До завчера нямах представа за съществуването на легендарния режисьор Максим Генчев - разбираемо е, живях двайсет години в емиграция. Според нашите жълти медии няма кинаджия или театрал, който да е заслужил по-скромен епитет от „велик, сюблимен, непостижим“ или „митичен и легендарен“. Едва преди два дни чух името Максим Генчев и научих за неговия филм „Ботев“, излъчен по БНТ (и частично финансиран от нея) - от унищожителните зрителски коментари. В тях звучеше пълно единодушие с мненията на филмовите критици и оценката на публиката - което рядко се постига. В този смисъл продукцията на режисьора Максим Генчев „обедини нацията“.
Никога не гледам филми, посветени на българските национални герои. Литературните творби, в които те се явяват като действащи лица, все пак са друго нещо, защото словото оставя много на въображението на читателя. А тъкмо въображението изгражда образа на историческата личност, която е всепризнат символ на една нация. Сценичните изкуства и най-вече киноизкуството, винаги ще бъдат обречени на неуспех в опита си да изобразят героя, който в народното съзнание отдавна е надхвърлил човешките измерения. Дори когато този опит е добронамерен, осъществен от талантливи творци, а не от чираци или вманиачени самозванци. Живеейки в милиони сърца, националният герой е станал толкова многолик, че вече е невъзможно да му се даде една единствена форма и един единствен образ.
Може би „Записки по българските въстания“ беше едно от съвсем малкото български кинематографични постижения, които опровергаха това правило и избегнаха тази прокоба. Успехът на творбата се дължи както на великолепната - ликуваща, саможертвена - актьорска игра, довела зрителите до патриотичен екстаз, така и на сценария, стриктно следващ документалния разказ на Захарий Стоянов, т.е. историческата правда в най-чист вид - през погледа на очевидеца. По този начин филмът успя да се доближи до усещането за подема на Априлското въстание и ужаса от неговия разгром, изразен от Вазов в „Епопея на забравените“:
О, движенье славно, о, мрачно движенье!
Дни на борба горда, о, дни на паденье!
Друг успешен филм, увенчан с всенародна признателност, е несъмнено „Капитан Петко Войвода“, в който, освен прецизния, правдив до последния детайл, сценарий на големия писател Николай Хайтов, се възправя и могъщата актьорска фигура на Васил Михайлов, свещеното чудовище на българското кино.
И все пак, съгласете се, нито гюргевските апостоли, нито Капитан Петко Войвода като исторически личности, са съизмерими с абсолютните български гении - Христо Ботев и Васил Левски.
Както заявих, до този момент избягвах, обзета от неловкост - да гледам филми, посветени на Ботев и Левски. Но настояването на един скъп приятел да напиша отзив за филма на Максим Генчев, ме накара да го потърся в Ютуб и да се подложа на това предизвестено изтезание.
Бях убедена, че продукцията представлява някаква злоумишлена провокация към българския народ, някакво светотатство. Защото ми е известно, че БНТ и сороските НПО-та не биха дали и грош за възвеличаване на Родината в лицето на най-знаменития неин син. Но на екрана не видях дори това - или по-точно то се губеше в общата плътна мъгла, омотала всичко - сценарий, режисьорски решения, актьорска игра... Сценарий сякаш изобщо липсваше, а операторът просто бе заснел някаква поредица от сценки. Не стана ясно за какво е бил нужен режисьор, особено в баталните сцени, в които, в които някакво сляпо стадо се пребутваше напред и назад, предизвиквайки неловки смехове дори у зрителите в Ютуб. Без тези бутафорни баталии, публиката щеше да спечели - мъчението й щеше да трае по-кратко. Лицата на актьорите бяха невзрачни, незначителни, без помен от външна или духовна прилика с персонажите. Играта беше нелепа, скована, ледена - принудени движения на скърцащи автомати и гласове на восъчни манекени, на мъртъвци. Такава некадърна декламация би засрамила и самодейците от някоя провинциална прогимназия. Не зная кой историк с фалшива диплома е бил консултант по костюмите, но четниците бяха сякаш навлечени с провиснали разноцветни анцузи и на главите им се мъдреха калпаци досущ като капата на Бойко Борисов. И тези дрипави двайсетина несретници се клатушкаха в разпилян строй от Козлодуй до Врачанския Балкан – и изглеждаха по-безобразни от башибозушка шайка. Нещо като тримата глупаци, тръгнали на екскурзия по стъпките на Ботевата чета. Питам се защо режисьорът, щом не се е занимавал с друго, поне не е събрал повече статисти за масовките? Или може би Кошлуков се е оказал скъперник?
Едно ме радва - разбрах, че „планинските сценки“ са заснети в Старозагорско и моите мили Околчица и Йолковица, родните ми скали, мрачната каменна пустош на моя Балкан, не са били поругани от тази трагикомедия.
Съвсем малко епизоди бяха свързани с конкретната историческа обстановка, със селищата и местностите, в които се е разиграла трагичната съдба на Войводата и неговата чета, а такъв подход обикновено спасява посредствените исторически филми от пълен провал.
Особено жалки бяха въплъщенията на Ботев и Каравелов. Двамата се караха като цигани през плет, сякаш в някаква хумореска от шоуто на Слави. Брадата на Ботев беше прекалено дълга, а тая на Каравелов - почти незабележима, тридневна. Сякаш първият бе откраднал брадата на втория.
„Многострадална Геновева“ ли? Ще има да я гоните Геновевата!
Що се отнася до частната история на Вела, черкезина и къдравия четник, пришита с бели конци към историческата драма, там вече фантазията на сценариста и режисьора се бе разбушувала на воля. Не разбрах обаче целта на тази измишльотина.
Филмът на Максим Генчев ще остане в българската памет и с други нелепи сцени - например тази с капитан Дагоберт Енглендер, неговия офицер (помощник-капитан или кормчия) и грозничката дама-интелектуалка или дописничка на европейската преса, които, изтъпанени фронтално срещу зрителя, рецитираха абзаци от репортажи за потушаването на Априлското въстание и откъси от Ботевата публицистика, докато „Радецки гордо плува по златни вълни“.
Като основен символ във филма „Ботев“, ще се запечата в зрителското съзнание и онази кална локва, през която задължително прецапваха конниците-черкези - и на отиване, и на връщане - по няколко пъти. Имах чувството, че намерението на творците е било да ни убедят колко кална е била - и си остава - душата българска.
Инфантилните смехории на Максим Генчев ме подведоха и прекалих с тях. Целият му филм представлява „смешен плач“. Сама по себе си уродливостта на това мъртвородено недоносче и некадърността на създателите му, са обида за българския народ. И дали нарочно или не - превъзходно осъществяват целите на финансиралите го НПО-та - да бъде стъпкано националното ни самочувствие и нашите национални герои да бъдат показани на екрана като палячовци.
Но има и друг - съзнателен, умишлен - похват, който десетилетия наред унищожава българската историческа памет и чест. Това е „приземяването“ , „очовечаването“ на нашите герои - „превръщането им от неодушевени схеми - в живи хора“. Това е сатанинско, коварно и опустошително течение в „изкуството“ в целия свят, особено в сценичните изкуства. То се представя за напредничав „реализъм“ с човешко лице: „И героите са били хора, санким? Яли са, спали са, любили са, карали са се, та и други органични нужди не са им били чужди - какво да правиш, човещинка!“
Целта е принизяването, натикването в грубата материя на националните символи. Щом представиш личността, олицетворяваща националния идеал - като „обикновен човек“, ти погубваш този идеал и цялата нация, която възторжено се е клела в него. Да, героите са били хора, но те са имали идеална същност – те и затова са гении! А тази идеална същност, ние нито искаме, нито можем да представим на зрителя. Представяме му осакатен, опошлен „човешки образ“, лишен от върховната мисия, с която Бог е пратил гения на земята. Празна черупка. А геният е дошъл сред нас, не за да бъде „един от нас“, а за да стои неизмеримо по-високо над нас. Да ни буди. Да ни води. Да ни учи, да ни облагородява, да ни дава свещения си пример! И после да се върне в небесата, в идеалния, в духовния свят, който го е създал.
Христос е дошъл в човешки образ на земята. Но неговите ученици са знаели, че той е Син Божий. И като такъв са се отнасяли към него. А не като към „един от тях“.
Каква историческа памет може да има народ, който гледа кино с крещящ като стринка Ботев, разменящ си пазарски хули с Каравелов? С хленчещ като пеленак Ботев, мушнал се в ембрионална поза в някаква скална дупка и проклинящ оттам „земя и небо, звяр и природа“? Какъв исторически пример ще бъде даден на поколенията, които гледат карикатури, а не гении?
„Принизявайки героите“, авторите на подобна лъжекултура искат да изглеждат по-високи от тях - нали те са създатели на тези фалшиви образи? А „създателят“ стои над създанието - казва моят баща. И е прав!
Ясно е, че филм за Ботев и Левски не може да бъде сътворен. Особено в „очовечен“ вариант. Особено в днешните времена на духовен мрак. Особено от хорица с нищожна дарба като Максим Генчев и компания.
Самият Вапцаров ни е внушил, че да изваеш образа на Ботев дори в литературна творба, е невъзможно. Самият Вазов не му е посветил поема - не защото му е „завиждал“, а защото всичко казано за Ботев, е недостатъчно. Духът на гения трябва да живее в сърцата и делата ни.
Нека не го докосваме. Да не се сравняваме с него. Да не се домогваме до него. Да го оставим завинаги на неговия Връх. Геният, както писа проф. Симеон Янев - не е „един от нас“!
