В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане на българската мечта – на куково лято. Знаем какво на книжовния ни език означава този израз.
И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски, бе осъществена. Преди това и след това, всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с „европейски ценности”.
Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива.
Просто тези, към които се стреми българската власт, не искат България, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) те ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.
Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им е все едно какво ще се случи с държавата – само, за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и да се укрепят във властта.
Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са отредени от господарите им, са на бунището на историята.
България не може да отиде там, докъдето се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не е въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.
България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до другата позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да ти подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.
Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия сиход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.
Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.
Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.
България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.
Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но то е само, за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.
Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.
Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазнокапиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.
Българският нов цивилизационен избор обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото държавата ни е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.
Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.
България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.
По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.
А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!
Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.
Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!
Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.
Нашата модерна история – особено тази след Освобождението, е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.
Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъдем нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.
Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.
Драстична ли е била „оценката на Чарли Чаплин” за интелектуалната криза в неговия свят?
 Глобалният ком/пакт на ООН по миграцията не бе подписан от половината европейски и от „емигрантските”държави САЩ, Австралия, Израел. Подписаха го Русия и водещите €-демокрации, оглавявани нерядко от хора, не поели ангажимент да отгледат и възпитат в семейството си поне едно дете. Дори европейче да бе! А слаби лидери, без реални визии, прехвърлят топката на международната бюрокрация...
За чест на нашето правителство и опозицията България дори не участва във форума в Маракеш на държавите-сигнатари. В Ню-Йоркската декларация на ОС на ООН/20.09.2016 г. се предвиждаше до края на 2018 г. да бъде приет друг „подсещащ” документ
„Глобален пакт за бежанците”,
за който подозрително не се огласява нищо. Оставам с впечатлението, че с изключение на единици експерти нито политици, нито журналисти са наясно с двете документални творби. Не само у нас. В интервю за „hlavnespravy.sk”/11.12.т.г. бившият словашки министър на вътрешните работи с 10-годишен стаж на поста Роберт Калиняк (с майка бесарабска българка) преценява, че темата е политически деформирана от „полит-слънчогледи” и от некомпетентници. По „бежанския пакт” екс-министърът счита, че на бегълците не им се полага убежище. Някои страни им го дадоха и сега имат огромни проблеми с това. Според него много граждани не разбират мигрантската тематика и не разпознават разликите между бегълци, бежанци (=получили убежище), /нелегални/ мигранти, в т.ч. икономически ... и членове на ИДИЛ/Даеш. Дори някои световни политици не разбират драматичните разлики между отделните категории пришълци (според Анкара „изселници”), от чието разпознаване зависи прилагането на напълно различни понякога правни норми. Така напр. чеченците в Австрия, приети от предшестващото правителство по политически съображения като бегълци от войната (бежанците са от съседни страни, Бел.ОГ),всички получиха убежище. НО: 1.Това бе в нарушение на правилата за получаване на убежище в ЕС; 2. Почти всички от тези около 250 души се оказали „бойци” на ИДИЛ.
Ком/пактът избавя държавите, от които не би следвало да пристигат мигранти, от отговорността за собствените им граждани. И тази отговорност бива прехвърляна на плещите на държавите на Запад по недопустимата философия, че ако напр. на хората в Конго е зле, то нека те да живеят в Германия или в Словакия.
С иронична хиперболизация Калиняк подхвърля, че през 2015 г., когато с полицията и пожарникарите охранявали границата, „трябвало” да пусне за няколко седмици мигрантската вълна, за да разберат хората за какво иде реч. Опитният политик, подал през март т.г. оставка под „майданстващ натиск”, мисли, че реалните бежанци от войни трябва да получат временна закрила. Както по времето на военните операции в екс-СРЮ в Словакия имаше много хървати, босненци, които след приключването им се завърнаха в къщи. Тоест, временна мярка за хора от съседни страни в случай на военен конфликт. Без да получат постоянно убежище и да стават съставна част на словашката държава. В Габчиково имало временно бегълци, не допуснали инциденти и си отишли.
У нас изобилстват преялите бенефициенти и безкритични платени клакьори на неоколониалния, олигархичен модел
за редуциране на България чрез
„цивилизационен избор и пазарна икономика”, отстояващи права на бегълците. Забравяйки, че „нашите” мигранти са почти изцяло нелегални и че по чл.218 от Наказателния кодекс подлежат на санкция лишаване от свобода за около 5 години. И наред с неидентифицируемост, те са неподходящи за България като структура, образователен ценз, пол, трудови навици; често и по здравословен статус, пренасяйки опасни болести, за които европейците нямаме имунитет и пр. А правоохранителните и правораздавателните ни органи като че ли нерядко шикалкавят.
Един от най-ярките критици на ислямските бегълци е немският режисьор и сценарист от ливански произход Имад Карим. По публикувани записки на Мирка Хаасова, И. Карим е убеден, че тези люде тепърва ще се радикализират още повече. „Бегълците не са пионери, за да създадат нещо ново, а фанатични унищожители на култура, на изгражданото за столетия. В своите родини бегълците от Северна Африка, от Сирия, Ирак, Афганистан не са успели да изградят граждански общества, защото от 1400 години са оплетени в токсични догми на шариата”. ООН, Европейският съюз, „Амнести интернешънъл” и целево спонсорирани НПО-та не поемат персоналната отговорност на тези бегълци за контрол върху раждаемостта, над „желанието им да се образоват; да се учат на честност, на уважение към другите, към жените и дори към другояче сексуално ориентираните”. Изброените най-мощни международни организации, по записките на г-жа Хаасова, сега забраняват на обществеността от тези страни, които ги приемат, да се отбраняват срещу унищожителната миграция.
Това са същите тези международни организации, които не смеят да призоват богатите ислямски държави да приемат своите едноверци-бегълци. Имрад Карим е емоционален:
„Европа, Германия отмират по този начин!
Молим за прошка деца и внуци, че чрез имигрантите унищожаваме нашата цивилизация!”
Като завършек на публикацията се привежда твърде драстичен според мен цитат от починалия през 1977 г. гений-звезда на нямото кино Чарли Чаплин (Сър Чарлз Спенсър Чаплин) с позоваване на Павел Фендек от монографията му „Súmrak európskej civilizácie. Barbari sa zmocňujú Európy“ (=„Сумракът на европейската цивилизация. Варвари овладяват Европа”) : „Западната общественост е толкова дегенерирана, че не осъзнава доколко самата тя е умствено увредена. Някои идеи са дотолкова (с извинение! Ком.:ОГ) идиотски, че в тях може да повярва само някой (Бел. ОГ: западноевропейски) интелектуалец”.
Нискоинтелигентни са аргументите и намеците на пропагандния мейнстрийм от Брюксел, напр. в изявления на Е.Макрон, А.Меркел или на бившата председателка на Бундестага Рита Зюсмут, че новите държави-членки изсмуквали еврофондове, а не проявявали солидарност към волята на „староевропейци” за приемане на мигрантски квоти. Свенливо пропускайки отговорността на колонизаторска Стара Европа към бившите колонии? Също: развитите демокрации + отвъдокеанските ни наставници пропускат, че „в замяна” на еврофондовете България бе деиндустриализирана до 90%, с разбито селско стопанство, загуби 96% от външните си пазари и по социално-икономически причини служи за източник на евтина работна сила. Без да се връщаме назад, но според българската опозиция България беше достигнала 28-мо място по „качество на живот” и 29-то място по „човешко развитие”. Та, еврофондове са ниска компенсация за българските вноски в ЕС, разоряването на икономиката, масовата емиграция на Запад; за пробутване на пакети като Макроновия (за шофьорите); за непредоставянето на домакинство на нито една европейска агенция, косвено свързано с откриване на работни места и реализация у нас на квалифицирани студенти и пр.
Етнодемографската агресия
Радетелите ни пропускат и скромния факт, че и без новите изселници от третия свят предостатъчно за „Нова Европа” е обективното обстоятелство, че мнозинството от неадаптируемите към социален контакт и живот цигани живеят в Централна и Източна Европа (в България, Румъния, Словакия, Сърбия, Унгария, Чехия, Гърция, БЮРМ), а ромското „западно-европейско присъствие” на глава от населението е сравнително символично, с изключение в Испания. Само в наша България живеят толкова цигани, колкото във Франция, Германия, Италия, Великобритания, Холандия, Австрия, Белгия, взети заедно (Вж. в ogniangarkov.blog.bg:»Любителски трактат за българските и други евроатлантически (€/$)-цигани”10.08.2017 г., публ. и във frognews.bg, „Земя” и др.)! А даже ЧЕП-ът (=член на Европейския парламент) от ВМРО Джамбазки отхвърли идеята лансирана още от загиналия на 13.12.1971 г. министър на външните работи Иван Башев за преселване на нежелаещите да усвоят европейски порядки цигани в прародината им Индия. На първо време доброволно. Още повече, че индийски политици няколкократно заявиха подобна готовност, а в упоменатите държави от ЦИЕ идеята не е без поддръжници сред политическите елити. А пасивността не помага...
Правилно е схванал министър-председателят, че българите се опасяват от атентати като във Франция и другаде в Западна Европа, извършвани вече от второ и трето поколения местни граждани с по-високо съдържание на меланин в кожата. На 14 т.м. по БНТ Валерия Велева отхвърли с право пред Емил Кошлуков сравнение на българските мюсюлмани с упоменатите неуспешно интегрирани европейци-атентатори с азиатски и африкански корени във Франция, Белгия, Холандия и пр. Но не успя или не посмя да отбележи, че с въпросните нашенци се възприемаме взаимно и защото преобладаващата част от тях, ислямизирани през вековете на робството на Османидите, са с висок процент български етнически корени.
Етно-демографската агресия срещу Стария континент ще продължи. В условията на Европейска НЕ-сигурност, наред с мерките по обезопасяване на бъларските граници би следвало да се потърсят форми за контрол над европейци с ислямистки корени, посещаващи България.
|
145 г. от освобождението на София
На 4 януари 1878 г. след тежки боеве и изключително труден преход през скования от дълбоки снежни преспи Балкан, Западният руски отряд, командван от генерал-лейтенант Йосиф Гурко освобождава София.
Лилия Атанасова Николова e завършила философия и риторика. Преподавала е философия, психология, естетика, обществознание. Била е организатор на културна дейност в читалище „Николай Хайтов”, понастоящем е секретар в НЧ „Белите брези”. Дългогодишен секретар е и на Съюза на независимите български писатели.
След превземането на Плевен на 10 декември 1877 г., корпусът на генерал Гурко достига числен състав от 84 000 души и 318 оръдия. На 12 декември в село Пордим се провежда военен съвет на руската армия, ръководен от император Александър Втори, на който се разглежда въпроса за зимното преминаване на Стара планина. Въпреки колебанията на руския император, военният министър генерал Милютин успява да го убеди, че е възможно форсирането на Балкана от руските войски през зимата и стремителното им настъпление в Тракия, с което ще изненада противника и ще спомогне за приближаването на крайния успех във войната.
Позицията на генерал Милютин е подкрепена и от декларацията на генерал Й. Гурко, който, обръщайки се директно към Императора, заявява: „Честолюбивите замисли са далеч от мен, но не ми е все едно какво ще кажат за мен потомците и, затова Ви информирам – трябва незабавно да се настъпва. Ако Ваше Величество не се съгласи с мен, аз Ви моля да назначите на моето място друг началник, който е способен по-добре от мен да изпълни пасивния план, предложен от Главната квартира”.
След това заявление на ген. Гурко, Александър Втори се разпорежда да бъде извършено зимното преминаване на Балкана.
За целта руската армия е разделена на три отряда. Западният отряд на генерал Гурко трябва да премине Стара планина през Арабаконашкия проход, да разбие частите на Шакир паша и след като превземе София да се спусне по долината на река Марица, настъпвайки към Пазарджик и Пловдив.
Генералите от старата школа, давайки си сметка колко рискована е тази зимна операция, нарекли плана на Гурко безумен, но той бил непреклонен: „Аз съм поставен над вас по волята на Императора и само на него, на Отечеството и историята, съм задължен да се отчитам за моите действия. От вас изисквам безпрекословно послушание и ще мога да заставя всеки и всички да изпълняват точно, а не да критикуват моите заповеди. Моля всички да запомнят това добре… Ако за големите хора е трудно, ще ги поставя в резерв и ще продължа с малките”.
Със своята непоклатима вяра в успеха, прославеният воин, зарежда и своите съратници. Започнал преходът на тежко въоръжената руска армия през зимния Балкан, скован от дебели снежни преспи, виелици и ледени канари. Мнозина войници, каруци, коне и оръдия остават приковани завинаги в жестоката му зимна преградка. В околните села били разпространени листовки: „Българи! Предстои ни да нанесем последния удар на врага и да преодолеем Балкана, където той няма да може да се задържи. Вие трябва да ни помогнете да пренесем през планината оръдията, снарядите и сухарите. Вашата основна награда ще бъде да се отървете от турците. Сега е трудно за вас, но за руснаците е още по-трудно, те страдат от лишения за вас, а вие заради себе си. Ще мине време и вие ще ни бъдете благодарни”.
Призивите намират незабавен отклик и през ледената пустош тръгват напред разузнавачи и водачи от местни селяни, които познават месността и знаят как да заобиколят черкезките засади. Армията напредва като на мястото на уморените конски впрягане запрягат мощните и устойчиви в дебелите преспи и ледове волове, които да измъкват тежките оръдия. Българинът Георги Антонов-Цариградски, довел 720 съплеменници, въоръжени с лопати и кирки. Дванадесет чифта волове теглили шейни с оръдията, четиридесет коня теглили каруци със снаряди и патрони.
Участник в похода си спомня: „Отпред се движеше огромна маса от хора, коне и оръдия. Руснаците и българите изкачваха с помощта на въжета огромните оръдия. На замръзналите планински пътеки сапьорите правеха стъпала… Някъде отдалеч пристигаха думите на “Дубинушка”: “Хей, дубинушка, ухнем…” Вечерта вятърът се усили, превръщайки се във виелица. Когато на един от проходите съобщиха, че артилерията не може да бъде изкачена, генералът отговори непреклонно: “Изкачвайте я със зъби!”
Преходът на армията на генерал Гурко през Балкана е сравняван с алпийските подвизи на богатирите на Суворов. А и самият той всеки Божи ден повтаря знаменитите думи на Петър Велики „Невъзможното е възможно“ („Небываемое бывает“).
След успешния, невероятно труден зимен марш през тесния и трудно преодолим Арабаконак, войските на генерал Гурко завземат с. Саранци и пред тях се открива заснеженото Софийско поле.
Тук, срещу 20-те хиляди гренадири от Западния руски отряд, са заели позиция таборите на Осман Нури паша. 15-хилядната турска войска се е подготвила да попречи за овладяването на София. Боевете започват на 31 декември 1877 г. и по пътя към града, буквално на всяка педя, руските войски водят тежки сражения срещу неприятеля.
В мразовитите зимни нощи на 1878 г. София е скована и от страха пред озлобените турски власти. Януарският вятър злокобно люлее издигнатите бесилки на много места из града. Месеци наред вече витаят злокобни слухове и закани. Озлобени от пораженията, турците претърсват всяко кътче на настръхналия в очакване град. Подавят всеки ропот или опит за съпротива. Разбити са организираните от Апостола на Свободата Тайни революционни комитети. И все пак, пламъчето на народната свяст е живо. По това време в София има няколко книжарници, които са огнища на народната надежда и държат буден духа на мирните граждани. Те разпространяват листовки с бунтовни песни, дейност, за която софийските книжари ще заплатят с живота си. На 15 ноември 1877 г., само месец и половина преди знаменателните събития, в София са обесени 4 души книжари, а петият като по чудо успява да се спаси. В местността „Капана”, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за Бистрица, увисва Никола Стефанов-Чолака. Книжарят Георги Стоицев е екзекутиран на „Шарен мост” (днешният „Лъвов мост“) – откъдето се е очаквало да преминат руските войски. На Конския пазар е обесен и Киро Селянина, саратник на книжарите. Забележително е, че София е единственото селище в поробена България, в което просветени за своето време хора като книжарите, се организират в тайна „Завера”. Ревностен двигател на тази идея е Никола-Чолака. По свидетелство на Анастасия Чолакова, негова съпруга, близките на мъжа й са знаели, че в дъното на феса си Никола е изписал стихотворна ругатня и, когато го повдигал, за да поздрави турските първенци, приятелите му разбирали какво значи това.
Никола-Чолака се захваща с книжарство след като вече се е размонашил. Той е родом от с. Бистрицаи и е активен помагач на Апостола в Софийско. Просветната му дейност е свързана с книжарницата, която държи в София на тогавашния пазар „Куру чешме“ (днес до ъгъла на ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“). Негов пръв помощник и съмишленик е Георги Стоицев-Абаджията, наричан още Песнопевецът, който е „таен” човек на делото, националреволюционер, куриер на Софийския комитет и псалт в църквата „Света Неделя“.
Някъде между 1876-1877 г. други двама книжари - Стоян Табаков и Никола Вардев, започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. Хаджи Стоян Табаков – Стоян Книжаря, е български просветен деец и революционер. Заедно с Абаджията и другите двама книжари, разнасят книги, карти и учебни пособия в цялата област от Орхание и Трън до Мехомия и Кюстендил, държат връзка с всички учители и по-будни хора. Сред тях е и Киро Геошев - книжар и търговец, съратник на Левски и член на Софийския частен революционен комитет. Киро продава и забранената бунтовническа песен „Вятър ечи, Балкан стене“.
Обединени от родолюбие и стремеж за свобода, четиримата действат в просветните среди на София и дълго време остават в сянка. Разкрити от турците те за назидание, са обесени месец и половина преди освобождението на София от турско робство.
На 15 ноември 1877 г. Стоян Недялков-Табака, облечен като за празник, тръгва пръв към бесилницата. За да повдигне духа на приятелите си, Стоян се сбогува с думите: „Не се боя! Бесилката ми е причастие!”А Никола-Чолака, обесен пред книжарницата си, оставя като завет следните думи: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”.
Поведението на книжарите по време на обесването прави силно впечатление на английския репортер на в. „Стандарт”, който след това откупува дрехите, с които е облечен Стоян-Табака и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон.
Кореспондентът на френския вестник „Lemondeillustre”, Дик де Лонли, пише: „Едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен”, като специално отбелязва почти невръстната му възраст. Не се знае за кого от двамата – Георги или Киро – се отнасят думите на френския кореспондент, тъй като и двамата са много млади. А песента, която пеел, е „Вятър ечи, Балкан стене”.
Веднага след Освобождението, възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването у нас, предлага на мястото на някогашния „Шарен мост“ да се изгради паметник на обесените книжари. Днешният „Лъвов мост“, със своите лъвове символизира силата, която притежаваме като народ, и ще притежаваме само ако познаваме и тачим своята история.
Докато към София наближават руските войски, турците, заслепени в своята ярост, засилват жестокостите над мирното население. В града се издигат непрестанно бесилки.
Пришълците били обесвани на изходите на София, а местните хора – на мегданите, с едничката цел – да се всели ужас в населението. На 7 декември, оковани в железа, били подкарани по Цариградското шосе мнозина видни софиянци, пазени от усилена военна стража. Арестите продължили – други нови 50 видни граждани, между които много учители, били спасени от чуждестранните консули, които се намесили и осуетили замисъла на поробителите.
На 19 декември (31 декември) руските части завземат позиция при село Горни Богров, почти в околностите на София. Пред София се изправят колоните на генералите Раух, Веляминов, Гурко. Петхиляден аскер се насочва срещу колоната на генерал-лейтенант Николай Веляминов. Противникът опожарява селата Долни Богров и Ботунец. Води се престрелка. На следващия ден, 20 декември (1 януари) турските сили атакуват фронтално. Отбити са две атаки и опит за обхващане на руските флангове. След мощна руска контраатака противникът изоставя село Долни Богров и е преследван до свечеряване. Загубите на аскера са около 600 убити и около 1000 ранени.
На 1 януари руските войски преминават в решителна атака. Колоната на генерал Раух преминава река Искър при моста до село Враждебна като противниковите части, дислоцирани срещу тях, са подложени на силен артилерийски огън, последван от атаката на гвардейския Преображенски полк. Таборите не издържат на натиска и се оттеглят към София.
На 21 декември (2 януари) пламва ново сражение при Враждебна. Тук турците смятали, че пълноводният по това време Искър ще спре по-нататъшния марш на русите към София. Ето защо са се били укрепили главно около моста, но когато забелязали, че руснаците вече преминават през ледено студените Искърски води, подпалили го и отстъпили. Опожарено било село Враждебна. Руските части успяват бързо да загасят горящия мост и продължават своето настъпление.
Силите на Западния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко преминават в общо настъпление на 22 декември (3 януари). Колоната на генерал-лейтенант Николай Веляминов (4200 души) превзема селата Кубратово и Биримирци и изпраща разезди към село Орландовци. Колоната на генерал-майор Отон Раух овладява моста при чифлика Чардакли – днешна Враня и прекъсва пътя за отстъпление по направлението София – Пловдив. Кавказката казашка бригада с командир полковник Иван Тутолмин настъпва по направлението Дървеница – Бояна. По този начин обръчът около София се затяга, а пътят за отстъпление на турския аскер на югоизток към Пловдив, е отрязан. Изправен пред реална заплаха и изпаднал в панически страх от обкръжаване и плен, Осман Нури паша започва бързо изтегляне в направление Перник – Радомир. Разнебитени и морално сразени, турците намират за по-правилно да напуснат София. По шосето са изоставени повече от 6000 ранени, болни и измръзнали техни войници. Орханийската османска армия престава да съществува като организирана военна сила. Нанесени са й непоправими човешки и материални загуби. Направлението София – Пловдив – Одрин е открито за настъпление пред освободителите.
23 декември (4 януари) е последният ден на турското господство в София. През този ден в града настъпила страшна бъркотия. Глъч и хаос настанал по Княжевското шосе: в пълно безредие се размесили хора, коне и каруци; цялото това множество от войници и обози, нервно, уплашено, изморено, се насочва към Кюстендил. Трагична, но заслужена съдба на един тираничен петвековен завоевател, който бяга позорно пред братята освободители.
Вбесен от понесените щети, Осман Нури паша издава заповед: при напускането на София градът да бъде запален, складовете с боеприпаси – взривени, а всички граждани да бъдат избити до крак.
Властите предупреждават чуждите консули незабавно да напуснат с имуществото си София, защото градът ще бъде подпален. Срещат обаче категоричен отпор. Вицеконсулите на Франция и Италия – граф Леандър Франсоа Рьонельо Ге и Виторио Позитано категорично заявяват, че ще останат в знак на солидарност с местното население. Към тях се присъединява и австроунгарският вицеконсул Йозеф Валдхарт, както и главният равин на града Габриел Алмоснино. Техният протестът в защита на София предизвиква сериозни дипломатически усложнения за османската власт.
Изправен пред заплахата от грандиозен международен скандал, главнокомандващият Сюлейман паша отменя заповедта. София е спасена! Нещо повече – Виторио Позитано организира доброволчески отряди за борба с черкезите и башибозуците, които след напускането на града от редовната турска армия, започват да палят, грабят и убиват безнаказано.
Проявените от чуждестранните дипломати решителност и хуманизъм в защита на населението и града, са едни от най-първите знаци за възможна съпричасност и хуманизъм.
Сутринта на 4 януари 1878 г. при ген. Гурко пристигнал на кон изтощен ординарец с важно донесение: турците бягат.
На 23 декември (4 януари) 1878 г. в София влизат първите руски части: Кавказката казашка бригада на Есаула Пьотър Бариш-Тишченко и Гродненския хусарски полк, които свалят турското знаме от конака. Завзети са големи военни складове с боеприпаси и продоволствия. Операцията по превземането на града е по заповед на император Александър II, защото София се явява изключително важна стратегическа точка за по-нататъшно настъпление на руските войски в Тракия и основен пункт за снабдяването на турската армия с боеприпаси и продоволствия. Още повече, че след превземането на град Плевен при отстъплението на турските войски, в София са съсредоточени огромни количества снаряжения и продоволствени запаси.
Руската армия влязла гордо в София под удари на барабаните и с развети знамена. Тя е посрещната от населението с почит и преклонение, с хляб и сол, с цветя и сълзи. Командирът на Западния руски отряд, генерал-лейтенант Йосиф Гурко, е посрещнат тържествено от местни свещеници и граждани пред църквата „Св. София“, която през робството е била превърната от турците в джамия, а впоследствие в болница и склад. Тъй като в този момент тя е полуразрушена и няма камбанария, на едно дърво е окачена камбана и чрез нейния продължителен звън, на гражданите се известява освобождението на града. Камбаната бие в продължение на дни, за да радва хората и да слави извоюваната свобода. И до днес „Св. София“ няма камбанария, запазена е окачената на дърво пред нея камбана, която бие всяка година на 4 януари, в знак на почит към освободителите. Генерал Гурко носи и копие на чудотворната икона на Света Богородица „Радост на всички скърбящи“, като символ на очакваните от населението радост и спасение. В църквата е отслужен тържествен молебен.
Така на този ден бъдещата българска столица била честита след 450-годишен живот на робство и неволи да срещне православните християнски воини, нещо невиждано от времената на цар Иван Шишман.
По-късно през деня, в църквата „Св. Крал“ (днешна „Св. Неделя“), е отслужен благодарствен молебен в присъствието на генерал-лейтенант Йосиф Гурко и генерал-майор Отон Раух, в чест на руските воини - освободители на града.
Генерал Гурко сърдечно благодари на българите за оказаната помощ при този знаменит и изтощителен зимен преход на руската армия през Балкана, и с чувство на признателност споделя: „Вероятно нямаше да преминем Балкана, ако не бяха тези мълчаливи и силни българи, донесли ни хляб и топла храна. Посъветваха ни да махнем конете, за да запрегнат своите волове към оръдията и така тръгнаха първи да прокарват пъртина през преспите и чудовищния студ!”
Пред църквата „Св. Неделя“ един българин произнася приветствена реч. В отговор на това изказване Гурко заявява: „Днес влизам във втория български град. Първият е древната ви столица Търново, а вторият – София. Дай Бог със силата на оръжието да освободим и останалата част от България.“
След освобождаването на София войските на генерал Гурко нанасят последно поражение на Сюлейман паша при Пловдив и в своя победен марш превземат Одрин, с което фактически е сложен край на войната. А бъдещата столица на Княжеството е освободена.
Днес, 145 години след онези мразовити съдбоносни дни, когато се е водила епичната битка за освобождението на София, ние, благодарните потомци, със съзнание за високата цена на свободата, с признателност свеждаме глави пред подвига на руските герои, положили живота си в нейния олтар. Наш дълг е да пазим тази свобода, да отстояваме твърдо заветите на достойните ни предци в името на възхода и просперитета на нашия народ.
В последната седмица, във възбудата от големите празници – Коледата и Нова година, и покрай епичните словесни битки на системните ни политически партии, напълно се забрави датата 25 декември 1848 г. – рождената дата (по стар стил) на единствения всепризнат гений на България – поетически и политически – Христо Ботев, обезмислен от вековни клишета и непреходни идеологии, погребан окончателно от неолибералната панацея за края на историята.
По тоя конкретен повод – няколко абстрактни разсъждения против забравата.
За Ботев - отвъд понятийното
В поезията, публицистиката и живота на Ботев, при цялата яснота и видимост като на длан, за всичко казано и направено от него, и с ума, и със сетивото си човек се докосва до нещо непонятно, нещо неразбираемо, нещо може би изобщо непознаваемо, но властно неотстранимо.
Всички етикеции на Ботев и поезията му освен собствената си приблизителност към феномена Ботев, доказват непрекъснато и настоятелно и невъзможността си да бъде обхванат цялостно Ботев; всички те казват някаква истина, която никога не е цялата истина, особено по отношение на аксиологията му, където е просто лъжа.
Ботев във всичко е в противоречие с всичко, което го помислим.
Възрожденец, кой би се наел да твърди, че той е изразим с възрожденското?
Зарязал поезия, семейство и живот заради българското, кой няма да признае, че и в поезията, семейството и живота, той не е мразил нещо повече от българското, такова каквото е било?
Т.е. недостойното, т.е. – робското.
Сега, когато някакви самозвани наставници искат да ни поучат да се откажем от робството, за да сме свободни в днешното си безсмислие, само ние дълбоко в себе си усещаме защо не можем да го направим.
Защото ще загубим Ботев в онова надсмислие на думите му, на действията му и на целия му живот, както бихме загубили и Левски в неговата святост, както бихме загубили десетки по-маломерни, но не по-малко достойни наши предходници, заложили себе си в идеала България.
Както вероятно ще загубим всичко, заради което още сме.
В поезията и публицистиката на Ботев вън от смисъла, той би могъл да бъде усетен като простонароден, дори наивен, докато разумът ни в смисъла на думите му се разтръсва от прозрения за прозрачни, та чак призрачни дълбини, които спират дъха като пред неведомото.
И това съвсем не са думите, а някакъв наш атавизъм, някакво като че преддумие – вопъл.
Гигантският вопъл на българската душа, роден в предвечно мълчание и заглъхващ във вечното ни мълчание.
Сигурен съм, че хора, родени в България, усвоили езика като роден, не биха разбрали това.
Нито арменецът, нито евреинът, нито турчинът.
Дори и ние самите - ние най често не го дочуваме, а когато го чуем – онемяваме.
Иначе в песните и думите, останали от Ботев, има един пласт овехтялост, свързан с лексиката на езика. И това още повече обърква днешния читател, особено ако усети под него, че всяка мисъл е днешна мисъл, всяка идея – днешна идея, и всяко чувство най-силен израз на чувства на днешен човек.
Наистина – как е възможно, как е било възможно на онзи – както го мислим – опростен, още неразвит, но до прозирност разбираем тогавашен наш език да се изразят толкова дълбинни, толкова недоловими душевни движения!
Този човек като че ли е живял в някаква своя система от ценности; някаква нова аксиология, която и днес не сме още достигнали и щом век и половина напразно следваме, без да я разберем, може би и ще остане недостъпна за нас.
Като казвам нова аксеология, имам предвид не продължението на ония ценности, които Възраждането съзнава и създава - излизането от черупката на личната добродетел от християнски тип, развитието на чувството за задълженост към другите като върховен израз на отговорността към себе си, прехода от чувство за род към чувство за родина и народ и вътрешната приготвеност да се заложи живота заради тях...
Всички тия добродетели, които са лице на Възраждането и са великолепно изразени в поезията на редовите поети като Славейков и Чинтулов, и в прозата на Друмев и Каравелов, и в текстовете на възрожденците изобщо, не могат да опишат нито живота, нито публицистиката, а още по-малко поезията на Ботев.
В живота на Ботев, в публицистиката на Ботев и особено в поезията му са заложени ценности, които са от категориално друг порядък. И неразбирането на този порядък е създавало от близо сто и четиридесет години насам безпорядък, ексцесии, скандали около името му.
Ботевата нееднозначност е непрекъснато етикирана, за да бъде обяснена; той е бил отначало за умереното обществено мнение (т.е. за нормалното във времето си) скандалджия и безбожник, крадец дори, после нихилист, после социалист и накрая дори основоположника на комунистическата идея в България, както и е в нео “либералното” ни време “поет на паникостта”, “нарцисистичният Ботев”, чиято поезия е обсебена от “нарцисистичното удоволствие” и други профанизми на псевдофройдисткото мислене, възведено до абсолют.
У коментаторите си Ботев ту става икона, ту става вагабонтин, “нарцис или паникьосан субект”, а у най-посредствените “несъзнал себе си субект”, който вместо да си седи в кабинетчето и да ниже бисерната си поезия, извършва първия в Европа грандиозен, терористичен акт.
Истината за Ботев досега е постигана повече от писатели и поети, отколкото от критици и коментатори.
Захарий Стоянов е по-близко до тази истина, отколкото Димитър Благоев и д-р Кръстев, да не говорим за Георги Бакалов и Тодор Павлов.
Дори Боян Пенев и Владимир Василев свиват своите блестящи прозрения до един етикиран и схематизиран Ботев.
Без да е възможно да се обгърне феномена Ботев, възможно е поне да се прозре, че той не трябва да бъде извеждан нито от възрожденската аксиология, нито от следосвобожденската прагматика, нито от днешния нововековен скептицизъм - още по-малко от днешното ни овчедушно отчаяние.
Категориално различното в аксиологията на Ботев е, че неговите ценности не се надграждат, както не се и вграждат, в ничии други възрожденски или руско-анархистични, или буржоазно-либерални, а се противопоставят на всички други именно като лични ценности, като ценности, при които личността е върховна ценност, но не безучастна и безотговорна – точно обратното! - към социалните и национални тегоби на другите.
У Ботев дори Бог не е клишираната от векове представа, но е вътрешният Бог, изтръгнат и все пак сроден с клишираната представа, че властта не е само необходимост от висш порядък, но и престъпление, и насилие.
И т.н., и т.н...
Ботевата поезия е като светкавица в мировото поетическо небе за онзи, който може да я чете в следсетивното.
Вазов, комуто дължим иконостаса на българската осъзнатост и който в „Епопея на забравените” сякаш е надминал себе си в изографисването на сакралното, не е отредил там място за Ботев.
Много пъти е било питано защо.
Всъщност излишен въпрос. Вазов много добре е знаел защо. Устроен за идеалното, преклонен пред героичното у човека, той е написал марша-химн „Тих бял Дунав ”.
И това е една от най-хубавите, и най-български, българска песен за саможертвения горд поход на мъжете, които отиват към смъртта като на сватба.
Някои идиоти в новите времена нарекоха завземането на „Радецки” терористичен акт въпреки ослепяващата откритост, тържественост и показност на акцията: - с посланието към европейските сили, с мирното слизане от кораба, с всичко, спечелило удивлението и възхищението на капитана и моряците.
Националната телевизия, наричана българска, огласи тогава тоя идиотизъм и сама влезе в тон с него поне по отношение на тия, които я управляват с парите на данъкоплатците.
Самият Вазов е изразил в химна-марш само това, което разбира. Така е постъпил и в другото свое стихотворение за Ботев „Той не умира”.
Вазов никога не е посягал към неразбираемото, отвъдпонятийното у Ботев, към това, което не е както за тълпите, така и за тесните интелигентски гърди и свряните в тях подкрякващи душици.
И до което единствено (макар и доста външно) с гениалната си овчарска дързост и непостижима простота се е докоснал в цялата ни литература само Захарий Стоянов.
Днес нямаме никаква възможност да правим икона от Ботев, зад която да скрием днешната си и вчерашна бездуховна нищожност.
Но и никаква възможност нямаме да го отстраним от живота си, докато още не сме изчезнали, докато сме тук с всичко негово и с онова негово любовно проклятие, което така и не проумяваме сто и петдесет години:
„аз веч нямам мило-драго,
а вий - вий сте идиоти.”
Това, което единствено само можем (вчера и днес), е непрекъснато да съзнаваме: наш, той не бе един от нас.
|
