На 25 декември, на връх Рождество Христово, приключи земния си път Евгени Георгиев Гиндев. Изпратихме го на 28 декември. От името на „Нова Зора“, прощално слово произнесе Минчо Минчев – главен редактор на вестника и председател на ПП „Нова Зора“. Словото публикуваме по изричното настояване на близките на покойника и, заради неговата отдаденост през годините на каузата на „Нова Зора“.
Уважаеми опечалени,
Роднини и близки на скъпия за всички ни покойник – Евгени Георгиев Гиндев,
Не споменавам неговите научни степени – д-р и проф., не споменавам и воинския му чин – полковник от храбрата българска войска. Но това не е от неуважение към него – нашия другар, съратник, мъдър наставник и неподражаем автор на в. „Нова Зора“. Това е заради неговата воля. И аз я спазвам.
Той – доблестният офицер, човекът завършил три военни училища и две висши военни академии, неповторимият учен и авторитет в сложната военна наука, категорично не искаше да бъде принизяван до техните девалвирали стойности днес.
Не, не се отказваше от званията, воения чин и изминатия от него път. Напротив, беше горд с всички завоювани висини през годините, но от всичко най-ненавистни му бяха моралното пораженчество и избуялите в новите условия попътна безпринципност и нагаждачество. Ако се случеше да се обърна към него с характерните две обръщения „професоре“ или „полковник“, държеше винаги да добавям и уточнението „ветеран от Студената война“.
Беше безподобен характер. Притежаваше неистово перо, ясна мисъл и непоколебим дух. За него нямаше друг ориентир извън бъдещето на Отечеството; нямаше друг критерий, извън високата мярка на българския национален интерес. Беше суров към всяко отстъпничество и непримирим към всеки предател.
В първите години на бедствието, което изпрати България не просто в Третия, а в Четвъртия свят, ако все пак има такъв, при него – високопоставения генерален директор на най-секретните военни научни институции, пристига за „приятелско събеседване“ упълномощен представител на могъща военна сила. България по това време е сред малкото страни, които много успешно развиват приложението на управляемите летателни апарати, известни днес като дронове. Предложението за „сътрудничество“, което според военния кодекс е равнозначно на измяна, е направено от госта в почти прав текст. Последвалият отказ на полк. Гиндев е категоричен и пренелицеприятен. Сконфузен гостът си тръгва, но вместо отмъщение, завещава на полковника едно откровение-пророчество.
И тук, пред прага на нашето безвъзвратно „сбогом“ с него, ще си позволя да го повторя. Нека покойникът и Бог са ми свидетели за това, което зная, че изгаряше дните и нощите на нашия днес безмълвен приятел. Без да подаде ръка на госта полк. Гиндев красноречиво отваря вратата пред него, но чува отровната прокоба: „Г-н полковник, България дълго ще заплаща страшна и непосилна цена за тези 45 години, в които имаше възможност да живее мирно, да се развива и да изгражда личности, дръзки като Вас. Сбогом!“.
Останалото, както би казал Шекспир, е мълчание! И ние всички сме свидетели на онова, което се случи с Отечеството ни. Но аз мога и искам да свидетелствам за непримиримостта на покойника към така прокобената участ на Родината ни. И да заявя, че от тази негова непримиримост остана един неизтриваем белег на принадлежност, който може да бъде открит във всяка страница на в. „Нова Зора“ през годините; да бъде разпознат във всяка дума на всеки един от нашите автори, които познаваха проф. д-р, полк. Евгени Гиндев. Днес, пред неговия вечен път, аз му дължа думи на благодарност за всичко, което научихме и, което запомнихме от него.
Уважаеми близки и роднини на непрежалимия покойник,
Уважаеми приятели, другари и съратници,
Загубата е безвъзвратна и невъзстановима. По-неумолима от императивите на живота винаги е била само смъртта. Да се поклоним пред паметта и светлото дело на този, който подир България, най-много обичаше живота и честните, и достойни хора. Той бе един от знаменитата „пета кохорта“ на легиона на защитниците на Отечеството, към който, смея да твърдя, принадлежи и „Нова Зора“. Неговото име на можещ и знаещ е символ на отдадеността, присъща на българския офицер, към честта и волята за достойнство.
След акад. Николай Хайтов, след акад. Георги Близнаков, след посланик Христо Малеев и писателя Венцеслав Начев, както и след много други от дългия вече мартиролог на в. „Зора“ и „Нова Зора“, днес си отива от нас и железният Евгени Гиндев.
Мир на светлата му душа! Остава неговият пример и вдъхновеното слово на неговия живот. Приживе той написа неповторимо изследване в 4 тома, което обедини под общото заглавие „Векът на Сталин“. Вдъхновяваха го големите примери. Великите величини на нашия век. И при тях търсеше отговора на въпросите, които и днес ни задушават.
Сбогом приятелю! Те са там – великите непримирими радетели за всичко българско и родно. Те те чакат. Кажи им, че не сме ги забравили. Че ще помним и теб и няма да посрамим общото ни дело. И че България ще пребъде!
Въпреки всичко!
Мир на светлата ти душа.
Измислено от ГЕРБ
Дългото симулиране на размисли, срещи и пазарлъци, сведени до сладки месали на тема „съставяне на редовно правителство“, завърши. До 4 декември като кандидат-премиери на ГЕРБ за първия мандат се спрягаха имената на „българския Меси“ Бойко Борисов, на Томислав Дончев и Десислава Атанасова, а на 5 декември мандата за сформиране на кабинет отиде да получи в Президентството съвсем неочакван състезател: неврохирургът от „Пирогов“ професор Николай Габровски. Дали Борисов не е поверил съдбата на правителството на Свети Николай Мирликийски, закрилник на моряците и банкерите? Това никога няма да разберем. Но е сигурно, че за да се изпълни една такава мисия е нужна подкрепата на повече от един светец, ако не и на самия Господ.
Получавайки мандата, придружаван от Томислав Дончев и Десислава Атанасова, професорът обеща да състави кабинет, който да е по-далеч от политическото говорене и конфронтацията, и по-близо до експертността. За разлика от предишните правителства на ГЕРБ, ръководени от експерта по гасене на пожари Бойко Борисов. Ако мисията на Габровски не беше толкова комична и невъзможна, бихме казали, че медицината загуби, но футболът спечели. Сиреч, лидерът на ГЕРБ, най-опитният политик у нас според собствената му оценка, ще може спокойно да рита топка с Бистришките тигри. Докато Габровски ще се пече на бавен огън, опитвайки се да събере и слепи отново парчетата на „счупената“ българска държава и да обедини нейния т.нар. политически елит. Тук не можем да се сдържим и да не цитираме написаното от Любомир Аламанов във Фейсбук за поредното „шменти-капели“ на Борисов: „На думи: Аз съм най-великият. Аз съм най-подготвеният. Аз съм Меси. На практика: Крие се за пореден път зад някой специалист, изсмуква му репутацията, губи ни времето, губи времето на България. Пореден експерт, превърнат в сламен човек, който ще бъде унищожен и забравен..“
Оставаше само да видим какви експерти е подбрал професор Габровски за кабинета-камикадзе. По-точно, какви „калинки“ му е пробутал герберският Меси, за да има с кого да оправдае очевадния си кадрови провал. При заявения отказ от всички парламентарно представени партии, освен ДПС и БВ, да подкрепят правителство с мандата на ГЕРБ, излъчването на кабинет на малцинството е просто поредната предизборна шарлатания на Борисов и компания. Дори да бъде одобрено от парламента, поради страха от неизвестността на новите предсрочни избори, такова правителство на малцинството може да бъде свалено във всеки момент с вот на недоверие, ако не угоди на опозиционните сили. Ако не беше така, Борисов в никакъв случай нямаше да остане в сянка, без власт и без рояк следващи го „медийни мисирки“. За целувките с Урсула фон дер Лайен да не говорим: тя очевидно не е много придирчива. Пък и нали Борисов има да си връща на Кирил Петков за своето и на пиарката Севделина Арнаудова задържане, което съдът обяви за незаконно... Слави Трифонов показа дори есемеса, в който Петков се хвали: „Аз арестувах Бойко Борисов!“. Лионел Меси може и да прощава, но българският му аналог – никога! Кристиано Роналдо, макар да гони 37-те, се е продал на саудитския клуб Ал Наср. Меси и той може да завърши кариерата си в някой петролен оазис от Персийския залив. Но „най-дъртият професионален футболист в България“, Бойко Борисов, може да вирее само в българската политическа яма. Само тук минават все още лъжите и хвалбите му. А след като се срещна с Вселенския патриарх Вартоломей Първи, може да си е въобразил и, че е божият наместник на Балканите. Ако вярваме на пустословните му твърдения, по време на неговото управление не е имало нито инфлация, нито енергийна криза, нито пък някой жив мигрант е преминавал през Великата българска ограда. Който не вярва, да пита „приятеля Дейвид“ (бившият премиер на Великобритания Дейвид Камерън, б.р.), когото Борисов лично заведе с джип до преградното съоръжение на българо-турската граница. Вероятно и войната в Украйна нямаше да избухне, ако най-опитният политик на ГЕРБ, Бойко Борисов, управляваше България. За евтините горива при неговото царуване да не говорим. И при толкова добрини, „кофти матр’ялът“ даде на ГЕРБ само 25% от гласовете на участвалите в последните избори, принуждавайки Борисов да се оттегли и от парламента, и от бъдещия кабинет, за да не дразни и задълбочи изолацията на партията си. Сега всичко е оставено в ръцете на професор Габровски: вместо кормилото на държавата да поеме „капитанът на отбора“, то се връчва на „лекаря на отбора“. Черна неблагодарност! Габровски имаше седем дни срок да състави и представи правителство, но вероятността да успее според политическите анализатори беше от самото начало равна на нула. Поради което погледите се насочваха към втория и третия мандат. Само че шансовете ПП и ДБ да намерят съюзници за коалиционен или на малцинството кабинет, са още по-малки от тези на ГЕРБ-СДС. Още повече, че Петков и Василев си откриха нов фронт срещу президента Радев, а той се разкая публично, че изобщо ги е допуснал да откраднат надеждите на хората за промяна. Другият фронт на ПП е срещу БСП и Корнелия Нинова. Формално, заради връщането на хартиената бюлетина, инициатор за което стана екипът на Корнелия Нинова. И за почуда на малцината праволинейни социалисти, идеята и законопроектът на ПГ на БСП за промени в Изборния кодекс, бяха подкрепени страстно от ГЕРБ и ДПС. Кой на кого изневери, кой кого предаде и срещу какво, това с времето ще се изяснява. А пък ако се стигне до връчването на трети мандат за съставяне на редовно правителство, президентът най-вероятно ще прескочи и ДПС, и БСП, и ДБ. Защото те ще припишат гарантирания си провал на този, който им е връчил мандата. Затова не е изключено мандата да получи партията на Стефан Янев „Български възход“ (БВ).
При третия неуспешен опит за съставяне на редовен кабинет, обаче отиваме на нови предсрочни избори през първата половина на март. На тях ГЕРБ ще се явят с пасива на корупционери и с актива на евроатлантици и национални „обединители“; ПП и ДБ - с не доведената до никъде борба с корупцията, демонтаж на „модела Борисов“ и реформа на правосъдието, но с актива на последователни евроатлантици, русофоби и укрофили; ДПС – с мрачния спомен за „обръчите от приятелски фирми“, „разпределянето на порциите“ и търговията с гласове, както и с фалшивия имидж на национално отговорна евроатлантическа партия. А БВ - с готовността си за диалог с всички български партии.
БСП оставя неприятното усещане за непоследователност и обвързаност със статуквото: първото, заради коалирането и последвалата раздяла с русофобите от ПП и ДБ; второто, заради „хартиената завера“, при която се оказа в един кюп с ГЕРБ и ДПС. Само конфронтацията с президента Радев липсваше на социалистите, за да се заобиколят отвсякъде с врагове и критици на Нинова. Този път обаче към крадците на техни гласоподаватели, освен ПП ще се присъединят и формациите от новото „ляво“ обединение. И ще се потвърди нещо, което винаги сме твърдели: не машините са виновни за загубените от БСП гласове, а липсата на убедителни и примамливи за хората идеи и практики. И, разбира се, качеството на „матр’ялът“, който от „Позитано” 20 предлагат на избирателите си от твърдото ядро и периферията.
Ще поживеем, ще видим!
Б.Р.
Ние, в „Нова Зора“ не се радваме на тази перспектива. Вярвахме, че е неестествен и „контра продуктивен“ съюзът с „Да, България“ и „Продължаваме промяната“. И животът го потвърди до степен, че и БСП го осъзна. Бяхме единствените, които искрено помагахме, защото бяхме повярвали, че след очистване на „гнилите ябълки“, ще съумеем да осъществим заедно единствено спасителната формула за Единен народен фронт срещу системата на изтребление на българския народ и ликвидиране на държавата България. Остава все още една единствена непогазена от БСП „червена линия“ – позицията й по отношение на Истанбулската конвенция. Ако и това се случи, остава да си спомним Данте Алигиери: „О, виий кои престъпите тоз праг, надежда всяка тука оставете!“.
|
Изложените в сборника „Национализмът като градивна сила” възгледи от доц. Пламен Дамянов са продължение на представените идеи в неговата книга “Национализмът и неговите основания”*, където обосновава необходимостта от т.нар. “ефективен национализъм” или за по-независима държавна политика, съобразена с националните интереси. Тази идея се доразвива и разгръща като основна тематична нишка в изложението на сегашния труд.
Статиите в него са писани през периода 2006-2017 г. и са публикувани с някои изключения предимно във вестник “Нова Зора”, както и в други престижни издания у нас и в чужбина, а някои не са издавани. И тъкмо затова те допълват градивно идейно-организирания подбор на вече публикуваните, съобразно заглавната тематика.
Дългогодишните публикации на автора свидетелстват за траен интерес към националните проблеми и съдбата на българите. Актуален и силно критичен, неговият изследователски подход не може да остане безразличен към конкретни събития от българския политически, обществен и културен живот. Част от материалите си той пише в отговор или като коментар на дадена публикация от в. „Нова Зора”, провокирали честното му патриотично чувство и сам настоява да се преценява справедливо с обективен реализъм и здрав критицизъм за дадено обществено явление.
Сборникът съдържа четири части, които се отличават и обемно и тематично. Те имат стройна и съразмерна структура, като равностойни по обем са началния и краен дялове, както и вътрешните - Част 2 и Част 3. В Първа част са изложени възгледи, свързани с основите на национализма като идеология. Във Втората част на книгата са разгледани въпроси на геополитиката и национализма. Част трета съдържа статии по актуални проблеми на българската вътрешна и външна политика. Четвърта част е посветена на лявата политика, градивния консерватизъм и националната идея.
Авторът лансира идеята, че в исторически план междунационалните противоречия са основни, което с пълна сила е валидно и за съвременния свят. Според него в определени моменти се изострят конфликтите между нациите, а в други стават по-остри класовите, което е характерно за края на 19-ти и началото на ХХ век. Фактически външните или вътрешните противоборства са фактори за регрес и разруха в обществения живот, но би могло да бъдат и обратното – именно “градивна сила” (това важи предимно за националните междуособици). Тези проблеми са разгледани и удачните им решения са обосновани, най-ярко в статиите Националният подход и Национализмът като градивна сила. Особено във втората, авторът призовава днес към ревизия на осмислянето на национализма като идеология и съдържателния влог в неговото понятие, като подчертава, че според него "Национализмът е развит и идейно осъзнат патриотизъм".
Във Втората част на сборника, относно геополитиката, е разгледана в исторически план борбата за надмощие между Изтока и Запада, която борба продължава и до днес. Авторът отстоява тезата, че Русия е единствената реална преграда пред агресивния западен натиск, насочен към присвояване ресурсите на страните от Изтока. Това е отразено най-ярко в статията Евразийската идея - една нова надежда.
В статията Технологично развитие, класова и междунационална борба, Пламен Дамянов аргументирано отстоява също така идеята, че техниката (респ. технологиите) не премахват нито класовите, нито междунационалните противоречия. Той смята, че поради ограничените природни ресурси конфликтите между националните държави дори се изострят, при което се вкарват в употреба все по-нови средства за унищожение.
В Част трета на книгата са засегнати актуални за страната теми, включително такива, свързани с необходимостта от развитие на ядрената енергетика, каквото например е изграждането на АЕЦ “Белене”. Тези проблеми са развити и аргументирано изяснени в статиите Сбъднати прогнози и Държавната политика на България в областта на ядрената енергетика. В същата част, в статията "Пари за учени или учени за пари"е разгледан и въпросът за негативната роля на новия Закон за Развитие на Академичния Състав (ЗРАС) в България.
В статията За „независимите” институции , авторът справедливо разсъждава, че не е възможно да има „независими” институции, щом обществото плаща за техните функции, както и че те задължително трябва да се отчитат и контролират от държавата. Представени са също и някои възгледи относно геостратегическата ориентация на България, а именно, че не бива да има едностранно обвързване, което е крайно рисковано и опасно за страната ни (каквито примери в нашата история има немалко).
В последната Четвърта част от своя труд доцент П. Дамянов анализира някои въпроси на марксистката идеология, смятайки че тя подценява ролята на междунационалните противоречия и фетишизира класовата борба. Тези проблеми, които авторът разглежда, се открояват в статиите Технологично развитие, класова и междунационална борба и в Идеологията като фактор за промените, започнали преди 25 години. Особено ярко в първата статия е изведенено, като двигател за обществените промени в една държава, значението на междунационалната борба, а класовата – поставена на второ място. Това е приносен момент към промяна на парадигмата за първенството на солидарното интернационално начало в общественото развитие, за вездесъщата роля на интернационализма в живота на народите по света.
В статиите “Границите на солидарността“ и “За лявата политика“ са ализирани необходимите характеристики на левите формации, които не трябва да защитават бедните въобще, а само трудовите хора. Авторът разглежда и някои грешки на левите формации по националния въпрос в статията “Окупатори или освободители“, където дава пример за спекулативната употреба на концепцията за интернационалното начало, при интерпретирането на понятията "окупатори" и "освободители" от националистическата пропаганда на балканските ни съседи спрямо българските национални интереси.
В книгата си авторът търси адекватни за съвремието ни решения в сложната материя на националните проблеми, затова какви биха могли да бъдат благоприятните условия за национално консолидиране по пътя към общото наше благополучие.
Текстът се чете с интерес и лекота заради ясния стил при изразяване на авторовото категорично становище за проблеми и явления от обществения и политически живот, които са преценени много точно и обективно или – крайно субективно, но доц. Пламен Дамянов коректно оставя координатна линия (пощ. адрес и е-мейл) за открит диалог с бъдещите читателски мнения – несъгласия или одобрения.
Би могло да се сравни въздействието на публикациите в сборника за събуждането на нашето съзнание с биенето днес на националния гонг за България и за българската общност извън нейните граници.
*П.Дамянов,“Национализмът и неговите основания”, изд. Херон прес, София, 2006 г.
 Цветанка Горанова - Главен асистент в Секция „История на Философските и Научните Идеи” към Института за Изследване на Обществата и Знанията при БАН. Завършила е специалност “История” със специализация “Етнография” в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи по проблеми на етноложкото познание от края на ХІХ и началото на ХХ век. Научните й интереси са в областта на история на науката и етноложкото познание. Тя изследва творческите биографии на Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски и др. Публикува стихове в ежегодните конкурси на „Поезия от български учени“, съучредител е на Българска Асоциация по Етнология, Фолклористика и Антропология (БАЕФА).
175 години от рождението на Христо Ботев
Както толкова пъти досега, Безсмъртния ги усети отдалече по лекото потръпване на земята. Юнската трева, подала се любопитно нагоре, беше стъпила с тънките си крачета върху него и полюшвана от лекия ветрец, като жива антена предаваше надолу звуците на горния свят.
Отпред както винаги вървеше групата, изобразяваща неговата чета –досущ с такива униформи, на калпаците стърчаха пера, носеха едновремешни пушки и саби и знаме със заветните думи. Целият поход се предаваше на живо по няколко телевизии – тръгваха от брега, където някога беше слязъл от парахода и стигаха тук точно на лобния ден.
След малко чу и песента – пееха я с неговите четници когато преминаваха реката:
Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…
Това се повтаряше година след година. Беше се примирил, но гнева така и не можа да обуздае. Сменяха се времена и хора, колоните се точеха с венци и цветя – със сведени глави и с приглушени гласове, изпълнени с признателност и почит. В началото правеше опити да ги предупреди, викаше им: „Не там! Тук съм!”, но проумя, че не го чуват и се отказа.
Повечето походници от малките градове и селата носеха барабани. Барабаните трополяха, групите усърдно се опитваха да маршируват в крак. Отстрани изглеждаше малко театрално, но трогателно…
Така и сега. Първите се изравниха с оврага край пътя, където лежеше Безсмъртния, подминаха го и поеха по стъпалата към величествения паметник в подножието на върха.
Гневът отново се надигна в него – сляп, безсилен, изгарящ.
За кой ли път си спомни кошмарната привечер: как се опитваше да потисне обзелото го отчаяние, как предателят се приближи на пръсти и стреля два пъти в гърба му, как падна, а когато острата болка го освести за миг, видя в процепа на здрача онзи да катери нагоре подир побягналата дружина. Преди процепът на светлината да се затвори завинаги, успя да извади револвера, насочи го към шума от стъпките и дръпна спусъка…
Неколцина от четата се върнаха, затрупаха двамата бързешката – кой където бе паднал – и се шмугнаха в гъсталака на нощта.
Започваше вечността.
Мина време и тия същите надойдоха с още неколцина. Бяха въодушевени, изричаха едри думи за свободата и заслугите си към нея – позна ги, макар да говореха възтежко като големци, а останалите слушаха почтително. Но те го подминаха и спряха горе до скалата, където бе долазил смъртно улучения негов убиец. В един глас заговориха как докато се съвещавали, именно на това място под върха дошлият изневиделица вражески куршум ударил войводата точно в челото. Как взели оръжията, документите и часовника му и как с риск на живота си го заровили точно на това място минути преди да дойде башибозука.
За предателя не обелиха дума.
Никой не чу подземния глас на Безсмъртния, който гневно се опитваше да надвика бръщолевенето им…
После построиха паметника – издигнаха го върху костите на предателя, а на гранита издълбаха неговото име. Тогава в един миг проумя жестоката ирония на станалото и го обзе ужас – той тънеше безимен в песъчливия овраг край пътя, а името му беше издълбано горе върху гранита, под който лежеше предателя.
По някое време смениха кръста на монумента с петолъчка, после пак го върнаха… С името му бяха наречени улици и площади, читалища и футболни отбори; образът му висеше в канцеларии, училищни коридори и официални приемни, стихотворенията му се четяха във всеки буквар…
Започваше най-непоносимото.
Безсмъртния лежеше във влажните пясъци и слушаше как горе фанфарите даваха началото на тържествената проверка. Усилвателите разнасяха из стаените дебри имената на десетките паднали за свободата, изричани бавно и с мраморни гласове от актьор и актриса. Сред другите – и това на предателя…
После идеше ред на първенците с техните речи – едни и същи всяка година: приповдигнати, дежурно оптимистични, гръмки. Клетвени речи.
Всички се кълняха. Заклеваха се да следват безсмъртния му пример, да са достойни за неговия подвиг, за мислите и мечтите му – да бъдат докрай негови верни последователи, да отстояват титаничното му дело…
Безсмъртния знаеше, че заровения под паметника предател също ги чува – бяха го затрупали така, че дясната му ръка опираше челото и сякаш отдаваше чест, приемайки рапортите и клетвите на живите горе.
Проверката свърши. Множеството започна да слиза – колоните се разотиваха, хората говореха оживено, доволни, че са изпълнили патриотичния си дълг. Онзи горе продължаваше да отдава чест, а те се качваха по колите и автобусите и се запътваха да претворят в живота дадените пред него клетви и обещания.
|
