Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„Унгарски дневници“ в Раднево

Е-поща Печат PDF

По инициатива на Стойна Ан­гелова, председател на клуб „Русофили“ в гр. Раднево, и Николай Атанасов, координа­тор на ПП „Нова зора“ за Старозагор­ския регион, на 8 декември 2023 г. в за­лата на Художествената галерия на гр. Раднево активисти и членовете на ПП „Нова зора“, движение „Русофили“, Българския антифашистки съюз, клуб „Приятели“ се срещнаха с международ­ния анализатор и журналист д-р Радко Ханджиев – акредитиран кореспондент на български медии в Унгария и редовен сътрудник на „Нова зора“.

Учителката Пенка Драгиева откри срещата с кратко представяне на госта и последната му книга „Унгарски дневни­ци“ – сборник от публицистични тек­стове, репортажи, интервюта, анализи, публикувани от края на 90-те години на миналия век до днес в български печат­ни издания.

Авторът запозна присъстващите с ми­налото и настоящето на Унгария и на­прави паралел между България и Унга­рия преди и сега. При еднакъв старт след политическите промени през 1989 г. со­циално-икономически днес България е на равнището отпреди 100 години след поражението на страната в Първата световна война и последвалите кърва­ви политически стълкновения и пар­тизанщина, докато Унгария е една от най-динамично развиващите се страни в Евросъюза и пример за отстояване на националните си традиции и интереси. Впечатлиха присъстващите такива факти като разширяването с руска финансова подкрепа и с двойно по-голям капаци­тет на атомната електроцентрала в ун­гарския град Пакш, което ще затвърди енергийната независимост на страна­та през следващите 50-70 години, чуж­дестранните инвестиции в такъв кру­пен сектор като автомобилостроенето, позволяващо Унгария да произвежда пет различни марки коли, повечето от които се изнасят на външни пазари, про­цъфтяващите селско стопанство и хра­нително-вкусова промишленост, осигу­ряващи самодостатъчни и свободни от ГМО храни на унгарците.

Най-голям интерес предизвикаха фа­ктите за социалната политика на Унга­рия. Частното здравеопазване е отде­лено от държавното – лекар не може да практикува едновременно и в два­та сектора. Началната заплата на току- що дипломирал се медик без специал­ност е приблизително 2000 евро, докато на утвърден специалист с 15-20 годиш­на практика – 6700 евро. Лекарствата са качествени и се облагат само с 5% ДДС. Размерът на пенсиите позволява на възрастните унгарци достойно съ­ществуване и редовно се актуализира съобразено с актуалния инфлационен индекс.

А грижите за младите семейства, които приемат да родят и отгледат три и повече деца, както и помощите, които получават от държавата за придоби­ване на жилище, лек автомобил и дру­ги пособия, нямат аналог в Евросъюза. Днес Унгария успешно отхвърля изкуст­вено налаганите от Брюксел неолибе­рални „ценности“, отстоява традици­ите и суверенитета си и успешно може да служи за пример на патриотично ориентираните сили в Евросъюза за създаване на нов международен ред на равноправие и уважение между всички народи по света.

На срещата присъстваха съмишле­ници от Стара Загора, Шипка и други селища в региона.

 

Купен за няколко цента

Е-поща Печат PDF

Историята на Калин Яна­киев е дълга и тъжна. Сорос го е купил евти­но, за няколко цента, за­щото го е намерил на сергията с вече пресечен гръбнак.

Той е потомък на интели­гентна софийска фамилия. Дядо му е бил офицер и ко­мендант на София преди Деве­ти. Живели са в центъра, около „Кристал“. След преврата семей­ството е жестоко преследвано, гонено от столицата, заточа­вано. На самия Калин са праве­ни спънки да следва в Софийския университет и затова, когато най- после записва философия, той е малко по-възрастен от съкурсни­ците си.

Това ми е разказвано от тре­ти лица, не претендирам за пъл­на достоверност. Подробности не са ми известни. Погледнах в „Уикипедия“, но не намерих данни за семейството и ранни­те години на Калин, въпреки че съм чела част от негова изповед за баща му и майка му.

За първи път срещнах името Калин Янакиев в списание “Род­на реч”. Бях дете на четиринай­сет години, но завинаги запом­них един негов стих:

И за миг от дързостта лише­но,

не е мое моето сърце!

Калин пишеше стихове. Го­лям талант и дори гений се кри­еше в това момче.

Запознах се с него на студент­ска сватба на негов съкурсник от Враца, кръщелник на моя баща. Родителите ми кумуваха и бяха довели и мен, абитуриент­ка. Калин тогава беше гадже на моя позната, негова колежка от курса по философия, дъще­ря на състудент на баща ми. На­правиха ми впечатление тъмни­те му очи върху иначе некраси­вото, с твърде резки черти лице, обрамчено от ситно къдрави коси на мулат. Това, което осо­бено се хвърляше в очи, беше из­гърбеният му торс - някак пре­калено превит за толкова млад човек. Сякаш носеше наченки на гърбица.

В един момент заговорихме за поезията на Борис Христов. Аз бях прекалено млада и не всички стихотворения на Бо­рис Христов ми харесваха. Ка­лин ми каза с молитвено събра­ни длани: “А на мен ми е толкова близък” (лиричният герой на Бо­рис Христов).

После и аз влязох в СУ и за­върших история и културоло­гия. Засичах се с Калин и позна­тата ми. Бяха стара, прегоряла любовна двойка. Калин все по­вече се прегърбваше, все едно че вървеше одве, с глава в земята. Наистина ли имаше гърбица тоя човек? После познатата ми бру­тално го напусна, привлечена от презрителното поведение, кое­то демонстрираше към нея, по­томствената столична интелек­туалка, един мой съгражданин, с тънък, изопнат като стру­на силует и щръкнали рижави възрожденски мустаци. Следва­ше медицина.

А аз вече живеех в поезията на Борис Христов както риба­та живее във водата. Перестрой­ката беше в разгара си и реших дипломната ми теза в Катедра „Културология“ да бъде посве­тена на творчеството на този поет, което бе пълно отрица­ние на тоталитарния режим. В същото време в специалност “културология” (“теория и исто­рия на културата”) се появи нов асистент - Калин Янакиев. Бе на­значен за асистент на Аксиния Джурова. И аз го избрах за нау­чен ръководител на моята ди­пломна работа.

В своите лекции Аксиния пре­повтаряше Алпатов. Тя не съзна­ваше, че ние, студентите, я взема­ме на подбив. В годината на мое­то завършване Калин още не бе водил упражнения, не го по­знавахме като преподавател, но аз твърдо вярвах, че той ще хареса и защити тезата, посве­тена на поета бунтар, факел на тогавашното младо поколение българи.

Дипломната ми работа полу­чи възторжена характеристика от рецензента Александър Кьо­сев, днес също професор.

Настана денят на защитата!

Тогава единствено в Катедра „Културология“ се правеха пуб­лични защити. Залата бе пълна с преподаватели, студенти и при­ятели на дипломантите.

Говорих смело, казах това, което мисля за големия поет Бо­рис Христов и за неговите две стихосбирки “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”. Те бичуваха тоталитаризма, защитаваха сво­бодата на твореца. Не говорех с “езопов език”, а с преки думи на­зовавах всяко нещо с името му. Беше 1987 година. Залата теж­ко мълчеше. В изпитната коми­сия бяха Николай Генчев, шеф на катедрата, изкуствоведът Димитър Аврамов, философът Атанас Натев, Аксиния Джуро­ва и много други преподавате­ли. Седяха зад дълга маса срещу дипломантите. Дадоха думата на моя научен ръководител Калин Янакиев, с когото, честно казано, не се бях виждала преди защита­та. Разработих тезата си съвсем сама. Бях сигурна, че той ще за­стане зад мен.

Калин Янакиев отвори уста... и от нея потекоха змии и гущери срещу моя милост. Защо съм избрала тъкмо тоя поет? Той бил маргинал. И по­сле аз не съм разбрала каква насоченост имат стиховете му. Те не били бунт срещу социа­листическия строй, а нещо съв­сем отвлечено. Аз съм вулгари­зирала смисъла им и пр.

Няколко пъти подчерта, че той не е участвал в разработка­та на тезата ми. Че бил прене­брегнат като научен ръководи­тел. Че заявената от мен хъш­лашка позиция го възмущава. Че твърдо стои на другата стра­на на барикадата и няма да се произнесе в подкрепа на по­добно кощунство.

Беше се сгърбил напълно. Се­деше превит до Аксиния и бук­вално се беше залепил за пищна­та й снага, наметната с разкошно палто от норки, каквото само чер­вената аристокрация можеше да си позволи. Беше изчезнал в те­лесата й. Надзърташе от тях - че­рен, грозен, уплашен, смешен. Като злото джудже от приказките на Братя Грим. Дегенерат. Брада­та му опираше в масата, гърби­цата му се извисяваше до тавана.

И внезапно си дадох смет­ка - тоя индивид бе с пречупен гръбнак. Той несъмнено нена­виждаше комунистите, мра­зеше ги с всяка клетка на тя­лото си, но те го бяха смазали. Навярно дори са го накарали да подпише някакви хартии (това не мога да твърдя, но така се по­стъпваше някога с потомците на неблагонадеждните). И той от­чаяно им се подмазваше, той се бъхтеше, той искаше да дока­же, че е правилен, че е правове­рен, че е техен! Че дори клетка от неговия лош “буржоазен про­изход” вече не е останала в кръв­та му. И не можеше да ми прости, че аз, някаква си случайница, съм го изложила, вписвайки го като “научен ръководител” на такава опасна дипломна работа!

Той защитаваше правото си да изпълзи най-сетне по ака­демичната стълбица. С всички възможни компромиси, които отхвърленият може да направи - за да бъде приет!

Палтото от норки важно се произнесе, че трябва да бъда “скъсана” от комисията. В най- добрия случай можело да ми се постави “среден 3”.

А аз бях отлична студентка. Отлична в ония времена наис­тина значеше отлична.

И тогава заговориха профе­сорите Генчев, Аврамов, Натев! Изтъкнаха оригиналността на моята работа, нестандартната мисъл, убедителното пламенно слово, куража ми да се заема с поезията на един творец, цен­зуриран, премълчаван и нена­виждан от казионната критика и властите! Не скриха и че са­мите те са почитатели на Борис Христов!

И вписаха една огромна шестица в книжката ми!

А след 10 ноември довтаса Сорос и Калин Янакиев почна да говори точно обратното на това, което говореше преди 10 ноември. Стана виден сорос­ки професор. Не слиза от екра­ните. Но гърбицата му расте. Гръбнакът му е пресечен зави­наги. Каквото и да каже - все е безгръбначно.

 

ЗА ВЕЛИКАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

В петък, 10 декември, бяха подписани коалиционните споразумения на  партия „Продължаваме промяната“, с БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В събота, 11 декември, президентът Румен Радев връчи мандат за съставяне на правителство на председателя на ПП „Продължаваме промяната“ Кирил Петков. Папка с вече съгласувания проекто-състав и структура на министерски съвет, веднага бе получена от президента Румен Радев. На извънредно заседание на 47-То Народно събрание, в понеделник, 13 декември, се очаква да бъде утвърдено новото правителство на Република България. Ако то бъде гласувано и одобрено от народните представители,  БСП ще отговаря  за 4 министерства.

На Пленума на Националния съвет, в петък, със 138 гласа „за“ без „възрържали се“, и „против“, бяха утвърдени министрите от Коалиция „БСП за България“. Корнелия Нинова бе утвърдена за поста зам.-министър председател и министър на икономиката. Инж. Георги Гьоков - за министър на труда и социалната политика;  Иван Иванов - за министър на земеделието; Христо Проданов - за министър на туризма.

„Нова Зора“ поздравява всички номинирани и им пожелава несекващи сили и всеотдайност към проблемите на Отечеството, в името на великата отговорност за бъдещето на българския народ и каузата на социалната солидарност.

Честито и на добър път!


 

АБОНАМЕНТ 2021

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Тече абонаментната кампания за новата 2021 г. Ако ни вярвате, ако не сме ви разочаровали – подкрепете ни! Неизпълнената задача от миналата абонаментна кампания – 1000 годишни абонамента, остава. И фронтът, повече от всякога, очаква вашата подкрепа. Не само защото заедно ще бъдем по-силни, а защото, за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини е ограничено. Вие отдавна знаете защо. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен. Докажете тази истина!

Във всяка пощенска станция, до 14 декември т.г., може да осъществите вашата подкрепа за вестника.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Цената за един годишен абонамент от 52 броя, е 52 лв.

Приемат се абонаменти  и за един, и за три, и за шест, и за девет месеца.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

За абонамент можете да се обърнете и към офисите на ДОБИ ПРЕС, с които редакцията на „Нова Зора“ има договорни отношения.

Можете да се абонирате и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ МОГА ДА КАЖА НИЩО ХУБАВО ЗА БЪЛГАРСКАТА ЕНЕРГЕТИКА

Е-поща Печат PDF

 

 

 

С. М.: Какво ще е бъдещето на българската енергетика без АЕЦ и без ТЕЦ?

Г. С.: България премина през един дълъг период, в който ця­лата работата по бъдещето на енергетиката се изразяваше в хубави приказки. Приказки за строежа на АЕЦ „Белене”, при­казки за осигуряване на по-ев­тино и по-хубаво гориво, за спи­ране на доставките на руското и пр. В АЕЦ „Козлодуй” бяха на­правени експерименти със за­мяната на „недемократично­то“ (руско) гориво с една по-де­мократична алтернатива и ако крайното решение беше оставе­но на експертите тя никога ня­маше да се състои. Затова се на­ложи Кирил Петков да ходи лич­но да проверява какво бави „ди­версификацията“ та да може все някак да придвижи сделката.

Доста приказки се изприказ­ваха и за „новата“ икономика, която нямало да поглъща тол­кова енергия. Върху хората от района на Маришкия басейн се ръсеха щедро всевъзможни обе­щания, че ще се преквалифици­рат в програмисти, психолози, инфлуенсъри и т. н. Докато вър­веше това баламосване, времето си минаваше, а то е нещо което никой не е в състояние да възста­нови. Ситуацията, в която е из­правена България в момента е резултат именно на десетиле­тията загубено време. На един дълъг период на отлагане, през който бездействието се оправда­ваше с мъглявата идея, ще се по­яви някой който да оправи рабо­тата, само че досега няма такъв.

Затова сега сме изправени пред един ужасно тежък избор, при който няма благоприятен вариант.

Ситуацията е съвсем проста. Около 90% от нашите въглищ­ни запаси се състоят от лигнитни въглища. Те са нискокалорични, с високо съдържание на пепел, влага и други примеси, поради което техният добив и употре­ба не могат да бъдат толерирани. Ако бюрокрацията в Брюксел се е нагледала на въглищните цен­трали по принцип, то онези кои­то изпъкват с едни гърди пред останалите са именно нашите, поради факта че ползват въз­можно най-замърсяващия тип въглища.

Само че това се знаеше отдав­на. България имаше дълъг прехо­ден период, през който можеше да предприеме нещо - за изграж­дането на АЕЦ „Белене”. За увеличаване на мощно­стите в АЕЦ „Козлодуй” (вклю­чително чрез възстановяване на някои от спрените блокове), за разширяване на критична­та енергийна инфраструктура (така че да не ограничава включ­ването на нови ВЕИ-мощно­сти и пр.). Ако през този пери­од бяхме предприели което и да е от тези действия, сега бихме могли да разчитаме че отпада­нето на въглищните централи от състава на енергийния микс ще може да бъде компенсира­но поне частично. Бездействие­то през този период ни доведе до настоящия момент, в който задаващата се ликвидация на една голяма част от настоящо­то производство на електрое­нергия не може да се компен­сира, защото няма с какво.

На стр. ?

От стр. ?

Това ще бъде много удобно за ударно изграждане на нови „възобновяеми“ източници с обещания че чрез тях ще мо­жем да заместим произвежда­ните количества въглищните централи. Само че това просто не е вярно. Номерът не е да за­храните системата от слънцето или вятъра в някой мързелив летен следобед. Въпросът е как ще си осигурите ток около но­вогодишните празници! Тогава пада сняг, слънчевите панели не произвеждат нищо, част от пер­ките замръзват, други се чупят и енергийният баланс в системата излиза на червено.

Веднъж преминахме през подобен период почти без да го усетим, поради простата причина че отпадането на мощ­ности дойде след като бяха лик­видирани някои от най-големи­те консуматори. Това, че нямах­ме режим на тока след затваря­нето на блоковете в „Козлодуй“, се дължи единствено на свитото потребление на индустриалния сектор. Повечето от нас помнят как се разпарчетосваха действа­щи предприятия и как новоиз­люпените приватизатори затва­ряха работещи цехове, само за да ги превърнат в складове. Ди­ващината беше повсеместна и доведе до настоящата ситуация, в която имаме едно доста по- скромно производство, изис­кващо по-малко енергия.

Така сметката излезе. Бъл­гария не само подсигурява из­цяло местното потребление, но дори успява да изнася част от произведената електроенергия, от което получава солидни при­ходи. Това ще приключи в мо­мента, в който спрат въглищни­те централи, което е неизбежно защото в плана за възстановява­не и устойчивост правителство­то пое ангажимент да намали с 40% въглеродните емисии в сектор „Енергетика” и то за съвсем кратък срок. Дори фор­мално да се договори продължа­ване на работата на централите до 2043 г. реално те ще трябва да спрат доста по-рано, просто за­щото ограничаването на въгле­родните емисии в сектора е не­възможно по друг начин.

Хората в сектора го разбират и затова протестират, а прави­телството както обикновено по­лага грижи единствено за оцеля­ването си. Не за решаване на съ­щинския проблем. Същинският проблем пък се покрива с обе­щания за щедри обезщетения на всеки, който напусне място­то си в ТЕЦ-овете, както и про­паганда на уж възобновяеми източници, в които всъщност няма нищо възобновяемо, за­щото нанасят непоправими щети върху екологичното рав­новесие (отначало в района на соларните полета и ветропар­ковете, а после и по-нататък).

Така, както върви процеса скоро ще се наложи да внася­ме електроенергия от чужбина, което пък ще доведе до увелича­ване на разходите за производ­ство, съответно до понижаване на конкурентоспособността на местната индустрия, закриване на предприятия, преориенти­ране на работещите в тях и пр. Това ще доведе до възникване на социално напрежение, увели­чена тежест върху фондовете за социална защита и пр. неприят­ности, които са последица имен­но от този прекалено дълъг пе­риод на изчакване с идеята, че ще се случи чудо.

С. М.: Възможно ли е в ця­лата ситуация, освен на дал­новидност, да има задкулисни мотиви? Възможно ли е съсед­ни страни, които изграждат ядрени мощности, да са има­ли интерес така да се развият нещата за българската енерге­тика?

Г. С.: Основен принцип в римското право е, че чиято е ползата, негова е и вредата. Обикновено онзи, който ще получи най-голяма облага от някакво събитие или реше­ние, е този, който е най-сил­но мотивиран да го предизви­ка. Винаги е добре да изтласка­те конкурент от пазара и особе­но на пазара на електроенергия, където в моменти като сегаш­ния могат да се реализират бас­нословни печалби. Още по-ин­тересни са косвените ефекти, защото ликвидирането на енер­гийни мощности води до от­слабване и ликвидиране на кон­куренцията във всички сектори нагоре по веригата.

Неслучайно България не про­извежда на практика нищо, на което да постави етикет „Произ­ведено в България”. Това от една страна осигурява ловно поле за европейските концерни, а от друга страна - демографски потенциал за ядрото на Съюза. Българите, емигриращи към За­падна Европа захранват точно онези концерни, които продават у нас продуктите на техния труд. Това се постига именно чрез лик­видирането на поминък тук, у нас. Неговото запазване и възста­новяване би означавало по-мал­ки човешки потоци в онази посо­ка и възстановяване на местното производство, а това е нещо кое­то не е в интерес на така нарече­ното „ядро“.

С.М.: Да ви попитам за бю­джета на Асен Василев. Защо всички настръхнаха? Как се от­насяте вие към този бюджет?

Г.С.: Някак той успя да на­строи абсолютни всички срещу нещото, предложено като бю­джет. Забележете че няма нито една гилдия или обществена прослойка, която да заеме дори неутрална позиция.

В бюджета на Асен Васи­лев прозира поредния напън за вкарване на страната ни Еврозоната. Както знаем, Бъл­гария започва две поредни го­дини без бюджет. Миналата го­дина например приемането му беше затлачено, защото в про­екта на министър Велкова фигу­рираше 6-процентов дефицит, което щеше да е равносилно на неформално оттегляне на заяв­ката за членство. С малко повеч­ко оптимизъм и пожелателно мислене дефицитът в проекта за 2023 г. беше свит до заветни­те 3%. Още от същото виждаме и в проекта за 2024, чиято основна цел е да държи заявката за Евро­зоната на дневен ред. Това е опа­ковано с оптимизъм, като в про­екта фигурира почти двукратно пъти по-висок темп на иконо­мически растеж от прогнозите на Европейската комисия, ни­ска инфлация и нереалистично завишени данъчни приходи, при положение че не се изпъл­няват и тазгодишните.

Освен неоправдан оптими­зъм, в този бюджет личи из­вестна паника, защото в повече­то предложения липсва всякаква икономическа логика. Къде е ло­гиката да събирате касови бележ­ки за да получите 1% от заплате­ното ДДС. Как ще стимулирате някой да събира касови бележки, като го бонифицирате с 1% от 1/5 от месечните му потребителски разходи? Направете сметка кол­ко е 1/500 от една средна запла­та, особено след като приспадне­те данъците и осигуровките и ще разберете че от подобна мярка може да се възползва само някой зевзек, който е решил да затрупа администрацията с бележки.

Друга странна идея беше да се приравни гражданския към трудов договор, което означа­ва, че работещите на граждан­ски договор няма да приспадат нормативно признатите (досе­га) разходи, или с други думи - вдигане на данъчно-осигури­телната тежест. При положение че иконо­миката навлиза в криза и до­бре платените работни места ще стават още по-голям дефицит, да санкционирате единствено възможната алтернатива е меко казано непродуктивно.

Паниката личи навсякъде. В хода на обсъжданията в Бю­джетната комисия беше внесено едно меко казано странно пред­ложение за налагането на нов данък върху лихвения марж на банките. Това е равносилно на налагането на допълнителен данък върху разликата между брутните приходи от продаж­би и преките разходи за про­изводство в едно обикновено предприятие, като след прис­падането на останалите разхо­ди пак да го обложите с корпо­ративен данък. Подобни пред­ложения се внасят само когато някой е объркан или притеснен, а мисля че в конкретния случай притеснението е съвсем основа­телно.

С. М.: И накрая да ви попи­там. Вижда се, че дори в стра­ни като Канада, Великобрита­ния, Германия, се усеща сви­ване на имотния балон. Ще подмине ли тази тенденция България? Тук има ли имотен балон. Ще продължат ли да растат цените. Излезе един до­клад на Уникредит…

Г.С.: Да. Интересен доклад, който изобилства от данни. Вие съвсем правилно очертавате по­соката на вълната. Преди пет­найсетина години тя пак тръгна от англо-саксонските пазари и сега виждаме доста сходна кар­тина. Имотният балон в САЩ вече издиша, лихвите нара­стват, а броят на сделките нама­лява. Аналогична ситуация има и във Великобритания и Герма­ния където вече започват коре­кции на цените и вълната по­степенно се придвижва към нас.

Засега България изостава от тази тенденция, защото мест­ната банкова система разпола­га с евтин ресурс който, разбира се, идва от нас. От нашите пари, които депозираме при мизерна лихва. Сега банките разполагат със значителен обем от евтини пари и затова си позволяват да предлагат ниски лихви по кре­дитите които отпускат. Ако на­правите сравнение с миналата есен ще видите, че лихвите по ипотечни кредити са се запази­ли почти без промяна. Пробле­мът е, че по този начин се за­нижава изкуствено оценката на рисковата премия (но не защо­то рискът на средата е намалял) а имотният пазар продължава да се движи по инерция, под­хранван от кредити с неадек­ватно ниска лихва.

Вече виждаме някои си­гурни признаци за неговото охлаждане. Повече от година броят на сделките в България намалява, а когато на един пазар се купуват все по-малко неща, обикновено цените започват да се понижават.

В същото време, ако отнесе­те разходите за покупка на едно стандартно жилище и средния доход на едно домакинство ще видите че жилищата стават все по-трудно достъпни, а това оз­начава неминуем спад на търсе­нето. Ако допреди една година за да си купи едно стандартно жи­лище в България, средното дома­кинство трябваше да задели мал­ко повече от 6 годишни заплати, то сега за същата цел ще са не­обходими почти 7. В сравнение с един относително спокоен за не­движимите имоти период (2014- 2015 г.) това съотношение е значително по-високо, което от своя страна означава че мо­ментът за корекция на цените е наближил или вече настъпил. Няма пазар на който цените да вървят само нагоре, а от 2016 г. насам цените в София например са се увеличили с над 94%. Подоб­ни темпове в Европа не се сре­щат често и според споменатия доклад поскъпването в повечето от наблюдаваните региони е под 90%. В този смисъл прегряване­то на нашия пазар е над средното за ЕС, но кога точно ще настъпи охлаждане и каква ще бъде фор­мата на корекцията - това зависи от политиката на ЕЦБ, от дейст­вията на местното правителство и т.н.

Най-общо казано има два възможни варианта. Мека ко­рекция, при която имотите ще продължат да поскъпват, но съвсем слабо и изоставайки спрямо потребителската инфла­ция (например поскъпване на жилището с 1% при 10% ИПЦ, което ще означава че жилището е изгубило част от своята реална стойност). Възможен е и друг ва­риант, при който цените на имо­тите номинално ще се понижат. Бих казал че в София има квар­тали с толкова надути цени, че там вторият сценарий е прак­тически неизбежен.

 


Страница 6 от 617