАТО“, „Ню Йорк таймс“: „Кавги и несигурност хвърлят сянка върху бъдещето на НАТО“.

Проблемите на НАТО не се свеждат само до стълкновения между отделни личности. Избирането на Тръмп за президент на САЩ само накара да изплуват на повърхността отдавна тлеещи структурни и стратегически напрежения в организацията. Накратко казано, проблемът на НАТО е, че ръководеният от САЩ военен съюз продължи да се разширява без да притежава своя убедителна спояваща цел. Когато беше създаден през 1949 г., четири години след края на Втората световна война, тогава беше провъзгласено, че Атлантическият съюз бил средство за защита на Европа от съветска агресия. Всъщност беше точно обратното. Организацията НАТО беше основана, за да тормози Съветския съюз. Ето защо през 1955 г., шест години след образуването на НАТО, беше създаден ръководеният от руснаците Варшавски договор.

След рухването на Съветския съюз през 1991 г. се предполагаше, че е дошъл краят на Студената война. Но вместо да се саморазпусне, НАТО продължи да се разширява. През изминалите 30 години организацията добави към себе си 17 нови страни-членки, много от които са разположени в близост до границите на Русия. Въпреки своите официални претенции НАТО въобще не поддържа мира и сигурността в Европа. Организацията раздухва опасно напрежение с Русия, което би могло да доведе до гореща война между ядрените сили. Тези дни руският външен министър Сергей Лавров каза, че безразсъдната експанзия на НАТО поставя под заплаха международния мир. Според него организацията функционира като имперска машина за господство не само в евроатлантическото полукълбо, но и в Близкия изток.

Срещата на високо равнище на НАТО край Лондон премина под лозунга за „обновление на съюза“. Посред кавгите и неприязънта този лозунг показва отчаяния стремеж на организацията да определи своето правдоподобно предназначение в съвременния свят. Демонизирането на Русия с абсурдните твърдения, че Москва искала да нападне европейските страни, представлява опит за всяване на паника сред западната общественост.

На срещата си край Лондон НАТО обяви някои свои нововъведения. Генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг съобщи пред медиите, че освен, че „защищава Европа“ от Русия, НАТО за първи път определя Китай като свое „предизвикателство“. Освен това той обяви, че организацията гледа на космоса като на поле за своите действия. Всичко това показва, че сега повече от винаги НАТО е инструмент на американския империализъм. Организацията поставя пред глобалните цели на Вашингтон фасадата, че става дума за целите на една общност от държави. Именно това господство на САЩ над европейските държави причинява в голяма степен споровете в организацията. Думите на френския президент Макрон от миналия месец, че НАТО се намира в състояние на „мозъчна смърт“, изразяват нарастващото възмущение сред европейските лидери от - както те считат - арогантния американски надзорник.

Така както ръководеният от САЩ съюз НАТО се разшири на 29 членове, а се търсят и нови държави-членки в лицето на Грузия и Украйна, така се разшириха и неговите военни бюджети. Съвкупните военни разходи на пакта възлизат на над 1 билион долара годишно, което е 20 пъти повече от военния бюджет на Русия и 5 пъти повече от този на Китай. В съответствие с експанзията на НАТО е и увеличаването на натовските войни и на операциите за смяна на режима – от бивша Югославия на Балканите до Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и др. И в тези случаи НАТО служи като фасада на американските незаконни войни, придавайки им видимост на международна подкрепа и законност когато всъщност те са открити агресии в пълно нарушение на международното право. Така само дни преди да започне натовското шоу в Лондон, семейство от 5 души, включително и млада майка, беше взривено и разкъсано на парчета от американски дрон в Афганистан. Продължаващата 18 години война на САЩ в тази страна бива сякаш оневинена и оправдана посредством участието в нея на всички страни-членки на НАТО.

Блокът НАТО е надхвърлил своя срок на годност. Неговото продължаващо присъствие и действия са една от главните причини за това, че международните напрежения между САЩ, Европа, Русия и Китай се засилват, а не намаляват. Но неоправданият милитаризъм на НАТО само ускорява неговото излизане от употреба. Разточителните военни разходи са непоносими и вредни за страните-членки на пакта. А вътрешното възмущение от господстващия Вашингтон води до все повече кавги в публичното пространство. Като не притежава за своя истинска цел поддържането на действителна сигурност, а се ограничава с вяли опити да налага империалистическите войни, блокът НАТО се е отправил към забравата. Ето защо превърналата се в цирк среща на високо равнище в Лондон, посветена на 70-тата годишнина от основаването на пакта, е може би знак за вече настъпилата излишност на НАТО.


 

ЩО Е СЪДЕБНА ВЛАСТ И ИМА ЛИ ТЯ ПОЧВА У НАС?

Е-поща Печат PDF

Въпросът за нелегитимността на съдебната власт у нас е табу, забранен за обсъждане от „грантовите“ медии, политиците и оная – все по-неграмотна част от юристпруденцията, наведена да обслужва властта. Независимо кой е на върха. През годините на прехода този въпрос се прокрадна единствено в социалните мрежи благодарение на блестящия анализ на достойния правник, депутата в Седмото ВНС Соня Младенова и някои от следовниците й. Но при всеобщия упадък на националното правосъзнание обществото едва ли е в състояние да осмисли, че именно самоизфабрикувалата се, нелегитимна, порочна система на съдебната власт е главният инструмент, чрез който безнаказано се осъществяват деяния, засягащи държавни и обществени интереси и интересите на гражданите в такава висока степен, че подриват основите на държавността и личностната ценностна система. Въпросът, следователно, опира до

оцеляването на българската нация, на българската държавност.

Близо седмица ни дели от поредните парламентарни избори. И от фаталната дата 12 юли. Фатална, защото на тази дата преди 29 години изтече едногодишният срок определен от КРБ за приемане на нови устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и организацията на съдебната власт, приемането на които трябваше да създаде легитимна основа на съдебна власт, която да е в съгласие с приетата на 12 юли 1991 г. демократична Конституция.

Срокът изрично е посочен в §4 във вр. с §3, ал.2 на Преходните и заключителни разпоредби на КРБ. Този срок има заповеден, задължителен характер и преклузивен, преустановяващ, спиращ ефект. Това е срокът, в който задължително е трябвало да се упражни дадено право: в случая – приемането, обнародването и влизането в сила на всички закони, свързани с устройството и процесуалните действия на съдебната власт (като Закон за съдебната власт, Граждански процесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс, Административно-процесуален кодекс, и т.н., и т.н.). Нито един от тези закони обаче не е приет в заповядания от КРБ срок до 12 юли 1992 г. Забавата за приемането на някои е от порядъка на години – 12, 13, 14 години! А с изтичането на преклузивния срок, възможността да се упражни даденото право се прекратява; извършеното след този срок е без правно основание. Затова в правната теория и практика се приема, че преклузивният срок има фатален характер. Фаталността му в българския случай се изразява в това, че щом като КРБ изрично заповядва крайният срок за приемане на всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и процесуалните действия на съдебната власт да е преди 13 юли 1992 г., с изтичането му не съществува конституционно съобразна възможност този срок да се промени, изпълнението му да се изтегли във време, по-късно от заповяданото.

Иначе казано, незачитането на конституционно установения преклузивен срок води до това, че след като е изтекъл, каквито и действия да са предприети или да се предприемат от законодателя, за да се „навакса“ пропускът, тези действия са неконституционни, незаконни, нищожни. Което означава, че всички приети след 12 юли 1992 г. закони, отнасящи се до уредбата и организацията на съдебната власт, са неконституционни, незаконни, нищожни и не могат да пораждат никакви правни последици. Поради това

не може да се изисква и да се налага под страх от санкции,

да бъдат съблюдавани нищожни закони.

Този извод се налага и от прогласеното в чл. 5, ал.1 и 2 на КРБ върховенство на конституционните разпоредби: „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“ Иначе казано, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и 2 КРБ отменят всичко самоизфабрикувано в сферата на съдебната власт след 12 юли 1992 г. От изложеното дотук следват няколко извода:

Първо, задачата на съдебната власт да разрешава възникналите правни спорове като възпроизвежда справедливост при съблюдаване на действащите легитимни правни норми чрез точното им и еднакво прилагане спрямо всички граждани, бизнеса, органи на централната и местната власт, сдруженията на гражданите и т.н., не е осъществена.

Второ, целта на съдебната власт и на правната система въобще да хармонизира противоречивите интереси на гражданите, бизнеса и институциите така, че да не допуска създаването на условия за произвол в обществото чрез съдебните си актове, не е осъществена!

Трето, процесуалният ред, от който следва да се ръководи съдебната система в производството по съдебните дела, който да е действащ в настоящето и насочен към бъдещето и който трябва да се подчинява на легитимни процедурни правила, така както са заповядани в КРБ, не е осъществен!

Четвърто, структурата, органите и принципите, на които следва да се основава независимата от другите власти съдебна власт, прогласени в Глава VI – „Съдебна власт“  на КРБ, не са реализирани!

От което следва, че

съществуващата сега съдебна власт е нелегитимна, няма законно право на съществуване,

доколкото се е самоизфабрикувала в престъпване на заповяданият от Конституцията фатален преклузивен срок. Което пък означава, че работещите в т.нар. съдебна система лица, са нелегитимни, неовластени, неоправомощени, неоторизирани от съобразени с КРБ закони. А след като делата в съдебната система са образувани от неоторизирани, неовластени, неоправомощени от Закона нелегитимни лица, те са нищожни, а решенията по тях не могат да пораждат присъщите на легитимните съдебни актове правни последици. Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа приема за нелегитимна съдебната власт у нас, след като настоятелно изисква тя да бъде приведена в съответствие с международните актове, по които България е страна и които съгл. чл. 5, ал. 4 на КРБ са част от вътрешното право.

Но именно тази нелегитимна, образно казано – подобие на съдебна власт, създава условия за правен произвол, за налагане правна несигурност у гражданите, юридическите лица и държавата, с което се престъпва императивно разписаното конституционно право за защита на накърнените им права и законни интереси срещу възможна несправедливост (чл. 117, ал.1 от КРБ).

А това, по същество, е отказ от правосъдие! След като Системата е отказала на гражданите и бизнеса създаването на легитимна съдебна власт, след като им е отнела възможността да контестират престъпни противоправни актове на властта, вкл. приватизационните, очевидно давността не може да служи за правен аргумент. Защото давността е цивилизационен институт, съществува там, където властва върховенство на правото, където съдебната власт е легитимна, основана на легитимни устройствени и процесуални закони за организация на съдебната власт.

Има ли изход от тази противоконституционна вакханалия, породена от нелегитимността на съдебната власт?

През изминалите 29 години са правени десетки опити за реформи на т. нар. съдебна власт, но нито един за създаване на съдебна власт според заповяданият в КРБ съдържателен замисъл. Нека повторим:

правени са опити за ре-форми!

Абсурдността на подобни напъни е повече от очевидна: може ли да се промени формата на нещо, което не съществува като легитимно в правния мир; което е нищожно; нещо, което не може да поражда правно действие? Несъмнено, това е хвърляне прах в очите на обществото, поредно упражнение върху хартия. Този факт обаче има и друго измерение, от само себе си говори за професионалния капацитет на ре-форматорите. „Преоблекъл се Илия, пак в тия!“, казва народът.

Нека припомним и неотдавнашния ре-форматорски напън на бившия министър в правителството на ГЕРБ Христо Иванов да предложи, както твърди, „радикална съдебна ре-форма“, която за щастие Народното събрание не прие. След което той хвърли оставка и днес е най-върл противник на ГЕРБ като съпредседател на т.нар. Демократична България. Тежко и горко на нас – огромното мнозинство български граждани, които не споделяме ре-форматорските му напъни, ако Христо Иванов – вече като депутат, поднови законодателните си упражнения за „демократизиране“ на България...

Обстоятелството, че сега съществуващата съдебна власт е фикция се потвърждава и от факта, че в продължение на 29 години не показва резултати, не изпълнява задълженията си спрямо гражданите и обществото. От извършените досега пет поправки на КРБ, четири са в Глава VI – „Съдебна власт“. Очевидно поправките са били козметични, след като проблемите в съдебната система остават, след като върховенството на правото е мръсна дума за повечето магистрати, а необузданата корупция продължава да се вихри – най-вече по върховете на властта. И ако днес някои отново повдигат въпроса за промени в Конституцията, трябва да им се припомни, че повтарянето на едни и същи упражнения не може да доведа до различен резултат.

Нека ми бъде простено, че перифразирам един от заветите на Апостола: „Нам трябват не ре-форми, а провов ред и върховенство на Закона!“ Защото, трябва отново да повторим, кардиналният въпрос за оцеляването на нацията и държавността е свързан със създаването на легитимна съдебна власт. Главният смисъл на независимата (от другите власти) съдебна власт – от „За духа на законите“ на Шарл де Монтескьо (1689-1755) до наши дни – е да санкционира другите власти, когато закононарушават, въз основа на изведения по-късно принцип „власт възпира власт“.

Това означава правосъдието да се превърне в страж на законността,

в най-действено средство за опазване на гражданите и обществото от произвола на чиновници, обявили се за държавата. Защото, може ли някой да посочи поне едно престъпление, извършено у нас извън действието или бездействието на овластения чиновник или магистрат?

Нека припомним, че съдебната власт е охраняваща власт. Нито една програма за възраждане на икономиката, образованието, социалното дело и т.н. не може да бъде осъществена докато не се възстанови непосредственото действие на КРБ, докато не се създаде легитимна охраняваща власт. Власт, която ефективно да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл.117, ал.1 от КРБ).

Това е изключително трудна задача. Макар в преамбюла на демократичната ни Конституция да е записано, че България е демократична, правова и социална държава, реализирането на част от социалните, политическите права и защитни норми фактически са суспендирани, следствие от десетилетния законодателен и управленски разгул, и налаганите отвън неолиберални мантри. За да се изгради ново легитимно нормативно здание необходимо е цялото общество да единодейства за отпор срещу олигархизацията на политиката, срещу срастването на икономическата с политическата и медийната власт. Доколкото създаването на нова съдебна система е от жизнена важност за оцеляване на нацията, необходимо е участниците в тоя съзидателен процес да са с доказани професионални, делови и морални качества; и в никакъв случай да не бъдат допускани лица от магистратските „съюзи“ или от органите за управление на самоизфабрикувалата се съдебна власт.

Такава „цедка“ е необходима, защото през годините на т.нар. преход се нароиха десетки юридически факултети, департаменти по политология, администрация и тем подобни, бълващи хиляди „правници“ и „администратори“, мисловният потенциал на повечето от които за разбиране на изградени през вековете фундаментални правни принципи и норми, причинно-следствени връзки, принципи на съвременната правова държава и т.н., и т.н., е на светлинни години от равнището на първокурсник в математическа гимназия. Нещо повече, „самоорганизирали“ се с парите на външни донори във фиктивни неправителствени организации,

самообявили се за изключителни представители на гражданското общество,

те се оказват доброволни слуги на чужди повели, чиято крайна цел в повечето случаи е окончателното разграбване и разпад на българската държавност.

Днес значителна част от тези кичещи се с дипломи „правници“ и „администратори“, но с липсващ професионализъм, експертност и най-вече – морал и отговорност за бъдещето на нацията, затлачват законодателната и изпълнителната власт, администрацията, управлението, съдилищата. Не са редки случаите, когато в публичните си изяви тези новоизлюпени „правници“ и „администратори“ откровено се подиграват с Върховния ни закон, дори си позволяват флагрантни изхвърляния в смисъл „Майната й  на Конституцията“!

В България все още има достойни, макар и преждевременно пенсионирани, магистрати и хабилитирани правници, както и граждански активисти със задълбочени познания в правото, администрацията и добрите европейски практики, които да бъдат ангажирани в този съзидателен процес. Естествено е този процес да продължи години, за да се стигне до действително качествен проект, който да гарантира ефективност в настоящето и да е насочен с десетилетия към бъдещето.

Припомням една от любимите лекции на моя учител по конституционно право проф. Нено Неновски как е бил създаден френският Code Civil, известен като Наполеонов кодекс: често се налагано групата академици да обсъждат даден проблем в продължение на дни, докато се постигне консенсус за прецизно формулиране текстът на дадена норма. Но и днес, два века след приемането на Code Civil, значителна част от разпоредбите му продължават да са действащи във френското право (а и в правото на редица европейски страни).

Възниква въпросът:

докато се създаде съобразена с КРБ легитимна съдебна система, как да се озаптят „действията“ на магистрати, които продължават да издевателстват; отказват да съобразяват точно Конституцията и законите; отказват да изпълняват длъжността си по съвест; отказват да бъдат безпристрастни, обективни, справедливи; отказват да установяват истината; извършват фрапиращи нарушения на процесуалните правила?

Просто трябва да им се напомни, че не са ненаказуеми! И ако доскоро не е имало „политическа воля“ за санкционирането им, днес държавата е длъжна да приложи Декларацията за основните принципи на справедливост за жертвите на престъпления и злоупотреба с власт, приета на Седмия конгрес на ООН за превенция на престъпността и третиране на правонарушители (Милано, 26 август-6 септември 1985 г.)

Да им се напомни, че съгласно пар. (A.8) на Анекса към Декларацията „извършителите или трети лица, отговорни за тяхното поведение (магистрати и/или длъжностни лица в държавната и общинската администрация), дължат справедлива реституция на жертвите, на семействата им и на техните низходящи. Такава реституция трябва да включва връщане на собственост или плащане за претърпяната вреда или загуба, възстановяване на разходите, направени в резултат на виктимизацията, предоставянето на услуги и възстановяването на правата“.

Остава да се уточни гражданският орган, създаден от Върховният суверен – Народът, който ефективно да санкционира деянията на престъпните магистрати. Това ще е решаващата стъпка към утвърждаване на демократичната, правовата и социалната държава!


 


Страница 6 от 428