От резултатите на сраженията в Карабах се натрапва нов извод: една армия без сериозна система за ПВО и без съвременни средства за водене на радиоелектронна борба е обречена, ако не на разгром, то на сигурно поражение. Може да превъзхождаш противника в пъти по количеството бронирана техника и артилерия, но без прикриването със средствата на ПВО, танковете и оръдията стават лесна мишена за нападателните безпилотни самолети (дронове), които ще ги унищожават на практика като на учебен полигон.
Това наблюдавахме в Идлиб, където турските безпилотници (дронове) нанесоха чувствителни загуби на сирийската армия. След това същото се повтори в Либия и продължи в Карабах. Турските безпилотници
BayraktarТВ2 владееха карабахското въздушно пространство
и почти безнаказано унищожаваха арменската техника и бойци. Съобщението от арменска страна, че няколко безпилотника са били свалени, не повлия на развитието на бойните действия. Азербайджан би могъл да се отнесе спокойно към такива загуби, след като е сигурен, че съюзникът му Турция ще ги компенсира незабавно.
Учудващ е фактът, че в дадения конфликт бяха използвани само нападателните дронове BayraktarТВ2, които не са най-съвременните. През последните години Турция успя да усвои производството на пет модела нападателни дронове и по това въоръжение да излезе на лидерски позиции в света. Именно турските безпилотници в момента се използват най-интензивно в сраженията в Сирия, Либия и Карабах.
Ако на бившите съветски републики Украйна и Азербайджан се предлага не най-съвременния безпилотник BayraktarТВ2, то турските въоръжени сили могат да използват по-усъвършенствания Anka-S, а в близко бъдеще, при необходимост, могат да разчитат на двумоторните нападателни дронове БПЛА Akinciи Aksungur. Това са усъвършенствани машини носещи тежки авиобомби и имащи радиус на действие от порядък по голям от този на BayraktarТВ2, който вече показа своята ефективност в съвременните конфликти. Без съмнение, ако войната в Карабах беше продължила още месец, то азербайджанската армия щеше да разбие окончателно арменските подразделения и да завземе цялата територия на спорния анклав. Въпреки че Армения се готвеше за тази война дълги години, едва ли някой е предполагал, че войната през 2020 г. ще се отличава кардинално от войната преди 25 години. Защото ако по-рано и двете армии (и азерската, и арменската) бяха въоръжени с едно и също съветско оръжие, то днешната азербайджанска армия е преминала на ново техническо ниво, широко използвайки турско и израелско въоръжение.
Така например азербайджанците активно използваха израелски дронове-камикадзе „Нагор“ и, въпреки че те не са от най-съвременните, у арменската армия нямаше нищо аналогично, което да им се противопостави. Воюващите в Карабах арменски части не притежаваха ефективна ПВО и средства за радиоелектронна борба, което предопредели изхода на конфликта. Може да си три пъти герой, но само с автомати „Калашников“ и със съветски танкове не можеш да спечелиш сражения на много места, след като нямаш защита от недосегаемите нападателни дронове. Особено, ако противникът ги има в достатъчно количество.
Изхождайки от казаното по-горе, може да се твърди, че в Карабах се сблъскаха две различни армии: арменската с оръжие от миналия век и азербайджанската, въоръжена с редица съвременни системи, осигуряващи предимство пред противника. Как общо взето ще изглеждат неядрените конфликти на ХХI век стана ясно още в Сирия, а войната в Карабах само потвърди ред ключови за едно сражение моменти.
Карабахският конфликт нагледно показа намаляващата роля на бронетехниката на бойното поле. За месец и половина двете страни загубиха повече от 40 танка и десетки БМП и БТР, много от които бяха унищожени даже преди да видят противника и да произведат първия си изстрел. Бронираната техника все повече започва да прилича на линейните кораби, които бяха скъпи и трудоемки за построяване, но ставаха безполезни с развитието на ракетното оръжие. Разбира се танковете ще останат още дълго време на въоръжение в много армии по света, но ако тази бронирана техника няма осигурен „чадър“ от ПВО, то тя се превръща в беззащитна мишена. Достатъчно е да се разгледат кадри за унищожаването на сирийски и арменски танкове от турски дронове, които ги разстрелват като на стрелбище.
Какви са изводите, които са длъжни да направят руските военачалници?
Те не са малко, но приоритетният от тях е следният: в епохата на цифровизацията на преден план няма да излизат, героичният пехотинец и не по-малко героичният танкист, а бездушните роботизирани системи. Няма съмнение, че и от арменската, и от азербайджанска страна е имало примери на героизъм и саможертва, но ходът на войната, в значителна степен, диктуваха нечувствителните цифрови птици – нападателните безпилотни летателни апарати.
Може би е излишно да припомняме, че арменската и азербайджанската армии са несравнимо по-зле въоръжени в сравнение с армиите от НАТО. Проблемът е там, че и много от армиите на НАТО също не притежават супер съвременни комплекси за ПВО, средства за радиоелектронна борба и високоточни управляеми оръжия. Това се отнася особено за армиите от страните на Източна Европа (вкл. и за Българската армия, б.пр.)
За съжаление и в руската армия се наблюдава изоставане по отношение на нападателни безпилотници (дронове) в сравнение с САЩ, Турция, Китай и даже с Иран. Проектите отдавна са разработени, някои от тях са достигнали на ниво серийно производство, но до насищане на всички подразделения с необходимото количество дронове ще мине не една година. А това въоръжение вкл. дронове-камикадзе ни беше нужно вчера и даже завчера. Ако разгледаме действията на руската авиация в конфликтите от последните години, то те не се различават принципно от действията на съветската авиация в годините на Втората световна война (ВСВ). Върху главите на противника се изсипват тонове бомби, от които само малък процент са управляеми боеприпаси. С използване на бомбардировачи имащи скъп час-полет, атаката от въздуха се получава твърде разточителна и неефективна. А ако самолетът бива свален и загине екипажът, то това става допълнителна човешка трагедия.
Същата тази Турция, в Сирия и Либия използва нападателни дронове с бутални двигатели, с евтина стойност на летателния час-полет и боеприпаси струващи копейки. Те поразяват с точност практически всички наземни цели (с изключение на бункери), а при унищожаването им не загиват пилоти. Самият безпилотник струва в пъти по-малко от един бомбардировач като Су-24. Турският BayraktаrТВ2 струва по-малко от единия двигателна Су-24. За управляване на дрон не са необходими пилоти от висок клас, обучението на които е скъпо. То може да се осъществява от оператор, който не превъзхожда по умения един напреднал в компютърните игри тинейджър. Така че в съвременните конфликти използването на безпилотници излиза много по изгодно и ефективно, отколкото използването на реактивна бойна авиация.
Тъй като
в съвременния свят всичко се измерва с пари,
то и продажбата на безпилотници има по-големи перспективи, отколкото търговията с изтребители и бомбардировачи. От последните на световния оръжеен пазар има излишък, а безпилотници предлагат само няколко страни. При това избирателно. Например САЩ и Израел не продават своите дронове, на който и да е било. Ето защо турските компании „Байрактар“ и TAI, произвеждащи безпилотниците BayraktarТВ2и Anka-S, имат много големи шансове да станат едни от световните лидери по продажба на дронове. Особено, ако на Турция се удаде да локализира района на продажби и да се избави от експортните ограничения на страните доставящи възлови компоненти за дроновете.
Конфликтите в Сирия, Либия и Карабах направиха на турските нападателни безпилотници отлична реклама, за която може само да се мечтае. Ето защо не е изключено в близко бъдеще с турски дронове да се въоръжат не само армиите на Азербайджан, Украйна и Катар, но и много други страни. Световният пазар на оръжия има свои специфични особености, но се подчинява и на общи правила. Едно от тях е: “Кой превари – той товари!“ т.е., който съумее да предложи иновационен продукт – той ще печели, а този който не е успял ще бъде закъснял необратимо.
Ето защо е много жалко, че
Русия сега е в ролята на догонваща,
въпреки че първите наши безпилотници, и то реактивни, бяха разработени още в СССР. Но т.нар. „перестройка“ и особено годините след нея, отхвърлиха страната на десетилетия назад в много области. И не е за учудване, че руските нападателни безпилотници се появяват едва сега, докато в САЩ нападателният дрон Predatore е на въоръжение от 1995 г.
Ако оставим настрана техническите подробности на карабахския конфликт, то най-важният извод, който се налага да направим е, че за армия и въоръжение не трябва да се пести. Всички помним докъде ни доведе пагубният пацифизъм на Горбачов и Елцин, които с ударни темпове съкращаваха армията и разходите за отбрана, демонстрирайки на целия свят своята малоумна любов. И още през 1994 г., заради грешките на недалновидните ръководители на страната, се наложи да се плаща страшна и голяма цена. В същото време Азербайджан показа как трябва да се отнасяме към своята армия и към процеса на превъоръжаването й. Многогодишната модернизация на армията му доведе фактически до печелившо решение на стар териториален спор с Армения, на който краят не се виждаше.
Така че ни остава да си припомним и да перифразираме знаменитата фраза на Александър III: „Русия има само три съюзника – съвременна армия, съвременен флот и водещ военнопромишлен комплекс.“
Превод: Румен ВОДЕНИЧАРОВ
В най-новата история на България има събития, които поколенията няма да забравят. Тези събития са отражение на борбата, която българският народ води против фашизма. За нея са написани много книги и стотици статии, пише се, ще се пише и говори и в бъдеще.
Изминаха почти осем десетилетия от времето, през което в борбата против фашистката тирания активно се включи и младежта от героичния Тузлук (Омуртагска околия, от тогавашната Варненска област). След Освобождението на България от османско робство, голяма част от населението на Тузлука, предимно турци, се изселва и тази част от околията се обезлюдява. Компактно турско население остава в източната половина на Омуртагския край (предимно в Делиормана). В западната част на околията, в течение на години, се заселват българи от Западните покрайнини. Процесът на заселване се ускорява особено след Сръбско-българската война от 1885 г.
Борческият дух на българите от Омуртагския край от годините на робството, се предава от поколение на поколение. Стотици са загиналите от този край в борбата за националната независимост на своята Родина. След победата на Октомврийската социалистическа революция, в редица села на околията възникват комунистически и младежки организации. Организиран характер придобива борбата против фашизма след Септемврийското въстание от 1923 г. Особена сила има и движението за изграждане на Единен фронт между комунисти и земеделци. Активна дейност в селата на околията развива единофронтовецът Лазар Станев.
През лятото на 1941 г., независимо че в България все още няма условия за събаряне на властта на фашиските сили и за установяване на демократично управление, ръководството на Комунистическата партия дава указание борците против фашизма да пристъпят към въоръжена борба. Партийните и ремсови организации и в Омуртагския край организират бойни групи. Терорът на фашистката власт над задържаните в арестите антифашисти не сломява техния борчески дух. През пролетта на 1942 г., при опити от страна на полицейските органи да бъдат задържани, 35 антифашисти от Омуртагския край преминават в нелегалност – комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартийни, сред които са Петър Кабдалията, Арсо Овчаров, Димитър Миланов, Антон Кръстев, Тасийка Асенова и други, които се включват активно в изграждането на структурите на партизанското движение в Тузлука.
За организиране на съпротивата в България от голямо значение е решението на Политбюро на БРП /к/ за сформиране на 12-те оперативни въстанически зони. През пролетта и лятото на 1943 г. е извършено и приключено формирането на въстаническите оперативни зони /ВОЗ/. Формулирани са принципите за изграждането на единна военна организация. В агитационно разяснителната работа особено място заема дейността на задграничното бюро на комунистическата партия с предаванията от Москва на радиостанция „Христо Ботев” и „Народен глас”, в които вземат участие Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров-Марек, Вълко Червенков и други членове на Задграничното бюро на ЦК на БРП /к/. Победите на Червената армия под Москва, при Сталинград и на Курската дъга, активизират и антифашистите в България за въоръжена борба против фашисткото управление в страната.
По решение на Окръжния комитет на БРП /к/ в Шумен, IX ВОЗ е разпределена на оперативни райони. Първи район, с център Попово обхваща селата от Поповска околия и част от селата на Беленска околия. Втори район, с центрове Омуртаг и Поляне (Антоново), обхваща цяла Омуртагска околия, част от селата, включени в община Тича, Котленска околия, село Стеврек, Еленска околия, някои села от Горнооряховека околия. Трети район, с център Търговище, обхваща Търговищка околия и селата от югоизточната част на Разградска околия. Четвърти район, с центрове Преслав и село Смядово, обхваща Преславска околия и селата около община Ганчево на Провадийска околия. Пети район е с центрове Шумен и Нови пазар.
По решение на щаба на IX ВОЗ и по решение на Околийския комитет на БРП /к/, с цел активизиране дейността на партийните организации, Омуртагска околия е разделена на райони, на които са определени и отговорници: Първи район – Омуртаг и Герлово, със задача да установи връзки с турското население и антифашистите в Котленска околия, чрез село Тича.
Отговорник за района е секретарят на Околийския комитет на Партията в Омуртаг Димитър Камбуров; Втори район – селата Камбурово, Извор, Ястребино, Кьосевци, с отговорник Николай Иванов Коев; Трети район – селата Илийно, Таймище и Змейно, с отговорник Никола Станчев Куруиванов; Четвърти район – селата около Поляне, с отговорник Станчо Василев – Калеята.
През лятото и есентта на 1943 г. е извършена активна организационна дейност за изграждане на яташка мрежа и на бъдещите партизански отряди. На 12 септември 1943 г., в Тузлука, в гората между селата Орач и Халваджийско, е обявено създаването на Омуртагския партизански отряд. Същият ден, вечерта, е проведена и първата партизанска акция в IX ВОЗ, която оказва благоприятно отражение за разгръщане на партизанското движение в Омуртагския край. Числеността на партизаните от 22, при сформирането на партизанския отряд, нарасва за кратко време, на 65. Щабът на отряда решава той да се раздели на две чети – Тузлушка и Балканска чета. Това разделяне на отряда дава възможност за много по-добра маневреност при провеждането на партизанските акции. Извършва се усилена подготовка и активна разузнавателна дейност за изучаване на обстановката в района на предстоящите партизански акции. Вниманието на Щаба на отряда е насочено към укрепване на яташката мрежа и подготовката за настъпващата зима. Партизаните се запознават и обучават с оръжието, с което разполагат. Изнасят се информации за обстановката на Източния фронт. Пишат се позиви, в които се отправят призиви към жителите на околията да оказват съпротива на фашистката власт. Отправят се предупреждения към кметове и кметски наместници, активни дейци на фашистката диктатура.
От началото на октомври до края на ноември 1943 г. отрядът провежда шест наказателни акции.
Първата е на 5 октомври в село Любичево. За ефекта от акцията говори разпространеният слух сред жителите на околните села: „Много шумкари, повече от 500, с червени ботуши, с шмайзери, убиха кмета и изгориха общинската архива”.
На 9 октомври е проведена акция в село Дръжка поляна. Изпълнена е смъртната присъда, издадена от партизанския съд, на секретар-бирника за неговите безчинства над селяни от общината. Изгорен е общинският архив, иззети са 14 пушки, много патрони и пишещата машина на общината.
На 16 октомври е проведена акция в Тузлушките села Шишковица и Орач. Наказани със смърт са доносници за селяни, оказвали помощ на партизаните. Следват партизанските акции в Пчелно, Змейно, Моравка.
„Партизанското движение в нашата въстаническа оперативна зона се прояви и наложи като авторитетна и сериозна сила и заплаха за фашистката власт” – пише в своите спомени командирът на IX ВОЗ Груди Атанасов. Проведените партизански акции вдъхват увереност в жителите на околията, че партизаните са негови защитници. „Населението в по-голямата си част е комунизирано и дава широка подкрепа на нелегалните групи. Подкрепата, която то ни дава в борбата с нелегалните, е нищожна”, отбелязва в доклада си до своите началници командирът на жандармерийския отряд в Омуртаг.
Фашистката власт предприема мерки за смазване на партизанското движение. Полицейските сили са разпределени на групи от по 20 души в по-големите села на околията. Към тях са формирани и групи от секретни сътрудници на полицията. Въведен е и полицейски час от 20 часа вечерта до 6 часа сутринта. Въведена е и система на „откритите листи”, които полицейските представители издават за движение от едно населено място към друго. Полицията започва масови арести на селяни, обвинени, че помагат на партизаните. Сградата на гимназията в Омуртаг е превърната в полицейски арест, където са извършвани жестоки побои над арестуваните. Много училища в селата на околията са превърнати в полицейски участъци.
Разрастването на въоръжената съпротива в зоната стряска управляващите. За разгрома на партизанските отряди в зоната се включват и войскови поделения от дивизионната област. Участие срещу партизаните вземат полицейски и армейски сили с обща численост над 10 000 добре въоръжени и екипирани полицаи и войници. На 15 декември 1943 г. IV Преславска дивизия е вдигната по тревога и във взаимодействие с жандармерията и полицията започва блокада на районите, в които действат партизанските отряди и чети. Командването на блокадата подлага на жестоки мъчения арестуваните антифашисти, за да разкрие партизаните, ятаците и помагачите.
Партизанското разузнаване следи действията на войската и полицията, а щабът на ВОЗ дава указания партизаните да не влизат в открит бой с войската и жандармерията.
На 18 декември 1943 г. вечерта започва блокадата на Омуртагска околия. Управниците на Омуртаг настояват за „Вартоломеева нощ за шумкарите и техните помощници”. Благодарение на умението на командването на отряда, партизаните не попадат в обръча на блокадата. Първият етап на блокадата завършва с неуспех, но след извършеното предателство от партизанина Райко Веселинов, започва вторият етап на блокадата. По време на нея Тузлушката чета е разделена на няколко групи. Предателството дава възможност на блокиращите да разкрият местата на пребиваването им.
Рано сутринта, на 19 декември 1943 г., Омуртагска околия е обкръжена от всички страни. Започва масово претърсване на селата и техните землища. Сутринта на същия ден, от ареста в Омуртагската гимназия са изведени 23-ма арестуван, които са разстреляни по пътя от Омуртаг за Поляне. Опожарени са къщите на партизаните от Омуртагския отряд. Фашистките палачи с животинска злоба се нахвърлят срещу близките на партизаните. В с. Ястребино, Омуртагско, са разстреляни 18 жители на селото, сред които и 6 деца.
През целия януари 1944 г. партизаните от Омуртагския партизански отряд водят сражения срещу полицията и жандармерията. Битката е неравна и от нея само петима партизани остават живи и посрещат свободата на 9 септември 1944 г. Загиват 104 партизани, ятаци и помагачи. Изгорени са 86 къщи на антифашисти в околията. Избитите партизани са били излагани по площадите в големите села и в Омуртаг и след това изгаряни на две клади, едната в с. Поряне, а другата – в местността Олавджика – между землищата на селата Царевци и Змейно.
Имената на загиналите срещу фашизма са записани на издигнатите паметници, увековечаващи техния подвиг. Тези паметници ще напомнят на поколенията за мрачното минало на фашизма.
|
Историята на Калин Янакиев е дълга и тъжна. Сорос го е купил евтино, за няколко цента, защото го е намерил на сергията с вече пресечен гръбнак.
Той е потомък на интелигентна софийска фамилия. Дядо му е бил офицер и комендант на София преди Девети. Живели са в центъра, около „Кристал“. След преврата семейството е жестоко преследвано, гонено от столицата, заточавано. На самия Калин са правени спънки да следва в Софийския университет и затова, когато най- после записва философия, той е малко по-възрастен от съкурсниците си.
Това ми е разказвано от трети лица, не претендирам за пълна достоверност. Подробности не са ми известни. Погледнах в „Уикипедия“, но не намерих данни за семейството и ранните години на Калин, въпреки че съм чела част от негова изповед за баща му и майка му.
За първи път срещнах името Калин Янакиев в списание “Родна реч”. Бях дете на четиринайсет години, но завинаги запомних един негов стих:
И за миг от дързостта лишено,
не е мое моето сърце!
Калин пишеше стихове. Голям талант и дори гений се криеше в това момче.
Запознах се с него на студентска сватба на негов съкурсник от Враца, кръщелник на моя баща. Родителите ми кумуваха и бяха довели и мен, абитуриентка. Калин тогава беше гадже на моя позната, негова колежка от курса по философия, дъщеря на състудент на баща ми. Направиха ми впечатление тъмните му очи върху иначе некрасивото, с твърде резки черти лице, обрамчено от ситно къдрави коси на мулат. Това, което особено се хвърляше в очи, беше изгърбеният му торс - някак прекалено превит за толкова млад човек. Сякаш носеше наченки на гърбица.
В един момент заговорихме за поезията на Борис Христов. Аз бях прекалено млада и не всички стихотворения на Борис Христов ми харесваха. Калин ми каза с молитвено събрани длани: “А на мен ми е толкова близък” (лиричният герой на Борис Христов).
После и аз влязох в СУ и завърших история и културология. Засичах се с Калин и познатата ми. Бяха стара, прегоряла любовна двойка. Калин все повече се прегърбваше, все едно че вървеше одве, с глава в земята. Наистина ли имаше гърбица тоя човек? После познатата ми брутално го напусна, привлечена от презрителното поведение, което демонстрираше към нея, потомствената столична интелектуалка, един мой съгражданин, с тънък, изопнат като струна силует и щръкнали рижави възрожденски мустаци. Следваше медицина.
А аз вече живеех в поезията на Борис Христов както рибата живее във водата. Перестройката беше в разгара си и реших дипломната ми теза в Катедра „Културология“ да бъде посветена на творчеството на този поет, което бе пълно отрицание на тоталитарния режим. В същото време в специалност “културология” (“теория и история на културата”) се появи нов асистент - Калин Янакиев. Бе назначен за асистент на Аксиния Джурова. И аз го избрах за научен ръководител на моята дипломна работа.
В своите лекции Аксиния преповтаряше Алпатов. Тя не съзнаваше, че ние, студентите, я вземаме на подбив. В годината на моето завършване Калин още не бе водил упражнения, не го познавахме като преподавател, но аз твърдо вярвах, че той ще хареса и защити тезата, посветена на поета бунтар, факел на тогавашното младо поколение българи.
Дипломната ми работа получи възторжена характеристика от рецензента Александър Кьосев, днес също професор.
Настана денят на защитата!
Тогава единствено в Катедра „Културология“ се правеха публични защити. Залата бе пълна с преподаватели, студенти и приятели на дипломантите.
Говорих смело, казах това, което мисля за големия поет Борис Христов и за неговите две стихосбирки “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”. Те бичуваха тоталитаризма, защитаваха свободата на твореца. Не говорех с “езопов език”, а с преки думи назовавах всяко нещо с името му. Беше 1987 година. Залата тежко мълчеше. В изпитната комисия бяха Николай Генчев, шеф на катедрата, изкуствоведът Димитър Аврамов, философът Атанас Натев, Аксиния Джурова и много други преподаватели. Седяха зад дълга маса срещу дипломантите. Дадоха думата на моя научен ръководител Калин Янакиев, с когото, честно казано, не се бях виждала преди защитата. Разработих тезата си съвсем сама. Бях сигурна, че той ще застане зад мен.
Калин Янакиев отвори уста... и от нея потекоха змии и гущери срещу моя милост. Защо съм избрала тъкмо тоя поет? Той бил маргинал. И после аз не съм разбрала каква насоченост имат стиховете му. Те не били бунт срещу социалистическия строй, а нещо съвсем отвлечено. Аз съм вулгаризирала смисъла им и пр.
Няколко пъти подчерта, че той не е участвал в разработката на тезата ми. Че бил пренебрегнат като научен ръководител. Че заявената от мен хъшлашка позиция го възмущава. Че твърдо стои на другата страна на барикадата и няма да се произнесе в подкрепа на подобно кощунство.
Беше се сгърбил напълно. Седеше превит до Аксиния и буквално се беше залепил за пищната й снага, наметната с разкошно палто от норки, каквото само червената аристокрация можеше да си позволи. Беше изчезнал в телесата й. Надзърташе от тях - черен, грозен, уплашен, смешен. Като злото джудже от приказките на Братя Грим. Дегенерат. Брадата му опираше в масата, гърбицата му се извисяваше до тавана.
И внезапно си дадох сметка - тоя индивид бе с пречупен гръбнак. Той несъмнено ненавиждаше комунистите, мразеше ги с всяка клетка на тялото си, но те го бяха смазали. Навярно дори са го накарали да подпише някакви хартии (това не мога да твърдя, но така се постъпваше някога с потомците на неблагонадеждните). И той отчаяно им се подмазваше, той се бъхтеше, той искаше да докаже, че е правилен, че е правоверен, че е техен! Че дори клетка от неговия лош “буржоазен произход” вече не е останала в кръвта му. И не можеше да ми прости, че аз, някаква си случайница, съм го изложила, вписвайки го като “научен ръководител” на такава опасна дипломна работа!
Той защитаваше правото си да изпълзи най-сетне по академичната стълбица. С всички възможни компромиси, които отхвърленият може да направи - за да бъде приет!
Палтото от норки важно се произнесе, че трябва да бъда “скъсана” от комисията. В най- добрия случай можело да ми се постави “среден 3”.
А аз бях отлична студентка. Отлична в ония времена наистина значеше отлична.
И тогава заговориха професорите Генчев, Аврамов, Натев! Изтъкнаха оригиналността на моята работа, нестандартната мисъл, убедителното пламенно слово, куража ми да се заема с поезията на един творец, цензуриран, премълчаван и ненавиждан от казионната критика и властите! Не скриха и че самите те са почитатели на Борис Христов!
И вписаха една огромна шестица в книжката ми!
А след 10 ноември довтаса Сорос и Калин Янакиев почна да говори точно обратното на това, което говореше преди 10 ноември. Стана виден сороски професор. Не слиза от екраните. Но гърбицата му расте. Гръбнакът му е пресечен завинаги. Каквото и да каже - все е безгръбначно.
В петък, 10 декември, бяха подписани коалиционните споразумения на партия „Продължаваме промяната“, с БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В събота, 11 декември, президентът Румен Радев връчи мандат за съставяне на правителство на председателя на ПП „Продължаваме промяната“ Кирил Петков. Папка с вече съгласувания проекто-състав и структура на министерски съвет, веднага бе получена от президента Румен Радев. На извънредно заседание на 47-То Народно събрание, в понеделник, 13 декември, се очаква да бъде утвърдено новото правителство на Република България. Ако то бъде гласувано и одобрено от народните представители, БСП ще отговаря за 4 министерства.
На Пленума на Националния съвет, в петък, със 138 гласа „за“ без „възрържали се“, и „против“, бяха утвърдени министрите от Коалиция „БСП за България“. Корнелия Нинова бе утвърдена за поста зам.-министър председател и министър на икономиката. Инж. Георги Гьоков - за министър на труда и социалната политика; Иван Иванов - за министър на земеделието; Христо Проданов - за министър на туризма.
„Нова Зора“ поздравява всички номинирани и им пожелава несекващи сили и всеотдайност към проблемите на Отечеството, в името на великата отговорност за бъдещето на българския народ и каузата на социалната солидарност.
Честито и на добър път!
|
