Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПЪРВИЯТ ГЕНОЦИД НА XX ВЕК

Е-поща Печат PDF

„По на юг, в един дол имаше  трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“

Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в най-големия световен проблем, причините за които и до днес са неясни.

През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го около 2000 души, българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.

 


На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.

Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:

КОГАТО НА 23 СЕПТЕМВРИ ТУРЦИТЕ  ПОДБРАХА НАРОДА С БОЙ СЕ ВДИГНА ТА­КЪВ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛЕН ВИК НА МНОГОХИЛЯДНИЯ НАРОД, ЧЕ ЦЯЛ ДЕДЕАГАЧ ПОТРЕПЕРИ. ЦЕЛИЯТ ГРАД СТАНА НА КРАК! КАМЪК ДА БЕШЕ ЧОВЕК, НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ПРОПЛАЧЕ…

Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те  нападат башибозука.

Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и ко­мандирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят.

 

 

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници, които са на път да подпалят неунищожените все още български села в околността. Започва истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:

„ТОВА, КОЕТО СЛЕД 9 МЕСЕЦА ЗАВАРИХМЕ В АРМАГАН БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ ТУК НАИСТИНА Е ИМАЛО ЧОВЕШКА КАСАПНИЦА!“

В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари (б.р. 1914г.) избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Втората група е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.

Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверили турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и беззащитни.

 


Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с  трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.

Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили късмет и възможност да се завърнат в пределите на България.

Тази публикация е изготвена по изследванията, поместени в „Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление“ на проф. д-р Делчо Порязов и „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на проф. д-р Любомир Милетич.

 


 

 

СВОБОДНИ И РАВНИ ПРЕД ЗАКОНИТЕ

Е-поща Печат PDF

Наред с драматичните събития, които съпровождат Руско-турската война - най-напред светкавичният успех на руската армия, а по-късно загубите при Стара Загора, Ловеч и Плевен, започва решаването на един много важен въпрос - трябва да бъде създадено гражданско управление в освобождаваните български земи. За тази цел още с обявяването на войната (24.IV.1877 г.) към Главната квартира на Дунавската армия е учредена т.нар. Гражданска канцелария. За неин ръководител е определен княз Владимир Черкаски.

Няма да обясняваме защо главнокомандващият на Дунавската армия княз Николай Николаевич и неговият началник-щаб ген. Артур Непокойчицки са в непрекъснат конфликт с Черкаски и защо се отнасят високомерно към българите, които работят под негово ръководство, както и защо самата българска група е разделена на две враждуващи групи - стари и млади. Не бива обаче да отминем най-отговорната страна от работата на княз Владимир Александрович - усилията му и пряката му дейност за практическото въвеждане на българска гражданска управа, при това изборна, във всяко селище още с освобождаването му. Тук именно се корени една от причините за конфликта на Черкаски с редица влиятелни фактори в руската армия и почти пълната изолация на Гражданската канцелария. Князът получава прозвището "утопист" и "вироглав волнодумец", заради демократичните му разбирания, що се отнася до своевременното заменяне на турското управление с българско.

Неговите схващания за демократичност в държавното управление са много по-отдавнашни, още от времето, когато едва 25-годишен, той работи в Тула за освобождаване на селяните от крепостното робство. Преминал през много изпитания, човек с наистина необичайно демократична за онези години биография, Владимир Черкаски изиграва изключително важна роля в историята на новоосвободена България.

Под прякото ръководство на княз Черкаски и на помощниците му от Гражданската канцелария - генералите Анучин, Золотарьов, Домонтович, както и на българите Найден Геров,  Драган Цанков,  Марко Балабанов,  Иван Ст. Иванов и др., са изработени няколко исторически документа. На първо място това са "Прокламацията на Царя-Освободител към населението след преминаването на Дунава" и „Инструкцията за въвеждането на ново гражданско управление”.

Прокламацията е документ, който по важност стои може би наравно с Манифеста за обявяването на войната. Чрез нея се определя освободителната мисия на войната: свобода на българския народ и еднаква отговорност на всички граждани пред законите, независимо от вероизповеданието и народността им.

"Жители на България! - се казва в третия абзац на прокламацията. - Делото на Русия е да създава, а не да руши. Тя е призована от всевишния промисъл да сговори и омиротвори всички народности и всички вероизповедания в ония части на България, дето има да живеят заедно хора от различен произход и от различни вери. Занапред руското оръжие ще опази от всяко насилие всеки християнин; нито един косъм няма да падне от главата някому безнаказано; никому една троха не ще вземе насилствено мохамеданинът или някой друг, без той да бъде тутакси наказан за това. Всяко престъпление ще води след себе си и безмилостно наказание..."

В Прокламацията е обърнато специално внимание и на населението от турски произход:

"...Подчинете се безусловно на законните повеления на ония власти, които ще бъдат назначени, когато дойде моята войска. Изпълнявайте техните заповеди безпрекословно. Станете мирни граждани на онова общество, което е готово да дарува и вам всичките добрини на правилно уреден граждански живот. Вашата вяра ще си остане незасегната, вашият живот, животът и честта на вашите семейства свето запазени."

Последната част от Прокламацията уточнява:

"Там, където отиват напред в страната ви руските знамена, навсякъде на мястото на турските власти ще се постави добро управление. В това управление ще се повикат да заемат незабавно деятелно участие местните жители под ваше ръководство от наредената за това власт; а новите български дружини ще послужат за основа на местна българска сила, предназначена за пазене на всеобщия ред и безопасност..."

Цитирахме части от Прокламацията, защото руското правителство в лицето на Гражданската канцелария не отстъпва от нейните основни положения и не я нарушава, въпреки изключително сложната обстановка, при която е поставена руската армия след опожаряването на Стара Загора от войските на Сюлейман паша, неуспехите при Плевен (до идването на ген. Тотлебен), зверствата на турците при Шипка, Телиш и Горни Дъбник, предизвикали остра реакция сред световната общественост чрез публикациите на чуждестранните военни кореспонденти. В подкрепа на благородството на руската армия и принципността на гражданското управление стоят десетки и стотици факти, от които ние ще преведем само незначителна част.

Почти едновременно с освобождаването на селищата в тях се създавала гражданска управа, в която влизали уважавани и избирани от населението хора. В по-големите градове, наред с българите, се назначавали и руски офицери в качеството им на коменданти. Често се случвало мюсюлманското население да напуска селищата още преди идването на руската армия, което било използвано от някои местни жители за користни цели - ограбване на имущество, физическо отмъщение, насилствено покръстване и други забранени и самоволни прояви. При установяването на такива извращения виновниците са били строго наказвани. Новата гражданска власт се стремяла в повечето случаи да установи пълна законност в селищата и неприкосновеност на личното имущество.

Известният руски военен кореспондент, а по-късно и забележителен писател Василий Немирович-Данченко в наблюденията си от войната (той е бил дописник на няколко големи руски издания), послужили за основа на тритомната му книга "Год войны", която излиза от печат през 1878 г. в Москва, описва редица интересни случки, свързани с установяването на гражданската власт и първите резултати от нейното прилагане. Той се спира не само на турските жестокости, но и на духовното поражение, което войната нанася върху някои български граждани. Губернаторът на Ямбол ген. Духонин наказал българи за кражба на имущество, което принадлежало на мюсюлмани. В Свищовска губерния, управлявана от Найден Геров, била заловена разбойническата банда на някой си Гино Иванов, която ограбвала и тероризирала едновременно населението от български и мюсюлмански произход.

В своите записки "Из прошлого" ген. П.П. Карцов разказва как по време на престоя му в Ловеч през 1877 г. се сблъскал с железните закони на гражданското управление. Губернаторът на града забранил да се използват дървените огради на изоставените турски къщи за печене на хляб от военната фурна, въпреки че стопаните им били избягали. На войниците било определено място в гората, където единствено им се разрешавало да секат дърва. И това става след второто освобождаване на Ловеч от руските войски, когато градът е силно опожарен и половината от населението му зверски избито от турците!

В спомените си за Руско-турската война полковникът от българското опълчение Фьодор Депрерадович разказва за законността, която била спазвана от гражданското управление в Стара Загора при първото освобождение на града от Челния отряд (Преден на ген. Гурко). В кореспонденциите на английските журналисти Макгахан, Форбс (Царят на репортажа), Стенли, д-р Каррик, Добсън и другите им колеги; испанците Де Лом и Пелисер; франзуците Дик дьо Лонле, А. Молховски дьо Белина, Ламот; немците Данхауер, Фон Маре, Хун, Фон Браухич; Бета - за италианците, австрийците, чехите, поляците, американците... и най-вече в подробните информации на специалните пратеници на руските вестници и списания (повече от 40 души), е намерило широко отражение гражданското управление и в частност дейността на княз Черкаски.

Ограниченото място не ни дава възможност да разкажем за репортажите на военните кореспонденти Лев Шаховски, Всеволод Крестовски, Евгений Утин (в писмата си от България той разказва за установяването на гражданското управление в Трявна), за М. Фьодоров, Николай  Максимов, които умело са вплели в информациите си за войната и редица интересни факти за Гражданската канцелария.

Трогателно е описанието на Лев Шаховски за неочакваната смърт на княз Владимир Черкаски в нощта на 18 срещу 19 февруари стар стил (а по нов стил - срещу 3 март) 1878 г. в Сан Стефано от кръвоизлив в мозъка. Каква съдба има наистина създателят на първото свободно гражданско управление на България! Когато официално тя е призната за суверена държава, той умира, за да остане завинаги между първите и най-заслужилите за народа ни руски дейци. Големи са заслугите му и за социалното дело на младата държава, което се изгражда по набелязания именно от княз Черкаски план за дейността на Гражданската канцелария.


 

ДЪЛГАТА АГОНИЯ НА ЕДНА ОБРЕЧЕНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Ако не бяха непрекъснатите шокови удари от отвратителните изстъпления на окупаторите, които достигат до нас от далечната афганска земя, вероятно вече щяхме да сме забравили, че там продължава да се лее човешка кръв. Защото единадесет години не са малък срок, а нашето съзнание е програмирано така, че замъглява повтарящите се безкрай еднообразни събития. Талибани, „миротворци”, чужди войници, местни полицаи, корумпирани власти, бездомни сираци, племенни вождове, макови полета, жертви на „погрешни” бомби, „пчелички-безпилотници”, импровизирани мини по шосетата, търговия с наркотици, чужди собственици на афгански рудници, тайни преговори за мир, боричкания на близки и далечни държави за влияние, прахосани милиарди на данъкоплатците – всичко това се е преплело в едно омръзнало ни до смърт кълбо на жестокост, глупост и демагогия, което сякаш никой не може да разплете.

 

Дръвник или бесило?!

Е-поща Печат PDF

Питат ме как тълкувам статията на Григор Трифонов, озаглавена „Активират българския щаб на НАТО“, която бе отпечатана в „Уикенд“ и  препубликувана в „Свободно слово“. Като всяване на паника? Като диво злорадство над 90 процента от българския народ, който е русофилски настроен? Като пещерна русофобия? Всичко това присъства в текста, уважаеми приятели, но основното е друго и ние го очаквахме - България, подир фалшифицирания изборен резултат на 2 април, ще бъде силом принудена да предостави територията си за бойно поле на сатанистите срещу православна Русия в Третата световна война!

Предвиждахме тоя момент, бояхме се от него - и ето че той настъпва!

Оставете бръщолевенето на автора, че прииждането на „десетки хиляди натовски войници“ в страната ни било едва ли не наказателна акция за готвени в България бунтове срещу ЕС и НАТО, които Путин всячески насърчавал. Брътвежите за „проникване“ на хиляди млади руски бойци, маскирани като дезертьори от мобилизацията в Русия - също не заслужават внимание.

Глобалният сатанизъм настъпва още по-ударно в България не защото българският народ „се бунтува“, а напротив - защото народът не се бунтува. Народът, уви, показва, че не му пука за съдбата на Отечеството. Че не му пука за участта на децата му. Че се е предал, преди да е да е гръмнал първият залп. И дори не от страх, а от мъртвешко примирение. Апатията е най-лошата стратегия на едно общество. Особено във време разделно. На война - като на война! Острата сабя сече най-напред „преклонената главица“. Но какво да правим - България няма народен водач.

А само еничарите и подставениците, които изпълняват „проекти“ на агресора.

Е, чакахме, чакахме - и дочакахме!

Някога, подир съкрушително поражение, достойните народи и техните водачи-рицари, са могли поне да заявят: „Всичко е изгубено, освен честта!“

Ние изгубихме най-напред честта си. А след нея и всичко останало.

Разбира се, на Дълбоката държава и на натовските й слуги, не им трябва повод за масово навлизане в територията на Колонията България, за да ни превърнат в Новата Украйна. Те винаги ще си намерят поводи. Ще ни превърнат в пушечно месо, дори без да си търсят поводи. Трийсет и три години ги улесняваме в това. Те свикнаха да мислят, че ни няма, че вече сме измрели „от само себе си“. И не са далеч от истината.

Избрах за заглавие на моята статия израза „дръвник или бесило“, който сочи, че по един или друг начин, всички ние ще бъдем унищожени. Но този израз показва рутинно мислене на историк - в миналото от секира или меч върху дръвник на ешафода са загивали аристократите, а плебсът е увисвал на бесилката. С нас няма да се случи така. Тук върлува демокрация и ние всинца ще пукнем от няколко бомбици - атомни или дявол знае какви. При това съм сигурна, че не Путин, а „съюзниците“ от НАТО ще ни изтребят, инсинуирайки „руска провокация“. В крайна сметка, Дълбоката държава разчиства място на планетата за собствените си люспести поколения.

Това е логиката на събитията в нашия материален свят. Но може би Господ има друга логика и в съгласие с нея ще спаси българския ген? На Господа Бога се надявам! И на Него да се помолим!

И тъй като фактически вадим новините от жълтия „Уикенд“, с неудобство ще призная, че вчера си го купих и ето какво прочетох в него - „Ексклузивната изповед“ на Киро Имбецила: „Винаги съм бил вярващ християнин!“

Исусе Христе, Спасителю, Ти прощаваш много грешки на слабите човеци и ни учиш седемдесет пъти по седем да прощаваме предателствата и престъпленията, извършени спрямо нас! Но богохулствата на адските изчадия Ти не можеш да простиш. Не можем да ги простим и ние! Накажи с десницата Си тварите, които продадоха БЪЛГАРСКИЯ РОД и ПРАВОСЛАВНАТА ХРИСТИЯНСКА ВЯРА!

Нека те прокълнат деня, в който си позволиха да се подиграват с Твоето Име!

Към Теб се обръщам, Боже, от тоя дол плачевни! Въздай възмездие на предателите!

Амин!

 

 

ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ НАЦИОНАЛНА ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ Е КЛОПКА, В КОЯТО НИ ПРИМАМВАТ

Е-поща Печат PDF

От 7 до 15 ноември по покана на в. “Зора”, агенция “Русия днес”, Международната източноправославна банка “Свети Никола” и Съюза на българските писатели на посещение в нашата страна бе световноизвестният руски писател Валентин Распутин. Г-н Распутин се срещна с изтъкнати представители на българската интелигенция, политици и бизнесмени от столицата и страната.

На 9 ноември се състоя среща-разговор с членовете на редакционната колегия и авторски кръг на в. “Зора”, чийто стенографски запис предлагаме така, както е публикуван във в. „Зора”, бр. 43, от 22 ноември 1994 г. За съжаление по технически причини, втората част на разговора с Валентин Распутин, не е възможно да бъде публикуван.

Минчо Минчев: Уважаеми Валентин Григориевич, драги приятели и съмишленици, българинът винаги е ценял най-много две неща: честта на своя дом и верността на своите приятели. След крепостта на моя дом, който имах честта да представя на Валентин Григориевич снощи, днес с особена гордост и радост представям и моите приятели. Бих нарекъл този час знаменателен, а този ден вълнуващ и забележителен, ако все пак подобни определения не бяха евфемизми и близо до шаблона. С риск обаче да остана в неговата власт, аз чувствам вътрешната потребност да изповядам пред вас, че съм щастлив, че тази среща се осъществи.

Осъществи се този ден, към който всички вървяхме заедно. Всеки от нас сам за себе си откриваше и изстрадваше неотменните истини. Всеки сам и всички заедно осъзнавахме лъжите и заблудите: минахме и през пустословието на перестройката, и през безпътицата на Великата криминална. И тук, и в Русия. Бяхме съвременници, но не и неми свидетели на живожарицата на позора, в който дори понятия като “тъмно робство” бяха наричани “присъствие”. Да не говорим за по-дребните измами, с които адептите на т.нар. демокрация ощастливяваха народите ни. Много са поуките на тези пет години. В тях заедно научихме, че критериите за демокрация на силните на деня са величина променлива. Че непростим грях и престъпление било да защитаваш националната си самоличност, да се противопоставяш на стремежи, които са заплаха за нацията и държавата ти, докато разстрелът на един парламент и унищожението на цял един народ пред очите на света остават просто “демократичен акт”.

 


Страница 477 от 606