Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ТРЯБВА СТРАХОВИТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

На САЩ и на украинската хунта им

Политологът Ростислав Ишченко, експерт в информационната агенция REX, публикува на страницата си във фейсбук мнение за подготвяната от украинската хунта провокация

Киев трябва да си поеме въздух, иначе армията може да се разпадне за две-три седмици. За Русия пък е доста трудно, и дори невъзможно да подтикне опълчението към мир без сериозни резултати (макар и до границите на областите). Киев обаче не може да отстъпи до границите на областите, защото армията му ще се разпадне. Ако това стане, няма никакъв смисъл, и би било дори престъпление да се оставя всичко в ръцете на махновците.

 

ПОДПОРУЧИК ГАЙДАРОВ МЕ ПИТА

Е-поща Печат PDF

Това което ще разкажа, може да прозвучи за някого неправдоподобно. Знам, че прилича на дълго търсен сюжет, но кога ли истината не е била достойна за повест? Човекът, офицерът, командирът, който носеше удостоверение „Негоден за военна служба“, продължи да се сражава, и дълги години се сражаваше в нелеките битки на своя живот. И ако споменавам името му днес, то не е само защото побеждаваше.

През септември 1944 г., подпоручик Константин Гайдаров е в родния си град – Плевен. Лекува се от малария. Но идва заповед, война е и той вече по-укрепнал, се прощава с близки и роднини. И тръгва за фронта.

Краят на тази световна касапница, втора за ХХ век, се вижда, но този край ще дойде чак когато падне Берлин. На подпоручик Гайдаров е поверен самостоятелен взвод към 16-а дивизия, участваща в най-страшните боеве край р. Драва. Младият командир бързо се приспособява към фронтовите условия. Върви където му заповядат, където трябва и върши отново и отново каквото трябва. Под град от мини, снаряди и куршуми, лети от позиция на позиция, от бой в бой.

 

 

Така се добира до Драва Соболч през м. март 1945 г. Изминали са вече няколко дни от епичните сражения. Полковник Станчо Хаджиев, началник-щаб на 16-та дивизия, заповядва да се изпрати група за проверка на пътя. Изпраща и двама мотоциклетисти. Скоро, обаче, войниците се връщат, пътят е срутен, придвижването е невъзможно. Тогава подпоручик Гайдаров повежда взвода на помощ. Избутват мотоциклетите на ръце покрай една оцеляла като по чудо църквица и преминават през най-опасното прострелно пространство. Мотористите продължават нататък сами. Командирът се връща. Но една мисъл не му дава покой: „Ами ако заповядат да придвижа взвода нататък? На сляпо върви ли се? Трябва незабавно да разузная обстановката!“ И тръгва - това е решението му.

Денят е 21 март на 1945 г. Подпоручик Гайдаров отива на разузнаване и .... стъпва на мина!Поражението е жестоко: остава без зрение и с един крак. След месец и половина войната свършва, ноо той посреща победата напълно сляп и осакатен.

Великият романтик някога бе написал:

Тези, които живеят, са тези, които се борят,

тези които вървят с огнена вяра нагоре...

Константин Гайдаров, обаче, не се предава: взема смелото решение да се запише в Юридическия факултет. Заедно с брат си Александър, който ще е очи и опора - ще му чете на глас уроците, а той ще ги запомня. И така се проточва неговият тих подвиг. Ден след ден, семестър след семестър, година след година! Не знам дали Юридическият факултет помни друг такъв случай, но накрая дипломата изгрява в ръцете му. Как ли му се е искало да я види, да й се порадва!

Не спира обаче до тук. Приет е в Правния институт на БАН. Тук Константин попада в нова среда и по стръмния път на науката поема отново без очи и без крак. Не избира лекото. Темата му за дисертация е по един от най-сложните проблеми в Международното право.

Аз се запознах и се сприятелих с този забележителен мъж, когато подготвяхме и мотивирахме Заповед №604 на Министъра на отбраната от 14 ноември 1969 г. Това бе заповедта за награждаване на подпоручик Гайдаров за проявена храброст и себеотрицание в Дравските боеве, незабравени почти четвърт век по-рано. Случи се, че го придружавах при тържествата по случай Деня на победата в 9-а танкова дивизия в Княжево. Както внезапно става понякога, в живота между мъже с ясни критерии за добро и зло, завърза се истинска дружба помежду ни. Тя продължи през годините. Тогава често си мислих, как ли е успял да добави научен принос по този сложен международен казус в своята дисертация. Поисках да я прочета и той ми изпрати дисертацията си. Тогава видях, че ползваната литература е от френски, немски, италиански и руски автори. Боже, казах си, какви ли усилия ми е струвало това? Искрено се възхитих на тихото му мъжество. Често при разговор, вместо обяснение, той обичаше да ми повтаря своята любима мисъл: Любовта е родила поезията, смъртта – философията, а жаждата за живот – науката! И аз запомних това завинаги.

Него отдавна го няма, но аз не съм престанал да проверявам правдата скрита в откритата от него формула за поезията, философията и науката.

 


Неотдавна сънувах този славен мъж и офицер-фронтовак: „Какво направи ти, приятелю полковник? - питаше ме той. Закриха военното гробище в Харкани – ти протестира ли? Не те ли стряска маршът на полка от мъртви български войници, сержанти и офицери? Маршът на изоставените и забравените понякога синове на България?...

Сън като сън, но аз се събудих тревожен, плувнал в пот. След събитията от 1989 г., важни политически фактори закриха едностранно единствения български военен музей в чужбина и то при положение, че никой не е искал това от нас. Унгария нееднократно ни е благодарила за това, че Българската армия е проляла кръв и е дала скъпи жертви, за да бъде отървавана страната от хитлеристката окупация. А ние, българите, се отказахме от отлично поддържаното гробище, което аз видях при две свои гостувания в Унгария. Какво се случи, наистина че загърбихме подвига на мъртвите, паднали за великата кауза на мира срещу войната на доброто срещу злото!

Нали и България има своя принос за края на Втората световна война. Нали нашата 100-хилядна Първа армия водеше храбри битки и яростни боеве през 1945 г. И славата на падналите на бойното поле и паметта за тях бе съхранена в музея в Харкани? На откриването му през 1967 г. присъства лично и легендарният командващ Първа българска армия ген. полк. Владимир Стойчев, единственият чуждестранен генерал, удостоен с привилегията да бъде участник в Първия парад на победата на Червения площад в Москва, след войната. Тогава, когато в подножието на Мовзолея червеногвардейците захвърляха горди и невъзмутими надменните някога знамена и щандарти на Вермахта. И не аз, а доблестният подпоручик Гайдаров, задава жестоките въпроси: Какво е дълг, какво е чест, какво е българска войнска доблест днес? И как те са ценени?

И нима е истина, че те вече са престанали да бъдат добродетели?! Нали заради офицерския си дълг и, за да съхрани живота на войниците си, остави там и очи, и крак? Нима е било напразно? И как българските мъже ще оставят докрай на бойния си пост? Дълбарт сърцето ми неговия поглед и стряска синя ми маршът на 1400 мъртви български войници, сержанти и офицери, забравени край Харкони?

Боже, не позволявай България да забравя синовете си.

И дай сила на мъжете да бъдат достойни нейни войници.

Амин!


 

 

АЛИАНС НА ПЕТТЕ ОЧИ

Е-поща Печат PDF

• АНС ЗАПОЧВА ВОЙНА

Едуард Сноудън оповести, че спецслужбите на САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия започват тотално доминиране в световното киберпространство чрез т. нар. Алианс на петте очи. Разобличенията на московския програмист бяха публикувани в Германия, този път, на страниците на сп. “Шпигел”. Появиха се на 18 януари т.г. под заглавие “Neue Snowden-Dokumente: Die NSA rьstet zum Cyber-Feldzug”.

Дейността на Агенцията за национална сигурност (АНС), наречена от немците Cyber-Feldzug (в превод - киберкомпания), надхвърля границите на познатото досега следене и шпионаж. Събраните от Сноудън документи сочат, че спецслужбите подготвят “електронна война” чрез интернет.

Става дума за атаки, които може да целят “манипулация и унищожаване на компютрите на противника”. За тази цел са разработени и специални програми - “Passionatepolka”, “Berserkr”, “Barnfire” и други. С тяхна помощ агентите могат да влязат през “задния вход” в чуждите компютри с цел или постоянно наблюдение, или изтегляне на данни.

 

ТЕХНИКИ НА „КУЛТУРНОТО” МАРОДЕРСТВО

Е-поща Печат PDF

Литературният код на македонизма


След като стана ясно, че България  спира  приемането на  Република Северна Македония в Европейския съюз, възникна естественият въпрос какви са  причините за тази сериозна стъпка  спрямо нашите роднински съседи? Едно от най-сериозните възражения е, че РСМ не изпълнява Договора за добросъседство между двете страни от 2017  г. В  него са  предвидени   клаузи за нормализиране на отношенията,  отнасящи се  до историческите фалшификации и „езика на омразата”, върху който се изгражда националната идентичност в съседната нам държава; до претенциите за наличие у нас на някакво уж  „македонско малцинство”; до съдържанието на учебниците и пр.

В Договора обаче, поради недоглеждане  или проявена излишна „деликатност”  от българска страна,  е пропуснат един изключително важен и сериозен проблем. В продължение на десетки години,  в бившата югославска република  и днешната северомакедонска  държава,  т.нар.   „идентитет” на „нацията”, се изгражда чрез фалшификация на  културната история; присвояване на артефакти;  „македонизиране” на българския фолклор;  кражба на писатели;  унищожаване  на църковни фрески, паметници на средновековното българско изкуство и пр.

В поредица от няколко публикации на писателя журналист Борис Данков ще запознаем нашите читатели с литературните кражби и мистификации, „прекръстването” на български книжовници, инкриминирането на възрожденски писатели и пр., от  „интелектуалните”  македонисти край Вардара. При това въпросните публикации са  основно  върху издадената  в Скопие преди няколко години 135-томна  литературна поредица  „Македонска книжевност”.  Можем само да се досетим какво „присвоително творчество”  са проявили  в продължение на повече от половин век множеството  идеологически подковани  екипи от лингвисти, компаративисти, писатели и надъхани „естети” от Скопие. Но за тази част от   „културните”  кражби  в съседната нам държава, следва да се произнесат съответните български  специалисти, които вместо срамежливо да си крият главите в пясъка, би трябвало да назоват истината докрай, за да няма „скрито-покрито” в отношенията между нашите  „братски страни”…

От този брой започваме поредицата „Литературният код на македонизма“. Авторът Борис Данков, поет и журналист, не се нуждае от представяне за читателите на „Нова Зора“. Прецизността на неговите изследвания и този път не оставя никакъв шанс на „културните“ и литературни мародерства.


Зора



Или как в Скопие използват художественото слово за... политически цели?


Очеваден пример в това отношение е издадената през 2009  г. в Скопие 135-томна поредица "Македонска книжевност", чиято идея е да се легитимира пред света не само т.нар. македонски книжовен език, но и да представи едно внушително (десетвековно !??) "македонско" литературно "наследство"! Поредицата  бе преведена от „македонски” и тиражирана по света на английски, френски, немски, руски, арабски и китайски език, в продължение на няколко години.  В това мегаломанско издание, чрез лъжи и манипулации български книжовници и писатели от миналото, са присвоени и представяни като "македонски" или "двудомни".  Налице са скандални   посегателства върху фолклорното ни наследство;  обсебванни са старобългарски автори и ръкописи. В  поредицата  са включени  нови  художествени "шедьоври" на омразата, сътворени от македонски писатели - с обидни квалификации и исторически инсинуации против нашата страна. В  изданието  се  реанимират  антибългарски стереотипи и писания от титовистко-югославското  минало, които се предлагат едва ли не като образец на литературна историография.

Интересни са  методите и начините, с които скопските компаративисти "преработват" българската литература и фолклор за нуждите на... македонизма. Не на последно място - любопитно е как надъханите идеологически последователи  на титовисткия  шовинизъм,  продължават  да използват  литературното слово за политически цели.

Историческите  фалшификации

са обикнат похват на скопските лингвисти и филолози, литературни историци, още от 50-те години на миналия век, когато в бившата югославска република, под ръководството на  титовистката  антибългарска пропаганда, се обогатяваше и развиваше  идеологическият инструментариум на македонизма. Тогава целта беше една - като се използват лъжи и преиначавания на историческото и културно минало - да започне "изграждането" на нова национална "идентичност", като изконното българско население във Вардарска Македония постепенно да бъде откъснато от своите етнически корени. По-късно, ако не и успоредно с това, се пристъпи към присвояване и "македонизиране" на историческото минало, към поголовна кражба на "артефакти", на книжовници и писатели с "македонско потекло".

Ярък пример в това отношение е въпросната поредица. В нейните първи томове (пък и не само там) безогледното фалшифициране на исторически факти и събития е част от "стила" и "научния" инструментариум на авторите и съставителите. Ето само някои примери:

Според том I "Македонска книжевност IX-XVIII век" - в Македония било имало "X-вековен книжовен исторически процес" (с. 17-18) - твърдение на съставителя Илия Велев. Да, имало е, но той е български, по простата причина, че "македонска книжевност" реално съществува едва след 1945 г.  Пак в същия том: "в Македония през Средновековието било имало "славяномакедонски език" (с. 10). Подобен език никога не е съществувал. "През 893 г. св. Климент и св. Наум се били отдръпнали (!) от Преславската книжовна школа, поради конфликт с цар Симеон" (с. 11) - това си е чиста измислица на съставителя. "Епископ Константин Преславски бил един от най-изтъкнатите македонски химнографи" (с. 148) - български: да, но по негово време липсва "македонска" химнография.

В том II "Възраждане в Македония", според съставителя Георги Сталев "Паисий Хилендарски в "История славянобългарска", бил написал и... "дял от историята на македонския народ" (с.10), което ще рече нещо като "История славяномакедонска"!  Пак там: "книгите на Йоаким Кърчовски били първите печатани македонски книги" (с.11). Едни от първите български - да, но как  да са "македонски", след като, според самия автор, са написани на български?...

В том III "Македонски народни умотворби" - Ст. Веркович бил публикувал "първия по-голям сборник с македонски народни умотворения". Заглавието на сборника обаче е "Народни песни на македонските българи" (1860), а не на... македонците.

Наглите  лъжи и спекулации

са  друг начин, чрез който съставители на мегапоредицата "оперират" с  литературните факти и събития, явления, като ги "натъкмяват" според политическата конюнктура и "идеологията" на македонизма. Ето няколко примера, които в никакъв случай не изчерпват цялата "палитра" от  похвати на скопските лингвисти и компаративисти:

В том I неговият съставител Илия Велев твърди, че "поради несъгласие на св. Климент и св. Наум с решенията на Преславския събор (!), се появила исторически ясно границата между духовната и културна традиция в България и Македония" (с.133-134), което е абсолютен  нонсенс, понеже през X в. Македония е част от България.

В том II, според съставителя Георги Сталев "Езикът, на който били написани петте книги (на Йоаким Кърчовски - б.а.), БЕЗ СЪМНЕНИЕ (???)  (курсивът мой - б.а.) бил македонският".

Друго "откритие" прави Марко Китевски в том III "Македонски народни умотворби" (с.17). Според него В. Караджич, С. Враз, В. Григорович и Ст. Веркович били публикували "македонски народни творби под българско име поради обкръжението, в което по онова време живеел македонският народ".  Значи народът отвсякъде е бил обкръжен от... българи, тогава какъв е самият  този народ?...

Най-голям "принос" обаче се съдържа в предговора към том 102 "Кодът на македонската литературна история" на акад. Катица Кюлявкова. Според нея фактът, че Константин Миладинов се е отказал от гръцките букви, с които е бил набран първоначално текстът на "Български народни песни", имал важно значение. "Този преход от гръцко писмо към македонска азбука, може да се смята за един вариант на кодификация на македонското писмо, на македонска азбука, от 19 век” - твърди известната компаративистка, след което дълбокомъдрено заключава, че това е "иманентен правопис на македонския език от средата на 19 век" (с.13). Да, но през 1860 г. не съществува македонска азбука, а българска, на която К. Миладинов издава "Български народни песни". Има спорадични случаи да се пише на отделни  южнобългарски (македонски) диалекти  със сръбска азбука, какъвто е например случаят с издадения речник и граматика на Георги Пулевски  в края на 19 век. Иначе кодифициран правопис на т.нар. „македонски език”, е създаден едва през 1945 г.

По-нататък от фундаменталния труд на Димитър Митрев за братя Миладинови може да се разбере, че те били имали "дълбокото желание сборникът ("Български народни песни" - б.а.) да бъде повод за запознаване с народностната характерология на македонците" (!!) Твърдение, което направо е смехотворно (с.74).

Премълчтаванията  и табутата

са  поредната техника, която литературните „историци”  в Скопие много често използват в своята "научна" дейност. Едно огромно табу за тях е автентичното заглавие на "Български народни песни", което вече десетилетия наред циркулира в техните "научни" писания и "приноси" като "Сборникът на Миладиновци". Скопските лингвисти и медиависти бягат от това заглавие като дявол от тамян. По подобен начин те са "преработили" заглавията на всички фолклорни сборници, където песните са означени като "български". Пак, според споменатия труд на Д. Митрев, (том 102, с. 100): "Ст. Веркович не мислел, че със заглавието на своя сборник "Народни песни на македонските българи" означавал някаква „национална принадлежност". Това мнение е опровергал самият Ст. Веркович в предговора към въпросния сборник: "Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин..."

Есето "Поетическата съдба на Григор С. Пърличев" на Д. Митрев (том 102, с. 157-160) гъмжи от словесни тиради за "Автобиография" на големия български поет, но в тези опуси няма нито ред за народностното "самоопределение" на Гр. Пърличев като... българин. "А самото българско национално съзнание, което се проявявало в него, било повече знак на двойственост и народностна поляризация" (с. 153) При това тази манипулативна инсинуация е съчинена от "стожерния" литературен историк Дим. Митрев, чиито антибългарски писания от преди 50-60 години днес се опитват да възкресяват отново в Скопие.

Подмяната  на понятия

е друг метод на скопските манипулатори.  Техниката, която са си отработили лингвистите-македонисти в осъществяването на тези пладнешки присвоявания, е много проста. Достатъчно е някой български автор от миналото да има... "македонско потекло", за да бъде набеден за "македонски класик" или "двудомен писател". Но дори и това не винаги е задължително условие за "македонизиране" на нарочения книжовник, писател или поет.

Понякога само едното безалтернативно определение е достатъчно за "зачисляването" му към "съкровищницата" на македонската книжевност. Така в дългия списък на "македонските" - еднодомни или двудомни автори - отдавна фигурират: св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум, епископ Константин Преславски, Презвитер Козма (за него ПРЕОБЛАДАВАЛИ мненията, че бил произлизал от Македония!), Кирил Пейчинович, Теодосий Синаитски, Партений Зографски, братя Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Георги Динков-Динката, Арсени Йовков, Трайко Китанчев, Атанас Раздолов, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, Евтим Спространов, Войдан Чернодрински, Кузман Шапкарев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Димитър Талев... И стотици още - знайни и незнайни имена.

Повече от очевидно е, че в своите набези за национална "еманципация" и "идентичност" скопските македонисти нямат намерение да спрат до "споделеното наследство". Споменатата вече компаративистка акад. Катица Кюлявакова  признава, че "тъкмо тълкуването на миналото отдалечава историографията от реалността и я довежда до ситуация да манипулира фактите".

Значи освен всичко друго, медиавистите от Скопие отлично осъзнават какво вършат със своя изпитан във времето инструментариум. С това може да се обясни  огромният   интерес край Вардара  към херменевтиката и компаративистиката. В своите трудове и изследвания учени като К. Кюлявкова, Милан Гурчинов и Иван Доровски (от Братиславската компаративистична школа) залагат на "културния плурализъм" и "билитературността" в рамките на... "балканския културен простор". Всичко това е прекрасно, стига към модерните техники да не се прибавят нови манипулативни методи за присвояване на чуждо културно наследство от миналото.

Логическите  спекулации

са следващата техника на интелектуалните мародери. Така например в  своето есе "Чувствителност за разлики"  (том 106 от мегапоредицата "Македонското есе"), писателят Бранислав  Сарканяц, като се опира на "постмодерното мислене", изразява своето подозрение, че българите имат намерение да му отнемат "македонската идентичност". Б. Сарканяц привежда като довод за своята "македонска различност" цитат от статия на Цветан Тодоров, който разказва за това, как при срещата си с български интелектуалци, поради своя "френски дискурс", не е могъл да се разбере с тях. Като припомня, че е израснал "с македонския и сръбския език" (по бащина линия - сърбин, а по майчина - македонец) и, че има 50-60-годишна "македонска идентичност", Сарканяц сравнява своя случай със "случая Цветан Тодоров". След тази аналогия той перифразира думите на Сартр: "Направете от мене крадец. Е, добре, ще бъда крадец". И продължава: "Искате да бъда нещо друго (немакедонец)"? - пита Сарканяц, като сравнява "българин" с "крадец" и пропуска тази подробност, че "случаят Цветан Тодоров" е частен случай, докато случаят "българин или македонец" е въпрос не само на идентичност, а и на историческа памет, на изконна етническа принадлежност.

Не, никой не иска (и не може) да отнеме на  закоравелия македонист неговата "60-годишна идентичност". Но не посягайте и не присвоявайте българското културно наследство. Не ни правете съучастници в интелектуални кражби и посегателства без историческа давност.


 

България: УСЕЩАНЕ ЗА КОРУПЦИЯ ЛИ?

Е-поща Печат PDF

Миналата седмица международната социологическа агенция „Трансперънси Интернешънъл“ регистрира още един „успех“ на правителството в София: по показателя  „усещане за корупция“ България била на последно място в ЕС и се е сринала с шест пункта в световната класация – от 71-во, на 77-мо място. Изпреварват ни страни като Суринам и Тунис, а непосредствено след нас следват Буркина Фасо и Гана. За сравнение Дания е отличник в борбата с корупцията, а Сомалия е на 180-то място! Гърция, Унгария и Румъния са класирани съответно на 67-мо, 64-то и 61-во място.

 

Впрочем, наличието на корупция у нас регистрират и проведените от други агенции и техните български филиали изследвания на общественото мнение. Последният доклад на Държавния департамент на САЩ също вгорчи живота на управляващите, изтъквайки че корупционни практики съществуват дори на ниво Министерски съвет. А пък от ЕК видяха корупция при издаването на български документи на чужденци срещу обещанието да инвестират поне 1 милион евро. За търговията с удостоверения за български произход в закритата вече Държавна агенция за бежанците да не говорим. Разбира се, корупцията не е нещо, което сега се е пръкнало на света и в частност в България или нейните съседи на Балканите. Спомнете си, че един от героите на Алеко Константинов в пътеписа „До Чикаго и назад“, сърбин по произход, казва за САЩ: „И тука йе велика корупция, како е у нас. Овде парица йе царица“.

 


Само че корупцията в държавата на Бойко Борисов не е усещане, а повсеместна реалност. Последната й проява прокуратурата установи в 4-то РПУ, където една ОПГ от няколко полицаи, начело с началника, е рекетирала собственици на наргиле барове, на които вземала „данък спокойствие“. При това данъкът се плащал в самото РПУ. В същото време уж издирваният от Интерпол Стайко Стайков, син на арестувания за нелегално производство на цигари алкохолен бос Миньо Стайков, беше намерен в Пирогов. На всичко отгоре, той твърди, че не знаел че полицията го издирва. В коя ли болница ще бъдат намерени някой ден Ветко и Маринела Арабаджиеви? В същото време мажоритарният собственик на източената и фалирала КТБ Цветан Василев, награден лично от Цветан Цветанов като банкер на годината, си живее необезпокояван в Белград, докато спец прокурорът Иван Гешев „разследва“ депутатката от БСП Елена Йончева за „пране на пари“ и източване на въпросната банка. Съдружникът на Цветан Василев, Делян Пеевски, също е вън от подозрение. Впрочем, след като размъти водата на герберо патриотите с разкритията си за злоупотребите около „Великата българска ограда“, шуробаджанащината в Хасково и некачествената асфалтова покривка по пътища и магистрали, полагана от приближени до властта фирми, миналата седмица Йончева изнесе и данни за корупция на сегашния министър на културата Боил Банов. Защитниците на правата герберска вяра изведнъж съзряха връзка на тези разкрития с европейските избори. Тя обаче не си задават въпроса дали и атаката на прокуратурата срещу Елена Йончева не е свързана с изборите за ЕП. Ако тя не беше спукала пропагандния балон на Борисов за автомагистралите, дали щяха да я разследват изобщо? Пред 13-та среща с бизнеса премиерът сравни АМ Хемус с река, по която ще потекат инвестиции към Северна България, но забрави за „синята лампа“, с която заплаши крадливите си съпартийци на Националното съвещание за евро изборите, проведено на 20.01.2019 в зала №3 на НДК. Явно и той осъзнава, че не става дума за усещане, а за истинска корупционна практика. Същото се отнася и за бедността, несигурността и липсата на справедливост, които бележат живота на милиони български граждани. Нищо, че трубадурите на ГЕРБ се опитват да инжектират у избирателите усещане за стабилност, каквато не съществува в нито един сектор.

Кога един човек има усещане за студ или жега? Първо, когато навън наистина е студено или горещо. Второ, когато е болен от грип или друга болест и го тресе или изгаря от висока температура. Трето, когато е облечен с неподходящи за сезона дрехи, както дядото от вица, който ходел през август с кожух на гърба и се оплаквал от горещината. Когато го посъветвали да хвърли кожуха, той отговорил: „Не е от кожуха, от времето е. Аз и през зимата ходя с кожух, ама не ми е горещо!“

Приблизително така отбиват управляващите критиките на президента и опозицията заради повсеместната корупция. Стане ли реч за корупция, Борисов дава за пример как са изключили от партията и парламента Живко Мартинов, автора на „суджук гейт“. Може да се позове и на разследването на бившите си министри Симеон Дянков, Трайчо Трайков и Делян Добрев, но нали той ги назначи в правителството си? Сиреч, даде им част от държавната баница. Да не говорим за бившия главен секретар на МС Росен Желязков, когото през 2013 г. Цацаров разследваше за Костинбродските бюлетини, а днес е министър на транспорта и информационните технологии. Фактът, че под обществен натиск Борисов спря няколко обществени поръчки, отстрани от участие в търговете някои фирми и прати шефа на ДНСК да проверява съмнителните строежи по Черноморието, говори не за „усещане за корупция“, а за реална практика на заобикаляне или погазване на законите на страната. Другото, приемането на лобистки закони, е дело на депутатите в НС. После обществото чака президентът да наложи вето на тези закони. И, когато Румен Радев каже някоя нелицеприятна за изпълнителната власт истина, Цвета Караянчева казва, че речта му била писана като за президент на вражеска държава..И веднага го пришива към БСП, понеже позициите им съвпадали. Същата мелодия тананикат куп „присъдружни“ на ГЕРБ медийни чучулиги, фейк политолози и социолози – от Илияна Беновска, през Румяна Коларова и Румяна Бъчварова, до Антон Тодоров и Георги Коритаров. Всички те забравят, че освен президента Радев, за корупцията на управляващите се говори в докладите на ЕС и Държавния департамент на САЩ, но да се рита срещу техния ръжен не е безопасно. По-лесно е Борисов да се прави, че такива доклади няма и не е чел. И да уверява, както на 13-тата среща с бизнеса, че да се говори за „далавера с Тръмп“ относно изтребителите F-16 Block 70 е безумие.

„Десетилетия лъжат хората, че ще купуват самолети, а през това време се напълниха с транспортна техника и то само във ВВС. И нямат вътре една пушчица, едно патронче не могат да изстрелят – техника за бягане, да се изнесат ГЩ и всички управляващи бързо при война. Нито една съпротивителна единица. И те ни дават оценка. Ние си пазим институциите, спазваме Конституцията…По-добро място за живеене от България в ЕС няма, по-висша степен на демокрация няма..Да обвиниш българското правителство, че прави далавера с Тръмп и САЩ – това възможно ли е? Не, благодаря. По-прозрачна процедура няма!“

След такива оценки и констатации, човек разбира колко безнадеждно е да се очаква от днес управляващите да изведат страната от незавидните класации по показатели като корупция, сигурност, справедливост, благоденствие и други. Българската къщичка вече няма да се оправи само с метене, а трябва да се построи наново и то от други майстори. В противен случай, вместо истински човешки живот, ще имаме само илюзорно усещане, че живеем и сме част от Европа.

Добре, че прокуратурата още не се е сетила да приложи начинанието на главния военен прокурор на Украйна Анатолий Матиос. А именно, да прекара цялото население през детектор на лъжата, за да установи кои симпатизират на проруските сепаратисти от Донецката и Луганската народни републики.


 

 


Страница 464 от 487