Голямата и „спонтанна” според нашите правилни медии манифестация в Париж на 11 януари, която се проведе в знак на протест срещу действията на ислямистите и най-вече заради кървавия разстрел в редакцията на сатиричния седмичник „Шарли”, при който загинаха 12 души, вече е история. Тези жертви се прибавиха към цифрата на около 200 алжирци, избити в близост до националните паметници, включително Айфеловата кула и катедралата „Нотр Дам”, по време на гражданските вълнения в Париж през далечната 1961 г.
В събота, на 10 януари, на спонтанните изяви (т.нар. Поход на солидарността) в Париж липсваха забрадки, бурки и брадати мъже с кечета на главите, но това, което се случи в неделя, бе режисура на един назначен от правителството на Франция организационен комитет, начело с Франсоа Лами - бивш френски министър, член на социалистическата партия на президента Оланд. Лами направи всичко възможно проявата да бъде организирана съвместно с профсъюзите, с НПО, с местните казионни етнически и верски организации и да се превърне в мощен показен марш, предвождан, разбира се, от американския президент Обама, председателя на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер и редица управляващи политически лидери на страните от ЕС и извън него.
Задава се тест за силата на оста Берлин-Париж
Сключеният между Франция и Германия договор за приятелство е събитие, което променя коренно статуквото в Европа и НАТО, като съдържание и визия. Нещо повече, то съдържа потенциала да се превърне в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност. В този смисъл, независимо че подписаният договор в Аахен бе широко отразен в информационното пространство, значението му радикално се подценява. Което е може би умишлена стратегия от страна на французите и германците, но прави впечатление и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.
А всъщност двете най-мощни европейски държави се опитват да изградят модел на сътрудничество, който надхвърля рамките на ЕС и НАТО. Ако досега смятахме, че ЕС представлява единно икономическо пространство, вече трябва да сме наясно, че то може да бъде още "по-единно", каквото ще е френско-германското.
Ако си мислехме, че НАТО предоставя надеждна защита за своите членове, сега имаме пред себе си много по-ясен механизъм за двустранно взаимно подпомагане. Докато по същество Атлантическият съюз предвижда страните-членки да се консултират помежду си, в случай на опасност за една или повече от тях, споразумението от Аахен осигурява незабавна военна подкрепа между Берлин и Париж. Необвързана по никакъв начин с поведението на НАТО.
Нещо повече, двете страни намекват в договора си, че имат претенцията двустранното им сътрудничество да добива многостранни измерения. Открито натоварват споразумението, като първи етап от изграждането на обща европейска армия, както и създават квазимеханизъм за нейното управление - т. нар. Съвет за отбрана и сигурност.
В по-общ смисъл те представят начинанието си като противовес на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, но на практика отварят нов дебат в Европа, относно собствената си роля в Евросъюза. Защото в договора прозира ясно вторият му план, целящ да засили лидерските позиции на Германия Франция в ЕС. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация трябва да контролира и задържа периферията.
Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите амбиции. В началото на 30-те г. на миналия век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия трябва съвместно да поемат управлението на Европа - т. нар. идея за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- малките европейски държави, успяват да торпилират проекта.
Днес ролята на противовес се опитват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни съперници в дългосрочен план. Не само защото икономическият и военнният потенциал на двете страни е несравнимо по-слаб, но и защото те могат единствено да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, но не и каква да бъде тя.
Но все пак Рим и Варшава обозначават една друга гледна точка, която в краткосрочна переспектива, вместо да тушира френско-германските амбиции, може да се превърне в нов деструктивен център за европейския проект. Защото опозицията срещу прекалената консолидация може лесно да се изроди в разпалването на големи дезинтеграционни процеси. Които могат да погребат под себе си ЕС или да го превърнат в клуб, раздиран от противоречията на два враждебни лагера.
И последният аспект от договора се изразява в невероятно нарасналата икономическа мощ на Берлин. Не звучи политкоректно, но е факт, че една от мечтите на германския империализъм от миналия век е вече реализирана - Европа се превърна в стопански придатък на Германия. Нейното положително търговско салдо с останалите страни-членки на ЕС е 55 млрд. евро и всяка година нараства! Образно казано и тази година цяла една България, като стойностно изражение, ще мине в "джоба" на Федералната република.
Неслучайно френските националисти реагираха остро на договора от Аахен. При него прозира не толкова подчинената роля на Париж, а заплахата от загуба на френска идентичност. За да се добере до ползите на германската икономика, Франция е готова да жертва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и да сподели управлението на ядрените си сили.
Нещо повече. Париж не просто върви към по-тясно сътрудничество с Берлин, той застава на пътя на размиване на границите между двете държави. И не само в административен, а и в културен и национален план.
Предвижданата интеграция предполага в граничните райони да се налага създаването на двуезични общности, което по същество е опит за подмяна на националната идентичност. Ако е успешен, с течение на времето той може да се разпространи върху самите държави и да приобщи нови. Може би първата стъпка към изграждането на чисто европейската идентичност предполага налагането на двуезиково самосъзнание. Като способ за дистанциране от националните корени.
Разбира се това са най-дълбоките "вълни" на договора за приятелство между Германия и Франция и е трудно да се прогнозира отсега тяхното въздействие. Но първият тест за силата на оста Берлин-Париж се задава на хоризонта. И той ще се изрази в конструирането и работата на бъдещата комисия на ЕС. Ако Меркел и Макрон съумеят да наложат волята си относно нейния състав и политика, останала Европа ще трябва да се нагажда към новата реалност след "пакта" от Аахен.
“Гласове”
|
Валентин ВАЦЕВ и Александър СИМОВ за развратния дух на българската демокрация и
• Пред БСП се отваря исторически шанс, който може да бъде и последен. Въпросът е не с кого ще правим коалиция, а заради какво
Александър Симов: - Г-н Вацев, да ни е честита 2017 година. Желая Ви тя да е щастлива и мирна. С вас приключихме анализа за отминалата 2016-а и предлагам да продължим нашия разговор за процесите в българското общество. Предния път си говорихме за състоянието на левицата. Но една тема остана необсъдена докрай. И нека да започнем нашия разговор с нея. В последното издание на НС на БСП социалистите приеха едно обръщение към бившите членове на БСП, към хората извън БСП, за да ги поканят обратно в партията, да работят заедно. Това ли е очакваната формула за действие? Искам да припомня една Ваша теза, че вече сме стигнали до ситуация, в която извън БСП има повече социалисти, отколкото в БСП.
Валентин Вацев: - За съжаление това е вярно. Но нека първо да се присъединя към вашето пожелание. Да е мирна, спокойна и спорна. За мирна, честно казано, не съм много сигурен и по-нататък сигурно ще стане дума и за това. Но на въпроса: в резултат на дългогодишен процес, за който едва ли е виновна г-жа Нинова, в момента положението е такова, че социалистите са повече извън БСП, отколкото в нея. Но в БСП все още има социалисти. Другите - напуснали или изгонени, или зорлем изтикани от социалистическата си партия български социалисти отидоха например в ГЕРБ. Крайно неудобна тема, но това е факт с огромни последици.
Голяма част от управленския елит на БСП днес работи в ГЕРБ. По подобна логика офицерството на Саддам Хюсейн в момента ръководи „Ислямска държава”. И то воюва добре. Разбира се, аналогията не е съвсем коректна, но за Корнелия Нинова това е заварено положение. Суровата логика в политиката обаче изисква да си отговорен за всички други преди теб, които са създавали условията за въпросното преселение. Защото това стана през много дългия мандат на Станишев, макар че тогава не се говореше колко години човек има право да ръководи една партия. Принципът обаче е неизменен: всеки ръководител на тази партия трябва да носи отговорността за себе си, за хората преди него и за техните решения. Днес тази отговорност е за Корнелия Нинова. Такава е логиката на живота. Погледнато по-нашироко, и Мао Дзе Дун също отговаряше за всички китайски императори. Няма как да бъде другояче.
Александър Симов: - Какво се прави в такива случаи? Това е сериозен въпрос и има ли той пряка връзка със събитията, които очакваме тази година?
Продължение от бр. 2
Но това не е достатъчно.
Необходимо е тази дейност да прерасне в системна работа за запознаване на другите страни с българската история, култура, език, литература, национални постижения. Ще припомня, че по време на Първата българска република (1946-1990 г.) държавата ни бе създала специална институция „Център по българистика“, изграден съвместно от МВнР и БАН. Той целенасочено разпространяваше по света знания за България, организираше българистични прояви, разпространяваше българска литература, привличаше чужди учени да работят върху българска проблематика, създаваше приятели на България. Една такава възстановена институция, заедно с Агенцията за българите в чужбина, може да върши огромна работа и сред над двата милиона сънародници зад граница.
Дори с такива страни като Сърбия и Русия, от десетилетия активно ангажирани с „македонската кауза“, има какво да се направи. Вече знаем за становището на руския президент Путин, срещу лениновата концепция за изкуствено създаване на нови нации в руското културно-цивилизационно пространство. Това е добра основа да поискаме Русия да се откаже и от позициите си за съществуване в миналото на македонска нация и език за сметка на българските. (Но преди това трябва да нормализираме отношенията си с РФ!). Сърбия също изпита болката от разпада на сръбската общност, от загуба на сръбски територии. Дали, ако България подкрепи тежненията ѝ за обединение на нейното население днес, тя в отговор няма да се откаже, най-после, от вековните, поддържани и днес шовинистични позиции към македонските земи? Ето едно благодатно поприще пред българската дипломация. Разбира се, главното внимание трябва да е към държавите и управляващите институции на ЕС, към САЩ. Правителството ни трябва да ги убеди, че единствено българската позиция към РСМ е меродавна, истински издържана в духа на европейските ценности; че бъдещето не може да се изгражда успешно, ако не се разчистят грозните наследства от тоталитарното минало, натрупвани, впрочем, с активното участие и на водещи европейски държави. Че неизбежните промени в РСМ могат да станат по-безболезнено и успешно, ако населението и политическите власти там разберат, че и Европа очаква от тях неизбежната промяна.
За българската кауза трябва да се активизира и българската наука: наши учени да изнесат лекции, беседи, семинари по проблема в европейските страни да привлекат в нашите вузове студенти, дипломанти и учени от други страни за разработване при днешните условия на „македонската проблематика“, за преодоляване на натрупаните през десетилетията недоразумения и фалшификации. Докога ще игнорираме и ще се примиряваме с факта, че Македония от десетилетия, а и днес, харчи огромни средства за „вербуване“ на чужденци в подкрепа на своите неверни тези? Че с такава цел активно работи сред българите от Македония, живеещи в чужбина, както и чрез своите дипломати. Видяхме резултатите от тази политика и днес, когато се оказа, че държавите от ЕС прекрасно познават позициите на РСМ по спора ѝ с България и ги подкрепят, но не и нашите! Много е важно да се направят сборници с преведени на световните езици изследвания на български учени, както и специално да се осъществи от институтите на БАН написването на нови. (Опонентите ни от десетилетия правят това в солидни тиражи). Да не забравяме, че повече от век, България не е спечелила нито една война. Победителите, нашите съседи, определяха общественото мнение. Техните становища се приемаха за меродавни, а не българските. Те организираха съюзи и се договаряха помежду си срещу нас! В тяхна подкрепа бяха и великите сили – победителки. Срещу България е създадено негативно обществено мнение, което трудно може да се преодолее. Този факт също трябва да се има предвид, когато търсим съюзници в подкрепа на нашата кауза. Трябва да признаем и осъзнаем още нещо. Загубите на България са следствие от грешки на нейните политици. Тава повече не бива да се допуска!
Трябва да си кажем и още нещо.
Неумението ни да наложим позицията си срещу македонските попълзновения върху историческото ни наследство, за съжаление кореспондира с либералното късогледство на правителството ни и към други опити за разбиване националното единство на страната, да се дели и парчетосва народът и езикът ни. Ще припомня само създаването на помашки език от гърците за българите-мохамедани в гръцката част на Родопите; на шопски език и карта на шоплука от сръбски автори; упоритите опити българите-мохамедани да се обособят от българския народ като помаци, със своя култура и територии. По нито един от тези проблеми българското правителство не е взело становище! И още, въпреки Декларацията на НС на РБ за изпълнение на договора с РСМ, български партии и депутати в ЕП, заемат различни от тези на страната ни позиции. Защо се допуска това? Изброените факти показват, че българското правителство не изпълнява една от главните си задачи - да отстоява националните интереси на България; да защитава и укрепва българската национална общност – строителят на българското общество. Формира се изводът, че ако българските власти не приемат най-отговорно задълженията си по защита и укрепване на българската национална общност, нейната вътрешна консолидация и интеграция, нейният авторитет и престиж, трудно ще намерят сили да бъдат решени и острите проблеми с РСМ.
България най-после трябва да престане да мълчи.
И най-остро трябва да реагира на грубите, безцеремонни и недопустимо пренебрегващи българското достойнство позиции по спора ни с РСМ на политици от приятелски страни, като тези на Мадлин Олбрайт – САЩ, на Йоханес Хан и Михаел Рот – Германия и на кой ли още не! Крайно време е, в подкрепа на българската позиция, да се включат и българските медии! Сред тях и преди всички – националните, наместо да се държат „неутрално“, сякаш са над проблемите на страната си! Те и днес, не само че не подкрепят категорично държавната ни позиция, но в студията им продължават да се канят „експерти“, които все търсят грешки в България и нито дума не обелват за македонските, да не говорим да дадат достоен и аргументиран отпор на македонските нападки към България, които след българското вето буквално са прераснали в антибългарска истерия.
Какво се крие зад европейското несъгласие с българската позиция?
Българският народ и власти трябва да си дадат сметка, че предлаганото от България решаване на спора с РСМ влиза в конфликт с утвърждаваната в Европа парадигма на неолиберално изграждане на нейния социум. Това е главната причина Германия и другите страни от западната и северната част на континент а не просто да не приемат, а да атакуват българската позиция към РСМ с аргументите, че е старомодна, националистична, егоистична. Не случайно в началото на този текст посочих позициите, застъпени от авторитетния „Франкфуртер алгемайне цантунг“ – рупор на неолиберализма, утвърждаван от световния и европейски финансов капитал. Най-директно и безцеремонно те бяха формулирани още през 2013 г. от Херман Ван Ромпой, първият постоянен председател на СЕ: да се преосмислят географските и демографски параметри на ЕС, така че „старомодната родина със самобитността на народа“ да отмре, ЕС да стане „универсален дом за всички“, а понятия като „народ“ и „родина“ да отидат на бунището на историята! Замисълът е повече от прозрачен: човешката личност да бъде сведена до индивид – консуматор, хедонист, потребител на блага веднага, тук и сега, в ЕС, свободен от „тежестта“ на минало, традиции, общности и социални ангажименти; не приемащ обвързващите връзки на хетерогенното семейство и брака между мъжа и жената; без ангажименти към бъдещето. България, (както и други средноевропейски страни), отхвърлила Истанбулската конвенция и „социалните форми на брака“, и поставила в основата на своите претенции към РСМ, разбиранията си за национална общност, национална култура, историческо наследство, национална чест и достойнство, етнично землище и т.н., влизащи в пряко противоречие с неолибералните и мултикултурни концепции на европейска върхушка, нямаше как да избегне тази съпротива. Привличам вниманието към тази предпоставка на „европейската“ позиция, защото тя е един от най-обезпокоителните фактори, тласкащи народите от стария континент към саморазпад, общностно и личностно духовно обезличаване. Защото докато другите утвърждаващи се глобализационни субекти на света през XXI в. (РФ, Китай, Япония, Турция, ЮАР, Бразилия и др.), всячески се стремят да укрепят своите общности – демиурзи на глобализационната им организираност, Европа, върви в обратната посока – към обезличаване на своите нации, на техните култури, цивилизационни постижения, принципи и норми, които единствено могат да дадат сплотеност и солидност на изграждащата се общност на ЕС! Затова българският народ, българските политици трябва ясно да осъзнаят дълбоката основателност на своята позиция към РСМ, че тя не е израз на егоистичен национализъм, както се опитват да ни втълпят, а принцип, който трябва да се утвърди и за европейската общност, култура и цивилизация. Защото ЕС не е хан, където всеки дошъл може да прави каквото си иска, а дом на европейските народи, в който царуват европейски норми и порядки, приемани и от гостите му и, които единствено могат да ги обединят и сплотят в общност, способна да направи от ЕС мощен самодостатъчен глобализационен фактор в света на XXI век.
Разбира се, България не трябва да ограничава активността си само към РСМ, а да разгръща дейност и в другите западнобалкански страни – Черна Гора, Албания, Босна и Херцеговина. Един от най-наболелите за решаване проблеми тук е активизирането на иредентисткия ислям. Албания, с християнско и ислямско население, е член на мощната международна организация „Ислямска конференция“. Ако иска да стане държава от ЕС тя трябва да прекрати това членство и да пресече активното налагане на крайните форми на исляма сред албанците, включително и в Македония. Особено обезпокоително е налагането на салафитски форми на исляма в Босна и Херцеговина, в районите на Чачак – Сърбия, в Черна гора и Косово. Но това предполага и активна позиция за недопускане на ислямски иредентизъм и в България.
*
Би могло още да се пише какво и как да се направи. Но главното е, правителството ни да вникне в цялата сложност на проблемите, които има да решава. Защото, открито ще изкажа притеснението си: то още не е осъзнало, както неотменността на назрялата в РСМ трансформация, важността на произтичащите от това пред него проблеми, така и големите трудности, които трябва да преодолее при решаването им. Както и дългът си да го стори!
Защото за България и българите изчистването на фалшивите деформиращи наслагвания върху историческото ни наследство в Македония, има най-съществени основания.
Трябва да ни е пределно ясно, че днес България не може да се нареди достойно между европейските народи в новата единна общност на ЕС, ако не отстои истината за своя език, култура и историческо наследство. Те трябва да заемат полагащото им се заслужено място в общата история, култура и цивилизационни постижения на Европа.
Тази защита има най-пряко отношение и към вътрешнонационалното ни състояние. Една от причините за дълбокия ни национален срив днес, за отслабване на обединяващите ни сили, за безпощадното вътрешнополитическо противопоставяне е принизяването на националното, в това число и неглижиране на историческото ни наследство, примирението то да бъде ограбено, неумението и липсата на решителност да защитим позициите си, съгласието да се откажем от него заради наложено ни от господстващи сили конюнктурно поведение.
Намираме се в решаващ час! В него или ще отстоим достойнството си на заслужаващ съществуването си европейски народ с многовековна история и култура, или примирено ще продължим да се сриваме и изчезваме в невъзможността си да се утвърдим, като отказала се от бъдеще, разкапваща се общност.
Такъв е за България залогът!
|
