Размисли за посещението на Волоколамския митрополит
Антоний, заместник на руския патриарх Кирил, в България
Митрополит Антоний пристига в България на 5 декември 2022 г. и може би българската общественост нямаше дори да разбере за пребиваването му, ако по време на отслужването на архиерейската Света литургия с негово участие по случай храмовия празник на руската църква “Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ и 70-годишнината на подворието на Руската православна църква (РПЦ), тълпа български и украински (под)будители не бяха блокирали свободния достъ и движението пред църквата, развявайки плакати с надписи: „Тук не е Москва“ и „STOP PUTIN, STOP WAR“. Сред блокираните в църквата се оказаха посланика на Русия в България Елеонора Митрофанова, висш дипломат от посолството на Беларус, посланиците на Македония и Сърбия, много граждани. Българската полиция, по всяка вероятност е наблюдавала отнякъде мероприятието, но не се намеси, допускаме, за да не я свързват с възможните последици. Въпросът дълг или привилегия е охраната на обществения ред от полицията в България, при провеждане на политически мероприятия с потенциал да бъде нарушен, отново не получи задоволителен отговор. А и никой не го очакваше.
При нормални обстоятелства едва ли бихме отделили време и усилия за обсъждане на изглеждащи на пръв поглед протоколни прояви, каквито са отбелязване годишнина от изграждането или именуването на даден обект. Но определени изяви на българската политическа сцена, свързани с посещението на архимандрит Антоний, привлякоха вниманието и са повод за настоящия коментар. За какво иде реч?
От протоколите на Народното събрание научаваме, че в декларация от името на парламентарна група на „Демократична България“ (ДБ), прочетена на 6 декември 2022 г. в НС от Кремена Кунева, се заявява, че посещението на руското духовно лице имало за цел да „притиска“ Българската православна църква да признае статута и наименованието на църквата на Република Северна Македония, определени с „томос“ от Сръбската църква през май т.г., с който се признава автокефалияна Македонската православна църква, именувана – Охридска архиепископия.
Този акт на Сръбската църква бе обявен от някои църковни среди като противоканоничен. Ефектът от издаването на томоса от Сръбската църква не би могъл да се изследва без да се отчете факта, че също през май 2022 г., по своя линия, Вселенската патриаршия, в рамките на предоставените й от канона правомощия, признава православната църква на Република Северна Македония за автокефална под името Охридска архиепископия, съгласно съобщение на интернет страницата на самата Патриаршия.
Съвсем естествено, на 21 юни 2022 г. Светият Синод реагира и съобщава, че Българската православна църква е разгледала писмото на Вселенския патриарх Вартоломей и на Сръбския патриарх Порфирий относно каноническия статут на Православната църква на Северна Македония. В отговора Българската православна църква - Българска патриаршия с благодарност към Бога и духовна радост приветства решенията за вдигане на схизмата и влиза в канонично и евхаристийно общение с Православната църква на Северна Македония. Синодът не използва името, с което Северно-Македонската църква е призната за автокефална и съобщава, че въпросът за името на Православната църква на Северна Македония остава да се решава допълнително. Което е елегантен начин Синодът да заяви, че това име е неприемливо и да напомни за резервите си към използването на името „Охридска архиепископия“ от друга църква.
Има ли основание Синодът да формулира подобна резерва? Известно е, че в периода 9-11 век, Християнството е новата вяра въведена в България като официална религия с акт на държавната власт. Към 927 г. България e вече повече от половин век християнска страна. На този фон заслужава може би да припомним случилото се през 1020 г., когато византийският император Василий II Българоубиец с грамотата нарежда: „Охридската архиепископия управлява всички български епископства, които при царете Петър и Самуил се владееха от тогавашните епископи...“
С оглед случващото се в между църковните отношение на Балканите през 2022 г., за част от което стана дума по горе, се налага да припомним някои предложения, оценки и изказани мнения от представители на църковните и светски среди в България, които ще формират атмосферата, в която ще продължи диалога по последиците от посещението на Волоколамския митрополит Антоний в България.
В декларацията пред НС, „Демократична България“ оценява посещението на Волоколамския митрополит Антоний, заместник на руския патриарх Кирил и председател на външния отдел на Руската православна църква като „нарушаване на националната сигурност“ на България; призовава се ДАНС да наложи ограничителна мярка за недопускане на руския духовник на територията на България, очевидно със задна дата. Критици на посещението твърдят, че Митрополит Антоний е пристигнал в България без покана от Българската православна църква, което било нарушение на църковния ред. Българският патриарх Неофит бил отказал среща с Митрополит Антоний, като липсва информация кога и как е поискана такава среща. Намеква се, че представител на висшия клир заемал политически позиции в подкрепа на руската агресия, без яснота какво точно се има предвид и без всякаква връзка с ясно дефинираната цел на посещението на Митрополит Антоний в България – отбелязване годишнина на храмовия празник на руската църква “Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в София!
Архимандрит Вассиан, представител на руския патриарх в България, в рамките на предоставените му правомощия на представител на руския патриарх, е отправил покани за отслужването на архиерейската литургия по случай храмовия празник на руската църква, до Волоколамския митрополит Антоний от Руската православна църква, до Ловчанския митрополит Гавриил и Мелнишкият епископ Герасим, главен секретар на Светия синод на Българската православна църква, както и до други лица, български и чуждестранни граждани. Всички са се отзовали и са взели участие в богослужението.
Питаме се дали една възпоменателна литургия има потенциала да се превърне за часове в светска хроника, с неприятен привкус, ако в кръстословицата липсваше модерната, тежаща с хилядолетната си история и заемаща почти половината от земната повърхност дума Русия? Едва ли? Изследвайки източниците на новини за посещението и проявите на Волоколамския митрополит Антоний в България, прави впечатление, че те достигат до българската общественост, адресирани и формулирани от средите възползвали се от посещението, в преследване на свои интереси и цели.
Волоколамският митрополит Антоний на 6 декември т.г. е успял да се срещне и със Симеон Сакскобургготски, научаваме от съобщения на сайта на Московската патриаршия и от интернет страницата на Симеон II. Срещата се е състояла в двореца „Врана“ и на нея са присъствали руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова, заместник-председателят на отдела за външни църковни връзки на Руската църква (ОВЦС) протоиерей Игор Якимчук, предстоятелят на руското подворие в София архимандрит Вассиан Змеев. Не бихме могли да оставим без коментар съобщението, че от името на руския патриарх Кирил митрополит Антоний е благодарил на Симеон Сакскобургготски за усилията му за укрепване на отношенията между Българската и Руската православна църква, като е отбелязал „приноса му за запазване единството на БПЦ и укрепването на позициите ѝ в българското общество,както и личния принос на главата на Царския дом на България за укрепване на отношенията между Руската и Българската православна църква“. Не се съмняваме, че българският Свети синод и българският патриарх имат място в процеса за „запазване единството на БПЦ и укрепване на позициите й в българското общество“ и, че те биха могли да допринесат за това. Но се питаме, те ли ще съдействат на Симеон II, ако ги покани? Гостите са се възползвали от щедрото гостоприемство на домакина и са разгледали православния параклис в Двореца „Врана“, където са се помолили за здравето на Царския дом и българския народ.
Трудно ни е да скрием и изненадата си от „новината“, че Симеон Сакскобургготски е приел митрополит Антоний в двореца „Врана“ в качеството си на главата на Царския дом на България. Този наш прочит на събитията се потвърждава от съобщението за срещата, публикувано в интернет страницата на Симеон II, където четем „Негово Величество прие делегация от Руската православна църква, която е в София за 70-годишнината на Подворието и празника на Храма „Св. Николай Мирикийски Чудотворец“ Симеон II изпрати благопожелания до главата на Руската църква“.
Посещението на Волоколамския митрополит Антоний в България постави без съмнение на изпитание фундаментални проблеми, имащи отношение към оцеляването на българската нация. Отново и отново се питаме: България държава ли е? Суверенна и независима ли е? Или е територия, притисната отвсякъде от кандидат-владетели? Каква форма на управление има държавата ни и кой я управлява – цар, президент, министър-председател или пъдар, наблюдаващ усвояването на „евроатлантическите ценности” от туземното население, от някоя Евроатлантическа столица?
Бихме искали да вярваме, че предложените размисли върху някои изяви на духовната и светска власт в България, ще привлече вниманието на мислещата част в българското общество върху състоянието на държавността и крещящата необходимост от нейното възстановяване.
Достатъчно е да погледнем картата на Евразия и картата на света, за да ни стане ясно доколко е успешен и жизнеспособен руският народ. Огромна страна, колосални територии, вече усвоени и неусвоени до сега, поради своята невероятна огромност и крайно суровия климат!
И което не е маловажно - всички, населявали тези територии, влезли в състава на Русия, никъде не са отишли. Не са изчезнали, не са се превърнали в експонати на етнографските музеи. Народите са на своите земи; влизайки в състава на Руския свят, те обогатиха културата си, създадоха национална интелигенция (ако не са имали такава) и са се увеличили като численост.
Пред нас е уникалният опит за създаване на империя, какъвто никой друг не е имал. В случая използваме термина „империя“ в изключително положителен смисъл. Но нали е имало и други империи, и никак не можем да оценим положително техния принос в историята на човешката цивилизация.
„Класиката в жанра“ е Британската империя, по време на чието строителство се случи геноцидът на американските индианци с катастрофално съкращаване на числеността на коренното население. Жертви на строителството на „новия свят“ на англосаксонската цивилизация са около 100 милиона души, при това много народи просто престанаха да съществуват.
Подобна картина се е наблюдавала в Индия, където по време на един-единствен изкуствено организиран глад през 1942–1944 г. за загинали около 2 милиона души. Коренното население на Австралия все още минава в категорията „флора и фауна“: даже след края на Втората световна война тях не ги отчитат при преброяването на населението.
Към момента на появяване на “цивилизаторите“ от Лондон коренното население на Австралия по разни оценки съставлява от 300 хиляди до 1 милион души, обединени в повече от 500 племена. В началото на ХХ век те са около 60 000. В остров Тасмания са унищожени 95% от населението, главите с характерните татуировки попълниха колекциите на тези, които считайки се за висша раса, не считаха тасманийците за хора.
За милионите хора, отвлечени в Африка и откарани в робство, даже няма да упоменаваме. Монополното право за търговия с „жив товар“ е принадлежало именно на „строителите“ на Британската империя и е било получено като резултат от „войната за испанското наследство“.
Нека обобщим: пред нас има два вида цивилизационно строителство.
Първият - това е руският, российският (нашата империя се е казвала Российская!) - включването на нови територии със задължителното съхраняване на населението им, културата и обичаите. Руснаците никога не са смятали за срамно да взаимстват нещо ново от народите, които влизат в състава на руската цивилизация.
Казаците с удоволствие започват да носят черкески, елементи от одеждите на кавказките народи, а шашликът стана руско национално ястие. Не считали за срамно да носят подобни дрехи и руските императори, които даже използват своите нови поданици като своя лична охрана. Например, веднага след присъединяването на Крим, кримските татари, дали клетва за вярност към Русия, се появяват до Екатерина Велика.
Вторият път за строителство на империя е изповядван от англосаксонците. До ден днешен. Населението на интересуващите ги страни се унищожава, а освободената земя се заселва с преселници. Малкото оцелели аборигени се натикват в резервати и напълно се лишават от културата и традициите им. Това е „цивилизационен тиган“ на който народите биват просто изгаряни, а след това техните остатъци поглъщани.
Именно от тук черпи своето „вдъхновение“ и Адолф Хитлер заедно с другите нацисти, въплътявайки към живот в най-открита и кървава форма методите на имперско строителство, изпробвани от англичаните много преди Третия райх.
Въпрос: кой път действително е цивилизован? Отговорът е очевиден. Кой метод на строителство на света в крайна сметка неизбежно ще изгуби? И тук с отговора няма въпроси.
Ето, отговорът е очевиден и за авторите на онзи проект на световно строителство, който подразбира задължителното унищожаване на част от населението на планетата. Те ще изгубят. Те ще изгубят в конкурентната борба, а значи, трябва да спрат конкуриращия ги цивилизационен проект.
И те намират този път. Впрочем, даже не е било нужно да го търсят. Той е известен от дълбока древност. „Разделяй и владей“ - така са действали още в Древния свят.
Какво означава този принцип? Иде реч не само за това, разделяйки един народ на части, той да бъде подчинен. Основният смисъл на подобен принцип е именно в разделението. Поделяйки народа на части, сблъсквайки тези части помежду им, може да бъде спряно строителството на конкуриращия цивилизационен проект, даже изобщо да бъде унищожен.
Именно това се случи през февруари 1917 година. Силите на руския народ са насъскани помежду си. Технологията винаги действа по един и същ начин: първо е ликвидирането на централната власт. Нататък, при разделянето на многонационалната държава на части, следващият етап неизбежно е войната. Като резултат общите сили на народа и империята се оказват насъскани един срещу друг. Териториалното разширение и влиянието завършват се смеят от делението и борбата за това, което отдавна е принадлежало на този цивилизационен проект.
При отделянето на Финландия от Русия през 1917-1918 година, веднага на тези територии започва гражданска война. След което Финландия воюва с Русия още два пъти - през 1939 и 1941 година. Преди 1917 година фините и руснаците векове живеят в мир и нямат претенции един към друг.
По същия начин действат нашите противници и днес, така те постъпиха през 1991 година. Разделянето на Съветския Съюз доведе до военен конфликт на Русия с Грузия, изходът от който е разбираем, поради съотношението на силите.
Именно затова главният кандидат за война с руснаците е една от най-големите части на СССР - Украйна. Именно нея англосаксонците я гласят за въоръжен сблъсък с Руската Федерация. От тук идва и упоритата русофобия, постоянните провокации и войнствената риторика на киевската марионетна власт.
За война винаги е нужен повод: въоръженият метеж в Киев през 2014 година - това е и първият повод за бъдеща война, чиято главна цел е взаимната анихилация на силите на цивилизационния проект, който англосаксонците считат опасен за себе си.
Само по една причина досега войната не се случва - ръководството на Русия разбира водещата игра. Обаче Западът няма да прекрати опитите си да я разпали по тогава, докато на власт в Киев са неговите марионетки.
Превод от руски език Гияс Гулиев
|
На 20 декември, президентът на Русия Владимир Владимирович Путин, проведе 14 -та си годишна пресконференция. 4 часа и 53 минути президентът на Русия отговаряше на въпросите на 1 702 журналисти. Както и друг път срещата на Путин с тях се превърна в един многоаспектен разговор за отговорността на държавника и последствията от всеки непремерен ход в международните отношения, за разума, като коректив и надеждата, като упование за бъдещето.
Бяха засегнати проблеми в широкия диапазон от съдбата на човечеството и използването на ядреното оръжие, през регионалните конфликти в Сирия и Украйна, провокациите в Керченския пролив, целта и задачите на раздухваната от Запада русофобия, до проблемите и постиженията във вътрешно икономическото развитие на Русия.
„Дълбочинната промяна в обществото е такава, че реставрацията на социализма... е невъзможна...“. Може би това беше фразата изречена от Путин, която е породила полюси на съгласие и несъгласие в многомилионната телевизионна аудитория, която следеше внимателно нюансите в неговите отговори. Владимир Путин обаче не отрече нито възможността за по-голяма социализация на икономиката, нито потребността от разширяване на социалната сфера. Нещо повече, той посочи и пътищата за постигане на тези две важни цели: чрез справедливо разпределение на ресурсите да бъде сведена до минимум бедността и бъдат създадени приемливи за гражданите условия в здравеопазването и образованието. Президентът подчерта, че именно това е задачата и смисъла на провежданата политика от Русия във вътрешен план.
Четиринадесетата поредна годишна пресконференция се проведе само дни преди да бъдат закръглени 19 години от както Владимир Путин е на чело на управлението на Русия. Статистическите данни за 2018 г. все още не са известни и поради това поместваме кратка справка за достиженията на неговото управление в живота на съвременна Русия за периода 1999-2017г.
Коментарът под приложената статистика е на известният руски поет, публицист и блогър от еврейски произход Амирам Григорович.
Най-важното дори не е това. Най-важното е промяната на моралния климат, която не е възможно да бъде оценена с каквито и да е числа. Допреди да дойде на власт Путин бях сигурен, че ще завърша учението си и ще замина, по-точно, чудех се дали ще успея да завърша или всичко ще се срине доста по-рано и ще ми се наложи да живея сред хора, чийто език не разбирам – а за мен това е най-тежкото от всички възможни наказания.
Путин не просто вдъхна надежда за преуспяване или за дълъг живот, не просто препречи реките от водка и хероин – Путин практически съумя да съживи покойник. През 90-те по телевизията вървеше сериалът „ЛЕККС” – сега вече никой не го помни; това беше немски научнофантастичен филм с елементи на антиутопия – в него разумен бионичен космически кораб с формата на огромно водно конче лети през Вселената със случайно сформиран екипаж; и имаше една серия, когато на този гигантски кораб се завъждат паразити, които се хранят с кораба, но самият кораб, потънал в дрямка, не осъзнава това, а паразитите го ръфат и едва не го унищожават, докато по някакъв заобиколен хитроумен начин капитанът не успява да проникне до мозъка на кораба – и гигантът се съвзема и убива паразитите с електромагнитен импулс.
Не знам какво са искали да кажат с тази метафора немците, но то се превърна в умалено копие на руската действителност – също като огромен кораб от жива плът, изпадналата в прострация Русия се самоизяждаше – ръфаха я руските бандити и неонацистите, чеченските убийци, ашкеназките крадци, сепаратистите, радикалите, наркопласьорите – всеки, който се сети, – и я бяха изръфали до половината, и сякаш вече нямаше какво да я спаси – когато изведнъж се появи един човек и проникна до мозъка на този исполин, който включи системата за самосъхранение. Кой е този „един човек” всички знаете.
Наред с „традиционните“ за всички времена военни конфликти, напрежения, терористични атентати, автомобилни, влакови, самолетни и корабни катастрофи, годината, която отиде в историята остави в наследство на новата 2019 година редица започнати, но недовършени неща. Между тях са: английският развод с ЕС; проблемите, произтичащи от затоплянето на климата и нежеланието на най-големите замърсители на въздуха да намалят емисиите на парникови газове; хищническото експлоатиране на енергийните ресурси на планетата; разтварянето на ножицата на социалното неравенство между богатите и бедните страни, между свръх богатото малцинство и милиардите жители на света, които тънат в мизерия, отчаяние и безнадеждност.
В средата на декември м.г. в „мотора на ЕС“ Франция, се развихри един своеобразен бунт, участниците в който надянаха жълти светло отразителни жилетки, сякаш за да предупредят минаващите покрай тях, че ги има. И да дадат сигнал, че в обществото е започнала дълбока промяна. Тази промяна, както писа Ергин Йълдъзоглу във вестник „Джумхуриет“ (13.12.2018), носеше със себе си и питания от рода на „какво става сега?“, „какво е това?“. Разнообразието на отговорите, които се даваха на тези въпроси, според френския вестник „Льо Монд“ показвало, че и интелектуалците са се разделили.
Така или иначе, бунтът на „жълтите жилетки“ показа, че управляваните не желаят да живеят и да бъдат управлявани по старому. Президентът на Франция Еманюел Макрон, чийто рейтинг се срина до този на Франсоа Оланд през последните му дни в Елисейския дворец, в изявление по телевизията заяви, че е разбрал че е огорчил много хора със своите данъчни и други реформи и обеща отстъпки, които показаха, че и управляващите не могат да управляват по старому. Това Ленин нарича революционна ситуация – когато низините не желаят да живеят, а върховете не могат да управляват по старому. Но и не искат, или не могат да управляват по новому. Ако случаят с Франция е такъв, значи тя е направила първата крачка по-навътре от една обикновена национална криза. Тоест, към
интернационализирането на бунта.
Протестите на „жълтите жилетки“, които CNN нарече „grassroots” ( „хората от народа“), се прехвърлиха в Белгия, Великобритания, Хърватия, Австрия и дори в Канада. Очевидно е, че навсякъде хората от народа има за какво да недоволстват от управляващите, които уж са избрали демократично. Работата е там, че политиците идват на власт с едни обещания, а като управляващи правят нещо съвсем различно. Нашите „обединени патриоти“ също излъгаха своите избиратели за минималната пенсия от 300 лв., а сега се оправдават, че толкова могат с малкото си на брой депутати. Ако ги били подкрепили така, че да станат първа политическа сила, нещата щели да са други. Добре че не го направиха! А избирателите знаеха, че техните „патриотични народни избраници“ ще се изпокарат като цигани, „патриотите“, а защо не и коалиралите се с тях „гербери“ нямаше никога да видят парламента.
Както и да е. Благодарение на бунта на „жълтите жилетки“, отново започнаха да се дискутират въпроси като цените на горивата, разпределението на доходите и на данъчното бреме, бежанският наплив, тероризмът и ислямизацията на Стария континент. Така и ние в България разбрахме, че една от реформите на Макрон е облагането с данък и на ниските пенсии: високите отдавна са обложени. Ето за какво нашите данъчни кожодери още не са се сетили, но никога не е късно, щом народът кротува.
Господстващите в Европа класи, обаче, са обезпокоени
от предложението на Пикети и неговите другари за въвеждане на европейски данък от общо 800 млрд евро за разрешаване в мащаба на Стария континент на проблеми, като неравенството в разпределението на доходите, бежанската и климатичната криза. Един коментар в „Блумбърг“, озаглавен „Пикети да съблече тази жълта жилетка“, твърди, че с нея се защитава тезата колко вредно – икономически и идеологически, е да се облагат с данък капиталът и богатите. Управляващите не само във Франция, а и в много други страни са недоволни от случая с „жълтите жилетки“ и направените им отстъпки. Има сериозен страх от новите проблеми, които движението може да породи в бъдеще.
<<Управляващите класи, пише Йълдъзоглу, не изглежда да имат намерение да отговорят на искането за „преразпределяне“ в период, когато световната икономика е започнала да се забавя и тортата е започнала да се смалява. Историята ни показва, че от такива уравнения общо взето произлизат по-тиранични мерки и страхът тласка капиталистическите класи към това да подкрепят крайно десни, фашистки движения>>.
Разбира се, движението „Жълти жилетки“ е много объркано събитие. Участниците в него казват: „Ние сме народът!“, но все още не са успели да надхвърлят равнището на едно гневно „множество“. То притежава характеристиките и на пролетария, и на буржоата, и на интелигенцията. Наред с тези, които подкрепят Марин Льо Пен, има и привърженици на движението на Меланшон „Непреклонните“, както и други течения – социалисти, антикапиталисти и анархисти. В това „множество“, наред с дребни производители и собственици на недвижими имоти, дошли от полските райони, от провинцията, има притежатели на камиони, използващи нафта, работници от градовете, безработни, средни класи, притежаващи бензинови автомобили и дори…ученици от гимназиите. В движението са и крайно десни, възприели открито фашистката идеология. Тоест, движението изтъква хем исканията на десницата, хем на антикапиталистическата левица. Но това движение се представя не с някое от исканията, а както посочи Дейвид Бродер в „Contretemps“ (22.11.2018), с понятието „Жълти жилетки“, което всъщност няма политически смисъл, се обозначава
„един свободен показател“.
<<Какъв смисъл ще придобие това множество, пита Йълдъзоглу, когато като „народ“ започне да произвежда политически продукти (проекти и програми)? И кой ще спечели борбата за хегемония, която ще определи и фиксира смисъла на „Жълтите жилетки“, който все още държи заедно това мнозинство, работещо като „свободен показател“. Ако спечели движението на Марин Льо Пен, няма да се появи нещо „трето“ (което да бъде посредник между управляващи и управляеми, б.р.). Ако спечелят левите/социалистите, и ако успеят да изиграят ролята на това „трето“, не само във Франция, ще се роди възможност за промяна в жизнените светове на човечеството като цяло (Дори и в Турция). Не беше ли това и възможността, която не се представи в „Гези“?>>.
С чувство за хумор, друг автор на „Джумхуриет“, Ъшъл Йозгентюрк, озаглави своята статия така: „Вълнени жилетки от цял свят, съединявайте се!“ И описва как толкова се е впечатлил от бунта на „жълтите жилетки“, че засънувал как турските жени протестират, навлекли изплетените от самите тях вълнени жилетки, носейки плакати с причудливи искания. Например срещу поскъпването на природния газ, срещу заплащането на неконсумирана електроенергия, за повишаване на минималното възнаграждение на 2300 лири, за закриването на Диянета (Управлението на религиозните дела), което има бюджет от 10,5 млрд. лири, за намаляване на броя на депутатите, за подвеждане под отговорност на имамите, насилници на девойки и момчета, против партиите и синдикатите, за залавянето на нарко бароните и др.. Накрая авторът заключава, че е дошло времето за бунт и призовава всички да плетат вълнени жилетки.
<< Не се знае, тук е Анадолът, леговището на неочаквани, непредвидени изненади. От мен казано, започвайте да плетете вълнените си жилетки! Лозунгът ни е такъв: „Вълнени жилетки от цял свят, съединявайте се!“>>.
Имайки предвид предприемчивостта на българина, представете си какъв бизнес може да се развие в нашата страна с тези жилетки – жълти или просто вълнени. Май по-лесно ще облечем всички граждани с жилетки, отколкото да ги накараме да протестират на улицата, както във Франция. Но, добър е Господ. Това което други не могат, ще го направи правителството на ГЕРБ и ОП. Защото преди да са влезли в сила увеличенията на пенсиите, цените на тока, водата, хляба и природния газ вече хвръкнаха нагоре. Точно както през зимата на 2013 г..Тогава бунтовете срещу високите сметки на ЕРП-тата свалиха първото правителство на Борисов и доведоха до предсрочни парламентарни избори, след които ГЕРБ престоя една година в опозиция. Хегел пише, че всички събития в историята се случват по два пъти, а Маркс добавя: първия път като трагедия, втория-като фарс. Но и сегашната „стабилност“ не е ли един фарс?
|
В разгара на информационната война със Запада, руските власти по някаква причина празнуват столетието на Солженицин. Невъзможно е да бъде обяснен този факт от гледна точка на рационалния ред. В дните, когато на нацията е нужна концентрация на волята, силата на духа и мобилизация, на нас с необикновено упорство ни тикат вехтото чучело, някога пристигнало триумфално при нас откъм границата като символ на победата над Империята. Ролята на Солженицин в историята на Отечеството е толкова двусмислена, фигурата му е толкова мътна, белите петна в биографията му са толкова много, че е затруднително даже да кажем с точност, какво е било това. Някога тази размазана шайба, изстреляна през океана, стана част от бадмингтона на спецслужбите на двете свръхдържави. При това, от наша страна някой съзнателно и целенаправлено играеше за противника.
