„На богатий шапка клатя и на силний казвам „да“
и затуй ми е душата мирна, весела всегда“.
П. Р. Славейков
В своите спомени редица съветски пълководци от Великата Отечествена война, като Жуков, Щеменко и Баграмя, преразказват знаменитата формула на един преподавател по фортификация от Военната академия относно норматива за инженерно оборудване на отбраната: „Един километър, един батальон, един ден“. А един командир на батальон от БНА, чиято младост беше минала в Странджа, казваше: „Характерното за отбраната са огризките от хляб, останките от боб и парчетата вестник, използвани за задни цели“. Ако си представим като вид отбрана външната политика на България през изминалите 30 години и особено трите през, мандата на Бойко Борисов, можем да представим като огризки от хляб и останки от боб прокламираните цели и постигнатите резултати, които се пропагандират не с парчета, а с цели вестници и „национални“ електронни медии. Толкова свободни и независими, че България я класират на 111-то място в света по свобода на медиите.
Според тези блюстители на свободното слово, премиерът Борисов е „велик комуникатор“, признат от страдащия от алкохолен ишиас бивш председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Неотдавна той разказа как чрез една драсканица върху лист хартия Премиерът-Слънце Борисов му описал картинно проекта „Турски поток“. Ако вярваме на самия Борисов, той защитил „Турски поток“ и проекта АЕЦ „Белене“ и при срещата си с Доналд Тръмп в Белия дом. Към газовия проект нашият човек добавил и газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. А за АЕЦ „Белене“ поискал участието на американски компании, произвеждащи оборудване за ядрената енергетика. Според новоназначения американски посланик в София г-жа Херо Мустафа, именно газовата връзка с Гърция и терминалът за втечнен газ в Александруполис щели да отворят пътя за масирани доставки на втечнен газ и да превърнат България в истински газоразпределителен център и източник на енергийна сигурност за целия народ, докато „Турски поток“ я обричал да си остане изцяло транзитна страна. Това каза Херо Мустафа в лекцията за американско българските отношения, която тя изнесе пред Атлантическия клуб. На лекцията присъстваха Дядо Цар и неговият външен министър Соломон Паси, станал вече доктор. Преди руският президент да нахока ръководството на България, а не българите, за умишленото забавяне под външен натиск на строителството на „Турски поток“ на българска територия, точно американският посланик прояви недоверие и за хода на изграждането на газовата връзка с Гърция. Придружена от посланиците на Гърция и Азербайджан, министърът на енергетиката Теменужка Петкова, премиерът Бойко Борисов и представители на съответните търговски фирми, г-жа Мустафа посети Хасковския регион. Уважение всекиму, доверие никому! Но вместо да се обиди, премиерът на България повози посланика на САЩ на джип, шофиран от самия него и пред телевизионните камери награби Мустафа така, че замалко да й отвинти главата. То бива любов, ама чак толкова не бива! При визитата си във Вашингтон Борисов се опита да целуне и Тръмп по бузата, но удари на камък. След толкова обвинения в сексуални посегателства над служителки и проститутки, оставаше да обвинят Тръмп и в джендъризъм! Затова американският президент се задоволи да похвали българите като „страхотни приятели, които купуват F-35“ и харчат за отбрана 3,5% от БВП, за разлика от свидливите германци. Но какъв е в крайна сметка резултатът от „историческата“ среща на Тръмп с Борисов в Белия дом? България отиде на тази среща, предплатила 2,2 млрд.лв. за още непроизведените многоцелеви изтребители F-16 Block 70, а получи в замяна потупване по рамото, снимка за спомен и подканяне за по-бързо изграждане на газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. Посланик Мустафа обеща да докара и американски експерти, които „да огледат площадката на АЕЦ „Белене“. В замяна на това Борисов обеща във Варна да се разгърне координационен център на НАТО с оглед операциите и ученията на Алианса в Черноморския регион.
Но Херо Мустафа формулира съвсем друга задача на центъра: противодействие на морски и кибер-хибридни заплахи.
@Откъде ще дойдат те? Естествено от Русия.
„Гълъбът“ Борисов поиска повече учения, а ще получи един плацдарм за агресия. Москва, която не си прави никакви илюзии относно суверенността на българската външна и военна политика, натири реципрочно един български дипломат и чрез Владимир Путин предупреди София, че може да потърси алтернативен маршрут за „Турски поток“, ако правителството на Бойко Борисов продължава да симулира строителство на газопровода. На срещата на Владимир Путин със сръбския президент Александър Вучич в Сочи този въпрос е бил дискутиран отново, щом Вучич се е похвалил с готовността на сръбския участък от газопровода. Добавете към това изявлението на сръбския министър на отбраната Александър Вулин, че за разлика от България, Сърбия сама взема решения, и ще разберете, че България не извлече никаква полза от своето европредседателство. Сърбия очевидно не гори от нетърпение да влезе в ЕС чрез трамплина НАТО; Северна Македония не желае да признае общата си история с България и да се откаже от антибългарската риторика и политика; Гърция заяви готовност да охранява небето над своята северна съседка, но за разлика от България, има с какво да го охранява! На всичко отгоре, в Гърция и Румъния свалиха властниците управлявали по време на българското европредседателство, а в Северна Македония може да направят същото на извънредните парламентарни избори през април 2020 г. Албания беше ударена от земетресение и също ще отложи евроинтеграцията си за по-добри времена. Впрочем, и френският президент Макрон е на мнение, че е рано страните от Западните Балкани да се канят за преговори за членство в ЕС. Тогава излиза, че България не само не е никакъв локомотив на Западните Балкани по пътя към ЕС, ами и Северна Македония не може да повлече натам. Каква полза от повишения кредитен рейтинг на страната, щом никой голям инвеститор не желае да дойде у нас, заради корупцията, липсата на квалифицирана работна ръка и ограничения ни вътрешен пазар?
Би Би Си излъчи един критичен документален филм за ужасяващите условия, в които живеят деца в неравностойно положение, доказвайки, че нищо в тази област на социалната политика не е помръднало от филма за Могиляне. Тогава премиерът намери жертвения агнец в лицето на министъра на труда и социалната политика Бисер Петков, обвини го в несправяне със задълженията и липса на комуникация с колегите и обществото, и го призова да подаде оставка. Получи тази оставка и веднага подготви следващия скандал, предлагайки Деница Сачева да седне в стола на Петков. И тази „калинка“ с „експертност“ по журналистика и социална педагогика, едва ли е най-подходящия кандидат за министър на труда и социалната политика. А в трудовата й биография като заместник-министър на образованието има и една скандална наредба за анкета сред децата, в която ги питат какви се чувстват: момченца, момиченца, или от някакъв трети пол? Малко по-рано с поста заместник председател на НС бе уреден проваленият тотално като вицепремиер „обединен патриот“ Валери Симеонов. А за главен прокурор ВСС избра Иван Гешев, докато неговият предшественик Сотир Цацаров бе предложен от МС и одобрен от НС за шеф на КПКОНПИ. По-хлевоустните коментират, че сякаш Борисов се готви отново да хвърли пешкира, та си подсигурява гърба срещу бъдещи обвинения от страна на прокуратурата и разследвания на имотното му състояние от антикорупционната комисия. И отново, тълкувайки както дяволът чете Евангелието, препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа и Венецианската комисия, той измисли поста на втори главен прокурор, който да контролира титуляра и да може да го разследва при сигнали за извършено от главния прокурор престъпление! А кой ще контролира и разследва контролиращия прокурор? Да не говорим, че Конституцията не предвижда наличието на този контрольор, който пак ВСС ще избира, за да надзирава избрания от него главен прокурор. Следователно, трябва да се промени Конституцията, но в НС трудно ще се събере мнозинство, което да реши да се проведат избори за Велико народно събрание. Всякакви опити да се заобиколи Конституцията и въпросният наблюдаващ прокурор да се въведе чрез промени в Наказателния кодекс или Закона за съдебната власт, би трябвало да срещнат отпор от Конституционния съд. Впрочем, препоръките на Венецианската комисия се използват от нашите управляващи, само когато им е изгодно. Например, когато комисията предупреди да не се променя Изборният кодекс в последния момент, нашите умници си запушиха ушите. Борисов явно чува само това, което не може да отсвири без да получи шамар от Брюксел или Страсбург.
Последният епизод от играта на справедливост и „съобразяване с народната воля“ се разигра в НС по миналата седмица, когато след две гласувания на текстове в Закона за бюджета, касаещи размера на партийната субсидия, ГЕРБ подкрепи на третото гласуване предложения от БСП размер на субсидията от 8 лв. на получен действителен глас. Лично Борисов обясни това „изгърбване“ с ултиматума на Валери Симеонов, че ако този текст не бъде приет трябва да си търси ново мнозинство за бюджета. Ако бюджетът не бъде одобрен, правителството трябвало да подаде оставка, а предвидените увеличения на минималната пенсия и заплатите на заетите в обществения сектор нямало да ги има. Остава всеки сам да прецени кое от двете е било водещото съображение за промяната в позицията на ГЕРБ. ДПС изтълкува тази отстъпка като „тайна договорка между Нинова и Борисов“, посредник на която бил Валери Симеонов. Интересна ситуация: ОП са съгласни на 8 лв. субсидия, а от ДПС настояват за такъв размер, който да осигури политическото функциониране на малките партии? Но не казват на каква сума възлиза този достатъчен размер? И дали изобщо ДПС има нужда от субсидиране, след като разполага с ТЕЦ „Варна“ и цял обръч от приятелски фирми? И, дали като говорят за неограничени дарения при нулева субсидияь депесарите имат предвид и такива от Турция? Така или иначе, субсидията от 8 лв. на действително получен глас е разумно, но дали ще остане поне през 2020 г., знае само Делфийският оракул.
По ирония на съдбата, точно инициаторите на референдума за промените в изборния кодекс от „Шоуто на Слави“, ще изпият горчивата чаша на безпаричието. Веднъж, защото СЕМ глоби тяхната телевизия „7/8 ТВ“ с 30 000 лв.; втори път, защото никой не се натиска да рекламира в чалга телевизия; трети път, защото съдът отказа да регистрира партия „Няма такава държава“, заради използваните в логото й национални символи. Което човек сам си направи, никой друг не може да му го направи! А пък и сценаристите на Слави не могат да се мерят с Борисов в рукопоцелованието. Както казва Бай Ганьо: „Ти ще целунеш ръка, аз по-надолу. Ти по-надолу, аз още по-надолу. Че ти с мене ли ще се мериш, бе, кьорпе?!“
Една реклама казваше, че не става само с ядене, трябва и акъл. Ние пък ще кажем, че не става само с поцелуйковщина. На разбрания и толкова му стига!
Един от лидерите на руската революция от 1917 г. е Лев Давидович Троцки, чието истинско име е Лейба Давидович Бронщайн. Той развива теорията за перманентната революция, при което неговият идеал е осъществяването на световна революция. Троцки издига и идиотския лозунг за „Европейски съединени щати”. По време на революцията и след нея, Той критикува като ревизионизъм възможността за „Строителство на социализма в една отделна страна“, която идея споделят Ленин и Сталин. Троцки остава убеден в победата на световната пролетарска революция. Той дори стига още по-далеч в своите „революционни идеи”, обявявайки се срещу семейните ценности, които Сталин държи да бъдат запазени.
Лев Давидович Бронщайн смята, че при успех на световната революция, властта ще бъде на „работниците и селяните”, при което ще се създаде световно правителство, според прогнозите на Маркс за световна революция. На практика ще се реализира идеята за наличие на безлична маса наемни работници, както и за тотално равноправие между половете, т.е. заличаване на разликите между тях. Правителството ще упражнява насилие над тези, които не искат да изпълняват разпоредбите на революционната „световна пролетарска диктатура”. Идеята е да няма национални държави, да няма нации със своите традиции и нрави, а само интернационална безлична общност. Това е идеалът на троцкистите. Те ще господстват чрез наднационални силови структури от типа на ГПУ, а медиите ще обработват идеологически съзнанието на работническата класа и интелигенцията, която ще е купена или избита, ако не се подчинява на интернационалната идеология.
Нека сега видим какво ни предлага глобализма?
Ами то е почти същото: Светът е едно „глобално село“ – няма национални държави или ако има, те са с твърде ограничени функции, няма народи със своите култури, особености и нрави. Сега левите либерални неотроцкисти осъществяват това чрез наднационалната бюрократична структура, наречена Европейски Съюз, който е проекция на идеята за Европейски Съединени Щати. Крайната цел в световен мащаб е всеки да бъде „гражданин на света“, т.е. да има свят без граници. Ето, такъв е идеалът на глобалистите.
Над тези интернационални безлични хора ще господстват „наднационални” монополи, които разполагат с наемните работници, а корпорациите ще бъдат защитавани от наднационално управление с помощта на местните колаборационистки правителства и частни силови структури, т.е. от безконтролни бандитски формирования. Това ще е и рай за наркотрафиканти и всякакви спекуланти, бандити и мошеници. Ще господства банковата финансова олигархия, която в страните по целия свят ще е купила местните политици, правителства, медии, актьори, режисьори, социолози, политолози, анализатори и т.п. продажни полуинтелигенти, наричащи се „експерти”, чиято задача е да държат в заблуда и подчинение местното население.
Всичко това се организира и осъществява чрез дейци от световен мащаб, какъвто е идеолога на „Отвореното общество”, Дьорд Шорош, по-известен като Джордж Сорос, мегаспекулант. Ето неотроцкисткото проявление на световното правителство. Тези продължители на делото на Лев Троцки обаче отиват още по-далеч, като освен нациите и дори расите, започват да отричат и половите различия между хората. Според тяхната либерално-глобална идеология, човешките индивиди трябва да са безполова еднородна маса от идиоти. Впрочем, глашатаите на „отвореното общество” приравняват идиотите и бандитите с нормалните хора, нещо повече – за ненормалниците трябва да се полагат специални грижи. Над „правата” на бандитите бдят правозащитници, а нормалните трудови хора, които носят цялата тая паплач на гърба си – тях кучета ги яли. Те трябва само яко да работят и да мълчат!
Ето защо, много от левите либерали (съвременните троцкисти) от Източна Европа приеха с радост глобализма, докато автентичните леви патриоти и десни такива, които му се противопоставят, са в немилост. Това ясно се наблюдава в страни като Унгария, Полша и Чехия, където троцкизмът никога не е имал силни позиции. В Русия той също беше отхвърлен, особено сега, при управлението на Владимир Путин, защото още при Сталин руският народ успя да отхвърли антинационалните глобални идеи на Лйба Бранщайн - Троцки. У нас, за съжаление, троцкизмът има по-силни позиции, които сега се проектират в идеите и действията на родните „модерни леви”. Началото бе дадено още през 1989 г., когато БКП бе оглавена от хора като Александър Лилов и Андрей Луканов, които стартираха промените с ликвидиране на Възродителния процес, оплюване на българските патриоти и приобщаване на страната ни в „международните структури”, както и с приемането на новите „демократични ценности”. А тези „ценности,” както виждаме, изключват патриотизма и защитата на националните интереси. Тяхната идея бе създаването на „модерна лява партия” (разбирай антипатриотична такава), което в крайна сметка се осъществи. Сега сме свидетели как някои неотроцкисти от тази партия подкрепят Истанбулската конвенция, двуполовите бракове и т.п. „демократични ценности”. И става все по-видно, че разликата между класическия троцкизъм и неговата съвременна проекция – глобалния ляв либерализъм, е твърде малка или почти никаква.
|
Кратко разяснение за Сергей Станишев относно резултатите от изборите в САЩ
Цели две седмици след обявяването на победата на Байдън от либералните медии се ослушвах за този следизборен коментар. Но ето че мярнах интересно съобщение в блога на лидера на ПЕС Сергей Станишев (със съкращения): „В разговор на... ПЕС с Джон Подеста... заявих, че управлението на Доналд Тръмп нанесе сериозни щети на трансатлантическото сътрудничество... от... търговията и технологичното развитие, до външната политика... Тръмп си отива, но тръмпизмът... все още не е победен. В ЕС поведението му окуражи консервативни лидери като Орбан... за тях той беше символ и краят на управлението му е поражение за популизма и национализма в Европа. Убеден съм, че историческата победа на демократите... ще бъде едно истинско ново начало за САЩ - връщане към нормалност и предвидимост... особено по отношение на сътрудничеството с ЕС... за рестарт на трансатлантическото лидерство. Байдън обаче ще има тежката задача и да поправи големите щети, нанесени от... Тръмп върху американското общество и силната поляризация в него.”
Браво на Станишев, че в тъй кратък пост е събрал толкова грешни тези. И че ми дава чудесен повод да обясня как стоят нещата - в качеството си на американски прогресист, регистриран демократ и симпатизант на българската и европейската левица.
Но преди това:
защо Тръмп в края на краищата, загуби
– „почти” според прогнозите? Не допускам сериозно, че съдебните дела могат да обърнат резултата. Но на какво се надява Доналд, ще обясня в следващия коментар. Ако трябва да отговоря само с една дума защо загуби, тя е „ковид”. Дистанционното гласуване даде уникален шанс на демократите да мобилизират вота на милиони, главно от черните „вътрешни градове” - хора, които никога не са гласували и никога вече няма да гласуват при обикновени условия.
Както писах и преди, техните гласове, както и общо до 60% от гласовете за Байдън, бяха „против” Тръмп, а не „за” Байдън. Голям принос имаха и „либералните медии” с многогодишния си лов на „руски“ и други вещици. Иронията е, че прогресистите, хората на Бърни, които с героични усилия на терена донесоха победата на Байдън, ще останат силно непредставени в новата администрация.
Победата на Байдън не е „историческа”, както мисли Станишев, а по скоро антиисторическа. Дали е имало големи изборни нарушения, ще се установи от съдилищата. Съдейки по войната срещу Тръмп през цялото му президентство, привържениците му имат поне малко основание да се съмняват. Той никога не успя да подчини държавния апарат и бе обект на постоянен саботаж. Медийната война против него не спря и за миг.
Обкръжението му бе методично компрометирано и унищожавано от демократите, службите и медиите - и поради инфантилния си, нелоялен характер, той го доунищожи и остана сам. Републиканците никога не го приеха напълно за свой - и сега повечето го изоставиха. Появи се и движение „републиканци против Тръмп”, които се очаква да получат няколко места и възможност за сериозно влияние в администрацията на Байдън.
Отказът на Тръмп да признае загубата, освен инфантилния му характер, отразява и позабравения факт, че опонентите му също не признаха реално, ако и да го направиха формално, победата му през 2016 г. и четири години се опитваха да го свалят предсрочно с преврат.
Наистина, както казва Станишев,
„тръмпизмът все още не е победен”.
За него гласуваха - и то главно присъствено, не по пощата, висейки часове по опашки - седемдесет милиона американци, включително цялата работническа класа и всички дребни предприемачи - и бели, и черни, и латиноамерканци. И 90% от българите и източноевропейците в САЩ. Към 80% от вота за Тръмп е вот за Тръмп.
Аритметиката следователно сочи, че „чистият” глас „за” Байдън, е примерно максимум 40 милиона, а този „за” Тръмп - примерно 50 милиона. Това е реалността зад недоволството на неумеещия да губи оранжев инфантилник.
Америка, както пише Станишев, е поляризирана, разделена - да кажем, на две приблизително равни части. Но дали само защото Тръмп, с поведението си, поляризира хората? Мисля че трябва да потърсим причината малко по-дълбоко.
Противниците на Доналд вярват подобно на Станишев, че той е ненормален, непредвидим - и жадуват връщане към „нормалността и предвидимостта“. Без значение кой ще дойде, само да е нормален и предвидим.
Поддръжниците на Доналд мислят обаче, че тази „нормалност” сама по себе си е ненормална - лицемерна, порочна, враждебна за обикновения човек. И го харесват, въпреки всичките му лъжи и инфантилни малоумия, въпреки реалните му действия в интерес на супербогатите и във вреда на бедните, доколкото се опълчва на ненормалната „нормалност” и на свой ред е люто мразен от нея.
Като социалист и съветски историк, Станишев се очаква да е запознат с марксизма. И да разбира, че двете половини са в плен на различни идеологии, т.е. на илюзорно съзнание. Мнозинството и в двете половини всъщност са обикновени трудови хора със сходни реални интереси. Те реално трябва да са на едно място, а всъщност са горчиво разделени и дори виждат у опонентите си въплъщение на абсолютното зло. Това положение е идеално за елита. Но е пагубно за народа и за т. нар. „демокрация”.
За какво става дума? В реалния свят
Джо, работник от „Уолмарт” в Кентъки (тръмпист), и Джозефин, учителка от частно училище в град Ню Йорк (либералка), имат еднакви реални интереси. „Медикеър” за всички, т. е., социализирана медицина (и двамата не са осигурени здравно от работодателя си и не са в профсъюз). Платено майчинство и бащинство, достъпни детски градини, добри безплатни държавни училища във всеки квартал и безплатни щатски университети (нямат пари за частни училища и да остават да гледат деца вкъщи). Всичко това - финансирано с прогресивни данъци, преразпределящи от най-богатите към средната трудова класа. И
Те имат общ интерес от стабилни държавни пенсии, ред и законност у дома (липса и на брутално полицейско насилие срещу невинните, и на лумпенски бунтове, палежи и грабежи на магазини) и от мир в света (липса на терористични заплахи у дома, предизвикани от наши агресии в чужбина). Джо и Джозефин, в идеалния случай, би трябвало заедно да гласуват за социалиста Бърни, и така отиваха нещата в 2016 г. преди Хилари и нейната клика да се намесят.
Но в илюзорния свят на идеологиите, натрапвани им от медиите и върхушките на двете партии, Джо и Джозефин напълно забравят горното и се превръщат в
смъртни врагове по светоглед и стил на живот.
Джозефин иска Байдън (т.е. анти-Тръмп), иска велосипеди, аборти, феминизъм, гей бракове и осиновяване, веганизъм, комбуча, съкращаване на полицията и обича Black Lives Matter (BLM). А мрази „червеновратите” и „фашистите”, които носят „насилие и омраза“, и лъжливият демагог Тръмп им налива масло в огъня.
Джо пък иска св. Тръмп, Бог, мощни джипове, знамето на Конфедерацията, пушки, ред и закон, барбекю с лютив сос, бърбън и бира!... Той мрази „комунистите”, т. е. лицемерните хайверени либерали и яйцеглавите надменни прогресисти от крайбрежията. Те носят високи данъци на трудовия човек и подстрекават лумпените от BLM и Антифа към „комунистическа” революция.
Ето това, др. Станишев, е положението с илюзорното съзнание на американските трудови маси. Положението е класическо „разделяй и владей”. Социалистите трябва да го разбират и да ги просвещават за истинските им интереси. А изборът между Тръмп и Байдън за тях бе съвършено илюзорен и без истински избор.
Колкото до останалите „ценности”, погубени от Тръмп, за които се съкрушава Станишев - трансатлантическото сътрудничество и „лидерство”, „търговията” и „технологичното развитие” - мога да кажа, че Доналд, наистина, по своя хаотичен, противоречив и детински начин, направи каквото можа по историческата задача да изтегли Америка от Близкия изток, където тя причини ужасни бедствия, и донякъде от НАТО и Европа, където внася ненужно напрежение с Русия. И да избави американския работник и дребен предприемач от разoрителните за него „търговски” договори в интерес на глобалните корпорации - NAFTA, TTIP и ТPP. Байдън едва ли ще смогне да „нормализира” всички тези области, но пък иде с целия идеен багаж на късния Обама и Хилари, и с енергията от лова на „руски вещици” да търси нова конфронтация с Русия и да превърне България във фронтова зона.
„Гласове“
02.12.2020 г.
Незабавно след разпадането на Съветския съюз трубадурите на ненаситния американски финансов капитал заговориха за т.нар. ,,Вашингтонски консенсус”, т.е. за пълно подчиняване на международната система на установените в американската столица финансови институции (Департаментът по финансите, МВФ и СБ), а администрацията на Буш-старши – за изграждане на ,,нов световен ред”, доминиран от САЩ и основан на американските национални интереси[1].
Голямата пречка за постигане на тези суперамбициозни цели беше Руската федерация, останала ,,единствената сила в света, която може да разруши САЩ”, както се констатира в изтекъл в медиите секретен доклад от 1992 г. на Пол Уолфовиц, изработен по искане на Пентагона[2]. В реч, произнесена на 25 септември 1995 г. пред заседание на американския Обединен комитет на началник-щабовете, президентът Клинтън постави задачата: ,,В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяване на Русия, окончателно разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ”[3]. Целта така и остана нереализирана. Оказаха се прави малцината трезви глави сред американския експертен елит – проф. Хенри Кисинджър с неговата прогноза от 1994 г., че след разпадането на Съветския съюз Русия е един олюляващ се Великан, който скоро ще се съвземе[4]; проф. Дейвид Калео с предупреждението му от началото на 2001 г.: ,,Американската политика се базира на предположението, че Русия е свършена като Велика сила, една съмнителна в исторически план миза.”[5].
Съвземането на Великана безспорно е свързано с извеждането във властта в края на 1999 г. на Владимир Путин. Под неговото ръководство Русия успя да преодолее всеобхватната криза, да възвърне самочувствието си на реална Велика сила, да преоткрие уникалните си възможности на самостоятелен евразийски геополитически играч и да поеме хвърлената от Запада ръкавица на предизвикателството. Чувствайки нарастваща международна подкрепа, Путин започна открито да опонира на САЩ като ,,вредна” сила в световната политика. Новото политическо говорене на Кремъл бе съпроводено от ново политическо действие.
Отказът на Русия да подражава на Запада и усилията й за изграждане на свой собствен модел, както и категоричното отхвърляне на назидателните съвети отвън, реанимираха дълбоко вкоренената в западната политическа култура русофобия[6]. През януари 2008 г. британският журналист Едуард Лукас публикува книгата си ,,Новата студена война”, възлагаща отговорността за нея на Русия и открито изложила мащабна стратегия за нейното съсипване[7]. И когато Западът се отнесе иронично към очертаните от Путин ,,червени линии” за сигурността на Русия, подстрекаваната Грузия трябваше още през лятото на същата година да плати с откъсването на Абхазия и Южна Осетия.
Русия на Путин си позволи дори да унижава държавата-ядро на Запада: през 2013 г. направи това, което никой друг, включително Китай, не посмя – предостави убежище на сътрудника на американските тайни служби Едуард Сноудън, разкрил потайното изграждане на ,,империя на шпионажа”[8]; през същата година пред погледа на света Русия блокира широко рекламирания план на администрацията на Обама за подхващане на поредната американска война – този път в Сирия.
В трескавото търсене как да бъде наказана непокорна Русия, САЩ заложиха на превръщане на Украйна в копиеносец на патологичната западна русофобия. И спешно организираха поредната ,,цветна революция”, поставила на власт в Киев западни пионки. В стремежа си към откъсване на Украйна от Русия и превръщането й в антируски платцдарм за омаломощаване на Русия, съвременният Запад не е оригинален. Тази стратегия е дело на Ото фон Бисмарк и впечатлява с нейното двуличие. В публичните си изяви Бисмарк не спира да повтаря, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура – на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа сили. Същевременно обаче Бисмарк трескаво търси начини за обезсилване на Русия и стига в крайна сметка до следното ,,прозрение”: ,,Могъществото на Русия може да бъде подкопано само при отделянето на Украйна (…) Необходимо е не само да се отдели Украйна, но и да се противопостави на Русия, да се насъскат двете части на един и същи народ и да се наблюдава как брат убива брата. Затова е необходимо да се намерят и отгледат предатели сред националния елит и с тяхна помощ да се измени самосъзнанието на една част от великия народ до такава степен, че той да ненавижда всичко руско, да ненавижда своя род, без да го осъзнава. Всичко останало е въпрос на време”[9]. В типичния им арогантен стил, американските последователи на Бисмарк дори не си даваха труда да прикриват своите цели. Достатъчно ясно те бяха представени още през 2014 г. от д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност, в изтекла в Интернет реч пред закрита аудитория в германския град Бремен: ,,Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа с Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничеството с Русия и да преориентират икономиките си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка трябва тези 500 млрд. дол., колкото е стокообменът между Европа и Русия, да се превърне в стокооборот между Европа и Америка (…) На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия”[10]. В характерния за американците морализаторски стил д-р Кристи обясни, че ЕС бил ,,длъжен” да направи това: след Втората световна война Америка помогнала чрез своя План ,,Маршал” на Европа да се съвземе; сега, когато САЩ изпитвали големи финансови и икономически трудности, Европа трябвало да върне жеста.
И тъй като вътрешните проблеми на САЩ са изключително трудно решими, Вашингтон започна да проявява склонност да рискува с нова гореща световна война. Възможност за надникване в кухнята на външнополитическите му кроежи даде появилата се през 2016 г. книга ,,2017. Войната с Русия” на американския генерал от резерва Ричард Ширеф – бивш заместник на върховния главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, широко рекламирана като ,,политически бестселър”, който всъщност бе призван да подготви западните общества за започващата схватка със ,,смъртния враг”[11]. Тази нарастваща склонност на Вашингтон към авантюристично поставяне на карта на самото съществуване на човечеството бе убедително коментирана на 1 юни 2022 г. от носителя на ,,Пулицър” и дългогодишен чуждестранен представител на ,,Ню Йорк Таймс” Крис Хеджис под характерното заглавие ,,Няма друг изход, освен война?
Безумните фантазии на американската управляваща класа”[12].
Но в стратегията на оглавявания от САЩ ,,колективен Запад” нещо се обърка.
Първо, през 8-те години на насъскване на украинците срещу руснаците, Русия не си губеше времето и успя да постигне предимство в стратегическите въоръжения, което отрезвява главите и на най-горещите глашатаи за постигане на военна победа над руснаците, дори с цената на безумни човешки и материални жертви.
Второ, след като ЕС не пое многократно подаваната ръка на Русия (в реч пред Валдайския клуб Путин неслучайно призна, че най-голямото му разочарование в международната политика е Европа).
Русия бе принудена да постигне стратегически съюз с Китай, закрепен по време на Зимните Олимпийски игри в Пекин в началото на 2022 г.
Трето, за да не бъде отново изненадана Москва, Путин този път заложи на превантивна специална военна операция в Украйна за елиминиране на неонацистките, крайно националистическите и екстремистки елементи в нейното управление, представляващи реална заплаха за сигурността на Русия.
Четвърто, ожесточената съпротива на отгледаните на западна ясла крайни украински русофоби и прокси войната на Запада срещу Русия затрудняват постигането на целите на руската операция, но това принуждава Москва в движение да ги адаптира и по необходимост да ги направи по-амбициозни, за да бъдат ефективни. На 21 юли 2022 г. външният министър Сергей Лавров обяви, че доставките на все повече и повече западни далекобойни оръжия на Украйна разшириха географията на целите на Русия, които вече включват не само двете донбаски републики в разширените им естествени предели, но и ,,Херсонска област, Запорожка област и редица други територии”. Явно вече става дума за лишаване на Украйна от достъп до Азовско и Черно море, а може би и за още по-мащабни цели, ако се вземе предвид изявлението на Путин от юли 2022 г., че ,,ние все още не сме започнали сериозните неща в Украйна”. Конституционно финализираното впоследствие присъединяване на Донецката и Луганската народни републики и на Запорожка и Херсонска области към Руската федерация, демонстрира непреклонната решимост на Москва да върви по този път.
Пето, западните войнолюбци са силно ограничени от стратегическите предимства на Русия в Европа и от реалния риск да се окажат във война и на втори фронт – срещу Китай, обявен в стратегиите за национална сигурност на САЩ от 2018 г. и 2022 г. за враг № 1.
Шесто, опитът на Запада да изолира Русия от света пропадна с гръм и трясък – не пожелаха да се хванат на въдицата му държавите от ОДКС, ОНД, ШОС, БРИКС, ОАД, МЕРКОСУР, Лигата на арабските държави, Африканският съюз, повечето държави от Г-20, както и толкова важни геополитически играчи като Китай, Индия, Северна Корея, Саудитска Арабия, Иран, Бразилия, Аржентина, Венецуела, дори американският съюзник Израел, натовските Турция и Унгария и водещата преговори за присъединяване към ЕС Сърбия. Признание за провала на западните опити за изолиране и демонизиране на Русия са обявените на 4 юни 2022 г. резултати от международното демоскопско проучване в 52 държави по света на равнищата на русофобията,
осъществено от Форума за сигурността GLOBSEC по поръчка на Фондацията ,,Алианс на цивилизациите”, която бе основана през 2017 г. от бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен. Гордо в тях бяха рекламирани високите равнища в петнадесетина страни (87% сред поляците, 80% сред украинците, 83% сред португалците, 79 % сред датчаните, 78% сред чехите, 77% сред шведите, 75% сред испанците, 74% сред британците, 71% сред германците, около 70% сред австрийците, нидерландците и норвежците, 65% сред италианците, 64% сред румънците, 62% сред американците, 60% сред швейцарците), но бяха подминати без нужното внимание ниските равнища в голям брой изследвани държави (50% сред словаците, 48% сред унгарците, 45% сред гърците, 29% сред алжирците, 14% сред индонезийците, 11% сред саудитците, 7% сред египтяните, 4% сред мароканците), като беше направен и опит да бъдат скрити високите равнища на доверие към Русия в редица страни (59% сред китайците, 56% сред индийците, 48% сред пакистанците, 46% сред виетнамците) и шокиращо високият процент (64) кипърци, обявили се против военните доставки за Украйна.
Още по-интересни са данните за нагласите на българите: въпреки руската военна операция в Украйна, 57% не смятат Русия за заплаха за националната ни сигурност; 47% са на мнение, че България трябва да спазва неутралитет в руско-украинския конфликт; около 40% считат, че Западът и Украйна са предизвикали руската военна операция в Украйна; най-строгите санкции на Русия намират подкрепата на само 38% от българите; процентът на желаещите страната ни да напусне НАТО през последната година е нараснал от 25 на 38; едва 8% възприемат Китай като заплаха. Не бива освен това да се забравя, че доста анализатори с основание гледат с недоверие към изнесените данни, считайки ги за манипулирани в западна полза предвид поръчителя на изследването. Съмненията впрочем намериха потвърждение в проучване на Евробарометър, публикувано на 22 юни 2022 г., особено отнасящите се до България данни: 53% имат отрицателно отношение към САЩ, доверието към ЕС е спаднало от 52% в края на 2021 г. на 49%, почти половината подкрепят Русия и Китай. Съмненията относно изнесените данни от западните социологически проучвания имат и друго още по-важно основание – те обхващат по-малко от 1/4 от държавите по света, което предизвика откровението на Марк Семо във френския ,,Монд”[13]:
,,Единството на Запада срещу Русия го обрича на самота”.
И дирижираните ,,свободни медии” на ,,свободния свят”, подхванали първоначално безпрецедентна информационна война срещу Русия, започнаха да предоставят място на гласове на разума. Американският ,,Уострийт Джърнъл” помести анализ на Уолтър Мийд, в който се констатира: ,,Путин е постигнал най-голям успех в областите на икономиката и политиката, където Западът се виждаше най-силен”. Авторът сочи три уязвимости на западната система: тенденция към протекционизъм, която намалява икономическата му привлекателност за останалия свят; западните ценности, като ЛГБТ пропагандата, объркваща и обиждаща милиарди хора по света; разделенията в самия Запад, които подриват неговото единство[14]. Германският ,,Ди Велт” публикува анализ на Жак Шустер, в който категорично се констатира: ,,Западните политици трябва да се изправят пред истината: Русия не може да бъде изолирана, икономическите санкции не носят желания ефект, Киев не може да сломи многократно превъзхождащата руска армия”[15]. А британският ,,Гардиън” даде място на анализ на Саймън Дженкинс, съдържащ признанието, че ,,западните санкции срещу Русия са най-необмислената и контрапродуктивна политика в новата международна история”, които ,,направиха Путин по-силен от когато и да било”[16]. Завой направиха и водещи западни електронни медии, като най-впечатляващ бе този на Си Ен Ен, дала трибуна на основателя на легендарната група ,,Пинк Флойд” Роджър Уотърс, който нарече Байдън ,,военнопрестъпник”. На въпроса не е ли Путин все пак агресорът, Уотърс отговори с контра въпрос: какво ли биха направили САЩ, ако Русия или Китай решат да създадат свои военни бази по границите на Мексико или Канада? Че това не бе случайно изпуснато интервю, показа излъченият от Си Ен Ен репортаж, показващ как стотици украински коли се насочват по ,,зелените коридори” към контролираната от Русия Херсонска област, докато в обратната посока не се движи никой. Най-показателен бе докладът на ,,Амнести интернешънъл” – базирана в Лондон международна правозащитна неправителствена организация, финансирана основно от Държавния департамент на САЩ, британските служби и фондациите на Сорос и Рокфелер. В пряк текст в него се констатира, че украинската армия системно застрашава живота на цивилни граждани и ги използва като ,,жив щит”. Целият този обрат в наратива на водещи западни медии и неправителствени организации, който е очевидно координиран, показва, че информационната война срещу Русия е на път да бъде загубена и то в момент на безспорните руски успехи в битките на терена, както и че западните центрове за вземане на решения вече търсят възможно най-безболезнения начин за излизане от украинския сценарий за разгром на Руската федерация, нейното декомпозиране и смяна на режима в Кремъл.
Патологичната ненавист към Русия
и стремежът тя да бъде победена на бойното поле с украински ръце вече започва да се превръща в неочакван бумеранг. Инфлацията от двете страни на Атлантика достигна рекордни за последните десетилетия стойности, еврото удари историческото дъно, огромната цена на правителствената подкрепа за украинските националисти и санкциите срещу Русия се заплаща от гражданите на западните страни. И демократичните механизми вече донесоха първите (не)очаквани резултати за западния политически елит: френският президент загуби парламентарното мнозинство, паднаха правителствата на Великобритания, България, Италия и Естония, а демократите в САЩ загубиха контрола върху Камарата на представителите.
В заключение: светът е вече многополюсен, като ясно откроени са три главни полюса – САЩ (вместо обещаните ,,Европейски обединени щати”, ЕС пое унизителния курс към своята трансформация в ,,Европейски подчинени щати”), Русия и Китай (оформили антизападен съюз); мястото на Русия в дооформящия се многополюсен свят ще зависи от изхода на специалната военна операция в Украйна, която в действителност е война срещу оглавявания от САЩ ,,колективен Запад” в името не само на сигурността, стабилността, териториалната цялост и суверенитета на Руската федерация, но и за париране на хегемонистичните ламтежи на съвременния неоколониализъм и за утвърждаване на един по-балансиран, по-стабилен и по-справедлив многополюсен свят.
[1] Цит. по: Чомски, Н. Каквото кажем, става. Интервенции. София, 2009, с. 145, 420.
[2] Цит. по: Чомски, Н. Година 501-ва. Завоюването продължава. София, 1997, с. 43.
[3] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 576.
[4] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 727.
[5] Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 292.
[6] Вж. Цыганков, А. Русофобия: антироссийское лобби в США. Москва, 2015; Меттан, Г. Запад – Россия: тысячилетняя война. История русофобии от Карла Великого до украинского кризиса. Почему мы так любим ненавидеть Россию? Москва, 2016.
[7] Лукас, Е. Новата студена война. Кремъл е заплаха както за Русия, така и за света. София, 2008.
[8] Вж. Грийнуолд, Г. Няма къде да се скриеш Сноудън. София, 2016; Едуард Сноудън. Лично досие. София, 2020.
[9] Цит. по: Аврейски, Н. Украйна. Анатомия на най-голямата криза в Европа. – В: Геополитика & геостратегия, 2019, кн. 3, с. 126.
[10] Цит. по: Пак там, с. 127.
[11] Ширеф, Р. 2017. Войната с Русия. Из секретните документи на висшето военно ръководство на НАТО. София, 2016.
[12] Вж. Хеджис, К. Няма друг изход освен война? Безумните фантазии на американската управляваща класа. – В: ЕПИЦЕНТЪР, 1 юни 2022.
[13] Вж. Le Monde: Единството на Запада срещу Русия го обрече на самота. – Във: Fakti.bg, 30 юли 2022.
[14] The Wall Street Journal, 2022, July, 14.
[15] Die Welt, 23. Juli 2022.
[16] The Guardian, 2022, Aug., 1.
|
