Може ли печален невежа в историята да се произнася по исторически теми и да се представя за политически анализатор? Може, разбира се - у нас сульо-пульо се занимава с политика, защо да не може пульо-сульо да прави политически и исторически разбори?
Повод да напиша тези редове е страничката за „коментари“, запазена за Калин Терзийски във в. „Филтър“. Човекът е взел присърце ангажимента си, вероятно варакосан с прилично хонорарче и всяка сряда снася в полога на вестника по едно яйце, което дори през псевдоинтелектуалната си черупка, намирисва на невежествен политологически запъртък. Но писателят също трябва да яде, нали? А сигурна хранилка и топъл обяд предлага само евроатлантическата сороска магерница. Като потвърждение на това правило, виж ежеседмичните участия на Милена Фучеджиева в рубриката „Агора“ на ижеименуемото издание. Но ако Фучеджиева няма какво да губи, какъвто и политкоректен кич да забърка, защото и „сериозните й творби“ са на същото равнище, книгата на Калин Терзийски „Алкохол“ , единствената, която ми е попадала от този автор, ме порази навремето с искреността и силата си - и ми внуши, че в България се е появило ново, даровито и трагично писателско перо.
„Алкохол“ ми прозвуча като ведър вопъл от преизподнята - самоубийствен, самоироничен, наивен и безцеремонен, разрушителен - и градивен.
Оттогава насам с вестникарските си статии и публикациите си в Гугъл, Калин прави всичко възможно да ме разколебае в тази моя оценка.
С „Алкохол“ авторът трябваше да завърши писателския си път (неслучайно тук изплува думата „път“ - книгата напомня духа на Керуак), защото подир нея последва плъзгаво и недостойно надолнище. Не може в белетристиката да си почтен със себе си и читателя, а в публицистиката да се гънеш като мекотело за шепа сребърници. Именно като мекотело, защото на страниците на умерено евроатлантическия „Филтър“, Терзийски дори не защитава твърда евроатлантическа позиция, а разточва като тесто някаква мъглява автопсихоанализа, неясни реминисценции от собственото детство и младост с русофобски пълнеж, оставящи все пак и отворена вратичка за отстъпление в другия лагер - при възможни неблагоприятни геополитически обстоятелства.
Цялото това слузесто, унизително парльоство трябва да представлява „позицията на интелектуалеца в днешната противоречива епоха“. Само дето „позиция“ на пръв поглед липсва, а личи вопиеща необходимост от ежеседмични звонкови постъпления и желанието да напомня периодично за себе си, за да не бъде забравен. Но тези белези са на повърхността. Всъщност позиция има - и тя е в уж небрежното, уж мимоходом изразено патологично изопачаване на истината за отношението към Русия, за разбирането на руското, скрито като реликва дълбоко в българина. Представено през „наивния личен поглед“ на Кальо, то представлява прикрит демоничен фалшификат.
В броя (16 август) на изданието, Терзийски е поместил статия с бомбастичното заглавие „О, Шипка - между героизма и отрицанието“. От текста разбираме, че, според Кальо, одата на Вазов във възприятията на поколенията български деца, е „нещо като скоропоговорка, нещо непонятно, нещо като сбор от странни словосъчетания: човек не разбира неща, които съвсем не е виждал и няма никакъв начин да си представи“. Това явно е възприятието на самия Терзийски, генерализирано и разпростряно върху всички българчета от всички поколения след Освобождението.
В младостта на Кальо, отношението към историческите събития на Шипка и заветната творба на народния поет, сякаш рязко се променя с перманентното присъствие на автора в софийските кръчми:
„После се появи заведението „О, Шипка“ и някак си - пиейки бира в хубава компания от млади писатели - аз започнах да свързвам този израз-възглас с нещо хубаво - с хубавите разговори пред разпенени халби. За мен „О, Шипка“ се асоциираше с уютно бъбрене до среднощ сред дрънчене на чаши и наздравици.“
Нямам представа кои са и с какво са се занимавали родителите на Калин Терзийски, в каква капсулирана среда е отгледан и израснал, та не само в детските, но и в младежките си години, когато вече е правоспособен да се налива до среднощ, не е разбрал какво място има Шипченската епопея в историята на Отечеството, какъв заряд носи подвигът на опълченците и руските войници и офицери на връх Шипка, какъв съдбовен смисъл има за нас Освободителната Руско-турска война, след която България отново се появява на картата на света. Не съм толкова по-стара от Терзийски, но още на три-четири годишна възраст научих наизуст величествената Вазова творба и твърдя, че напълно осъзнавах нейното значение и сила. Бях наясно с разигралите се на върха събития - и дори помнех подробности, ярки и поразителни, които не избледняват с възрастта. И като мен бяха всички мои познати деца, съученици, приятели. Нямаше нито един олигофрен със закъсняло умствено развитие, за когото името Шипка - в българската география, история и поезия - да е „нещо като скоропоговорка, нещо непонятно, нещо като сбор от странни словосъчетания“. Моите родители, както и родителите на моите познати, не бяха червени буржоа, а обикновени образовани българи, но и на село децата знаеха що е Шипка и още от малки посещаваха върха - водени от майки, бащи и учители.
Като млади хора, студенти, не асоциирахме името Шипка с бирария, а с България и с личната и обща саможертва на неговите защитници. И аз смятам за недопустима подмяна, за мерзка гавра, възторжената признателност на българския народ и на неговата младеж, да бъдат свеждани до подобна пошлост.
С тия фалшификати Терзийски представя не само себе си, но и всички българи като малоумни шебеци.
„Едва в зряла възраст“ - продължава да откровеничи Кальо - „с моя чудесен тъст Гено“ - отидохме на връх Свети Никола. „Тогава за първи път усетих“ - пише видният мемоарист Терзийски - „макар и като дълбок, не съвсем осъзнат повей, страховитата същност на това събитие“.
Тъстът Гено бил историк и не спирал да разказва „къде и какво се е случило“, не преставал да обяснява значението на паметниците. Да обсипва с информация зет си Кальо. И Кальо „усетил неосъзнат повей“. Как невъзможен е понякога диалогът между тъст и зет! Какво ще рече „зряла възраст“, когато индивидът е инфантилен, но с пъклено недоразвита и объркана психика - някакъв особен тип аутист?
„Освободила ли ни е Русия или ни е поробила, тогава, в тоя август, когато момчетата са загивали на тоя обрулен и жесток връх? (...) Сложни въпроси“ - стене душата на Терзийски.
А във въпроса няма никаква сложност, отговорът е пределно ясен. Ако Русия не бе освободила българския народ от петвековно турско робство и не бе възстановила българската държавност, днес България нямаше да съществува.
Патосът на Кальо обаче тутакси се измества в друга посока:
„Има ли общо тогавашна Русия със сегашна? Ние ли сме тези, които могат да решат дали има общо или няма?“
Подобно питане очевидно надхвърля интелектуалния потенциал и философско-историческата подготовка на анализатора Терзийски. С него той си взема беля на главата. Не познава Русия и руснаците, руската история му е тъмна Индия, съдейки по информираността му за българската. С особена ерудиция относно руската литература също не може да блесне, като се има предвид ограничения кръг от руски творци, които неуверено споменава. Следователно не познава обекта на своя „анализ“. Ако се реши да отговори на реторичния въпрос, който сам поставя, с „да“ или „не“, ще трябва да се аргументира - а не носи никакъв багаж от доводи. Просто несвързано плямпа. Пълни с думи страничката си. Дава ли си сметка какви рискове носи това бръщолевене? И какъв срам за българите, защото някога ние не се славехме като абсолютни дебили!
Кальо се хваща за единствената възможност - открития финал. Споменава, че братлето му било неистов русофоб и антипутинист, но „винаги е уважавало руската култура. Само че това, което е сега в Русия, няма нищо общо с тази руска култура!“ Става ясно, че Русия на диктатора Путин, която воюва с цивилизования Запад, „няма нищо общо с руската култура“. От себе си ( М.В.) вметвам, че навярно тези, които искат да я разчленят и унищожат, ще я осенят с истински културни достояния. Напомням, че политкоректните русофоби в цивилизована Германия на Шолц, зовяха трудовия немец да пребори зимните студове при наложения газов и електро-дефицит, като си пали огън с произведенията на руските класици.
Кальо се застрахова със самооценката, че, за разлика от брат си, той е „полемичен човек“ - погрешно подбран термин, с който иска да заяви, че е толерантен, неконфликтен. За негово успокоение - никой не уличава безгръбначните в конфликтност, те са извън подозрение. По думите му той също много мразел Путин: „Откакто видях Путин, възневидях това мишелико ченге“. Съгласна съм, за разлика от всяващата съмнения у Кальо „безвежда безчувствена физиономия на Путин“, дядо Байдън, кака Лайнен, Шарл Мишел, Шолц и прочее интелектуалци, да не говорим за Шваб, Гейтс и Сорос, внушават всяческо възхищение. Също и нашата евроатлантическа плеяда - Боко, Денков, Киро, Лена, Асен, Бойкикев, напетият генерал Гном - и вездесъщият Мони Паси. Край тези върхове Шипка наистина изглежда невзрачна.
Според Кальо, брат му често повтарял, че „страна като Русия трябва да се премахне, и то час по-скоро, защото е най-зловещият прът в колелото на човешката цивилизация и олицетворение на злото“. От това уточнение става безпощадно ясно, че всъщност никаква руска култура не се нрави на Кальовия брат - нито някогашната, нито сегашната. И че, ако зависи от братлето на Кальо, то радикално би решило въпроса с руската култура - хващайки се за кобура. Достойно братче - ако бях на Кальовото място, щях братски да му отстъпя списването на страничката във „Филтър“. Преди да го пратя доброволец в Украйна.
Но самият Кальо в заключение на статията си заема соломоновска позиция: „Русия вероятно ще остане и след Путин“.
Машалла, Терзийски! Тц, тц, кой да се сети! Неслучайно си психиатър, макар и неосъществен. Такова велико прозрение си струва изгубените десет минути, които твоите читатели мъченически прекарват насаме с текста ти!
Но чуй какво ще ти кажа - Русия е вечна, а ти си никой. Такъв като теб не бива дори да произнася името й. Камо ли да се опитва „да чертае“ нейното бъдеще.
